Мирча Елиаде
Майтреи (11)

XI

Щом се върнах от града, намерих на масата си бележка: „Ела в библиотеката!“ Срещнах Майтреи, която ми каза ужасена:

— Кхока знае!

Опитах се да изглеждам невъзмутим и да я убедя, че това нищо не значи. Майтреи ме гледаше втренчено, стискаше ръцете ми, като търсеше сякаш подкрепа в моята увереност.

— Трябва да се сгодим, преди да каже на баба. Той сега е болен, трудно е да му кажем, ще се развълнува още повече.

— Не сме ли отдавна сгодени? — учудих се аз — Нали ми даде венче и аз те прегърнах?

— Сега ни видя Кхока — обясни ми Майтреи, като се оглеждаше уплашена на всички страни. — Трябва да укрепим нашия съюз, за да не бъдем прокълнати, да не разсърдим ритъма.

Изпитах същото разочарование и наслаждение както всеки път, когато разгадавах в любовта и в душата на Майтреи джунгла от предразсъдъци. Ритъм, карма, предци… Колко още такива сили трябваше да бъдат питани и канени, за да закрилят нашето щастие?…

— Намерих ти камък за пръстен — каза ми Майтреи, като развърза от ъгъла на сарито си един черно-зелен скъпоценен камък с форма на гущерова глава, пресечена отгоре от кървавочервена черта.

Започна да ми обяснява за пръстена. Ще бъде изработен според индийския сватбен церемониал — от желязо и злато, като две преплетени змии, едната тъмна, другата жълта, едната представляваща мъжествеността, другата — женствеността. Избрала камъка от цяла купчина, събирана от деди и прадеди и пазена в ковчежето на госпожа Сен. Нямал никаква стойност и никой не можел да каже, че го е откраднала, като го е взела без знанието на майка си. Впрочем там, в ковчежето с бижутата, имало още много такива. (Защо тя толкова се опитваше да се извини и да се защити? Узнах по-късно — страхувала се да не я осъдя „по християнски“ според моралния или гражданския критерий.) Не всички годежи се освещават така. Обикновено, разясни ми Майтреи, само съпругата получава гривна, в която отвътре са сплетени двете нишки, златна и желязна; съпругът носи само пръстен. Но понеже тя не може да носи годежна гривна, трябва да съберем двата символа само в пръстена.

Говори ми много тази вечер и аз я слушах омагьосан, макар частицата здрав разум, която ми беше останала, да се бунтуваше срещу този съмнителен и тайнствен церемониал. Струваше ми се, че всеки стремеж да се узакони любовта ни и да й се даде символичен изказ е насилие срещу нея. Онова, което аз обичах най-ненаситно в нашата любов, беше тъкмо непосредствеността и автономността й.

Все пак, когато бижутерът ми донесе пръстена, го взех в ръка и го огледах отвсякъде с детинска радост. Беше изработен така майсторски, че можеше наистина да мине за обикновен пръстен, по-оригинален от другите, но замаскирал отлично символа си. Всички от къщата го възприемаха така и ако Лилу и Манту размишляваха върху евентуална или бъдеща женитба с индийка, всичко това се обсъждаше в шеговита атмосфера. Впрочем инженерът беше още болен, отпуската му продължи и всички вкъщи бяха заети само с грижи за него.

На втория ден Майтреи се престори на по-уморена, отколкото беше, и помоли да се разходи с колата до Езерата привечер, когато знаеше, че почти всички са заети. Само Чабу искаше да ни придружи, но тъй като тя не се чувстваше особено добре от няколко дни (все мълчеше, без да каже какво й е, гледаше втренчено с празен поглед, тананикаше песнички без никакъв смисъл), госпожа Сен не я пусна и ни даде за придружителка сестрата на Кхока, млада и срамежлива вдовица, която обикновено се трудеше като робиня й нямаше друга възможност да се разходи с кола. На тръгване аз седнах до шофьора, а те двете отзад, но веднага щом пристигнахме, вдовицата остана в колата (която бяхме спрели край алеята, до огромен евкалипт), шофьорът отиде да си купи лимонада и ние двамата тръгнахме по брега на езерото.

В Калкута аз обичах най-много езерата точно защото бяха единственото изкуствено нещо в този град, издигнат сред джунглата. Имаха спокойствието на аквариум и през нощта изглеждаха замръзнали под полюшването на обръча от електрически глобуси. Паркът ми се струваше безкраен, макар и да знаех добре, че е ограден от едната страна от железопътната линия, а от другата, — от шосето и от кварталите. Обичах да се лутам из алеите и да слизам до брега на езерото, където по-младите дървета, насадени след оформянето на парка, растяха буйно и подчертано своеобразно, сякаш усещаха, че тук някога е било джунгла, и се стараеха да си възвърнат загубената свобода. Спряхме се до една такава група дървета. Те ни закриваха добре от всички страни. Майтреи свали пръстена от пръста ми и го стисна в малките си юмруци.

— Сега ще се сгодим, Алън — каза ми тя, като гледаше напред към водата.

Това тържествено начало малко ме подразни. Не можех да се избавя от здравомислието си. (А я обичах, господи, как я обичах!) Струваше ми се, че ще бъде като сцена от романите, от баладите на индийското средновековие, с приказна и безумна любов. В себе си носех страха и предразсъдъците на цяла една литература, която, ако не бях чел, бях виждал край мене в юношеството ми и в първите ми младежки години. Притесняваха ме, както всеки цивилизован човек (аз, който вярвах, че мога да я изтръгна с корен от себе си), тържествените жестове, сериозните думи, съдбовните обети.

Майтреи продължаваше все пак с простота, която започна да ме завладява. Говореше на водата, говореше на небето и на звездите, на гората и на земята. Опря в тревата юмруците си, които държаха пръстена, и се врече:

— Кълна се в тебе, земьо, че ще бъда на Алън и на никой друг. Ще се срасна с него, както тревата с тебе. И както ти очакваш дъжда, така ще чакам той да дойде, и каквото са за тебе лъчите, това ще бъде тялото му за мене. Кълна се пред тебе, че нашият съюз ще даде плод, защото ми е скъп, избран от мене, и всичкото зло, ако ще го има, да не пада върху него, а върху мене, понеже аз го избрах. Ти ме чуваш, майко земя, ти не ме лъжеш, майко моя. Ако ме чувстваш близка, както те чувствам аз сега, и с ръката, и с пръстена, благослови ме да го обичам винаги, непозната радост да му донеса, живот с рожби и с песни да му дам. Да бъде нашият живот като радостта на тревите, които израстват от теб. Да бъде нашата прегръдка като първия ден на мусона. Дъжд да бъде нашата целувка. И както ти никога не се уморяваш, майко моя, така да не се уморява сърцето ми от любов към Алън, когото небето е родило далече, а ти, майко, ми го доведе наблизо.

Слушах я все по-очарован, докато престанах да разбирам думите й. Говореше бенгалски като дете, опростено, почти шифровано. Чувах звуците, отгатвах тук-там по някоя дума, но ми се изплъзваше смисълът на тези напеви. Когато замълча, сякаш ме беше страх да я докосна, струваше ми се толкова вглъбена, непристъпна. Тя проговори първа. (Продължавах да стоя с едната си ръка на коляното, другата — опряна в земята, сякаш се кълнях и аз чрез магическата сила на жеста.)

— Сега вече никой не може да ни раздели, Алън. Сега съм твоя, съвсем твоя.

Галех я, търсех думи, които да не съм й казвал дотогава, но не намирах нищо ново, нищо, което да съответства поне малко на моето вътрешно вълнение и на нейното превъплъщение. (Отдавна вече беше престанала да бъде Майтреи от колата; нещо странно беше застинало на лицето й, което ме преследваше дълго след това.)

— Един ден ще ме направиш своя съпруга и ще ми покажеш света, нали?

Каза ми това на английски и й се стори, че се е изразила грубо.

— Сега говоря много лошо английски, Алън, нали? Кой знае какво си си помислил за мене, като си ме чул… Но бих искала да обиколя света с тебе, да го видя такъв, какъвто го виждаш ти. Той е хубав и голям, нали? Защо се бият хората около нас? Бих искала всички да са щастливи. Ох, не, говоря глупости. Колко се радвам, колко се радвам…

Разсмя се. Внезапно пред мен беше Майтреи от зимата, онова невинно и плашливо момиче, което говори непрекъснато и все парадоксални неща. Заличи се сякаш всичкият й опит, който я правеше по-зряла, мобилизираше я, превръщаше я в жена.

В следващите дни разбрах, че този годеж й възвърна спокойствието и пристрастеността към играта, към свободната радост. От часа, когато изповяда нашето единение, страхът й изчезна, натрапчивата мисъл за греха вече не я измъчваше. Отново намирах в нея онази неразбираема Майтреи, която гледах в началото с изумление и преклонение и която неусетно влезе в сърцето ми чрез играта, чрез онези безкрайно плоски интелектуални клопки, които си мислех, че аз й поставям.

Трябваше бързо да се върнем при колата, защото съвсем се беше стъмнило. Единствено в онзи миг не прегърнах Майтреи. Намерихме нашата придружителка задрямала отзад в колата, с добре опънат на главата шал. Тя ни погледна с радост на съучастница, когато ни видя да вървим един до друг, аз — по-висок от Майтреи, тя — по-млада и невъобразимо красива, с интереса си към всичко наоколо, с радостта от възвърнатата свобода. (Научих по-късно, пак от Майтреи, че сестрата на Кхока е разбрала първа за нашата любов и я е покровителствала доколкото може; че тя, която беше страдала толкова от неподходящия си брак — била омъжена на дванайсет години за мъж, когото преди това никога не била виждала и от когото се страхувала, защото грубо я изнасилил и я биел всяка нощ преди и след любенето, — постоянно съветвала Майтреи да не допуска да й влияят законите на кастата и нравите на семейството, а да премине към дела и в случай на противодействие да избяга с мен по света. Тази приятелка и другарка на Майтреи, единствената, която я утешавала в дните на ужасното нещастие, виждах много рядко, разговарях с нея само случайно и никога не научих името й. Прочетох няколко пъти дневника си, за да го намеря; не го намерих, защото не бях го отбелязал. И все пак тази жена беше единствената в къщата на Сен, която ни беше обичала нас двамата, с разбиране и без корист.)

Тъкмо в онази нощ на Чабу й стана по-зле и трябваше да спи в стаята на госпожа Сен. Никой не знаеше какво й е, но симптомите бяха тревожни, тъй като Чабу постоянно се стремеше да се наведе от прозореца или от балкона, и все й се струваше, че вижда нещо долу на улицата — нещо, което я зове.

Аз си легнах малко уморен от преживяванията през деня и бях започнал навярно да сънувам нещо странно, с разходки по вода, с лебеди, със светулки, понеже се събудих донякъде учуден, като чух почукване на вратата. Попитах кой е, но никой не ми отговори. Малко ме достраша, признавам, и запалих лампата. Вентилаторът се въртеше с онзи шум, за който си даваш сметка само когато спре. Отворих и се вкамених. Беше дошла Майтреи, цялата разтреперана, боса, за да не вдига шум, и със зеленикаво леко сари. Не знаех какво да правя.

— Угаси лампата — прошепна ми тя, като влезе в стаята и бързо се сгуши в плетеното кресло, за да не я видят случайно от улицата.

Изгасих лампата, приближих се до нея и попитах глупаво:

— Какво ти е? Защо дойде, Майтреи? Какво ти е, Майтреи?

Нищо не ми отговори, а само развърза края на сарито си и с няколко движения, направени със затворени очи, остана гола до кръста, стиснала устни, сподавила с усилие въздишката си. Силуетът на нейното голо тяло при онази бледа светлина в стаята ме порази като чудо на плътта, което никога не бих могъл да предвидя с всичките й извивки. Понеже, ако мислех често за първата нощ, която ще прекараме заедно, и ако си представях жадно нашето легло, където ще я позная, никога не можех да си представя юношеското тяло на Майтреи доброволно и по собствен порив да се разкрие пред мене. Това не можех да си въобразявам, макар понякога да сънувах шеметното ни сливане при странни обстоятелства. В това действие ме порази тъкмо неговата простота и непринуденост — момичето, което идва само в стаята на годеника си, защото нищо вече не ги разделя.

Бавно, бавно я прегърнах, като в началото не се решавах да я приближа твърде много до себе си, но щом срещнах бедрата й, покрити още със сарито, плъзнах ръка в една-единствена милувка по извития й гръбнак и я разголих до прасците, като треперех цял от това светотатство, и коленичих пред голото й тяло, което за мене бе по-красиво от всичко и сега участваше в чудото. Тя сама обхвана с ръка раменете ми, умолявайки ме без думи да стана (понеже цялата трепереше и безкрайната радост, която я беше довела в стаята ми, все пак не можеше да изтласка страха от онзи миг). Приближи се до леглото със ситни меки стъпки и цялото й тяло придоби друг ритъм в онова придвижване. Аз исках да я занеса на ръце, но тя се възпротиви и легна сама, като целуна възглавницата ми. Само за миг я видях обтегната като жива бронзова статуя на белия чаршаф, тръпнеща, задъхана, зовяща. В следващия момент затворих прозореца с дървените капаци и нашата стая потъна в мрак. Почувствах я цялата, притисната до мене, сякаш се опитваше да се скрие, да се забрави. Това вече не беше жажда на плътта, а жажда за мене целия, искаше цялата да премине в мен, както душата й беше преминала. Повече нищо не си спомням, защото я познах, без да разбера, без спомен. Няколко часа след това, на разсъмване, тя се надигна и си сложи сарито, без да ме погледне. Каза ми само, когато й отворих вратата (толкова предпазливо, с разтуптяно сърце):

— Нашето сливане беше по волята на небето. Не виждаш ли, че днес, в деня на пръстена, Чабу не спа с мене!

Вслушах се как изкачва стълбите към стаята си, но не чух нищо, толкова леко се плъзгаше край стената.

Сутринта тя ме покани за чая. Донесла ми беше и цветя от градината и ги подреди във вазите с усмивка, която имаше стойността на прегръдка. Беше поразително бледа, с изпохапани устни, косата й падаше по раменете (бях й я объркал аз, каза ми по-късно, и й било невъзможно да я среши). Гледах с неизмеримо блаженство следите от нашата първа любовна нощ. Сега хубостта на Майтреи пламтеше, сякаш цялото й тяло се беше пробудило, и долната й устна, удебелена и нежна, носеше ухапванията си като победа, провокираше погледа и го вълнуваше. Питах се как са минали незабелязано тези промени, как са били приети толкова леко нейните обяснения. (Че болестта на Чабу не я оставила да мигне, че цяла нощ едва сдържала сълзите си и си хапела устните до кръв, че болестта на баща й я преуморила и т.н.)

Денят премина бързо, почти без да го усетя. Трябваше да стоя през цялото време в кантората, да работя със заместника на господин Сен. Когато се върнах вкъщи, намерих Майтреи да ме чака на верандата, до пощенската кутия. Показа ми пръстен, направен от фиба, обвит около пръста — вместо камък имаше зрънце от глициния.

— През нощта не затваряй вратата с резето — каза ми тя и избяга.

Дойде към полунощ, този път без да трепери. Почти се смееше, когато ме прегръщаше. Щастлив бях, че грехът не я потиска, че не идва в часовете за любов със страха, че върши зло. Не можех да я позная: толкова искрени бяха прегръдките й, толкова жадни призивите й, толкова изкусни милувките й. Когато усетих, че ме милва, не можех да повярвам, че беше девствена предната нощ. Имах впечатление, че е преодоляла всяко смущение, макар че нямаше нито един безсрамен или неволно ексхибиционистичен жест. Намерила беше себе си в нашата прегръдка, преоткрила беше играта и спазваше правилата й, като ми се даряваше цяла, без ограничение, без страх. Това момиче, което не познаваше никак любовта, не се страхуваше от нея. Не я изморяваше никоя милувка, не я изненадваше нито един мъжки жест. Всички смели прегръдки приемаше почти без свян, намираше висша наслада във всичко, не я отвращаваше нищо, не я уморяваше нищо. Ако не се боеше да не я чуят, би пяла след всяка прегръдка, би викала от болка и радост в мига на сливането, би танцувала из стаята с меките си стъпки на неземно същество. Откриваше любовни жестове, които ме караха да се чувствам нищожен. Аз, дето си мислех, че предишният ми опит ще ми даде някакво предимство, поне в техническо отношение, в нашите любовни нощи, набързо бях надминат в измислянето на милувки. Увереността, с която целуваше, съвършенството на нейните прегръдки, смайващият ритъм на тялото й, всеки миг различен, с всяка минута по-смел, по-нов, по-спонтанен — всичко това почти ме унижаваше. Предусещаше всяко мое намерение и довършваше всяко движение с инстинкт, на който завиждах. Разгадаваше желанията на тялото ми с точност, която в началото ме притесняваше. Знаеше точно мига, когато исках да остана сам, редом с нея, в леглото, недокосван, хванал само ръката й, и се оттегляше просто, като за минутен отдих. Когато се замислях, тя се свиваше до възглавницата, прегръщаше я, затваряше очи и сякаш ме молеше да не я смущавам. Открихме малка нощна лампа, която слагахме зад креслото, заметната с нейния шал, и тя изпълваше стаята със скромна светлина, при която нейните форми се закръгляха и ставаха златисти. Майтреи не можеше да понася дълго мрака… Искаше да утоли жаждата си за мене с отворени очи — прегръдката в мрака на първата нощ я беше уплашила.

Често се питах кога спи, тъй като си тръгваше винаги в зори, а след два-три часа (време, през което размишляваше и пишеше, за да ме развлича на следния ден в кантората със стихове и писма за нашата любов) слизаше да направи чая. Пак тя ми чукаше сутрин на вратата, много дискретно и много внимателно. А щом закъснеех с миенето, ме мъмреше детински. Тогава имаше глас на леля, доста свойски и покровителствен, почти майчински, който в началото ме притесняваше, защото аз бих искал да бъде само влюбена, но който в края на краищата успя да ме очарова — откривах в себе си дълбочини и видове любов, каквито не познавах, бях ги осъдил априори, без да подозирам тяхната сладост.

Всеки следобед бях уморен и в кантората работех лошо, отвратен, унижаван от новия си работодател, един наскоро пристигнал от Америка инженер, голям враг на индийската традиция. (Въпреки че беше бенгалец, ходеше облечен само в европейски дрехи и това беше много смешно.) Кхока несъмнено беше забелязал промяната у мене, защото ми каза:

— Изглеждаш много блед. Защо спиш при затворени прозорци?

Това ми позволи да разбера много неща. Кхока ни следеше, хитър и ревнив. Още тогава бях сигурен, че той знае за нощните посещения на Майтреи, и ме беше страх да не ни издаде. Затова се стараех да се държа колкото може по-добре с него, купувах му цигари, подарявах му книги. Беше умно и амбициозно момче и пишеше сценарии за филми за индийските компании, но те винаги ги отхвърляха. Мразеше всички ни, макар да се смееше много и да изглеждаше любезен.

Чабу ставаше все по-зле. Извиканите лекари (в началото индийци, после най-прочутите англичани) не знаеха какво да кажат. Навярно ранен стадий на лудост, мислеха някои, други — сексуална невроза, предизвикана от изместване на матката. (Горкото момиче беше скачало от опасно високи дървета на няколко пъти и винаги прескачаше стъпалата на стълбите.) Сега Чабу трябваше да лежи на легло в стая, съседна на спалнята на госпожа Сен. Не говореше вече почти нищо, а когато говореше, споменаваше за Роби Такур, за „пътя“, т.е. алеята, която виждаше от стаята на Майтреи, и щом останеше сама, тичаше на балкона, за да я гледа, и пееше оттам, махаше с ръце, плачеше. Затова непрекъснато я пазеха Лилу и сестрите на Кхока. Интересно, разпознаваше само Майтреи и мене, много рядко — госпожа Сен. (Питах се тогава как бедната госпожа Сен успяваше да съхрани спокойствието и усмивката си при мъж с болни очи и почти лудо дете, как успяваше да се грижи за всичко в тази голяма къща, да проявява внимание към всеки от нас, да не закъснява никога с яденето, с чая… Укорявах се искрено, че спя в това време с Майтреи. Очаквах деня, когато тя ще узнае всичко и ще ни прости. Заминаването ми за Пури, за да сменя евентуално религията си, беше отново отложено поради заболяването на инженера. Впрочем Майтреи беше против, а госпожа Сен се страхуваше, тъй като политическите движения в Южна Бенгалия ставаха все по-кръвопролитни.)

Чабу видя пръстена и ме помоли да й го дам да си играе с него. Аз се поколебах, защото бях обещал на Майтреи никога да не се разделям с този пръстен, дори и за час. Попитах я с поглед и тя се принуди да разреши тази раздяла, тъй като Чабу плачеше и непрекъснато ме молеше за пръстена. Когато й го дадох, завърза го на възел за една кърпа и си сложи кърпата на врата. Не знам какво я привличаше в този черен камък; гледаше го непрекъснато, въртеше го в ръцете си, опитваше се да гледа през него.

Въпреки намесата на лекарите лудостта на Чабу си оставаше все същата. Тогава отново бяха извикани знахари и баячки. Дойде един вуйчо на момичетата, благ и излъчващ спокойствие старец, който пя цял ден химните на вишнуитите, сърцераздирателни и страшни мелодии, които размекват волята и трогват душата. Присъстваха всички — инженерът се бе изтегнал на шезлонг, с възглавница под главата и с черни очила, а жените, Манту, Кхока и аз бяхме седнали на земята да слушаме песента, подпрели глави с ръка. Тогава видях това чудо, вълнението, което дотолкова обзе всички, че дори инженерът плачеше с едри сълзи, а Майтреи си беше покрила главата с шала и хълцаше. Разбунтувах се срещу това мъчение, насилие върху душите, и излязох от стаята. Не можех обаче да направя нищо, когато стигнах до стаята си, защото този киртан^[1] проникваше в цялата къща и ми се струваше още по-вълнуващ в моето уединение. Същият вуйчо, който се опитваше да успокои ума на бедната Чабу с песен, беше донесъл един народен лек, някакво мазило от билки, объркани с мед, с което трябваше да се налага по главата, направо върху кожата. Присъствах на горчива сцена — никой нямаше смелост да остриже до кожа косата на момичето и нарочиха мен да свърша тази работа. Чабу не разбираше какво става. Аз я милвах по челото, гледах я в очите и оставих ножицата да реже на воля, като й говорех, за да не чува скърцането, а Майтреи отзад поемаше къдриците и ги пъхаше в една забрадка, да не би да ги види Чабу. Трябваше ми около четвърт час, докато успея да й оголя темето, и тогава госпожа Сен я намаза с топлото мазило. Чабу ни изгледа всички, опита се да опипа главата си, после издърпа кърпата с пръстена от врата си и започна тихо да плаче; само сълзите се плъзгаха на поточета по черното й красиво лице, без да хълца, без да трепери. Не знаех дали плаче, задето е разбрала, че е наполовина остригана, защото, откакто се беше разболяла, плачеше постоянно и без причина, а особено упорито — когато искаше да стане и да погледне през прозореца, а ние не й позволявахме.

Бяха дни, от които сега не си спомням нищо — толкова вълнения имах след това. Зная, че идвах от кантората и се изкачвах направо горе да видя как са инженерът и Чабу, после слизах да се изкъпя и да се нахраня, отивах отново горе, за да дежуря до главата на момичето (търсеше ме често в бълнуванията си, викаше „Алън-дада̀“ и щом дойдех, се поуспокояваше), а нощта прекарвах с Майтреи, която ми се отдаваше лудешки, изплашена от всичко, което ставаше наоколо, с все по-искрено и по-жадно желание. Събуждах се сутрин с жестока умора и необясним страх. Господин Сен постоянно отлагаше операцията на очите си, а лекарите му предписваха пълно спокойствие, по всичко, което ставаше вкъщи и което можеше да избухне всеки миг, излагаше на опасност зрението му. Затова се страхувах да не се издадем прекалено рано, понеже Майтреи идваше нощем при мене, когато другите все още не бяха заспали дълбоко, а в стаята на Чабу ми стискаше ръката, целуваше я, облягаше се на рамото ми и можеха да ни видят всеки момент. Впрочем Кхока ни изненада прегърнати няколко пъти, а Лилу и Манту бяха почти сигурни в нашата любов, макар да бяха далеч от мисълта, че сме любовници.

Майтреи имаше все пак понякога държание, което не разбирах и което ме караше да се съмнявам диво и да се измъчвам. Понеже беше боледувала от бери-бери, вечер прасците на краката й се подуваха незабележимо и във влажни дни лекарите й препоръчваха масаж. Имаше сутрини, когато Лилу или сестрите на Кхока масажираха цялото й тяло с някаква отвратителна мазнина, която после едва успяваше да измие. Понякога обаче Майтреи чувстваше болки и масажът трябваше да се направи веднага, и то само на прасците, и затова викаше Кхока в своята стая. Това ме дразнеше и веднъж го казах на Майтреи, но тя ме погледна изумена и отговори, че едва ли мога да очаквам да вика мене за нещо почти неприятно, което масажистите правят срещу заплащане. Кхока не беше обаче професионалист, беше млад и я разсмиваше, а докосването до тялото й на неговите черни и лакоми ръце ме караше да треперя. Веднъж, надвечер, Майтреи повика от вътрешния балкон Кхока, защото беше обхваната от остри болки (от два дни валеше), и тъй като него го нямаше, извика шофьора. Това ме накара да си изгубя ума и бях изкушен да се кача при нея в стаята и да й кажа нещо ужасно, но ме досрамя от тази мисъл, макар че не се засрамих няколко минути по-късно да сляза в градината, за да проверя оттам какво прави. Наистина в стаята й още не се виждаше светлина, макар че би могла да я запали от благоприличие, от обич към мене. Представях си всякакви отвратителни сцени — разни епизоди от прочетени романи, в които шофьорите стават любовници на светските жени. Припомнях си и размишления за неверността на жените, за абсолютната лъжа, която зрее в душите им. Множество незабелязани дотогава глупости нахлуха в главата ми. Веднъж Манту беше затворил вратата на стаята на Майтреи с резе, а аз ги чувах отдолу как се борят и викат, защото това уж било ръкопашен бой, но като излязоха, Манту беше червен и объркан, а Майтреи — бледа, с разпусната по раменете коса. (Наистина тя отдавна ми беше казала, че Манту е отвратителен, защото искал да я опипа, и тя го плеснала, че се е оплаквала даже на баща си, но откакто той беше болен, Манту ставаше необходим за къщата и не можеше да бъде изгонен. Спомням си също така, че Майтреи ми беше разказвала, че и друг неин чичо, също братовчед на инженера, се бил опитвал веднъж да й целува гърдите и я прегърнал, но тогава господин Сен веднага се намесил и горкият човек се разкайвал и досега, тъй като бил изгонен от работа и се оттеглил на село, където водел кучешки живот. Майтреи ми се оплакваше често от плътските помисли, които буди у мъжете, даже у близките си роднини, и това я караше да страда много, защото би искала да предизвиква друго у хората, а не само обикновено желание.) Минаха ми тогава през ума и други сцени: Кхока например, с когото Майтреи стоя дълго на верандата в тъмното и дойде на трапезата смутена, а момчето дори нема̀ смелост да се покаже; толкова е било, както си мислех аз, възбудено. И всички тези подробности ме дразнеха и ми се струваше, че всички желаят Майтреи, че тя се отдава на всички. Защо ни следи шофьорът, ако не я иска, ако не се надява един ден да рискува всичко и да влезе в стаята й, дори ако трябва да избяга още същата нощ, без да си получи заплатата? Представях си абсурдни неща и страдах жестоко, тъй като въображението не ме щадеше дори за миг, редеше пред очите ми най-мъчителни подробности. Не бях в състояние да се изкопча от тази тормозеща ме болка да виждам Майтреи в ръцете на други.

Върнах се в стаята си напълно съкрушен и по време на вечерята си пазех краката, като ги криех под стола. Спуснах дървеното резе на вратата, когато си легнах, решен да не отварям на Майтреи, каквото и да се случи. Бях буден, когато дойде и натисна вратата, но се престорих, че спя и че не чувам. Започна да чука по-силно, после да ме вика все по-силно, накрая да разтърсва вратата. Страх ме беше да не чуе някой и й отворих.

— Защо не ме пускаш да вляза? — избухна Майтреи с лице, обляно в сълзи, бледа, трепереща. — Не ме ли искаш вече?

Затворих пак вратата и двамата седнахме на леглото; аз се пазех да не я прегърна и й разказах доколкото можех за мъката си. Тя обви ръце около раменете ми и започна да ме целува жадно, като в същото време забиваше нокти в тялото ми. Продължавах да говоря, без да се поддавам на топлината на тялото й. Казах й какво съм изстрадал, докато тя беше сама с чужд мъж, който масажира прасците й. Показах й колко отвратително е да се остави така в ръцете на друг.

— Бих предпочела да ме изнасили — каза внезапно Майтреи и избухна в плач.

— С тебе, каквато си чувствена и безотговорна, би могъл много лесно да го направи — отговорих аз, като я гледах диво. — На тебе ти харесват все по-невероятни ласки, варварски и гротескни, всъщност безкрайно евтини, с които ти е напълнило главата онова дърто животно, който ти е бил уж духовен баща…

Станах и започнах да се разхождам възбудено из стаята, като й говорех жестоки неща и я обиждах с всяка своя дума. В тези минути страшно я мразех не защото ми беше изневерила, а защото ме беше накарала да вярвам сляпо в любовта и чувствата й, защото ме превръщаше в посмешище и ме принуждаваше да давам всичко, което имах, да се разкрия пред нея, да се подчиня на копнежите и волята й. Подлудявах при мисълта, че съм се отрекъл от себе си заради едно момиче, което ме мами с първия срещнат. Защото, макар че не вярвах и за миг в реалността на „изневярата“, аз се самоубеждавах, докато говорех, и в края на краищата започнах да виждам в цялото поведение на Майтреи един фарс. Ако беше бяла жена, не бих повярвал във всичко това, защото, макар че познавам изменчивата им същност и безумните им капризи, знаех, че са ръководени от известна гордост, от известно чувство за мярка, които биха им попречили да се отдадат на първия срещнат. Но Майтреи не я разбирах, не можех да я включа в установените рамки на дадени реакции и ми се струваше, че каквато беше примитивна и несъзнателна, би могла да се отдаде на всекиго, без да се замисли и за миг за ужаса на това деяние, без да се усеща отговорна. В тези моменти на ревност, преминала в ненавист, забравях всички преживявания от последните седем-осем месеца, забравях почти суеверната невинност на Майтреи и смятах всичко за измама. Тогава разбрах, че в душата нищо не е трайно, че и най-изпитаното доверие може да бъде унищожено от един-единствен жест, че най-искреното обладаване не доказва никога нищо, защото и искреността може да бъде повторена с друг, с други. В края на краищата всичко се забравя или може да се забрави, защото щастието и доверието, натрупано през толкова месеци на любов и в толкова нощи, прекарани заедно, изчезнаха сега като по чудо, а в мене оставаше само озлобена мъжка гордост и жестока ярост срещу мен самия.

Майтреи слушаше всичко това с мъка, която ме дразнеше още повече. Хапеше устни до кръв, гледаше ме с широко отворени очи, като че ли не разбираше дали сънува, или наистина преживява тази сцена.

— Но какво съм казала, боже мой, какво съм казала? — избухна в края на краищата тя.

— Говореше за изнасилване — разясних аз, като се опитвах да се овладея.

— Но защо не разбереш? — завайка се тя и заплака. — Ти си се отвратил от мене дотолкова, че не искаш дори да ме разбереш. Изобщо не мислиш за мене. Веднъж ми каза, че ако бъда изнасилена и изпъдена от къщи, ти пак ще ме обичаш. Мислех си колко хубаво би било да стане така. Тогава на нашия път няма да има никаква спънка. Алън, разбери, че ние няма да можем да се съберем и ще умрем с греха си. Дори ако ти приемеш нашата вяра, няма да се съгласят да ми станеш съпруг. Те искат друго, защо не си спомниш? Но ако някой ме опозори, ще трябва да ме изхвърлят на улицата, защото иначе грехът пада върху цялата къща. И тогава бих могла да бъда твоя съпруга, ще стана и аз християнка, защото за един християнин не е грях да си насила опозорен, и ти ще ме обичаш и тогава. Нали ще ме обичаш винаги? Кажи ми, Алън, кажи ми, че няма да ме забравиш. Знаеш какво ме очаква, ако ме забравиш…

Бях развълнуван, признавам, като че се бях събудил от кошмар. Ядът ми премина и ме болеше от думите, които бях й казал. Бих искал да й се извиня, но не знаех как, притесняваше ме всеки начин на помирение, който можех да си представя. (Виждах се паднал в краката й, но това ми се струваше фалшиво, смешно, грозно; а дали да не хвана ръката й, в началото приятелски, после да я стисна по-топло и да я целуна? И този начин нищо не ми говореше. Беше по-скоро машинален жест и ми се струваше, че Майтреи ще усети веднага стеснението, с което бих го направил.) Не знаех как да постъпя и само я гледах, като се опитвах да вложа цялото си разкаяние и любов в погледа. Но очите на Майтреи бяха пълни със сълзи и тя беше твърде объркана, за да види съжалението ми; тогава тя падна в краката ми, прегърна коленете ми и ме попита дали любовта й ме уморява, дали ме е страх от нашия грях и други подобни въпроси, които сега, когато пиша, ми се струват глупави, но тогава като че ли бяха живи въглени, задушаваха ме и ме измъчваха. Прегърнах я и Майтреи почувства по притискането и по обърканите ми думи, че обичта ме изгаря все така ненаситно, и отгатна колко страдам от слепотата и неразбирането си. И двамата се пазехме да не говорим вече за женитба, защото започнах да разбирам, че нещата не са така прости, както си мислех в началото. Предпочитах да отбягвам тази мисъл, вместо да страдам от представата за една напълно възможна раздяла с Майтреи.

И на двамата ни се стори, че чуваме стъпки под прозореца, и млъкнахме. Угасих лампата. Но после стъпките се отправиха към верандата и чух да се чука на вратата на коридора. И двамата бяхме замръзнали от страх. Чукането спря за няколко минути, за да се върне отново към моя покрит с капаци прозорец. Разбрах тогава, че е Кхока, който навярно се връщаше късно от кварталното кино, и се престорих, че се бавя да му отворя, за да дам възможност на Майтреи да стигне горе, в стаята си. Кхока ме запита мимоходом:

— Говореше ли с някого?

— Не — отговорих аз кратко и затворих вратата.

Но тогава чух и гласа на госпожа Сен горе по коридора, към стаята, в която спеше Майтреи.