Дийн Кунц
Панаирът (17)

Шестнадесета глава

Лиз се сблъска с някого в тъмнината. Беше едър. Момичето изпищя, преди да осъзнае, че това не е уродът. Беше се натъкнала на някое от безбройните механични чудовища, всички безмълвни и неподвижни.

Лиз се потеше, трепереше, беше замаяна. Продължи да се блъска в разни предмети в мрака и всеки път сърцето й почти спираше. Знаеше, че трябва или да седне, докато се успокои, или да се върне до прохода при вагоните, където беше осветено, но бе прекалено уплашена, за да направи каквото трябва.

Продължи несигурно напред, протегнала ръце, стиснала ножа; запушваше уста, щом си спомнеше за Ричи, потискайки нуждата да повърне; главата й се въртеше от силните преживявания и наркотика; просто опитваше да се спаси; задъхваше се, хлипаше, осъзнавайки, че всички звуци, които издава, могат да се окажат фатални за нея, но беше неспособна да замълчи; просто опитваше да се спаси както може; надяваше се да има късмет и да намери изход, разчитайки на факта, че винаги е била момиче с късмет; искаше й се (пълна лудост!) да имаше време да спре и изпуши още една цигара с марихуана; точно тогава се спъна в нещо и падна тежко върху дъсчения под; протегна се назад да освободи крака си и откри метална халка на пода, огромна халка, в която бе напъхала обувката си; изруга от болка заради навехнатия глезен, сетне изведнъж забеляза тънка ивица светлина, която се процеждаше от пода, светлина от помещението отдолу и осъзна, че халката е дръжка на капак.

Изход!

Лиз се изсмя нервно и освободи крака си от халката. Коленичи пред капака и я хвана. Капакът беше деформиран; не можеше да се отвори. Тя изпъшка, дръпна с всички сили и накрая капакът поддаде.

Светлина изпълни Къщата на ужасите.

Огромен отвратителен урод стоеше на стълбата точно под капака. Той протегна ръка, бърз като нападаща змия, сграбчи Лиз за дългата руса коса и, без да се трогне от писъците й, я издърпа през отвора в подземието на Къщата на ужасите.

* * *

— Пуснете брат ми! — изрече Ейми.

— За нищо на света — отвърна мъжът.

Ръцете на Джоуи бяха извити и стегнати зад гърба му. Въжето, с което бе вързан като куче около врата, бе протрило кожата му. Момчето плачеше.

Ейми се взря в яркосините, нечовешки очи на панаирджията и за първи път през живота си осъзна с пълна увереност, че тя не е лош човек, както винаги бе й втълпявала майка й. Това беше злото. Този мъж беше злото. Този маниак. И отвратителният урод, който бе убил Ричи. Това беше квинтесенцията на злото и бе съвсем различно от нея, както самата тя бе различна от… Лиз.

И въпреки че двамата с Джоуи бяха близо до смъртта, в този момент Ейми почувства да я залива ярка блестяща вълна на самоувереност, изпълни се с добри чувства към себе си, каквито никога досега не бе изпитвала. И тази вълна отми тъмните, объркани и горчиви чувства, които я преследваха толкова отдавна.

И отново я прониза чувството, че изживява нещо, което се е случило в миналото. Имаше странното усещане, че тази ситуация се е случвала и преди, може би не до най-малката подробност, но в същината си. И долови също така, че по някакъв начин е свързана с този мъж, по доста по-необикновен начин, отколкото й се струваше. Ужасно чувство за предопределеност се стовари като плащ върху раменете й, увереност, че е била родена и е живяла само за да дойде тук на това място точно в този момент. Беше зловещо чувство, но този път тя го приветства.

Действай, бъди смела, изрече глас вътре в нея.

Хванала здраво ръждясалия нож, надявайки се, че мъжът не го е забелязал, тя приближи към Джоуи.

— Миличък, добре ли си? Нарани ли те той? Не плачи. Не се страхувай. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху Джоуи, така че мъжът да не предугади, че ще го нападне. И когато се наведе към Джоуи, Ейми внезапно смени посоката, извърна се, хвърли се към панаирджията и заби ръждясалия нож в гърлото му.

Изпълнените му с омраза очи се изцъклиха.

Той рефлексивно натисна спусъка и стреля.

Ейми усети как въздушната струя от куршума леко одраска бузата й, но не се уплаши. Чувстваше се защитена.

Мъжът се задави, изпусна пистолета й се хвана за гърлото. Стовари се тежко на пода и не помръдна. Беше мъртъв.

* * *

Лиз пълзеше назад като красив паяк по пода на мазето на Къщата на ужасите, докато опря гръб на леко вибрираща метална каса на огромна машина. Сви се там. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Уродът я наблюдаваше. След като я бе издърпал през отвора, бе я захвърлил настрани. Не бе загубил интерес към нея. Просто искаше да види какво ще направи тя. Играеше си с нея, предлагайки й илюзорен шанс да избяга — старата игра на котка и мишка.

Когато се отдалечи на пет метра от урода, Лиз се изправи. Краката й се огъваха. Трябваше да се подпре на вибриращата машина, за да не падне.

Съществото стоеше наполовина в сянка, наполовина под жълтата светлина, зелените му очи светеха. Беше толкова високо, та се налагаше да стои леко приведено, за да не удари главата си в ниския таван.

Лиз се огледа за спасителен изход. Нямаше. Долното ниво на Къщата на ужасите представляваше лабиринт от машини; ако се опиташе да побегне, нямаше да стигне далече, преди уродът да я докопа.

Съществото пристъпи към нея.

— Не! — изрече Лиз.

То направи още една крачка.

— Не! Спри!

Уродът приближи още, докато помежду им останаха приблизително два метра, тогава спря, източи врат и се взря в нея като че ли с любопитство.

— Моля те! — рече Лиз. — Моля те, пусни ме. Моля те…

Никога не бе очаквала, че ще се моли за нещо на когото и да било. Гордееше със силата и непреклонността си. Но сега молеше за живота си и осъзна, че е много лесно да пълзиш, когато залогът е толкова голям.

Уродът започна да души към нея, както куче би душило непозната кучка. Широките му ноздри потръпнаха, когато изсумтя с нарастващо въодушевление.

— Мирише хубаво — рече уродът:

Лиз бе изумена, че то може да говори.

— Мирише жена — добави съществото.

Искрица надежда проблесна в Лиз.

— Хубавица… — продължи нещото. — Иска хубавица.

Господи, помисли си Лиз. Напуши я смях. За това ли ставало въпрос? За секс? Това ли е спасителният изход за мен? Защо не? По дяволите, да! Досега винаги се е стигало дотам. Това винаги е било моят спасителен изход.

Уродът задуши по-наблизо, вдигна огромната си лапа със заострени нокти. Нежно докосна лицето на Лиз.

Тя се опита да потисне тръпката на отвращение.

— Ти… ти ме харесваш, нали? — попита момичето.

— Хубава — рече той, ухили се и показа кривите си, остри, жълти зъби.

— Искаш ли ме?

— Много!

— Бих могла да бъда добра с теб — с треперещ глас промълви тя, опитвайки да влезе в ролята си на съблазнителка, момиче за забавления — образа, който си бе създала и доусъвършенствала, докато той се бе превърнал във втора нейна природа.

Лапата на съществото се плъзна надолу от лицето към гърдите й.

— Само не ме наранявай и ще се спогодим — несигурно рече Лиз.

Съществото облиза черните си устни; езикът му бе блед и петнист. Заби лапата си във фланелката на Лиз и раздра тънката материя. Острият като бръснач нокът направи дълга повърхностна драскотина върху дясната й гърда.

— Чакай! — сви се Лиз. — Чакай малко. — Отново я обзе паника.

Уродът я блъсна към бръмчащата машина.

Лиз се сгърчи и се опита да отблъсне съществото. Беше като излято от стомана. Беше напълно безсилна срещу него.

Нещото изглеждаше много по-развълнувано от струйката кръв, отколкото от голотата на момичето. Разкъса късите й панталони.

Лиз изпищя.

Уродът я зашлеви, като едва не я просна в безсъзнание с този единствен удар, сетне я притисна с глава към пода.

Минута по-късно, когато тя усети, че съществото разтваря краката й и прониква в нея, почувства как ноктите му се впиват отстрани в плътта й. Щом студеният плътен мрак я обгърна, тя разбра, че сексът наистина е бил отговорът, както винаги; но този път последният отговор.

* * *

На Ейми й се стори, че чува Лиз да пищи. Беше далечен звук, кратък вик на болка и страх. После нищо, освен обичайните шумове на Къщата на ужасите.

За момент Ейми продължи да се ослушва, но щом не чу нищо, освен зловещата музика и смеха на клоуна, отново се обърна към Джоуи. Той стоеше отляво до трупа на мъжа, опитвайки се да не гледа към него. Макар по лицето му да се стичаха сълзи и долната му устничка да трепереше, той се стараеше да бъде смел заради сестра си. Ейми знаеше, че нейното мнение е по-важно за него от мнението на всеки друг. Осъзна, че дори сега, при тези обстоятелства, той е загрижен да не се изложи пред нея. Не хлипаше. Не беше изпаднал в паника. Нямаше да рухне. Дори направи опит да изглежда хладнокръвен; плю на ожулените си от въжето китки и бавно разнесе слюнката по червените белези, успокоявайки раздразнената кожа.

— Джоуи?

Той вдигна поглед към нея.

— Ела, миличък. Трябва да се измъкнем оттук.

— Добре — отвърна момчето, гласът му пресекваше между сричките. — Как? Къде е вратата?

— Не зная. Но ще я намерим.

Чувството, че е наблюдавана и закриляна, не я бе напуснало и това й вдъхваше кураж.

Джоуи я хвана за лявата ръка.

Стиснала пистолета на панаирджията в дясната, Ейми поведе момчето през мрачната Къща на ужасите, покрай механичните чудовища от Марс, восъчните зомбита, дървените лъвове и гумените морски зверове. Най-сетне видя сноп светлина да струи откъм пода, отзад в тъмнината от лявата страна на релсите, където работните лампи не можеха да разпръснат мрака. Надявайки се, че светлината представлява спасителен изход, тя поведе Джоуи зад купчина камъни от папиемаше, където откри капак на пода.

— Това изход ли е? — попита Джоуи.

— Може би.

Тя коленичи, наведе се напред и погледна в мъждиво осветеното мазе на Къщата на ужасите. Помещението беше изпълнено с бръмчащи мотори, тракащи машини, с гигантски макари и скрипци, с лостове, дълги ремъци и задвижващи вериги… И със сенки. Ейми се поколеба. Но сетне окуражаващият вътрешен глас я подтикна да не се предава и тя осъзна, че иска от нея да слезе в долното помещение; нямаше накъде другаде да върви.

Тя изпрати Джоуи пред себе си по стълбата, като го прикриваше с пистолета. Когато той стигна долу, тя го бързо го последва. Много бързо, защото не бе сигурна, че брат й е закрилян от невидимата сила, както се чувстваше тя. Може би Джоуи беше уязвим.

— Това е мазето — промълви той.

— Да. Но не сме под земята. Мазето всъщност е първият етаж, затова е почти сигурно, че трябва да има изход.

Тя отново хвана ръката му и двамата поеха по прохода между редиците машини, завиха зад един ъгъл, сетне намериха друг проход… и видяха Лиз. Момичето беше на пода, проснато по гръб, очите й бяха широко отворени и невиждащи, коремът й бе разпорен, бе облечена единствено в кръв.

— Не гледай — извика Ейми, опитвайки се да закрие от него ужасната гледка. Стомахът й се преобърна.

— Видях — промълви той жално. — Видях.

Ейми чу гърлено ръмжене. Вдигна поглед от обляното в сълзи лице на Джоуи.

Отвратителният урод беше се появил в прохода зад тях. Бе леко приведен, за да не удари огромната си безформена глава в тавана. Зелени пламъци трепкаха в очите му. Слюнка се стичаше от устните му и капеше по твърдата четина около устата му.

Ейми не се изненада от срещата със съществото. Дълбоко в сърцето си знаеше, че сблъсъкът е неизбежен. Изживяваше събитията така, сякаш ги бе репетирала хиляди пъти.

— Кучка. Хубава кучка. — Гласът му бе плътен. Идваше от разтворената черна паст.

Като в сън, в забавен каданс, Ейми издърпа Джоуи зад себе си.

Уродът започна да души.

— Женска топлина… Мирише хубаво.

Ейми не отстъпи. Стиснала пистолета в отпусната си ръка, леко скрита зад гърба й, надявайки се, че уродът няма да го види, тя пристъпи към съществото.

— Иска — каза то. — Иска хубавица.

Тя направи още една крачка, сетне трета.

Уродът като че ли се изненада от смелостта й. Източи врат и настоятелно се вгледа в нея.

Тя направи четвърта крачка.

Съществото заплашително вдигна лапа. Ноктите проблеснаха.

Ейми направи още две крачки, докато застана на една ръка разстояние от урода. С едно-единствено бързо и премерено движение вдигна пистолета, протегна го напред и стреля в гърдите на чудовището — веднъж, два пъти, три пъти.

Уродът залитна назад и се стовари върху машината, дръпвайки няколко лоста с разперените си ръце. Колела, скрипци и макари започнаха да се въртят из цялото мазе; ремъците изсвистяха и задвижващите вериги защракаха от един метален цилиндър на друг.

Но уродът не падна. И трите рани на гърдите му кървяха, но той все още се държеше на крака. Отблъсна се от машината и тръгна към Ейми.

Джоуи изпищя.

Ейми чувстваше как сърцето й бясно блъска в гърдите. Тя вдигна пистолета, но не стреля. Уродът почти я достигна, залиташе, погледът му беше размътен, кръв се стичаше от устата му. Замахна с лапа към Ейми в опит да раздере лицето й, но се размина на сантиметри. Най-сетне, когато бе напълно сигурна, че куршумът няма да отиде напразно, Ейми изстреля нова серия в лицето на чудовището.

Уродът отново залитна назад. Този път падна тежко върху дебелата главна задвижваща верига, която насочваше вагоните над главите им. Острозъбата верига се впи в дрехите му, дръпна го рязко и мощно го повлече надолу по прохода далече от Ейми и Джоуи. Съществото риташе, пищеше, но не можеше да се освободи. Крачолите на панталоните му се скъсаха, докато се плъзгаше по пода, а сетне по същия начин и кожата му. За момент лявата му ръка се заклещи там, където веригата минаваше между два стоманени цилиндъра; за секунда-две механизмът заяде, но после мощните мотори отново задвижиха веригата; ръката на урода премина през огромното зъбно колело, няколко пръста липсваха. После звярът бе повлечен отново към Ейми и Джоуи. Той вече не се бореше с веригата; нямаше сили, за да се съпротивлява; сега виеше в агония, разтърсваха го спазми, умираше. Въпреки това, докато минаваше покрай децата, той посегна към глезена на Ейми, Не го достигна, но успя да забие ноктите си в крачола на Джоуи. Момчето изпищя и започна да се плъзга след него, но Ейми реагира бързо; сграбчи момчето и го задържа. За момент веригата отново застина и ужасното същество спря да се движи; между двамата с Ейми започна безумна борба за момчето, дърпайки го всеки в своята посока, сетне един от ноктите на звяра се отчупи и панталонът на Джоуи се скъса, веригата поднови движението си и отнесе урода. Подхвърляше го и го блъскаше като парцалена кукла, докато накрая го прикова към огромното главно зъбно колело, където огромните зъбци почти прерязаха врата му, преди да застинат.

Чудовището остана неподвижно, безжизнено.

Ейми свали пистолета.

Джоуи се взираше в нея шокиран с широко разтворени очи.

— Вече няма от какво да се страхуваш — рече тя.

Момчето се хвърли в прегръдките й и тя го притисна към себе си.

Обхваната от невероятна радост, въпреки кръвта и ужаса около нея, завладяна от екзалтиращото усещане, че е жива, Ейми осъзна, че панаирджията бе сгрешил, когато каза, че Господ не би могъл да помогне. Господ й бе помогнал — Господ или някаква всемирна сила. Той беше с нея и сега. Тя Го чувстваше до себе си. Но Той съвсем не беше такъв, какъвто Го описваше майка й. Той не бе отмъстителен Бог с милион забрани и жестоки наказания. Той беше просто… доброта и нежност, и любов. Той беше любящ.

И когато този особен момент премина, аурата на неговото присъствие избледня и Ейми си пое дълбоко въздух.

Вдигна Джоуи и го изнесе от Къщата на ужасите.