Грег Беър
Вечност (3)

1.

Възстановена Земя, Независими територии на Нова Зеландия, 2046 г.

В гробището на станция Ню Мърчинсън имаше не повече от тридесетина гроба. Тревата тук бе ниска, добре подравнена, в единия край бълбукаше малко поточе, с мъка надвивайки свистенето на вятъра, който навеждаше полегналите храсти. Над равнината се издигаше планинска верига, окичена със заснежени върхове. Слънцето беше на около час път от връх Два пръста, блестеше ярко, но не топлеше. Гари Ланиер усещаше, че въпреки вятъра се поти,

Той помогна да пренесат ковчега по тясната алея към току-що изкопания гроб, заобиколен от свежа черна пръст. Лицето му бе изкривено от скръб и от усилието.

И шестимата носачи бяха приятели на починалия. Ковчегът бе скован от не особено тежки борови летви, но Лоурънс Хайнеман беше поне деветдесет килограма. Само на две крачки ги следваше опечалената вдовица, Ленър Каролсон, вдигнала поглед към нещо невидимо в ковчега. Някога сивкаворусите й коси сега бяха снежнобели.

На вид Лари изглеждаше много по-млад от Ленър. Беше получил ново тяло веднага след първия сърдечен удар, преди тридесетина години, но не умря от болест или старост — една скала го размаза в планинския лагер само на двайсет километра оттук.

Положиха го в земята и шестимата носачи изтеглиха яките почернели въжета. Ковчегът полегна на една страна в меката почва и изскърца жално. Ланиер, кой знае защо, си представи как Хайнеман се намества в доста неудобното и твърдо вечно ложе и прави недоволна гримаса.

За погребалната церемония бяха повикали един пастор от Новата Римска църква. Ланиер беше първият, който хвърли шепа пръст върху капака на ковчега. Пръст си и пръст ще станеш. „Влажно е тук — помисли си той. — Ковчегът ще изгние.“

Навъсено потърка рамо и застана до Карен, негова вярна съпруга вече близо четири десетилетия. Очите й шареха по лицата на присъстващите, сякаш търсеха там някакво утешение. Ланиер се опита да погледне опечалените през нейните очи, но видя само скръб и примирение. Докосна я лекичко по лакътя, но Карен не обърна внимание на жеста му. Очевидно не се чувстваше на място тук. Обичаше Ленър Каролсон като родна майка, а ето че от две години не си говореха.

Високо в небето, сред кръжащите в орбита квартали, Хексамонът продължаваше да пулсира в ритъма на своя живот. Но не беше изпратил свои представители и Лари смяташе това най-малкото за проява на неуважение.

Как само се променяха нещата…

Стари противоречия. Нови граници. Световна катастрофа. Колко труд бяха положили за Възстановяването, а тези неща все още значеха много. Като си помислиш само какви надежди възлагаха на Възстановяването. Карен още не се беше отказала от мечтите си и влагаше всички сили в работата. Само малцина обаче споделяха ентусиазма й.

Тя все още принадлежеше към Вярата — в бъдещето, в усилията на Хексамона.

Ланиер бе изгубил Вярата преди повече от двайсет години.

Години, погребани в най-различни кътчета на опустошената Земя, без никаква надежда за второ превъплъщение. Хайнеман не беше предполагал, че ще загине при нещастен случай, ала въпреки това бе заявил на всички, че предпочита смъртта. Ланиер бе направил същия избор, Някой ден, знаеше, земята щеше да го погълне също като Хайнеман и тази мисъл не му изглеждаше никак страшна. Не желаеше втора възможност. Въпреки настояването на Хексамона предпочиташе краят му да бъде достоен.

Виж, Карен беше склонила. Ако тя бе попаднала под скалата вместо Лари, сега нямаше да е мъртва, съзнанието й щеше да бъде съхранено в имплантата, където щеше да изчака поредното превъплъщение в тялото, което щяха да отгледат за нея в един от кварталите, а после да докарат на Земята. И тогава щеше да е дори по-млада, отколкото бе сега.

Едно решение, което издигаше стена между нея и всички останали. Дори и мъжа й.

Подобно на Карен, Андия, дъщеря им, също беше получила имплантат. Тогава Ланиер не се възпротиви, макар да се чувстваше леко засрамен, но колкото повече се беше привързвал към нея, толкова по-ясно си даваше сметка, че не би могъл да я изгуби. А след това пристигнаха небесните пратеници на Хексамона, за да дадат на неговата собствена дъщеря онова, което не беше (и не можеше да бъде) достъпно за всички останали жители на Земята.

Ала съдбата им изигра зловеща шега. Двайсет години по-късно самолетът на Андия се разби над източния Пасифик и така и не успяха да открият тялото й. Беше изчезнала някъде из океанските бездни заедно с едничката надежда да бъде върната отново сред тях — недостижима въпреки целия технически напредък на Хексамона.

Сълзите в очите му не бяха за Лари. Той ги изтри и се постара да си придаде официално изражение, докато подаваше ръка на пастора.

През онези първи години, докато работеха за Хексамона, Хайнеман беше приел с ентусиазъм новото тяло, което му предложиха, а Ленър се беше съгласила на процедурите за подмладяване. Изостави ги много по-късно, но дори сега изглеждаше чудесно за седемдесетте си години…

Повечето от обикновените жители на планетата нямаха достъп до имплантати, дори Земната служба на Хексамона не би могла да снабди всички желаещи с необходимите устройства, а и да можеше, новата човешка цивилизация все още не беше узряла дори за относително безсмъртие.

Ланиер беше отказал да получи имплантат, но от друга страна, позволяваше да бъде лекуван от орбитални специалисти и понякога се питаше дали това не е проява на лицемерие. Вярно, че за разлика от имплантатите, лекарствата стигаха почти за всички, разпръснати дори в най-далечните кътчета на Земята. Поне за това Хексамонът имаше достатъчно ресурси.

Накрая реши, че ще приеме в името на работата, за която се изискваше да бъде здрав и да издържа на огромно натоварване — особено когато пътуваха из мъртвите земи, където все още имаше в изобилие радиация, болести и смърт. Само заради това склони да се нареди сред привилегированите.

Не му беше никак трудно да прочете мислите на Карен. Каква безсмислена загуба. Всички тези хора, които се отказваха, връщаха се от средата на изминатия път, според нея постъпваха безотговорно. Може и да беше права, но и те — като него и Карен — бяха дали живота си в името на Възстановяването и на Вярата. И имаха правото на свободно решение, колкото и безотговорно да изглеждаше в очите й.

Отправиха се към малката църква. Вътре им раздадоха сандвичи и напитки. Хората се разпръснаха на групички, от време на време някой пристъпваше да изкаже съболезнованията си на вдовицата, а тя ги приемаше със замислена усмивка.

Беше изгубила всичките си роднини в Смъртта. Преди десетина години, след като се пенсионираха от службата по Възстановяването, двамата с Лари бяха поели на дълго пътешествие из Южните острови, сетне посетиха Австралия и за известно време отседнаха в Борнео. Държаха се като ученици, пуснати във ваканция, и изглеждаха толкова безгрижни, че Ланиер чак им завидя.

— Жена ти, изглежда, все още не може да се примири със загубата — обърна се към него един червендалест младеж. Казваше се Фремонт, държеше ранчо край Ирландския поток и снабдяваше цялата област с мериносова вълна. Живееше сам, ако се изключеше стадото, и очевидно ужасно се гордееше със своята независимост.

— Всички много го обичахме — отвърна Ланиер. — Той беше мъдър човек. Вярно, малко непосредствен. Важното е, че знаеше кога трябва да спре. Аз…

Фремонт вдигна изненадано вежди.

— Ние бяхме заедно на Камъка — довърши Ланиер.

— Чувал съм за това. В началото ви помислили за ангели.

Ланиер поклати глава.

— Той много се дразнеше от това.

— Мисля, че свърши чудесна работа тук — продължи Фремонт. „За мъртвия или добро, или…“ — помисли си Ланиер. Най-сетне Карен се показа на вратата. Фремонт я погледна с нескрито любопитство, сетне завъртя глава към Ланиер. Гари неволно направи опит да се сравни с него — Фремонт буквално пращеше от здраве и енергия, докато той самият беше посивял и отдавна прегърбен.

Карен не изглеждаше по-възрастна от Фремонт.