Мирча Елиаде
Майтреи (9)

IX

Ходех на работа едва в десет, а чай пиехме всички заедно в осем часа. Можехме несмущавани да си поговорим два часа. Тази нощ заспах трудно, вълнувах се и сънувах ужасни сънища: струваше ми се, че губя Майтреи, че един белобрад ангел ме гони от тази къща, Че Сен ме гледа разсеяно от терасата. Постоянно се събуждах разтреперан, челото ми беше студено и влажно. Сякаш бях извършил голям грях.

Заварих Майтреи на бюрото в библиотеката, в бяло сари, с пепелив на цвят шал на раменете, да пише фишове за каталога. Пожелах й много смутен добро утро, не знаех дали трябва да я целуна, или само да й се усмихна, или пък да се държа, като че ли между нас наскоро нищо не се беше случило. Първата среща след решаващ любовен епизод винаги е изисквала от мене напрежение на вниманието и на въображението. Не зная как да се държа, каква да ми е „тактиката“, „отношението“; не зная дали трябва да бъда твърд или деликатен; не зная най-вече какво си мисли тя и какъв иска да бъда. Тази нерешителност разколебава всеки мой жест, противореча си, извинявам се, изобщо смешен съм.

Майтреи, напротив, изглеждаше спокойна, примирена, решителна, макар кръговете под очите й и бледността на лицето й да издаваха нощ, прекарана в молитви и в размисъл. (Дали ми се беше сторило, или наистина чух сутринта гласа й да припява монотонно на балкона молитва, прекъсвана и подемана много пъти и после рязко заглъхнала, като в плач?)

Седнах пред нея на същото бюро, на стола, приготвен предварително от Майтреи. Започнах да пиша машинално, преписвах заглавията на книгите, без да вдигам очи от фишовете.

— Добре ли спа? — попитах я аз след няколко минути, за да прекъсна мълчанието.

— Не съм спала изобщо — спокойно ми отговори тя. — Реших, че е време да напуснеш тази къща. Затова те и извиках…

Опитах се да я прекъсна, но Майтреи се обърна към мене с отчаяна молба и аз я оставих да говори, все по-смутен и по-изненадан от чутото. Докато говореше, драскаше с молива по лист хартия, без да ме гледа, рисуваше, триеше, пишеше редове, които не можех да прочета, изписваше знаци и фигури, които не разбирах. Тази игра ми напомни началото на нашето приятелство и първите уроци по френски. Бих искал да я прекъсна, за да й кажа колко грешки е направила в снощната бележка, но усетих низостта на тази шега и млъкнах. Нямах дори време за меланхолични размишления. Майтреи ми казваше неща, които не знаех как да приема. Вълнуваха ме и ме учудваха, засягаха моето честолюбие и самоувереност. Никога не бях я чувал да говори толкова дълго, без да смени темата, без да ме попита, без да очаква отговор или коментар. Като че ли говореше в празна стая. Аз вече не съществувах.

Лъжел съм се, казваше тя, като съм мислел, че тя ме обича така, както съм я обичал аз. Душата й отдавна е отдадена на друг, на Роби Такур. Обича го от тринайсетгодишна, когато прочела за първи път книгите му. Всяко лято прекарвала, почти до миналата година, в Шанти Никетан^[1], на гости — тя и семейството й — в къщата на самия поет. Колко нощи са прекарали те двамата сами на терасата. Майтреи, седнала в краката на стареца, го слушала, а той милвал косите й! В началото не знаела какво е това чувство, което я кара да живее почти непробудно, като в неизказано красив сън. Мислела, че е страхопочитание и синовна обич към нейния гуру. Докато една вечер поетът й казал, че това е любов. Припаднала тогава на терасата. Не знае след колко време се свестила в неговата стая, изтегната на леглото, с мокро лице. Из стаята се носел свеж аромат на жасмин. Нейният гуру продължил да я милва и й дал тогава онази мантра, закриляща от грях. Да остане чиста цял живот, така й казал. Да пише стихове, да обича, да мечтае и да не го забравя никога. Й не го забравила. Имала цяла кутия с писма от него, изпратени от всички краища на света. Кутията от санталово дърво й била подарена от поета преди две години заедно с къдрица от неговата коса…

(Какъв отвратителен комедиант, мислех аз, пламнал от ревност, от ярост, от безсилие. Какъв съблазнител, какъв плътски мистицизъм, каква отвратителна смесица от преданост и измама. Как съм могъл да повярвам, че това девойче е чисто? Как съм могъл да повярвам, че аз съм първият, който докосва тялото й?)

Все пак никога не я е целувал, нито я е галил, освен по косата, прибави Майтреи, като че ли четеше мислите ми. Впрочем отдавна не го е виждала, тъй като той пътувал непрекъснато. И после (колебанието й в този момент!), изглежда, госпожа Сен забелязала някои прекомерни изблици на чувства към нейния гуру и не й разрешила да го вижда повече. Но тя не го е забравила и за миг. Би искала да си останем добри приятели, да споделя с мене всичко, да го обичаме и двамата. На мене ми била само приятелка, обичала ме приятелски, никога не е мислила за друга любов и нашата игра трябва да остане игра, без прегръдки и без целувки. (Изчерви се и прошепна тези думи с много грешки в граматиката и в произношението. Затова повтори фразата на бенгалски.) Жестовете й бяха искрени, сърдечни; в известен смисъл много й харесвало да сме заедно, да се шегуваме, да се гледаме в очите и да си докосваме ръцете, но всичко това било само приятелство. Ако аз съм разбрал друго, това е по нейна вина, защото тя е скрила много неща от мене и ме е накарала да вярвам във всичко друго, да повярвам даже, че ме обича.

Когато свърши, уморена и бледа, аз се надигнах от мястото си (дори не разбирах какво правя, толкова бях замаян) и отидох при нея. Гледаше ме с паника и състрадание. Взех главата й в ръцете си и като знаех, че не може да крещи, не може да вика за помощ, я целунах по устата. И двамата знаехме, че всеки момент може да слезе някой отгоре и да ни види от стълбата, но това ме накара да удължа още повече целувката, почти да я задуша.

— Защо правиш това? — каза тя. — Слаба съм, знаеш, че не мога да ти се противопоставям, но когато ме целуваш, аз не чувствам нищо. Чувствам устните ти чужди, като че ли са на Чабу, на някакво дете. Не ме вълнуват. Не те обичам!

Отстраних я от прегръдките си и влязох в моята стая.

Отидох направо на работа, без да дочакам чая, донякъде отрезвен от признанията на Майтреи, макар и ревнуващ, вбесен. Струваше ми се, че всичко, което прави това момиче, е срещу природата.

Този ден не я срещнах и не я търсих. Вечерта на масата беше отново от дясната ми страна. Слязох между първите. Бяха дошли само Манту, Лилу, Майтреи. Започнахме да говорим за политика: за арестуването на кмета на града, за речта на Сароджини Нанду^[2], за броя на затворените през гражданската война. Обещах си да не поглеждам Майтреи и да не я докосвам дори и случайно. Но изведнъж усетих нейния гол и топъл крак да се отпуска тръпнещ върху моя под масата. Вълнението, което ме прониза тогава, ме издаде. Майтреи повдигна незабележимо края на сарито си и аз погалих с крак прасците й без никакъв опит да се противопостави на очарованието, топлината, чувствеността. Тя беше бледа, с алени устни, гледаше ме с хлътнали, изплашени очи, а плътта й ме викаше, привличаше ме и трябваше да забия нокти в гърдите си, за да дойда на себе си за миг. Мисля, че и другите забелязаха нашия унес. Оттогава прегръщането на прасците под масата стана една от всекидневните ни радости, тъй като само там можех да милвам така прасците й, коленете й. Ако бях я докоснал с ръка, Майтреи би сметнала този опит като някакъв акт на противно сладострастие и непременно би се усъмнила в чистотата на моите помисли.

След вечеря Майтреи ме спря на прага:

— Искаш ли да видиш какво съм свършила досега?

Запали лампата на библиотеката, но вместо да се приближи до масата, където се намираха фишовете, се отправи към другата стая, където нямаше лампа. Огледа се надясно и наляво, да не би да я изненада някой, и после ми протегна ръката си, оголена до рамото.

— Опитай каквото искаш с мен, целувай я, гали я: ще видиш, че не чувствам нищо…

Много преди това веднъж бяхме говорили с нея за страстта и аз й казах, че този, който умее наистина да обича, може да предизвиква страст дори с едно леко докосване до тялото на другия. Обясних й тогава, че за мене обладаването е много по-сложно и по-неразбираемо, отколкото изглежда. Много трудно е да имаш нещо истински, да го добиеш или да го покориш. Повече си въобразяваме, че обладаваме, отколкото всъщност го постигаме.

Тези баналности, които й казвах мимоходом, тъй като бях сигурен, че нищо друго по-дълбоко не би била в състояние да запомни, достатъчно са измъчвали Майтреи. Сега се опитваше да провери чувствата си чрез тази първична „страст“, за която й бях говорил тогава.

Поех ръката й и я погалих за миг като хипнотизиран. Това вече не беше женска ръка. Придобила беше собствена прозрачност и топлина, сякаш цялата страст и цялото желание за победа бяха съсредоточени под тази мургава матова кожа. Съществуваше сама за себе си, не принадлежеше вече на момичето, което я поставяше на жарава, за да изпита любовта си. Държах я в ръцете си като живо приношение, объркан и аз от напрегнатото й пулсиране и от странността на събитието, което трябваше да последва. Започнах да я притискам, да я милвам, да я целувам, уверен, че прегръщам цялото същество на Майтреи, че нея милвам, че се радвам на нея цялата. Усещах как отстъпва пред насладата, как се предава отчаяно, усещах, че се пробужда за един нов ден, защото между целувките наблюдавах как лицето й бледнее, очите й пламват все повече и волята й постепенно изчезва. С този зов на любовта ми към голата плът на ръката виках нея, плъзването на пръстите ми към раменете й се насочваше към нея цялата. И тогава я усетих как губи равновесие и се опира все повече на мене, докато обви с другата си ръка раменете ми и започна да се притиска към мене, като плачеше, останала без дъх. След миг беше в ръцете ми, дойде сама (защото не направих дори жест, за да предизвикам приближаването й, бях решен да измъчвам само ръката й), и когато я целунах този път по устата, разбрах, че това вече не беше открадната целувка, понеже устните й се отваряха, за да ме изпият, зъбите й се опитваха да проникнат в мене, притискането вече не беше нито съпротива, нито отпускане, откликваше на моето желание, на моята кръв. Тогава разбрах, че каквото и да се е случило по-рано в чувствата и мислите на Майтреи, който и да ги е вълнувал преди мене, тези следи са се изличили, изгорели са в този нов ден, в който тя се раждаше отново недокосната. Едно още непознато блаженство нахлу тогава от всички врати на душата и на плътта ми. Усещах съществото си цялостно и непрекъснато, една неизразима вълна ме издигаше от нищото, без да ме отдели все пак от мен самия, без да ме загуби. Никога не съм живял по-цялостно и по-непосредствено, отколкото в онези мигове, които ми се сториха, че са извън времето. Онова притискане към гърдите на Майтреи беше повече от любов.

Тя дойде на себе си, покрила очи с обърнати длани. Отдалечи се от мене бавно, поглеждаше ме и от време на време потрепваше, после отново закри лицето си. Мина покрай масата с книги, показа ми ги и машинално каза:

— Ето какво съм работила днес…

Думите й бяха неочаквано съвпадение. Защото в същия момент влезе Кхока и й каза, че госпожа Сен я вика горе, в стаята й. Аз угасих лампите и се опитах да се овладея, понеже бях замаян, щастлив и почти ми идваше да кажа на Кхока какво щастие ми дойде от небето, без да го заслужавам.

В стаята не можех да си намеря място. Гледах през прозорците с решетки, тръшвах се в леглото, ставах и ходех из стаята. Исках да видя още веднъж Майтреи, да заспя с нейното лице, със спомена за устните й, непрекъснат от появата на Кхока. Струваше ми се, че точно днес, след откритата наша близост, не се разделихме както трябва. Трябваше да се разделим с прегръдка, а идването на Кхока я беше осуетило. Сигурен съм, че и Майтреи чувстваше същото, чувах я сякаш да крачи леко горе в стаята си, да излиза на балкона и да се връща. По зида отпред можех да видя сянката й, щом се приближи до прозореца. Но светлината угасна и едно странно огорчение ме скова до решетките. Тогава чух подсвиркване, в което можеше да се отгатне мелодия, но аз отгатнах друго. Приближих се до прозореца и също подсвирнах. Никой не ми отговори. Сигурно е на балкона, помислих си аз. Отворих много внимателно вратата на моята стая и тежката врата на коридора — излязох на верандата. Не се осмелих да сляза по стълбите, тъй като светлината на уличната лампа беше много силна. Подсвирнах отново.

— Алън, Алън! — чух да ме викат от балкона.

За пръв път се обръщаше към мен по име. Слязох и я зърнах сред глициниите, облегната на перилото, само с един шал на раменете, а косата й се спускаше черна по ръцете. Почти голата й фигура сред кичури от цветове на балкона, бледо осветен от уличния фенер, беше вълшебно видение, като от източна приказка. По безсилието на ръцете, отпуснати през перилата, и по примирението, с което опираше глава на рамото си, разбрах, че и тя няма сила да, продума. Само се гледахме. После тя бръкна под шала на гърдите си и ми хвърли нещо бяло, което плавно се спусна във въздуха — венче от жасминов цвят. В следващия миг беше вече изчезнала. Дори не можах да й благодаря.

Върнах се в стаята си щастлив и удовлетворен, след като затворих вратите все така внимателно. Срещнах в коридора Кхока.

— Ходих да пийна малко студена вода — ми каза той смутено, преди да го заговоря.

Тогава не се запитах защо той се върти непрекъснато около нас и дали не ни следи. Носех венчето от жасмин с такова умиление и радост, че не можех да мисля за друго. Разбрах по-късно, че това е годежен знак, че девойката, която подари такова венче на някой младеж, се смята навеки негова, тъй като размяната на тези цветя има стойност на обет, стоящ над обстоятелствата и смъртта. Но тогава не познавах още символа, стисках венчето в ръце и го целувах, защото беше на Майтреи, беше стояло до гърдите й — оттам тя ми беше хвърлила този неоценим дар. И докато седях на леглото и гледах жасминовите цветове, изведнъж мисълта ми се отнесе към началото на началото, когато току-що бях видял Майтреи и тя не ми хареса, когато мислех, че никога нищо няма да ме свърже с нея, и разбрах, че всъщност аз я обичам още оттогава, макар да не разбирах това и да не исках да го разбера.

Това беше нощ на люшкане между мечтите и спомените, с аромата на жасмин, напомнящ устата на Майтреи, една нощ, през която ми се стори, че чувам за първи път бенгалските жерави, крясъците им над равнините, наводнени откъм залива. Видях тогава през вратата на щастието, отворена към света, приказен живот в край, изпълнен със змии и там-тами, в който аз вървя редом с Майтреи — двама скитащи влюбени.

* * *

На другия ден имах много работа в кантората и се върнах късно след обяд. Майтреи ме чакаше със закуската в трапезарията. Беше си донесла фишовете и ги редеше по азбучен ред в една кутия със съответните подразделения и букви. Щом ме видя, пребледня и ми донесе веднага да ям. После седна близо до мен, с шал, който покриваше главата й почти до челото, и ме загледа. Как се измъчвах аз тогава, като не знаех какво да й кажа, страх ме беше да не приличам на простак, защото бях уморен и ядях лакомо. Сдържах глада си, за да й хвърля един поглед, с който да й покажа, че не съм я забравил, че ми е все така скъпа, както и миналата нощ.

— Мисли ли за мен днес? — попитах я аз, като си спомних, че любовниците си задават такива мили въпроси.

Тя затвори очи и съзрях две сълзи — по-скоро блясъка им, защото капката не беше нараснала толкова, че да се откъсне от клепача.

— Защо плачеш? — й казах рязко, като се опитвах да изглеждам по-развълнуван, отколкото бях. (И все пак обичах я, господи, обичах я безумно! Тогава защо не можех да страдам заедно с нея? Защо бях гладен, а в нея напираше плач?)

Не ми отговори нищо и след като станах от масата, за да я погаля по косата, се върнах да пия вода, да изям един банан, каквото и да е, та да мога после да я целуна. (Имах още предразсъдъка и свяна на белите — да не говоря с пълна уста, да не целувам с мазни устни и така нататък, като че ли това имаше нещо общо с любовта.)

— Алън, искам да ти покажа нещо — каза ми тя с най-смирения си и най-мелодичен глас. (Говореше на бенгалски, за да може да се обърне към мене на „ти“, тъй като я дразнеше безстрастието на английския диалог, винаги във второ лице множествено число.)

Показа ми кутийката, дадена от Тагор, с навития на масур парфюмиран кичур бяла коса.

— Прави каквото искаш с нея. Ако искаш, изгори я. Не мога повече да я държа горе при мене. Не съм обичала него. Заблуждение е била любовта ми към него, тъй като той трябваше да ми бъде само гуру, а аз помислих, че го обичам другояче. Но сега…

Гледаше ме почти като сомнамбул, погледът й минаваше през мен, над мен, за да се съедини с кой знае каква рожба на нейното въображение — може би пак аз, Алън, но по-цялостен и по-горещ Алън, желан и поглъщан с всичката жажда на нейната любов.

— Сега обичам само теб, никога по-рано не съм обичала. Струвало ми се е, че обичам. Сега знам, сега е друго.

Исках да я прегърна, но Манту слизаше по стълбите и се задоволих само да й стисна ръката. Върнах й кутията, защото ми се струваше смешно да си отмъщавам на бедния кичур бяла коса. И после: какво общо имах аз с нейното минало, с нейните спомени? Чувствах тогава с толкова сигурност, че съм първият и единственият, та не ме беше страх от нищо. Миналото й не ме измъчваше така, както ме мъчеше по-късно, щом ми се стореше, че Майтреи се отдалечава от мене, че може би ме сравнява с другия, че живеем във време, в което аз още не съм се появил в живота й, и твърде много ме тормозеше с непроницаемостта си.

Но тя навярно беше разбрала другояче моя жест: като отказ, като безразличие пред жертвата й, пред нейната неприкритост.

— Не искаш ли да вземеш този кичур? — попита ме тя още веднъж и не можеше да повярва.

— Какво искаш да правя с него? По-добре ти го изгори — й отговорих колкото се може по-топло.

— Но сега вече той няма за мене никаква стойност — учуди се тя.

Не разбирах добре, но взех кичура, хубавичко го опаковах и го сложих в джоба на жилетката. Отидох после да се окъпя и си подсвирквах с такова удоволствие, докато се поливах със студена вода, че Лилу, която минаваше през двора, ми чукна на ламаринената стена на кабината и ме попита: „Да не си сънувал нещо лошо?“ Тази уж безвкусна шега беше свързана с една много сериозна наша игра от миналия месец, когато аз се опитвах да прикрия меланхолията и безпокойството си („проблемът Майтреи“, както го обозначавах в дневника си), като казвах, че имам кошмари. Споменът за онова време на несигурност и агония правеше още по-силна радостта и сигурността ми сега. Върнах се в стаята си, тръпнещ от наслада и от чувство за победа.

Едва се бях облякъл, и Майтреи почука на вратата. Щом влезе, дръпна завесата след себе си (по-рисковано беше да затвори вратата) и се хвърли в прегръдките ми.

— Не мога вече без теб — каза ми тя.

Целунах я, тя се изтръгна и избяга до вратата.

— Нима не е грях? — попита тя.

— Защо да е грях? — успокоих я аз. — Ние се обичаме.

— Обичаме се обаче без знанието на мама и на баба — потрепна тя.

— Един ден ще им кажем.

Погледна ме, сякаш бях луд.

— Не е възможно да искаш това!

— Един ден ще трябва — повторих аз. — Ще трябва да те поискам за съпруга. Ще им кажем, че се обичаме, и господин Сен не ще може да ни откаже. Зная колко държи на мен; ти видя, че той сам ме доведе в къщата си, подтикваше ме да се сприятеля с тебе.

Не продължих, тъй като Майтреи показваше признаци на неочаквано страдание и смущение. Приближих се отново, опитах се да я прегърна, но тя се възпротиви.

— Ти не знаеш нещо — каза ми тя. — Не знаеш, че ние те обичаме другояче (поколеба се и се поправи), те те обичат другояче и аз би трябвало да те обичам също така, не както те обичам сега. Трябваше да те обичам през всичкото време както в началото, като брат…

— Не говори глупости — прекъснах я аз, като й целувах ръката. — И те не си мислеха за никакъв „брат“.

— Как да не са мислили — възмути се Майтреи. — Ти не знаеш нищо…

Започна да плаче.

— Господи, господи, защо се случи така?

— Съжаляваш ли? — попитах я аз.

Притисна се до мене.

— Знаеш, че не съжалявам, че каквото и да стане, само теб ще обичам, че съм твоя. И един ден ще ме вземеш със себе си в твоята страна, нали? Ще забравя Индия тогава, искам да я забравя…

Милваше ме разплакана и се притискаше към тялото ми трепетно, но и с увереност, каквато не бих очаквал от едно момиче, което за първи път е целунало любимия си по устата само ден преди това.

— Но на тях не им казвай нищо. Няма да се съгласят никога да бъда твоя жена. Те те обичат, защото искат да бъдеш техен, да бъдеш тяхно дете.

Изненадах се и се зарадвах на това, което чувах, но Майтреи потрепери.

— Казаха ми: Майтреи, ще имаш отсега нататък брат — Алън. Гледай да го обичаш, ще бъде твой брат и баба ще го осинови, а като се пенсионира, ние всички ще отидем там, в неговата страна, и с нашите пари ще живеем като някой раджа; там не е горещо и няма революции, белите не са лоши като англичаните тук и ще ни приемат като свои братя… А аз сега какво направих? Как те обичам аз сега, ти разбираш ли как те обичам аз сега?

Трябваше да я подхвана, защото щеше да се строполи. Замаян я сложих на креслото. Стояхме дълго заедно, без да продумаме.