Дийн Кунц
Панаирът (8)

Седма глава

В неделя безкрайната редица камиони, композирани като влак, пристигна в Клиърфийлд, Пенсилвания, а в понеделник и от двете страни на централната алея вече се редяха постройки, издигнати с военна експедитивност. Големият Американски Пътуваш, Панаир обявяваше откриването си в понеделник в четири часа следобед, което означаваше, че по това време всеки атракцион — от най-малкия бар за правостоящи до най-сложното за сглобяване и изпълнение забавно съоръжение — трябваше да отвори врати.

Трите атракциона, собственост на Конрад Стрейкър, включително и Къщата на ужасите, бяха устроили засада и очакваха появата на „плячката“, казано на панаирджийски жаргон, в понеделник в три часа следобед. Беше безоблачен топъл ден. Вечерта щеше да бъде прохладна. Панаирджиите го наричаха „печелившо време“. Макар петък и събота да бяха по правило най-доходоносните дни, плячка имаше и в прохладните вечери в началото на панаирната седмица.

Разполагайки с час свободно време, преди вратите на панаира да се отворят за посетители, Конрад изпълни ритуала, който изпълняваше всеки първи следобед при пристигането на ново място. Излезе от Къщата на ужасите и се отправи към съседния атракцион — шоуто на Янси Барнет „Прищевки на природата“. Някои панаирджии смятаха името за обидно, но то привличаше плячка много по-силно, отколкото медът някога е привличал мухите. Пред шатрата бе опънат огромен илюстриран надпис: „ЧУДАТИ ЧОВЕШКИ СЪЗДАНИЯ“.

Янси бе стриктен не по-малко от Конрад и с изключение на участниците, които щяха да пристигнат точно навреме, всичко в шатрата му бе готово много преди часа на откриването. Това бе особено похвално, като се има предвид, че Янси Барнет и някои от чудатите му колеги винаги играеха покер в неделя през нощта до малките часове на понеделника. Придружаваха играта с неимоверни количества студена бира и уиски, смесени в убийствен коктейл.

Шатрата беше доста голяма, разделена на четири дълги помещения и оградена с въже пътека, която се виеше между тях. Във всяко помещение имаше две или три отделения, във всяко отделение — платформа, а на платформата — стол. Зад всеки стол, по цялата дължина на отделението бе окачен голям, майсторски изписан цветен надпис, които обясняваше удивителното и невероятно създание, което посетителят зяпаше глуповато с интерес и страхопочитание. С едно-единствено изключение всички тези удивителни и невероятни създания бяха живи човешки изроди, най-често нормален ум и душевност в плен на уродливо тяло: най-дебелата жена в света, триокият човек-алигатор, човекът с три ръце и три крака, брадатата жена и (както викаше човекът пред шатрата по двайсет или трийсет пъти на всеки час) още много чудати обекти, надхвърлящи границите на нормалното човешко въображение.

Само една от чудатостите не бе живо същество. Намираше се в центъра на шатрата, по средата на виещата се пътека, в най-тясното от всички отделения. Онова, което бе обект на постоянен интерес, бе поставено в много голям, правен по поръчка стъклен, буркан, пълен с разтвор на формалдехид; бурканът бе поставен направо върху платформата и ефектно осветен отгоре и отзад.

Именно при този експонат дойде Конрад Стрейкър през този следобед в Клиърфийлд. Застана зад опънатото въже, както бе заставал стотици пъти и печално заби поглед в отдавна мъртвия си син.

Както и в останалите отделения, и зад този експонат имаше надпис. Буквите бяха големи и четливо изписани.

ВИКТОР

ГРОЗНИЯТ АНГЕЛ

Това дете, наречено Виктор от баща си,

бе родено през 1955 година от нормални родители.

Умствените способности на Виктор бяха нормални.

Той се държеше мило и очарователно.

Беше весело и жизнено бебе. Същински ангел!

През нощта на 15 август 1955 година Виктор бе

убит от майка си Елън. Отвратена от физическата

уродливост на детето, тя бе убедена, че момчето

е зло чудовище, неспособна да долови

душевната му красота.

Кой всъщност е злият?

Безпомощното бебе?

Или майката, на която то вярваше — жената,

която впоследствие жестоко го уби?

Кой е истинското чудовище?

Бедното нещастно създание?

Или майката, която го лиши от любовта

и закрилата си?

Съдете сами.

Конрад бе съчинил текста преди двайсет и пет години и написаното много точно изразяваше чувствата, които го вълнуваха навремето. Той искаше да каже на света, че Елън е убийца, убийца на бебета, безпощаден звяр! Искаше светът да разбере какво е извършила и да я низвергне заради жестокостта й.

През годишната почивка детето в буркана оставаше при Конрад вкъщи, в Гибсънтаун, Флорида. През останалата част от годината пътуваше с шоуто на Янси Барнеш, като публично доказателство за коварството и жестокостта на Елън.

На всяко ново място, след като панаирът се установеше и скоро щеше да отвори врати, Конрад идваше в тази шатра, за да се увери, че бурканът е бил превозен без произшествия. Прекарваше няколко минути в компанията на мъртвото си момченце и безмълвно повтаряше клетвата си за отмъщение.

Виктор се взираше в баща си с големите си невиждащи очи. Някога зелените ириси бяха ярки, блестящи. Някога очите му бяха живи и любопитни, изпълнени със смелост, предизвикателство и самоувереност, надхвърлящи възрастта му. Но, сега бяха безизразни, мътни. Зелените ириси бяха загубили жизнерадостния блясък, който имаха приживе; годините под избелващото въздействие на формалдехида и необратимите процеси в мъртвата плът бяха направили ирисите млечни.

Най-сетне с подновена жажда за мъст Конрад излезе от шатрата и се върна в Къщата на ужасите.

Гънтър вече стоеше на платформата над входа, надянал ръкавиците си и маската на Франкенщайн. Щом съгледа Конрад, той в миг започна ужасяващия си танц, с който привличаше и впечатляваше посетителите.

Призрака беше в будката за билети, изсипваше дребни пари в чекмеджето. Безцветните му очи бяха изпълнени с трепкащите сребристи отражения на подскачащите монети.

— Ще отворят вратите половин час по-рано — рече той. — Всички са готови и с нетърпение чакат да започнат работа. Казват, че отвън вече чакала тълпа любопитни.

— Очертава се добра седмица — рече Конрад.

— Да — съгласи се Призрака и прокара тънките си пръсти през рядката си паяжиноподобна коса. — И аз имам същото чувство. Може би дори ще ти се удаде възможност да платиш дълга си.

— Моля?

— Жената, на която си задължен — напомни му Призрака. — Тази, чийто деца непрестанно търсиш. Може би ще ти се усмихне късметът да я откриеш тук.

— Да — тихо рече Конрад. — Може би.

* * *

В понеделник в осем и половина вечерта Елън Харпър седеше в дневната в къщата на Мейпъл Лейн и се опитваше да прочете една от статиите в най-новото издание на „Червената книга“. Не можеше да се съсредоточи. Всеки път, щом стигнеше края на параграфа, не помнеше какво е прочела и отново се връщаше в началото. Накрая се отказа и само прелисти изданието, втренчена в картинките, като често-често отпиваше от коктейла си с водка и портокалов сок.

Макар да не бе толкова късно, тя вече бе изпаднала в алкохолно опиянение. Не се чувстваше добре. Никак не се чувстваше добре. Но не беше и зле. Чувстваше се вцепенена. Но не съвсем, че да не усеща нищо.

Беше сама в стаята. Пол бе в работилницата си в гаража. Щеше да се прибере в единайсет часа, както обикновено, да гледа късните новини по телевизията и да си легне. Джоуи беше в стаята си, майстореше си нещо свое — фигура от моделин, копие на Лон Чейни в ролята на фантома в операта. Ейми също беше в стаята си, лежеше кротко. С изключение на краткото си появяване на масата за вечеря, тя се бе затворила в стаята си откакто днес следобед се бяха върнали от кабинета на доктор Спранглър.

Дъщеря й… Проклетото, непокорно, покварено момиче! Бременно!

Все още не бяха получили резултатите от тестовете, разбира се. Това щеше да отнеме няколко дни. Но Елън знаеше — Ейми беше бременна.

Книгата изшумоля в треперещите ръце на Елън. Тя я остави и отиде в кухнята да си приготви ново питие.

Не преставаше да мисли за затруднението, в което се бе озовала. Не можеше да позволи на Ейми да роди бебето. Но ако Пол откриеше, че е уредила аборта зад гърба му, кой знае какво щеше да направи. Вкъщи той беше хрисим и кротък човек; нежен, сговорчив, охотно й отстъпваше водещата роля в дома, както и да направлява съвместния им семеен живот. Но бе способен да избухне, ако го предизвикаш, и при тези редки случаи, когато губеше самообладание, ставаше извънредно суров и непредсказуем.

Ако Пол научеше за аборта впоследствие, щеше да настоява да узнае защо не му е казала и защо се е съгласила на подобно нещо. Трябваше да му даде приемливо обяснение и убедително да се защити. Ала в момента нямаше никаква представа какво, за Бога, би могла да му каже, ако той някога все пак научеше за аборта.

Преди двайсет години, когато се омъжи за Пол, трябваше да му разкаже за годината, прекарана с пътуващия панаир. Трябваше да признае за Конрад и отвратителното същество, на което бе дала живот. Но тя не направи каквото трябваше. Прояви слабост. Скри истината от Пол. Страхуваше се, че той ще се отврати от нея и ще я изостави, ако научи за грешките й в миналото. Но ако му беше казала тогава, в самото начало на връзката им, сега нямаше да се намира в такова адски трудно положение.

По време на брака им тя на няколко пъти едва не разкри тайните си на Пол. Когато той споменаваше, че иска голямо семейство, поне стотина пъти и идеше да каже: „Не, Пол! Аз не мога да имам деца. Вече съм имала едно и то не беше никак хубаво. Никак хубаво. Беше ужасно. Дори не беше човек. Искаше да ме убие и се наложи аз да го унищожа. Може би това отвратително дете е било резултат само на увредените гени на първия ми съпруг. Може би моят генетичен принос не е оказал влияние. Но не мога да рискувам.“ Макар безброй пъти да бе на ръба да направи това признание, тя никога не го изрече; бе задържала езика си зад зъбите, наивно убедена, че любовта ще победи всичко — все някак, незнайно как.

По-късно, когато забременя с Ейми, едва не полудя от притеснение и страх. Но бебето беше нормално. За кратко, само няколко благословени седмици, Елън почувства облекчение, всички съмнения относно генетичната и годност се изпариха при вида на розовото, усмихнато, съвсем, ама съвсем обикновено и нормално бебе.

Но не след дълго й хрумна, че не всички уроди са с физически деформации. Дефектът, изродената особеност, онова ужасно различие от нормалните хора — всичко това можеше да бъде в умствен план. Бебето, което бе родила от Конрад, не беше просто урод. То беше зло; излъчваше злонамереност; направо „вонеше“ от гадните си помисли — чудовище в истинския смисъл на думата. Но не беше ли възможно мъничкото й момиченце да е също толкова уродливо като Виктор, само че без външни белези за това? Може би червеят на злото се е загнездил дълбоко в мозъка на детето — скрит, гноясал цирей, който чака подходящото време и място, за да избие.

Подобна страховита вероятност беше като киселина, която разяждаше отвътре спокойствието и щастието на Елън; като корозия унищожаваше оптимизма й. Тя скоро престана да изпитва удоволствие от смеха и гукането на детето. Наблюдаваше го с подозрение и се питаше какви ли гадни изненади я очакват в бъдеще. Може би когато порасне, някоя нощ детето ще се промъкне в спалнята на родителите си и ще ги убие, докато спят.

А може би беше полудяла; може би детето си беше тъй нормално, както изглеждаше, и проблемите бяха само плод на въображението й. Тази мисъл я спохождаше доста често. Но всеки път, когато се съмняваше в здравия си разум, тя се сещаше за кошмарната борба със свирепия, кръвожаден потомък на Конрад и този страховит, твърде жив и ярък спомен винаги я убеждаваше, че има основания за безпокойство и страх.

Дали беше така?

В продължение на седем години тя се съпротивляваше на желанието на Пол да имат още едно дете, но забременя, въпреки предпазните мерки. И отново преживя деветмесечен ад, питайки се какво ли странно създание носи в утробата си.

Джоуи, разбира се, се оказа съвсем нормално малко момченце.

Външно.

А, отвътре?

Тя се измъчваше от въпроси. Наблюдаваше, чакаше, страхуваше се от най-лошото.

След всички тези години Елън нямаше представа какво да мисли за децата си.

Да се живее така, бе истински ад.

Понякога я изпълваха гордост и неизразима любов към тях. Искаше й се да ги притисне в прегръдките си, да ги целуне. Да им даде цялата обич и привързаност, от която ги бе лишила в миналото; но след като толкова години бе живяла в непрестанни подозрения и бе сдържала чувствата си, осъзнаваше, че е напълно неспособна да отвори обятия и да приеме спокойно едно толкова опасно емоционално обвързване. Имаше моменти, когато изгаряше от обич към Джоуи и Ейми, моменти, в които неизразената, потисната любов й причиняваше болка, моменти, когато тихичко плачеше нощем, без да буди Пол, страдайки заради погубеното си, студено и мъртво сърце.

Ала имаше и други моменти, когато й се струваше, че вижда нещо свръхестествено в децата си. Имаше ужасни дни, в които бе убедена, че те са умни, пресметливи, невероятно зли същества, прикриващи се зад съвършени маски.

Люлка-клатушка…

Люлка-клатушка…

Най-лошото от всичко бе самотата й. Не можеше да сподели опасенията си с Пол, защото тогава трябваше да му разкаже за Конрад. Пол ще бъде съсипан, като научи, че двайсет години е крила от него бурното си минало. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че това, което бе извършила в младостта си, нямаше да го разстрои ни най-малко в сравнение с факта, че го е лъгала в продължение на толкова години. Така че трябваше да се справя сама със страховете си.

Да се живее така, бе истински ад.

Дори ако веднъж завинаги успееше да убеди сама себе си, че Ейми и Джоуи са обикновени деца като всички останали, дори тогава тревогите й нямаше да свършат. Все още съществуваше вероятността някое от децата на Ейми или Джоуи да бъде чудовище като Виктор. Може би това проклятие стоварваше ударите си през поколение майката, но не и детето, внучето, но не и правнучето. Или път се проявяваше съвсем случайно, надигайки грозната си глава, когато най-малко го очакваш. Модерната медицина бе установила, че съществуват множество наследствени болести и генетично заложени дефекти, които могат да пропуснат няколко поколения и да се проявят в следващите, прескачайки десетилетия.

Само ако беше сигурна, че първото й чудовищно бебе е било резултат от увредения сперматозоид на Конрад, само ако можеше да бъде сигурна, че нейните хромозоми нямат болестни изменения, щеше да успее завинаги да забрави страховете си. Но разбира се, нямаше как да открие истината.

Понякога й се струваше, че животът е твърде труден и твърде жесток, за да си заслужава да живее.

Ето защо тази вечер, застанала насред кухнята часове след като бе научила за бременността на Ейми, Елън изгълта питието, което си беше приготвила преди няколко минути и бързо си наля ново. Имаше две неща, на които можеше да се облегне: алкохолът и религията. Без което й да било от тях, едва ли би преживяла изминалите двайсет и пет години.

През първата година, след като напусна Конрад, религията й бе напълно достатъчна. Беше си намерила работа като сервитьорка, бе започнала да се издържа сама, макар да й бе доста трудно в началото, и прекарваше по-голямата част от свободното си време в църквата. Молитвите успокояваха нервите й, също както и духа й, изповедта носеше мир на душата й; а причастието, което приемаше благоговейно по време на литургия и притискаше към небцето си, й се струваше много по-хранително от обилно угощение от шест ястия.

Едва в края на тази първа година, през която бе напълно самостоятелна, повече от две години след като бе избягала от къщи, за да се присъедини към панаира и да заживее с Конрад, Елън се почувства добре. Все още често сънуваше кошмари. Все още се бореше със съвестта си и се опитваше да прецени дали е извършила ужасен грях, или богоугодно дело, като е убила Виктор. Но уморителната работа като сервитьорка й помогна да си изгради самоуважение и независимост за първи път през своя живот. Тя се почувства достатъчно уверена в себе си, за да посети родителите си и да се постарае да изглади недоразуменията си с тях.

Тогава разбра, че са починали по време на отсъствието й. Джоузеф Джиавенето, баща й, бе получил инфаркт месец след като Елън бе избягала от къщи. Майка й Джина го бе последвала шест месеца по-късно. Случваше се така понякога — съпрузите напускат този свят почти едновременно, сякаш неспособни да преживеят раздялата.

Макар да не беше близка с родителите си, макар строгото отношение и фанатичната религиозност на Джина да бяха създали напрежение и горчивина в отношенията между майка и дъщеря, Елън бе съсипана от новината за смъртта на двамата. Изпълни я студена празнота и чувството, че възможността да изкупи грешката си и да им засвидетелства уважението и обичта си, с безвъзвратно загубена. Обвиняваше се за смъртта им. Бе избягала от къщи, оставяйки само кратка бележка на майка си, без дори да се сбогува с баща си и бе възможно именно тези нейни постъпки да са причинили инфаркта на баща и. Може би беше твърде сурова към себе си, но не бе в състояние да отхвърли смазващата я вина.

От този момент религията вече не можеше да й осигури нужното спокойствие и към милостта на Исус тя добави милостта на бутилката. Пиеше прекалено — тази година повече от предишната, следващата повече от тази. Само семейството й знаеше за този неин навик. Жените, с които работеше на благотворителни начала четири дни в седмицата, щяха да останат шокирани, ако разберяха, че мълчаливата, сериозна, трудолюбива и изцяло отдадена на вярата Елън Харпър нощем в дома си става съвсем друг човек; след залез-слънце, зад затворените врати на къщата светицата ставаше непоправима грешница.

Елън се презираше заради порочната си пристрастеност към водката. Но без алкохол не можеше да заспи; той прогонваше кошмарите, осигуряваше й няколко часа блажено облекчение от терзанията и страховете, които я разяждаха отвътре вече двайсет и пет години.

Елън остави на масата бутилката с водка и кутията с портокалов сок и седна на стола. Сега, щом свършеше питието, не беше необходимо да става, за да си налее ново; щеше да се наложи да се размърда само когато се стопеше ледът в чашата й.

Известно време седя безмълвно, като бавно отпиваше от водката. Ала щом погледът й попадна на отсрещния стол, пред очите й изникна сцената от сутринта — Ейми седеше на стола, вдигнала безизразен поглед и говореше: „Сутрин ми ставаше лошо, нямах менструация, наистина съм бременна, сигурна съм…“ Елън си припомни, и то съвсем ясно, как удряше дъщеря си, как я разтърсваше обезумяла, как я проклинаше. Ако затвореше очи, можеше да си представи съвсем ясно как бе свлякла Ейми на пода, как бе натискала главата й към плочките, как бе крещяла като полудяла и изричала молитви, преминаващи в истерични писъци…

Потрепери.

Господи, помисли си печално, поразена от болезнено ясно прозрение. Аз съм също като майка си! Аз съм също като Джина. Тероризирам съпруга си също както тя тероризираше татко. Толкова съм строга с децата си и толкова погълната от религията си, че издигнах стена между мен и моето семейство — същата стена, каквато бе изградила и майка ми.

Елън се почувства замаяна, но не само от водката. Ходът на историята, познатият затворен порочен кръг от повтарящи се събития я стресна и изуми.

Тя покри лицето си с длани, засрамена от новата светлина, в която се видя. Ръцете й бяха ледени.

Кухненският часовник цъкаше като механизъм на бомба, който методично и безстрастно отброяваше секундите до фаталния миг.

Също като Джина.

Елън грабна питието си и отпи голяма глътка. Чашата изтрака по зъбите й.

Също като Джина.

Тя яростно тръсна глава, сякаш решена да отхвърли неканените позорни мисли. Не беше толкова строга, безсърдечна и безчувствена като майка си. Не беше! А дори да беше, сега не бе в състояние да размишлява над тази мрачна констатация. Бременността на Ейми й бе създала достатъчно тревоги. Можеше да се справи с неприятностите само една по една. И на първо място бе проблемът на Ейми. Ако в утробата на момичето растеше някое ужасяващо същество, трябваше да се отърват от него колкото е възможно по-скоро. Може би след аборта, щеше да бъде в състояние да направи равносметка на живота си и да реши какво мнение има за жената, в която си беше позволила да се превърне; може би тогава ще има време да размишлява какво е сторила на семейството си. Но не и сега! Господи, моля те, не сега…

Тя вдигна чашата и изгълта на един дъх питието, сякаш бе вода. С несигурна ръка си наля още малко портокалов сок и много водка.

В повечето случаи тя не се напиваше преди единайсет-дванайсет часа, но тази вечер в девет и половина бе напълно пияна. Чувстваше се замаяна, езикът й беше надебелял. Носеше се като насън. Бе достигнала приятното, безпаметно състояние на безтегловност, което толкова силно жадуваше.

Когато погледна кухненския часовник и видя, че е девет и половина, Елън осъзна, че по това време Джоуи си ляга. Реши да се качи в стаята му, да се увери, че си е казал молитвите, да го завие, да го целуне за лека нощ и да му разкаже приказка. Отдавна, много отдавна не му бе разказвала приказки. Може би щеше да се зарадва. Все още не беше твърде голям за приказки, нали? Беше все още дете. Малко ангелче. Имаше такова сладко, ангелско личице. Понякога го обичаше толкова силно, че усещаше как ще се пръсне от премного обич. Както в този момент. Сърцето й пееше от любов към малкия Джоуи. Искаше й се да целуне сладкото му личице. Искаше да приседне на крайчеца на леглото му и да му разкаже приказка за елфи и принцеси. Щеше да бъде хубаво, толкова хубаво, просто да седи на леглото му, а той да й се усмихва.

Елън изгълта питието си и стана. Изправи се твърде бързо и стаята се завъртя. Жената се хвана за масата, за да не загуби равновесие.

Докато прекосяваше дневната, тя се блъсна в масата и събори красивата, ръчно изработена и украсена с дърворезба статуетка на Христос, която бе купила много отдавна, още когато работеше като сервитьорка. Статуетката падна на килима и макар че беше само трийсетина сантиметра висока и съвсем лека, Елън се затрудни да я вземе и да я постави обратно на мястото й; пръстите й бяха надебелели като наденички и не можеха да се свият, камо ли да задържат каквото трябва.

Мина й през ума, че приказката за заспиване не е чак толкова добра идея. Може би нямаше да се справи с нея. Но си помисли за сладкото личице на Джоуи, за ангелската му усмивка и решително пое нагоре по стълбите. Стъпалата бяха коварни, но Елън успя да стигне втория етаж, без да падне.

Когато влезе в стаята на момчето, видя, че вече си е легнало. Светеше само нощната лампа — слаба крушка в абажур на стената, излъчваща призрачна, лунно бледа светлина.

Жената спря на прага и се ослуша. Момчето обикновено леко похъркваше в съня си, но сега бе съвсем тихо. Може би Джоуи все още не беше заспал.

Залитайки на всяка крачка, тя весело приближи до леглото и сведе поглед към детето. Почти нищо не се виждаше на мъждивата светлина.

Решила, че трябва да е заспал, с намерението само да го целуне по челото, Елън се наведе към него…

Отвратително, светещо нечовешко лице изскочи от тъмнината към нея, кряскайки неистово като разярена птица.

Елън изпищя и залитна назад. Силно се блъсна в ръба на гардероба.

В съзнанието й се завъртя калейдоскоп от тъмни ужасяващи картини: плетената люлка се клати яростно от своя чудовищен товар; огромни зелени животински очи блестят с омраза; разширени потрепващи ноздри душат, душат… блед петнист език; дълги костеливи пръсти се протягат към нея в мига, когато проблясва светкавица; хищни заострени нокти замахват към шията й…

Лампата на нощното шкафче светна и прогони ужасните спомени.

Джоуи седеше в леглото.

— Мамо? — промълви детето.

Елън се облегна на гардероба и спазматично си пое въздух. За няколко секунди, сторили й се цяла вечност, бе забравила да диша. Съществото в тъмнината бе Джоуи. Бе надянал маската си за Празника на Вси светии, която бе оцветена с фосфоресцираща боя.

— Какво правиш, по дяволите? — попита тя. Отблъсна се от гардероба и пристъпи към леглото.

Детето бързо свали маската. Очите му бяха разширени.

— Мамо, помислих те за Ейми.

— Дай ми това! — грубо издърпа тя маската от ръцете му.

— Сложих гумен червей в козметичния крем на Ейми и си помислих, че е дошла да ми отмъсти по някакъв начин — припряно обясни Джоуи.

— Кога най-сетне ще надраснеш тези глупости? — попита Елън. Сърцето й все още блъскаше бясно в гърдите.

— Не знаех, че си ти! Не знаех…

— Подобни шеги са отвратителни — ядосано рече майка му. Приятната алкохолна мъгла се бе разсеяла без остатък. Сънната й леност бе изчезнала, заменена от кошмарно напрежение. Беше все още пияна, но приповдигнатото й настроение бе помръкнало, радостта й бе преминала в печал. — Отвратителни — повтори тя и се взря в маската, която държеше. — Отвратителни и извратени.

Джоуи се сви назад до таблата на леглото, сграбчил уплашено завивките, сякаш щеше да ги отметне и да побегне с всички сили.

Все още треперейки от шока при вида на това ухилено зъбато светещо лице, изскочило от мрака, Елън огледа другите странни предмети в стаята на момчето. По стените висяха зловещи плакати: Борис Карлоф в ролята на чудовището Франкенщайн; Бела Лугоши като Дракула; и някакво друго същество от филм на ужасите, което Елън не можа да разпознае. Върху скрина, бюрото и полиците за книги имаше фигури на чудовища — триизмерни пластмасови фигурки, които Джоуи бе слепвал от детските комплекти, които се продаваха.

Пол бе разрешил на момчето да се занимава с това страховито хоби и бе настоял, че всички деца на възрастта на Джоуи се интересуват от такива неща. Елън не възрази решително. Макар увлечението на момчето по ужаси и кървави истории да я безпокоеше, това й се струваше относително маловажен проблем и тя го бе отстъпила на Пол, така че той да се чувства по-уверен, когато й отстъпва правото за по-големи и по-важни решения.

Ядосана, че Джоуи така я беше изплашил, разстроена от неочакваните спомени, които лошата шега бе възкресила, с все още изкривени от алкохола преценки, Елън захвърли маската в кошчето за боклук.

— Време е да сложа край на тези глупости! Време е да престанеш да играеш с тези страховити боклуци и да започнеш да се държиш като нормално здраво момче. — Тя събра няколко чудовища от скрина и ги запокити в кошчето. Помете с ръка миниатюрните вампири и таласъми от бюрото при останалия боклук. — Утре сутрин, преди да отидеш на училище, ще свалиш тези ужасни плакати и ще ги изхвърлиш. Внимавай да не олющиш мазилката, като изваждаш кабарите от стената. Ще ти донеса хубави смислени картини, които да закачиш. Разбра ли?

Момчето кимна. По бузите му се стичаха огромни като грахови зърна сълзи, но от устата му не излизаше и звук.

— И стига вече с тези груби шеги — рязко продължи Елън. — Край на изкуствените паяци. Край на фалшивите змии. Край на гумените червеи в козметичните кремове. Чуваш ли?

Джоуи отново кимна. Беше силно пребледнял. Реакцията му бе твърде силна. Не изглеждаше като момче, застанало пред строгата си майка; по-скоро приличаше на дете, изправено пред сигурна смърт. Изглеждаше така, сякаш бе сигурен, че тя ще го хване за гърлото и ще го убие.

Страхът, изписан по лицето на Джоуи, стресна Елън.

Аз съм също като Джина.

Не! Не е честно.

Тя просто вършеше това, което трябваше да се направи. Детето трябваше да се наказва и поучава. Тя просто изпълняваше родителските си задължения. Бе длъжна да го стори.

Също като Джина.

Елън ядно отхвърли тази мисъл.

— Лягай си! — нареди тя.

Джоуи покорно се плъзна под завивките.

Елън приближи до нощното шкафче и сложи ръка върху ключа на лампата.

— Каза ли си молитвите?

— Да — тихо промълви детето.

— Всичките?

— Да.

— Утре вечер ще кажеш повече молитви от обикновено.

— Добре.

— Ще ги кажем заедно, за да съм сигурна, че няма да пропуснеш нито една дума.

— Добре, мамо.

Тя изгаси лампата.

— Не знаех, че си ти, мамо — колебливо прошепна момчето.

— Заспивай.

— Мислех, че е Ейми.

Изведнъж й се прииска да се наведе, да вдигне детето от леглото и да го притисне към гърдите си. Искаше й се да го прегърне силно, да го целуне и да му каже, че всичко е наред.

Но щом започна да се навежда към него, си спомни маската за Празника на Вси светии. Когато бе зърнала това страховито изражение, си бе помислила, че демонът в Джоуи най-сетне е изплувал на повърхността. Бе изпитала пълна увереност — само за секунда-две, но достатъчно дълго, че да разбие на пух и прах самообладанието й — че очакваното отдавна страховито преобразяване най-сетне е настъпило.

Боеше се, че ако сега се наведе да го прегърне, ще се натъкне на друго хилещо се чудовищно лице — с тази разлика, че този път няма да е маска. Може би този път то ще я сграбчи и придърпа надолу, за да може да разпори корема й с острите си проблясващи нокти. Вълната от обич сякаш се оттегли и замря в тялото й, оставяйки я опустошена, изпълнена с несигурност и страх. Тя се страхуваше от собственото си дете.

Люлка-клатушка.

Люлка-клатушка.

Изведнъж осъзна колко е пияна. Краката й се огъваха. Стъпваше несигурно. Беше замаяна и уязвима.

Отвъд мъждивата светлина на нощната лампа тъмнината пулсираше, движеше се, приближаваше, сякаш бе живо същество.

Елън се извърна, отстъпи от леглото и бързо излезе от стаята, олюлявайки се сред сенките. Затвори вратата зад себе си и остана за миг в коридора. Сърцето й блъскаше като отворен капак на прозорец в бурна нощ.

Обезумяла ли съм, запита се тя. Нима съм същата като майка си — виждам намесата на Дявола у всеки, във всичко, дори на места, където е изключено да се появи? Нима съм по-лоша и от Джина?

Не, решително си каза тя. Не съм луда, не съм като Джина! Имам убедителни основания да вярвам в това. Пък и в момента… може би съм пийнала прекалено много и не съм в състояние да разсъждавам. Устата й бе пресъхнала от алкохола, усещаше вкус на кисело, но й се искаше да си налее ново питие. Копнееше да достигне отново състоянието, в което се носеше във въздуха, да си възвърне приятното приповдигнато настроение, на което се бе наслаждавала, преди Джоуи да я изплаши с маската.

Вече усещаше симптомите на махмурлука: лека болка в стомаха, която щеше да прерасне в силно гадене; тъпо пулсиране в слепоочията, което скоро щеше да се превърне в непоносимо главоболие. Това, от което се нуждаеше, преди да е станала още по-зле, беше снопче козина от кучето, което я беше ухапало. Всъщност голямо снопче. Няколко пълни чаши козина от старото куче — кучето, което идваше от бутилката, кучето, дестилирано от картофи. Не се ли правеше водката от картофи? Сок от картофи — ето какво щеше да я накара да се почувства по-добре. Подкрепена с малко картофен сок, щеше да си възвърне приятното настроение така лесно, както се навлича мека, пухкава домашна роба.

Знаеше, че е грешница. Да се налива с алкохол, както правеше тя, бе неоспорим грях и когато беше трезва, тя виждаше петното, което оставяше върху цялата й личност алкохолът.

Господ да ми е на помощ, помисли си тя. Господ да ми е на помощ, защото изглежда аз просто не мога да си помогна.

Тя слезе в кухнята да си налее ново питие.

* * *

Джоуи остана в леглото си десетина минути, след като майка му излезе от стаята. После, когато реши, че е безопасно да се раздвижи, той светна лампата и провеси крака на пода.

Стана безшумно и се приближи до кошчето за боклук. Взря се в купчината чудовищни фигурки. Бяха препълнили коша — смесица от озъбени, ухилени, пластмасови създания. Главата на Дракула се беше отчупила. Няколко други фигурки също изглеждаха смачкани.

Няма да плача, твърдо си каза Джоуи. Няма да хленча като бебе. Това ще й достави удоволствие. Няма да направя нищо, което да й достави удоволствие.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му, но той не наричаше това плач. Плач беше когато хлипаш, ридаеш, носът ти тече, ревеш и лицето ти почервенява и изобщо напълно загубваш контрол над себе си.

Той се отдръпна от кошчето и приближи до бюрото си, от което майка му бе помела всички миниатюрни чудовища, които бе колекционирал. Бе останала само касичката му. Той я взе и я отнесе на леглото.

Касичката беше всъщност голям стъклен буркан. Повечето от парите бяха монети, събирани една по една от малките седмични суми, които получаваше, задето поддържаше стаята си чиста и помагаше в домакинската работа. Печелеше четвърт долар, задето пазаруваше на съседката, възрастната госпожа Дженисън. В буркана имаше също и няколко банкноти; повечето бяха подаръци за рождения му ден от баба Харпър, от чичо му Джон Харпър и от леля му Ема Уилямс, която беше сестра на баща му.

Джоуи изсипа буркана на леглото и преброи парите. Двайсет и девет долара. И петаче. Беше достатъчно голям, за да знае, че двайсет и девет долара не са богатство, но все пак му се струваха много пари.

С двайсет и девет долара човек можеше да измине доста път. Джоуи нямаше представа точно колко далече би могъл да стигне, но предполагаше, че ще успее да измине поне триста километра.

Щеше да си приготви багажа и да избяга от къщи. Трябваше да избяга. Ако останеше тук още дълго, мама можеше да дойде в стаята му някоя нощ, много пияна, много „накисната“ и да го убие.

Също както бе убила Виктор.

Който и да беше този Виктор.

Той се замисли какво ли ще е да замине сам в някой непознат град, далече. Ще бъде самотен, това първо. Но нямаше да му бъде мъчно за мама. Нямаше да му бъде много мъчно и за баща му. Но със сигурност щеше да му бъде мъчно за Ейми. Когато си помисли как ще се раздели с Ейми и никога вече няма да я види, усети как гърлото му се стегна и почувства, че отново ще се разциври.

Престани! Бъди твърд!

Той прехапа устни, докато желанието да заплаче отзвуча и той се увери, че отново се владее.

Да избяга от къщи, не означаваше, че няма да види Ейми до края на живота си. Тя също ще напусне дома след няколко години, ще заживее самостоятелно и тогава той ще може да й ходи на гости. Не, двамата ще живеят в апартамент в Ню Йорк или на някое друго страхотно място, Ейми ще стане прочута художничка, а той най-сетне ще порасне.

Джоуи се почувства по-добре.

Върна парите в буркана, затвори го здраво и го върна на бюрото. Трябваше да вземе от банката специални опаковки, да подреди петачетата, десетцентовите и четвъртдоларовите си монети и да ги замени за банкноти. Не можеше да избяга от къщи с джобове, пълни със звънтящи дребни монети; би било съвсем по детски.

Той се шмугна обратно в леглото и угаси лампата.

Единствената лоша страна на бягството бе, че щеше да пропусне панаира през юли. Чакаше го с нетърпение вече почти цяла година.

Мама нямаше да одобри отиването му на панаира. Не позволяваше на Джоуи да ходи при панаирджиите. Казваше, че били мръсни и опасни, банда мошеници.

Джоуи не вярваше много на това, което говореше мама за хората. Според нея едва ли в целия свят имаше човек, който да не бе извършил грях.

Предишни години баща му го водеше на панаира в събота, в последния ден. Но последните години имаше твърде много работа в кантората и не можеше да се освободи.

Тази година Джоуи възнамеряваше да отиде на панаира тайно, сам. Мястото беше на по-малко от три километра от къщата им и трябваше да върви само по две улици, за да стигне дотам. Беше високо на хълма и се виждаше отвсякъде. Джоуи смяташе да каже на майка си, че ще остане в библиотеката през целия ден, както правеше от време на време; но после щеше да отиде с велосипеда си до панаира, да се забавлява до насита цял ден и да се прибере вкъщи за вечеря, без мама да разбере нищо.

Никак не му се искаше да пропусне панаира тази година, защото щеше да бъде по-голям и по-хубав от друг път. Говореше се, че централната алея щеше да бъде украсена по-пищно от тази на панаира, който бе идвал досега в Ройъл Сити. Този панаир трябваше да бъде страхотен, беше вторият по големина в света, два или три пъти по-голям от детското панаирче, което обикновено пристигаше в града. Щеше да има много повече люлки и влакчета, отколкото през другите години, много нови чудновати неща, които си струва да се видят и опитат.

Но нямаше да види и опита нито едно от тях, ако се намираше на триста километра оттук, когато започне нов живот в непознат град.

В продължение на почти цяла минута Джоуи лежа неподвижно в тъмнината, изпълнен със самосъжаление — после изведнъж рязко се надигна и седна, наелектризиран от блестяща идея. Би могъл да избяга от къщи и въпреки това да разгледа в подробности панаира. Можеше да направи и двете неща. Беше просто. Направо гениално! Щеше да избяга с панаира!