Мирча Елиаде
Майтреи (1)

I

Прелиствах тъй дълго този дневник и все не успявах да открия точно деня, в който срещнах Майтреи. Сред записките ми от онази година не намерих нищо. Името й се появява там много по-късно, след като бях излязъл от санаториума и се наложи да се преместя в къщата на инженер Нарендра Сен, в квартала Бхаванипур. Това обаче се случи през 1929 г., а бях срещнал Майтреи поне десет месеца по-рано. Сега, като започвам този разказ, ми е мъчно именно защото не зная как да възкреся тогавашния й образ и не мога да изживея отново учудването, неувереността и вълнението си от първите срещи.

Съвсем смътно си спомням, че след като я видях веднъж да чака в колата пред книжарницата на „Оксфорд букс“ (докато аз и баща й — инженерът — избирахме книги за коледната ваканция), усетих странна тръпка, последвана от удивително презрение. Видя ми се грозна — с прекалено големите си и твърде черни очи, с дебелите си изпъкнали устни, с налятата гръд на отгледана прекалено грижовно бенгалска девойка, приличаща на узрял вече плод. Когато й бях представен, тя поднесе длани към челото си, за да ме поздрави; изведнъж видях разголената й ръка и останах поразен от цвета на кожата — беше матова, с невиждан дотогава кафеникав оттенък, сякаш беше смесица от глина и восък. Тогава още живеех на Уелсли Стрийт, в пансиона „Рипън Маншън“, а съсед по стая ми беше Харолд Кар, чиновник в „Арми енд Нейви Стоърс“ — дружах с него, защото имаше многобройни познати семейства в Калкута, с които прекарвах вечерите си и с чиито дъщери ходех на танци всяка седмица. Опитах се да опиша на Харолд (като се стремях по-скоро да изясня нещата за себе си) голата ръка на Майтреи и оня тъй смущаващ, странен кафеникав цвят, толкова малко подходящ за жена; подхождаше повече за богиня или за рамка на картина, отколкото за индийка.

Харолд се бръснеше пред огледалото със стойка, поставено на масичката в стаята му. Като че ли виждам и сега сцената: чашките с чай, изцапаната му с боя за обувки лилава пижама (беше набил жестоко слугата заради станалото, въпреки че беше изцапал сам пижамата си, след като се бе върнал една нощ пиян от бала на YMCA^[1]), няколко никелови монети върху разхвърляното легло — и аз, който напразно се опитвах да почистя лулата си с навито на масур парче хартия, усукано като фитил.

— Честно казано, Алън, как може да ти харесва някаква бенгалка? Отвратителни са. Родил съм се тук, в Индия, и ги познавам по-добре от теб. Мръсни са, вярвай ми, а и за нищо не стават, дори за любов. Това момиче никога няма да ти протегне ръка…

Слушах го с неизразима наслада, въпреки че Харолд не бе разбрал нищо от онова, което му разказах, и смяташе, че ако говоря за ръката на някакво момиче, си мисля само за любов. Странно е обаче колко ми харесва да слушам злословия по адрес на хора, които обичам, на които се чувствам близък или пък са ми приятели. Когато истински обичам някого, ми харесва да слушам как се клюкарства по негов адрес; това подлага сякаш на проверка някакви тайнствени процеси в мен, които не проумявам и за които не обичам да си спомням. Би могло да се каже, че едновременно с увлечението или с искрения ми интерес към някого нараства и чувството на враждебност, което изисква симпатията да бъде потисната, видоизменена, отхвърлена. Не зная. Но след като изпитах удоволствие от идиотската критика на Харолд — глупав и фанатизиран като всеки евроазиец — срещу бенгалските жени, веднага си дадох сметка, че споменът за Майтреи и моите мисли или желания са свързани с нещо по-дълбоко. Това ме удиви и в същото време ме развълнува. Прибрах се в стаята си, като се опитвах машинално да прочистя лулата. Не помня какво съм правил след това, защото тази случка не е отбелязана в тогавашния ми дневник — спомних си за нея едва във връзка с жасминовото венче, чиято история ще опиша по-нататък.

По онова време кариерата ми в Индия едва започваше. Дошъл бях с куп предразсъдъци, членувах в Ротари Клъб, много се гордеех с континенталното си гражданство и произход, четях много за математическата физика (въпреки че като юноша бях мечтал да стана мисионер) и водех най-редовно дневника си. След като напуснах службата в местното представителство на заводите „Ноел енд Ноел“ и ме наеха за технически чертожник в новата компания за канализиране на делтата, опознах по-отблизо Нарендра Сен (а той още тогава бе много известен и уважаван в Калкута, тъй като бе първият инженер, завършил с отличие в Единбург) и животът ми започна да се променя. На новото място печелех по-малко пари, но работата ми харесваше. Вече не бях принуден да се пържа в канцелариите на Клайв Стрийт, да подписвам и да разчитам разни документи, да се напивам всяка лятна вечер, за да се опазя от неврастенията. Пътувах на всеки две-три седмици — ръководех строежите в Тамлук — и всеки път, когато пристигах от центъра, за да видя на място как върви работата, душата ми се пълнеше при вида на извисяващия се строеж.

Онези месеци наистина бяха щастливи за мен, защото заминавах рано сутрин с експреса Хаура-Мадрас и пристигах преди обяд на строежа. Винаги са ми харесвали пътуванията из колониите. В Индия обаче да пътуваш в първа класа е истинска почивка. Щом слезех от таксито, гарата ме приемаше дружелюбно и тичах пъргаво по перона — с нахлупен над очите кафяв тропически шлем, следван от слугата, с пет илюстровани списания под мишница и с две кутии тютюн „Капстан“ в ръце (в Тамлук пушех много и при всяко минаване край магазина за тютюн в Хаура ми се струваше, че не съм си купил достатъчно „Капстан“ — потръпвах при спомена за една нощ без тютюн за лула, когато бях принуден да пуша долнокачествения тютюн на работниците). Не завързвах никога разговори със съседите си по купе, не ми харесваха тези бара-сахиб, завършили как да е Оксфорд, нито младежите с криминални романи в джоба, нито богатите индийци, които се бяха научили да пътуват в първа класа, но още не се бяха научили как да носят сако и как да си чистят зъбите с клечка. Гледах през прозореца равнините на Бенгалия — никога, възпявани, никога оплаквани — и занемявах пред самия себе си, без да си кажа нещо, без да си пожелая нещо.

На строежа бях единственият господар, тъй като бях единственият бял. Неколцината евроазийци, които надзираваха работата до моста, нямаха същия авторитет; пристигаха с трета класа, с обичайните костюми в цвят каки — къси панталони и блузи с големи джобове на гърдите, — и ругаеха работниците на безукорен хинди. Съвършенството на езика и богатството на запаса им от ругатни ги принизяваха в очите на работниците. Аз обаче говорех лошо и без произношение и това им допадаше, защото доказваше чуждия ми произход и превъзходството ми. Много ми харесваше впрочем да разговарям с тях вечер, преди да се прибера в палатката и да се заловя с писане или да изпуша замислен последната лула. Обичах този къс земя край морето, това пълно със змии тъжно поле, където само тук-там растяха палми, а храсталаците излъчваха аромати. Обичах утрините преди изгрев-слънце, когато тишината ме предизвикваше да крещя от радост; самотата сякаш се материализираше в това тъй зелено и тъй изоставено поле, зачакало своя пътник под най-красивото небе, което съм виждал в живота си.

Дните на строежа ми се струваха като истински отпуск. Работех с желание, раздавах в добро настроение заповеди наляво и надясно и сигурен съм, стига да имах там интелигентен другар, щях да му разкажа прекрасни неща.

Случи се да срещна Люсиен Мец тъкмо в един от дните, когато се връщах (загорял от слънцето и страшно изгладнял) от Тамлук. Срещнах го на перона, докато чаках слугата да ми намери такси (експресът от Бомбай току-що бе пристигнал и на гарата имаше необичайна навалица). С Люсиен се бях запознал преди две години в Аден — слязъл бях на това пристанище за няколко часа, на път за Индия, а той чакаше един италиански параход, за да се завърне в Египет. Още отначало ми хареса този некултурен и нахакан вестникар, надарен с много талант и прозорливост, в състояние да напише икономически репортаж, като разлисти на борда на параход списъците с цените и ги сравни с цените, обявени на пристанището. Мец беше способен да направи прекрасно описание на някой град само след едночасова разходка с автомобил. Когато се запознах с него, вече бе посещавал многократно Индия, Китай, Малайзия и Япония и бе един от хората, които злословеха срещу Махатма Ганди не заради делата му, а заради онова, което Махатма не правеше.

— Хей, Алън! — извика той без сянка от удивление, че ме е срещнал. — Пак ли в Индия, друже? Я кажи, моля те, на оня човечец, дето се преструва, че не ми разбира английския, да ме закара до YMCA, а не в хотел. Дошъл съм да пиша книга за Индия, книга-сензация, политическо криминале. Ще ти разкажа после…

Люсиен наистина бе дошъл да напише книга за съвременна Индия; беше тук от няколко месеца и вземаше интервюта, посещаваше затвори, правеше снимки. Още същата вечер ми показа албума и колекцията си от автографи. Донякъде го смущаваше темата за жените — не бе виждал досега истинските жена Индия. Съвсем смътно беше чувал за живота им зад пурда^[2], за гражданските им права и най-вече за женитбите между деца. Няколко пъти ме запита:

— Алън, вярно ли е, че тия хора се женят за осемгодишни момиченца? Честна дума, четох за това в книгата на един човек, който е бил тук съдия трийсет години.

Прекарахме много приятна вечер на терасата на пансиона, но при цялото ми добро желание не можах да му разкажа много неща, защото и аз не познавах отблизо личния живот на индийците — виждал ги бях дотогава само на кино или по приемите. Сетих се обаче, че бих могъл да помоля Нарендра Сен да покани Люсиен някой път на чай и да му разясни нещата. Може би с това съм смятал, че и аз ще мога да погледна по-отблизо Майтреи, която не бях виждал оттогава, защото отличните ми отношения със Сен се свеждаха до общата ни работа в кантората и до разговорите в автомобила. Дотогава инженерът ме беше канил два пъти на чай, но тъй като ценях много свободното си време (което отдавах изключително на математическата физика), бях отказвал.

Когато му казах, че Люсиен пише книга за Индия, която ще бъде отпечатана в Париж, и му обясних коя тема го затруднява, Сен ме помоли да поканя Люсиен веднага на чай, още същия следобед. С каква радост изкачих стълбите на пансиона, за да му съобщя новината. Дотогава Люсиен не бе гостувал на богати индийци и се готвеше да напише великолепен репортаж.

— Този твой Сен от коя каста е? — попита ме той.

— Истински брахман е, но съвсем не следва сляпо каноните. Член-основател е на Ротари Клъб, член е на Калкута Клъб, отлично играе тенис, кара автомобил, яде риба и месо, кани европейци в дома си и ги представя на жена си. Ще те очарова, сигурен съм.

Трябва да призная, че изненадата ми беше също толкова голяма, колкото и на Люсиен. Познавах дома на инженера в Бхаванипур, защото бях ходил веднъж там с кола да взема едни планове, но никога не бих предположил, че в една бенгалска къща могат да се открият толкова чудесии, толкова светлина, процеждаща се през прозрачните като шалове пердета, толкова приятни за пипане килими и покрити с тъкани от кашмирска вълна дивани, приличащи на подноси от кована мед еднокраки масички, върху които бяха чашките с чай и разни бенгалски сладкиши — донесени от Нарендра Сен специално, за да може Люсиен да се запознае с тях. Стоях и гледах стаята, сякаш току-що пристигах в Индия. Бях живял две години тук, но никога не бе ми се приисквало да проникна в бенгалско семейство, да опозная живота му отвътре, да се възхитя поне на вещите — ако не на душите им. Животът ми беше типичен за колониите, работех сам по строежите или в кантората, четях книги или гледах филми, с които много лесно бих могъл да се запозная и в белите континенти. През онзи следобед за първи път изпитах съмнения и си спомням, че се върнах вкъщи без настроение (Люсиен беше въодушевен и проверяваше впечатленията си, като ме подпитваше дали е разбрал добре всичко, което му бе разказал стопанинът), с рояк мисли в главата, които ме обземаха за първи път. Въпреки това не записах нищо в дневника си — и днес дори, когато търся в тези тетрадки и най-малката следа, която би ми напомнила за Майтреи, не откривам нищо. Странна е все пак моята неспособност да предвидя най-съществените събития, да открия хората, които по-късно ще променят хода на живота ми.

Тогава Майтреи ми се стори по-красива — в сари с цвят на блед чай, обута в обшити със сребро бели чехли, с шал, напомнящ цвета на бели череши, а прекалено черните й букли, много големите й очи, неестествено червените й устни сякаш придаваха нещо по-малко човешко на това облечено и все пак прозрачно тяло, което живееше, би могло да се каже, по някакво чудо, а не по законите на биологията. Гледах я донякъде с любопитство, защото не успявах да разбера каква тайна крие това създание с меките си копринени движения, с плахата усмивка, предизвикваща паника, и най-вече с променливия си глас — глас, който сякаш в момента откриваше някои звуци. Говореше на безличен и правилен английски, учен от учебник, но щом кажеше нещо, и аз, и Люсиен не можехме да се въздържим да не я погледнем; думите и бяха сякаш някакъв призив.

Гостуването беше пълно с изненади. Люсиен си записваше нещо всеки път, щом вкусваше някой сладкиш, и постоянно задаваше въпроси. Тъй като говореше зле английски и тъй като инженерът го бе уверил, че разбира френски (бе ходил два пъти на конгреси в Париж и бе наредил в библиотеката си безброй френски романи — които впрочем не четеше), Люсиен понякога задаваше въпросите на парижкия си жаргон, а инженерът отвръщаше усмихнат „Oui, oui, c’est ça“^[3], след което ни гледаше с огромно задоволство. Люсиен помоли за разрешение да разгледа по-отблизо бижутата и орнаментите по дрехата на Майтреи; инженерът се съгласи със смях и доведе дъщеря си за ръка, защото Майтреи се бе облегнала на прозореца, долната и устна трепереше, а шалът бе паднал върху челото й. Гледката беше безподобна — прегледът на облеклото, претеглянето в ръка на бижутата, последвано от възклицания и възхита, въпроси и отговори, които Люсиен стенографираше в бележника си, докато Майтреи не знаеше къде да скрие очи и трепереше цялата, бледа и ужасена. Това продължи, докато срещна погледа ми и аз и се усмихнах; тогава тя като че ли откри островче, на което да си почива, и вперила взор в очите ми, започна да се успокоява бавно, постепенно, естествено. Не зная колко трая този поглед, но той не приличаше на нито един, който бях срещал и приемал дотогава — и след като погледите ни се разделиха, а Майтреи отново избяга до прозореца, и двамата не смеехме да се погледнем: толкова тайно и дружеско бе нашето съучастие.

След като не можех да гледам нея, загледах се — с други очи — в инженера и се запитах как е възможно толкова грозен и безизразен човек да бъде баща на Майтреи. Сега видях по-отблизо и по-свободно лицето на инженера, който приличаше толкова много на жаба с облещените си очи и с голямата си уставна кръглата и мургава глава, която имаше ниско чело и черна къдрава коса; беше нисък на ръст, с увиснали рамене, разплут корем и къси крака. Още по-трудно беше да се проумеят симпатията и обичта, които предизвикваше моят началник. Поне за мен Нарендра Сен беше чаровен мъж, умен и деликатен, образован, с чувство за хумор, кротък и справедлив.

Докато продължавах да го гледам, влезе (и донесе със себе си странна атмосфера на топлота и паника) съпругата на инженера — Шримати Деви^[4] Индира, която беше облечена в синьо сари и син шал със златни нишки. Ходеше боса, като петите и ноктите на краката й бяха начервени. Госпожата почти не знаеше английски и постоянно се усмихваше. Вероятно беше дъвкала същия следобед много пан^[5], тъй като устните й бяха кървавочервени. Още щом я погледнах, останах изумен; не бих повярвал, че е майка на Майтреи — по-скоро изглеждаше като по-голямата й сестра, толкова беше млада, свежа и плаха. С нея беше дошла и другата дъщеря, Чабу, която бе на десет-единайсет години, с подстригана коса и облечена в басмена рокля — без чорапи и без обувки, а голите й нозе и ръце, както й хубавичкото й мургаво лице, ме накараха, развеселен, да я сравнявам мислено с циганка.

Невъзможно ми е да разкажа в тези редове какво се случи след това. Събраните заедно пред нас три жени се скупчиха една до друга със същата паника в очите, докато инженерът напразно се опитваше да им вдъхне смелост и да ги накара да говорят. Госпожата реши да поднесе чая, но после се отказа и остави Майтреи да свърши това. Не знам по чия вина чайникът се разля върху подноса и върху панталона На Люсиен — и тогава всички се втурнаха да му помагат, инженерът загуби спокойствие и започна да се кара строго на семейството си на бенгалски, докато Люсиен се извиняваше на френски, без някой да го разбира. Най-накрая Нарендра Сен произнесе: „Scusez-moi! Ici votre place.“^[6] Момичетата хукнаха веднага да сменят копринения калъф на креслото, инженерът продължаваше да им се кара, а ние не знаехме къде да денем ръцете си и кого да погледнем. Самият Люсиен изглеждаше малко смутен, макар че след като си тръгнахме, в колата започна да се шегува на воля със случилото се. Само госпожата запази своята усмивка на червените си устни и същата топла плахост в очите.

Разговорът след това не продължи дълго. Инженерът показа на Люсиен санскритските ръкописи от библиотеката на чичо си, бивш първи пандит на правителството, после — колекция от картини и старинни облекла. Аз се бях приближил до прозореца и гледах в двора — странен двор с висока зидана ограда, храсти и глицинии, а отвъд, зад къщата, се извисяваше трепетният букет на една кокосова палма. Гледах и се удивлявах откъде идва това очарование, тази невероятна за Калкута, тишина. Внезапно се разнесе волен и заразителен смях, едновременно смях на жена и на дете, който ме прониза право в сърцето и ме накара да потръпна. Наведох се малко повече през прозореца и съзрях в двора Майтреи, излегнала се на двете стъпала, полуразголила тялото си, с разрошена коса и хванала гръдта си с ръце — видях я как размахва крака и се превива от смях и после как с един ритник запрати чехлите си чак на другия край на зида. Не можех да откъсна очи от нея, а изминалите няколко минути ми се сториха безкрайни. Смехът й, буйните движения, на разгорещеното й тяло ми се струваха част от някакъв свещен обред. Струваше ми се, че върша светотатство, като я гледам, но нямах сили да се откъсна от прозореца.

Когато си тръгвахме, чувах смеха й през всички прекосени стаи.