Мирча Елиаде
Майтреи (13)

XIII

Не намерих Харолд вкъщи, но хазайката ми отключи стаята и ме остави да вляза и да се тръшна на леглото с лице към вентилатора. Бедната госпожа Рибейро не знаеше как да се държи с мене и как да ме попита.

— Не ми се е случило никакво нещастие, мисис Рибейро — уверявах я аз. — Днес трябва да бъде опериран инженер Сен, моят работодател, и това ме тревожи.

Не исках да се издавам, не исках да кажа дори и на Харолд причината, поради която бях напуснал Бхаванипур. Биха ме отвратили дълбоко техните клюки, защото не се съмнявах, че Харолд би повторил пред всички „приятели“ евроазийци случилото се и момичетата биха се опитвали да ме утешат с техните вечни сантиментални глупости, биха ме канили да пия и да правя любов; аз обаче бях неспособен да приема каквото и да било утешение, дори и най-грубото. Струваше ми се, че нямам право дори да споменавам името на Майтреи в тяхната среда. Бях обаче толкова объркан, толкова дълбоко се предавах на мъката си, че не мислех за нищо определено, а се опитвах само да усетя, конкретно да почувствам раздялата си с Майтреи. Не успявах: стрясках се, щом си представях последния й образ — тялото й, паднало на балкона, — и го прогонвах. Не знаех на какво да спра мислите си и подбирах няколко утешителни за мене сцени (венчето от жасмин, библиотеката, Чандернагор), които съзерцавах, и се успокоявах, но филмът стремително се размотаваше към края, виждах отново госпожа Сен на масата да ме гледа лошо или господин Сен да ми казва: „Ако искаш да ми се отблагодариш за доброто…“ И това отново ми напомняше все така остро и пронизително раздялата с Майтреи; трябваше да затворя очи, да се размърдам в леглото, да въздъхна дълбоко, за да прогоня мислите си.

Госпожа Рибейро, след като изчезна за около час, заета с домакинска работа, влезе отново в стаята и ме попита какво искам да пия: чай, уиски или бира. Отказах с толкова уморен жест, че старицата се приближи до леглото ми сериозно загрижена.

— Но ти си болен, Алън — каза тя.

— Не знам какво ми е — преструвах се аз. — В последните месеци съвсем се изтощих, защото не отидох никъде това лято и нещастието на инженера ме разтърси дълбоко. Искам да напусна Калкута за известно време… Имате ли някоя свободна стая, мисис Рибейро?

Когато хазайката чу за свободна стая, едва не подскочи от радост, покани ме да видя съседната на Харолдовата стая, попита ме защо не оставам още в Бхаванипур, после, като видя, че разпитванията ме уморяват, смени темата, заинтересува се от температурата ми, посъветва ме веднага да напусна Калкута, да замина за две-три седмици някъде на планина (Дарджилинг например или Шилонг, или даже на море, в Гопалпурат-сий, където отец Джъстъс се е излекувал от преумора, защото въздухът е великолепен и в хотела вече не живее почти никой). Слушах я как говори и одобрявах всяка дума само да не ме кара да отвръщам, да разговарям, да мисля. Веднага ми донесе от хола списание „Дъ Стейтсмън“, за да потърся адреси на разни пансиони, и обсъждаше всяка местност, казваше ми кой е бил там и по какъв повод, а аз я слушах и ми се струваше, че сънувам, толкова беше невероятно присъствието ми тук — и даже животът ми, цялото ми тяло, което бях опънал в леглото, цигарите, които пушех, докато трябваше да умирам, защото бях отделен от Майтреи. Как може да има такива неща по света — питах се аз, като само чувствах, а не формулирах въпроса, — как е възможно един час след напускането на Бхаванипур да мога да слушам приказките на една старица, която дори не подозира, че има пред себе си корабокрушенец? Всичко ми се струваше нереално, невъзможно и усещах, че ще полудея, ако остана за дълго с такива хора, ако не потъна някъде в усамотение, да забравя, да се забравя. Заминаването ми изглеждаше единственото спасение, поне за известно време. Реших да замина още на другия ден, закъдето и да е.

— Моля ви, телефонирайте на господин Сен, Саут хиляда сто четирийсет и четири — обърнах се аз към госпожа Рибейро, — и му кажете да ми изпрати нещата тук…

Госпожа Рибейро винаги би се почувствала засегната да телефонира на един „цветнокож“, но в този миг беше толкова щастлива, че я чух да разговаря учтиво, навярно с Манту, и да благодари за любезността.

— Отивам да приготвя стаята — каза ми тя.

Радвах се, че отива, че сега нога свободно да въздишам и да плача. Изведнъж ме прониза мисълта, че съм остарял, че косата ми е побеляла от мъка, и скочих, за да се видя в огледалото. Едва се познах. Лицето ми беше бледо, изпито, веждите — разрошени, сякаш проскубани, не зная каква бръчка се беше вдълбала в ъгъла на устните, която съвсем ме променяше, придавайки ми вид на човек със силна воля. Учудих се, като открих в лицето си мъжествена решителност и енергичност — качества, които отдавна бях загубил. (Оттогава вече не вярвам на израженията у хората. Струва ми се, че правилата, по които лицата се изменят, нямат нищо общо с истинските душевни преживявания. Може би само очите, единствено те, могат да издадат човека.) Върнах се потиснат в леглото и запалих друга цигара.

Харолд ме посрещна с „ура“. Госпожа Рибейро му беше разяснила с няколко думи целта на посещението ми. Той се опита да ме накара да говоря, но под предлог, че ме боли главата, му казах съвсем накратко защо съм дошъл. Поиска веднага пиене. Каза ми, че всяка температура и всякаква болка минават с уиски. Пих и аз една чаша, но замайването ме накара да почувствам още по-остро отдалечаването от Майтреи. Идваше ми почти да вия. Когато пристигна Кхока, мислех, че ще го прегърна от вълнение. Беше дошъл в доста мръсно дхоти^[1], с напуканите си крака без сандали, и всички от къщата го гледаха с пренебрежение и отвращение, но той идваше „при мене“, влизаше и излизаше гордо, като носеше нещата ми от камиона и превеждаше хамалите през хола. Горях от нетърпение да ми каже какво става там, в Бхаванипур. Когато платих на шофьора и на хамалите, го повиках в стаята, поисках чай от госпожа Рибейро и отворих нова кутия цигари. Харолд кипеше, че не оставам с него на приказка, но вероятно отгатваше в моето внезапно тръгване от дома на Сен нещо повече от това, което му бях признал, и не се осмели да дойде и да ни прекъсне.

Кхока ми донесе един екземпляр от „Удхата“, на който Майтреи беше написала последните си думи: „На моя скъп, на моя скъп! Майтреи, Майтреи“ Само толкова? — натъжих се аз. Кхока ми каза да погледна и в края на книгата. „Сбогом, скъпи мой, не съм казала нищо, което да обвинява тебе. Казах само, че си ме целунал по челото. Трябваше да кажа — тя беше наша майка и знаеше. Алън, приятелю, скъпи мой, сбогом! Майтреи“

Взирах се занемял в почерка й. Кхока пушеше и също до едно време мълча, после неочаквано заговори, сякаш продължаваше някаква своя мисъл.

— … Така че трябваше да се разбере. Много непредпазливи бяхте. Всички ви виждаха, като се целувахте в креслото. Шофьорът казал и на Манту, и на Лилу. Никой нямаше смелост да ви предупреди…

Питах се дали и Кхока знае само колкото другите, или е разбрал повече. Но усетих колко маловажно е сега това и се оставих да ме носят други мисли.

— Чабу се съвзе — заговори отново Кхока. — Щом видя Майтреи припаднала, сякаш се събуди от сън. Попита за тебе. „Къде е дада̀?“ — така питаше всички, държеше се за госпожа Сен, теглеше я за сарито и я питаше. Казах й, че идвам да те видя, и тогава ми даде тази бележка…

На откъснат от училищна тетрадка лист Чабу пишеше на бенгалски с най-калиграфския си почерк: „Обични дада̀, ще можеш ли да ми простиш някога? Не знам какво ме накара да кажа: мислех, че не правя нищо лошо, като казвам, защото и вие не правите нищо лошо, като се обичате. Майтреи страда ужасно. Можеш ли да направиш нещо, за да не страда? Къде тогава е вашата любов? Бих искала да умра.“

— Плачеше, когато го пишеше, и ми каза да ти го дам непременно и да й се обадиш по телефона някоя сутрин. Сега вече не е луда, не изглежда луда. Бедната…

Замълча отново за известно време, после неочаквано въздъхна.

— Какво има, Кхока? — попитах го аз.

— Ох, какво да ти говоря за себе си, когато виждам колко страдаш!

Говореше претенциозно, театрално, като си придаваше скръбен израз, за да привлече вниманието ми, но тонът, с който каза тези няколко думи, веднага ме отчужди от него. Може би Кхока отгатна и тази неприязненост, защото промени темата.

— Когато започнах да изнасям нещата от стаята ти, Майтреи дотича долу и започна да ги прегръща и да крещи. Трябваше насила да я приберат. Господин Сен, който е грубиян, я удряше по лицето с юмруци, докато го разкървави. Тя припадна в стаята си…

Слушах и плачех, но болката ми не нарастваше. Какво повече можеха да ни сторят, освен да ни разделят? Нима щях да страдам повече, ако ме беше набил или ми беше ударил плесница? Виждах я с окървавено лице, но не нейните рани разкъсваха сърцето ми, а самото й същество, нейното отсъствие.

— … Затвориха я в стаята почти гола, за да не може да слиза в твоята стая. Когато беше припаднала, я заливаха с вода, за да се свести, после, когато дойде на себе си, я биеха, за да каже. Крещеше: „Обичам го, обичам го!“ Само толкова чувах отдолу. „Той не е виновен, какво искате от него?“ Сестра ми каза, че викала: „Какво искате от него?…“

И все пак на мене не ми бяха направили още нищо. По-добре да ми бяха ударили плесница, мислех си аз. Защо господин Сен не събра смелост да ми удари плесница? Защо ми протегна страхливо ръка и ми каза: „Good-bye, Алън!“

— Преди да дойдат да я вземат горе, Майтреи ми прошепна: „Ще му се обадя утре по телефона.“ Но може би няма да успее. Господин Сен я държи заключена. Чух да говорят с майка й за женитбата, колкото се може по-бързо.

Вцепених се. Кхока забеляза моя страх и продължи разпалено:

— Ще я женят за един професор от Хугли, и то веднага след като се върнат от Миднапур. Знаеш ли, че искат да отидат в Миднапур?

— Зная — отговорих аз почти безразлично.

— Те са зверове, всички те са зверове — разгорещи се Кхока. — Не ги ли мразиш?

— Защо да ги мразя? Аз им причиних цялото зло. Каква вина могат да имат те? Освен може би, че ме въведоха в къщата си…

— Искаха да те осиновят — разясни ми Кхока.

Усмихнах се. Колко празно, колко излишно ми се струваше всичко това, всички събития, които биха станали, ако аз бях друг, цялото щастие, което бих могъл да имам, ако… Струваше ми се безсмислено да мисля за онова, което би могло да се случи. Бях сам, сам, това бе болката на настоящето. Не можех да проумея нищо друго.

Кхока ме погледна, видя сълзите ми и въздъхна:

— Майка ми е тежко болна и аз нямам пукната пара, нито една рупия да й дам. Мислех си да ти поискам на заем, докато получа хонорара си от Бенгалската филмова компания…

— Колко искаш?

Мълчеше. Аз не се осмелявах да го погледна в очите. Болеше ме от лъжата му, защото знаех, че майка му не е болна и че за нея се грижи един негов зет, търговец в Калигхат.

— Трийсет рупии стигат ли ти? — попитах го аз и без да чакам отговор, написах чек и му го подадох.

Благодари ми смутено и започна да говори пак за Майтреи. Помолих го едва чуто да си върви.

— Кхока, спи ми се, боли ме главата…

* * *

Вечерта, уведомени от Харолд, дойдоха да ме видят момичетата. Пуснаха в хола грамофона, поръчаха уиски и оранжада и демонстрираха пресилена веселост, за да ме утешават. (Харолд им беше казал, че страдам от нервна депресия, преумора или нещо подобно и че преди да замина, трябва „да се забавлявам“, за да забравя.)

— Хей, Алън — каза ми Гърти, — защо си толкова мрачен бе, момче? Нима твоето момиче не е до тебе?

Настани се на коленете ми, а на мене ми беше толкова отвратителен този допир, че потреперих целият и я помолих да ме остави, защото съм уморен и болен.

— Да не би да си влюбен? — премигваше тя хитро. — Да не те е омагьосала някоя индийка? Някоя гурелива цветнокожа, каквито ти харесват на тебе…

Смееха се с глас всички. Дойде и госпожа Рибейро, която подреждаше стаята ми.

— Оставете момчето на мира. Хайде, Алън, изпий чаша уиски. Да видиш как всичко минава. Очната операция не е нещо толкова сериозно…

— Но какво си мислите вие, мисис Рибейро, че Алън плаче за тази операция? — попита саркастично Гърти. — Той си има нещо друго, по-сериозно, сигурно момичето му е избягало с някой пътуващ музикант…

— Млъкни — сопнах се й, изведнъж разгневен, и станах от стола.

— Ще те помоля да бъдеш по-учтив с мене — отговори ми тя изчервена. — Тук не си при твоите цветнокожи в Бхаванипур.

— Гърти! — викна Клара и хвана ръката й. — Остави бедното момче.

— Всички много го глезите, „бедното момче“ тук, „бедното момче“ там. Хленчи като жена и се утешава със своите мръсни бенгалци. Никакво право няма той да обижда мене, една християнка.

— Но и той е християнин! — застъпи се Клара.

— Ха, така си мислиш ти, че още е християнин — присмя се Гърти. — Какво казваше, Харолд? Ами когато ти говорел той за индуизма и за неговите крави и ругаел нашия Бог Исус Христос? И сега ще ми казваш на мене да мълча…

Харолд беше извънредно объркан, госпожа Рибейро беше обхваната от паника:

— Я се усмирете!

— Аз си тръгвам — казах аз отпаднало и станах.

Гърти ме погледна нацупено.

— Отива да се моли в храма си. Няма да му помогне Господ…

* * *

Прекарах адска нощ. Щом като останах сам (бях се разхождал много по улиците, пушех машинално и се стремях все към туземните квартали, чийто шум, суетня и език ми напомняха дните с Майтреи) и се съблякох, мъката, която умората беше приспала, отново ме връхлетя, този път без да мога да й се противопоставя. Напразно хапех възглавницата, напразно се удрях, за да не крещя. Повтарях: „Майтреи, Майтреи…“, докато престанах да разбирам това име на момиче; звученето му вече нищо не ми напомняше и оставах замаян с лице между възглавниците, без да знам какво се е случило с мене, какво се е скъсало вътре в мене, какво става. Мислите ми скачаха от едно нещо на друго, без никаква връзка, виждах отново Тамлук Садия и други безбройни места, които познавах, без да разбирам нищо. Само ме беше страх да мисля за всичко, което можеше да възкреси лицето на Майтреи от вечерта на раздялата или гласа на господин Сен, който ми казва: „Good-bye, Алън!“; или погледа на госпожа Сен и нейното настойчиво „Вземи си чая!…“ Сгърчвах се всеки път, щом тези сцени се опитваха да се върнат отново в паметта ми. Чувах как Харолд хърка в съседната стая, чувах от време на време часовника на протестантската църква да бие в нощта. За да се успокоя, мислех за смъртта. Да се удавя в Ганг, та Сен да разбере колко искрено обичах Майтреи. На другия ден вестниците биха писали за този млад европеец, самоубил се без причина, намерен в покрайнините на града от лодкарите, които се прибирали вечерта. Майтреи би припаднала, като научи, госпожа Сен би се разкайвала, защото и тя тогава би разбрала колко искрено и всеотдайно съм обичал Майтреи. Мисълта за смъртта беше единственото ми успокоение. Премислях с наслада всеки епизод, всеки жест: как пиша писмо на господин Сен, отправям се към моста и плача — ей така, само няколко сълзи, после от перилата гледам надолу как текат жълтите тинести води, завива ми се свят и — край… И пак завъртвах филмовата лента отначало. Така съм заспал призори.

Събуди ме Харолд, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Втурнах се като луд в хола само по пижама. Веднага познах гласа на Майтреи, който поглъщах закопнял, макар че ме беше страх да й говоря, за да не ме чуе Харолд или някой от пансионерите на госпожа Рибейро. Казваше ми нещо, което по-скоро отгатвах, защото говореше тихо, навярно за да не събуди другите, и постоянно я давеха сълзи. Гласът й като че ли идваше от затвор, от заключена килия, толкова сърцераздирателен беше и копнееше за свобода.

— Алън, каквото и да се случи… Бъди мъж и върви напред, не се обезкуражавай… Не мога вече, Алън, извини ме… вече не мога. Бих искала да ти кажа…

Изведнъж гласът замлъкна. Беше дошъл някой, навярно госпожа Сен. Аз виках напразно:

— Ало! Ало! — Никой не ми отговори.

Върнах се в стаята съкрушен до смърт. Бих искал да избягам, стените ме задушаваха, измъчваха ме моите вещи, плетеното кресло, в което толкова пъти беше сядала Майтреи. Всяка вещ събуждаше в паметта ми някоя сцена, някоя дума и не бях в състояние да се опомня, най-сетне да туря край на безкрайно мъчителните спомени, които бяха убили човека в мене само за един ден.

— Как е инженерът, Алън, направили ли са му операцията? — попита Харолд.

— Още не — отговорих аз пътем. — Може да го оперират днес.

— Горкият човек…

Тръшнах се в леглото и отново запуших. Бях почти неподвижен, само ръцете ми трепереха, иначе лицето ми се беше вкаменило, не можех дори да плача и стоях така под вентилатора, не знаех какво да правя, какво ще се случи.

Около десет часа пред къщата спря куриер с велосипед, който попита за мене. Госпожа Рибейро ми донесе един плик. Човекът не чакаше за отговор. Пишеше ми Сен.

„Господине,

Сега разбирам, че нямаш нито уважение, нито чест. Мислех те само за луд, но виждам, че действаш като змия в тревата, на която, ако не й смажеш главата, когато трябва, се обръща и те ухапва. Няма и 24 часа, откакто даде думата си, че няма да се опитваш да общуваш с нито един член от семейството ми, а я потъпкваш подло, като караш да страда бедното дете, върху което — за нещастие — имаш някакво влияние. Ако опиташ още веднъж подобно нещо, ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъдеш изгонен от държавата. Надявах се, че ще проявиш здравомислие и ще напуснеш града. Наредих днес по телефона да те уволнят. Единственото нещо, което ти остава да направиш, е да си вземеш заплатата и веднага да заминеш. Неблагодарността ти трябва да има граници.

Нарендра Сен“

Четях писмото изумен. Не защото ме беше уволнил, аз самият бях решил да напусна, тъй като не бих могъл още веднъж да се срещна очи в очи със Сен след всичко, което ми беше казал Кхока. Бях изумен, защото разбрах, че Майтреи ще прави все повече подобни грешки, от които ще страда постоянно, а нейните страдания удесеторяваха моите, защото знаех, че не мога с нищо да й помогна и напразно ще се измъчвам отдалече. Прибрах плика и тръгнах, като си взех само шлема.

— Ще се върнеш ли за обяд, Алън? — попита госпожа Рибейро.

— Разбира се.

— Приготвила съм ти любимите ти ястия, каза ми ги Харолд, ще видиш… И недей да мислиш повече…

Усмихнах се и излязох замаян, без цел. Мислех си, че е добре да изтегля пари от банката, ако наистина трябва да напусна града след ден или два. Но не го напусках заради нареждането на Сен, не ме стряскаха неговите заплахи. Заминавах, защото знаех много добре, че само така бих могъл някак да помогна на Майтреи, че само така тя може да ме забрави. Мислех като юноша. Стигнах до банката пеша, макар че разстоянието от Ройд Лейн до Клайв Стрийт е доста голямо. След като си надиплих добре банкнотите в портмонето и си разпределих дребните пари из всички джобове, тръгнах нагоре към гарата. Когато минах моста, се наведох да погледна Ганг, мръсен и задръстен с лодки, и мисълта за самоубийство ми се разкри изведнъж с цялата си подлост и смехотворност. На гарата се спрях да изпия чаша лимонада. Беше станало дванайсет часа. Излязох и поех вдясно по околовръстното шосе, което води към околните села и минава през Белур. Когато навлязох в сенчестото шосе, се почувствах по-силен, по-спокоен и поех настървено по пътя. Изобщо не спирах дори и да запуша, а вървях непрекъснато с големи, решителни крачки. По шосето минаваха колите, които вървят по маршрути гарата — Хугли, и почти всички спираха до мене, защото им се виждаше чудно един европеец да ходи пеша по извънградски път. Спрях само при една бедна барака, където старица продаваше лимонада, пан и чушки, спрях да пия нещо студено. Тази среща сякаш ме утеши, защото говорих на старицата на бенгалски, не на хинди, както би следвало, и езикът на Майтреи беше истински балсам за мене.

Пристигнах около два и половина в Белур манастир, след като ме валя дъжд в продължение на два километра и ме измокри до кости; стигнах опръскан с кал и с блуждаещ поглед, който изплаши Свами Мадхвананда, един отшелник, когото познавах отпреди, когато идвах тук с колата на инженера. Отидох на брега на Ганг да се поизсуша и както се бях тръшнал там на тревата, с лице към слънцето, пред очите ми изникнаха всички наши разходки с Майтреи, виждах се отново щастлив и безгрижен. Не можах да се удържа и понеже не можех да плача, извадих бележника си от джоба и започнах да пиша, само за себе си. (Днес чета отново бележките, написани с кръв, и ми изглеждат толкова студени, толкова незначителни. Например: „Защо отмина всичко? Една огромна пустота в мене. Нищо вече няма значение. Когато чуя бенгалска песен горе в манастира, ми идва да заплача: «Майтреи, Майтреи, Майтреи!» Никога вече няма да я видя…“ Колко неспособни сме да предадем дори в момента същината на преголяма радост или болка. Достигнах до убеждението, че само паметта, само разстоянието може да им придаде живот. Дневникът е сух и незначителен.)

Свами се опита да научи какво става с мене, но когато му казах, че съм дошъл пеша от Калкута и че не съм ял, защото нищо не мога да ям, се изплаши и ме помоли да си тръгна веднага, да не би да се разболея, да ме разтресе маларията (знаеше, че страдах преди една година от малария) и разни други неща. Държеше заповеднически тон и навярно ме презираше много, като ме виждаше обхванат от страст и мъка. Тези индийски отшелници никога не могат да те утешат, защото им се струва недостойна за утешение поробената от болка душа и техният идеал за неумолима безучастност няма нищо общо с човешкото страдание, с мизериите на съществуването. Живеят някак съвсем като богове тези хора, чийто идеал е върховната невъзмутимост.

Впрочем, тъй като аз не бях дошъл в манастира за утешение, а само защото бих могъл да видя отново моята Майтреи, онази от спомените, истинската, думите на Свами не ме засегнаха особено, само ме накараха да се чувствам по-самотен. Тръгнах, благодарих за плодовете и сладкишите, които ми беше донесъл един калугер. Не поех обаче по обратния път, а потеглих по-нататък по същото шосе, към Ранагхат. Стигам в Бали почти по залез-слънце. Търся и тук река Ганг, гледам я дълго и пуша бавно, гледам я как тече ленива и пълноводна към нашия град. Седя на камък, заобиколен от няколко деца, които в началото ми викат на изкълчен английски „бяла маймуна“; после, като виждат, че не се сърдя, а ги гледам замислен със сълзи в очите, се приближават до мене смутени — започвам да говоря с тях на бенгалски и да им раздавам дребни монети. Придружават ме тържествено до края на селото. Малко хладна след дъжда, но ясна и подканваща към път вечер. Скоро оставам сам на шосето. Минават понякога коли за Калкута с големи запалени фарове. Някой и друг забързан човек. Чудя се колко рано си лягат хората в Индия!… Спомням си тогава Бхаванипур и като че ли гореща вълна се качва в гърлото ми. Усилвам крачка. Спирам се само пред едно магазинче да си купя цигари „Сизърс“ — единствените, които намирам. Светеше карбидна лампа и няколко пътници си почиваха, като пушеха „Сизърс“ и вдишваха дима бавно, спокойно. Всички ме погледнаха с учудване, а един даже излезе на шосето да ме види как тръгвам по-нататък, сам, в мрака пред мен.

Не зная до колко часа съм вървял и през какво село съм минал. Нито ми се спеше, нито се чувствах уморен, а този вървеж в мрака започваше даже да ми харесва, да приспива донякъде мислите ми и малко да ме ласкае, защото мислех, че правя това от преголяма мъка, правя го за Майтреи. Намерих по пътя, на няколко метра от канавката, покрита чешма и спрях да си почина. Заспал съм неусетно с глава, подпряна на шлема, направо върху плочите. Все същите сънища с Майтреи, които ме будеха от време на време и ме караха да треперя от студ и самота. Дойдоха хора на чешмата и шумът ме събуди. (Чудно нещо, въпреки цялата си мъка съзнавах, че нося у себе си петстотин рупии, и щом се приближеха хора, инстинктивно попипвах портфейла си.) Всички ме гледаха учудени, нито един не се осмели да ме заговори, тъй като, макар дрехите ми да бяха опръскани с кал и платнените ми обувки — разкривени, се виждаше все пак, че съм сахиб, и то бял сахиб.

Наплисках лицето си и тръгнах по-нататък, този път по-бързо и по-съсредоточено, защото шосето ставаше по-многолюдно сега, на зазоряване. Гледах повече земята. Спирах се само когато измежду палмите или на някой завой по шосето можех да зърна реката. Не зная каква утеха ми даваше Ганг, за който знаех, че се отправя натам, откъдето бях дошъл, към града на Майтреи. Почти не се сещах вече за извора на мъките си. Не се питах какво ще каже Харолд или госпожа Рибейро. Радвах се единствено, че може да дойде Кхока, и като научи, че съм излязъл преди ден и не съм се върнал, ще каже това на инженера. Бих искал Сен да повярва, че съм мъртъв, да размисли малко върху това, което беше направил.

Този ден ядох в един хан близо до Ранагхат. Ядох ориз с къри и варена риба, ядох с ръка като индиец, за изненада и радост на другите сътрапезници, които впрочем ме бяха чули да говоря на елегантен бенгалски. Само видът ми ги караше да се замислят. Досещах се, че имам разкривено лице с покарала брада, със сплескана от съня коса, мръсни дрехи и черни ръце.

Започнах да се забравям, да забравям за себе си и това ме тласкаше още повече напред по пътя. Вървях до залез-слънце, без да мина покрай други села, натъквах се само на волски коли и на някой раздрънкан камион. Беше страшна жега през онзи ден и се спирах на всяка чешма да пия и да си наплискам лицето. Легнах си едновременно с изгряването на звездите до едно огромно мангово дърво, израснало само край изоставен рибарник. Дълго ме мъчиха комарите, но в края на краищата умората ме надви и се събудих едва късно през деня с изтощено тяло, почти без да разбирам къде съм… Навярно съм сънувал нещо ужасно, защото се събудих потен и треперещ. Поех почти бегом по шосето напред. Беше ден на безпаметно скитане, от който не си спомням нищо, с изключение на факта, че питах като насън един каруцар къде се намирам и как мога да стигна до гара. Упъти ме към една железопътна спирка близо до Бърдван, която намерих по мръкнало. Първият влак идваше чак на разсъмване и не спираше тук. Трябваше да се кача в пътнически влак около полунощ във вагон от III класа (защото не смеех да вляза в друго купе), с който пристигнах в Бърдван.

Отначало ме ослепяваха и плашеха електрическите фенери по спирките. Бях като болен, събуден при тревога, почти замаян, не знаех на кое гише да отида да си купя билет за интерклас (този път ме беше срам да се блъскам със старци и дрипльовци пред гишето за трета класа, срамувах се не от себе си, а от няколкото евроазийци и англичани на перона, които гледаха дрехите ми много подозрително). Чаках прегърбен и настръхнал бързия влак от Лакнау, като пиех чай и се опитвах да възстановя бягството си от началото му. Имаше бели петна от часове, от нощи и тези дупки в паметта ми ме занимаваха натрапчиво. „Дали не съм полудял?“ — питах се аз. Заповядвах си да не мисля за нищо. „Всичко ще мине, всичко минава“ — си казвах. (Оттогава научих този припев, който стана по-късно истински лайтмотив в живота ми.)

В Хаура бях отново развълнуван, сякаш все очаквах да срещна някого от Бхаванипур. (Спомням си, че ставаше дума за пътуване до Миднапур, и макар това да ме измъчваше достатъчно, защото ме отдалечаваше още повече от Майтреи, все пак в него имаше и някаква утеха, защото вече не се намирах в един и същи град със Сен и не рискувах да го срещна.) Колата ме закара вкъщи точно в момента, когато полицията от Парк Стрийт започваше разследване за моето издирване. Госпожа Рибейро едва не припадна, като ме видя да слизам от таксито със счупен шлем, небръснат от четири дни, с мръсни дрехи.

— Къде беше, за бога, къде беше? Постоянно телефонираха от Саут хиляда сто четирийсет и четири за тебе и онова момче, мистър Чатарджи, Кхока, както му казват там, идваше постоянно да те търси… Господи, господи…

Оставих я да говори и отидох да се измия. Банята беше единственото нещо, което исках сега. Харолд телефонира от канцеларията си да пита дали има някакви вести и когато госпожа Рибейро му казала, че съм си дошъл и как съм си дошъл, момчето взело кола, за да ме види по-бързо.

— Браво бе! Браво бе! — стискаше той, без да иска, ръцете ми. Това вълнение ми подейства добре и го потупах по рамото.

Опита се да ме утешава:

— Нищо, нищо, старче. Ще мине и това. Но какво става с тебе? Къде беше досега?

— Разхождах се. Нищо важно, просто разходка.

Усмихвах се.

— Ти какво правиш?

— Вчера идваха разтревожени момичетата. Искахме да организираме нещо в „Чайна-таун“, от радост, че си се отървал от лапите на идолопоклонството. Леле! Какво става с тебе? Идва оня черният да те търси. Стори ми се, че малко се поразсърди. Писна ми от него и му казах да се маха. „Сега пак е християнин“ — така му казах…

Кхока ми телефонира веднага следобед от една книжарница на Асутош Мукарджи Роуд, където имаше приятели. Каза ми набързо, че са станали важни събития и че трябва непременно да мине да ме види. Помолих го да вземе кола. Чаках го на верандата.

— Къде беше? — попита ме той.

— После ще ти кажа — отговорих малко сопнато. — Разкажи ми какво ново…

Извънредно много нови неща. Искали да омъжат Майтреи, но тя крещяла, че ще признае на мъжа си в брачната нощ, че е спала с мене, и ще компрометира цялото семейство, защото ще я изгонят със скандал и целият град ще разбере за нейния позор. Инженерът, като я чул, така я ударил веднъж по лицето, че паднала на земята, цялата в кръв. Но той получил веднага криза и бил закаран в болница. Вече съвсем не виждал. Ще го оперират до ден-два, ако се успокои. Но той е толкова развълнуван, че и лекарите се страхуват. Майтреи я затворили в една стая, след като госпожа Сен извикала шофьора да я бие с пръчка в нейно присъствие, докато изпаднала в безсъзнание. Тя искала и Кхока да направи това, но той избягал. Чабу се опитала да се самоубие с креолин. И тя сега е в болница. Майтреи ми беше изпратила плик, в който едва е имала време да сложи клонче цъфнал олеандър, а на едно от листата релефно беше написала с остър молив: „Алън, последен подарък от мене.“ Молеше ме да не тръгвам до пет дни. Не знаела нищо за бягството ми и по-добре, че не знаела. Би решила, че съм се самоубил, и кой знае каква глупост можела да направи.

Слушам го като в просъница, опитвам се да се убедя във важността и последиците от вестите, донесени от Кхока, но не разбирам почти нищо освен факта, че Майтреи страда още повече и че е затворена. Кхока ми иска няколко реда за Майтреи, но си спомням обещанието, дадено на Сен, и му отказвам.

— Какъв смисъл има? — казвам му тъжно. — Какъв смисъл има сега? Нека ме забрави. Трябва да ме забрави, за три или пет години, докато стане отново моя…

Изведнъж разбирам, че бълнувам. Започвам да плача глупаво, после чувствам, че всичко около мене се върти, и му казвам:

— Ако можех да я обичам, само ако можех. Но не я обичам.

Кхока ме гледа озъбен.

— Бих искал да я обичам — крещя аз, — бих искал да съм в състояние да я обичам…

Идва учудена госпожа Рибейро И ме пита какво ми е.

— Бих искал да обичам Майтреи — й казвам аз през сълзи. — Защо не мога да я обичам? Какво й направих аз? Какво искат те от мене? Какво искате вие от мене?…

* * *

После си спомням за едно сутрешно обаждане на Майтреи.

— Сбогом, Алън, сбогом, скъпи мой. Ще се срещнем отново, мили, в отвъдния живот. Ще ме познаеш ли тогава? Ще ме очакваш ли? Очаквай ме, Алън, не ме забравяй. Аз те очаквам. Друг няма да се докосне до мен…

Аз можах да й кажа само: „Майтреи, Майтреи…“

Заминах на седмия ден от раздялата ми с Бхаванипур. Заминах си, след като последните две нощи прекарах скрит пред къщата им и чаках за светлина в стаята на Майтреи. През цялото време тя остана тъмна.

Чабу умря същия ден.