Мирча Елиаде
Майтреи (4)

IV

Събуждах се всяка сутрин с някакво ново учудване. Походното ми легло се намираше до самата врата и щом отворех очи, откривах чудната стая с висок зарешетен прозорец и с боядисани в зелено стени, в която имаше голямо плетено кресло и две табуретки близо до работната маса и няколко бенгалски литографии, закрепени с кабарчета вдясно от библиотеката. Необходими ми бяха няколко минути, за да си спомня къде се намирам и да схвана смисъла на глухите звуци, които идваха отвън — от отворения прозорец или от коридора, през широката врата, която затварях нощем с дървено резе. Отметвах прозирния балдахин, който висеше над леглото ми, и отивах да се измия на двора, в една ламаринена постройка, приютила циментова вана, в която слугите наливаха от вечерта няколко десетки кофи с вода. Този импровизиран душ в средата на двора бе нов и освежителен церемониал за мен. Гребях вода с една кана и я изливах върху треперещото си тяло, защото беше зима, а дворът бе покрит с калдъръм. Гордеех се със собствения си кураж — останалите идваха тук с по една кофа гореща вода и когато научиха, че вземам студен душ, не можаха да скрият учудването и възхищението си. Няколко дни цялата къща говореше само за утринната ми баня без топла вода. Очаквах да ми каже нещо и Майтреи, с която се срещах съвсем рано на чая, облечена в просто бяла сари и босонога. Ето че един ден тя ми каза (и това бяха първите й неофициални думи): — Във вашата страна трябва да е много студено, затова сте толкова бели…

Произнесе думата „бели“ с известна завист и меланхолия, като задържа неволно поглед малко по-дълго върху ръката ми — облегната на масата и наполовина разголена от широките ръкави на работната ми риза. Останах учуден и очарован, когато усетих тази завист, но усилията ми да продължа разговора бяха напразни. Майтреи изпи чая си, заслушана в разговора между мен и инженера, като кимаше одобрително с глава на всеки мой пряк въпрос към нея.

Почти никога не говорехме насаме. Виждах я да минава по коридора, чувах я да пее, знаех, че прекарва по-голямата част от деня в стаята си или на терасата — и това същество, което се намираше толкова близо и в същото време беше толкова чуждо, будеше у мен неизказано удивление. Освен това ми се струваше, че се намирам под непрекъснато наблюдение: не поради кой знае какви подозрения, а защото всички се опасяваха да не би да се чувствам неудобно в новото си жилище. Когато оставах сам, смеейки се на всичко, което ми се беше сторило странно и непонятно, получавах на всеки час сладкиши и плодове, чай с мляко или добре почистени кокосови орехи. Носеше ми ги един слуга с открита и космата гръд — единственият човек, с когото можех да разменя няколко думи на хинди. Виждах го как гледа жадно вещите ми, застанал със скръстени ръце край вратата, как ме попива с очи и как все отлага тръгването си, като ме питаше дали леглото е удобно, дали мрежестият балдахин ме пази добре от комари, дали обичам суровото мляко, дали имам братя или сестри, дали ми е мъчно за родината — и знаех, че в стаята на горния етаж го чакат госпожа Сен и другите жени (които още не познавах), на които щеше да повтори дума по дума целия ни разговор.

Майтреи ми се струваше горда и надменна. Когато бяхме на масата, често пъти улавях някоя хладна и малко злобна усмивка. Винаги си тръгваше по-рано, за да подъвче пан, и щом се оттеглеше в някоя съседна стая, започваше да се смее и да говори на бенгалски. С мен не говореше никога, когато бяхме повече хора, а срещнехме ли се двамата, не се осмелявах да я заговоря аз. Страх ме беше да не наруша някое правило от оня непознат церемониал на индийското добро държане. Ето защо често се преструвах, че не съм я забелязал, и се прибирах в стаята си. Питах се понякога какво ли си мисли за мен, каква ли душа се крие зад променливия израз на лицето й (имаше дни, в които погрозняваше, а имаше и други, в които беше толкова красива, че не можех да откъсна очи от нея). Питах се най-вече дали е глупава като всички момичета, или може би наистина е простодушна като всеки примитивен човек, за каквито смятах тогава индийците. След това, за да не се поддавам на празни мисли, изтърсвах пепелта от лулата си и се връщах към четенето. Библиотеката на инженера заемаше две стаи на партера и аз всеки ден си избирах нови книги.

Веднъж — бяха изминали само няколко седмици от пристигането ми в Бхаванипур — срещнах Майтреи на верандата. Поздравих я почти машинално, като събрах длани пред челото си, тъй като (не зная защо) ми се струваше смешно да повдигна колониалния шлем пред една индийка — може би смятах, че ще се обиди при чужд за расата й поздрав, или може би я поздравявах така, за да спечеля доверието й.

— Кой ви е научил на нашия поздрав? — запита ме тя, като се усмихна неочаквано дружелюбно.

— Вие самата. — Тук си спомних мъчителната сцена при срещата на двата автомобила.

Тя ме изгледа за миг, лицето й се разкриви от почти животински страх, устната й се разтрепери — и избяга в коридора, без да ми каже нито дума повече. Влязох смутен в стаята си. Реших да разкажа всичко на инженера и да му призная колко съм объркан, да го помоля за съвет.

Няколко дни след тази случка, когато се бях върнал от кантората и се бях тръшнал изтощен в леглото с празна глава, Майтреи почука на вратата ми.

— Моля да ми кажете кога ще се върне татко — промълви тя, облегнала се плахо на вратата.

Скочих объркан (признавам, че не проумявах как да се държа с това момиче) и издекламирах всичко, което знаех — с повече думи от необходимото, без да смея да я поканя да седне в стаята.

— Мама ме прати да ви питам — добави плахо тя, все пак заковала поглед в очите ми. — Не се забавлявате достатъчно в нашия дом и затова се затваряте по цели часове в стаята си. Мама казва, че ако работите след залез-слънце, ще се разболеете.

— Че какво друго бих могъл да правя? — попитах аз.

— Ако искате, говорете с мен… или се разхождайте.

— Вече нямам приятели — казах искрено аз, като се доближих до вратата. — Нямам при кого да ида. Разхождам се достатъчно, докато се връщам от работа.

— Сигурно сте се забавлявали много по-добре там, на Уелсли Стрийт — заяви тя с усмивка.

След това сякаш си спомни нещо и се отправи към верандата.

— Отивам да видя дали са дошли писма.

Останах облегнат на вратата, за да я дочакам. Тананикаше си някаква монотонна песен; и вечер я бях чувал да си припява в стаята. Знаех, че на горния етаж, където са прозорците към улицата, пресичаща площада, и където една врата излизаше на обраслия в червеноцветни глицинии балкон, беше нейната стая. Чувал я бях да пее и да се кара на по-малката си сестра, усещах някак си кога е излязла на балкона, откъдето се разнасяше отривистият й глас, на подплашена птичка, която отговаря на нечий зов от долния етаж: джачхе.

Върна се с няколко писма и се спря пред мен, като се опитваше да върже ключа за ъгълчето на сарито.

— Аз се грижа за пощенската кутия — заяви гордо тя. — На мен обаче никой не ми пише — добави малко тъжно, като гледаше имената по пликовете.

— Кой да ви пише?

— Ами хората. Защо има поща, щом не получавам писма от хора, които не виждам?

Погледнах я, без да разбирам. За момент замълча и тя, замислена уплашено за нещо и затворила очи.

— Стори ми се, че направих грамадна грешка — разкри причината за вълнението си тя.

— Нямаше никаква грешка.

— Тогава защо ме гледахте така?

— Защото не разбрах добре. Как могат да ви пишат непознати хора?

— Не е възможно, нали? И татко казва същото. Татко казва, че сте много умен, вярно ли е?

Усмихнах се глупаво и се опитах да се пошегувам, но тя продължи:

— Искате ли да видите терасата?

Съгласих се с радост, защото отдавна мечтаех да се изтегна горе, на покрива на къщата, и да погледам на воля небето, букетите от кокосови палми и градината, да погледна отвисоко този квартал, само от паркове и вили, в който отначало губех пътя си почти всеки ден.

— Мога ли да дойда с това облекло?

Тя ме изгледа учудено и аз обясних:

— Обут съм като за тенис, без чорапи, нямам яка, нито сако.

Тя продължи да ме гледа. После ме попита със странно любопитство:

— Във вашата страна в какво облекло се качвате на терасата?

— Ние нямаме тераси на покривите.

— Ама въобще ли нямате?

— Въобще.

— Сигурно е тъжно нещо. Откъде виждате тогава слънцето?

За миг се замисли.

— Ето защо сте бели. Много сте хубави. И аз бих искала да съм бяла. Това е невъзможно, нали?

— Не зная, но подозирам, че е така. Може би с пудра…

Тя хвърли презрителен поглед.

— Пудрата се измива. Вие пудрили ли сте се като малък?

— Не, никой не се пудри като малък…

Изгледа ме щастлива.

— Ако се бяхте пудрили, щяхте да се разболеете. И Толстой казва така.

Отново се учудих и трябва да съм я погледнал много странно, защото веднага стана сериозна.

— Не познавате ли граф Лев Толстой — произнесе малкото му име на английски: Лю, — великия 1 руски писател? Пише много хубаво; бил богат, а на старини захвърлил всичко и се оттеглил в гората; все едно, че е бил индиец…

Спомни си за терасата и ме покани да я следвам. Изкачихме стълбите — аз малко смутен от това, че трябваше да мина покрай стаята на жените, а тя се опитваше да говори по-силно, за да я чуе майка й, та да знае — както ми призна по-късно, — че ме „забавлява“. (Госпожа Сен не бе спала няколко нощи от мисълта колко трудно ще ми бъде без „забавления“: без музика, без приятели, без грамофон.) Когато стигнех горе, тутакси ме обзе безгранична радост. Никога не съм подозирал колко променен изглежда светът от покрива на къщата, колко мирен изглежда градът, колко зеленина има в квартала ви. Всеки ден минавах край дърветата на Бхаванипур, но никога не бих повярвал, че са толкова много. Облегнах се на парапета и погледнах надолу, в двора. Спомних си за деня, в който видях Майтреи да се смее, излегнала се върху стъпалата, и ми се стори, че оттогава са изминали години. Години бяха изминали и от мига, в който Майтреи се бе явила боязливо на вратата ми, за да ме запита: „Моля да ми кажете кога ще се върне татко…“ Не я разбирах; мислех я за дете, за примитивно създание. Думите й ме привличаха, несвързаната й мисъл и наивните й съждения ме очароваха — но още дълго време след това продължих да се смятам за цялостна личност в сравнение с тази варварка.

— Сестра ми не говори добре английски — каза ми тя, като се появи, хванала Чабу за ръка, — но разбира всичко. Моли ви да й разкажете една приказка… И аз обичам приказките.

Отново стоях занемял и скован пред тези момичета, хванали се за ръка, под свечеряващото се небе, каквото не бях виждал никога. Изпитах необичайното чувство, че сънувам, че декорът се е сменил само за миг, сякаш някъде се бе вдигнала завеса. Вероятно се бях променил и аз, не зная.

— Отдавна не съм чел приказки — отговорих след доста дълга пауза. — Трябва да ви кажа и още нещо: не умея да разказвам. Това е дар, който не всеки притежава.

Изведнъж и двете се натъжиха толкова искрено, че се почувствах виновен и започнах да мисля дали все пак не си спомням нещо от всички приказки, които бях чел в детството си. Не можах да си спомня нито една. Чувствах се като глупак и съзнанието, че в ума ми няма нищо, ме парализираше. Бързо прехвърлих в паметта си приказките на Перо, Грим, Андерсен, Лафкадио Хърн — всички ми се сториха известни. Мислех, че би било глупаво да им разкажа приказката за Червената шапчица или за Спящата красавица, или пък за Огнивото. Бих искал да се сетя за някоя чудесна приказка с много приключения и премеждия, която да хареса и на Майтреи. Приказка, която да представи достойно един интелигентен и начетен младеж, която да бъде оригинална, вълнуваща и символична. В главата ми обаче нямаше и помен от такава символична приказка.

— Разкажи ми приказка за някое дърво — каза Чабу, като погледна сестра си, за да разбере дали се е изразила правилно.

Реших, че бих могъл да импровизирам нещо, и започнах:

— Имало едно време едно дърво и в корените на това дърво било скрито съкровище. Един рицар…

— Какво значи рицар? — попита Чабу.

Сестра й заобяснява на бенгалски, докато аз се опитвах да измисля продължението.

— Един рицар сънувал, че една фея му показва къде е скрито съкровището. — Тези думи ми се сториха толкова глупави, че се засрамих да гледам момичетата и се наведох да си завържа обувките. — С помощта на вълшебно огледало рицарят открил съкровището. — Не можех повече да продължавам. Стори ми се, че Майтреи разбира смущението ми, но когато вдигнах очи, видях, че слуша много внимателно, привидно силно заинтересувана от продължението. — Каква изненада било за него да открие, че над съкровището бди един змей с очи като жарава и с огнена паст. — Изчервих се, като произнесох последните думи. — Тогава…

— А дървото? — прекъсна ме Чабу. — Какво е казало дървото?

— То не било вълшебно дърво и не можело да говори, така че не казало нищо.

— Ама защо трябва да бъде вълшебно, за да говори? — попита Чабу…

Малко се посмутих и си казах наум: пантеизъм.

— Какво да се прави, такава е приказката; не всички дървета имат души — само вълшебните.

Чабу заговори много разпалено с Майтреи и съжалих за първи път, че не разбирам нищо от езика им. В него имаше меки италиански звуци, както и удължени гласни, които сякаш всеки момент щяха да се превърнат в песен.

— Какво казва? — попитах Майтреи.

— Пита ме дали нейното дърво има душа. Аз й казах, че всички дървета имат души.

— Тя значи си има собствено дърво?

— Не е точно дърво; това е един храст на двора, онзи, който е прострял клони по оградата на верандата. Чабу всеки ден му дава храна: питка и сладкиши, както и трошици от всичко, което тя е яла.

Бях щастлив и все повтарях в себе си: пантеизъм, пантеизъм. Какви редки свидетелства имах пред очите си!

— Добре, Чабу, но дървото не яде питки.

— Ама нали ги ям аз! — отговори тя, много учудена от забележката ми.

Реших, че това откритие не трябва да се загуби, и под претекст, че отивам да изпуша една лула, слязох в стаята си. Затворих вратата с резето и написах в дневника: „Първи разговор с Майтреи. Примитивизмът в мисленето й е достоен за отбелязване. Дете, което е чело прекалено много. Днес на терасата се получи неловка ситуация с разказването на приказки. Не съм способен да разказвам; причината вероятно е в смущението ми от всичко, което е невинно и наивно. Истинското откровение беше Чабу, дете с пантеистичен дух. Не прави разлика между своите чувства и усещанията на предметите; така например дава питки на едно дърво, защото тя яде питки, макар и да знае, че дървото не може да яде. Много интересно.“

След като записах в дневника си тези няколко реда, изтегнах се в леглото и се отдадох на мислите си. Не зная точно какви съмнения ме обзеха в този момент, защото след няколко минути станах, отворих отново дневника си и добавих: „Може и да се лъжа…“

Вечерта работих с инженера в кабинета му. Преди да се разделим, той постави ръка на рамото ми и каза:

— Жена ми много държи на теб, Алън. Искам да се чувстваш тук като у дома си. Можеш да влизаш във всички стаи, ние не сме мюсюлмани и нямаме женско отделение. Ако имаш нужда от нещо, обърни се, моля те, към жена ми или към Майтреи. Смятам, че сте доста добри приятели…

Случилото се през този ден ме изкушаваше да отговоря с „да“. Все пак споделих с него затрудненията си.

— Всяко индийско момиче се държи така с чужденците…

След това започна да ми разказва. Веднъж, когато били канени на чай в италианската легация, консулът поискал да помогне на Майтреи да прекоси вътрешния двор (тъй като валял дъжд и имали само един чадър) и я хванал под ръка. Майтреи толкова се уплашила от жеста на този непознат, че хукнала през дъжда, излязла на улицата и скочила в колата, като не спряла да плаче чак до Бхаванипур, където се хвърлила в прегръдките на майка си. Това се случило само преди една година, когато Майтреи, почти петнайсетгодишна, била взела изпитите си в университета, където се подготвяла за бакалавър на изкуствата. Друг път, когато едно европейско семейство ги поканило на опера в ложата си и един елегантен младеж се опитал в мрака да я хване за ръката, Майтреи му казала на ухото достатъчно силно, за да чуят и съседите: „Ще те перна с чехъла през устата!“ Настъпила паника, всички в ложата станали на крака. Намесила се госпожа X (името й е достатъчно известно в Калкута, за да го споменавам тук). Последвали спорове, обяснения, извинения.

— Допуснала ли съм някаква граматична грешка? — попитала Майтреи.

Посмях се от сърце на тази случка, макар и да се питах дали това момиче крие в себе си невинност или някаква съвършена изтънченост със силно развито чувство за хумор и се забавлява за наша сметка. По-късно тази мисъл ме спохождаше всеки път, когато я слушах да говори или когато чувах смеха й от другите стаи.

— Не знаеш ли, че Майтреи пише стихове? — попита ме с много гордост инженерът.

— Само го предполагах — отговорих аз.

След това разкритие тя донякъде ми стана антипатична. Всички момичета, а и всички деца-чудо пишат стихове. Разбирах, че инженерът иска да представи дъщеря си като един вид дете-чудо, и това ме отблъскваше. Колкото пъти в миналото ми беше казвал: „Майтреи има голям талант!“, толкова пъти аз изпитвах известна неприязън. Сигурно затова е толкова надута — разсъждавах.

— Пише философски поеми, които се харесват много на Тагор — добави той, като ме наблюдаваше.

— Така ли? — заявих колкото е възможно по-равнодушно аз.

Когато слизах по стълбите, срещнах Майтреи, която излизаше от библиотеката.

— Не знаех, че си поетеса — заявих й аз, като се стараех думите ми да прозвучат иронично.

Тя почервеня и се облегна на стената. Тази болезнена чувствителност започваше да ме дразни.

— В края на краищата няма нищо лошо в това, че пишеш стихове — добавих аз. — Важното е да ги пишеш добре.

— Откъде знаеш, че не са хубави? — попита ме тя, като въртеше в ръце взетата от библиотеката книга.

— Не се съмнявам в това. Питам се само какво знаеш за живота, за да можеш да пишеш философски поеми.

Замисли се за миг, после започна да се смее. Смееше се все по-искрено, като притискаше ръце към гърдите си със странно свенлив жест.

— Защо се смееш?

Смехът й изведнъж секна.

— Не трябва ли да се смея?

— Не зная. Не разбирам нищо. В крайна сметка всеки прави това, което му харесва. Попитах те защо се смееш и мислех, че можеш да ми отговориш.

— Татко казва, че сте много умен. — Аз направих нетърпелив жест. — Ето защо постоянно ви задавам въпроси; страх ме е да не сгреша, да не ви ядосам.

Изразът на лицето й ме изпълни с радост.

— А защо не искаш да ме ядосваш?

— Защото сте наш гост. Гостенинът е пратен от Бога…

— Ами ако гостенинът е лош човек? — попитах я аз така, както се пита дете, въпреки че лицето й беше станало сериозно, почти навъсено.

— Господ ще го прибере обратно — отговори бързо тя.

— Кой Господ?

— Неговият Господ.

— Как, нима всеки човек си има собствен Господ?

Изрекох натъртено последните думи. Тя ме погледна, помисли, затвори очи и после ги отвори с нов, влажен, гальовен поглед.

— Сгреших, нали така?

— Откъде да знам? — казах аз, за да прикрия смущението си. — Не съм философ.

— Аз обаче съм — изрече бързо тя, без да премигне. — Харесва ми да мисля, да пиша стихове, да мечтая.

Казах си наум: понятие си няма от философия! И се усмихнах.

— Иска ми се да бъда стара — заяви внезапно тя с топъл и меланхоличен глас, който ме прониза. — Стара като Роби Такур.

— Кой е този Роби Такур? — попитах аз, развълнуван без причина.

— Тагор. Бих искала да съм стара колкото него. Когато си стар, обичаш повече и страдаш по-малко.

След това се засрами от думите си и понечи да избяга. Спря и се овладя, защото ме изгледа и вероятно разбра колко съм смутен, както стоях подпрян на стълбата, без да зная как да се държа с нея.

— Мама се разтревожи много: чела в една книга, че в Европа сервират супа всяка вечер. У нас никога не сте яли супа и затова слабеете. Ние не пазим бульона от яденето, даваме го на птиците.

— И аз не обичам супа — опитах се да я успокоя.

— Бих искала да обичате! — каза тя и очите й проблеснаха.

— Какво значение има в края на краищата?

— Има, заради мама…

Поиска да добави нещо, но се спря. И аз се почувствах неловко от това прекъсване, като не знаех как да изтълкувам гневния проблясък в очите й. Може и да съм я разсърдил, помислих си аз.

— Моля да ме извиниш, ако съм сбъркал с нещо — казах меко. — Не зная как да се държа с индийците…

Когато й заговорих, тя вече се готвеше да се изкачи по стълбите, но спря, за да ме изслуша. Погледна ме отново, но този път толкова странно (О! Как да опиша погледите й, които не бяха никога едни и същи, никога), че и аз широко отворих очи, попивайки я с поглед.

— Защо ми поискахте извинение? Защо ме карате да страдам?

— И през ум не ми е минавало — извиних се объркан аз. — Стори ми се, че съм те ядосал, и тогава…

— Как е възможно един мъж да иска извинение от едно момиче?

— Ако е сбъркал нещо, налага се… Освен това така е прието…

— Да се извинява на едно момиче?

— И на едно дете — похвалих се аз. — Поне така…

— Така ли правят всички европейци?

Поколебах се.

— Истинските европейци, да.

Тя се замисли и затвори за миг очи, но само за миг, защото избухна в смях и пак притисна свенливо гърдите си с ръце.

— Може би се извиняват един на друг само помежду си, между бели. От мен би ли поискал някой извинение?

— Естествено.

— Ами от Чабу?

— И от нея.

— Чабу е по-черна от мене.

— Не е вярно.

Очите й заблестяха пак.

— Вярно е. Аз и мама сме по-бели от Чабу и от татко. Не сте ли забелязали?

— И какво от това?

— Как какво от това? Чабу ще се ожени по-трудно, защото е мургава, и ще трябва да се дадат повече пари за нея…

Като изрече това, почервеня и съвсем се развълнува. Всъщност доста смутен бях и аз, защото сега знаех много повече за сватбите в Индия, отколкото ми беше известно по време на посещението на Люсиен, и защото разбрах колко мъчително е за едно индийско момиче да говори за тези пазарлъци. За наш късмет госпожа Сен повика отгоре Майтреи и тя хукна натам щастлива с книгата под мишница, като извика: джачхе!

Върнах се в стаята си очарован от всичко, което бях открил през този ден. Измих се, защото наближаваше часът за вечеря (вечеряхме много късно, към 10–11, по бенгалски обичай, а след ядене всички отиваха да си легнат), и отворих дневника, за да запиша нещо. Подържах няколко секунди писалката във въздуха, а после затворих тетрадката, като си казах: глупости…