Владимир Арсениев
Дерсу Узала (13)

XII глава
Корейци — ловци на самури

Плитки рекички в крайбрежния район. — Корейска фанза. — Воденичка. — Река Найна. — Корейски капан за самури. — Влиянието на колонизацията върху края. — Нос Арка. — Река Квандагоу. — Река Кудя-хе. — Старообрядско село. — Удехейци. — Климатът на крайбрежния район. — Фенология. — Ботанически и зоогеографски граници. — Река Амагу. — Лос.

Колкото се отива по на север, терасите по морския бряг стават все по-високи и по-високи. Те са особено силно развити около устията на планинските рекички Гапакси, Була (на китайски Яндиоза), Толомги, Кулумбе, Момокчи и Найна, където стигат до 15 метра височина. Около Момокчи терасите навлизат в долината и се нижат от двете й страни като ясно изразени корнизи. Основата им е масивна, а горната им част се състои от ъгловати отломъци, примесени с глина, поради което отгоре винаги са заблатени. Тук, на морския бряг, за първи път срещнахме лиственици, които растяха на групи.

В района на крайбрежието между Момокчи и Найна се издига високият планински хребет Габади, разположен под остър ъгъл спрямо брега на морето. От едната му страна се намира басейнът на река Кулумбе, от другата протичат няколко малки рекички само с удехейски названия: Яшу (на картите Ячсау), Уяхги-Бязани, Сапке, Капути, Янужа и други. Между тях трябва да се споменат трите планински върха Габади, Дюхане и Яндоюза, а около устието на река Яшу — самотната скала Када-Буди-дуони, отбелязана на морските карти като Планина на очакването.

От Кулумбе до река Найна на север скалите са разположени по следния начин: най-напред идва андезит със стълбовидно, малко ветрилообразно разпадане, по-нататък — дацит с тридимит и силициеви шисти. Близо до устието на река Момокчи (нос Александър) планината се състои от силно изменен кварцов порфирит и твърде плътна грайзеноподобна скала. В нея във вид на редки шлири се среща серен блясък. Между реките Яшу и Момокчи две разклонения от планинския масив са навлезли в морето и са образували носовете Ухе-дуони и Копочи-дуони, които имат само удехейски названия. И най-после в крайбрежните разкрития около реката Найна се вижда някаква червеникавокафява, силно метаморфозирана сложна скала. В подножието на найнинските тераси, на самия морски бряг, ние се натъкнахме на една корейска фанза. Обитателите й се занимаваха с лов на морски раци и самури. Във фанзата живееха девет неженени корейци. Двама от тях бяха облечени по китайски и един по удехейски. Корейците имаха плитки и обръснати отпред глави. Дълго ги смятах за такива, каквито изглеждаха, и едва в последствие разбрах какви са всъщност.

Когато приближавахме към фанзата, долових шум на вода, а след това звук от падането на нещо тежко. Отначало не му обърнах внимание, но когато звукът се чу втори, трети, десети път, попитах какво означава това. Чжан-Бао ми обясни, че е корейска мелничка, привеждана в движение от водата.

Такава воденичка се прави около някой ручей по следния начин: на две подпори лежи свободно въртящо се валяче, което минава през дълга кобилица с неравни рамена. Към късото рамо е прикрепено тежко чукало, под което е поставена голяма дървена чутура. Другото (дългото) рамо на кобилицата свършва с кофа. Стичащата се по улея вода напълва кофата. Получила значително тегло, тя се спуска надолу и вдига чукалото нагоре. Щом кофата се наведе, водата от нея изведнъж се излива, тогава чукалото натежава и пада в чутурата.

От всички източни народи на азиатския материк корейците първи са се сетили да използуват живата сила на водата. Китайците нямат такива приспособления. Понякога мелничките се правят в къщи или в самата фанза. В такъв случай вместо с кофа кобилицата завършва с плоска лопата, а съоръжението се задвижва чрез натискане с крак. Тази работа обикновено се извършва от жените.

На връщане към фанзата чух още някакъв шум под сайванта: корейците мелеха брашно с ръчни воденични камъни, сложени един върху друг. Към горния бе прикрепена къса дръжка, с помощта на която той се привеждаше в движение. Зърното бе насипано в дървен сандък, откъдето изтичаше в отверстието на горния камък, а след това в тясната пролука между двата камъка.

Както и трябваше да се очаква, нашето появяване предизвика сред корейците безпокойство. Във фанзата беше просторно и ние се разположихме на един от кановете. Дерсу се направи, че не разбира езика им, и внимателно се заслуша какво говорят помежду си.

От този разговор той разбра, че сред корейците има няколко рудотърсачи, останалите са ловци, дошли за провизии от река Кулумбе, където имали звероловни фанзи.

27 септември беше посветен на изследването на река Найна, която кой знае защо на морските карти е обозначена като Яходеи-Санка. Тази река е дълга 20 километра; изворите й се намират в планината Карту, за която ще стане дума по-нататък. Отначало Найна тече от север на юг, след това завива на югоизток и последните 10 километра тече към морето успоредно на географския паралел. В ъгъла, образуван от завоя на реката, има звероловна фанза. От нея право на запад отива онази пътека, по която бе минал А. И. Мерзляков със своя отряд.

Корейската звероловна фанза е малка постройка от греди с полегат двускатен покрив от кедрови кори. Тя има два или три прозореца, по един от всяка страна, и две врати, винаги обърнати към някоя рекичка. Отвътре е устроена, както китайските фанзи. В нея има огнище с железен котел и кан за спане, нагряван чрез димни ходове. Цялата вътрешна обстановка е направена грубо, примитивно, за да може човек без съжаление да я изостави, ако му се наложи да отиде на друго място. И отвън, по начина на построяването, и отвътре, по обстановката, корейската фанза винаги може да се отличи от китайската.

Беше есен и корейците вече бяха започнали да ловят самури. Близо до фанзата ние видяхме и капаните им, така наречените „мостове“. За направата им корейците използуват паднали дървета, проснати от единия бряг на реката до другия. Понякога, ако мястото им се струва подходящо, а наблизо няма подходящ материал, те нарочно повалят дървета за тази цел. По средата на дървото правят преграда от малки пръчки, в която оставят тесен проход, а в прохода закрепват вертикално направена от косми примка. Отстрани оглаждат дървото така, че самурът да не може да заобиколи преградата. Единият край на примката връзват за дървена пръчка, която леко закрепват на малка подпорка. За пръчката е вързана 3–4 килограмова тежест (камък). Когато тича по моста, самурът се натъква на преградата, мъчи се да я заобиколи, но изгладеното отстрани дърво не му дава тази възможност; тогава се опитва да прескочи през примката, оплита се, дръпва я след себе си и събаря пръчката от подпорката. Тежестта пада във водата и увлича подире си скъпия хищник.

Корейците смятат, че техният начин за лов на самури е най-добър, защото капанът действува сигурно и никога не се случва самурът да избяга. Освен това във водата животното се запазва непокътнато и кожата му не може да бъде повредена от врани или сойки. В корейските, както и в китайските капани често попадат катерички, ресарки и други дребни птици.

Цялата долина на Найна е покрита с изгоряла гора — пожарът е бушувал тук преди няколко години. Сега на мястото на иглолистната гора са израснали млади брезички, лиственици и трепетлики.

Привечер се върнахме отново в корейската фанза.

Дерсу не обичаше много корейците и въпреки че навън беше студено и ветровито, отказа да нощува във фанзата. Той си направи бивак на морския бряг под защитата на терасата.

След вечеря отидох да го видя какво прави. Дерсу седеше с подгънати под себе си крака и пушеше лула. При него ми се стори толкова уютно, че не можах да си откажа удоволствието да се погрея край огъня му и да поговоря с него на чаша чай.

— Дерсу — казах му аз, — затъжих се за тебе. Когато те няма около мене, чувствувам, че нещо ми липсва.

— Благодаря, капитан — отвърна ми усмихнато той. — Благодаря! Моята също. Тебе сопка сам ходи — моята много се бои.

Той се поотмести. Седнах до него и го попитах защо не обича корейците.

Дерсу почна да си спомня дните на своето детство, когато, освен голди и удехейци наоколо не е имало никакви други хора. Но ето че се появили китайци, а също и руснаци. С всяка измината година животът ставал все по-труден и по-труден. След това дошли корейците. Горите започнали да горят; самурите се отдалечили, всички други животни станали по-малко. А сега по морското крайбрежие са се появили и японци. Как ще се живее занапред?

Дерсу млъкна и се замисли. Пред него беше възкръснало далечното минало и той целият бе погълнат от тези спомени. Замислих се и аз. Наистина Приморието бързо се колонизира. Не е далеч вече времето, когато от първобитната девствена тайга няма да остане и следа. Ще изчезнат и животните.

Седяхме мълчаливо и мислехме — всеки по свой начин — за едно и също нещо.

— Как ще живеем занапред? — неочаквано повтори Дерсу и дълбоко въздъхна.

— Нищо, старче — отвърнах му аз, — докато сме живи ние, всичко ще има.

В това време към нас приближи Чжан-Бао и усмихнато заразправя как в тъмното един кореец настъпил главата на друг кореец и как за отмъщение вторият намазал лицето на първия с каша от кощрява. Разговорът взе друга насока.

На следния ден продължихме да вървим на север.

Времето беше мрачно, но не валеше дъжд.

От река Найна до река Амагу има андезити и кварцово-порфирен туф. Особено внимание заслужават разкритията около река Амагу (носовете Белкин и Арка). Тук в пъстрите слоеве на туфа може да се видят кухини с конкреции от варовиков шпат и някаква мека зеленокаменна скала. На морските карти на тези места са отбелязани две крайбрежни арки: едната малка — до самия бряг, другата голяма — във водата. Днес се е запазила само арката до брега. Удехейците я наричат Сангасу, което значи Надупчени камъни, а китайците — Кулунзуйза.

За тези Надупчени камъни туземците имат такова предание. Едни удехейци живеели на река Нахтоху, други — на река Шооми. Шоомийците си взели жени от удехейците на река Нахтоху, но в замяна не им дали, както повелявал обичаят, дъщерите си. Нахтохуските удехейци отишли на Шооми, възползували се от отсъствието на мъжете и грабнали насила толкова момичета, колкото им били нужни. Шоомийците се спуснали с лодки подире им. Когато стигнали до нос Сангасу, те не се помолили, а, напротив, с викове и ругатни влезли под свода на крайбрежната арка. Тук, горе, те видели един черногуш морски гмурец. Тази птица не била обикновена, а Тему (Косатка — владетелката на моретата). Един удехеец стрелял в нея, но не я улучил. Тогава каменният свод се срутил и потопил двете лодки с двадесет и двама души.

Малко по-нататък от камъните на Сангасу пътеката изоставя морското крайбрежие и тръгва нагоре, като пресича река Квандагоу (приток на река Амагу). Тази река е дълга около 30 километра. Изворите й се намират на същото място, където са и изворите на река Найна. И Квандагоу тече отначало в дълбока клисура, затрупана с каменни отломъци, но след това долината й се разширява. В горната си половина реката тече откъм северозапад, но после рязко свива на североизток и върви успоредно на морския бряг, от който я отделя планинският рид Чанготикалани.

Следващите два носа се наричат Нюмий-дуони и Лаамчи-дуони. Последният нос близо до Амагу носи руското название Белкин, а до него е малкото заливче — Разочарование.

След като излезе от планината, течението на Квандагоу става тихо и спокойно. Реката блуждае от единия край на долината до другия, скоро започва да се разбива на прагове и се слива с река Амагу почти при самото море.

След като прекоси реката, пътеката върви отначало по десния й бряг, после през едно мочурище минава на левия, след това пак се връща на десния и вече се придържа към него до самото устие. В горната си половина река Квандагоу е обрасла с иглолистна гора, а в долната — само с широколистни дървета: обикновена и черна топола, дъб, бреза, трепетлика, клен и т.н.

Пътят по река Квандагоу ми се стори много дълъг. Един-два пъти почивахме, след това пак вървяхме с надеждата, че ей сега ще се покаже морето. Най-после гората започна да оредява; пътеката се изкачи на една невисока сопка и пред нас се ширна просторната и живописна долина на река Амагу със старообредското село от другата страна на реката. Почнахме да викаме. Децата ни докараха лодка. Нашето дълго отсъствие беше разтревожило Мерзляков. Стрелците вече се канели да тръгнат да ни присрещат, но староверците ги разубедили.

След няколко минути вече седях на масата в една къща, пиех мляко и слушах доклада на А. И. Мерзляков. Вестта, че съм пристигнал на Амагу, бързо се разнесе из цялото село.

Староверците ме срещнаха много приветливо. Наложи ми се да приемам гости и да ходя по домовете им.

Следните три дни прекарахме в селото. Почивахме и събирахме сили. Всеки ден ходех на морето и разглеждах близките околности. Река Амагу (на удехейски Амули, а на китайски Ама-гоу) се образува от сливането на три реки: самата Амагу, Квандагоу, по която бяхме вървели ние, и Кудя-хе, вливаща се в Амагу пак отдясно, малко по-нагоре от Квандагоу. Ето защо, когато гледаш откъм морето, без да искаш, вземаш Кудя-хе за главната река, а в действителност тя тече от север и затова долината й се закрива от планините.

Кудя-хе е бърза рекичка с много прагове, дълга около двадесет километра. Тя тече по широка долина и също води началото си от хребета Карту. Горната част на долината е покрита с горяла, но не полегнала гора. Израсналата след пожара млада гора се състои главно от трепетлика, лиственица и бяла бреза; по към морето, в планините, преобладават иглолистните дървесни видове.

Личи, че долната част на Амагу, където са се заселили староверците, по-рано е била морски залив. Реките Кудя-хе и Квандагоу някога са се вливали в него самостоятелно. След това се е извършил обикновеният процес: реката е запълнила залива с наноси и морето се е отдръпнало. От лявата страна на Амагу и досега се е запазило дълго торфено блато, но и то вече се намира в период на пресъхване. Сега Амагу се влива в морето близо до нос Белкин и около устието й се е образувало малко заливче, свързано с морето чрез тесен проток.

Старообрядското село Амагу се състоеше от осемнадесет двора. Първите преселници (седем семейства) са дошли тук през 1900 година от река Даубихе. Тъй като живееха далеч в планината, старообредците бяха запазили облика си на чисти великоруси. Патриархалността в семейството, костюмите, покъщнината, шевиците по дрехите, дърворезбата и т.н. — всичко напомняше древната Рус. В мене се създаде впечатлението, че изведнъж съм се пренесъл с няколко столетия назад. Интересното беше, че те живееха „със задна дата“: за тях сензационно събитие беше онова, което вече бе минало, от което в Русия отдавна бяха престанали да се интересуват.

При тях се отбиваха японски и много рядко руски плавателни съдове. Затова всичките си покупки старообредците правеха в Япония и само в краен случай отиваха по суша в залива Олга, извършвайки за целта дълго пътешествие. Препитаваха се със земеделие и лов на самури. Самурите ловяха по всички начини: и по китайски, и по корейски, и по удехейски. Занимаваха се също с лов на елени и лосове, както и с риболов. В нищо — нито в дрехите им, нито в домашната им обстановка, нито в каквото и да било друго — не се забелязваше разкош, но въпреки това по всичко личеше, че са заможни хора. Притежаваха твърде много коне и рогат добитък. Наброих 2 коня и 84 крави.

Освен старообредците на Амагу живееше и едно семейство удехейци: стар мъж, жена му и трима големи сина. За чест на старообредците трябва да кажа, че след идването си на Амагу те не са почнали да притесняват местните жители, а, напротив, помогнали са им и са ги научили на земеделие и скотовъдство; удехейците са усвоили руски език, снабдили са се с коне и рогат добитък и са си построили баня.

В края на една широколистна гора около блатото староверците често намирали немного дълбоко в земята гердани, обици, гривни, копчета, стрели, копия и човешки кости. Разгледах мястото и открих следи от жилища. На старите морски карти при устието на Амагу са отбелязани многобройни туземни юрти. Старецът ми разказваше, че преди тридесетина години тук наистина живеели много удехейци, но всички загинали от едра шарка. Според думите на Боголюбски през 1870 година на морския бряг около река Амагу е имало много туземци.

В климатично отношение тази част на крайбрежието рязко се отличава от района западно от Сихоте-Алин. Тук лятото е влажно и прохладно, есента — дълга и топла, зимата — суха и студена, а пролетта настъпва късно. През първата половина на зимата няма сняг; снегове падат едва през февруари и март. Затова пък ноември и декември са страшно ветровити. Обикновено ветровете духат откъм хребета Карту. Според наблюденията на староверците, ако над планината на запад небето било чисто, това предвещавало тихо време; ако обаче от сутринта там имало кълбести облаци — те били верен признак на силен северозападен вятър. От тридесет дни имало около пет тихи, „объркани“, десет — със силни ветрове, а през останалите петнадесет дни духали ветрове, които можело да се нарекат просто прохладни. На разсъмване обикновено било тихо; вятърът започвал да духа с изгрева на слънцето, като постепенно се усилвал и към два часа след пладне достигал най-високото си напрежение. След това започвал да отслабва и след полунощ съвсем затихвал.

В Южноусурийския край заровените в земята стърготини бързо изгниват и се превръщат в тор, по морското крайбрежие те не гният в продължение на три години. Това се обяснява с факта, че поради студените мъгли земята през лятото никога не е топла и влажна.

Първите снеговалежи около Амагу падат към средата на декември. Есента е дълга и топла, поради което тревите не съхнат, а вехнат. На влажните места, където тревата расте на туфички, долната й част остава още дълго време зелена. Това дава възможност на рогатия добитък да пасе през по-голямата част от годината. Конете трябва да се подхранват само през пролетта. Старообрядците казват, че в годината на преселването си не са имали никакъв сух фураж и през цялата зима държали кравите и конете на паша. Според тях животните им никак не били отслабнали.

Поради това, че пролетта настъпва тук късно, староверците орат едва през май, а косят през август. Тъй като лятото е мъгливо и студено, и житата узряват късно. Жетвата се извършва в края на септември, като понякога продължава и до средата на октомври. Всички зеленчуци, особено картофите, виреят добре, не зреят само пъпеши и дини. В сравнение с басейна на Усури, разположен на същата географска ширина, цъфтежът на растенията и узряването на плодовете закъсняват тук почти с цял месец.

Във флористично отношение река Амагу е не по-малко интересна, отколкото в климатично. В планините растат твърде много тисови дървета. Интересно е, че в крайбрежния район това дърво се среща на малки групи и то не навсякъде. В горите на юг от река Мутухе се срещат тисове само като отделни дървета. Тукашната липа не достига размерите на липата от Южноусурийския край, но затова пък стъблото й е масивно и не е хралупато. В района на горното течение на Усури и по на юг се наблюдава обратното явление: там липата почти винаги е куха, въпреки че расте във вид на голямо дърво. Елшата на Амагу има също големи размери и се среща не само по бреговете на реките, но и по сенчестите склонове на планините. Дъбът е нискорасъл, с белезникава кора (на юг кората му е тъмна). Макар и да узряват, желъдите не падат сами на земята, а биват обрулвани от силните есенни ветрове. Прави впечатление, че в тукашните гори дърветата имат по-малко болезнени израстъци, отколкото на запад от Сихоте-Алин, и това явление се среща само около горните течения на реките. В Южноусурийския край тези болезнени образувания достигат извънредно големи размери. Около Амагу виреят добре кедърът, лиственицата, смърчът и бялата ела, брезата и трепетликата, затова пък ясенът, кленът и изобщо всички твърди видове дървета се развиват лошо. Манджурската аралия се среща рядко, на вид е хилава и върхарите й са изсъхнали. Река Амагу може да се смята за северна граница на дивото грозде и манджурския орех. Дивата лоза расте ниска, само на припек и на завет, но гроздето й не узрява. На река Кусун (малко по на север) вече съвсем я няма. Селяните не са виждали на Амагу орех, но веднъж по време на наводнение по реката плавало орехово клонче със зелени листа. От това стигнали до заключението, че някъде по реката има такова дърво.

Крайно интересно е влиянието на морето върху растителността. Така например отровата на жълтия кантарион, самокитката и чемериката е несравнимо по-слаба край морето, отколкото в планините. Същото може да се каже и за ухапванията на змиите, и за ужилванията на стършелите и осите.

Около река Амагу все още може да се отглеждат пчели, но това изисква големи грижи. Когато се зазимяват, кошерите трябва добре да се покриват и да се оставя в тях повече храна. На пренесените тук пчели е трудно да събират мед. За да намерят медоносни треви, те трябва да прелитат големи разстояния. Старообрядците забелязали, че ако истинските медоносни треви са малко, пчелите събират мед от други растения, понякога дори и от чемериката. От това пчелите боледуват, но ако им се даде хубав мед, веднага изхвърлят от кошера отровния. По на север опитите на староверците да развъждат домашни пчели свършили неуспешно.

Амагийският район заслужава вниманието на естественика и в зоогеографско отношение. Така например хималайската мечка от юг стига само до река Кулумбе. Тигри се появяват периодично. Пантери никой не е срещал: за седем години староверците само веднъж са забелязали по скалите някакви следи, но не са сигурни дали са били на пантера или на млад тигър. Чакалоподобни „диви кучета“ се срещат сравнително рядко.

На запад студовете настъпват по-рано, затова самурът и катеричката сменят там козината си също по-рано, отколкото на морския бряг (разликата е почти един месец). Според думите на староверците, когато за първи път пристигнали на Амагу, заварили тук дропли. През 1904–1905 година дроплите все още понякога се появявали, но след това техните прелети съвсем се прекратили. Веднъж, преди две години, по нивите неочаквано се появили няколко фазана. Откъде са дошли — не се знае; на другата година фазаните изчезнали. Друг път върху някаква мърша при морето видели голям тъмноръждивокафяв орел с дълга гола шия. Съдейки по описанията, това е бил черен лешояд. Навярно е прелетял от Централна Азия тук случайно. Река Амагу е южна граница на разпространението на глухаря и северна — на зеления кълвач.

На 4 октомври наредих на хората да се готвят за поход. Сега исках да се изскача по река Амагу до изворите й, след това да се прехвърля през хребета Карту и по река Кусун да се спусна към морския бряг.

Староверците ми казаха, че двете споменати реки са с много прагове, а в планините има много сипеи. Съветваха ме да оставим мулетата при тях в селото и да тръгнем пеш с торби. Тогава реших да тръгна на поход само с Дерсу.

Според пресмятанията ми продоволствието трябваше да ни стигне за две трети от пътя. Затова се уговорих с А. И. Мерзляков, че той ще изпрати удехееца Сале и двама стрелци при скалата Ван-Син-лаза, където те ще трябва да ни оставят провизии на видно място.

На следния ден, 5 октомври, в 2 часа след пладне, нарамили тежки раници, ние тръгнахме на път.

Река Амагу е дълга около петдесет километра. Тя води началото си от хребета Карту и го заобикаля откъм запад. Амагу тече отначало на североизток, след това тръгва в посока на паралела и едва при морето се отклонява малко на юг. От притоците й трябва да се посочи само Дунанца, дълга деветнадесет километра. По нея може да се отиде на река Кусун. Цялата долина на Амагу и обграждащите я планини са покрити с гъста смесена иглолистна гора, годна за строителен материал и за направата на дребни изделия.

Вегетационният период почти беше привършил. Повечето от покритосеменните растения бяха повехнали и само в някои от тях още трептеше живот. Това бяха бисерният анафалис, листата на който от долната си страна са покрити с гъст мъх; особен вид астра с тъмно мъхесто стъбло и люспесто виолетово съцветие кошничка; след това урока — сенникоцветно растение, по листата на което има изпъкнали дъгообразни жилчици, и накрая див високопланински лук с листа като на момината сълза.

Едва забележима пътека ни отведе до мястото, където река Дунанца се влива в Амагу. Това става на десетина километра от морето. Близо до устието на Дунанца има скала, която староверците наричат по китайски Лаза^[1] и извеждат названието й от глагола „лазя“. Наистина, за да минеш тази „лаза“, се налага да лазиш по корем, хващайки се с ръце за камъните. Щом извървяхме още около един километър, ние спряхме на бивак при една чакълеста плитчина.

До залеза оставаше повече от час. Възползувах се от това време и отидох на лов нагоре по река Дунанца. Когато се качих на първата попаднала ми сопка, седнах на едно повалено дърво и взех да се оглеждам. Оттук се виждаха Амагу, Кудя-хе, Квандагоу и морското крайбрежие. Листопадът беше в пълния си разгар. С всеки изминат ден гората все повече и повече придобиваше монотонносив безжизнен цвят — доказателство, че наближава зимата. Само дъбовете бяха запазили още листата си, но те бяха пожълтели и от това изглеждаха още по-печални. Лишени от пищните си одеяния, храстите бяха започнали удивително да си приличат. Черната изстинала земя, покрита с опадали листа, потъваше в летаргичен сън; растенията покорно и безропотно се готвеха за смърт.

Така бях погълнат от мислите си, че съвсем забравих защо съм дошъл тук в този час на здрача. Изведнъж зад мен се чу силен шум. Обърнах се и видях някакво непохватно и гърбато животно с бели крака. Опънало напред голямата си глава, то бързо тичаше през гората. Вдигнах пушка и започнах да се прицелвам, но някой ме изпревари. Раздадете изстрел и животното падна сразено от куршум.

След минута видях Дерсу, който се спускаше по стръмнината към мястото, където беше паднал звярът.

Убитото животно се оказа лос.

Беше младо мъжко животно на около три години. Дължината му — от горната устна до края на опашката — беше два метра и 20 сантиметра, височината — от ходилата на копитата му до холката — 1 метър и 70 сантиметра, общото тегло — около 240 килограма.

Това тромаво на вид животно има мощна шия и голяма издължена глава с дебела, завита надолу муцуна. Козината му е дълга, лъскава, добре прилепнала по тялото му; цветът е тъмнокестеняв, почти черен; краката — белезникави. Лосът е много строго животно: достатъчно е един път да го обезпокоите, за да изостави за дълго време някое харесано от него място. Спасявайки се от преследванията на ловеца, той бяга в тръст, а понякога и в галоп. Лосът много обича да се къпе в блатистите езерца. Когато е ранен, той бяга, но през брачния период става зъл и не само че се защищава, но и сам напада хората: изправя се на задните си крака, кръстосва предните, мъчи се с тях да повали врага и ако това му се удаде, започва да го тъпче с ожесточение.

Амагу е южната граница, до която лосът стига на морския бряг. С настъпването на студовете той започва да се предвижва на запад. През ноември все може да се срещне около Сихоте-Алин, но през декември окончателно се прехвърля в басейна на река Бикини. Там, в гъстите гори, където снежната пелена не замръзва, той намира достатъчно храна и благоприятни условия за живот. По външния си вид усурийският лос, малко се отличава от европейския си събрат, но затова пък рогата му са други; те изобщо не са лопатовидни и повече приличат на рогата на изюбъра, отколкото на лоса Дерсу почна да дере кожата и да дели месото на части. Неприятна картина — и въпреки това не можех да не се любувам на работата на моя приятел. Владееше отлично ножа: нито едно излишно рязване, нито едно излишно движение. Личеше си, че ръката му е добре свикнала с тази работа. Уговорихме се да вземем малко месо с нас; Чжан-Бао и Фокин ще вземат мерки да доставят останалото месо на староверците и на нашия отряд.