Грег Беър
Вечност (64)

62.

Земята

Оказа се, че никъде в Нова Зеландия не разполагат с нужната апаратура, за да позволят на съзнанието на Андия да заеме изцяло освободения от Гари имплантат, а и в бъркотията около евакуацията това можеше да стане най-рано след седмици. За Карен този неприятен факт имаше две последствия — първо, че отелесяването на Андия се отлагаше за неопределено време, и второ — че дори не можеше да разговаря с нея. Оставаше й само да работи и да се въоръжава с търпение.

Дали заради евакуацията, или поради някакви други причини, никой не посмя да я въвлече в разследването на мистериозното изчезване на Гари. Може би я бяха забравили или смятаха, че усилията няма да донесат полза от политическа гледна точка.

След като орбиталните тела бяха запълнени докрай, започнаха да вдигат преселнически лагери на Земята — повечето близо до големите центрове. Всичко това бе свързано с прехвърляне на огромни количества напреднала технология, която щеше да позволи на гражданите от Хексамона да продължават необезпокоявани ежедневното си съществуване — било то в реалния живот или във виртуалното пространство на Градската памет… Карен мислеше за тях като за парникови цветя, нуждаещи се от непрестанни грижи и изкуствена среда, за да дадат търсения резултат. Друг път й приличаха на мравки в сложно устроен мравуняк… без да губят човешкото в себе си,

Изпратиха я да работи на строежа на един от тези лагери. Назначиха я за връзка между местното административно звено и официалните представители от Хексамона. Ден след ден, докато работата напредваше, тя трябваше да изглажда противоречията и непрестанно да търси нови пътища за взаимно разбирателство. Нощем, докато другите спяха в околните палатки, тя лежеше, загледана в брезентовия покрив, и си мислеше за Гари и Андия… и за Павел Мирски.

Понякога плачеше, а после дълго не заспиваше, зачудена над странното си поведение. Все пак беше благодарна на хаоса и на работата си. Без тях скръбта от раздялата с Гари щеше да е нетърпима. Бяха изминали няколко месеца от смъртта му, а тя не преставаше да мисли за него.

Светът отново търпеше грандиозни промени. Историческо време, също като онова, което на младини бяха преживели двамата с Ланиер.

Към края на следващата седмица лагерът беше почти готов. Започнаха да пристигат и първите совалки, натоварени с бежанци.

Късно следобед в последния ден от седмицата Карен реши да се покатери на един от близките хълмове. Взе сандвич и бутилка бира. Когато стигна горе, огледа равнината, доскоро наподобяваща гигантски паркинг за най-различни машини. Сега вместо тях се виждаха кокетни жилищни сгради, а до няколко дни щяха да са готови пътищата, парковете и всичко останало.

Всички неизползвани материали бяха складирани в източния край и оттам с помощта на конвейери се подаваха към строителните машини, които ги преработваха и използваха в ежедневната си работа. Самите машини притежаваха немалко полуорганични елементи и използваха за гориво целулоза и други растителни продукти, а остатъците от преработката се складираха в западния край на огромни, сиво-кафяви кубове.

Градчето приличаше на селищата, които бе виждала на Шишарк. Постройките бяха оцветени в млечнобяло, стените им изглеждаха почти прозрачни — и в цялата картина се долавяше някаква призрачност, но тя знаеше, че съвсем скоро върху първия стенен слой ще бъде наложен втори — оцветяващ и придаващ допълнителна форма. Интериорът щеше да се оформя от обитателите. Не при всички — говореше се за дефицит на интериорни проектори, така че вероятно част от бежанците щяха да се изправят пред необходимостта от постоянна и непроменима мебелировка.

Въпреки това условията тук щяха да са с векове по-усъвършенствани, отколкото във всяко друго селище на Земята.

Принудени от обстоятелствата да се заселят — макар и временно — на Земята, жителите на Хексамона най-сетне бяха довършили последния стадий от дългия процес на Възстановяването. Сега вече земните жители и обитателите на астероида имаха възможност да разрешат на обща основа всички доскорошни противоречия.

Освен ако на Шишарк всичко преминеше гладко. Тогава бежанците щяха да се завърнат и нещата тук щяха да продължат както преди.

Тя отново се замисли за съдбата на Гари и за странното изчезване на Мирски. Беше се превърнало едва ли не в ежедневен ритуал. Действаше й успокояващо. Кой знае защо, виждаше ръката на Мирски зад цялото това невъобразимо по размери преселение.

Ако наистина тук действаха сили отвъд нейните представи, защо тогава да не приеме, че Гари не е потънал завинаги в небитието? Дори и никога да не разговаря отново с него… важното беше, че все още съществува… някъде.

Вятърът, който духаше над лагера и се вдигаше нагоре по склона, носеше аромата на прясно окосена трева — и на един зараждащ се град. Карен погледна нагоре в небето и кой знае защо, почувства необяснимото и нелогично желание Шишарк да бъде унищожен. Така и не можа да си обясни откъде се появи то.

Чак късно вечерта, докато се мяташе сред чаршафите, неспособна за пореден път да заспи, тя откри отговора на този въпрос, а на сутринта, когато й предстоеше среща с местните фермери и представителите на лагерния град, вече го беше забравила.

Остана само желанието.

Трябва да разбереш къде си. Не бива да живееш в два свята.