Владимир Арсениев
Дерсу Узала (16)

XV глава
Долното течение на река Кусун

Хребетът Караминский. — Подвижният пясък. — Река Соен. — Малките планински потоци. — Река Витухе. — Последните прелетни птици. — Летящите кокошки. — Туземците на река Кусун. — Свещеното дърво. — Жилището на шамана. — Морският старшина. — Сбогуване с Чжан-Бао. — Тръгване.

През следващите пет дни почивах и се готвих за поход на север по морското крайбрежие.

Наближаваше зимата. Голите скелети на дърветата изглеждаха безжизнени. Тяхната красива лятна премяна, сега пожълтяла и потъмняла, се търкаляше ненужна по земята. Къде се бяха дянали онези ярки и разнообразни багри, с които в ранна есен е толкова богата растителността на Усурийския край!

Тъй като храненето на мулетата ставаше все по-трудно и по-трудно, реших да ги оставя до пролетта при староверците.

На 20 октомври сутринта ние тръгнахме на път. Старообрядецът Нефед Черепанов изяви желание да ни изпрати до река Соен. В този отрязък от пътя в морето се вливат няколко малки рекички, които имат само местни наименования: Меяку (на китайски Михейзуйза), Найна, Калама, Гианкуни и Лоси.

Планинският хребет, от който те водят началото си, наричан от староверците Караминский, е разположен успоредно на морския бряг и отделя басейна на река Амагу от гореизброените рекички. Най-високите точки на Караминския хребет — Киганкуни. Лисуха, Водолей и трите братя — имат заоблени контури и се състоят от мелафири, базалти и техните туфи.

Както тревната, така и храстовидната растителност на планината са много пищни; затова пък дървесната растителност и тук, както навсякъде по морското крайбрежие, е извънредно бедна. Редките гори се състоят предимно от лиственица, елша, дъб, черна и бяла бреза.

Тъй като от река Амагу бяхме тръгнали доста късно, ние не можахме да отидем много далеч и останахме да нощуваме на река Соен.

Соен (на удехейски Суа или Соага) се състои от две рекички — Гага и Огоми, дълги по 7–8 километра, които се сливат на километър и половина от морето. Рекичката Гага има три притока: отдясно — Нунги (с притока Дагдасу) и Дуни, а отляво — само Ада, по който се отива на Кусун. Рекичката Огоми има два притока: Канходя и Цагдаму. Около устието на Соен се образува малко, но дълбоко заливче, свързано с морето чрез тесен проток. Това заливче и тресавището до него са остатъци от някогашна лагуна.

Когато стигнахме до реката, беше около два часа след обяд. Откъм морето духаше силен вятър. Вълните шумно се разбиваха в брега и с пяна се разливаха по пясъка. От реката към морето се бе проточила пясъчна ивица.

Аз, без какъвто и да е страх тръгнах по нея, но изведнъж почувствувах в краката си тежест. Реших да се върна, ала за свой ужас усетих, че не мога да мръдна от мястото си: бавно потъвах във водата.

— Подвижен пясък! — развиках се аз с несвойствен за мене глас и се подпрях на пушката си, но и тя започна да затъва в пясъка.

Стрелците не разбираха какво става и с недоумение следяха движенията ми. Но в това време пристигнаха Дерсу и Чжан-Бао и ми се притекоха на помощ. Дерсу ми подаде прът, а Чжан-Бао започна да хвърля под краката ми изхвърлени на брега дървета и клони. Когато се хванах за пръта, аз освободих отначало единия си крак, после другия и не без мъка се измъкнах на твърда почва.

Според думите на Черепанов и Чжан-Бао подвижните пясъци по морския бряг са нещо твърде обикновено. Морският прибой прави пясъка рохкав и опасен за пешеходците. Щом обаче морето се успокои, по пясъка свободно може да мине не само човек, но и добре натоварен кон. Нямаше какво да се прави, трябваше да спрем и да чакаме.

На пет километра от морето, точно срещу мястото, където притокът Ада се влива в река Гага, има топъл извор. Скалата наоколо е диабаз. По-точно казано, тук има два извора: топъл и студен. И двата бликат на дъното на малко езерце, дълго два метра, широко пет метра и дълбоко 60 см. От дъното със съскане се отделя сероводород. Температурата на водата е 28,1 С°; температурата на повърхността на Земята около езерцето е 12 С°, а на въздуха 7,5°С.

През нощта морето се успокои. Черепанов беше казал истината: на сутринта пясъкът беше станал толкова плътен, че дори не оставаха следи от стъпките ни.

Около река Соен Караминският хребет се отдръпва малко навътре в материка, като на север постепенно става по-висок. Успоредно на морето се появява верига от хълмове, измити по дължината си от вълните.

От морските носове, с които туземците обикновено свързват някакви предания, може да се отбележат два: Омулен Гахани и Сугдема Оногони. В тях морският прибой е издълбал дълбоки пещери, скалата постепенно се е разрушила и на много места са се образували самотно стърчащи каменни стълбове.

На десетина километра от река Соен пътеката изоставя морския бряг, прехвърля се през малка височинка от роговообманков андезит и излиза при река Витухе — първия десен приток на Кусун. Витухе тече успоредно на морския бряг от югозапад на североизток и по пътя си приема само един безименен поток. Околните планини са обрасли с бреза, млад дъб и сибирска бяла ела.

Бе късна есен, но въздухът беше още толкова топъл, че хората се движеха само по фланели. Сутрин имаше слани, но през деня температурата отново се покачваше до 4-5°С. Дългата и топла есен е характерна за Заусурийския край.

Въпреки напредналия сезон тук-там в гората все още можеха да се видят прелетни и постоянни птици. Из сухата трева на полето, където пасяха конете на староверците, сновяха сиви скорци. Бяха весели и игриви. По-нататък, в една рядка гора, забелязах голям пъстър кълвач — повсеместно срещана и наистина пъстра птица. Из същата гора прехвръкваха от място на място белокоремни синигерчета. Към тях се присъединиха и други дребни птички, сред които познах белоглавата овесарка. Всъщност тя отдавна трябваше да е отлетяла на юг; навярно поради дългата есен и късната пролет и прелетите на птиците от крайбрежния район закъсняват. Срещахме и някакви пъстри птички с червени петънца по главата, навярно брезови скатии. Толкова ранното появяване на тази северна гостенка можеше да се обясни с факта, че след горските пожари в планините на Заусурийския край бяха израснали много брезови горички, в които има за нея обилна храна. Навярно реките Амагу и Кусун са южната граница на разпространението й в Заусурийския край. Тази розова птичка предпочита гористите планински райони и води скрит начин на живот. След това видях два азиатски гащати мишелова. Тези пъргави хищници през цялото време се носеха из въздуха, описвайки големи кръгове. Щом видяха, че приближаваме, те се спуснаха към нас и с пронизителни крясъци започнаха да се вият над главите ни. На някакво дърво край брега на един поток бе кацнала обикновена сврака. Познах я по грака и по черния и белия цвят на оперението й. Когато нашият отряд приближи, тя хвръкна от дървото и разперила дългата си опашка, полетя с неравен полет на някъде.

След като мине височината, пътеката тръгва по блатистата долина на река Витухе. По пътя си тя пресича четири доста мочурливи низини, обрасли с рядка лиственица. По сухите места преобладават дъбът, липата и черната бреза с подлес от спиреа и даурска калина. Пътечката ни отведе на ръба на висока отвесна скала — древна речна тераса. Рядката гора и храстите изчезнаха и пред нас се разпростря широката долина на река Кусун. В далечината се виждаха китайски фанзи.

Когато след дълъг път пред очите ни се появиха жилища, хората, конете и кучетата тръгнаха по-бодро. Щом слязохме от терасата, ние ускорихме крачка.

Кучето ми тичаше напред и старателно оглеждаше храстите край пътя. Скоро наближихме нивите; снопите вече бяха прибрани и наредени на кръстци. Изведнъж Алпа направи стоика. „Нима са фазани?“ — помислих аз и приготвих пушката си. Забелязах, че Алпа бе много смутена; непрекъснато се озърташе и сякаш питаше да продължава ли работата си или не? Дадох й знак: тя предпазливо тръгна напред, като усилено душеше въздуха. По стойките й разбрах, че тук нямаше фазани, а нещо друго. Изведнъж шумно се вдигнаха три птици едновременно. Стрелях, но не улучих. Птиците летяха някак си тежко: често махаха с крила и неумело се спуснаха надолу, преди да кацнат на земята. Следях ги с очи и видях, че отидоха в двора на най-близката до нас фанза. Излезе, че са домашни кокошки. Тъй като местното население не ги храни, те са принудени сами да си търсят храна из нивите и да се отдалечават много от жилищата. Очевидно способността им да летят се е развила постепенно, в резултат на постоянно упражняване. Изплашени от някое животно, те е трябвало да се спасяват не само с бягство, но и с помощта на крилата си.

Кокошките и пътеката ни отведоха при фанзата на стария удехеец Люрл. Семейството му се състоеше от петима мъже и четири жени.

Удехейците на река Кусун не се занимават с градинарство, а за тази работа наемат китайци. Те се обличат наполовина по китайски, наполовина по удехейски, говорят на китайски и само в случай че искат да си кажат нещо по-секретно, използуват родния си език. Женските им носии се отличават с пъстрите си шевици. На гърдите, по края на полите и на ръкавите си са украсени и със светли копчета, дребни раковини, звънчета и разни медни дреболии, поради което всяко движение на притежателките им се съпровожда с шумолящо звънтене.

Имах голямо желание да се запозная по-отблизо с кусунските удехейци. Ето защо въпреки настойчивите покани на китайците отседнах при туземци. Скоро ми се удаде да спечеля доверието им; те с готовност отговаряха на въпросите ми и се мъчеха по всякакъв начин да ми услужат. Особено много грижи полагаха за Дерсу.

Преди около четиридесет години в крайбрежния район е имало толкова много удехейци, че, както се изразяваше Люрл, белите лебеди, докато прелетели от река Самарга до залива Олга, ставали черни от дима на юртите им. Тогава границата на разпространението им се спускала до река Судзухе и на запад от нея. Най-много удехейци живеели на реките Тадушу и Тетюхе. На Кусун имало 11 юрти, на Амагу — само 3, а на Такема — 18.

Както навсякъде, и кусунските удехейци тънат в дългове към китайците. Първобитната им честност сега е намаляла. Те не казват колко самури са хванали: по-лошите дават на кредиторите си, а по-хубавите запазват за себе си и после скришно ги продават някъде настрани. Тази измама е единственото им средство за борба с китайците, които безмилостно ги експлоатират. Затова се стремят да вземат колкото се може повече на кредит, като разчитат, че кредиторът им от страх да не изгуби всичко, което има да взема, ще им опрости част от дълга. Понякога това им се удава, но понякога китайците изгубват търпение и жестоко се разправят със своите длъжници.

Следващия ден посветих на изследване на околностите.

Река Кусун (на китайски Кусун-гоу, а на удехейски Кун или Куги) се влива в морето малко по на север от нос Максимов. Между устията на Витухе и Кусун се е образувало дълго заливче, отделено от морето с вал от чакъл и пясък, широк 80 метра. Обикновено в него чакат китайските лодки, които в лошо време са се оказали в открито море. По-рано тук са се криели и японски рибари — бракониери. Без съмнение и долната част на долината на Кусун по-рано е представлявала лагуна: както вече неведнъж споменах, такива лагуни има и на други места по крайбрежието.

Река Кусун се придържа към лявата половина на долината. Тя тече в едно корито, но отстрани са се образували множество пресъхващи ръкави, играещи ролята на водоотводни канали. Ето защо през дъждовния сезон на годината долината на Кулумбе не се залива от водата. Според сведенията на удехейците през последните тридесет години тук не е имало нито едно наводнение.

Левият терасовиден бряг на реката се издига на около 30 метра и се състои от бяла глина, в която може да се видят пиритови люспици. Някъде в планината удехейците добиват доста големи късове обсидиан. Растителността в долното течение на Кусун е доста невзрачна и еднообразна. Около реката, по островите и по сухите ръкави има гъсти ракитови храсти. Те приличат на високи пирамидални тополи с клони, които се издигат нагоре едва ли не от самия корен. Сред тях се срещат трепетлики и доста елши.

Всички удобни земи са разположени от дясната страна на реката, където почвата е доста плодородна и се състои от тиня и чернозем с прослойки от чакъл и пясък, поради което тревните растения виреят много добре, а специално тръстиките достигат 2,5–3 метра височина. В съобщество с тях, а понякога и отделно, расте извънредно много обикновен пелин, а около реката — по чакълестите и пясъчните наноси се среща и друг пелин с високо разклонено стъбло и гъста пищна метлица. Тук имаше множество други тревисти и цветни растения, но те бяха толкова увехнали, че по външния им вид не можах да ги определя дори и приблизително. По-нататъшното събиране на хербарен материал нямаше смисъл.

Кусунските тази-удехейци се намираха в период на преход от ловен към земеделски начин на живот. Поради това, че бяха много отдалечени, китайското влияние върху тях не беше толкова силно. Затова тук можах да видя много неща, които не се срещат в южните райони на Усурийския край. Така например близо до едно дълбоко езеро бе издигнато свещено фигурно дърво „Тхун“. Цялото дърво беше покрито с резба, а на главните му разклонения бяха закрепени идоли, изобразяващи хора, птици и животни. За хората това място беше забранено: тук бе обиталището на злия дух Огзо. Историята на дървото е следната. Преди няколко години при езерото се заселило едно семейство удехейци, състоящо се от трима мъже, три жени и седем деца. Веднъж единият от братята излязъл нощем от фанзата и дочул откъм езерото плясък на вода и сумтене. Когато приближил, видял някакво голямо животно, което приличало на тюлен-сивуч. Езерото нямало връзка нито с река, нито с морето. Удехеецът изплашено изтичал в къщи. Тогава всички решили, че това е бил дяволът.

Малко по-късно децата в семейството започнали едно след друго да умират. Извикали шамана. На втория ден от баенето той посочил мястото, където трябвало да поставят дървото „Тхун“, но и това не помогнало. Смъртта отнасяла човек след човек. Очевидно дяволът се бил заселил в самото жилище. Оставало последното средство — да му отстъпят фанзата. Така и направили. Взели всичкото си имущество и се преместили на река Уленгоу.

На един километър от фигурното дърво се намираше жилището на шамана. Веднага го познах по заобикалящата го обстановка. Край пътеката имаше четири кола с груби изображения на човешки лица. Това бяха „цзайгда“, пазителите на пътя. Те имаха на главите си ножове, за да поразяват дявола. По дърветата се мъдреха мечешки черепи и дървени идолчета. На същото място имаше и пънове от дървета, закопани с острите им краища в земята и с корените нагоре. И по тях бяха направени груби изображения на човешки лица. Срещу самия вход на жилището бе поставен голям дървен идол на Мангани-Севохи с меч и копие в ръцете, а до него — две лиственици с изсечени клони, чиято кора беше обелена на пръстени.

Вътрешната обстановка на фанзата по нищо не се отличаваше от фанзите на останалите туземци. На стената висеше тъпан с дървено чукче, колан с дрънкулки, шаманска пола с някакви рисунки по нея и дървена маска, поръбена с мечешка кожа. Шаманът я облича през време на религиозните церемонии, за да може със страшния си вид да изплаши дявола.

От стария Люрл научих, че Кусун е най-южната, а един (нос Гладкий) — най-северната река, по която от крайбрежния район може да се отиде на река Бикин. По един може да се излезе и на Бикин, и на Хор в зависимост от това, по кой от двата горни притока се тръгне към билото. Той ми съобщи също, че есента в крайбрежния район на Заусурийския край е винаги дълга и реките замръзват с месец, а понякога с месец и половина по-късно, отколкото на запад от вододела. Затова аз реших да вървя по морския бряг, докато реките замръзнат и едва тогава да тръгна към Сихоте-Апин.

В заливчето на Кусун заварихме стария лодкар, манджуреца Хей-ба-тоу, което, преведено, значи морски старшина. Той беше опитен мореплавател и бе започнал да пътува покрай бреговете на Усурийския край от най-ранно детство. Баща му се занимавал с морски занаяти и благодарение на това синът му от дете свикнал с морето. По-рано Хей-ба-тоу плавал край бреговете на Южноусурийския край, но през последните години руснаците го накарали да се прехвърли на север.

Хей-ба-тоу искаше още веднъж да иде до река Самарга и да се върне обратно, но Чжан-Бао го уговори да тръгне с нас покрай брега на морето. Беше решено на следния ден удехейците да закарат вещите ни при устието на Кусун и вечерта да ги прехвърлят в лодката на Хей-ба-тоу.

Когато се върнахме обратно, беше съвсем тъмно. Във фанзите блещукаха светлинки. В нашата къща се бяха събрали почти всички китайци и удехейци. Беше многолюдно и тясно. Дерсу ми съобщи, че „всички хора“ са дошли да ни чествуват за това, че сме се отнесли дружелюбно към тях. Китайците бяха донесли водка, свинско месо, брашно, плодове и устроиха вечеря.

Не дочаках края на пиршеството и рано легнах да спя. През нощта през пролуките на вратата виждах светлина и чувах хорски гласове, но напиване, кавги и ругатни нямаше. Китайците мирно си говореха и обсъждаха бъдещите събития.

На другия ден сутринта станах рано и веднага почнах да се стягам за път. От опит знаех, че ако не ги подканяш, удехейците дълго няма да се приготвят. Така и стана. Удехейците най-напред поправяха обувките си, после лодките и ние можахме да тръгнем едва към обяд.

На Кусун трябваше да се разделим с Чжан-Бао. Обстоятелствата го принуждаваха да се върне на река Санхобе. Той не искаше да ми вземе пари и обеща пак да ми помогне, ако следващата година се върна в крайбрежния район. Стиснахме си ръцете и се разделихме като приятели.

След като минахме Кусун, ние се качихме на терасата и тръгнахме към морето. Оттук до Тахобе крайбрежието се състои от туфи и базалтова лава. Под влияние на сладката вода и слънчевите лъчи туфите бяха красиво изпъстрени.

Сутринта беше доста студено (–10°С), но след изгряването на слънцето температурата започна да се повишава и към един часа след пладне достигна 3°С. Есента на морския бряг се отличава именно с това, че през деня е доста топло и смело можете да вървите само по риза, привечер се налага да обличате фланела, а нощем — да се увивате в кожени одеяла. Затова наредих всички топли дрехи да бъдат изпратени с лодката по море, а със себе си взехме само храна и оръжие. Хей-ба-тоу трябваше да дойде с лодката си при устието на река Тахобе и там да ни чака.

От река Кусун до река Тахобе има седем километра. В този участък в морето се вливат няколко планински потока, които удехейците наричат Догум, Тохонкси, Сюнди, Ампо и Диенсу.