Мирча Елиаде
Майтреи (6)

VI

Един ден господин Сен почука на вратата ми.

Излязох на прага и видях, че се е приготвил за излизане, а Майтреи беше в най-хубавото си сари (с цвят на сурови кафеени зърна), с кафяв шал и с позлатени чехли.

— Днес дъщеря ми ще изнесе лекция за същността на красивото — каза ми той.

Погледнах го изненадан и се усмихнах с учудване и с престорено възхищение. Майтреи безразлично си играеше с шала. В ръката си държеше ръкописен свитък и беше с много грижливо направена прическа. Без съмнение се беше парфюмирала с Кеора атар, защото замайващият аромат достигаше до мен.

— От все сърце й желая успех. Само да не се смути — добавих аз, като я погледнах.

— Няма да говори пред хора за първи път — обясни гордо господин Сен. — Жалко, че не разбираш добре бенгалски, за да я чуеш и ти…

Влязох в стаята си пообъркан, със смътно разочарование в душата. С голям труд продължих четивото ся, защото в съзнанието ми се натрапваше представата за Майтреи, която изнася лекция за красивото. Казвах си, че или в цялата работа има някаква измама, или аз съм пълен глупак. Никога не бих повярвал, че това момиче може да разисква толкова сериозни въпроси. Повтарях си глуповато: същността на красивото…

Когато след около два часа чух колата да спира пред къщата, излязох нарочно на верандата, за да ги посрещна. Майтреи ми се стори малко тъжна.

— Как беше? — обърнах се и към двамата аз.

— Не я разбраха всички — отговори инженерът. — Разсъжденията й бяха твърде задълбочени, засегна твърде лични неща: говори за творчеството и емоцията, за вътрешното преосмисляне на красивото, така че публиката не успяваше винаги да следи мисълта й.

Помислих за миг, че Майтреи ще се спре да поговорим, но тя мина покрай вратата ми, без да ме погледне, и изтича горе. Чух я да затваря прозорците на стаята си. Не си намирах място, затова си взех шапката и тръгнах да се разходя из парка. Като слизах по стълбите на верандата, чух, че някой ме вика от балкона.

— Къде отиваш?

Майтреи се беше облегнала на парапета в бяло домашно сари, като беше разпуснала косата си по раменете и по голите ръце. Казах й, че отивам да се разходя из парка и да си купя тютюн.

— Можеш да изпратиш слугата да ти купи тютюн.

— Ами аз какво да правя?

— Ако искаш, ела горе да си поговорим…

Тази покана ме развълнува много, защото досега не бях влизал в стаята на Майтреи, въпреки че можех да обикалям свободно цялата къща. Стигнах за миг до горния етаж. Тя ме чакаше на вратата с уморено лице, с молещи очи и със странно червени устни. (Тази подробност ме порази; по-късно разбрах, че колкото пъти излиза в града, тя черви устните си с пан според изискванията на бенгалската елегантност.)

— Моля те, остави обувките си тук — каза тя.

Останах по чорапи и се почувствах смешен, като се смутих още повече. Покани ме да седна на една възглавница до вратата към балкона. Стаята приличаше повече на монашеска килия. Макар да беше голяма колкото моята, в нея имаше само едно легло, стол и две възглавници. На балкона имаше работна масичка, която вероятно също прибираха в стаята. По стените нямаше никакви картини, нито шкафове, нито огледала.

— На леглото спи Чабу — каза тя с усмивка.

— Ами ти?

— Върху тая рогозка.

Показа ми под леглото тънка като платно рогозка от бамбукови стебла. Развълнувах се; изведнъж ми се стори, че се намирам пред някоя светица, и в оня миг почти я обожавах. Тя обаче се засмя тихичко и ми прошепна на ухото:

— Често спя на балкона: подухва ветрец и се чува шумът от улицата.

След осем вечерта по оная улица не минаваше вече никой; тя беше по-скоро кътче от парка, отколкото улица.

— Обичам да слушам улицата — каза тя, поглеждайки през оградата. — Кой знае къде води този път?

— До Клайв Стрийт — отвърнах аз с намерението да се пошегувам.

— А от Клайв Стрийт?

— До Ганг.

— А след това?

— До морето.

Тя потрепери и се приближи до мен.

— Когато бях съвсем малка, по-малка от Чабу, всяко лято ходехме в Пури, на морския бряг. Дядо ми държеше хотел там. Струва ми се, че такива вълни, каквито се надигаха в Пури, няма в останалите морета. Бяха колкото тази къща…

Представих си големите колкото къща вълни и край тях Майтреи, зачела лекцията си за същността на красивото. Не можах да прикрия усмивката си на превъзходство, предизвикано от трезвия ми поглед върху нещата.

— Защо се смееш? — попита ме тъжно тя.

— Стори ми се, че преувеличаваш.

— Но защо трябва да се смееш? Дядо ми надхвърлил мярката много повече от мен: направил единайсет деца…

Върна се пак на балкона. Помислих, че съм я обидил, и промърморих някакво извинение.

— Недей, моля те, сега не ми се извиняваш както първия път — каза хладно тя. — И ти не вярваш на думите си. Харесва ли ти Суинбърн?

Привикнал бях с отскоците в мисълта и; затова отговорих, че много ми харесва. Тя взе от масата поизтрито томче и ми показа подчертан с молив пасаж от „Анактория“. Зачетох го на глас. След няколко стиха взе книгата от ръцете ми.

— Може би харесваш друг поет, защото Суинбърн не ти се нрави достатъчно.

Засегнах се и започнах да се извинявам, като заявих, че цялата поезия на романтиците не струва колкото една-единствена поема на Валери. Слушаше ме с голямо внимание, вперила поглед в очите ми (като на първите уроци по френски), и кимаше покорно-одобрително с глава.

— Ще пийнеш ли чашка чай? — прекъсна ме тя тъкмо когато критикувах „философската поема“ като такава, наричайки я непълноценен хибрид.

Млъкнах, леко ядосан от прекъсването. Тя излезе в коридора и извика към готвача на долния етаж да приготви чая.

— Надявам се, че няма да ми го разлееш върху панталоните, както го разля миналата година върху панталоните на Люсиен!

Очаквах да се засмее, но тя изведнъж замръзна насред стаята, възкликна нещо на бенгалски и изчезна. По стъпките и познах, че се е отправила към кабинета на инженера, който се намираше до гостната. Върна се с две книги в ръце.

— Получих ги тази сутрин от Париж, но дотолкова се бях залисала с лекцията си, че съвсем забравих за тях.

Бяха два екземпляра от книгата на Люсиен „L’Inde avec les Anglais“ и тъй като бяха изпратени от издателя, нямаха посвещения.

— Едната книга е твоя — каза Майтреи.

— Знаеш ли какво ще направим? Аз ще ти подаря с посвещение моя екземпляр, а ти — твоя, също с посвещение.

Тя плесна с ръце. Донесе ми мастило и едва сдържаше нетърпението си, докато аз изписвах: „На моята приятелка Майтреи Деви — от един ученик и учител, за спомен и т.н.“ Много я заинтригува това „и т.н.“. На своята книга тя бе написала само следното: „На приятеля“.

— Ами ако някой открадне тази книга?

— Какво от това, може и той да ми бъде приятел.

Седна на рогозката, подпряла брадичка на колене, и ме загледа как пия чая си. Беше се свечерило съвсем. Долу, на улицата, бяха запалили фенера и сянката на кокосовата палма беше станала учудващо голяма и синя. Питах се какво ли правят останалите хора в тая къща, защо ли никога не им чувам нито гласовете, нито стъпките, дали не са се сговорили да ни оставят винаги сами — този път даже в нейната стая, под синкавия светлик на фенера.

— От днес започва приятелството ни, нали? — попита с много нежност Майтреи, поемайки празната чашка.

— Защо от днес? Станахме приятели по-отдавна, откакто започнахме да си говорим за сериозни неща.

Седна пак на рогозката и ми каза, че ако бяхме добри, много добри приятели, би ми разкрила причината за тъгата си.

Помолих я да го стори; тя мълчеше и ме гледаше. Млъкнах и аз.

— Роби Такур не дойде днес на лекцията ми.

От това признание ме заболя. Прииска ми се да й кажа нещо, което да я засегне, да й кажа, че се лъже, ако ме смята за приятел, че е смешна и влюбена.

— Значи го обичаш — казах злобно аз.

Готвех се да й поднеса нещо обидно.

Тя обаче отвърна бързо лице от мен и ме попита рязко и изневиделица:

— Харесва ли ти да седиш в мрака с момичета?

— Никога не съм го правил — отговорих напосоки аз.

— Бих искала да остана сама — каза след малко тя, съсипана и отмаляла, и се отправи да легне върху рогозката на балкона.

Излязох, обух си с мъка обувките, защото беше тъмно, и слязох крадешком по стълбите, изпълнен със странно огорчение и ярост. Много се развълнувах, когато видях, че навсякъде лампите са запалени.

* * *

От дневника ми за онзи месец:

 

 

„Красотата й не е хармонична, а надхвърля каноните — бунтовно-изразителна е и очарователна в магическия смисъл на думата. Признавам, че не можах да откъсна мислите си от нея през цялата нощ. И сега, вместо да работя, пак мисля за нея, блед образ в синьо копринено сари със златни орнаменти. Ами косата… Персийците са имали право, когато в поемите си са оприличавали косите на змии. Какво ще стане, не зная. Вероятно ще забравя…

 

 

Кога ли ще намеря покой, човеко, Господи, друже мой?“

 

 

„Чабу написала приказка и Майтреи днес ми я превежда със смях на терасата. Може да се преразкаже по следния начин: един цар имал син на име Фул. Веднъж принцът навлязъл с коня си в голяма гора. Изведнъж всичко, което било в гората, се превърнало в цветя, само принцът и конят му си останали същите. Като се върнал в палата, синът разказал на баща си случката, но царят не му повярвал и го обвинил в лъжа. След това извикал царския пандит и му заповядал да чете на принца проповеди и притчи за лъжата. И понеже принцът все не искал да признае вината си, царят събрал цялата си войска и навлязъл в гората. Всички те веднага се превърнали в цветя. Изминал един ден. Тогава дошъл Фул, царският син, като носел книгите, в които се съдържали проповеди и притчи за лъжата. Взел книгите и започнал да пуска страниците им по вятъра. Както разпилявал страниците, така постепенно започнали да оживяват царските войници и самият цар…“

„Забелязвам някои отблъскващи черти в характера на инженера. Много е самодоволен; поставя се невероятно високо над останалите. Тази нощ на терасата дискретно ме помоли да му разкажа подробности за парижките кокотки. Иска да замине след няколко месеца за Франция, за да полекува кръвното си налягане. От време на време заради кръвното пред очите му започвали да плават «мушици».“

 

 

„Братовчедът на инженера — Манту — пристигна от Делхи, където е бил учител в гимназията, за да заеме поста лектор в Държавното търговско училище. Изглежда на около трийсет години, нисък и слаб е и живее в една съседна стая. Много бързо се сприятелихме. Призна, че е дошъл да се ожени; той самият не желае, но господин Сен желае. Предчувства нещо лошо и се бои.

Добро момче е. Когато говори английски, затваря очи. Смее се много.“

 

 

„Сватбената церемония на Манту, която започна преди четири дни, завърши снощи. Пиршества имаше и в дома на младоженката (черничка, обикновена, но много симпатична), и в дома на инженера. Забелязах поведението на Сен на тази сватба; той всъщност бе уредил всичко и ми се оплака, че Манту «предлага» твърде много неща и бърза. Манту го уважавал толкова много, че би му принесъл в дар и девствеността на младоженката — както гласи обичаят в някои части на Индия, ученикът може да подари първата брачна нощ на своя гуру (Манту все ми говори, че инженерът не му е само братовчед, но и гуру).

Ходих навсякъде и видях всички подробности, като бях винаги начело, облечен в индийска копринена дреха (трябва да призная, че ми стои много добре; освен това искреното ми спонтанно държане и опитите ми да говоря постоянно на бенгалски ми създадоха широка популярност). Признавам, че индийското «общество» ме очарова, че индийските ми приятели нямат цена. Понякога се влюбвам странно — в божествения смисъл на думата (като в Индия), — като смятам всяка жена за «майка». Никога не съм изпитвал по-всеотдайна, по-чиста и по-успокояваща синовна обич от обичта ми към госпожа Сен, а тази жена, както е обичаят тук, всеки я нарича «мама». Зърна ли на улицата сари като на госпожа Сен, изпитвам същото вълнение, дори когато не виждам лицето на жената. Усещам, че съм «син», че никъде другаде няма да намеря по-безкористна, по-чиста и по-възвишена майчина любов, отколкото в Индия.

Харесваше ми да си представям как се женя за Майтреи. Не мога да лъжа: щастлив бях. Мечтаех за нея през цялото сватбено тържество на Манту, виждах я своя годеница, любовница. Никога обаче не загубвах ясния си разсъдък. (Забележка: исках с други думи да се убедя, че не е толкова хубава; откривах, че ханшът й е прекалено широк за твърде тънкия й кръст, и намирах всевъзможни физически несъвършенства с надеждата, че по този начин ще я отдалеча от себе си.

Както често се случва обаче, точно тези несъвършенства ме накараха да я чувствам по-близка.)

Не зная дали всички намеци, които ми правят приятелите на дома, са просто шеги, или имат сигурен източник със сериозна информация за сватбата ми — инженера. Като бяхме веднъж на масата, подразбрах, че и госпожа Сен би желала същото нещо. Не мога да кажа, че зад всичко това се крие заговор (забележка: въпреки че дълго време ми се струваше така), защото за тях сватбата е щастие и дълг, защото ме обичат много, и искрено, и най-после — защото Майтреи е толкова известна в бенгалския елит, че много лесно би могла да си намери по-добър съпруг от мен.

Мислех си какво би станало с мен, ако се оженя за Майтреи. Възможно ли е да си загубя дотолкова ума, че да приема това, след като попадна в клопката? Няма съмнение, че от всички момичета, които съм познавал, тя бе най-талантливото и най-загадъчното, но аз чисто и просто не можех да се оженя. Какво ще стане със свободата ми? Представих си, че съм станал съпруг на Майтреи; щях да съм много щастлив. Какво обаче щеше да стане с моите пътешествия по широкия свят и с книгите, които купувам в един град, за да ги продам в следващия?

Междувременно обаче изпитвах такова щастие, а и видях толкова неща. Онази нощ — prima nox — щеше да се състои в потъналата в цветя стая; на балкона пееха девойки, а Майтреи прочете своя поема — «написана специално за тази церемония».“

 

 

„Едно наблюдение, което повтарях до насита в последните дни: всеки път, като усетя, че се говори за евентуалната ми сватба с Майтреи, или като предположа това — внезапно ме пронизва едно силно вълнение. Основата е сексуална: прекалена нервност, продължително въздържание, полова възбуда, вътрешно безпокойство и страх от съдбата. Страхувам се все повече, но опасната ситуация ме увлича и не смея да обясня, да кажа недвусмислено, че няма да се оженя. Дори не мога да избягам. Глупаво би било да бягам. Аз съм един непоправим моралист, макар моят демон да ме тегли към обратната посока.“ (Забележка: дневникът е почти винаги лош психолог, както ще потвърди тази история. Затова сега правя извлечения, за да разбера още веднъж колко глупаво се оставях да бъда носен от въображението си.)

 

 

„Манту признал днес на жените това, което му бях казал аз — че нямам намерение да се женя и няма да се оженя никога. Сега Майтреи е гневна и презрителна; вече не идва на уроци, не ме търси, когато се връщам от работа, за да си поприказваме. Госпожа Сен вече не се отнася към мен със същата топлота.

Чувствах се смутен от тая промяна, въпреки че я желаех и се страхувах от предишната користна любов.

Тази вечер Майтреи се смя безмерно, като слушаше шегите на Кхока. (Забележка: един младеж, беден роднина на инженера, приютен в Бхаванипур във връзка със сватбата на Манту, който спеше в коридора.) Аз пишех в моята стая. Имах един досаден пристъп на ревност, от който ме е срам.“ (Забележка: всъщност не бях твърде влюбен тогава. Все пак ревнувах от всеки, който разсмиваше Майтреи.)

 

 

„Майтреи ми беше безразлична, докато усещах, че цялото семейство ме гледа с топлота; плашех се, когато подозирах брачната примка. Но щом като решението ми да не се женя стана известно, и Майтреи изцяло се промени към мене — тя ми стана скъпа.“ (Забележка: не е вярно, страдах мъничко от ревност, от самота, от орисията си.)

„Много неща се промениха: храня се само с инженера и с Манту, жените се хранят след нас. Без Майтреи няма никаква радост на нашата трапеза. Много бих искал да замина на инспекция из Южна Бенгалия, а при завръщането си да измисля нещо и да се преместя другаде. Историята продължава прекалено дълго.“

 

 

„Мрачно е от два дни и вали. Днес — истински порой. Като излязох на верандата, видях улиците залети. Срещнах Майтреи, облечена разкошно(вишнево кадифе с черна коприна), да гледа и тя. (Знаех, че е писала поеми за дъжда — може би същия ден, горе, в стаята си.) Говорихме малко и хладно. Гледаше ме равнодушно, разсеяно. Можех ли изобщо да си представя, че в нея се крие толкова женски нюх и може интуитивно да избере точно изискваната от новата ситуация тактика?

Чувствам се чужд в тази къща, където вкусих най-искрената, истинската индийска топлота. Изведнъж всичко замръзна около мене и непосредствеността ми се изпари. На трапезата съм мрачен и мълчалив, в стаята си се чувствам почти болен. Вярно е, от време на време имам изблици на паническа радост, танцувам и си тананикам (нещо, което ми се случва толкова рядко).“

 

 

„От вчера отношенията ни с Майтреи и семейството отново си възвърнаха старата изключителна топлота. Може би защото обясних на инженера — когато се връщахме с колата от кантората — недискретността на Манту, който не е разбрал съвсем добре моите схващания за брака. (Забележка: струва ми се, че студенината, която дневникът ми приписва на заглъхването на плановете за женитбата с Майтреи, се дължеше всъщност на недоразумение: Манту казал, че аз не давам пет пари за брака, и тъй като за индийците няма по-свещено задължение от това, естествено, че са реагирали, може би неволно.)

Вечерта се смяхме много с Майтреи; днес говорихме дълго в библиотеката, заедно четохме на килима «Шакунтала», тъй като беше дошъл нейният частен учител и аз се примолих да остана на урока. През нощта, на терасата, рецитира по памет от «Махуа» на Тагор. След това се оттегли, без да я усетим — защото поезията е нейната последна дума и след като я е казала красиво, помръква.

«Обичам ли я?»“