Мирча Елиаде
Майтреи (12)

XII

Мислех, че всичко се е разкрило, и цяла нощ се мятах, без да мигна. Призори Майтреи идвала отново при мене, без да я усетя, и ми мушнала под вратата бележка: „Мама не знае нищо. Не се тревожи. Не се издавай. Майтреи“ Когато я прочетох, ми се стори, че съм помилван или че наказанието ми се отлага. Написах дълго писмо на Майтреи, в което й казвах, че трябва да прекратим безразсъдните си нощни срещи сега, когато всички дежурят около инженера и около Чабу. Истината беше, че и аз не знаех как ще свърши нашата връзка. Майтреи беше направила множество намеци на госпожа Сен, твърдейки, че съм се влюбил в нейна приятелка (ние я бяхме нарекли Анусуя още когато четяхме и коментирахме заедно „Шакунтала“) и не зная как да постъпя, за да я поискам за жена. А госпожа Сен беше отговорила, че подобни женитби, резултат от непокорство на чувствата, водят само до нещастие и за двамата съпрузи, защото нищо трайно и щастливо не може да излезе от страст, която ле е подчинена на традициите, тоест на семейството, на хората, знаещи какво значи женитба и любов — събития, много по-сериозни, отколкото ние, младите, си представяме, защото бракът не означава двама души „да берат заедно цветя“, нито да се оставят да ги погълне ефимерна и измамна страст. Признавам, че се познах изцяло в разсъжденията на госпожа Сен, защото любовта ни нямаше друг извор освен страстта и мислехме само за себе си. Но докато обсъждала тайната ми любов към Анусуя, госпожа Сен казала на Майтреи, че женитбата не се основава никога на любовта, а на жертвата, на самоотричането, на пълното упование на съдбата. Въпреки най-искреното ми желание да сменя вярата си не можех да приема този възглед. Но това ме накара да разбера колко пречки ще срещна в деня, когато взема решение да поискам Майтреи за жена. Даже си мислех дали нейното предположение — изнасилването, не е по-ефикасно. Тогава ще бъдат пред свършен факт и ще трябва да ми я дадат, тъй като никой друг не би я взел. Едва сега разбирам колко много обичах Майтреи, щом съм мислел за такива фантастични решения.

Дните течаха еднакви, с повтарящи се страхове и с все по-опасни рискове, до премеждието, за което ще разкажа по-долу. Само едно събитие прекъсна веригата на тези безнадеждни и безпаметни дни. (Ако нямах дневника, не бих си спомнил нищо от онова време, толкова бях вглъбен в нещата, които ставаха около меле, че никога нямах свободно време да си спомням или да размисля, да свържа едни факти с други, да преживея отново някои сцени. Така че сега трябва да се водя по нишката на твърде оскъдните бележки, сякаш разгадавам живота на друг, защото спомен за тези дни и нощи на изгаряща агония нямам.) Събитието беше рожденият ден на Майтреи — 10 септември. Инженерът настоя да го отпразнуваме шумно, макар че той беше още болен, а Чабу почти безпаметна. Майтреи навършваше 17 години и тази възраст има в Индия някакъв си таен смисъл. Още повече, че стихосбирката й „Удхата“^[1], излязла от печат няколко дни преди това, беше приета от бенгалската преса като истинско откритие и господин Сен държеше да покани целия литературен и артистичен елит на Калкута на тази церемония, за да я превърне в нещо като турнир на изкуствата. Щяха да дойдат всички значителни бенгалски творци с изключение на Тагор, който беше още в Европа. Очакваха Чатарджи^[2], автор на „Шриканта“, и танцьора Удай Шанкар, от чиято божествена красота и хипнотизиращ ритъм аз ревнувах дълго време, защото на едно негово представление през август Майтреи ме беше забравила и го гледаше от балкона очарована, унесена. Няколко дни след това тя говореше само за него и държеше веднага да се запознаят, да „научи“, казваше тя, „тайната на танца“. Трябваше да дойдат и редакторите на списание „Прабудха Бхарата“, сред които Майтреи имаше многобройни почитатели като изключително оригиналния поет Ачинтя, за когото тогава много се говореше, защото беше започнал да публикува роман, подобен на „Одисей“ от Джеймс Джойс, и беше изправил срещу себе си цяла плеяда стари бенгалски писатели.

Аз бях много смутен от приготовленията, които се правеха за 10 септември. Знаех, че в този ден Майтреи ще ми принадлежи по-малко от всякога, защото беше самонадеяна и вежлива и ще се опита да очарова всички гости. Купих и аз няколко книги и исках да й ги подаря призори в същия ден. През нощта остана при мене само половин час, защото се беше трудила като робиня да разтреби къщата (цялата стълба беше окичена със стари килими, навсякъде бяха сложени вази с цветя, освободиха се две помещения горе за приема, донесоха се дюшеци и шалове — да ги превърнат в два огромни дивана, на които трябваше да се качиш с боси крака, за да можеш да заемеш мястото си). Всички жени работиха усърдно за тази церемония, а Майтреи, която искаше да украси килимите на стълбището с картини, изпусна на земята един великолепен портрет на Тагор, подарен от самия поет с посвещение, този факт я разтрепери, защото виждаше в него много лош знак, още повече, че рамката стана на парчета и платното се цепна.

Срещнах я рано в библиотеката, където й занесох книгите, всяка с невинно посвещение, прегърнах я и й пожелах спокоен живот и пълно щастие, което заслужава. Просълзих се, когато й казах тези няколко банални думи. Стори ми се все пак, че беше някак разсеяна. Откъсна се от ръцете ми много по-лесно от друг път.

Следобедът беше за мене безкраен маскарад. Облякох бенгалския си копринен костюм и трябваше да занимавам всички тези знаменити хора като истински домакин, тъй като инженерът седеше неподвижен на едно кресло в средата на стаята (единственият стол там: всички останали седяха на дюшеците), госпожа Сен и другите жени се грижеха за дамите, които бяха отделно в друга стая, а Манту остана долу в коридора като гид на гостите. Само Майтреи идваше при нас, за да подари томчетата от „Удхата“ и да донесе сладкиши. Видях как всички я пият с очи (защото беше възхитителна тогава, бледа и кротка, с голи ръце, които излизаха от синьо копринено сари), как я желаят и тази гледка за мене беше непоносима, защото никой от присъстващите не знаеше, че Майтреи е моя и само моя; всеки от тях може би мислено си кроеше разни сметки относно Майтреи. Когато дойде красивият Удай Шанкар (вярно е — по-малко хубав отблизо, отколкото когато беше на сцената, но все пак най-ефектният мъж, когото познавах, точно защото редом с мъжественото и еластично тяло имаше изключителна гъвкавост в жестовете и в погледа, някаква женственост, която не те притеснява, топлина и необикновена общителност), Майтреи пламна цялата и го покани да хапне на балкона, защото гостите толкова се трупаха около него, че бедният Удай Шанкар не можеше да се храни. Опитвах се да скрия вълнението си, защото отгатвах в този великолепен танцьор нещо повече от мъж покровител, отгатвах направо някаква магия, която би накарала цял град да си загуби ума, не само една объркана влюбена като Майтреи. Знаех, че на него не може да устои никой, и макар да му завиждах за това, не го мразех, защото бих искал да открия в погледа на Майтреи предпочитание към него, за да мога и аз да се избавя от любовта. Знаех, че в момента, когато видя със сигурност предпочитанието й, любовта ми ще рухне без колебание. Казвах си, че ако Майтреи не може да противопостави на магията на Удай Шанкар мистичността на нашата любов, то тя заслужава да бъде изоставена като най-последната женичка.

Излязох случайно в коридора и видях Майтреи, седнала до Удай Шанкар, да го пита свенливо нещо, което не можех да чуя. Учудих се колко спокойно приемам тази гледка. След няколко минути срещнах Майтреи на стълбището и тя ми каза, като крадешком ми стисна ръката:

— Опитах се да науча от Удай Шанкар ключа на танца, но той не може да ми каже нищо. Много е глупав. Не разбира ритъма и говори като по книга. По-добре да не бяхме го канили. На сцената беше като бог, но когато го помолих да ми разкаже, бъбреше глупости като прост занаятчия. Защо ли танцът не го е направил мъдър?

Не знаех как да й благодаря за тези няколко думи. Тя ме насочи към библиотеката и каза разпалено, като галеше ръката ми:

— Обичам те, Алън, ставаш ми все по-скъп…

Тъкмо щях да я прегърна, когато чухме някаква суматоха горе: госпожа Сен викаше Майтреи, чуваха се и други гласове на разтревожени жени. Изтичахме и двамата с необясним страх в душите, като че ли предчувствахме нещастие. Видяхме как Чабу се мъчи да скочи от балкона на „пътя“, а няколко жени се опитваха да я задържат. Бедното момиче беше оставено почти само в този ден, в който всички си бяхме изгубили ума, тогава то си облякло най-хубавото сари (обикновено ходеше в къси европейски роклички, а в сари изглеждаше много по-голямо) и пожелало да присъства на празника. Когато Чабу излязла в коридора, видяла прекалено много хора и се изплашила. Тогава отишла на балкона, където минути по-рано стоеше Шанкар, и оттам започнала да съзерцава „пътя“ и да си пее, както й беше навикът. Две от поканените дами я забелязали в момента, когато искала да се качи на перилото на балкона, и се втурнали да я хванат. Тя се дърпаше и всички се натрупаха в коридора (инженерът отново загуби равновесие и се караше грубо на съпругата си). Трябваше да я взема на ръце и да я занеса като дете в стаята й, защото ме позна веднага и се притисна към гърдите ми, като плачеше и ме викаше: „Алън-дада̀, Алън-дада̀.“ Когато я сложих в леглото, тя ме попита, като се намръщи изведнъж:

— Да продадат Майтреи ли искат?

* * *

На другия ден всички бяха уморени от голямата церемония, която струваше почти петстотин рупии и толкова много труд. Държаха се речи, на терасата имаше богата трапеза и Майтреи получи много подаръци, най-вече книги. Само сутринта на рождения ден някой беше изпратил огромен букет цветя и един плик. Щом видя почерка, Майтреи цялата се разтрепери, бързо прочете писмото, като се страхуваше да не я изненада някой. Щом чу стъпки по стълбата, бързо влезе в стаята ми и ми даде писмото.

— Скрий го в бюрото и гледай да не го вземе някой. Аз ще ти го поискам по-късно — каза ми тя изчервена.

Признавам, че не разбирах нищо, но и не подозирах нещо лошо, защото иначе не би ми дала да пазя писмото, което, макар да беше на бенгалски, можех да разчета или да помоля някой приятел индиец да ми преведе точно. Съхранявам и сега това писмо, макар още да не съм посмял да го прочета. Често си мисля кой обожател й е изпратил тогава цветята и защо излъга Майтреи, че е получила букета от приятелка от ученическите години, която не е могла да дойде…

Последваха същите дни и същите нощи, впрочем не за дълго, защото само седмица след рождения ден на Майтреи се случи събитието, заради което започнах да пиша тази тетрадка. Би трябвало да разкажа по-нашироко за тези последни дни, но не си спомням почти нищо, а дневникът, който не загатваше тогава близка промяна, пази само в общи черти един живот, от който сега вече съм се отдалечил и не мога да го призова в спомена си. По-късно, даже и по времето, когато пишех тази повест, мислех върху орисията си да не отгатвам никога бъдещето, да не предвиждам, нищо отвъд всекидневните събития. Кой би повярвал, че изневиделица могат да станат толкова големи обрати…

Ходехме всяка вечер на Езерата и понякога вземахме и Чабу. Инженерът ни убеждаваше, че и двамата с Майтреи трябва да си почиваме вечер от тревожния живот, който водехме в последните седмици, като се грижехме за болните. Вярно е, че Майтреи започна да отслабва, а и Чабу, която се успокои изведнъж след кризата на 10 септември, имаше нужда от разходки на чист въздух, след като прекара толкова време затворена в стая. И така, тръгвахме всяка привечер, за да се върнем в девет или десет през нощта. Чабу почти не говореше, обикновено седеше на пейката или на брега на езерото, гледаше, тихо пееше, плачеше. Ние двамата оставахме близо до нея и си говорехме много, прегръщахме се скришом, търсехме си ръцете, правехме планове. Майтреи все повтаряше като лайтмотив думите, които владееха мисълта й:

— Един ден ще ме вземеш оттук и ще тръгнем по света, да ми го покажеш…

Беше почнала да мисли сериозно за бягство — още повече, че и аз й признах, че имам доста спестени пари в банката, тъй като от заплатата си от 400 рупии не харчех почти нищо, откакто бях дошъл в Бхаванипур.

Една вечер (беше 16 септември) на Чабу й стана лошо, докато гледаше езерото, и я взех на ръце, за да я сложа да легне на пейката. Майтреи и аз седнахме там, близо до нея, милвахме я по главата, говорехме й мили неща, опитвахме се да я разсмеем, защото Чабу в тези последни дни се смееше на всяка дреболия, и това й се отразяваше добре, както твърдяха докторите.

— Защо не обичаш дада̀? — обърна се тя изведнъж към Майтреи.

Нас ни напуши смях, защото Чабу често говореше глупости и не ни беше страх от нея.

— Напротив, обичам го много — отвърна Майтреи усмихната.

— Ако го обичаш, целуни го — помоли Чабу.

Майтреи започна да се смее по-силно и й каза, че говори глупости и че послушно момиче като нея не трябва да говори глупости.

— Любовта не е глупост — каза Чабу много сериозно. — Хайде, целуни го. Ето, аз го целувам.

Наистина тя стана от пейката и ме целуна по бузата; и тогава, все така усмихната, Майтреи ме целуна по другата буза.

— Доволна ли си сега? — попита я тя.

— Ти трябваше да го целунеш по устата — отговори Чабу.

— Я се дръж прилично — рече Майтреи и се изчерви.

Но аз бях щастлив, че тази моя по-малка сестра (аз наистина обичах извънредно много Чабу) е разбрала за нашата любов, и казах на Майтреи да ме целуне. Тъй като тя не искаше, аз проврях ръка към гърдите й под шала и спрях свитата си за милувки длан на лявата й гръд, притиснах я, за да усетя сърцето й и едновременно с това да я накарам да ме целуне. (Майтреи не можеше да понесе тази милувка, без да се хвърли веднага на врата ми.) По една случайност и Чабу поиска да сложи ръка на гърдите на Майтреи, за да я помоли да ме целуне. И тя се натъкна там на моята ръка, която отдръпнах колкото се може по-бързо, но не преди да привлече вниманието на Чабу. Тя се разсмя.

— Видя ли, че дада̀ държи ръката си на гърдите ти? — избухна Чабу победоносно.

— Не говори глупости — сопна се Майтреи. — Това беше моята ръка.

— Сякаш аз не знам, сякаш аз не пипнах пръстена на дада̀… — Побиха ме тръпки от това уточняване, но като знаех, че Чабу говори много безсмислени неща, не се изплаших от евентуални последици. Не се стигна дотам Майтреи да ме целуне и скоро след това трябваше да се връщаме при колата, защото съвсем се беше стъмнило. До вкъщи забравих случката.

Тази нощ Майтреи не дойде при мене. От предпазливост, призна ми тя на другия ден. Не си спомням как прекарах времето почти до шест часа, когато облякох бенгалския си костюм в очакване да тръгнем с колата. Но никой не дойде да ме извика. Малко нервно аз попитах шофьора дали тази вечер няма да ходим на Езерата и той ми отговори (така ли ми се стори, или наистина беше нахален?), че е получил нареждане да закара колата в гаража. След няколко минути срещнах Лилу в коридора и тя ми каза, че госпожа Сен вече не пуска нито Майтреи, нито Чабу да ходят на Езерата. Всичко това ми се стори много странно. И загадката ме дразнеше; струваше ми се, че укриват от мене истина, от която абсолютно и неотложно се нуждаех. Опитах се да се срещна с Майтреи, но не успях, и тогава останах в стаята си, изтерзан от мисли. (Чудно, не ме беше страх. Исках само да зная точно какво се е случило, защо госпожа Сен е наредила на шофьора да закара колата в гаража и защо не можех да видя Майтреи.)

На трапезата, когато ме извика прислужникът (обикновено ме викаше някой от домакините), намерих госпожа Сен и Майтреи. Не говореха. Исках да изглеждам спокоен. Мисля, че наистина успях. Госпожа Сен търсеше очите ми, а аз не ги криех. Учудваха ме нейните директни изпитателни погледи. Опитваше се сякаш да проникне в душата ми. Лицето й беше придобило странна съсредоточеност, с подигравателна усмивка, ожесточила устните, начервени както винаги с пан. Сервираше ми мълчаливо, учтиво, а после седна отново с лакти на масата и ме загледа. Питаше се може би как съм успял да я лъжа толкова време, как съм я измамил с чистотата и уважението си. Усещах в неприязненото й иронично присъствие един всеобхватен въпрос: нима аз съм могъл да бъда такъв? Не зная какъв „такъв“ имаше предвид госпожа Сен, но чувствах въпроса и затова се стараех да изглеждам колкото може по-непринуден, говорех, гледах я в очите, питах я как върви лечението на господин Сен, защо не са дошли и другите на трапезата — като че ли нищо не беше се случило. Майтреи ми стискаше краката до счупване. Влагаше всичката си последна страст и целия си страх в това стискане на прасците. Искаше да ме погали по-нежно от всякога и чувствах нейното топло ходило да докосва прасеца ми леко, кротко, ласкаво, сякаш искаше да ме утеши, да ме подкрепи в премеждието, за което се досещах, но не го знаех. После взе крака ми между своите прасци и го стисна като последна прегръдка, като че ли полагаше усилия да ми придаде топлина и страст, които да не забравя, когато бъда далече от нея.

Някой извика госпожа Сен горе и веднага щом останахме сами, Майтреи ми прошепна, като хапеше устни, за да овладее чувствата си:

— Чабу каза всичко на мама, но аз отрекох. Не се страхувай, оставам твоя. Ако те пита, не признавай нищо, иначе кой знае…

Бликнаха сълзите й, искаше да хване ръката ми както преди, но госпожа Сен слизаше по стълбите; и тогава ми прошепна през зъби:

— Ела утре преди разсъмване в библиотеката.

Това бяха последните думи, които Майтреи ми каза, защото госпожа Сен я отведе горе; аз отидох в стаята си извънредно потиснат, объркан и почти неспособен да отгатна какво може да се случи на другия ден.

Изобщо не можах да заспя, пушех лула след лула в широкото удобно кресло и очаквах да съмне. Един след друг биеха часовете в нощта и аз си спомнях с всеки от тях посещенията на Майтреи в тази стая и почти не можех да повярвам, че би било възможно да не я видя вече тук, до мене, готова да се съблече веднага щом затворя прозорците, готова да ме прегърне и да плаче. Мислех си, че не е възможно Майтреи да ми бъде отнета само след две-три седмици любов. Както стоях сам в тъмнината, я виждах отново във всички ъгли, с всички нейни движения на влюбена, забравях всички страдания, които претърпявах по нейна вина, всички съмнения и чувствах как в мене безгранично расте любовта, за която Майтреи никога не е подозирала. Очаквах зазоряването, за да й кажа, че раздялата само за една нощ и заплахата над нашата любов ми е разкрила колко много я обичам и съм разбрал колко ми е скъпа сега, когато се страхувам, че мога да я загубя. Почти се разплаках самичък, като си мислех, че бих могъл да я загубя. Само мисълта, че вече няма да бъде до мене, ме ужасяваше и помрачаваше ума ми. Не мислех, че бих могъл да оцелея след една раздяла с Майтреи. Докато знаех, че е моя и мога да й говоря и да се приближавам до нея, щом поискам, без някой да ми пречи, аз я обичах, а сега, когато бяхме разделени от кой знае каква опасност, любовта ми нарасна до задушаване и чувствах, че подлудявам, докато чаках часа, когато ще мога да я видя и отново да я прегърна.

През нощта излизах на двора много пъти да надничам и виждах винаги светлина в стаята на инженера, чувах там гласове, понякога хлипане, което не можех да отгатна чие може да бъде (на Майтреи, Чабу, сестрата на Кхока?). Всичко това ме тревожеше страшно. Връщах се отново в моето кресло и се мъчех да разбера какво могат да означават думите на Майтреи: „Чабу каза всичко…“ Какво би могла да каже Чабу в лудостта си? Всичко, което е могла да види и да разбере? Мислех си, че може да е изненадала Майтреи, като влиза или излиза от моята стая, но разбрах по-късно, че всичко, което тя е казала, са били не тъй сериозни неща. В оня ден госпожа Сен й измила главата, а Чабу плакала непрекъснато. Попитала я защо плаче и тя отговорила, че нея не я обича никой, а Майтреи — всички. Всички са дошли на рождения й ден и са й донесли подаръци. И най-вече аз много съм я обичал. „Откъде знаеш?“ — попитала госпожа Сен закачливо. „Алън-дада̀ я целува и държа ръка на гърдите й, а мене не ме целува никой.“ Страдала и плачела толкова искрено, че госпожа Сен я накарала да повтори няколко пъти, и Чабу признала всичко, което била виждала: как стоим ние двамата заедно, смеем се, целуваме се и се прегръщаме при Езерата. (А аз смятах, че Чабу не забелязва нищо…) Госпожа Сен веднага извикала Майтреи и я попитала дали е вярно това, което казва Чабу. После наредила на шофьора да закара колата в гаража и завела Майтреи горе на терасата, накарала я да се закълне в името на предците и боговете и започнала да я разпитва подробно, като я заплашвала. Майтреи отрекла всичко, като признала само, че ме е целунала няколко пъти на шега, а аз съм я целунал по челото, но друго не се е случвало. И я молила на колене да не казва нищо на инженера, тъй като аз ще страдам, без да съм виновен. Ако трябва, Майтреи никога вече няма да ме види, тъй като само тя е прегрешила. (Мислела си, научих по-късно, че междувременно ще може да избяга с мене. Страх я било само от господин Сен, който можел да я заключи в стаята й или да я ожени за няколко дни, преди тя да има време да ме види и да организира бягството.) В онази нощ я заключили в стаята на госпожа Сен, а госпожа Сен казала всичко на инженера и останали до късно да се съветват какво трябва да направят, та съседите да не научат нищо, защото тогава проклятието ще падне върху цялото семейство…

Всичко това научих чак на втория или на третия ден от Кхока, но в онази нощ подозирах много по-лоши неща, допусках, че Чабу я е изненадала някоя нощ и е казала това на госпожа Сен. Преди четири сутринта отидох в библиотеката да чакам Майтреи с новини. Стоях там, докато се разсъмна съвсем, прикрит зад рафтовете, но не дойде нито Майтреи, нито сестрата на Кхока или Лилу, чрез които би могла да ми изпрати бележка. В седем часа долу слезе госпожа Сен да приготви чая и трябваше да се промъкна внимателно в стаята си, за да не ме забележи.

Точно очаквах да ме извикат за чая, когато в стаята ми влезе инженерът с черните очила, които скриваха добре погледа му, бе малко разтреперан от слабост и започна доста развълнувано, но приятелски:

— Скъпи Алън, реших да се подложа на онази очна операция, за която ме молят от толкова време лекарите. Трябва да остана в санаториум около два или три месеца и затова реших да изпратя семейството си в Миднапур при мои роднини. И тъй като и ти си малко уморен, ще направиш добре да си починеш някъде на планина.

— Кога трябва да тръгна? — попитах аз със спокоен глас, който ме учуди. (Впрочем още не проумявах какво става с мене и извърших в този ден много неща, без да си дам сметка.)

— Още днес, защото след обяд аз постъпвам в санаториума — каза инженерът, като ме наблюдаваше под прикритието на черните стъкла.

— Хубаво, но няма къде да отида, трябва да си намеря квартира, трябва да си пренеса багажа…

Намерих сили да се противопоставя, макар всичката ми кръв да беше сякаш изтекла от вените, и показах загрижено малкото вещи, които имах: легло, гардероб, библиотека, два куфара, писалищна маса. Инженерът се усмихна много учтиво.

— Енергично момче като тебе винаги може да се оправи. Ако тръгнеш още сега, ще намериш квартира до един часа. Кхока ще ти докара нещата след обяд с камион. Може би ще поживееш у някой от приятелите си, докато заминеш на планина, а после ще се наредиш по-добре…

Целият треперех, когато стана да си тръгне. Инстинктивно се обърнах към шкафа да си взема тропическия шлем и веднага да тръгна, но госпожа Сен, която беше стояла в коридора и беше слушала всичко, влезе в стаята и ми каза усмихнато:

— Не можеш да тръгнеш оттук, без да се нахраниш…

— Не мога да хапна нищо — казах й аз едва доловимо.

— Ще те помоля и ти ще похапнеш — продължи госпожа Сен със същия тон. — Чаят е готов.

— За какво ли ми е сега? — попитах аз още по-тихо.

(Чувствах, че мога да се свлека на земята всеки миг, защото разбирах, че тръгвам и че още не съм видял Майтреи и не знаех какво прави тя там горе.)

Инженерът тръгна и аз се разридах, скубех косите си и хапех юмруци. Проснах се в креслото отмалял, почти задушен от болка, която не знаех как да нарека, защото не беше нито любов, нито страдание, а чувство на пълен срив, сякаш съм се събудил изведнъж сам в гробище, без никой до себе си, на когото да се оплача, от когото да очаквам утеха. Начупен бях сякаш на десетки парчета, защото чувствах тялото си като рана, душата си опустяла, нямах вече нито воля, нито сили да се опомня за миг. Влезе Лилу също разплакана и бързо ми подаде едно листче: „Не ме пускат да те видя. Не си съсипвай живота, не се оставяй да те победят. Тръгвай по света и покажи на всички чистотата си. Бъди човек. Скоро ще получиш вести от мене. Майтреи“ Почеркът беше разкривен, на неправилен английски, с мастилени петна. Бързо стиснах листчето в ръка, тъй като идваше госпожа Сен с прислужника, който ми носеше чая.

— Не мога да ям, не мога да ям нищо — казах аз разплакан.

— Аз те моля да вземеш чаша чай — каза меко госпожа Сен.

Стори ми се, че съзирам в нейния глас състрадание и малко разбиране, и като си спомних колко добра беше с мене, колко много ме обичаше и ме наричаше „сине мой“, защото толкова беше искала да има и син освен двете момичета, не можах да се овладея, паднах в краката й и ги прегърнах разплакан.

— Прости ми, мамо, не разрешавай да си тръгна оттук — избухнах аз, — прости ми, прости ми…

Лилу плачеше, облегната на вратата. Госпожа Сен не направи никакъв утешителен жест, а остана права и усмихната, докато се мятах в краката й. Почувствах този хлад и се надигнах, като си изтривах очите и хлипах.

— Вземи си чая — каза тя.

Погледнах към чашата, но ме задави ридание и покрих лицето си с ръце. Лилу не можа повече да издържи и избяга в коридора разплакана. Госпожа Сен остана там, до вратата, гледаше ме със същата леко подигравателна ледена усмивка и ме подканяше:

— Вземи си чая…

Обелих като насън един банан и сръбнах от чашата, в която чаят беше изстинал. Веднага плачът ми пресекна, само хълцах. Щом видя, че съм изпил чая, госпожа Сен излезе в коридора и извика прислужника да вземе таблата.

— Мога ли да видя децата, преди да тръгна? — примолих се жално аз.

Господин Сен тъкмо влизаше и ми каза:

— Майтреи е малко болна и не може да излиза от стаята си.

После се обърна към госпожа Сен:

— Повикай Чабу.

Когато госпожа Сен излезе от стаята, инженерът ми подаде един затворен плик и ми каза:

— Прочети това чак след като напуснеш къщата ми. И ако искаш да ми се отблагодариш за доброто, което ти сторих тук, в Индия, спазвай онова, за което те моля…

Тръгна си, преди да успея да продумам. Поех плика разтреперан от безсилие и го мушнах машинално в джоба си. Когато видях Чабу, веднага я прегърнах и започнах разплакан да я люлея:

— Какво направи ти, Чабу, какво направи?

Бедното момиче не разбираше нищо, но като ме виждаше да плача, започна и то да плаче и да ме целува по лицето, както бях навел глава към крехкото й тяло и я люлеех машинално.

— Какво направи, Чабу? — толкова можех да й кажа.

— Но аз какво знаех? — попита тя, като се опитваше сякаш да се опомни. — Защо плачеш, дада̀? Ти защо плачеш?

Пуснах я, за да си избърша лицето. Впрочем госпожа и господин Сен бяха дошли отново и стояха до вратата — и двамата ледени, сякаш казваха: „Хайде, време е да тръгваш…“

Целунах още веднъж Чабу по двете страни, после се съвзех, хванах шлема си, коленичих пред госпожа и господин Сен и докоснах с ръка десния крак на всеки от тях — поздравът за най-дълбоко уважение, който ми беше известен — и тръгнах.

— Good-bye, Алън — каза инженерът и ми протегна ръка.

Но аз се престорих, че не виждам, и тръгнах по коридора. Чабу изтича след мене, като плачеше с глас.

— Къде отиваш, дада̀? Къде отива Алън-дада̀? — питаше тя майка си.

— Дада̀ е болен и отива да се лекува — каза госпожа Сен шепнешком на бенгалски, като я прегърна, за да не излезе на улицата след мене.

Когато слизах по стъпалата на верандата, повдигнах очи към балкона с глициниите и видях за миг Майтреи. Тогава чух, че ме повика, после — кратък и изплашен писък, и я зърнах да пада на балкона. Исках да се върна, но срещнах инженера в коридора.

— Забрави ли нещо, Алън? — попита ме той подозрително.

— Нищо, сър, не съм забравил нищо.

Тръгнах бързо. Качих се в първата попаднала кола и дадох адреса на Харолд. Когато потеглих, аз се опитах да погледна още веднъж къщата в Бхаванипур, но сълзи бликнаха от очите ми, колата зави и вече нищо не видях.

Опомних се точно когато колата заобикаляше към Парк Стрийт. Отворих плика на Сен и прочетох със свито сърце това, което той ми пишеше на английски, без обръщение, на лист, на който в горния ъгъл бяха изписани и подчертани думите „строго поверително“.

„Ти си чужденец и аз не те познавам. Но ако си способен да почиташ нещо свято в своя живот, моля те да не влизаш в къщата ми, нито да се опиташ да видиш или да пишеш на някой член от моето семейство. Ако искаш да видиш мене, търси ме в кантората; и ако решиш някога да ми пишеш, пиши ми само онова, което един непознат може да пише на друг непознат или чиновник на своя началник. Моля те да не споменаваш за тази бележка на никого и я скъсай, щом я прочетеш. Причината за поведението ми трябва да ти е ясна, ако в безумието ти е останала поне капка ум. Известна ти е неблагодарността и обидата, която ми нанесе!

Нарендра Сен

 

П. П. Моля те, не проявявай нетактичността да се опитваш да обясняваш и да прибавяш по такъв начин и други лъжи към неморалния си облик.“