Дийн Кунц
Панаирът (14)

Тринадесета глава

Четиримата се наблъскаха в малката шатра на гадателката. Лиз и Ейми седнаха на свободните столове до масата, където се намираше кристалното кълбо, искрящо с мека трепкаща светлина. Ричи и Бъз застанаха зад столовете.

Ейми реши, че Мадам Зина съвсем не прилича на циганка, въпреки разноцветните шалове, надиплените поли и крещящите бижута. Но жената бе много красива и подобаващо загадъчна.

Първо щеше да бъде предречено бъдещето на Лиз. Мадам Зина й зададе куп въпроси за нея и семейството й, сведения, от които се нуждаеше (както каза самата тя), за да фокусира възприятията си на медиум. Когато приключи с въпросите, тя надникна в кристалното кълбо; наведе се толкова близо, че тайнствената светлина и сенките наоколо изкривиха чертите й и тя заприлича на хищник.

В четири тумбести чаши, поставени в ъглите на шатрата, горяха свещи.

В голямата си клетка в дясната част на масата гарванът се размърда на пръчката си и дрезгаво изграчи.

Лиз погледна Ейми и извъртя очи.

Ейми се изкикоти. Чувстваше се лека като перце и безгрижна под въздействието на наркотика.

Престорено намръщена, Мадам Зина се втренчи в кристалното кълбо, сякаш се стараеше да прозре през воалите, закриващи бъдещето. После изражението й изведнъж се промени, заменено от искрено объркване. Тя премигна, поклати глава и се наведе още по-близо към светещата сфера върху масата.

— Какво има? — попиша Лиз.

Мадам Зина не отговори. Мъртвешкият израз на лицето й бе толкова истински, че Ейми се поуплаши.

— Не… — прошепна гадателката.

Лиз очевидно смяташе, че Мадам Зина все още продължава да играе ролята си. Лиз явно не бе видяла неподправения ужас, изписан по лицето на гадателката, който Ейми бе забелязала.

— Аз не… — започна Мадам Зина, сетне замълча и навлажни устните си. — Никога…

— Каква ще бъда? — нетърпеливо попита Лиз. — Богата? Известна? Или и двете?

Мадам Зина затвори очи за момент, бавно поклати глава, сетне отново погледна в кристалното кълбо.

— Господи… аз… аз…

Трябва да се махаме оттук, помисли си тревожно Ейми. Трябва да си тръгнем, преди тази жена да ни е казала нещо, което не бихме желали да чуем. Трябва да станем, да излезем и да хукнем с всички сили.

Мадам Зина вдигна поглед от кристалното кълбо. Кръвта се бе отдръпнала от лицето й.

— Каква актриса! — обади се Ричи.

— Само врели-некипели — раздразнено подхвърли Бъз.

Мадам Зина не им обърна внимание и заговори на Лиз:

— Аз… бих предпочела… да не гадая твоето бъдеще… точно сега. Трябва ми… време. Време, за да изтълкувам това, което току-що видях в кристалното кълбо. Ще гадая първо на приятелите ти, а после… ще се върна отново на твоето бъдеще, ако нямаш нищо против.

— О, разбира се, нямам нищо против — отвърна Лиз, наслаждавайки се на това, което според нея бе игра за подмамване на клиента да доплати за по-подробно гадаене. — Тълкувайте колкото време искате.

Мадам Зина се обърна към Ейми. Момичето забеляза, че очите на гадателката не са какви то бяха преди няколко минути; в тях се долавяше страх и тревога.

На Ейми й се прииска да стане и да излезе от шатрата. Чувстваше същата странна свръхестествена енергия, която я бе наелектризирала по време на шоуто на Марко Магьосника. Завладя я студено лепкаво усещане и тя зърна стробоскопически образи на гробове и разлагащи се трупове, на ухилени скелети, кошмарни картини, които проблясваха като отрязъци от филм, прожектиран върху екран в подсъзнанието й.

Тя опита да се изправи. Не можа.

Сърцето й блъскаше бясно.

Отново наркотиците. Това е всичко. Просто действието на наркотиците. Подправката, която Лиз бе добавила към тревата. Искаше й се изобщо да не беше пушила от нея; искаше й се да се бе противопоставила на Лиз и да бе отказала.

— Трябва да ти задам няколко въпроса… за теб… и за семейството ти — неуверено започна Мадам Зина, без да театралничи, както бе постъпила, докато изпълняваше номера си пред Лиз. — Както казах и на приятелката ти… нужни са ми някои сведения, за да мога да фокусирам възприятията си на медиум. — Тя говореше така, сякаш споделяше желанието на Ейми да скочи и да избяга далече от шатрата.

— Продължавайте — прошепна Ейми. — Не искам да знам… но трябва.

— Ей, какво става тук? — попита Ричи, усетил новите зли вибрации, които изпълниха шатрата.

Все още блажено неосъзнаваща промяната в поведението на гадателката и неочаквано сериозният й тон, Лиз се намеси:

— Шшт, Ричи! Не разваляй шоуто.

Мадам Зина се обърна към Ейми:

— Име?

— Ейми Харпър.

— Години?

— Седемнайсет.

— Къде живееш?

— Тук в Ройъл Сити.

— Имаш ли сестри?

— Не.

— Братя?

— Един.

— Името му?

— Джоуи Харпър.

— На колко е години?

— На десет.

— Майка ти жива ли е?

— Да.

— На колко е години?

— На четирийсет и пет, струва ми се.

Мадам Зина премигна и навлажни устни.

— Каква е на цвят косата на майка ти?

— Тъмнокестенява, почти черна, като моята.

— Какви са на цвят очите й?

— Много тъмни, като моите.

— Как… — Мадам Зина прочисти гърло.

Гарванът изпляска с криле.

Най-сетне Мадам Зина заговори отново:

— Как се казва майка ти?

— Елън Харпър.

Името явно стресна гадателката. Ситни капчици пот избиха по челото й.

— Знаеш ли моминското й име?

— Джиавенето — отвърна Ейми.

Мадам Зина пребледня още повече и се разтрепери.

— Какво, по дяволите… — започна Ричи, объркан и смутен от непресторения страх на гадателката.

— Шшт! — скара му се Лиз.

— Само куп глупости — намеси се Бъз.

Мадам Зина очевидно нямаше желание да погледне в кристалното кълбо, но накрая се насили да го стори. Премигна, задъха се и изкрещя. Блъсна стола си назад и стана. Помете стъклената сфера от масата. Тя се стовари на земята, но бе твърде тежка, за да се счупи лесно.

— Трябва да се махнете оттук! — настоятелно рече гадателката. — Трябва да тръгвате. Напуснете панаира. Приберете се вкъщи, заключете вратите и останете там, докато панаирът напусне града.

Двете момичета се изправиха.

— Какви са тия неясни предупреждения? — обади се Лиз. — Трябваше да ни гадаете безплатно. Дори не ни казахте как ще станем богати и известни.

От другата страна на масата Мадам Зина се втренчи в тях. Очите й бяха разширени от ужас.

— Слушайте, аз не съм гадателка. Нямам никакви способности на медиум. Просто мамя посетителите. Никога не съм виждала в бъдещето. Никога не съм виждала нищо в това кристално кълбо, освен светлината от крушката в дървената основа. Но тази вечер… само преди минути… Господи, наистина видях нещо. Не го разбирам. Не искам да го разбера. Господи, Боже мой, кой би искал да вижда в бъдещето? Това би, било проклятие, а не дарба. Но аз видях. Трябва да напуснете панаира веднага, на часа! Не спирайте никъде. Не се обръщайте назад.

Четиримата се взряха в нея, смаяни от реакцията й.

Мадам Зина се олюля, краката й се подкосиха и тя отново се стовари на стола.

— Вървете, дявол да го вземе! Махайте се оттук, преди да е станало твърде късно! Бягайте, проклети глупаци! Бързо!

Отвън на централната алея, облени в разноцветни светлини сред тълпата и звуците на калиопа, четиримата се гледаха един друг и чакаха някой да каже нещо.

Ричи заговори пръв:

— Какво беше всичко това?

— Тя е луда — отвърна Бъз.

— Не мисля така — обади се Ейми.

— Пълна откачалка — настоя Бъз.

— Ей, не разбирате ли какво стана? — попита Лиз. Засмя се щастливо и запляска с ръце.

— Ако имаш някакво обяснение, кажи го — подхвърли Ейми, все още смразена от изражението, появило се на лицето на Мадам Зина, когато бе надникнала в кристалното кълбо.

— Това е заговор — рече Лиз. — Охраната на панаира ни е забелязала, че пушим трева. Не искат подобни неща да се случват на тяхна територия, но също така не искат да повикат ченгетата. Панаирджиите избягват да се разправят с ченгета. Затова уреждат албиносът да ни даде безплатни билети за гадателката и тя да се опита да ни уплаши.

— Точно така! — възкликна Бъз. — Проклет да съм! Така е.

— Не зная — намеси се Ричи. — Не ми се вижда много смислено. Защо просто не са казали на горилите си да ни изхвърлят?

— Защото сме твърде много, глупчо — отбеляза Лиз. — Ще им трябват поне трима бабаити. Не искат да вдигат такъв голям скандал.

— Възможно ли е да беше искрена? — попита Ейми.

— Мадам Зина ли? — обади се Лиз. — Искаш да кажеш, че вярваш как е видяла нещо в кристалното си кълбо? Глупости!

Поговориха още малко и накрая приеха теорията на Лиз. С всяка минута им изглеждаше все по-смислена.

Но Ейми се запита дали изобщо щеше да им се стори правдоподобна, ако не бяха толкова дрогирани. Спомни си за Марко Магьосника; жената в ковчега с лицето на Лиз; порязването на пръста на Бъз на буркана с чудовището. Имаше твърде много неща, които да се обмислят; и все страховити. И макар обяснението на Лиз да беше доста нескопосано, бе също тъй доста удобно и просто, и Ейми с радост го прие.

— Пишка ми се — рече Лиз. — После искам сладолед и пътешествие из Къщата на ужасите. След това можем да се прибираме вкъщи. — Тя погъделичка Ричи под брадичката. — Когато се приберем вкъщи, ще ти покажа препускане, много по-вълнуващо от всичко тук. — Тя се обърна към Ейми: — Ела с мен до тоалетната.

— Не ми се налага — отказа момичето.

Лиз я хвана за ръката.

— Хайде. Ще ми правиш компания. Пък и трябва да поговорим, малката.

— Ще се срещнем при сладоледа ей там — посочи Ричи павилиончето до въртележката.

— Връщаме се след минутка — увери го Лиз и повлече Ейми през тълпата към края на централната алея.

* * *

Конрад стоеше в сенките зад шатрата на Зина, когато четиримата младежи излязоха и спряха в петното от проблясваща червена и жълта светлина, хвърляна от близката въртележка със синджирени люлки. Той чу русото момиче да казва, че иска да отиде до тоалетната, да яде сладолед и да мине през Къщата на ужасите. Веднага щом групичката се раздели и всички се отдалечиха, Конрад се шмугна в шатрата на Зина. Щом влезе, той дръпна платното, закриващо напълно входа; от външната му страна бяха написани шест думи:

ЗАТВОРЕНО. ВРЪЩАМ СЕ СЛЕД ДЕСЕТ МИНУТИ.

Зина седеше на стола си. Дори на трепкащата светлина на свещите, Конрад забеляза, че е мъртвешки пребледняла.

— Е, какво стана? — попита той.

— Отново задънена улица — припряно отвърна Зина.

— Тази прилича на Елън повече от всички останали, които съм ти изпращал.

— Просто съвпадение.

— Как се казва?

— Ейми Харпър.

Четирите срички наелектризираха Конрад. Той си спомни малкото момче, на което днес следобед даде двата безплатни пропуска. Името на детето беше Джоуи Харпър и то бе казало, че сестра му се казва Ейми. Момчето също приличаше на Елън.

— Какво научи за нея? — попита той.

— Много малко.

— Кажи ми.

— Не е тя.

— Нищо, кажи ми. Има ли братя? Сестри?

Зина се поколеба, сетне отвърна.

— Един брат.

— Как се казва?

— Какво значение има? Тя не е тази, която търсиш.

— Просто съм любопитен — безизразно отвърна Конрад. Чувстваше, че тя крие истината от него, но се боеше да повярва, че след толкова време най-сетне е открил жертвата си. — Как се казва брат й?

— Джоуи.

— Как се казва майка й?

— Нанси — отвърна Зина.

Конрад бе сигурен, че тя лъже. Втренчи се в нея и повторно попита:

— Сигурна ли си, че не е Лиона?

Зина примигна.

— Какво? Защо Лиона?

— Защото днес следобед, когато си побъбрих приятелски с Джоуи Харпър, докато наблюдаваше как сглобяваме Къщата на ужасите, той ми каза, че майка му се казвала Лиона.

Зина зяпна срещу него, смаяна. Объркана.

Конрад заобиколи масата и сложи ръка на рамото на жената.

Тя вдигна поглед към него.

— Знаеш ли какво мисля? — попита той. — Мисля, че момчето ме излъга. Смятам, че по някакъв начин е надушило опасността и ме излъга за името и годините на майка си. А сега и ти ме лъжеш.

— Конрад… остави ги.

Думите й бяха признание, че е открил децата на Елън, и той усети как го обзема разтърсващо въодушевление.

— Видях нещо в кристалното кълбо — продължи жената. В гласа й се долавяше страхопочитание и ужас. — То дори не е кристално. Евтино парче боклук. Няма нищо вълшебно в него. И все пак… тази вечер… когато двете момичета бяха тук… видях картини в кълбото. Бяха ужасяващи, страховити… Видях русата да пищи, ръцете и бяха протегнати напред, сякаш опитваше да се предпази от нещо ужасно, което се протягаше към нея. А видях и другата… Ейми… с разкъсани дрехи, цялата обляна в кръв. — Тя потрепери силно. — И мисля, че… момчетата също… на заден план във видението… момчетата, които бяха с онези момичета… целите в кръв.

— Това е знамение — рече Конрад. — Казах ти, ме ми бяха изпратени знамения. И това е следващото. То ми казва да не чакам. Казва ми да хвана Ейми днес, макар че ще трябва да се погрижа и за другите.

Зина поклати глава.

— Не! Не, Конрад, не мога да ти позволя да направиш това. Не можеш да търсиш отмъщение. Това е лудост. Не можеш просто да излезеш и да убиеш тези четири деца.

— О, вероятно няма да ги убия всичките със собствените си ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Гънтър ще се погрижи за тях.

— Гънтър? Той не би наранил никого.

— Нашият син се промени — рече Конрад. — Аз съм единственият, който знае колко се е променил. Най-сетне стана пълнолетен. Сега има нужда от жени и си взима това, от което се нуждае. И не само ги чука. Оставя истинска бъркотия след себе си. Прикривам го през последните няколко години. И сега ще получа отплата. Той ще ми осигури кървавото отмъщение, за което мечтая толкова отдавна.

— Какво искаш да кажеш с това, че си намира жени?

— Използва ги и след това ги разкъсва на парчета — рече Конрад. Знаеше, че тя е от тези хора, които ще се почувстват морално отговорни за действията на своя уродлив потомък. Усмихна, когато зърна болката, изписала се на лицето й.

— Колко? — попита тя.

— Загубих им бройката. Трийсет-четирийсет…

— Господи! — прошепна Зина, разтърсена до дъното на душата си. — Какво направих? Какво съм родила?

— Антихриста.

— Не. Ти не си с ума си. Страдаш от мания за величие. Не е толкова велик като Антихриста. Той просто е свиреп, безумен звяр. Трябваше да имам здравия разум на Елън. Трябваше да го убия, както тя уби Виктор. Сега… нося отговорност за всички, които са мъртви и всички, които ще умрат, преди той да намери смъртта си.

Застанал до нея, Конрад се протегна, стисна с ръце шията й и рече:

— Не мога да ти позволя да развалиш всичко!

Зина започна да се бори. Но желанието й за живот не бе достатъчно силно, докато желанието на Конрад да я убие бе стократно по-силно. Никога досега не бе изпитвал такава свръхестествена мощ и целеустременост. Чувстваше се суперзареден от демонична енергия, която сякаш изпускаше искри около него. Зина го удряше, риташе, дереше лицето му, но умря много по-лесно, отколкото бе очаквал. Той завлече тялото й в най-тъмния ъгъл на шатрата; по-късно щеше да измисли начин как да се отърве от него.

Гарванът грачеше истерично.

Уплашен, че птицата може да привлече някой при трупа, преди да се е отървал от него, Конрад отвори клетката, пъхна ръце вътре, сграбчи гарвана и му прекърши врата.

Излезе от шатрата на Зина и забърза обратно към Къщата на ужасите. Ейми Харпър и приятелите й щяха скоро да пристигнат, а той искаше да се подготви за посещението им.

* * *

Тази вечер Джоуи беше победител. Спечели шейсет и пет цента в играта с монети. Спечели малко плюшено мече за спуканите със стрелички балони. Спечели също и безплатно возене на въртележката, като успя да сграбчи месинговия пръстен при първата обиколка.

Беше на въртележката, яздеше черен жребец-красавец като този от филма със същото име, когато зърна Ейми. Не бе предвидил възможността приятелят й да я доведе на панаира, но ето я тук, в тъмнозелените си къси панталони и бледозелената памучна фланелка. Само че не беше с Бъз. Двете с Лиз вървяха към края на централната алея. Джоуи ги изгуби от поглед, защото люлката го завъртя, а когато направи пълен кръг, двете момичета бяха изчезнали в тълпата.

Няколко минути по-късно, щом слезе от въртележката, той тръгна да търси сестра си. Знаеше, че тя ще са зарадва да чуе как е заблудил майка им. Ще го сметне за умен и смел, задето е дошъл чак дотук съвсем сам. Той ценеше одобрението на Ейми повече от всичко на света и бе нетърпелив да чуе какво ще каже тя, като го види тук сам.