Дийн Кунц
Панаирът (10)

Девета глава

Месец след аборта, през последната седмица на юни, Ейми работете в „Свърталището“ от девет до пет в делничните дни и от дванайсет до шест в събота. Заведението бе постоянно претъпкано със загорели от слънцето, жизнерадостни младежи.

В събота в шест часа вечерта, когато Ейми вече се приготвяше да си тръгва, дойде Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно в тесните си червени шорти и бялата памучна фланелка; не носеше сутиен.

— Тази вечер имам среща с Ричи. Ще се срещнем тук в шест и половина. Искаш ли да почакаш с мен, та да не се чувствам самотна?

— Няма да си самотна — отвърна Ейми. — Ако седнеш сама на някоя маса, всички момчета наоколо ще дотърчат след по-малко от минута.

Лиз бавно огледа младежите в „Свърталището“, сетне поклати глава.

— Грешиш. Щом веднъж съм ходила с някое момче и съм го зарязала, той знае, че е окончателно и е за добро. Знае също така, че не си заслужава да си губи времето да ме уговаря пак да тръгна с него.

— Е, и какво от това?

— Повечето от момчетата тук няма да ми досаждат, ако седна сама, защото вече съм се чукала с тях.

— Вулгарна както винаги.

— Но казвам истината.

— Ти си развратна.

— Точно затова ме харесват момчетата. Слушай, ще ми правиш ли компания, докато дойде Ричи?

— Разбира се — рече Ейми.

Донесе две кока-коли и седна при Лиз в първото сепаре в предната част на помещението, откъдето се виждаше главната улица. Колата на Лиз бе паркирана отпред. Беше жълта тойота, която родителите й бяха подарили по случай дипломирането.

— Колкото и да се старая, не мога да си те представя заедно с Ричи Атърбъри — обади се Ейми.

— Защо? В училище и двамата бяхме уникални. Той беше геният на класа с коефициент на интелигентност сто и осемдесет, а аз бях мръсницата на класа с повече от сто и осемдесет имена в списъка на гаджетата ми.

— Не мога да разбера защо се принизяваш така. За бога, броят на имената в списъка ти е твърде далеч от сто и осемдесет!

— Ни най-малко не се принизявам. Миличка, аз се опивам от това. Харесвам се такава, каквато съм. Това е единственият начин, който признавам за летене.

— Ричи винаги е бил толкова стеснителен.

— Вече не е — подхвърли Лиз и й намигна. — Слушай, беше страхотно да посветя Ричи в играта. Той беше толкова непохватен, тромав и наивен! Истинско предизвикателство. Но напредва бързо. Справя се много добре. Притежава завиден усет към покварата.

— И ти го покваряваш неуморно.

— Именно.

— Не преиграваш ли малко?

— Не. Защото точно това правя. Покварявам Ричи Атърбъри, геният.

— Елизабет Ан Дънкан, знойната изкусителка, всезнаещата безпътна жена на екзотичния Ройъл Сити — саркастично подхвърли Ейми.

Лиз се ухили.

— Точно такава съм. Знаеш ли, преди три седмици, когато започнах да излизам с него, Ричи никога не беше пушил трева? Можеш ли да си представиш? Сега пуши редовно.

— Това ли е единствената причина, поради която излизаш с него? Само за да можеш да го поквариш?

— Не — отвърна Лиз. — Толкова дяволски забавно е да го отваряш на нови неща и нови усещания. Но дори да беше опитен и да знаеше всичко, щеше да е приятно да си с него. Той е интелигентен, остроумен. И изглежда знае по нещо интересно за почти всичко. Никога досега не съм ходила с гений. Различно е…

— Изглежда тази връзка ще продължи малко повече от останалите — отбеляза Ейми.

— Няма начин — бързо отвърна Лиз. — Още един месец, най-много месец и половина. После „Сбогом, Ричи“. Без значение колко е умен, дотогава ще съм се отегчила от него. Освен това, дори да исках постоянна връзка с някого, а аз не искам, но дори ако по някаква странна причина исках такава връзка, то в никакъв случай нямаше да е с момче от този затънтен град. Не искам някой постоянно да ме дърпа назад, когато съм готова да поема на запад.

— Все още ли планираш да заминеш?

— По дяволите, разбира се, че ще замина! Ще работя във фирмата на баща ми до средата на декември, ще натрупам малко пари и после ще напусна две седмици преди Коледа. След празниците ще натоваря багажа си в малката жълта кола и ще се понеса като куршум към Земята на слънцето и неограничените възможности.

— Калифорния?

— Реших да отида във Вегас.

— Лас Вегас?

— Това е единственият Вегас, за който съм чувала.

— Какво ще правиш там?

— Ще го продавам — ухили се Лиз.

— Какво ще продаваш?

— Не се прави на глупачка.

— Не се правя на глупачка.

— Значи наистина си глупава.

— Не разбирам. Какво ще продаваш?

— Задника си.

— Моля?

— Ще проституирам здраво.

— Ще проституираш?

— Исусе! — възкликна Лиз. — Слушай, малката, имаш ли представа колко пари изкарва една високо платена проститутка във Вегас? Доходът е шестцифрена сума.

Ейми недоверчиво се втренчи в приятелката си.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че ще отидеш във Вегас, за да станеш курва?

— Не се опитвам да те накарам да вярваш в нищо — отвърна Лиз. — Просто ти съобщавам фактите, малката. Освен това, няма да бъде обикновена курва. Курва е дума за низшата класа. Курвите са евтини. Аз ще бъда придружителка, интимна компаньонка, която всяка вечер ще бъде изпращана при нов господин. Интимните компаньонки са доста скъпи, както знаеш. А аз ще бъда по-скъпа от повечето от тях.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Имам превъзходна външност, приятно лице, дълги крака, очарователно малко задниче, тънка талия и това. — Тя се изпъчи и едрите и стегнати гърди се очертаха под тънката фланелка. — Ако свикна да не харча всичко, което печеля, и направя доходоносни вложения, ще съм натрупала поне милион, когато стана на двайсет и пет.

— Няма да го направиш.

— Напротив!

— Будалкаш ме.

— Нищо подобно. Слушай, аз съм нимфоманка. Зная го. Ти също го знаеш. Всъщност всички го знаят. Не мога да държа ръцете си далече от момчетата и обичам разнообразието. И след като ще се чукам всеки ден, мога поне да получавам пари за това.

Ейми изпитателно се взря в приятелката си. Лиз спокойно срещна погледа й.

— Господи, ти говориш съвсем сериозно — обади се най-сетне Ейми.

— Че защо не?

— Лиз, животът на проститутките не е толкова приятен. Не е просто забавление и игри. Това е самотен, мрачен живот.

— Кой твърди това?

— Ами… всички.

— Всички са пълни идиоти.

— Ако заминеш и се захванеш с нещо такова… Лиз, това ще бъде… такава трагедия. Точно така! Все едно да захвърлиш целия си живот на боклука, да съсипеш бъдещето си…

— Говориш също като майка си — подигравателно подхвърли Лиз.

— Не е вярно.

— Напротив говориш също като нея.

— Така ли? — намръщи се Ейми.

— Самодоволно, поучително.

— Просто се тревожа за теб.

— Зная какво правя — рече Лиз. — Слушай, когато си високо платена компаньонка, постоянно ходиш по приеми. Какво самотно и мрачно има в това? Направо си е точно забавление и игри. Особено във Вегас, където никога не скучаеш.

Ейми беше зашеметена. Никога не си беше представяла, че един ден ще има приятелка, която ще е проститутка. Известно време двете мълчаха, отпиваха от кока-колите и слушаха грамофона автомат, откъдето музиката кънтеше и тътнеше със силата на пневматичен чук.

Когато автоматът спря, Лиз попита:

— Знаеш ли какво би било страхотно?

— Какво?

— Да дойдеш с мен във Вегас.

— Аз?!

— Разбира се. Защо не?

— Господи… — промълви Ейми, напълно шокирана.

— Слушай, зная, че съм съблазнително малко парче. Но не съм ни най-малко по-сексапилна от теб. Ти притежаваш всичко каквото ти трябва, за да пожънеш страхотен успех във Вегас.

Ейми смутено се засмя.

— Наистина можеш! — настоя Лиз.

— Не и аз.

— Ще се подредят на опашка, за да те чукат. Слушай малката, това е единственият град, където можеш да събереш повече публика от Либерачи и Франк Синатра взети заедно.

— О, Лиз, не бих могла да направя това! За нищо на света.

— Направи го с Джери.

— Не за пари.

— Което беше глупаво.

— Както и да е, беше по-различно. Джери беше постоянният ми приятел.

— Какво толкова хубаво виждаш в постоянството? — попита Лиз. — Нима това имаше някакво значение за Джери. Заряза те на секундата, щом разбра, че си бременна. Не прояви нито деликатност, нито състрадание, нито лоялност, нито каквото и да било друго, което се очаква от приятел, и то постоянен. Гарантирам ти, че нито един от мъжете, които ще придружаваш във Вегас, няма да се държи с теб така унизително.

— С моя късмет, първият ми клиент сигурно ще се окаже маниакален убиец с касапски нож — рече Ейми.

— Не, не, не! Клиентите ти ще бъдат одобрявани от шефовете на хотела и на казиното. Ще ти изпращат само разни прахосници, хора на живота — богати лекари, адвокати, известни актьори, бизнесмени милионери… Ще получаваш само най-страхотните мъже.

— Може да ти се стори странно, но дори милионер може да се окаже маниакален убиец — настоя Ейми. — Рядко се случва. Но ти гарантирам, че не е невъзможно.

— Тогава ще носиш нож в чантата си — рече Лиз. — Ако започне да се държи гадно, първа ще го нападнеш.

— Имаш отговор за всичко, както виждам.

— Аз съм обикновено момиче от малкия стар Ройъл Сити, Охайо, но не съм глупачка.

— Все пак не смятам, че ще дойда с теб във Вегас в края на годината — отбеляза Ейми. — Ще мине много, много време, преди да съм готова да отида на истинска, спокойна любовна среща без секс. За известно време съм се отказала от мъжете.

— Глупости!

— Вярно е.

— Това лято наистина беше доста загазила. Но всичко ще мине и ще забравиш.

— Не, говоря сериозно.

— Нали миналата седмица ходи при лекаря, който ти препоръчах.

— Е, и какво от това?

— Получи рецепта за хапчета. Щеше ли да вземеш рецептата за хапчетата, ако наистина възнамеряваше да не погледнеш мъж?

— Ти ме предума да го направя.

— За твое добро.

— Иска ми се да не бях отишла при този лекар. Няма да имам нужда от хапчета или от каквото и да било, докато не завърша колежа. Ще седя със стиснати колене и ще бъда порядъчна.

— Как ли пък не! — подметна ехидно Лиз. — След две седмици, ще си просната по гръб, прикована от някое момче. Най-много след две седмици. Сигурна съм! Познавам те много добре и отзад, и отпред, от горе до долу, отвътре и отвън. Знаеш ли защо си ми толкова ясна? Защото си точно като мен. Ние сме съвсем еднакви. О, не външно, естествено. Но дълбоко в сърцето си, ти си също като мен, миличка. Ето защо ще се чувстваме прекрасно във Вегас. Ще бъде страхотно забавление.

Ричи Атърбъри влезе в заведението и приближи до масата им. Беше високо слабо момче, не особено красиво, но симпатично. Имаше гъста тъмна коса и носеше очила с рогови рамки.

— Здрасти, Лиз. Здрасти, Ейми.

— Здравей, Ричи — отвърна Ейми. — Имаш много хубава риза.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Много ми харесва.

— Благодаря — смутено каза Ричи и втренчи в Лиз големите си, изпълнени с преданост и любов очи. — Готова ли си да тръгваме към киното?

— Не мога да чакам нито минута — отвърна Лиз, изправи се и подхвърли на Ейми. — Отиваме в автокиното. Много подходящо място. — Тя се ухили похотливо. — Защото Ричи знае точно как да паркира навътре.

Ричи се изчерви, а Лиз се разсмя и добави:

— Единственият начин, по който бих могла да видя този филм, е ако поставят множество огледала, които да отразяват екрана върху тавана на колата.

— Лиз, ти си ужасна — рече Ейми.

— Мислиш ли, че съм ужасна? — обърна се приятелката й към Ричи.

— Мисля, че си страхотна! — отвърна влюбено Ричи и се осмели да я прегърне през кръста. Все още изглеждаше стеснителен и плах, макара Лиз добре да го бе запознала със секса и наркотиците.

— Виждаш ли? — обърна се момичето към Ейми. — Той смята, че съм страхотна, а е геният на класа, така че какво знаеш ти?

Ейми неволно се усмихна.

— Слушай — добави Лиз, — когато си готова отново да започнеш да живееш, когато ти омръзне да се правиш на сестра Праведност, обади ми се. Ще ти намеря някой. Ще излезем четиримата заедно.

Ейми проследи с поглед как Лиз и Ричи излизат и се качват в жълтата тойота. Лиз се настани зад волана. Потегли рязко с изсвирване на гумите и накара всички в „Свърталището“ да извърнат глави към прозореца.

След като напусна „Свърталището“ в седем и двайсет, Ейми не се прибра веднага вкъщи. Разхожда се безцелно повече от час, без да поглежда витрините, покрай които минаваше, без да забелязва къщите, без да се наслаждава на безоблачната, пролетна вечер. Просто вървеше и мислеше за бъдещето.

В осем часа, когато се прибра вкъщи, баща й беше в работилницата си. Майка и седеше на кухненската маса, прелистваше някакво списание, слушаше радио и се наливаше с водка и портокалов сок.

— Ако не си вечеряла, докато си била на работа — подхвърли майка й, — има студена пържола в хладилника.

— Благодаря — отвърна Ейми, — но не съм гладна. Ядох много на обяд.

— Както искаш — рече майка й и увеличи звука на радиото.

Ейми изтълкува това като приключване на разговора и се качи на горния етаж.

Прекара около час с Джоуи, поиграха руми, любимата му игра на карти. Момчето много се беше променило. Не беше предишният жизнерадостен Джоуи, откакто майка им го накара да изхвърли фигурките на чудовища и плакатите. Ейми, всячески се мъчеше да го разсмее и той наистина се смееше, но доброто му настроение й се струваше само привидно. Беше вътрешно напрегнат, а Ейми не обичаше да го вижда такъв, но не можеше да измисли начин да го разведри.

Когато по-късно се прибра в стаята си, Ейми застана гола пред стенното огледало. Огледа критично тялото си, опитвайки се да прецени дали наистина може да се мери с Лиз. Краката й бяха дълги и стройни, бедрата — стегнати. Хълбоците й бяха закръглени. Коремът не беше плосък, а леко вдлъбнат. Гърдите й не бяха едри като на Лиз, но съвсем не бяха малки, освен това бяха доста добре оформени, стегнати, с големи тъмни ареоли около зърната.

Тялото й бе създадено за секс, за привличане и задоволяване на мъжете. Тяло на куртизанка? Тяло на интимна компаньонка, както се изразяваше Лиз? Крака, бедра, хълбоци и гърди на курва? За това ли беше родена? За да се продава? Дали бъдещето й на проститутка е неизбежно? Беше ли й предопределено да прекара хиляди потни и лепкави нощи, мъкнейки се с напълно непознати по хотелски стаи?

Лиз казваше, че съзира поквара в очите на Ейми. Майка й твърдеше същото. За майка и тази поквареност беше чудовищно зло, което трябваше да бъде потиснато на всяка цена; но за Лиз това не бе нищо страшно, трябваше да му се отдадеш с готовност. Сигурно не съществуваха други двама души, толкова различни като майка й и Лиз, които да са напълно единодушни за онова, което виждат в очите на Ейми.

Момичето се втренчи в отражението си в огледалото, надничайки през прозорците на душата си. Но макар да гледаше много внимателно, не можа да види нищо друго, освен безличната ретина на две иначе доста хубави очи; не можа да съзре нито покварата на Ада, нито праведността на Рая.

Беше самотна, неудовлетворена и ужасно, ужасно объркана. Искаше, но не можеше да разбере сама себе си. Повече от всичко искаше да открие подходящата роля, за която бе родена, така че за първи път в живота си да не се чувства тревожна и не на място.

Ако надеждата й да отиде в колеж и мечтата й да стане художничка, бяха нереалистични, не искаше да прекара години наред в борба за нещо, което не й е писано да стане. И без това вече достатъчно борби бе водила през живота си.

Тя докосна гърдите си и зърната се втвърдиха мигновено, напрегнаха се, щръкнаха като върховете на мънички пръстчета. Да, това беше лошо нещо, греховно, също както казваше майка й, и все пак усещането беше толкова хубаво, толкова приятно…

Ако беше сигурна, че Господ ще я чуе, щеше да падне на колене и да Го помоли да й прати знамение, неоспорим свят знак, който да определи веднъж завинаги дали е добър, или лош човек. Но не смяташе, че Господ ще я чуе, след като бе постъпила така с бебето.

Мама твърдеше, че е лоша, че някаква тъмна сила се спотайва в нея, готова да се развихри, щом още малко отпусне юздите, с които би трябвало да я удържа. Или вече ги бе отпуснала? Мама казваше, че в нея е заложено злото. А всяка майка би трябвало със сигурност да знае какво е заложено у собствената й дъщеря.

Нали така?

Нали?

* * *

Преди да си легне, Джоуи отново преброи парите в касичката си. През изминалия месец бе добавил два долара и деветдесет и пет цента и сега имаше точно трийсет и два долара.

Запита се дали трябва да подкупи някого на панаира, за да му позволи да избяга заедно тях, когато напуснат града. Реши, че трябва да му останат поне двайсет долара, за да се изхранва, преди да започне да печели пари като панаирджия. Да чисти на слоновете и изобщо да върши всичко, с което би могло да се справи едно десетгодишно момче. Значи оставаха дванайсет долара, които можеше да даде като подкуп.

Дали щяха да стигнат?

Реши да помоли баща си да му даде два долара, за да отиде на кино в неделя. Но нямаше да изхарчи парите за кино. Щеше да отиде у Томи Кълп и да поиграе с него, а после да излъже, че е гледал филмите, ако баща му го попита, и да добави двата долара към фонда за бягството.

Той върна касичката на бюрото.

Когато каза молитвите си, преди да си легне, Джоуи помоли Господ да не позволява на мама да се „накисва“ и да идва отново в стаята му.

На следващия ден, в неделя, Ейми се обади на Лиз.

— Ало? — Лиз вдигна слушалката на секундата.

— Обажда се сестра Праведност.

— О, здрасти, сестро!

— Реших да напусна манастира.

— Алилуя!

— Тук в манастира е студено и мрачно.

— А и доста отегчително — добави Лиз.

— Нима си ми намерила нещо, което няма да бъде отегчително?

— Какво ще кажеш за Бъз Клемит?

— Не го познавам — отвърна Ейми.

— На осемнайсет е, скоро ще навърши деветнайсет, струва ми се…

— О, по-възрастен мъж!

— … но напусна училище в единайсети клас. Работи в бензиностанцията на ъгъла на главната улица и Бродуей.

— Наистина умееш да ги подбираш — саркастично подхвърли Ейми.

— На думи може да не ти се струва привлекателен, но почакай да го видиш. Страхотно парче!

— Парче от какво?

— От мускули!

— Може ли да говори?

— Доста добре.

— Може ли сам да си връзва връзките на обувките?

— Не съм сигурна — отвърна Лиз. — Но обикновено носи мокасини, тъй че няма причини за безпокойство.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Имай ми доверие. Ще се влюбиш в него. За коя вечер да се уговорим.

— Няма значение. Както знаеш, работя до пет часа.

— Утре вечер?

— Чудесно.

— Ще излезем четиримата. Аз с Ричи. Ти с Бъз.

— Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш да дойдете у нас? Ще послушаме музика, ще изгледаме някой филм на видеото, ще изпушим по някоя и друга цигара с трева. Донесли са ми една, която те разтапя доста бързо.

— Ами родителите ти? — попита Ейми.

— Днес заминават на двуседмична почивка. В Ню Орлиънс. Къщата е изцяло на мое разположение.

— Имат ти доверие да те оставят сама цели две седмици?

— Имат ми доверие, че няма да изгоря всичко до основи. Друго не ги интересува. Слушай, малката, радвам се, че най-после дойде на себе си. Бях започнала да се боя, че лятото ще бъде доста отегчително и скучно. Но сега със сигурност ще се позабавляваме добре, щом ти се връщаш във вихъра на живота.

— Не съм сигурна, че искам да се върна във вихъра на живота, или поне не напълно, ако разбираш какво имам предвид. Искам да се позабавлявам. Искам да излизам на срещи. Но не мисля, че ще се чукам повече. Не и преди да съм завършила колежа.

— Разбира се, разбира се — рече Лиз.

— Говоря сериозно.

— Спазвай си своето темпо, миличка. Както и да е, сигурна съм, че добре ще се позабавляваме, докато моите старци са далеч от града.

— А и панаирът пристига следващата седмица — подхвърли Ейми.

— Ей, наистина! Много обичам да пуша хубава трева и после да се возя на стремглаво препускащите влакчета.

— Предполагах, че е така.

— А някога минавала ли си дрогирана през Къщата на ужасите, където всички онези фалшиви чудовища сякаш скачат отгоре ти?

— Никога — отвърна Ейми.

— Много е забавно.

— С нетърпение ще чакам да опитам.