Грег Беър
Вечност (7)

5.

Земята

 

Приседнал на края на леглото, Ланиер нахлузваше с пъшкане високите туристически обувки. Наближаваше девет сутринта, в планината току-що бе отминала поредната внезапна буря, изсипала върху горичките освежаващ дъжд откъм морето. В спалнята беше студено. От устата му излизаше пара. Той се изправи, тропна с обувки по пода, за да ги нагласи и да провери добре ли обгръщат глезените му, и изведнъж се намръщи от съвсем друга болка — от спомена, който все не успяваше да прогони. Докато закопчаваше якето, надзърна през прозореца към обраслия в храсталак двор и зелените хълмове в далечината. Познаваше добре всички пътеки из планината, макар да не бе излизал на разходка от години. Въпреки дъжда денят му се струваше съвсем подходящ за излет. Не търсеше утеха за болката, нито енергични усилия, с които да върне отиващата си младост, а само възможност да разсее мислите си, които в последно време неизменно придобиваха горчив оттенък.

Три месеца бяха изминали от погребението на Хайнеман.

Карен дори не се сбогува с него, когато заминаваше на нова работа в Кристчърч. Беше взела новия петколесен камион, подарък от Хексамона, защото пътищата бяха все още кални, а старата бричка вече не я биваше никак. Понякога Ланиер си мислеше, че ако се разболее в тази проклета влажна къща, линейката ще пристигне твърде късно по разнебитените пътища и той — също като Хайнеман — вече ще е мъртъв.

Единственият начин да се отърве от лошите спомени.

— Всеки си плаща накрая — промърмори той прегракнало, после се закашля. Не беше болен, по-скоро от възрастта. Още се държеше.

А колко малко беше направил през десетилетията, откакто служеше тук, на Земята. Изминали бяха четиридесет години, а неговата родна планета продължаваше да е една кървяща рана, поела по пътя на Възстановяването, ала все още твърде далеч от мечтаната цел. Паметник на човешката глупост. Убежище на смъртта. Защо миналото се връщаше неизменно в спомените му, всеки път по-ярко и болезнено? За да приглушава болката от зейналата между него и Карен пропаст? Не бяха разменили нито дума след погребението.

Беше преди двадесет и пет години. Едно безименно градче в горите на югоизточна Канада, студена и заснежена клопка за триста души — мъже, жени и деца. Първи от полуразрушените колиби се показаха мъжете, измършавели повече, отколкото Ланиер би могъл да си представи, за да посрещнат небесните пришълци. Ланиер и двамата му спътници — мъж и жена, служители от Хексамона, естествено бяха добре охранени и здрави. Пресякоха с уверена походка двайсетината метра, които деляха глайдера от най-близката колиба, и заговориха мъжете на английски и френски.

— Къде са жените? — попита служителката. — А децата?

Мъжете ги разглеждаха мълчаливо. Имаха призрачно хлътнали очи, бяла, прозрачна кожа и сплъстени коси. Един от тях се люшна назад, после разпери ръце и сграбчи Ланиер в прегръдките си. Гари имаше чувството, че го прегръща преждевременно израснало дете. Преглъщайки сълзите си, Ланиер се опита да подкрепи мъжа, чиито очи сияеха с нещо като обожание, или може би прекомерна радост или облекчение.

Отекна изстрел и служителката от Хексамона се просна в снега с кървава рана в гърдите.

— Не! Не! — завикаха измършавелите нещастници, но откъм гората долетяха нови изстрели: някои вдигаха облаци снежен прах, други рикошираха звънко в корпуса на глайдера. После на пътя застана един-единствен мъж, с черна брада, по-охранен от своите съграждани, стиснал в ръката си пушка.

— Единадесет години! — изкрещя гневно той. — Единадесет години! Къде, по дяволите, бяхте, богове, през всичките тези единадесет години?

Вторият сътрудник покоси мъжа с ослепителна светкавица от единственото оръжие, което носеха. Ланиер се наведе над жената, опитвайки се да прецени състоянието й. Нямаше шансове да оцелее, ако своевременно не извадеше плочката със съхранената личност, имплантирана в тила й. Той провери пулса и внимателно затвори очите й, оставяйки я да навлезе в първия стадии на приближа.ващата смърт.

Забравил за всичко наоколо. Гари извади сгъваемия скалпел, направи разрез в областта на тила, напипа през кървящата рана имплантираната плочка и я изключи от контакта, след което я прибра в специално пригодената пластмасова торбичка — точно както го бяха учили.

Докато се занимаваше с това, измършавелите мъже бавно и методично стъпкаха до смърт брадатия с пушката. Сътрудникът от Хексамона се опита да ги разпръсне, но колкото и слаби да бяха, той бе сам срещу цялата глутница. Старецът, който бе прегърнал Ла.ниер, запази изплашено мълчание по време, на малката операция, а когато тя приключи, падна на колене и започна да го моли да не унищожават градчето им,

Едва след това от колибите се показаха жените и децата — повече мъртви, отколкото живи.

Хората от това набързо построено след войната градче бяха изкарали единадесет зими, включително и първите две — най-тежките. Но едва ли щяха да преживеят и тази, ако не бяха дошли пратениците от Хексамона.

— За кого удря часът… — промърмори той, — Жена ми кипи от жизненост и младост. А аз съм вече стар. Всеки си плаща накрая.

„Колко всъщност успяхме да спасим? Нито най-силните, нито най-приспособените. Смъртта не прощава никому. Вършех, каквото изискваше от мен дългът. Господ знае, че посветих трийсет години от живота си на Възстановяването.“

Също и Карен, само дето сега не изглеждаше като износена черга.

Излезе. Небето все още беше прихлупено от ниски сиви облаци. Докато слизаше по дървените стълби, за миг мярна отражението си в един от прозорците на долния етаж. Лицето му беше покрито с бръчки, които извиваха край устата, очертаваха носа му и караха очите му да изглеждат тъжни под надвисналите подпухнали клепачи. Не без известно задоволство Ланиер си помисли, че се чувства много по-стар, отколкото изглежда.

Беше се зарекъл да почива едва когато излезе на билото и скоро съжали за решението си. Задъха се преди да стигне втория широк завой на планинската пътечка, Челото му беше покрито с пот. Напоследък съвсем бе занемарил физическите упражнения и едва сега си даде сметка, че планираната разходка ще се окаже много по-мъчителна, отколкото предполагаше. Чудото на Хексамоновата медицина се простираше само дотам, докъдето беше позволил, иначе казано, да го поддържа във форма, съответстваща на възрастта му,.и да го предпазва от страничните действия на радиацията.

Спря, съвзе се от първоначалната умора и се загледа към долината, простираща се на не повече от стотина метра под него. Из яркозелените поляни, контрастиращи със сивите облаци, пасяха няколко стада овце, които сигурно принадлежаха на Фремонт — младия собственик на ранчото край Ирландския поток. Високо в небето се рееше орел — първият, който виждаше от години. Вятърът тук, в планината, беше студен и режеше, макар долу да беше мека пролет. Още по-нататък, на около хиляда метра над морското равнище, се виждаха бели. снежни петна, изпъстрени с аленочервеникавите мрежи на нишковидните гъби, които тукашните фермери наричаха Исусова кръв.

Той приседна на един издаден камък. Въпреки болката в краката и тялото се чувстваше необичайно добре — за първи път от много години.

Вятърът извика името му. Той се обърна изненадан, очаквайки да види друг турист или пастир, но наоколо нямаше никого. Успокоен от мисълта, че му се е счуло, Ланиер извади приготвения сандвич от раницата и започна да яде.

Вятърът го повика отново, този път по-ясно и по-отблизо. Ланиер погледна намръщено нагоре по пътеката. Звукът идваше оттам, сигурен бе в това. Напъха сандвича в раницата, заобиколи втория завой и продължи още стотина метра нагоре, стържейки уморено с обувки по чакълестата почва. Беше съвсем сам на пътеката.

Тананикайки си, за да поддържа темпото, той спря и пое с пълни гърди дъх, та хладният планински въздух да проникне в кръвта му и да прочисти паяжините, изпълващи от месеци мислите му.

Имаше нужда да си изясни някои неща.

Винаги беше съжалявал своите събратя — хората, но в последно време бе започнал и да ги мрази. Знаеше не един случаи, в който тези, които бяха изгубили всичко — дом, семейство, градове, народ — бяха постъпили с още по-голяма жестокост спрямо другите оцелели.

Виждал бе мъже, жени и дори деца, подложени на дълбоко психическо сондиране и лечение, с изтръгнати от душите им демони, по-добре адаптирани да се справят с обкръжаващата ги сурова реалност. Самият той нито веднъж не взе страна в споровете около подобно „лечение“. Вярно, че с негова помощ се превъзмогваха години от Възстановяването, но въпреки това вътре в себе си той не намираше сили да го одобри. Наистина ли човешкото същество бе толкова слабо и недъгаво — отвън и отвътре, — та не беше способно нито да се самодиагностицира, нито да се лекува? Очевидно. Тези и други подобни разсъждения го превръщаха в песимист, дори в циник, и тъй като открай време ненавиждаше циниците, престана да харесва и себе си.

Облаците продължаваха да се спускат, долината се покри с мека пухена завивка. Само тук-там се виждаха блестящи, огрени от слънцето петна, които му служеха за ориентир. Уютни кътчета от топлина, където умът можеше да си отдъхне, докато търси отговори на безбройните въпроси. Доспа му се, прииска му се да спре, да свали раницата и да се излегне, докато слънцето разтапя тялото му като нагорещено масло.

На неколкостотин метра нагоре по пътеката мъж, облечен в черно и сиво и с пръчка в ръка, се спускаше право към него. Ланиер се зачуди дали не е чул неговия глас. Не му беше до срещи с непознати. Ако мъжът е пастир, ще се разминат бързо, ако обаче е турист от Кристчърч…

А може и да не му обърне внимание.

— Здравей — рече мъжът, когато го наближи. Ланиер вдигна глава. Непознатият стоеше в самия край на пелената от облаци,, която се вдигаше от долината. Имаше черна, късо подстригана коса, беше малко по-висок от средния ръст, с широки плещи и яки, мускулести ръце. Ланиер го оприличи мислено на млад бик.

— Здрасти — каза той.

— Чаках те да се изкачиш, за да ми покажеш пътя надолу — продължи мъжът, сякаш бяха стари приятели. Ланиер определи едва доловимия му акцент — руски, и попита навъсено:

— Познаваме ли се?

— Може би. — Мъжът се усмихна. — Срещнахме се за кратко, преди много години.

Умът на Ланиер. категорично отказваше да даде каквато и да било информация за подобна среща. Той раздразнено се смръщи и накрая призна:

— Изглежда, паметта ми изневерява.

— Тогава бяхме врагове — каза мъжът, който, изглежда, се забавляваше от разговора. Не се приближаваше и държеше пръчката, на която се подпираше, пред себе си. Ланиер го разгледа внимателно. Не носеше топли дрехи, нямаше и раница. Едва ли беше в планината от дълго време.

— Не бяхте ли един от руснаците, които нападнаха Шишарк? — попита Ланиер. Вярно, че мъжът срещу него не изглеждаше на повече от четирийсет, но може да се беше подлагал на подмладяващо лечение в някое от орбиталните тела или в станциите на Хексамона долу, на Земята.

— Да.

— И какво ви води чак тук?

— Трябва да свърша една работа, много важна работа. И се нуждая от вашата помощ. Ланиер протегна ръка.

— Вече се пенсионирах. — Непознатият му помогна да се изправи. — Как се казвате?

— Разочарован съм, че не ме помните. Мирски. Павел Мирски.

Ланиер се засмя.

— Хайде де! Мирски е от другата страна на небето. Той остана в гешелисткия квартал и Пътят е затворен зад него. Но все пак оценявам шегата ви.

— Няма шега. Говоря съвсем сериозно. Ланиер разглеждаше внимателно чертите на непознатия. Боже мили, той наистина приличаше на Мирски.

— Какво стана, Патриша Васкес намери ли пътя за дома? — попита мъжът.

— Кой знае? А и сега не ми е до гатанки. Вас пък какво ви интересува? — Ланиер остана изненадан от жлъчта в гласа си.

— Искам да я намеря.

— На куково лято.

— С вашата помощ.

— Хич не ми харесват тия шегички.

— Гари, това не са шеги. Аз наистина се върнах. — Мъжът пристъпи по-близо. Приликата с Мирски беше невероятна, — Чаках тук горе, за да дойдете — вие или някой друг, който ме познава, и да ме отведете при нужните хора. Сега работите за Възстановяването, нали?

— Работех. Може да сте негов брат. Или двойник.

— Трябва да ме отведете в Шишарк. Необходимо е да разговарям с Корженевски и Олми. Все още са живи, надявам се.

Конрад Корженевски беше създателят на Пътя — коридора, който навремето започваше от седмата кухина на астероидния звездолет Шишарк. Самият Шишарк заедно с още две секции от Аксисград все още обикаляха в орбита около Земята на височина десет хиляди километра. Една от полярните „шапки“ на града беше отворена и вътре зееше седмата кухина. Преди четиридесет години тази кухина беше взривена, за да бъде прекъсната връзката между Шишарк и Пътя, а малко преди това от града се бяха отделили надеритските квартали. За съвсем кратко време Пътят беше останал отворен към космоса и почти веднага след това се беше изолирал, прекъсвайки завинаги връзката между своята вселена и тази. Хората, които избраха да останат в Пътя — между тях и Павел Мирски, — се намираха по-далеч и от душите на мъртвите, ако мъртвите въобще имаха души.

Ланиер изломоти нещо нечленоразделно, после се закашля и стисна гърлото си с ръка. Усещаше, че косата му е настръхнала.

— Божичко — изстена той. — Какво става тук?

— Пропътувах огромни разстояния през пространството и времето — каза Мирски. — Имам да ви разкажа някои интересни неща.

— Да не сте призрак? — Имаше предвид едновремешното значение на думата, а не Хексамоновата представа. Лицето му беше зачервено.

— Не. Нали ми стиснахте ръката. Аз съм от плът и кръв… смъртен, в известен смисъл.

— И как се върнахте?

— Не по най-късия път. — Той се усмихна неуверено, после приседна до Ланиер. Загледа се към долината и пасящите стада, после продължи: — Трябва да разговарям с Корженевски и Олми. Можете ли да ме отведете при тях?

— Защо не отидете сам? — попита Ланиер. — Изминали сте толкова дълъг път. Защо се върнахте тук?

— Защото мисля, че вие сте по-важен и от тях. Исках да се срещнем и да разговаряме. Кога за последен път сте ги виждали?

— Преди години — призна Ланиер.

— В правителството назрява криза. — Мирски погледна към Ланиер със сериозно, замислено изражение. — Скоро Пътят ще бъде отворен отново.

Ланиер не можеше да повярва на ушите си. Чувал бе разни слухове, но смяташе, че са клюки от политическите боричкания.

— Това е невъзможно — рече той.

— Напротив, напълно възможно е — отвърна, авторитетно Мирски. — Както физически, така и политически. Тази технология, силата, която дава, е като наркотик. Веднъж опиташ ли, няма да се откажеш лесно. Ще ми уредите ли среща?

Ланиер отпусна рамене. Чувстваше се сразен и твърде слаб, за да защитава сринатите основи на рационалния свят, който обитаваше от толкова дълго.

— Имам радиовръзка в къщата, където живея — каза той. — В долината. — Изправи се решително. — Трябва обаче да докажете онова, което твърдите.

— Разбирам — кимна Мирски.