Владимир Арсениев
Дерсу Узала (6)

V глава
Наводнение

Река Билимбе. — Лоши поличби. — Дяволското място. — Нощна тревога. — Сихоте-Алин. — Лошо време. — Звероловната фанза. — Тайфун. — Три дни преливен дъжд. — Разбушувалите се стихии. — Наводнената гора.

На другия ден ние продължихме пътя си на север по хребета и към десет часа сутринта стигнахме до планината Острая, висока 678 метра. Ориентирахме се и слязохме при едно от поточетата, което ни отведе при река Билимбе.

През всичките тези дни времето беше мрачно; на няколко пътя започваше да ръми дъжд; отдалечените планини бяха забулени с нещо, което можеше да мине и за мъгла, и за някакъв здрач. По облачното небе над източния хоризонт се бяха проточили светли ивици и това ни даваше надежда, че времето ще се оправи.

Оставихме мулетата да се напасат и след това тръгнахме нагоре по река Билимбе, която удехейците наричат Били, а китайците Бин-лян-бей^[1]. Билимбе е дълга около 90 километра и води началото си от Сихоте-Алин. Планинските пътища, които започват от нея, са три: единият води вляво (ако застанем с лице към изворите) към река Санхобе, другият вдясно — към река Такема и третият направо — към Имам. Билимбе тече по сравнително тясна долина и по цялото си протежение приема само четири повече или по-малко значителни притока — по два от всяка страна. Най-големият от тях е река Забитая. Тя се влива в Билимбе отляво (по течението) на 26 километра от устието й. Изворите на Забитая се намират в един планински възел, от където извират и реките Амагу и Кулумбе, за които ще стане дума по-долу.

По онова време Билимбе можеше да се нарече пустинна. В долната си част реката е широка около 20 метра, дълбочината й стига до метър и половина, а скоростта на течението й е от 8 до 10 километра в час. В горната й част има няколко звероловни фанзи. В тях през зимата, само докато траеше ловът на самури, идваха китайци от Санхобе.

Този ден ни се удаде да извървим около тридесет километра; до Сихоте-Алин ни оставаха още толкова.

Билимбе е царство на растенията. По бреговете й расте извънредно гъста гора и човек остава с впечатлението, че реката тече по коридор. Надвесените над нея дървета на много места са преплели клоните си и са образували живописни арки.

По бреговете на ръкава й растат светлолюбиви и влаголюбиви храсти. Събраният от мене хербарий съдържа даурска шипка без бодли, с увиснали дребни листенца и средно големи цветове; розова върболиста спиреа, която образува заедно с леспедецата гъсти храсталаци. На същото място можеха да се видят сребристобелите пухчета на повета с дребни листа на дълги разперени дръжки; едра кичеста паченица, притежаваща изумителната способност да се приспособява и цъфти във всякаква обстановка, като понякога се изменя на вид до неузнаваемост; особен вид бързо растяща астра и високо великденче, издаващо присъствието си с големия си ръст и съцветието от бели класовидни четчици.

Към четири часа след пладне почнахме да избираме място за бивак. На едно място реката правеше голям завой. Нашият бряг беше полегат, а отсрещният — висок и стръмен. Тук именно се установихме за нощуване. Стрелците се заловиха да опъват палатките, а Дерсу взе един съд и отиде за вода. След пет минути той се върна крайно недоволен.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Моята мисли, това място лошо — отговори той на въпроса ми. — Моята в река ходи, искам вода, вземи, риба се кара.

— Как се кара? — смаяха се войниците и се затъркаляха от смях.

— Защо вашата се смей — сърдеше се Дерсу. — Скоро вашата плаче.

Най-сетне разбрах каква била работата. В момента, когато той понечил да гребне вода, от реката подала главата си риба. Рибата го гледала и ту отваряла, ту затваряла уста.

— Риба също хора — завърши разказа си Дерсу. — Негов също може говори, само тихо. Нашата не разбирай.

Току-що бяхме окачили чайника над огъня, когато ненадейно един камък се нажежи и се пръсна с такава сила, че разхвърли въглените във всички посоки като пушечен изстрел. Един въглен падна върху коленете на Дерсу.

— Пфу! — каза ядосано той. — Моята добре разбирай, това място лошо.

Стрелците пак се разсмяха.

След вечеря взех пушката си и отидох да се разходя край бивака. На около половин километър от него седнах на едно повалено от бурята дърво и се ослушах. Наоколо цареше тишина, само горе, по каменистите плитчини глухо бучеше реката. На отсрещния бряг като исполински часовои се бяха изправили могъщи кедри. Те гледаха сурово, сякаш знаеха някаква тайна, която на всяка цена трябваше да запазят от хората. След топлия дъжд от земята се вдигаха тежки изпарения. Те все повече и повече се сгъстяваха и скоро реката потъна в мъгла. От време на време лекият полъх на ветреца раздвижваше мъглата и тогава през нея ясно се очертаваха контурите на обраслия с иглолистна гора противоположен бряг.

В това време съзрях в мъглата нещо грамадно. То плуваше срещу мен по реката бавно и съвсем безшумно. Замръзнах на мястото си, сърцето ми се разтуптя. Но още повече се смаях, когато забелязах, че тъмният предмет спря, после взе да се отдръпва назад и след няколко минути изчезна така тайнствено, както се бе появил. Дали беше някакъв звяр или по реката плуваха изкоренени дървета, не зная. Здрачът, мрачната гора, гъстата мъгла и най-вече тази мъртва тишина създаваха неописуемо зловеща и тъжна картина. Достраша ме. Станах и бързо поех назад. След десетина минути вече наближавах бивака.

Спътниците ми се движеха около огъня и приличаха на дълги привидения. Те ту се устремяваха някъде нагоре, ту изведнъж се смаляваха и се просваха на земята. Попитах Захаров не е ли минало нещо край тях по реката. Отговори ми отрицателно.

Тогава му разказах за видението и се опитах да го обясня с игра на мъглата.

— Хм, какво лошото място — чух гласа на Дерсу.

Обърнах се. Нанаецът седеше край огъня и клатеше глава.

— Трябва негов гони — каза той и грабна брадвата.

— Кого? — попитах аз.

— Дяволът — отговори най-сериозно Дерсу.

След това отиде в гората и взе да сече сурови ели, трепетлики, люляк и други подобни, т.е. дървета, които пращят в огъня. Когато дърветата станаха много, той ги натрупа на голям куп и ги подпали. Яркият пламък изви нагоре, хиляди искри се завъртяха из въздуха. Щом дървата достатъчно се овъглиха, Дерсу с викове започна да ги разхвърля на всички страни. Това зарадва стрелците и те дотичаха да му помагат. Стрелците въртяха горящите главни и ги мятаха нагоре. Красиво нещо е въртящата се ракета, която пръска искри във всички посоки. Две главни паднаха във водата. Изгаснаха веднага, но още дълго пушиха. Най-сетне огънят беше унищожен. Една след друга разхвърляните из гората главни бавно изтляваха.

После седнахме да пием чай, а след чая почнахме да се готвим за лягане. Опитах се малко да почета, но не можах да се преборя със съня и незабелязано съм заспал. Стори ми се, че съм спал дълго. Изведнъж усетих, че някой разтърсва рамото ми…

— Ставайте веднага!

— Какво се е случило? — попитах аз и отворих очи.

Беше тъмно — по-тъмно от преди. Гъста като памук мъгла покриваше цялата гора. Ръмеше.

— Някакъв звяр се хвърли от оня бряг във водата — уплашено отвърна дежурният.

Скочих на крака и взех пушката си. След минута чух, че нещо действително излезе на брега и шумно се отърси от водата. В това време към мен приближиха Дерсу и Чжан-Бао. Застанали, с гръб към огъня, ние се напрягахме да видим какво става край реката, но мъглата беше толкова гъста и нощта — толкова тъмна, че и на две крачки решително нищо не можеше да се види.

— Ходи — тихо каза Дерсу.

Наистина някакво животно тихичко вървеше по чакъла. След минута чухме, че то отново отърси водата от себе си. Навярно и то ни беше чуло, защото спря. Погледнах мулетата: притискаха се едно до друго и наострили уши, гледаха към реката. Кучетата също изразяваха безпокойство. Алпа се бе сгушила в ъгъла на палатката и трепереше, а Леший, подвил опашка и прибрал ушите си, боязливо се озърташе.

Но ето че чакълът отново заскърца.

Наредих да разбудят останалите хора и гръмнах. Изстрелът раздвижи сънния въздух. Шумното ехо го подхвана и разнесе далеч из гората. Чуха се бързи стъпки по чакъла и плясък на водата в реката изплашените кучета се откъснаха от местата си и се разлаяха.

— Какво беше това? — обърнах се аз към голда. — Изюбър?

Той отрицателно поклати глава.

— Може би мечка?

— Не — отговори Дерсу.

— Тогава какво? — нетърпеливо попитах аз…

— Не знай — отговори той. — Нощ свърши, следа гледай, тогава разбирай.

След суматохата от съня ни нямаше и помен. Всички говорехме, всички изказвахме предположенията си и задавахме на Дерсу въпрос след въпрос. Той казваше, че животното не е било изюбър, защото той по-силно удрял с копитата си по чакъла; не е била и мечка, защото мечката щяла да сумти.

Поседяхме още малко и накрая почнахме да дремем. Аз и Чжан-Бао сами предложихме да дежурим през останалата част от нощта. След половин час всички отново потънаха в дълбок сън, сякаш нищо не се беше случило.

Най-после настъпи предутринният здрач. Мъглата стана сивкавосиня и навъсена. Дърветата, храстите и тревата по земята се покриха с капки роса. Мрачната гора дремеше. Реката изглеждаше неподвижна и сънена. Тогава се пъхнах под мрежата против комари и заспах дълбоко.

Събудих се в осем часа сутринта. Продължаваше да ръми. Дерсу беше ходил на разузнаване, но нищо не беше открил. Животното, приближило през нощта към нашия бивак, след изстрела бе побягнало назад през реката. Ако на плиткото имаше пясък, би могло да се видят следите му. Но сега ни оставаха само предположенията. Щом не е било лос, изюбър или мечка, навярно е било тигър.

Но по този въпрос Дерсу си имаше свое мнение.

— Риба казвай, камък стреляй, тебе, капитан, в мъглата лошо гледай, нощес някакъв лош хора ходи… Моята мисли, това място дявол живее. Друг път моята тук спи не искай.

Към девет часа сутринта напуснахме бивака и тръгнахме нагоре по река Билимбе. Времето не се беше оправило. Дърветата сякаш плачеха: през цялото време от листата им падаха на земята едри капки; дори стволовете им бяха мокри.

Колкото по-нататък отивахме, толкова по-тясна ставаше долината. На пътя си срещнахме няколко запустели звероловни фанзи. В тях аз видях само онова, което би забелязал всеки друг наблюдател, но Дерсу видя още много други неща. При оглеждането на едни кожи например той каза, че звероловът е бил с тъп нож и когато ги е одирал, е държал единия им край със зъби. Една захвърлена от ловците кожа от катеричка му разправи, че животното е било премазано от дърво. На трето място Дерсу видя, че във фанзата е имало много мишки и стопанинът й е водил безмилостна война с тях и т.н.

Спряхме за малко в последната фанза и към пладне стигнахме горното течение на реката. Пътеката отдавна беше свършила и известно време вървяхме по целина, като често преминавахме от единия бряг на реката на другия.

С приближаването на Сихоте-Алин гората ставаше все по-гъста и по-отрупана с повалени от буря дървета. Дъбът, тополата и липата изостанаха назад, а мястото на черната бреза зае бялата.

Под краката ни се появиха мъхове, върху които растеше много плаун, папрат, дребна горска острица и заешки киселец.

В горното си течение река Билимбе се разделя на две рекички. Ако се тръгне по дясната, може да се отиде на река Кулумбе (горен приток на Иман), а ако се тръгне по лявата (на северозапад), ще се излезе при един от горните притоци на река Арму. Ние тръгнахме по дясната рекичка и тя скоро ни отведе в подножието на Сихоте-Алин. Сега Билимбе приличаше на планински поток, чието корито е осеяно с големи камъни. Водата се стичаше по тях на малки струйки, изчезваше в тревата и неочаквано пак се появяваше някъде встрани, близо до повалените дървета.

Изкачването на билото откъм морето е доста стръмно. На тези места гребенът на Сихоте-Алин е гол. С мъка се изкатерихме на хребета. Исках да спрем тук и да се ориентираме, но от мъгла нищо не се виждаше. Дадохме на мулетата почивка и потеглихме по-нататък. Рядка, обрасла с мъх иглолистна гора, гъсталаци от блатен багулник и гъст килим от мъхове покриват западните склонове на Сихоте-Алин.

Слязохме малко по-долу от вододела и се разположихме на бивак при първия срещнат ручей.

При вечер времето не се промени; гъстата мъгла продължаваше като саван да покрива земята. Тази примесена със ситен дъжд мъгла започваше да ни досажда. Да вървиш из гората в такова време е все едно да вървиш, когато вали дъжд. Всеки храст, всяко дърво, което случайно докоснеш с рамо, те поръсва с хиляди едри капки.

След вечеря стрелците избърсаха пушките си и веднага легнаха да спят. Искаше ми се да поработя над картата, но работата не спореше. Завих се в наметалото си, легнах с лице към огъня и също заспах.

Следният ден посветих на изследване на западните склонове на Сихоте-Алин. По тях няма истински планински потоци. Водата безшумно сълзи под мъха. Рекичките текат спокойно между ниски брегове, обрасли с обикновена и бяла ела, лиственица и елша.

Исках да се спусна по река Кулумбе до мястото, където миналата година намерих удехейците, но Дерсу и Чжан-Бао ме посъветваха да не се отдалечавам от вододела. Казваха, че трябва да очакваме силни дъждове и в потвърждение на думите си сочеха небето. Сега мъглата се беше вдигнала по-нагоре и приличаше на дъждовни облаци. Моите двама водачи ми обясниха, че когато през време на безветрие мъглата изведнъж престане да пръска и вземе да се вдига нагоре, а заедно с това и кънтящото ехо изчезне, трябва да се очаква много силен дъжд. Наистина през всичките тези дни земята като че ли се мъчеше да се забули в мъгла, да се скрие от нещо, което я заплашваше, но мъглата неочаквано й беше изменила. Влязла сякаш в разбирателство с небето, тя се бе дръпнала настрани, давайки възможност на небесните стихии да се разправят със земята, както си искат.

Чжан-Бао ме съветваше да се върнем на Билимбе и да се помъчим да стигнем до звероловните фанзи. Съветът му беше много разумен, затова още същия ден поехме обратно. От сутринта на билото се кълбеше гъста мъгла. Сега вместо нея иззад хребета пълзяха тежки облаци. Дерсу и Чжан-Бао вървяха отпред, постоянно поглеждаха небето и нещо си говореха. От опит знаех, че Дерсу рядко греши и щом се тревожеше, значи имаше сериозни основания за това.

Към четири часа след обяд стигнахме до първата звероловна фанза. Изведнъж отново се появи извънредно гъста мъгла; имахме чувството, че за да минем през нея, трябва да употребим усилие. Дерсу стреля във въздуха. Силно ехо се затъркаля из гората. Това окончателно обърка познанията ми по метеорология и аз поисках обяснения от Дерсу. Той беше доволен. Според думите му повторното появяване на мъгла, примесена със ситни капчици, и кънтящото ехо показвали, че дъждът се отдалечава поне до разсъмване. Значи можехме да продължим по-нататък. Тръгнахме по-бързо и по здрач се добрахме до втората фанза, която беше по-уютна и по-голяма по размери.

За няколко минути фанзата заприлича на жилище. Събрахме разхвърляното имущество в един ъгъл, пометохме пода, запалихме печката. Поради мъглата, а може би и защото печката отдавна не беше горяла, коминът не теглеше и цялата фанза се напълни с дим. Трябваше да запалим печката с разгорени въглени. Едва вечерта, когато стана съвсем тъмно, коминът взе да тегли и кановете почнаха да се стоплят. Стрелците бяха наклали голям огън навън, варяха чай и си разказваха нещо смешно. Дерсу и Чжан-Бао бяха седнали край друг огън, мълчаха и пушеха лули. Посъветвах се с тях и реших, че ако на другия ден не завали силен дъжд, ще продължим пътя си. Трябваше на всяка цена да минем „бузите“, защото ако реката започнеше да приижда, щяхме да бъдем принудени да направим голяма заобиколка през скалистите сопки Онку и Чжугдини, което на удехейски значи „Дяволско жилище“.

Нощта мина благополучно.

Беше още тъмно, когато Чжан-Бао разбуди всички ни. Този човек и без часовник беше намерил начин да познава точно колко е часът. Пихме набързо чай и без да чакаме изгрева на слънцето, тръгнахме на път. Ако се съдеше по часовника, слънцето отдавна трябваше да е изгряло, но небето беше сиво и навъсено. Планините бяха обвити с нещо средно между мъгла и дъждовен прах. Скоро закапа дъжд, а след това към неговото шумолене започна да се примесва още някакъв шум. Беше вятърът.

— Започва — каза Дерсу, посочвайки небето.

Наистина през разкъсалата се пелена на мъглата съвсем ясно се видя движението на облаците, които бързо се носеха на северозапад. Много скоро се измокрихме до кости. Сега ни беше все едно. Дъждът за нас не можеше да бъде пречка. За да не заобикаляме скалите, навлязохме в реката и тръгнахме по камъните в плиткото. Всички бяха в бодро настроение на духа; стрелците се смееха и блъскаха един друг във водата. Най-после в три часа след обяд минахме теснините. Опасните места останаха зад нас.

В гората не страдахме от вятъра, но всеки път, щом излезехме на реката, започвахме да зъзнем. В пет часа след пладне стигнахме четвъртата звероловна фанза. Беше построена на брега на малък ръкав от лявата страна на реката. Прекосихме реката и започнахме да се готвим за нощуване. След като разтовариха мулетата, стрелците взеха да мъкнат дърва и да разтребват фанзата.

Всеки, на когото се е случвало да скита из тайгата, знае какво значи в лошо време да намериш звероловна фанза. Първо — не трябва да събираш много дърва, второ — фанзата е все пак по-суха, по-топла и по-сигурна от палатката. Докато стрелците шетаха около фанзата, аз и Чжан-Бао се изкачихме на най-близката сопка. Тук отвисоко можеше да се види какво става в долината на река Билимбе.

Силен поривист вятър изтласкваше откъм морето кълбета мъгла. Те се търкаляха по земята като гигантски вълни и се смесваха с дъждовните облаци в планините.

Върнахме се на свечеряване. Във фанзата вече гореше огън. Легнах на кана, но дълго не можах да заспя. Дъждът плющеше по прозорците; горе, навярно на покрива, потропваше кора; някъде свиреше вятър и не можеше да се разбере дали шумолеше дъждът или стенеха замръзналите храсти и дървета. Бурята вилня цяла нощ.

На 10 август сутринта се събудих от силен шум. Не беше нужно да излизам от фанзата, за да разбера какво става. Валеше като из ръкав. От силния вятър фанзата се тресеше из основи.

Облякох се бързо и излязох навън. В природата ставаше нещо невероятно. И дъждът, и мъглата, и облаците — всичко се беше смесило помежду си. Огромните кедри се поклащаха ту на една, ту на друга страна, шумяха сърдито и сякаш се оплакваха от съдбата си.

На брега на реката забелязах Дерсу. Той вървеше и внимателно гледаше водата.

— Какво правиш? — попитах го аз.

— Камъни гледам: вода прииждай — отвърна той и почна да ругае китаеца, който бе построил фанзата толкова близко до реката.

Едва сега обърнах внимание на това, че фанзата наистина се намира на нисък бряг и при наводнение лесно можеше да бъде заляна от водата.

Към пладне, след като поговориха нещо помежду си, Дерсу и Чжан-Бао отидоха в гората. Наметнах дъждобрана си и тръгнах подире им. Видях ги близо до сопката, на която се бях качвал предишния ден. Мъкнеха дърва и ги струпваха накуп. Изненадах се, че ги трупат толкова далеч от фанзата. Не исках да им преча и се изкачих на височинката. Напразно се надявах да видя долината на Билимбе: освен дъжд и мъгла нищо друго не се виждаше. Дъждовните завеси се носеха на талази из въздуха и минаваха през гората. След моментите на затишие бурята сякаш искаше да навакса изгубеното и почваше да бушува още по-силно.

Мокър и премръзнал, аз се върнах във фанзата и изпратих Сабитов при Дерсу за дърва. Сабитов се върна и доложи, че Дерсу и Чжан-Бао не дават от дървата. Знаех, че Дерсу не прави нещо без причина и тръгнах да събирам със стрелците дърва нагоре по ръкава.

След около два часа Дерсу и Чжан-Бао се върнаха във фанзата. Бяха мокри до кости. Съблякоха се и почнаха да се сушат край огъня.

Преди да се смрачи, отидох още веднъж да погледна водата. Прииждаше бавно и види се до сутринта нямаше опасност реката да излезе от бреговете си. Но въпреки това наредих да приберат цялото ни имущество и да оседлаят мулетата. Дерсу одобри тези предпазни мерки. Вечерта, когато се стъмни, заплющя пороен дъжд. Стана зловещо.

Ненадейно всичко във фанзата се освети за миг. Блесна ярка светкавица и след нея се чу силен гръм. Подобно на кънтящо ехо той премина надлъж и нашир по цялото небе. Вързаните мулета задърпаха въжетата, кучетата се разлаяха.

Дерсу лежеше буден на кана и се вслушваше в онова, което ставаше навън. Чжан-Бао седеше до вратата и от време на време разменяше с него по някоя къса фраза. Исках да кажа нещо, но Чжан-Бао ми направи знак да мълча. Затаил дъх и аз взех да се ослушвам. Ухото ми долови отвъд стената слаб звук, подобен на шуртене. Дерсу скочи от мястото си и бързо изтича навън. След минутка се върна и каза, че трябва веднага да разбудим хората, тъй като реката е излязла от бреговете си и водата заобикаля фанзата. Стрелците наскачаха и започнаха бързо да се обличат. Туртигин и Калиновски объркаха обувките си и се засмяха.

— Какво се смеете? — сърдито викна Дерсу. — Скоро ще плачете.

Докато се обувахме, водата успя да проникне през стените и заля огнището. Въглените в него засъскаха и угаснаха. Чжан-Бао запали борина? На нейната светлина ние сгънахме постилките си и отидохме при мулетата. Те бяха вече до коляно във водата и изплашено се озъртаха настрани. Светехме си с брезова кора и борина, докато натоварихме конете — и то тъкмо навреме. Водата вече бе успяла да промие дълбок проток зад фанзата и ако бяхме закъснели още малко, изобщо не бихме могли да минем. Дерсу и Чжан-Бао избягаха някъде и да си кажа право, аз доста се изплаших. Наредих на хората да се движат близо един до друг и тръгнах към височината, на която се бях изкачвал през деня. Тъмнината, вятърът и дъждът ни срещнаха веднага щом завихме зад ъгъла на фанзата.

Дъждът шибаше лицата ни и не ни даваше да отворим очи. Беше тъмно като в рог. В непрогледната тъмнина ни се струваше, че заедно с вятъра към бездната се носеха дърветата, сопките и водата в реката, че всичко това заедно с дъжда образува една плътна, движеща се с чудовищна бързина маса.

Сред стрелците настъпи объркване.

Тогава видях пред себе си малък огън и се досетих, че са го запалили Дерсу и Чжан-Бао. Зад фанзата вече имаше дълбок проток. Казах на стрелците да се държат за мулетата откъм противоположната на течението страна. До огъня имаше не повече от сто и петдесет крачки. Но ни беше нужно много време, за да ги извървим. В тъмното навлязохме сред повален и от буря дървета, оплетохме се в някакви храсталаци, после пак нагазихме във вода. Тя бързо течеше надолу по долината, от което заключих, че на разсъмване сигурно ще залее цялата гора. Най-после се добрахме до сопката. Едва тук разбрах до каква степен бяха предвидливи Дерсу и Чжан-Бао. Чак сега ми стана ясно защо бяха събирали дървата. Над купчината имаше подпрени с прътове два пласта кедрова кора. И под тази защита Дерсу и Чжан-Бао бяха запалили огъня. Без да губим време, започнахме да опъваме палатки. Високата скала, в чието подножие се разположихме, ни правеше завет. За сън не можеше и да се мисли. Дълго седяхме и се сушихме край огъня, а бурята бушуваше все по-яростно и шумът на реката ставаше все по-силен.

Най-после започна да съмва. На дневна светлина ние не можахме да познаем къде е била фанзата: от нея не беше останала и следа. Цялата гора бе плувнала във вода; водата приближаваше вече към нашия бивак и беше време да го пренесем по-високо. Хората без много обяснения разбраха какво трябва да правят. Едни се заловиха да пренасят палатките, други — да секат борови клонки и да постилат с тях мократа земя. Дерсу и Чжан-Бао пак се заеха да мъкнат дърва. Пренасянето на бивака и запасяването с дърва продължи към час и половина. В това време дъждът сякаш понамаля. Всъщност имаше само малко затишие. Пак се появи гъста мъгла; тя бързо се вдигна нагоре, след което отново заплиска пороен дъжд. Такъв дъжд не помня да съм виждал нито преди, нито след този. Близките планини и гората изчезнаха зад стена от вода. Отново се завряхме в палатките.

Неочаквано се чуха викове. Опасността се появи оттам, откъдето изобщо не я очаквахме. По клисурата, в края на която се бяхме разположили, идваше вода. За наш късмет едната страна на клисурата беше по-дълбока. Водата се устреми нататък и скоро проми дълбока канавка. Аз и Чжан-Бао пазехме огъня от дъжда, а Дерсу и стрелците се бореха с водата. Никой не мислеше да се суши — добре беше, ако успееше да се стопли. Понякога през мъглата се виждаше тъмно небе, покрито с облаци. Те съвсем не се движеха в посоката, в която духаше вятърът, а на югозапад.

— Лошо — казваше Дерсу, — скоро няма свършвай.

Според думите му такъв тайфун имало през 1895 година. Наводнението го заварило на река Даубихе, около местността Анучино. С малката си лодчица тогава спасил завеждащия пощенската кантора, две жени на войници с децата им и четирима китайци. Два дни и две нощи сновал с черупката си и свалял хората от покривите на къщите и от дърветата. След като извършил това добро дело, Дерсу напуснал Анучино, без да дочака водата да спадне напълно. После искали да го наградят, но не могли да го намерят никъде из тайгата.

Преди мръкване всички още веднъж ходихме за дърва — да се осигурим за през нощта.

На 12 август на разсъмване духна силен североизточен вятър, но скоро стихна. Дъждът се лееше, както преди, безспир. Всички бяхме страшно измъчени и едва стояхме на крака. Трябваше ту да държим палатката, за да не я вдигне вятърът, ту да закриваме огъня, ту да мъкнем дърва. Потокът, който препускаше по клисурата, ни доставяше доста ядове. Водата често се устремяваше към палатките; трябваше да правим бентове и да я отвеждаме настрана. Мокрите дърва горяха лошо и много пушеха. От безсънието и пушека всички ни боляха очите. Имахме усещането, че в тях бяха насипали пясък. Нещастните кучета лежаха под надвисналата скала и не вдигаха глави.

Реката представляваше страшна гледка. От бързото течение на водата ни се завиваше свят. Струваше ни се, че брегът се движи със същата бързина в обратна посока. Цялата долина — от планина до планина — бе заляна с вода. Коритото на реката се определяше само от стремителното течение. По водата плуваха дребни боклуци и големи клонести дървета; те сякаш се спасяваха с бягство от онова с нищо непоправимо нещастие, което се бе случило там някъде в планините. Горските великани, чиито корени бяха подмити от водата, падаха в реката, увличайки със себе си огромни буци пръст и израсналите върху нея млади фиданки. В същия миг течението подхващаше падналите дървета и ги понасяше по-нататък. Реката се мяташе в бреговете си като разярен звяр. Водата с бесни скокове носеше надолу по долината. Там, където изкоренените дървета препречваха пътя й, се образуваха кълба от жълта пяна. По локвите изскачаха мехури. Вятърът ги гонеше по водата, те се пукаха и пак се появяваха.

Мина още един ден. Вечерта дъждът заваля с нова сила. Същевременно се усили и вятърът. Тази нощ прекарахме в някаква полудрямка. Един се вдигаше, друг грохваше от умора на земята.

Природата сякаш искаше да покаже до каква степен може да изтощи човека в борба със стихиите. Така мина четвъртата бурна нощ.

На разсъмване нищо не се бе променило. Невъзможно беше да се разбере откъде идваше този шум: от вятъра, дъжда или от водата в реката. Към девет часа вечерта вятърът промени още веднъж посоката си и задуха от югоизток. Стрелците се бяха сврели в палатките и завити с шинели, лежаха неподвижно. Край огъня оставаха само Дерсу и Чжан-Бао, но и те, види се, бяха започнали да се уморяват. Що се отнася до мен, аз се чувствувах съвсем разбит. Не ми се искаше нито да ям, нито да пия, нито да спя — просто ми се искаше да лежа и да не мърдам. Около пладне небето сякаш стана по-светло, но дъждът не намаля.

Изведнъж се появиха кратки, но силни вихри. След всеки такъв порив на вятъра настъпваше затишие. Вихрите ставаха по-редки, но затова пък всеки следващ беше по-силен от предишния.

— Скоро свършвай — каза Дерсу.

Думите на стареца веднага прогониха апатията от хората. Всички се оживиха, станаха на крака. Дъждът бе изгубил силата си и валеше на пориви, преминавайки ту в порой, ту в ръмене. Това вече внасяше известно разнообразие и ни даваше надежда, че времето ще се оправи. Поздрач дъждът започна забележимо да стихва и вечерта спря съвсем малко по малко небето започна да се изчиства, тук-там се появиха звезди…

С какво удоволствие се изсушихме, пихме чай и легнахме на суха постилка! Това беше истинска почивка.