Владимир Арсениев
Дерсу Узала (20)

XIX глава
Завръщането на Хей-ба-Тоу

Силният вятър. — Приключенията на Хей-ба-тоу. — Екипиране за зимен поход. — Устройство на нартите. — Риболов. — Удехейците и студът. — Пустинарки. — Зимният поход. — В навечерието на тръгването. — Нартовият обоз. — Река Кусун и притоците й. — Тигровата скала. — Скалите. — Опожарените гори. — Палатката зиме. — Горските птици. — Националността на дяволите. — Удехеецът Сунцай.

В геоложко отношение тази част от крайбрежието е много интересна. Между Унтугу и река Кузнецов скалите са разположени в следния ред: отдясно на потока Унтугу Сагди се виждат открити конгломерати от дребни заоблени камъчета, простиращи се от североизток на югозапад (51°), с ъгъл на наклона 18°; по-нататък, при нос Хорло-дуони, има червени метаморфози рани лави; още по на юг, около река Канчжоу — цветни редуващи се слоеве базалтов туф, дебели 120–130 м., а още по-нататък — някаква вулканично зеленокаменна скала с шлири. Около поточето Куа се издигат високи крайбрежни тераси с масивна основа, изградени от някаква тъмна неправилно напукана скала, и на края, близо до отвесната скала Хадие, видяхме същата неизвестна скала, но с плочеста вертикална слоевидност.

На 22 ноември ние стигнахме реката Хобе, а на 23 сутринта бяхме на Кусун.

Още от предишния ден времето беше започнало да се разваля. Барометърът стоеше на 756 при 10°С. Небето бе забулено от облаци. Към 10 часа сутринта започна да прехвръква сняг и не спря до обяд.

След кратка почивка при туземците на Кусун аз исках да продължим пътя си, но те ме посъветваха да останем при тях още един ден. Удехейците казваха, че след дълго затишие непременно трябва да се очаква много силен вятър. Местните китайци също бяха разтревожени и често поглеждаха на запад. Попитах какво има. Те ми посочиха покрития със сняг хребет Кямо.

Едва сега забелязах, че неговите контури, които доскоро се виждаха отчетливо и ясно, бяха станали неясни и размазани; планините сякаш „пушеха“. Според думите на китайките вятърът от хребета Кямо стигал до морето за два часа.

Те връзваха покривите на фанзите за най-близките пънове и дървета, а наредените на кръстци снопи покриваха с мрежи, изплетени от трева. И наистина към два часа след обяд започна да духа откачало тих и постоянен, а след това все по-засилващ се вятър. Едновременно с него долиташе и някаква вихрушка от сняг, прах и вдигнати от земята сухи листа. Привечер вятърът достигна най-голямата си сила. Аз излязох с анемометъра, за да измеря скоростта му, но един негов порив счупи колелото на прибора и едва не ме събори на земята. За миг зърнах да летят из въздуха дъска и парче дървесна кора, отнесени от някакъв покрив. Вятърът бе изтъркалял през целия двор и бе притиснал към оградата и една китайска двуколка, която преди това стоеше до фанзата. От една лошо привързана купа сено за няколко минути не остана и помен.

На разсъмване вятърът взе да стихва. Силните му пориви започнаха да се редуват с периоди на затишие. Когато съмна, не можах да позная мястото: една фанза беше разрушена до основи, на друга бе отнесена едната стена, на земята лежаха много изтръгнати от корен дървета. С изгряването на слънцето настъпи пълно затишие; след половин час вятърът отново задуха, но вече от юг.

Трябваше да продължим да вървим, но никак не ни се тръгваше. Спътниците ми бяха уморени, китайците бяха толкова гостоприемни. Реших да останем при тях още един ден — и добре направих. Същата вечер откъм морето дотича един млад удехеец и ни съобщи радостна новина: Хей-ба-тоу се беше завърнал с лодката си и с цялото ни имущество. Спътниците ми викаха „ура!“ и радостно си стискаха ръцете.

И наистина имаше на какво да се радват: дори самия аз бях готов да затанцувам.

На другия ден още в ранни зори ние бяхме на брега. Хей-ба-тоу се радваше не по-малко от нас. Стрелците се бутаха около лодкаря и го обсипваха с въпроси. Оказа се, че силният вятър го застигнал при река Канчжоу и го отнесъл към остров Сахалин. Хей-ба-тоу не загубил присъствие на духа и с максимални усилия се придържал по-близо до брега, тъй като знаел, че иначе ще бъде отнесен в Япония. От остров Сахалин той се прехвърлил в пристанището Императорское (сега Советское) и оттук вече тръгнал на юг покрай морския бряг. На река Нахтоху той научил от удехейците, че сме тръгнали за Амагу и решил да ни догони. Вчерашната буря го заварила на река Холонку, а след това за един ден стигнал до Кусун.

В главата ми веднага узря нов план: реших да се изкача по река Кусун до Сихоте-Алин и да се прехвърля на Бикин. Продуктите, инструментите, топлото облекло, обувките, снаряжението и патроните — сега всичко беше при нас.

Хей-ба-тоу също реши да презимува на Кусун. Да се плува по море вече бе станало невъзможно; край бреговете имаше много плаващ лед, устията на реките замръзваха.

Без да се бавят, стрелците започнаха да разтоварват лодката. След като свалиха мачтите, кормилото и платната й, те я измъкнаха на брега, поставиха я на дървени трупчета и я укрепиха от двете страни с колчета. На другия ден се заловихме да се снабдяваме с нарти^[1]. Три купихме от удехейците, а три трябваше да си направим сами. Захаров и Аринин ги биваше за дърводелци. За помощници им бяха дадени още двама удехейци. На Дерсу бе възложено общото ръководство на работата. Неговите всевъзможни забележки бяха винаги на място, стрелците свикнаха с тях и вече не спореха с него. Те не пристъпваха към никаква работа, докато не получеха неговото одобрение.

За изработването на нартите изгубихме 10 дни. От време на време спътниците ми ходеха на лов; понякога носеха нещо, но по-често се връщаха с празни ръце. Бяхме се сприятелили с кусунските удехейци и познавахме всички по лице и по име.

На 25 ноември аз, Дерсу и Аринин тръгнахме с туземците да ловим риба при устието на Кусун. Удехейците бяха взели със себе си тръстикови факли и тежки дървени чукове.

Между ръкавите на един от обрасналите с трепетлика, елша и ракита острови ние се натъкнахме на някакви странни колиби, покрити с трева. Веднага познах, че са направени от японците. Това бяха колиби на бракониери, съвсем незабележими както откъм сушата, така и откъм морето. Една от тези колиби използувахме и ние. Заливчето беше съвсем замръзнало. Ледът беше гладък като огледало, чист и прозрачен; през него добре се виждаха плитчините, дълбоките места, водораслите, камъните и потъналите дървета. Удехейците направиха няколко дупки в леда и пуснаха в тях двойна мрежа. Когато се стъмни, те запалиха тръстиковите факли и се завтекоха към дупките, като от време на време със сила хвърляха чуковете си на леда. Изплашена от светлината и шума, рибата като бясна се спусна напред и се заплете в мрежите. Уловът беше добър. Първия път хванаха един морски таймен, три морски малми, четири сивена и единадесет червеноперки. След това удехейците отново хвърлиха мрежите в дупките и подгониха рибата от другата страна; после се прехвърлиха на езерото, оттам на ръкава, след това на реката и отново в заливчето.

Към 10 ч. вечерта риболовът приключи. Някои от туземците тръгнаха да се връщат, другите останаха да нощуват в колибата. Сред последните беше и удехеецът Логада, когото познавах още от миналата година. Нощта беше много студена и ветровита. Студът се усещаше дори и край огъня. Около полунощ аз се сетих за Логада и попитах къде е. Един от другарите му отговори, че Логада спи отвън. Облякох се и излязох от колибата. Беше тъмно, студеният вятър режеше като с нож лицето ми. Повървях малко по реката и се върнах. Казах, че никъде не съм видял огън. Удехейците ми обясниха, че Логада спи без огън.

— Как така без огън? — попитах слисан аз.

— Така! — отвърнаха ми равнодушно те.

Тъй като се страхувах, да не би да се е случило нещо с Логада, аз запалих фенерчето си и тръгнах отново да го търся. Двама удехейци пожелаха да ме придружат. На петдесетина крачки от колибата, край брега, ние намерихме Логада, който спеше върху един наръч суха трева.

Беше облечен с куртка и панталони от обработена изюброва кожа; ботушите му бяха направени от необработена кожа от лос; на главата си имаше бяла качулка и малка шапчица със самурена опашка. Косата му беше покрита със скреж, по гърба му имаше също такъв бял пласт. Раздрусах рамото му. Той стана и започна да чисти с ръце скрежа от миглите си. От това, че не трепереше и не свиваше раменете си, ми стана ясно, че не е премръзнал.

— Не ти ли е студено? — учудих се аз.

— Не — отвърна той и веднага попита: — Какво се е случило?

Удехейците му казаха, че съм се тревожил за него и дълго съм го търсил в тъмнината. Логада обясни, че в колибата е многолюдно и тясно и затова решил да спи отвън. После се зави по-плътно с куртката си, легна на тревата и отново заспа. Върнах се в колибата и разказах на Дерсу за случилото се.

— Нищо, капитан — отвърна ми голдът. — Тези хора студа не се страхувай. Негов постоянно на сопка живей, самур гони. Където го завари нощта, там спи. Негов постоянно гръб на месечина грей.

Когато съмна, удехейците пак отидоха да ловят риба. Сега използуваха друг способ. Над дупката в леда бе поставена малка кожена палатка, затворена от всички страни. Слънчевите лъчи проникваха под леда и осветяваха дъното на реката. Ясно се виждаха чакълът, черупките на мекотелите, пясъкът и водораслите. Спуснатият във водата харпун достигаше почти до дъното. Бяха опънати непосредствено една до друга четири такива палатки. Във всяка от тях седна по един човек; останалите тръгнаха в различни посоки и започнаха тихичко да подгонват рибата. Щом стигнеше до дупката в леда, ловците я пробождаха с харпуните. Този лов беше още по-резултатен от предишния. За една нощ и за един ден удехейците уловиха 22 таймена, 136 сивена, 240 морски пъстърви и извънредно много червеноперки.

Когато се връщахме от морето към фанзите, моето куче вдигна четири непознати птици. Те се придържаха предимно към пясъка и толкова наподобяваха околната среда, че не можеше да се забележат дори и от близко разстояние; видях птиците отново, едва когато се вдигнаха въз въздуха. Гръмнах и убих една от тях. Беше пустинарка, която вятърът навярно случайно бе понесъл насам от източна Монголия. В Заусурийския край тази птица се появяваше за първи път. Когато я показах на туземците, те започнаха шумно да изразяват учудването си, като казваха, че никога не са виждали такава птица. И веднага я кръстиха посвоему: „Мафа“ (мечка). Нарекоха я така, защото краката й приличаха на мечо стъпало.

Скоро се убедих, че птиците, които бях видял, не са единствените тук. По пътя срещнахме още няколко ята. По-късно научих, че в края на ноември същата година пустинарки са били забелязани и около залив Олга, и около река Самарга. Там те се задържали около една седмица и след това изчезнали пак така неочаквано, както се появили.

Докато хората ми правеха нартите и ските, аз обикалях из околността, но по-голямата част от времето си прекарвах в къщи. Трябваше всичко да проверя, да предвидя. От личен опит знаех, че не бива да пренебрегвам многовековния опит на туземците. По-късно имах много случаи да съм благодарен на удехейците за съветите им и да съм доволен, че съм ги изпълнил.

На 2 декември стрелците завършиха дърводелската работа. Дадох им още един ден, за да се подготвят напълно. До първото китайско селище на Бикин с нас реши да дойде старият манджурец Чиши-у. На трети след пладне ние натоварихме багажа си на нартите. Сутринта трябваше да съберем само постелките си и да пием чай.

Вечерта удехейците камланиха^[2]. Те молиха духовете да ни покровителствуват и да ни дадат щастлив лов по пътя. Във фанзата се бяха събрали много хора. Китайците пак бяха донесли от своето вино и разни сладки неща. Удехейците се понапиха: през цялата нощ танцуваха край огньовете и пяха песни под думкането на тъпаните.

Преди да се съмне, аз отидох в най-далечната китайска фанза и малко подремнах.

На 4 декември сутринта температурата беше –19°С. Барометърът показваше 756 мм. Лек ветрец подухваше от запад. Небето беше безоблачно, дълбоко и синьо. В планините се белееше сняг.

В началото на всеки поход винаги се закъснява. Обикновено забавянето става заради придружвачите: ту обувките им не са готови, ту още не са закусили, ту нямат тютюн за из пътя и т.н.

След безкрайни подканвания едва към 11 часа сутринта ние най-после тръгнахме на път. Китайците излязоха да ни изпращат със знаменца, кречетала и ракети.

През последните четири дни реката беше напълно скована от студа. Ледът беше равен, гладък и блестеше като огледало. Беше се образувал дънен лед и при замръзването на реката нивото на водата се бе покачило, поради което всички ръкави бяха изпълнени. Това ни позволи да съкращаваме пътя си и да вървим напреки, избягвайки завоите на реката и местата, където плаваха ледени блокове.

Нашият обоз се състоеше от осем нарти^[3]. Всяка нарта беше с 30 килограма полезен товар. Впрегатни кучета нямахме, защото аз не разполагах с пари, пък и едва ли на Кусун биха се намерили толкова кучета, колкото ми бяха необходими. Затова трябваше да мъкнем нартите сами.

През зимата удехейците превозват товарите си по особен начин. Към предната част на нартата се привързва въже или ремък, които завършват с примка, надявана през рамо. Отстрани, до най-близката подпора на плаза, се прикрепва дълъг прът, наричан правило. Човек държи правилото с дясната си ръка, направлява с него нартата и я крепи при острите завои.

Времето беше благоприятно за нас. Нартите бързо и леко се плъзгаха по леда. Хората вървяха весело, шегуваха се и се смееха.

В средното течение на Кусун, между реките Че и Дзава, се издига самотна скала, която туземците наричат Чжеле-Кадани. Старецът Люрл ми беше разказвал, че веднъж той и група ловци дълго време стояли на бивак край тази скала. Един от другарите му забелязал на върха на скалата тигър. Животното лежало на едната си страна, без да мърда. Удехейците прекарали тук няколко дни. През това време два пъти валял сняг, който почти напълно покрил животното. За тяхно учудване обаче на шестия ден сутринта тигърът неочаквано станал, отърсил се от снега и започнал да се спуска към реката. Тогава ловците разбрали, че той е бил мъртъв само за известно време (тигърът можел винаги да прави това по свое желание). Неговата душа (ханя) била напуснала тялото му и се скитала някъде далеч, но после се върнала обратно и тигърът оживял отново. Удехейците се изплашили и избягали. Оттогава смятали, че скалата Чжеле-Кадани е забранено място за тях. Друго тайнствено място отляво на долното течение на Кусун е една скала, която прилича на човешка глава. Удехейците я наричат Када-Делин, т.е. Каменната глава.

Според наблюденията на туземците сьомговите риби се изкачват по река Кусун до различни места: кетата стига до река Сололи, гърбушата — до Бягаму и както винаги, най-далеч прониква малмата. Тя се среща най-много на река Агдин.

Река Кусун е дълга около сто километра. Тя води началото си от Сихоте-Алин и тече по крива на североизток. По характер Кусун е също така бърза и осеяна с прагове, както и Такема. От река Кусун се виждат най-близките разклонения на Сихоте-Алин. При изворите на Йоня I, Йоня II, Йоня III и Олосо се намира високата планина Йоня-Кямони, която се вижда добре от морето. Според думите на удехейците в котловината между трите й върха има сладководно езеро.

Скалите, от които са образувани близките планини, са разположени от морето нагоре по течението на реката в следния ред: отначало има базалти, след това андезити и порфирити, после някаква тъмна лава с кухини, изпълнени с яркозелени конкреции; по-нататък идва дребнозърнест базалт и около река Буй — авгитов андезит. На десетина километра над Буй има каменни въглища. Преди тридесетина години през време на един горски пожар те са се запалили и оттогава непрекъснато тлеят под земята. Другаде открити залежи на каменни въглища има отляво на Кусун при поточето Необе, на 25 км от морето. Доскоро цялата долина на Кусун е била покрита с гъсти смесени гори. Два големи последователни пожара са ги унищожили напълно. Сега кусунската долина представлява едно безкрайно пожарище. Най-много са пострадали горите при реките Буй, Холосу, Фу, Бягаму, Сололи и Цзава III. Жива гора се е запазила само по реките Одо, Агдин и Сидекси (или Сиденгей).

В долината на Кусун се срещат изюбри, сърни, кабарги, златки, порове, самури, росомахи, червени вълци, лисици, кафяви мечки, рисове и тигри. Най-много тигри има при реките Сиденгей II и Одеге.

През този ден ние не изминахме голямо разстояние и рано спряхме на бивак. При първия бивак бяхме заели места в палатката наслуки — кой където сварил. Аз, Дерсу и манджурецът Чиши-у се бяхме настанили от едната страна на огъня, а стрелците — от другата. Този ред се спазваше след това по целия път.

През зимата, особено когато духат силни ветрове, двускатната палатка трябва да се опъва много добре. Скелетът й се прави от стъбла на ракити, каквито винаги растат край реката в изобилие, и от всичките му страни се опъват платнища; отгоре се оставя отвор за излизане на дима. За да има в палатката тяга, едно от платнищата трябва да се приповдигне малко (обикновено платнището откъм входа). Но за това пък заедно с чистия въздух в палатката влиза и студ. И в това отношение пак ни помогна Дерсу. Той ни донесе едно хралупато дърво и го постави на земята така, че единият му край се оказа при огъня, а другият остана отвън. Това хралупато дърво беше отлично духало. Веднага се създаде тяга и въздухът в палатката се пречисти. За постилки стрелците нарязаха смърчови клони и отгоре ги покриха със суха трева. През нощта всички спахме великолепно.

На другия ден (5 декември) аз станах преди спътниците си, облякох се и излязох от палатката. Предутринният здрач бе изтласкал нощния мрак на запад. Изгряваше зората. Клоните на дърветата в гората пукаха от студ; термометърът показваше –20°С. От незамръзналите места в реката се вдигаше пара. Дърветата, които растяха в съседство с тях, се бяха накичили със сняг и изглеждаха като бели корали. Около една дупка в реката играеха две видри. Те се движеха някак странно, извивайки се като змии, и издаваха звуци, които приличаха на свистене и хихикане. Понякога едната от тях се изправяше на задните си крака и започваше да се озърта. Въпреки, че ги наблюдавах от храстите, те все пак ме усетиха и се гмурнаха във водата.

На връщане започнах да бия ресарки и се прибрах в бивака от другата му страна. От палатката излизаха гъсти кълба дим, примесен с пара. Там мърдаха хора, навярно моите изстрели ги бяха разбудили.

След като пиха чай и се обуха с по-топли обувки, стрелците доста бързо прибраха палатката, стегнаха багажа върху нартите. Само след тридесетина минути ние бяхме готови за път. Слънцето изгря, обвито в мъгла и кървавочервено. Започна новият ден.

По островчетата жива гора, които се бяха запазили като оазиси край реката, можеше да се съди каква е била растителността по тези мера. В тях растяха в изобилие кедри и тополи, тук-там се виждаха сиво-кафявите клонки на храстовидния клен с изсъхнали розови плодове, а наред с тях — амурски люляк, който сега можеше да се познае само по снопчетата засъхнали плодове, останали по върховете на голите тъмносиви клонки. По-отблизо можах да разгледам само един жасминов храст и амурски кисел трън със запазени замръзнали плодове.

При настъпването на зимата броят на птиците в Заусурийския край много намаля. Най-често се срещаха кръсточовки — пъстри миловидни птички с човки, горната и долната половинка, на които се кръстосваха. Те се събираха на малки ята, в които червените мъжки птици се държаха отделено от жълто-сивите женски. Кръсточовките често се спускаха на земята, кълвяха там нещо и ни допускаха толкова близо до себе си, че можехме да разгледаме оперението им в подробности. Дори когато се изплашеха, те не отлитаха далеч, а кацаха пак някъде наблизо. След това в низходящ ред по броя на представителите си трябва да посочим зидарките. Познах ги по окраската и по издаваните звуци, които приличаха на тих писък. На едно място забелязах две японски кралчета, които се криеха от вятъра в клоните на смърчовете. Тук-там се мяркаха пъстри кълвачи с бели и черни пера и червена надопашка. Струваше ми се, че за тези закачливи и кресливи птици студът и вятърът не бяха страшни. Червеникавите сойки — пискливи през лятото и мълчаливи през зимата — също се бяха сврели в най-гъстата част на гората. Щом ни видеха, те започваха пронизително да крещят, предупреждавайки другарките си за надвисналата опасност. Срещаха се и големоклюни врани и някакви дневни хищници, които поради голямото разстояние не можахме да разгледаме. По местата, където снегът край притоците се беше стопил, ние на два-три пъти изплашвахме потапници. Те се движеха на двойки — навярно мъжка и женска. Сабитов свали един потапник с винтовката си. Куршумът го разкъса на части и аз много съжалих, че не можехме да одерем птицата с перата й, за да може да бъде определена.

Към четири часа ние стигнахме до поточето Олосо. Оттук започваха пожарищата.

През този ден никъде повече не ходихме; избрахме си една оцеляла горичка, пъхнахме се по-навътре в нея и там си устроихме уютен бивак.

Вечерта стрелците си разказваха разни страшни истории, говореха за привидения, таласъми, за това, с кого какво се е случило, кой какво е видял.

Странно нещо; стрелците вярваха в съществуването на своите дяволи, но в същото време недоверчиво и с насмешки се отнасяха към удехейските. Същото беше и по отношение на религията; неведнъж съм забелязвал, че удехейците се отнасят към чуждата религия с много повече търпимост от европейците. Незачитането на чуждата религия при тях никога не отива по-далеч от равнодушието. Това можеше да се забележи и при Дерсу. Когато стрелците разказваха различни небивалици, той ги слушаше, спокойно пушеше лулата си и по лицето му не можеше да се забележи нито насмешка, нито вяра, нито съмнение.

На 6 декември ние станахме преди зори. Термометърът показваше –21°С. С изгряването на слънцето нощният вятър започна да стихва и от това сякаш стана по-топло.

По-рано, когато долината на Кусун е била залесена, в нея са се въдели много самури. Сега тя се е превърнала в пустиня. По планините са израснали трепетликови и брезови горички, а местата на заливаните от водата гори са заети от тънкостволни ракити, елши и млади лиственици.

Този ден ние стигнахме до устието на река Буй, която китайците наричат Уленгоу. Тук трябваше да се разделим с Кусун и да свърнем към Сихоте-Алин.

При устието на Уленгоу живееше удехеецът Сунцай — типичен представител на своя народ. Беше наследил от баща си шаманско звание. В жилището му бяха наредени множество дървени идолчета. Освен това той се славеше като добър ловец и ловък, енергичен и силен лодкар по бързеите на реката. Сунцай охотно се съгласи с моето предложение да ни придружи до Сихоте-Алин при условие, че ще прекарам у него един ден. Казваше, че трябва да изпрати брат си на лов, да излекува болната си стара майка и сам да се подготви за далечен път.

Майката беше на около шестдесет години. Тя бе пазителка на древните традиции, обичаи и обреди, знаеше много предания, знаеше в какви случаи се налага глоба (байта) и се смяташе за авторитетна при решаването на много спорни въпроси, свързани с откупа, даден за булката при сключване или разтрогване на браковете.

Съгласих се да прекарам целия следващ ден при Сунцай и не съжалявах. Домакинът и майка му се оказаха доста общителни и аз можах да науча много интересни неща за шаманството и да запиша няколко приказки.

Вечерта на масата беше поднесена цяла замразена риба — ленок (по размери малко по-малък от младата гърбуша). Въпреки предубежденията на европейците към суровата риба ние й оказахме нужната чест.