Дийн Кунц
Панаирът (16)

Петнадесета глава

Веднага щом изключи захранването на релсите, спирайки вагона с младежите, Конрад слезе от рампата и се отправи към централната алея. Възнамеряваше да заобиколи Къщата на ужасите, да влезе през задния вход на мазето, да заключи вратата след себе и да открие Гънтър. Искаше синът му да убие трите деца, но не и Ейми Харпър. Ейми, разбира се, трябваше да изтърпи неколкодневни мъки, преди да умре; трябваше да бъде изнасилена, може би и от него, и от Гънтър; такова бе желанието на Конрад, вече двайсет и пет години мечтаеше за това отмъщение. Бе дал подробни указания на Гънтър, но не беше сигурен, че синът му ще съумее да се овладее, след като веднъж започне да убива. Гънтър трябваше да бъде надзираван; както и непрестанно напътстван през следващия критичен час.

Но когато стигна края на рампата и понечи да се шмугне в прохода между Къщата на ужасите и шоуто „Прищевки на природата“, Конрад зърна Джоуи Харпър. Малкият брат на Ейми стоеше до другите врати на замъка, през които вагончетата излизаха от Къщата на ужасите.

Трябва да е видял сестра си да влиза, помисли си Конрад. Чака я да излезе. Какво ли ще направи, когато тя не се появи? Ще отиде да потърси помощ? Ще извика охраната?

Джоуи погледна към него.

Конрад се усмихна и му махна с ръка.

Трябваше да направи нещо с проклетото момче, и то бързо.

* * *

Бъз се изкачи на площадката, където убиецът с брадвата бе окъпан в зелена светлина и измъкна оръжието от черепа на манекена, сгърчен в краката на механичния маниак. С брадвата в ръка, той скочи обратно в прохода, където Ейми и Лиз се бяха сгушили една до друга и го чакаха.

— Брадвата е истинска — рече Бъз. — Не е много остра, но все ще ни бъде от полза.

— Нищо не разбирам — с разтреперан глас прошепна Лиз. — Какво става тук? Какво е всичко това?

— Не знам със сигурност — отвърна Бъз. — Мога само да предполагам. Но нали видяхте ръката…

— Това не беше ръка — прекъсна го Лиз.

— Ноктеста лапа, както искаш го наречи — каза Бъз. — Както и да е, беше също като ръцете на съществото в буркана, онзи мъртъв урод, когото видяхме маринован във формалдехид в „Прищевки на природата“. Само че тази ръка беше гигантска.

Ейми заговори с усилие. Бе изненадана, че изобщо успя да произнесе някакъв звук.

— Искаш да кажеш… Мислиш, че сме хванати в капан тук заедно с някакъв урод, който убива хора?

— Да — отвърна Бъз.

— Той не е убил Ричи! — извика Лиз. Гласът й пресекна. — Ричи не е мъртъв. Жив е. Той е… някъде… и е жив.

— Възможно е — рече Бъз. — Може би това е само план за отвличане или нещо подобно. Може би просто ще поискат откуп за Ричи. Възможно е.

Двамата с Ейми се спогледаха и макар да не беше лесно да разгадае изражението на Бъз на мъждивата зелена светлина, момичето разбра, че са на едно мнение — бе невъзможно Ричи да е жив. Не съществуваше шанс дори едно на един милион той някога да им се усмихне отново. Ричи беше мъртъв, нямаше го, завинаги.

— Трябва да се измъкнем оттук и да извикаме ченгетата — каза Лиз. — Трябва да спасим Ричи.

— Хайде — подкани ги Бъз. — Ще се върнем до входните врати и ако не можем да ги отворим, може би с тази брадва ще успея да разсека някоя стена и да се измъкнем.

Нямаше никаква светлина между огряната в зелено сцена от лявата им страна и входните врати, които бяха на около петнайсетина метра.

Лиз погледна към гробовно тъмния тунел и рече:

— Не. Не, не мога да вървя в тъмнината. Ами ако онова нещо ни чака там някъде?

— Имаш кибрит в чантата си — напомни й Ейми. — Можем да го използваме, за да открием пътя.

— Добра идея! — рече Бъз.

С треперещи ръце, Лиз затършува из чантата си и намери две кутии кибрит — едната пълна, другата наполовина.

Бъз ги взе, отдалечи се в тъмнината, запали клечка и стана отново видим.

— Да тръгваме! — рече той.

— Чакай! — спря го Лиз. — Чакай малко. Може би…

— Може би какво? — попита Ейми.

Бъз разклати клечката, щом пламъкът стигна до пръстите му и се върна в обсега на зелената светлина.

Лиз тръсна глава да избистри мозъка си.

— Толкова съм дрогирана… Упоена съм. Не мога да разсъждавам трезво. Така че не е ли възможно това изобщо да не се е случило? Може би това са просто кошмарни халюцинации? В последните две цигари, бях добавила към марихуаната силен халюциногенен наркотик — фенциклидин. Ангелският прах може да предизвика много лоши халюцинации, както знаете. Най-кошмарните, които някога могат да ти се привидят. Може би е само това. Неприятна халюцинация.

— Не може всички да имаме една и съща халюцинация — рече Бъз.

— Откъде мога да знам, че ти си от плът и кръв? — попита Лиз. — Може да съществуваш само в съзнанието ми. Може би истинският Бъз седи до Ейми във вагончето, вече изминала половината път през Къщата на ужасите. Може би аз също съм във вагончето, но съм толкова упоена, че не мога да разбера къде се намирам.

Ейми леко зашлеви Лиз през лицето.

— Слушай! Чуй ме, Лиз. Това не е неприятна халюцинация. Или поне не такава, каквато ти си мислиш. Всичко се случва наистина и аз съм изплашена до смърт, така че стига сме се мотали, ами да се махаме оттук.

Лиз примигна и облиза устни.

— Да. Права си. Съжалявам. Просто… ми се искаше да не се чувствам толкова дрогирана.

Бъз запали нова клечка, после още една, още една и двете момичета го последваха в тъмния тунел към входните врати на Къщата на ужасите.

* * *

Джоуи стоеше заедно с мъжа пред Къщата на ужасите и се опитваше да си спомни защо се бе уплашил от него при предишната им среща. Сега панаирджията изглеждаше толкова добросърдечен и се усмихваше тъй приятелски, че Джоуи неволно откликна и също се усмихна.

— Минавал ли си през моята Къща на ужасите, синко? — попита мъжът.

— Не. Обаче се возих на много други влакчета и люлки.

Беше избягвал Къщата на ужасите, защото изпитваше смътно безпокойство, макар че именно Конрад Стрейкър му бе дал безплатните билети.

— Моята къща на ужасите е най-интересната атракция на панаира — рече Конрад. — Искаш ли аз самият да те разведа из нея? Какво ще кажеш? Не обикновено возене, каквото получават всички посетители, а опознавателна обиколка със собственика. Мога да ти покажа всички скрити механизми, които малко хора някога са имали щастието да видят. Ще видиш как са направени чудовищата, как се задвижват, ръмжат и скърцат със зъби. Всичко. Абсолютно всичко. Ще ти покажа неща, които човек от нашето тесто би се радвал да научи.

— Наистина ли? — извика Джоуи.

— Разбира се — сърдечно рече панаирджията. — Както сигурно си забелязал, за тази вечер затворих Къщата на ужасите. Будката за билети също е затворена. Току-що изпратих последното вагонче — четирима хубави младежи.

— Едното момиче беше сестра ми — каза Джоуи.

— Тъй ли? Нека да позная. Едната приличаше на теб. Чернокосото момиче със зелените панталонки.

— Да, това е сестра ми. Тя не знае, че съм тук тази вечер. Искам да я почакам да излезе… за да й се обадя. А може би и тя би искала да направи опознавателна обиколка. Може ли да дойде с нас? Сигурен съм, че на Ейми много ще й хареса.

* * *

Входните врати на Къщата на ужасите бяха конструирани така, че да се отварят навътре от хидравлични механизми. Нямаха брави, нито дръжки, нищо, с което да могат да бъдат отворени.

— Ако можех да хвана ръба — рече Бъз, — вероятно щях да успея поне малко да ги отворя. Но те са толкова здраво притиснати.

— И да можеше да си промушиш пръстите в междината, нямаше да има никакво значение — каза Ейми. — Бездруго нямаше да успееш да отвориш вратите. Бас ловя, че са също като автоматичната врата на гаража у дома. Докато са свързани с хидравличната система, не могат да се отворят ръчно.

— Да — съгласи се Бъз. — Права си. Трябваше да се сетя.

Ейми бе изненадана, че се държи тъй хладнокръвно. Беше изплашена и й се гадеше — отчасти от мъка и отчасти от отвращение — когато си спомнеше какво се случи с Ричи. Но не бе загубила самообладание. Въпреки наркотика, който бе пушила, напълно се владееше. Всъщност дори съобразяваше по-бързо и разсъждаваше по-ясно от Бъз. Не се смяташе за силна личност; майка й винаги казваше, че е слаба и лабилна. Сега твърдостта й я изненада.

Лиз бе рухнала напълно. Плачеше непрестанно. Изглеждаше изтощена, с години по-възрастна. Скимтеше като малко кученце.

— Без паника — рече Бъз. — Все още разполагам с брадвата.

Ейми палеше една след друга кибритени клечки, докато Бъз удряше с брадвата — шест, осем, дванайсет удара.

Най-сетне спря задъхан.

— Безсмислено е. Проклетото острие е съвсем тъпо.

— Някой трябва да чуе цялото това блъскане — обади се Лиз.

— Съмнявам се — рече Ейми. — Спомнете си, че входът на Къщата на ужасите е доста навътре, поне на пет метра от будката за билети и централната алея, зад рампата, в края на входния пасаж. Никой минувач няма да чуе ударите на брадвата, не и сред цялата тази музика и кънтящият смях на клоуна.

— Но мъжът, който подканя посетителите, е там — рече Лиз. — Той ще чуе.

— За Бога, Лиз! — ядоса се Бъз. — Стегни се и си събери ума. Онзи мъж не е на наша страна. Той очевидно е един от организаторите на целия този капан. Та нали той ни подмами!

— Значи някакъв урод ще ни убие? — попита Лиз. — Това е безсмислено. Нелепо! Та онзи мъж дори не ни познава. Защо би избрал просто така някоя групичка деца и би ги хвърлил на… това същество?

— Не си ли слушала новините по телевизията? — попита Бъз. — Вече не е необходимо нещата да имат смисъл. Светът е пълен с откачени изроди.

— Но защо би го направил? — настоя Лиз.

— Може би просто за удоволствие — рече Ейми.

— Ще пищим — рече Лиз. — Ще пищя до пръсване.

— Давай! — рече Бъз.

— Не — намеси се Ейми. — Това също е безсмислено. Музиката свири по-силно от обикновено, а и клоунът продължава да се смее. Никой няма да ни чуе — а дори да ни чуе, ще си помисли, че просто се забавляваме. Хората би трябвало да пищят в Къщата на ужасите.

— Тогава какво ще правим? — попита Лиз. — Не можем просто да чакаме онова нещо да се върне. Трябва да направим нещо, по дяволите!

— Ще обиколим механичните чудовища наоколо и ще потърсим някое друго оръжие като брадвата, нещо, с което да можем да се защитим — рече Бъз.

— Брадвата дори не е остра — раздразнено рече Лиз. — Каква полза имаме от нея?

— Достатъчно остра е, за да задържи настрана онова същество — рече Бъз и я хвана здраво. — Може да е твърде тъпа, за да разсече дърво, но със сигурност ще нанесе доста поражения върху лицето на онзи негодник.

— Само с ловджийска пушка можеш да задържиш този урод на разстояние — с треперещ глас рече Лиз.

Щом пламъкът наближи пръстите на Ейми, тя пусна клечката. Беше напълно изгоряла, когато докосна пода. В продължение на няколко секунди тримата останаха в тъмнина, в каквато Ейми никога през живота си не бе попадала. Тъмнината не просто криеше заплаха; тя самата бе заплаха. Беше сякаш жива, зла, целенасочена тъмнина, която я обгръщаше все по-плътно от всички страни, докосвайки я с хладните си черни ръце.

Лиз тихичко изхленчи.

Ейми запали нова клечка и огряна от благодатната светлина на пламъка, рече:

— Бъз има право. Трябва да се въоръжим. Но това не е достатъчно. Дори ловджийската пушка може да се окаже недостатъчна. Този урод може да скочи от тавана или да изникне от пода толкова бързо, че да не ти остане време да дръпнеш спусъка. Трябва да потърсим друг изход.

— Няма изход — изплака Лиз. — Вратите, през които се излиза, ще бъдат като тези. Няма да могат да се отворят, нито да се разсекат. Хванати сме в капан.

— Сигурно има резервен пожарен изход — рече Ейми.

— Правилно! — обади се Бъз. — Някъде трябва да има пожарен изход. А може би и сервизен изход.

— Ще се въоръжим колкото можем — рече Ейми, — после ще потърсим изход.

— Искаш да влезеш по-навътре в това място? — недоверчиво попита Лиз. — Да не си откачила? То ще ни хване, ако влезем навътре.

— Със същата вероятност може да ни хване и тук при вратите — отвърна Ейми.

— Точно така — намеси се Бъз. — Да тръгваме.

— Не, не, не! — енергично заклати глава Лиз.

Пламъчето трепна.

Тъмнина.

Ейми запали нова клечка.

Лиз се бе свила съвсем ниско до здраво затворените врати, втренчила поглед в тавана, трепереща като лист.

Ейми хвана приятелката си за ръка и я дръпна да се изправи.

— Слушай, малката — рече й нежно, — двамата с Бъз не възнамеряваме да стоим тук, докато това същество се върне да ни търси. Така че трябва да тръгнеш с нас. Ако останеш тук сама, с теб е свършено. Искаш ли да останеш сама тук в тъмнината?

Лиз изтри сълзите си. Капчици влага все още блестяха на ресниците й. Лицето й беше мокро.

— Добре — примирено рече тя. — Ще дойда с вас. Но, по дяволите, няма да вървя отпред!

— Аз ще водя — увери я Бъз.

— Няма да вървя и последна — каза Лиз.

— Аз ще съм отзад — успокои я Ейми. — Ти ще бъдеш в пълна безопасност между двама ни, Лиз. Хайде, да тръгваме!

Бяха направили едва няколко предпазливи крачки, когато Лиз спря и рече:

— Господи, откъде е знаела?

— Кой откъде е знаел? И какво е знаел? — нетърпеливо попита Ейми.

— Откъде гадателката знаеше, че ще ни се случи нещо такова?

Объркани, тримата останаха безмълвни за момент. Клечката угасна и Ейми доста се забави, докато запали следващата. Ръцете й трепереха. Въпросът на Лиз за гадателката няма отговор, но той събуди странно чувство у Ейми — тръпка, премина по гърба й, обзе я усещането, че преживява нещо, което й се е случило преди. Бе попадала в тази ситуация и друг път — затворена в тъмно помещение заедно със същия ужасен урод. За няколко секунди това усещане бе тъй силно и разтърсващо, толкова обсебващо, та тя си помисли, че ще припадне; после всичко отмина.

— Нима Мадам Зина наистина е виждала в бъдещето? — попита Лиз. — Това е невъзможно, нали? Прекалено странно е. Какво, по дяволите, става тук?

— Нямам представа — рече Ейми. — Но сега нямаме време да се тревожим за това. Всяко нещо по реда си. Трябва да намерим пожарния изход и да се измъкнем оттук.

Отвън клоунът се изсмя злокобно.

Ейми, Лиз и Бъз поеха към вътрешността на Къщата на ужасите.

* * *

В продължение на няколко минути, след като Джоуи предложи да отложат малко опознавателната обиколка, Конрад застана зад момчето и се втренчи в изхода, преструвайки се, че чака сестрата и приятелите й да излязат от Къщата на ужасите.

— Защо се забавиха толкова? — попита Джоуи.

— О, това е най-дългото пътешествие на панаира — бързо отвърна Конрад и посочи плаката, където се рекламираше точно това предимство на Къщата на ужасите.

— Видях го — рече Джоуи. — Но не може да е чак толкова дълго.

— Дванайсет пълни минути.

— Забавиха се повече.

Конрад погледна часовника си и се намръщи.

— И защо никакви други вагончета не излизат? — попита Джоуи. — Няма ли вагончета и преди тях?

Конрад пристъпи към прохода за вагончетата до рампата на изхода и погледна по посока на релсите. Преструвайки се на изненадан, той рече:

— Централната верига не се движи.

— Какво означава това? — попита Джоуи и приближи до мъжа.

— Това означава, че проклетата машинария пак се е счупила — отвърна Конрад. — Случва се от време на време. Сестра ти и приятелите й са заседнали вътре. Трябва да вляза и да проверя какво не е наред с оборудването. — Той се обърна и се насочи към задната част на Къщата на ужасите. Сетне спря и погледна назад, сякаш бе забравил за миг Джоуи. — Ела с мен, синко. Може да се наложи да ми помогнеш.

Момчето се поколеба.

— Хайде — настоя Конрад. — Да не караме сестра ти да чака в тъмнината.

Момчето го последва зад Къщата на ужасите.

Конрад отвори вратата, която водеше в стаичката под основния под на конструкцията. Влезе и запали осветлението.

Джоуи пристъпи след него.

— Уха! — възкликна момчето. — Не си представях, че ще има толкова много машини.

Конрад затвори и заключи вратата. Сетне се обърна към Джоуи, ухили се и рече:

— Ти лъжливо, малко лайно! Майка ти не се казва Лиона.

* * *

Ейми, Лиз и Бъз се намираха дълбоко във вътрешността на Къщата на ужасите, когато редица лампи светнаха точно над релсите. Тримата бяха отминали няколко остри завоя, нервно се бяха спуснали по два-три дълги тъмни пасажа и сега се изкачваха по стръмен наклон, покрай восъчни чучела на чудовища от различни научнофантастични филми. Лампите не разпръснаха напълно мрака. Дълбоки сенки лежаха наоколо. Но всяка светлина беше добре дошла, защото на Ейми й бе останала една-единствена клечка.

— Какво стана? — разтревожено попита Лиз. Плашеше я всяка промяна в ситуацията, дори ако тази промяна означаваше светлина вместо мрак.

— Не зная — неспокойно отвърна Ейми.

— То светна лампите, за да ни намери по-лесно — каза Лиз. — Ето какво стана, и ти много добре го знаеш.

— Ако наистина е така — отбеляза Ейми, — ще му бъде доста по-трудно, ако се движим.

— Точно така — съгласи се Бъз. — Хайде, да не стоим тук. Да потърсим изход.

— Няма изход! — изплака Лиз. Но продължи да се изкачва заедно с тях.

Когато стигнаха върха, откриха голяма сцена от шест чудовища с човешки ръст, снабдени с огромни пипала и изцъклени очи. Извънземните, слизаха от летяща чиния — абсурдни форми, застинали в отражението на бледата светлина от лампите над релсите.

— Летящата чиния е доста голяма — отбеляза Бъз. — И тримата можем да се скрием вътре.

— Със сигурност ще проверят там — възрази Ейми. — Не можем да стоим на едно място, нито можем да се скрием. Трябва да се опитаме да се измъкнем.

Тъкмо замълча и централната верига между релсите се задвижи.

Тримата стреснато подскочиха.

Приближаващото вагонче шумно трополеше по релсите — трака-трак, трака-трак… — силен, насечен звук, който се чуваше въпреки музиката и звучащия на запис кух смях на клоуна. Тракането се усилваше с всяка изминала секунда.

— То идва за нас — извика Лиз. — О, Господи, Господи, този урод идва да ни хване!

Тъпият ръждясал нож, който Ейми бе взела от един от чудовищата-манекени сега изглеждаше смешно оръжие.

Трака-трак, трака-трак…

— Бързо! — рече Бъз. — Да се дръпнем от релсите.

Тримата се покатериха на широката платформа, откъдето шестте извънземни чудовища слизаха от летящата чиния.

Трака-трак, трака-трак…

— Вие двете идете до космическия кораб — нареди Бъз. — Застанете така, че да се виждате. Опитайте се да привлечете вниманието му.

— Какво смяташ да правиш? — попита Ейми.

Бъз се ухили. Беше пресилена, ужасена, напълно лишена от веселие усмивка. Опитваше се да запази образа си на мъжага. Посочи огромния камък от папиемаше и рече:

— Ще застана тук до този камък. Когато вагончето се изкачи дотук… когато мръсникът вътре ви види, ще го съсека, преди да е успял да изскочи на релсите.

— Може и да стане — рече Ейми.

— Ще стане — увери я Бъз. — Ще го разсека на две.

Трака-трак, трака-трак…

Вагонът се появи иззад близкия ъгъл и пое по наклона към тях.

Лиз се опита да избяга и да се скрие.

Ейми я сграбчи за китката и я издърпа до летящата чиния, където пътуващият във вагона щеше да ги забележи веднага щом достигнеше върха.

Бъз застана зад камъка. Беше напълно видим за Лиз и Ейми, но изцяло скрит от приближаващото се вагонче. Бе хванал брадвата с две ръце.

Трака-трак… Трака-трак… Трака… Трак…

Вагонът забави ход, щом наклонът се увеличи.

Бъз вдигна брадвата над главата си.

Ейми зърна предната част на ярко боядисаното возило.

— Господи! Пусни ме, пусни ме, Ейми! — изкрещя Лиз.

Ейми стисна още по-силно китката й.

Вече се виждаха и първите две седалки. Изглеждаха празни.

Трака… Трак… Трака…

Вървеше съвсем бавно.

Едва се движеше.

Най-сетне се появиха и задните седалки.

Ейми присви очи. Ако светлината беше малко по-мъждива, Ейми нямаше да успее да види нещото на задните седалки на вагончето. Но тя го видя. Просто купчина. Безформена сянка. Съществото се бе свило на пода на вагончето, опитвайки се да ги измами.

Бъз също го видя. С яростен вик, като при карате-двубой, той изскочи иззад камъка и стовари брадвата под нивото на краката си във вагона. Силният удар я изби от ръцете му.

Нещото не помръдна, а вагончето спря напълно.

— Убих го! — изкрещя Бъз.

Лиз и Ейми се втурнаха към него.

Бъз коленичи, протегна се към вагончето и отново хвана дръжката на брадвата. Дръпна и нещото в което бе потънало острието, се вдигна заедно с нея.

Глава.

Не главата на урода.

Уродът не е бил на задната седалка.

Тъпото острие на брадвата се бе забило дълбоко в черепа на Ричи. От пукнатината в костта изтичаше мозък и се плъзгаше по окървавеното му лице.

Лиз изпищя.

Бъз изпусна брадвата и се извърна от возилото. Повърна върху камъка от папиемаше.

Ейми бе толкова потресена, че пусна ръката на Лиз.

— Глупак такъв! — разкрещя се Лиз. — Ти го уби! Ти уби Ричи! — И Лиз, и Ейми се бяха въоръжили с тъпи ръждясали ножове, които бяха взели от експонатите в Къщата на ужасите. Лиз замахна с ножа, сякаш възнамеряваше да нападне Бъз. — Тъпанар такъв! Ти уби Ричи!

— Не — рече Ейми. — Не, Лиз. Миличка, чуй ме! Бъз не го е убил. Ричи е бил вече мъртъв. Във вагончето беше просто трупът му.

Лиз ридаеше, обзета от ужас. Заради наркотиците, които бе вземала цяла вечер, страхът й бе многократно по-силен. Тя се извърна и побягна, преди Ейми да успее да я хване. Прекоси експоната с летящата чиния, мина между две извънземни и леко закачи гумените им пипала, които потрепнаха във въздуха. Обезумялото момиче изчезна в сенките зад камъните от папиемаше.

— Лиз, по дяволите! — извика Ейми.

Звукът от стъпките на Лиз заглъхна бързо. Тя бе изчезнала в дебрите на Къщата на ужасите.

Ейми се обърна към Бъз.

Той бе коленичил. Тъкмо бе престанал да повръща. Вонята беше непоносима. Бъз избърса уста с опакото на ръката си.

— Добре ли си? — попита Ейми.

— Боже мой, това беше Ричи — прошепна той.

— Беше вече мъртъв.

— Но това беше Ричи!

— Само не припадай.

— Аз… няма да припадна.

— Добре ли си?

— Предполагам… да.

— Стегни се.

— Добре съм.

— Трябва да запазим хладнокръвие, ако искаме да оцелеем.

— Но това е лудост — рече Бъз.

— Лудост е — съгласи се Ейми. — Но всичко се случва наистина.

— Заключени сме в Къщата на ужасите заедно с… с чудовище.

— Трябва да се справим — търпеливо изрече тя.

Бъз кимна, опитвайки се възвърне самоувереността си на мъжага.

— Да. Ще се справим. Можем да се справим. Не ме е страх от никакъв урод.

В мига, в който Бъз замълча, на челото му се появи кърваво цвете. В първия миг Ейми не разбра, че това е кръв. Изглеждаше черно като петно от мастило. Но после слабата светлина го огря под различен ъгъл и Ейми видя, че е червено.

Миг след като се появи кръвта, се чу звук, който отекна в подобното на пещера помещение. Беше малко по-силен от тракането на движещото се вагонче — пук!

Бъз отвори уста.

След по-малко от секунда, преди Ейми да разбере какво всъщност става, дясното око на Бъз експлодира в струя кръв, парченца кожа и кости, а тъмната празна орбита заприлича на застинала в крясък уста.

И отново: пук!

Кръв и парчета плът изпръскаха отпред зелената фланелка на Ейми.

Тя рязко се извърна.

Мъжът, който ги бе пуснал в Къщата на ужасите, стоеше само на три метра. Бе насочил към Бъз малък пистолет; оръжието приличаше на играчка.

Ейми чу как зад нея Бъз простена, нададе странен гърлен звук и се стовари върху камъка, където бе повръщал.

Не е възможно това да се случва, помисли си Ейми.

Но знаеше, че всичко това наистина се случва. Сигурна бе, че тази нощ е била подготвяна от дълго, дълго време; тази нощ й е била предопределена, още преди да се роди.

Мъжът й се усмихна.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Новият Йосиф.

— Какво?

— Аз съм бащата на новия Бог. — Усмивката му напомняше озъбване на акула.

Ейми притисна с ръка ръждясалия нож отстрани до крака си, надявайки се, че мъжът няма да го види и тя по някакъв начин ще успее де се приближи към него и да го нападне.

— Кажи здрасти на малкото си братче — рече панаирджията. В едната си ръка държеше въже. Дръпна го и Джоуи излезе от тъмнината. Бе завързан като куче.

— О, Господи… — промълви Ейми. — Господи, помогни ни!

— Той не може да ти помогне — рече мъжът. — Господ е слаб. Сатаната е силен. Господ не може да ти помогне този път, кучко!