Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Funhouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Панаирът

Превод: Ирина Димитрова

Редактор: Саша Попова

Коректор: Ваня Кирова

Художник на корицата: Петър Станимиров

Съставителство и оформление на поредицата: Петър Станимиров

Компютърен дизайн: МОНИ

Компютърна обработка: МЕГА

Печат: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София

ИК „МЕГА“, 1996 г.

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

За Джоуи седмицата преди пристигането на панаира пълзеше като костенурка. Той изгаряше от нетърпение да стане панаирджия и да остави завинаги зад себе си Ройъл Сити, но му се струваше, че моментът за бягството така и няма да настъпи, защото майка му можеше да го убие в леглото.

Около него нямаше никой, който да направи така, че времето да минава по-бързо. Той разбира се, избягваше майка си. Баща му, както винаги бе погълнат от адвокатската си практика и макетите на железопътни трасета. Томи Кълп, най-добрият приятел на Джоуи, след завършване на училище беше заминал на почивка със семейството си.

Напоследък дори Ейми рядко си беше у дома. Работеше в „Свърталището“ всеки ден без неделя. А през последната седмица излизаше всяка вечер с някакво момче на име Бъз. Джоуи не знаеше какво е фамилното име на Бъз. Може да беше Пчелински.

Джоуи нямаше намерение да посети панаира преди събота, последния ден на престоя му в Ройъл Сити, така че никой да не разбере къде е отишъл, преди панаирът да е заминал далече, далече в друг щат. Но докато дойде понеделник, 30 юни, вече беше толкова превъзбуден, че не го сдържаше на едно място. Той каза на майка си, че отива в библиотеката, но се качи на велосипеда и кара три километра до хиподрума, където обикновено разпъваше шатри панаирът. Все още не възнамеряваше да избяга от къщи преди неделя. Но в понеделник панаирът щеше да се установи и Джоуи реши, че трябва да научи как става това, щом възнамерява в близките дни да става панаирджия.

В продължение на два часа той се разхождаше по централната алея и внимателно оглеждаше всичко. Бе смаян от бързината, с която виенското колело и разните влакчета и въртележки, издигаха конструкции към небето. Няколко панаирджии, едри мъже с много мускули и чудновати татуировки, му подхвърляха шеги, той им отвръщаше в същия дух, изобщо всички, които срещаше, му се струваха чудесни хора.

Когато стигна до мястото, където бе издигната Къщата на ужасите, тъкмо поставяха огромно клоунско лице върху предната фасада на атракциона. Един от работниците носеше маска на Франкенщайн и това накара Джоуи да се изкикоти. Другият беше албинос; той погледна момчето, приковавайки го с безцветните си воднисти очи, студени като покрити със скреж прозорци.

Очите на този човек бяха първото нещо, което Джоуи не хареса на панаира. Те сякаш гледаха през него и той си припомни онази приказка за жената, която с поглед вкаменявала хората.

Джоуи потръпна, извърна очи от албиноса и се отправи към средата на централната алея, където монтираха Октопода, на който най-много обичаше да се вози. Бе направил само няколко крачки, когато някой извика подир него.

— Ей, ти!

Той продължи да върви, макар да знаеше, че мъжът вика именно на него.

— Ей, синко! Спри за малко.

Джоуи въздъхна, очаквайки да бъде изхвърлен от панаира и се обърна назад. От платформата пред Къщата на ужасите скочи някакъв мъж и се насочи към него. Беше висок и строен, може би десет години по-възрастен от бащата на Джоуи. Имаше катраненочерна коса, която бе напълно побеляла по слепоочията. Очите му бяха толкова сини, че напомняха на Джоуи газовия пламък на котлона в кухнята.

— Не си от панаира, нали, синко? — попита мъжът, щом приближи.

— Не — призна Джоуи. — Но не се пречкам на никого. Наистина. Някой ден… може би… ще ми се прииска и аз ще работя в панаир. Искам да видя как се правят тези неща. Ако ми позволите да остана и да погледам малко…

— Хей, хей! — прекъсна го непознатият. Той застана пред момчето и се наведе. Смяташ, че ще те изхвърля?

— А няма ли да ме изхвърлите?

— За Бога, не!

— О! — възкликна радостно Джоуи.

— Веднага мога да позная, че не си само зяпач — рече мъжът.

— Виждам, че си млад човек, който проявява искрен интерес към панаирния начин на живот.

— Наистина ли си личи?

— О, да! Веднага се забелязва — отвърна непознатият.

— А мислите ли, че мога… да стана панаирджия някой ден?

— Ти? О, разбира се! Имаш всичко, каквото ти трябва. Можеш да станеш панаирджия или какъвто си поискаш. Ето защо те извиках. Видях в теб да блести онзи, истинският пламък. Наистина! Забелязва се дори от платформата.

— О… — Джоуи смутено сведе поглед.

— Ето, ще ти дам нещо — рече непознатият, бръкна в джоба си и извади две тънки правоъгълни розови картончета.

— Какво е това? — попита Джоуи.

— Два безплатни пропуска за панаира.

— Сигурно се шегувате.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

— Защо ги давате точно на мен?

— Нали ти казах. Защото видях, че притежаваш качествата, които са необходими. Както казват панаирджиите, замесен си от нашето тесто. Щом видя, че някой е панаирджия по сърце, винаги му давам няколко безплатни пропуска. Ела когато искаш, доведи и някой приятел. Или пък брат си. Имаш ли брат?

— Не.

— А сестра?

— Да.

— Как се казва?

— Ейми.

— А ти как се казваш?

— Джоуи.

— Джоуи кой?

— Джоуи Алън Харпър.

— Аз се казвам Конрад. Трябва да се подпиша на гърба на пропуските. — Той извади химикалка от другия си джоб и написа двете си имена със завъртулки, от които Джоуи остана възхитен. Сетне му подаде двете картончета.

— Много ви благодаря! — засия Джоуи. — Това е страхотно!

— Забавлявай се — ухили се непознатият. Имаше невероятно бели зъби. — Може би някой ден ще станеш панаирджия и ще раздаваш безплатни пропуски на хората, които са замесени от същото тесто.

— Ами… колко голям трябва да бъда? — попита Джоуи.

— За да станеш панаирджия?

— Да.

— Всяка възраст е подходяща.

— Може ли да тръгне с панаира дете, което току-що е навършило десет години?

— Може съвсем лесно, ако е сираче — отвърна Конрад. — Или ако семейството му изобщо не се интересува от него. Но ако има родители, които са загрижени за него, те ще дойдат да го търсят и ще го отведат у дома.

— А няма ли вие… вие, панаирджиите… няма ли да скриете детето? — попита Джоуи. — Ако за него най-лошото нещо на света е да бъде отведен вкъщи, няма ли да го скриете, когато родителите му дойдат да го търсят?

— О, не можем да направим това — отвърна мъжът. — Противозаконно е. Но ако никой не се интересува от него, ако никой не го иска, панаирът ще го приеме. Винаги е било така и винаги ще бъде. А при теб как е? Бас ловя, че родителите ти много те обичат.

— Не чак толкова…

— Не вярвам. Сигурен съм, че те обичат от цялото си сърце. А майка ти?

— Не.

— О, не вярвам! Бас ловя, че много се гордее с хубаво и умно момче като теб.

Джоуи се изчерви.

— На майка си ли приличаш, че си толкова хубав? — попита Конрад.

— Ами… да… Приличам повече на нея, отколкото на татко.

— Тъмните очи, черната коса?

— Да, също като мамините са — отвърна Джоуи.

— Знаеш ли, навремето познавах един човек, който изглеждаше също като теб.

— И кой беше той? — попита Джоуи.

— Една много красива, жена.

— Аз не приличам на жена!

— Не, не — побърза да го успокои Конрад. — Разбира се, че не приличаш на жена. Но имаш същите тъмни очи и същата черна коса. А има и нещо в чертите на лицето ти… Знаеш ли, възможно е сега тя да има син на твоите години. Да. Много е възможно. Ще бъде чудесно, не мислиш ли, ако се окаже, че ти си синът на моята отдавна загубена приятелка? — Той се наведе към Джоуи. Бялото на очите му имаше жълтеникав оттенък. Раменете му бяха посипани с пърхот. В мустаците му се бе заплела троха. Тонът му стана още по-сърдечен, когато попита: — Как се казва майка ти?

Изведнъж Джоуи зърна в очите на непознатия нещо, което му напомни за погледа на албиноса, само че още по-лошо. Той се взря в тези две кристалносини точки и му се стори, че приятелското отношение на непознатия е само преструвка. Както в онзи филм по телевизията — „Случаите на Рокфорд“. Там частният детектив Джим Рокфорд се държеше много очарователно и любезно само за да измъкне жизненоважна информация от някой непознат, без той да разбере, че му измъкват сведения. Внезапно Джоуи изпита чувството, че този мъж постъпва точно като Джим Рокфорд и измъква сведения от него. С тази разлика, че под фалшивата си добросърдечност, Джим Рокфорд наистина беше добър човек. Ала зад усмивката на този мъж съвсем не се криеше добър човек. Дълбоко в тези сини очи нямаше нито топлота, нито сърдечност; имаше само… мрак.

— Джоуи?

— А?

— Попитах как се казва майка ти.

— Лиона — излъга Джоуи, без всъщност да разбира защо не трябва да казва истината. Някак инстинктивно усещаше, че да кажеш истината сега, ще бъде най-лошото нещо, което би могъл да направи през целия си живот. Лиона беше майката на Томи Кълп.

Конрад настойчиво се втренчи в него.

Джоуи искаше да отмести поглед, но не можа.

— Лиона… — повтори подозрително Конрад.

— Да.

— Ами… може моята приятелка да си е сменила името. Навремето никак не си го харесваше. Може би все пак е твоята майка. На колко години е майка ти?

— На двайсет и девет — бързо рече Джоуи, спомняйки се, че майката на Томи Кълп съвсем наскоро празнува двайсет и деветия си рожден ден и според Томи всички гости здравата се били „наквасили“.

— На двайсет и девет? — попита Конрад. — Сигурен ли си?

— Знам точно — отвърна Джоуи, — защото рожденият ден на мама е с един ден по-рано от този на сестра ми, така че всяка година имаме два празника съвсем близо един до друг. Последният път сестра ми стана на осем, а мама навърши двайсет и девет. — Той беше изненадан, че може да лъже толкова лесно и съвсем невъзмутимо. Не се славеше като добър лъжец; никога не бе успявал да заблуди никого. Но сега беше някак по-различно. Сега сякаш някой по-възрастен и по-мъдър говореше през неговите уста.

Нямаше представа защо е толкова сигурен, че трябва да излъже този мъж. Бе невъзможно майка му да е жената, която Конрад търсеше. Майка му никога не би се сприятелила с панаирджии; тя смяташе, че са мръсни и нечестни. И все пак Джоуи излъга Конрад, като имаше чувството, че някой друг направлява езика му, някой, който го пази… някой като… Бог. Разбира се, това беше глупаво. За да угодиш на Бог, винаги трябва да казваш истината. Нима Господ би ръководил постъпките ти и би те накарал да лъжеш?

Погледът на панаирджията се смекчи и напрежението в гласа му изчезна, когато Джоуи каза, че майка му е на двайсет и девет години.

— Е, смятам, че майка ти не може да бъде моята стара приятелка — рече мъжът. — Жената, която имам предвид, сега трябва да е около четирийсет и пет годишна.

Двамата останаха за миг загледани един в друг, момчето стоеше неподвижно, мъжът се бе надвесил над него.

— Ами… много благодаря за пропуските — най-сетне се окопити Джоуи.

— Няма нищо — изправи се мъжът. Очевидно вече ни най-малко не се интересуваше от момчето. — Забавлявай се, синко. — Той се обърна и пое обратно към Къщата на ужасите.

Джоуи тръгна по централната алея и се насочи към работниците, които издигаха Октопода.

По-късно срещата му със синеокия панаирджия изглеждаше почти като сън. Единствено двата розови пропуска — с името на Конрад Стрейкър, четливо изписано на гърба, под напечатаните думи: „Пропускът е издаден от“ — запечатаха случилото се в паметта на Джоуи. Той си спомняше, че изпита страх от панаирджията в мига, в който го излъга, но не можа да си обясни инстинктивното усещане, вдъхнало му увереността, че в случая се налага да излъже. Донякъде се срамуваше от себе си, задето не бе казал истината.

* * *

Същата вечер в шест и половина Бъз Клемит дойде да вземе Ейми от къщи. Той беше с грубовато, но приятно лице, дълга коса, изпъкнали мускули и самонадеяно държание. Майката на Ейми го бе виждала веднъж, когато за втори път бе дошъл да вземе Ейми, и никак не го хареса. Придържайки се към изявлението си, че не я е грижа какво ще се случи с Ейми, тя не каза нито дума за Бъз, но момичето видя презрението и отвращението в погледа й. Тази вечер майка й остана в кухнята и дори не си даде труда да погледне гневно Бъз.

Ричи и Лиз вече бяха на задната седалка на кабриолета на Бъз. Гюрукът беше свален, а щом Бъз и Ейми се качиха в колата, Ричи подхвърли:

— Ей, вдигни гюрука, че да изпушим по една трева по пътя към панаира, без някой да ни види.

— Добрият стар Ройъл Сити, Охайо — обади се Лиз. — Все още застинал в средните векове. Ще повярва ли някой, че в тая страна все още съществуват места, където можеш да пушиш на открито, без да те хвърлят в затвора?

Бъз вдигна гюрука, но подхвърли:

— Задръж с тревата. Ще пушим, след като заредим с бензин.

На около километър от дома на семейство Харпър четиримата спряха на бензиностанцията. Бъз излезе да провери маслото, а Ричи се зае да напълни резервоара.

Щом двете момичета останаха сами в колата, Лиз се наведе към предната седалка и отбеляза:

— Бъз смята, че си най-сексапилното парче, което е виждал.

— Как пък не!

— Сериозно ти говоря.

— Той ли ти каза?

— Аха.

— Нищо не сме правили — рече Ейми.

— Това е една от причините да смята, че си толкова сексапилна. Такъв красавец е, че е свикнал момичетата да падат по гръб веднага. А ти го възбуждаш, разгорещяваш го и го спираш точно на ръба. Не е свикнал с това. По-различно е за него. И смята, че когато най-сетне се предадеш, ще бъдеш направо неудържима.

— Ако се предам — подхвърли Ейми.

— Ще се предадеш — уверено рече Лиз. — Все още не искаш да признаеш, но си също като мен.

— Може би.

— Излизаш с него всяка вечер вече в продължение на седмица и всяка вечер му позволяваш да стигне по-далече от предишната. Измъкваш се от черупката си сантиметър по сантиметър.

— Каза ли ти Бъз точно колко далече сме стигнали? — попита Ейми.

— Аха — ухили се Лиз.

— Господи, каква дискретност!

— О, стига! Не е клюкарствал за теб. Аз не съм някоя непозната. Та аз съм най-добрата ти приятелка! Някога с Бъз се чукахме, но си останахме добри приятели. Слушай, малката, тази вечер, като си тръгнем от панаира, нека да отидем у дома. Моите старци още ги няма. С Бъз можете да използвате тяхната спалня. Престани да си играеш с момчето. Достави му удоволствие. Достави удоволствие и на себе си. Искаш стария салам точно толкова силно, колкото го искам и аз.

Двете момчета се върнаха в колата и Ричи запали цигара с марихуана. Докато Бъз караше към панаира, четиримата си предаваха цигарата, всеки дръпваше дълбоко по няколко пъти и задържаше дима в дробовете си, колкото може по-дълго. На паркинга на панаира запалиха още една цигара и останаха в колата, докато привършат и нея.

Когато стигнаха будката за билети, Ейми се чувстваше затоплена, безгрижна и весела. Докато се носеше като в безтегловност из панаира, в невероятния шум и водовъртежа на движещата се тълпа, я споходи странното чувство, че тази вечер ще бъде една от най-важните в живота й. Тази вечер щеше да вземе съдбоносни решения за себе си; тази вечер или щеше да приеме ролята, която майка й и Лиз й отреждаха, или щеше да реши да бъде добър, почтен човек, какъвто винаги бе искала да бъде.

Стоеше върху тънко въже, което можеше да се скъса всеки миг, и бе време да скочи от едната или от другата страна; бе време да вземе решение. Нямаше представа откъде й хрумва всичко това, но бе уверена в правилността му. Чувството беше по-силно от нея и не би могла да го опровергае. Отначало я отрезви и я поуплаши, но после Лиз подхвърли много смешна шега за жената, която вървеше пред тях, и Ейми се разсмя, тревата оказа своето въздействие, смехът й премина в неудържим кикот и тя отново се понесе из пространството напред.