Дийн Кунц
Панаирът (5)

Четвърта глава

Криси Ламптън и Боб Дру чакаха на опашката пред малкия бар близо до въртележката. Преди тях имаше петима души.

— Мразя да си губя времето в чакане — обади се Криси, — но наистина ми се иска да хапна малко ябълков сладкиш.

— Бързо ще ни дойде редът — рече Боб.

— Искам да видя още толкова много неща!

— Успокой се. Часът е едва единайсет и половина. Панаирът няма да затвори преди един.

— Но днес е последният ден. — Криси си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ароматите, изпълнили нощта: пуканки, захарен памук, подправени с чесън пържени картофи, печени фъстъци и още толкова различни миризми. — Ахх! Потекоха ми слюнки. Цяла вечер се тъпча и още съм гладна. Не мога да повярвам, че изядох толкова много неща!

— От вълнението е — отбеляза Боб. — Когато си нервен или превъзбуден, изгаряш повече калории. А ние се возихме на влакчето на ужасите. Ти бе изплашена до смърт, а страхът изгаря дори повече калории от приятните вълнения. — Той съвсем сериозно се опитваше да анализира необичайния й апетит. Боб беше счетоводител.

— Виж какво, ти чакай на опашката и вземи ябълковите сладкиши, а аз ще потърся дамската тоалетна. Ще се срещнем тук до въртележката след десетина минути. Така ще убием два заека едновременно.

— С един куршум — рече Боб.

— Моля?

— Изразът е: „Така с един куршум ще убием два заека.“

— Точно така!

— Но ми се струва, че не е много подходящ за случая — додаде с насмешка Боб. — Няма значение. Върви в тоалетната. Ще се срещнем при въртележката след десет минути.

Господи, помисли си Криси. Всички счетоводители ли са такива педанти?

Тя заобиколи бара, мина покрай въртележката, откъдето се разнасяха мелодичните звуци на калиопа, после продължи покрай силомера във формата на чук, където мускулест младеж се опитваше да впечатли приятелката си, покрай десетина мъже, които в скоропоговорки се надпреварваха да подканят тълпата да вземе участие в разни игри, където можеше да се спечели плюшено мече, гумена кукла и някоя друга дреболия. Сякаш всяка от стотината атракции вдъхновено изпълняваше своята партия в огромния оркестър, постигайки хармония с останалите деветдесет и девет и превръщайки се в странна, изненадващо вълнуваща рапсодия. Панаирът беше като река от звуци и Криси плуваше сред нея, щастливо усмихната.

Криси Ламптън обичаше пролетния панаир в Коул Каунти. Това бе едно от най-големите събития на годината. Панаирът, Коледа, Нова година, Денят на благодарността, Празникът на Вси Светии с танци в клуба — това бяха единствените вълнуващи дни през цялата година, които се очакваха с огромно нетърпение в Коул Каунти.

Тя си спомни част от странна и доста неприлична песничка, която бе чувала, докато учеше в гимназията:

Коул Каунти, град красив,

дето всеки е пъпчив,

ров до ров е — я го виж.

Бягай, щом го доближиш!

Коул Каунти — град на кефа,

туй на Господ е кенефа.

В гимназията Криси се бе смяла на тази песничка. Но сега, все още на крехката възраст от двайсет и една години, когато си даваше сметка колко безперспективно е бъдещето й тук, стихчето не й се струваше никак смешно.

Някой ден щеше да се премести в Ню Йорк или Лос Анджелис, в някой град, който предоставя по-големи възможности. Възнамеряваше да замине веднага щом спестеше достатъчно, за да може да се издържа шест месеца. Вече бе събрала средства за около пет месеца.

Замаяна от блясъка и багрите на панаира, Криси се отправи към атракционите в края на централната алея, на няколко метра зад които очакваше да открие тоалетните. Бяха ниски панелни постройки, закътани в периферията.

Докато се промъкваше през тълпата, собственикът на стрелбището я забеляза и подсвирна след нея.

Тя се усмихна и му махна в отговор.

Чувстваше се страхотно. Макар засега да не можеше да се измъкне от Коул Каунти, очакваше я чудесно, бляскаво бъдеще. Знаеше, че е хубава. Освен това беше и умна. С тези качества можеше да си намери работа във всеки голям град, и то доста бързо. За шест месеца със сигурност щеше да успее. В момента работеше като секретарка, но това бе само временно.

Панаирджията, който работеше на колелото на щастието, чу шеговитата закачка на колегата си от стрелбището и също подсвирна подир нея. Към него се присъедини още някой.

Криси се почувства като неземно ефирно създание, боготворено и безсмъртно.

Пред нея гигантското клоунско лице върху фасадата на Къщата на ужасите пронизително се изкикоти.

Къщата на ужасите, разположена до атракциона с уродите, се намираше в източния край на централната алея и Криси предположи, че някъде зад нея трябва да са тоалетните. Тя зави покрай голямата постройка, оставяйки зад себе си шоуто на уродите и продължи по тясната пътечка между двата атракциона, далече от тълпата, светлините и музиката.

Във въздуха вече не се долавяше сладникаво-пикантния аромат на панаирни вкуснотии. Миришеше на мокри дървени трици, машинно масло и бензин от големите, бръмчащи генератори.

Откъм огромния търбух на Къщата на ужасите долиташе дрънченето на вериги, вой на вещици, зловещият смях на призраци, кикот на таласъми, ритмичното тракане на колела по виещи се релси; призрачната музика ту се усилваше, ту заглъхваше… Някакво момиче изпищя. После още едно. После три или четири наведнъж.

Държат се като малки деца, презрително си помисли Криси. Толкова жадуват за бълнуващи преживявания, че са готови да повярват на евтините илюзии вътре, или на каквито и да било измишльотини, за да избягат поне за малко от сивото всекидневие на Коул Каунти, Пенсилвания.

Преди час-два, когато пътешестваха из Къщата на ужасите заедно с Боб Дру, тя също пищя. Спомняйки си собствената си истерия, Криси се засрами от себе си.

Докато прескачаше кабели и въжета, внимателно проправяйки си път към задната част на Къщата на ужасите, тя си представи как след няколко години, когато вече ще е преживяла по-силни вълнения и ще е привикнала към доста по-изискани удоволствия, панаирът ще й се струва безвкусен и детински, а не както сега — екзотичен и пълен с очарование.

Вече почти бе стигнала края на дългата тясна пътека. Бе по-тъмно, отколкото бе очаквала.

Спъна се в някакъв електрически кабел.

— По дяволите!

Успя да запази равновесие и присви очи, за да огледа терена пред себе си.

Светлината беше точно толкова, че непроницаеми лилаво-черни сенки да обгърнат всичко наоколо.

Тя помисли да се върне обратно, но наистина й се ходеше до тоалетната и бе сигурна, че трябва да е някъде тук.

Най-сетне стигна края на алеята и зави зад Къщата на ужасите, очаквайки най-сетне да види добре осветените тоалетни.

Ала в тъмнината едва не се блъсна в някакъв мъж.

Той стоеше подпрян на стената, полускрит в дълбоките кадифени сенки.

Криси извика от уплаха.

Не можеше да види лицето му, но забеляза внушителната му фигура. Беше едър. Много едър. Огромен!

Дъхът й секна. Още в мига, в който долови присъствието му, интуитивно осъзна, че е чакал нея. Понечи да изкрещи, но в същия миг той й нанесе садистично жесток удар странично по главата — бе истинско чудо, че не й счупи врата.

Викът заседна в гърлото й. Тя се свлече на колене, сетне падна на една страна в калта. Беше вцепенена, неспособна да помръдне, ала отчаяно се бореше да остане в съзнание. Имаше чувството, че върви по мътно проблясващо острие, плъзгащо се в полукръг по сребрист лед, от двете страни на който тъмнеят бездънни пропасти.

Смътно осъзна, че някой я вдига и я понася.

Не можеше да окаже съпротива; нямаше сила.

Някаква врата протяжно изскърца.

Криси се насили да повдигне клепачи и забеляза, че нощната тъмнина е станала съвсем непрогледна, не, бе я пренесъл на някакво още по-тъмно място.

Сърцето й биеше до пръсване. Не й достигаше въздух; струваше й се, че изкарва и последния от дробовете си всеки път, щом се опитваше да си поеме дъх.

Непознатият грубо я стовари на твърдия дъсчен под.

Изправи се! Бягай! — заповяда си в безмълвен ужас тя.

Ала не можеше да помръдне. Беше като парализирана.

Пантите отново зловещо изскърцаха, когато мъжът затвори вратата.

Не е възможно това да се случва с мен, отчаяно си помисли Криси.

Чу се превъртането на ръждив ключ в ключалката и мъжът изръмжа, сякаш предвкусвайки удоволствие.

Бе заключена тук, незнайно защо, заедно с този непознат.

С цената на нечовешко усилие все пак бе успяла да остане в съзнание. Замаяна, объркана, безпомощна като новородено, тя се опитваше да разбере къде се намира. В стаята бе тъмно като в рог. Дъсченият под бе груб и вибрираше от приглушените звуци на движещи се механизми.

Чу се писък. После втори. Безумен, параноичен смях разцепи тишината. Музиката се усили: Подът завибрира от равномерното тракане на стоманени колелета по метални релси.

Намираше се в Къщата на ужасите. Вероятно в някое от сервизните помещения. В близост до релсите, по които се движеха вагончетата.

Криси усети лек прилив на сили, но едва успя да повдигне ръка към удареното си слепоочие. Очакваше да напипа кожата и косата си мокри и лепкави от кръв, но те бяха съвсем сухи. Явно нямаше нищо счупено.

Непознатият коленичи на пода до нея.

Чуваше го, усещаше го, но не го виждаше. Ала въпреки непрогледната тъмнина, по някакъв начин осезателно долавяше мощта му; той се извисяваше над нея.

Ще ме изнасили, помисли си тя. Господи, не! Моля те! О, моля те, не му позволявай да го стори…

Мъжът дишаше някак странно. Душеше. Сумтеше. Като животно. Като куче, което се опитва да долови миризмата й.

— Не! — изрече задъхано тя.

Той изръмжа заплашително.

Боб не може да не ме потърси, каза си тя трескаво, като се мъчеше да си вдъхне надежда. Боб ще дойде! Трябва да дойде! Трябва да дойде и да ме спаси. Добрият стар Боб… Моля те, Господи, моля те!

Щом мозъкът й се проясни и приближаващата опасност започна да става все по-осезателна, Криси усети нарастваща паника, граничеща с ужас.

Непознатият докосна бедрото й.

Тя импулсивно се отдръпна.

Мъжът я задържа.

Тя се задъхваше, трепереше. Временната парализа бе отзвучала; вцепенението на крайниците й бе изчезнало. Изведнъж я прониза остра болка в главата от удара, който мъжът й бе нанесъл преди няколко минути.

Непознатият плъзна ръка по корема към гърдите й и разкъса блузата.

Криси изкрещя.

Той я зашлеви през устата.

Младата жена осъзна колко е безсмислено да вика за помощ в Къщата на ужасите. Дори ако хората я чуеха през цялата тази влудяваща музика, през воя на привидения и чудовища, с който бяха озвучени тунелите, ще се помислят, че е просто поредната търсачка на силни усещания, уплашена от внезапно появил се пират или изскочил от кутия вампир на пружина.

Мъжът разкъса сутиена й.

Тя не можеше да се мери с него по сила, но все пак бе в състояние да му окаже някаква съпротива. Не можеше просто да лежи безучастно и да чака да я изнасили. Посегна към ръцете му и се вкопчи в тях в отчаян опит да ги отблъсне, но шокирана осъзна, че не са обикновени ръце. Не бяха ръце на човек. Не съвсем. Бяха… по-различни.

О, Господи!

В тъмнината успя да различи два зелени овала. Две меко фосфоресциращи зелени петна. Плуваха над нея.

Очи.

Тя се вгледа в очите на непознатия.

Що за човек има очи, които светят в мрака?

* * *

Боб Дру стоеше до въртележката с по един ябълков сладкиш във всяка ръка и чакаше Криси. След пет минути не устоя и отхапа от своето парче. След десет минути стана нетърпелив и нервно закрачи напред-назад. След петнайсет минути се ядоса на Криси. Тя беше страхотно парче, беше приятно и забавно да излизаш с момиче като нея, но понякога ставаше доста непредвидима, а често и доста разсеяна.

След двайсет минути гневът му премина в леко безпокойство; после Боб се разтревожи не на шега. Може да й е прилошало. Беше изяла невероятно количество какви ли не боклуци. Нямаше начин да не повърне. Никога не можеш да бъдеш сигурен доколко прясна е панаирната храна и при какви хигиенни условия е приготвена. Може Криси да е изяла развален хотдог или пък без да забележи, да е погълнала някоя мръсотия заедно с хамбургера си.

Представяйки си тази възможност, Боб усети, че започва да му се повдига. Втренчи се подозрително в наполовина изядения ябълков сладкиш и гнусливо го изхвърли в кофата за боклук.

Искаше да я намери, за да се успокои, че с нея всичко е наред, но пък тя едва ли щеше да се зарадва да го види, ако дъхът й все още миришеше на повръщано. Ако й бе прилошало в тоалетната, може би се нуждаеше от малко време, за да се освежи, да пооправи грима си и да се съвземе.

След двайсет и пет минути Боб изхвърли сладкиша на Криси при своя.

След половин час, отегчен от непрестанно галопиращите в кръг дървени коне и ритмично проблясващите месингови стълбове, той не издържа и тръгна да я търси. Бе я проследил с поглед, когато тръгна от бара, възхищавайки се на стройните й бедра и тънките глезени, преди да изчезне в тълпата. Минута-две по-късно му се бе сторило, че вижда златисторусата й глава, когато младата жена се бе отклонила от централната алея близо до Къщата на ужасите, затова реши да потърси първо там.

Между Къщата на ужасите и атракциона с уродите имаше тясна пътека, която извеждаше на открито пространство зад постройките за забавления във външния кръг на панаира, където се намираха тоалетните. В дъното на пътеката сенките бяха толкова тъмни и наситени, че създаваха зрителна илюзия за черни завеси, които можеш да докоснеш с ръка. Мястото изглеждаше доста пусто и изолирано, макар централната алея да бе само на няколко метра.

Взирайки се тревожно в сенките, Боб се запита дали Криси не се е натъкнала на неприятности, доста по-сериозни от разстроен стомах. Тя бе много хубаво момиче и в наши дни, когато толкова хора са загубили уважение към законите, съществуват доста мъже, които само дебнат хубавите момичета, за да си вземат своето против волята им. Боб предполагаше, че панаирът е притегателен център за подобни типове, където те се срещаха доста по-често, отколкото в нормалния свят.

Той достигна края на пътеката и предпазливо излезе на откритото пространство зад Къщата на ужасите. Погледна надясно, после наляво, и зърна тоалетните. Бяха на около шест метра — ниска сива постройка от бетонни панели, плуваща в рязко очертан басейн от яркожълта светлина; Не можеше да види цялата постройка, само една трета от нея, защото редица от десет-дванайсет панаирни камиони бяха паркирани в междинното пространство. Всичко наоколо тънеше в тъмнина. Камионите се очертаваха като неясни силуети, напомняйки дремещи праисторически чудовища.

Боб направи още няколко крачки по посока на тоалетните, преди да се спъне в нещо, заради което едва не се просна по корем. Наведе се и вдигна коварния предмет.

Беше червената чантичка на Криси.

Сърцето на Боб Дру сякаш шеметно полетя в бездънен кладенец.

Откъм далечната предна фасада на Къщата на ужасите, ориентирана към централната алея, гигантското клоунско лице огласи нощта с пронизителния си, смразяващ кръвта, кикот.

Устата на Боб пресъхна. Той преглътна мъчително, опитвайки се да навлажни устни.

— Криси?

Отговор не последва.

— Криси, за Бога, там ли си?

Изскърцаха несмазани панти на врата. Някъде зад гърба му.

Музиката и престорените писъци откъм вътрешността на Къщата на ужасите долетяха по-отчетливо. Някой бе отворил врата.

Боб се извърна по посока на шума, интуитивно усещайки нещо, което не бе изпитвал от години — откакто бе малко момче, останало само в спалнята с ужасяващото подозрение — не, убеждение! — че някакво чудовище се спотайва в гардероба.

Зърна лабиринт от сенки, всички — напълно неподвижни, освен една, гигантска, която се приближаваше с невероятна бързина. Идваше право към него. След миг усети да го сграбчват нечии силни ръце.

— Не!

Боб политна към задната част на Къщата на ужасите с такава невероятна сила и скорост, че въздухът бе изкаран от гърдите му, главата му рязко се отметна назад и черепът му изпука при удара в дървената стена. Опитвайки се да намали болката в пламналите си дробове, той отчаяно пое нощния въздух като риба, изхвърлена на брега. Струваше му се необичайно студен, докато минаваше през зъбите му.

Гигантската сянка отново връхлетя върху него.

Не се движеше като човек.

Боб зърна зелени светещи очи.

Вдигна ръка, за да предпази лицето си, но нападателят му удари по-ниско; юмрук, тежък като ковашки чук, се стовари върху корема му. Или поне за един пълен с надежда и оптимизъм миг Боб помисли, че е било просто удар. Но сянката не бе използвала само юмрука си. Нищо подобно. Беше го разпорила. И то доста лошо. Изпълни го отвратителното мокро, лепкаво чувство, че коремът му зейва. Шокиран, Боб посегна надолу и опипа с трепереща ръка плътта. Потръпна от ужас и отвращение, когато напипа раната.

Господи, изкормен съм!

Сянката се наведе. Взираше се, сумтеше и душеше като куче, макар да бе твърде голяма за куче.

Ломотейки в несвяст, Боб Дру опита да задържи изскочилите си вътрешности вътре в тялото. Ако се изсипеха, възможността да го зашият и да оживее, бе минимален.

Сянката изфуча към него.

Боб бе изпаднал в дълбок шок и почти не усещаше болка, но пред очите му бавно започна да се разстила червена пелена. Краката му омекнаха, после постепенно започна да не ги усеща, сякаш бяха изтръпнали. Той се отпусна на стената на Къщата на ужасите, давайки си сметка, че шансът му да оцелее е твърде нищожен, дори ако остане на крака, но убеден, че ако падне, с него е свършено. Единствената му надежда бе, да успее да се задържи прав. Да извика помощ, лекар. Може би щяха да успеят да го зашият. Може би щяха да успеят да сложат всичко на мястото му и да предотвратят неизбежния в такива случаи перитонит. Беше малко вероятно. Много малко вероятно. Но може би… Само да не пада… Не можеше да си позволи да падне. Не трябваше да пада. Нямаше да падне…

Глухо строполяване.

* * *

Панаирджиите я наричаха „нощта на свличане на кожата“ и я очакваха с нетърпението на истински скитници. Последната нощ от ангажимента им. Нощта, в която оголваха терена. Нощта, в която натоварваха багажа и се подготвяха да поемат към следващата спирка. Панаирът се изнизваше от града по същия начин, по който змията свлича мъртвата си, протрита и отесняла стара кожа.

И за Конрад Стрейкър тази нощ бе най-хубавата от едноседмичния престой на панаира, защото той продължаваше да се надява, че на следващата спирка може би ще открие Елън и децата й.

В един и половина през нощта, последните посетители напуснаха панаира в Коул Каунти, Пенсилвания. Малко преди това някои от атракционите вече бяха затворени, макар че по-голямата част от работата все още предстоеше.

Конрад, който притежаваше още два малки павилиона, освен Къщата на ужасите, вече се бе погрижил да ги затвори. Единият бе малък бар за правостоящи; посетителите купуваха закуските и хапваха накрак. Бе приключил работа още около полунощ. В другия се помещаваха кабинки, които стремглаво се издигаха и спускаха. Към един часа и тази атракция бе преустановена и товаренето започна.

В студената майска нощ Конрад разглобяваше Къщата на ужасите заедно с Гънтър, Призрака и останалите си работници, няколко местни хамали, които се надяваха да изкарат по някой долар и двама младежи, присъединили се временно към пътуващия панаир. Товареха отделните дървени панели, бутафорни декори и машинарии в два големи камиона, които щяха да откараш Къщата до следващата спирка.

Тъй като Къщата на ужасите се славеше като най-голямата в света и понеже предлагаше на посетителите вълнуващи страховити преживявания, пък и возенето бе достатъчно дълго, че да даде възможност на младежите да прекарат приятно с приятелките си, тя бе доста популярен и печеливш атракцион. Конрад бе вложил доста време и пари, за да я доусъвършенства и превърне в най-интересното забавление от подобен род в света. Затова безмерно се гордееше със своето творение.

Въпреки това, всеки път, когато Къщата на ужасите трябваше да бъде разглобявана или сглобявана, той я намразваше с такава страст, каквато никой човек не би могъл да изпитва към някакъв неодушевен предмет, освен може би към телефонен автомат, гълтащ монети, или компютър, постоянно объркващ сметките за електричество и отопление. Макар Къщата на ужасите да бе проектирана много умело — истинско чудо за бързо сглобяване и разглобяване — построяването и събарянето й се струваше на Конрад равносилно на строежа на дребните египетски пирамиди.

Повече от четири часа Конрад и екипа му от дванайсет души пъплеха върху постройката, осветена от мощните прожектори на централната алея, захранвани от генератор. Свалиха от фасадата гигантското клоунско лице, гирляндите от разноцветни лампички и навиха на макари дългите електрически кабели. Махнаха платнения покрив и го сгънаха. Облени в пот и задъхани, разделиха вагончетата-гондоли и ги натрупаха едно върху друго. Демонтираха механичните таласъми, призраци, убийци с брадви и още куп чудовища, които плашеха хилядите посетители, след което ги покриха с платнища и ги поставиха с подходящи уплътнители в сандъци. Разглобиха дъсчените стени и подове, свалиха гредите и придържащите ги колони, махнаха будката за билети, натовариха генераторите и трансформаторите, както и останалите механизми в чакащите камиони, които периодично бяха наобикаляни от Макс Фрийд или някой негов помощник, за да проверят докъде са стигнали работите.

Макс, транспортният директор на Големия Американски Пътуващ Панаир — или ГАПП, както го наричаха всички, които работеха в него — надзираваше демонтажа и товаренето от голямата централна алея. След прочутия с грандиозността и организацията си панаир на Е. Джеймс Стрейтс, ГАПП бе най-големият съвременен панаир в света. Не беше някое малко, жалко пътуващо театърче; беше първокласно шоу. ГАПП пътуваше в четирийсет и четири фургона и повече от шейсет огромни камиона. Макар част от оборудването да бе собственост на независими панаирджии, а не на ГАПП, всеки натоварен камион подлежеше на проверка от Макс Фрийд, тъй като панаирната компания носеше отговорност в случай на злополука.

Докато Конрад и работниците му разглобяваха Къщата на ужасите, неколкостотин други панаирджии работеха на централната алея — дресьори на животни, източни и кабаретни танцьорки, стриптийзьорки, гълтачи на огньове, факири, музиканти, готвачи, джуджета и дори слонове. С изключение на дълбоко заспалите шофьори на камионите, които трябваше да шофират след няколко часа, никой нямаше да си легне, докато и последната постройка не бъде разглобена и натоварена.

Виенското колело бе отчасти демонтирано. Наполовина разглобено, то приличаше на огромни зъбати челюсти, насочени към небето.

Останалите люлки и влакчета бяха бързо и сръчно разглобени — „Небесният гмуркач“, „Тип-топ“, синджирените люлки, въртележката, какви ли не вълшебни механизирани устройства за забавления — всичките натоварени в обикновени, прашни, мръсни и очукани фургони.

В един миг шатрите плющяха като водни пелени от черен дъжд. В следващия лежаха неподвижни на земята като огромни тъмни локви.

Гротескните образи от шоуто на уродите — всичките рисувани върху пана от именития панаирен художник Дейвид „Бързия“ Уайът — пърхаха и се развяваха върху придържащите ги пилони. Някои от по-големите изобразяваха уродливите лица на мутанти, хора с физически и умствени недостатъци, които си изхранваха прехраната в шоуто „Прищевки на природата“. Те сякаш се хилеха злорадо, намигаха, зъбеха се и се присмиваха на панаирджиите, които работеха под тях; шега на вятъра, който си играеше с паната. После прикрепящите въжета бяха развързани, колелцата изскърцаха и паната се плъзнаха надолу по пилоните. Бяха свалени, навити на рула и прибрани — кошмарни видения в огромни картонени хранилища.

В пет и половина сутринта, изтощен до смърт, Конрад огледа за последен път мястото, където се бе издигала Къщата на ужасите, и реши, че най-сетне може да си легне. Всичко бе демонтирано и натоварено. Оставаше само съвсем малка част от оборудването — работа за половин час, с която Гънтър, Призрака и още двама мъже можеха да се справят сами. Конрад плати на местните хамали и пътуващите с панаира помощници. Нареди на Призрака да надзирава довършването на работата и да изчака проверката на Макс Фрийд; напомни на Гънтър да изпълнява точно всички указания на Призрака. Плати аванс на двамата току-що станали от сън шофьори, които се подготвяха да подкарат камионите към Клиърфийлд, Пенсилвания, където бе следващата спирка на панаира. Конрад щеше да ги последва по-късно през деня със своята десетметрова каравана. Най-сетне, чувствайки силни болки в мускулите, той уморено пое към моторизираната си къща, паркирана в западния край на панаира сред повече от двеста подобни возила и фургони — все подвижни домове.

Колкото повече приближаваше до караваната, толкова по-бавни ставаха крачките му. Наслаждаваше се на нощта. Беше ясна и спокойна. Вятърът бе утихнал и въздухът бе неестествено неподвижен. Скоро щеше да се зазори, макар на изток хоризонтът все още да не беше изсветлял. Луната току-що се бе скрила зад планините. По небето плуваха само ефирни, леко фосфоресциращи облаци, тъмносребристи на фона на синьо-черното нощно небе. Конрад спря пред караваната и пое глътка хладен свеж въздух. Не бързаше да влезе, страхуваше се от това, което можеше да открие вътре.

Най-сетне реши, че не може да отлага повече. Приготви се за най-лошото, отвори вратата, качи се в караваната и запали лампите.

На мястото на шофьора нямаше никой. Кухнята беше празна, също и предната част, където имаше обзаведена спалня.

Конрад тръгна към задната част на главното помещение. Целият трепереше, когато колебливо плъзна вратата и пристъпи в своята спалня. Рязко завъртя ключа на лампата.

Леглото бе старателно оправено, точно както го бе оставил вчера сутринта. На матрака нямаше просната мъртва жена, както бе очаквал.

Той въздъхна с облекчение.

Беше минала една седмица, откакто намери последната мъртва жена. Скоро щеше да открие следващата. Беше неизбежно. Нуждата да изнасилва, убива и обезобразява телата на жертвите, се проявяваше на седмични интервали, много по-често, отколкото в миналото. Но очевидно тази нощ не се бе случило.

Поуспокоен, той се отправи към малката баня да вземе бърз горещ душ, преди да си легне — умивалникът вътре бе оплескан с кръв. Мокри кърпи бяха струпани на пода, целите в огромни тъмни петна.

Беше се случило.

Сапунерката бе пълна с луга; сапунът вътре бе червено-кафяв от кръв.

Близо минута Конрад остана на прага, втренчен в кабинката за душа. Завесата я закриваше изцяло. Мъжът съзнаваше, че трябва да я дръпне и да провери какво го очаква зад нея, но се страхуваше да го стори.

Затвори очи и се подпря на вратата, за да събере достатъчно сили и да избърши това, което бе необходимо.

Вече два пъти му се бе случвало да намира нещо в кабинката на душа. Нещо, което е било разкъсано, смачкано, потрошено и смляно. Нещо, което някога е било живо човешко същество, но вече не беше.

Чу как халките на завесата се плъзнаха по металния корниз: слууп-слууп-слуп.

Рязко отвори очи.

Завесата беше все така затворена, изобщо не помръдваше. Звукът беше плод на въображението му.

Той шумно издиша.

Хайде, по-бързо, рече си гневно.

Нервно облиза устни, отблъсна се от вратата и приближи до кабинката. Сграбчи завесата и рязко я дръпна.

Кабинката беше празна.

Този път поне тялото бе изхвърлено. Трябваше да бъде благодарен за това. Да се занимава с отвратителните останки беше задължение, което Конрад ненавиждаше.

Разбира се, трябваше да научи какво е било направено с поредния труп. Ако не е бил отнесен достатъчно далеч от мястото на панаира, за да отклони вниманието на полицията, щеше да се наложи да излезе и да го премести.

Той се отдалечи от кабинката и се зае да почисти опръсканата с кръв баня.

Петнайсет минути по-късно, изпитвайки непреодолима нужда от питие, той си взе от кухнята чаша, лед и бутилка „Джони Уокър“. Отнесе всичко в спалнята си, седна на леглото и си наля стотина грама скоч. Облегна се удобно на три възглавници и отпи от уискито, опитвайки да се успокои поне дотолкова, че да не тракат кубчетата лед в чашата му.

На нощното шкафче имаше ксерокопиран екземпляр на програмата за сезонното турне на Големия Американски Пътуващ Панаир. Беше оръфано от преглеждане. Конрад го взе.

От началото на ноември до средата на април, ГАПП, както всички останали панаири, преустановяваше дейност заради годишната си почивка. Повечето от панаирджиите, хора от различни пътуващи атракциони, прекарваха зимата в Гибсънтаун, Флорида — известен като Гибтаун в панаирните среди — където бяха създали своя общност, панаирен земен рай, място за почивка, където брадатата жена и триокият човек-алигатор можеха да пийнат заедно в близкия бар, без да ги следят любопитни погледи. Но от април до октомври, Големият панаир пътуваше непрестанно, всяка седмица се местеше в нов град, откъдето след шест дни щеше да изтръгне крехките си корени.

Бавно отпивайки от уискито, Конрад Стрейкър препрочиташе програмата на турнето. Поглъщаше с очи всеки ред, наслаждаваше се на имената на градовете, опитвайки се като екстрасенс да усети в кой от тях най-сетне ще се натъкне на децата на Елън.

Надяваше тя да има поне една дъщеря. Бе измислил как ще постъпи със сина й, ако имаше син, разбира се, но бе замислил нещо по-специално за дъщеря й.

Постепенно, след като си наля още сто грама, Конрад почувства, че уискито най-после му оказва желаното въздействие. Но както винаги новите имена на градовете от програмата на турнето упражняваха много по-успокояващ ефект върху нервите му, отколкото уискито.

След известно време той остави листа настрани и вдигна поглед към разпятието, окачено на стената над долната част на леглото. Висеше с главата надолу. Изпитото измъчено лице на Христос бе старателно оцветено в черно.

На нощното шкафче имаше оброчна тънка свещ в тумбеста чака. Конрад я държеше постоянно запалена. Свещта беше черна; восъкът гореше със странен тъмен пламък.

Конрад Стрейкър бе ревностен вярващ. Всяка вечер без изключение той казваше молитвите си. Но не се молеше на Исус.

Бе приел сатанинската религия преди двайсет и две години, малко след като Зина се бе развела с него. Мислеше за смъртта с неизразима наслада, нетърпеливо предвкусвайки спускането в Ада. Знаеше, че това е неговото предопределение. Адът… Истинският му дом. Противно на повечето човеци, не изпитваше страх от това пъклено място. Там щеше да намери покой. Любим помощник на Сатаната. Той принадлежеше на Ада. Там беше неговото място. Та нали след онази трагична Бъдни вечер, когато бе на дванайсет години, бе живял в постоянен ад, ден и нощ, нощ и ден, непрестанно…

Входната врата в предната част на караваната се отвори и возилото се разклати при близането на другия обитател. Вратата се затвори с трясък.

— Тук отзад съм! — извика Конрад, без да си даде труд да стане от леглото.

Отговор не последва, но той знаеше кой е влязъл.

— В банята бе страхотна бъркотия след твоето почистване — обади се Конрад.

Чу тежки стъпки, които приближаваха.

* * *

Следващата неделя Дейвид Клипърт и неговото куче Мус се разхождаха сред потъналите в свежа пролетна зеленина хълмове на Коул Каунти, на около три километра от мястото, където обикновено се разполагаше панаирът.

Наближаваше четири часът, когато мъжът и кучето превалиха тревист хълм. Мус, който тичаше пред господаря си, се натъкна на нещо, което му се стори необичайно интересно. Той го обиколи тичешком, но не посмя да се шмугне в храсталака, макар да бе заинтригуван от това, което бе забелязал. Излая няколко пъти, спря да подуши нещо, после отново започна да обикаля в кръг, шумно оповестявайки откритието си.

Изостанал на около двайсетина метра зад кучето, Дейвид не можеше да види за какво е цялата тази врява. Ала смяташе, че се досеща. Най-вероятно вълнението бе заради някоя пеперуда, пърхаща над плевелите. Или мъничко гущерче, застинало на някое листо, но не успяло да заблуди с мимикрията си острия поглед на Мус. Най-често бе някоя полска мишка. Мус никога не би приближил към нещо по-голямо. Той бе едър ирландски сетер с копринена козина, силен, добросърдечен и любвеобилен, но невероятен страхливец. Ако се бе натъкнал на змия, лисица или дори заек, щеше да хукне обратно към господаря си с подвита опашка.

Щом Дейвид приближи към високия до кръста храсталак — предимно отровна млечка и къпина — Мус предпазливо се отдръпна и тихичко започна да вие.

— Какво има, момче?

Кучето седна на около два метра от откритието си, вдигна умолителен поглед към господаря си и жално заскимтя.

Странно държание, помисли си Дейвид и се намръщи.

Мус обикновено не се плашеше от пеперуди и гущерчета. Веднъж зърнал подобна жертва, сетерът ставаше страховит, свиреп и абсолютно неудържим.

Няколко секунди по-късно, когато навлезе в храсталака и видя какво е привлякло вниманието на кучето, Дейви спря тъй рязко, сякаш се блъсна в тухлена стена.

— О, Господи!

Изглежда мощен поток полярен въздух неочаквано бе сменил посоката си, защото топлия майски следобед внезапно стана студен, смразяващо кръвта студен.

Два трупа, на мъж и жена, бяха проснати в храсталака, леко повдигнати от преплетените клонки на къпината. И двете тела бяха с лицата нагоре, разперили ръце, сякаш са били разпънати на кръст върху бодливите храсти. Мъжът беше изкормен.

Дейвид потръпна, но не отмести очи от ужасната гледка. В края на шейсетте години бе служил като военнополеви лекар във Виетнам, преди да бъде ранен и изпратен вкъщи; бе виждал различни коремни рани, разкъсани от куршуми и мини, разпорени от щикове и шрапнели стомаси. Не беше гнуслив.

Но когато разгледа отблизо жената и разбра какво е било сторено с нея, той неволно извика, бързо се извърна, направи няколко несигурни крачки в тревата, падна на колене и повърна.