Владимир Арсениев
Дерсу Узала (14)

XIII глава
Водопадът

Случаят с тигъра. — Забраненото място. — Дерсу и враната. — Горното течение на река Амагу. — Водопадът. — Жертвоприношението. — Хребетът Карту. — Червените боровинки. — Нощувка в планината. — Спускане в долината на река Кулумбе. — Грижа за животните.

След вечеря стана дума за лов. Говореше Дерсу, а ние слушахме. Животът на този човек беше пълен с извънредно интересни приключения. Голдът разказваше как веднъж, преди десет години, ходил на лов за изюбри точно когато растели младите им рога. Това станало край изворите на река Ерлдагоу (приток на Даубихе). Тук, в планината, имало дълги и дълбоки оврази, издълбани от водата; стръмните им склонове били обрасли с гора. Дерсу носел пушка, ловен нож и шест патрона. Близо до бивака си той видял един елен с незаякнали рога, гръмнал и леко го ранил. Изюбърът политнал, но скоро се оправил и хукнал към гората. Там вече голдът го догонил, стрелял още четири пъти, но раните не били смъртоносни и изюбърът почнал да се отдалечава. Тогава Дерсу гръмнал за шести и последен път; еленът паднал в един овраг, който се съединявал с друг подобен овраг. Той лежал във водата точно там, където овразите; се съединявали. Само едното му рамо, шията и главата му били на камъните. Раненото животно повдигало глава и, види се, приключвало сметките си с живота. Голдът седнал на един камък и запушил в очакване изюбърът да издъхне. Изпушил две лули, преди еленът да изпусне последната си въздишка. Тогава Дерсу отишъл при него, за да отреже главата заедно с рогата му. Мястото било неудобно: непосредствено до водата растяла дебела елша. Дерсу опитвал и тъй, и инак, но имал възможност да застане само в едно положение; клекнал на дясното си коляно, а с лявата си ръка се опрял на един от камъните в потока. С преметната на гърба пушка, той се заловил да одира и изкормя елена. Не бил рязнал и два пъти с ножа, когато изведнъж през бълбукането на водата дочул зад себе си шумолене. Рекъл да се озърне, но в същия миг видял на две крачки от себе си тигър. Животното понечило да стъпи на един камък, но се подхлъзнало и лапата му цопнала във водата. Голдът знаел, че ако направи и най-малкото движение, ще загине. Затова замрял на мястото си и затаил дъх. Тигърът го погледнал, но като видял неподвижната му фигура, си тръгнал. Той обаче усетил, че неподвижният предмет не е пън и не е камък, а нещо живо. Два пъти се обръщал назад и усилено душил въздуха, но за късмет на Дерсу вятърът духал не откъм неговата страна, а откъм страната на тигъра. Страшният звяр не подушил миризмата на еленовата кръв и почнал да се изкачва по брега на оврага. Изпод лапите му в ручея се посипали камъчета и пръст. Но ето, че се изкачил на брега. И изведнъж почувствувал човешката миризма. Козината на гърба му настръхнала, той почнал силно да реве и да удря с опашка по тялото си. Тогава Дерсу силно извикал и хукнал по оврага. Тигърът се спуснал надолу към елена и започнал да го души. Това именно спасило Дерсу. Той се измъкнал от дерето и дълго тичал, тичал като сърна, преследвана от вълци.

Тогава разбрал, че убитият елен принадлежал не на него, а на тигъра. И затова не е могъл да го убие, въпреки че стрелял шест пъти. Дерсу се учудил, как не се сетил за това веднага. Оттогава не бил ходил вече из тези оврази. Сметнал това място веднъж завинаги забранено за него. Бил получил предупреждение…

След вечеря аз и стрелецът Фокин легнахме да спим, а голдът и Чжан-Бао се настаниха по-настрана. Бяха поели върху себе си грижата за огъня.

През нощта се събудих. Около луната имаше матово петно — сигурен признак, че сутринта ще бъде студено. Тъй и стана: преди да се съмне, температурата бързо се бе понижила и водата в локвите беше замръзнала.

Най-напред се бяха събудили Чжан-Бао и Дерсу. Бяха хвърлили още дърва в огъня и сварили чай, преди да разбудят мен и Фокин.

Чудни птици са враните: колко бързо разбират къде има месо! Слънчевите лъчи едва бяха позлатили върховете на планината, а те вече се бяха събрали около нашия бивак. Шумно си разменяха „реплики“ и прелитаха от дърво на дърво. Една от враните кацна много близо до нас и заграчи.

— Къш, проклетнице! Ама аз ей сега ще те сваля — каза стрелецът Фокин и посегна към пушката си.

— Не трябва, не трябва стреля — спря го Дерсу. — Негов не пречи. Врана също искам яж. Негов дошъл види, има хора или няма. Не бива — негов отлети. Нашата отивай, негов тогава на земя скачай, какво — какво останал — яж.

Сякаш в потвърждение на думите му враната се откъсна от дървото и отлетя. Доводите на Дерсу се сториха на Фокин убедителни; той сложи пушката на мястото й и престана да ругае враните, макар, че кацаха още по-близо до него, отколкото първия път.

Дерсу безусловно беше прав. Обичаят „да свалят“ враните от дърветата е жестоко забавление на ловците. Със стрелба по враните се забавляват понякога и образовани хора. Стрелят така, както се стреля в бутилка, само защото черната врана представлява хубава цел.

Враните трябва да се отнесат по-скоро към полезните, отколкото към вредните птици. Като изяждат труповете на загиналите животни от тайгата, умрелите риби от бреговете на реките, мекотелите, изхвърлени от морския прибой и особено разните отпадъци от човешките жилища, те се явяват незаменими санитари и играят огромна роля в икономията на природата. Вредата, причинявана на стопанството от враните, е много по-малка в сравнение с ползата, която те принасят.

След тази нощувка ние се разделихме. Чжан-Бао и стрелецът Фокин се върнаха назад, а ние с Дерсу продължихме по-нататък.

Оттук долината на Амагу започна да се стеснява и в реката и се заредиха прагове; в планините се появиха сипеи и огромни площи, обезлесени от пожари; затова пък долу, в долината, гората беше по-гъста; към широколистните дървесни видове се бяха примесили и много иглолистни. На двадесетина километра от морето реката отново се раздвои. Едната рекичка (по-голямата) заобикаляше хребета Карту от запад, а другата (по-малката) течеше от юг. От мястото на сливането им започваха безкрайните пожарища. Два пъти прекосявахме реката през брод и на края отново се озовахме на десния бряг. Оттук нататък долината прилича на клисура. Някои скали имат доста странни очертания. Те постепенно се рушат и се превръщат в сипеи. Понякога откъсналият се отгоре скален блок повлича след себе си и други камъни. Тогава в долината се свлича цял поток от чакъл и изпочупени изсъхнали дървета. Нищо чудно, че удехейците се страхуват от тези места: тук според тях е обиталището на злия дух. Ние с Дерсу вървяхме и говорехме за лов. Изведнъж той ми направи знак да спра. Ослушахме се. Отдалеч долиташе някакъв шум, който приличаше и на подземно бучене, и на далечен тътен на гръмотевица.

— Водопад — каза Дерсу и посочи към реката.

Погледнах нататък и видях плаваща по водата пяна.

Ускорихме крачка и след половин час наистина стигнахме до водопада.

От всички водопади, които ми се е случвало да видя, Амагунският е най-красивият. Представете си тесен коридор, горните краища на който са завити малко навътре така, като че ли водата тече по тръба. На едно място тази тръба се прекъсва. Там се е образувал водопад, висок осем метра. Горните краища на тръбата обаче продължават и по-нататък. От това може да се заключи, че отначало водопадът е бил по-долу по течението и ако може да се определи колко от ложето на водопада се размива от водата в продължение на една година, би могло да се каже и кога водопадът е започнал работата си, на колко години е и колко време му остава още да съществува. Скалата, през която водата си беше пробила път, бе кафеникавочервен птауконитов пясъчник с доста плътен цимент. Цветът на водната маса е изумруден. На ярка слънчева светлина бялата пяна, зеленикавосиният цвят на водата и ръждивочервеникавите скали, обрасли с пъстри лишеи и светлозелени мъхове, създаваха извънредно ефектна картина. Под водопада движението на водата беше въртеливо. В продължение на много години тя беше изгладила скалата отстрани и беше образувала „исполински котел“. Когато се приближих към ръба на отвесния бряг, на мене ми се стори, че от време на време земята потреперва от падащата водна маса.

В този момент ми замириса на дим. Обърнах се и видях, че Дерсу разпалва огън. След това започна да развързва раницата си. Помислих, че иска да спрем на бивак и започнах да го убеждавам да повървим още малко. Голдът се съгласяваше с мене, но продължаваше да развързва раницата си. Извади от нея бучка захар, две клечки кибрит, парче хляб и лист тютюн. Събра всичко това в едната си ръка, взе в другата едно горящо въгленче и започна нещо да говори. Лицето му беше сериозно, очите — наведени към земята. Поради шума на водопада не можах да чуя какво точно казваше. След това отиде на брега и хвърли всичко във водата.

— Какво направи? — попитах аз.

— Нашата постоянно така — отвърна той. — Негов — посочи към водопада — е все едно гръм, гони дявола.

И на мен водопадът ми направи зловещо и същевременно очароващо впечатление. В него имаше нещо живо, стихийно. А какво впечатление можеше да направи той на човека, който одухотворяваше и уподобяваше на хората всичко на този свят.

Дерсу мълчаливо започна да нарежда раницата си. Тъй като исках да му покажа, че споделям неговите мисли, взех онова, което първо ми попадна под ръка — парче суха риба и голяма главня, — и приближих към водопада.

Когато забеляза, че искам да ги хвърля във водата, Дерсу се спусна към мене, размахвайки ръце; изглеждаше разтревожен. Разбрах, че ме спира.

— Не трябва, не трябва, капитан! — говореше изплашено и бързо той.

Дадох му главнята и рибата. Той хвърли главнята в огъня, а рибата в гората. След това нарами раницата си и ние поехме по-нататък. По пътя започнах да го разпитвам защо ми попречи да хвърля огъня и рибата във водата. Дерсу веднага ми обясни: във водата хвърлели само онова, което нямало в нея, а в гората можело да се хвърли само онова, което нямало на земята. Тютюнът се хвърлял във водата, а рибата — на земята. Във водата можело да се хвърли съвсем малко огън — само едно въгленче, но в огъня не бивало да се излива вода; не бивало също да се хвърля във водата голяма главня, защото и огънят и водата щели да се разсърдят. Тогава твърдо реших да не се меся в такива работи, за да не се случи на двама ни, както той се изрази, нещо лошо.

Извървяхме още около половин километър и спряхме на бивак.

Когато на следния ден, 7 октомври, се събудих, Дерсу беше на крак. Навярно бях спал много дълго, защото неговата раница беше вече стегната и той търпеливо чакаше да се събудя.

— Защо не ме разбуди? — попитах го аз.

Отговорил ми, че днес ни предстояло да се изкачим на висока планина и затова трябвало да събера повече сили и да се наспя, както се следва.

Преди да потеглим, погледнах барометъра си: показваше 458 метра. Денят обещаваше да е тих и топъл. Още от самия бивак започнахме да се изкачваме по хребета Карту, главната ос на който е разположена от североизток на югозапад. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-широко се разкриваше хоризонтът пред нас. Наоколо, докъдето стигаше погледът ни, никъде нямаше гора; никъде нито едно дръвче, дори и изсъхнало. Много тъжен вид имат такива планини С изчезването на горите е изчезнал и подлесът, изчезнали са и мъховете; дъждовете са измили тънкия слой хумус и са оголили материковата почва. Където и да погледнеш — навсякъде една и съща еднообразна, мрачна картина: сиви скали и сиви сипеи. Хребетът на Карту представлява безжизнена и безводна пустиня.

Първата сопка, на която се изкачихме, беше висока 900 метра. Починахме малко на върха и продължихме пътя си. Втората бе почти на същата височина, но поради това, че преди нея се спуснахме в една седловина, тя ни се стори много по-висока. На третия връх барометърът показваше 1016 метра.

Погледнах часовника си: двете стрелки показваха пладне. Значи за три часа и половина бяхме успели „да покорим“ само три върха, а главният хребет беше още пред нас.

Измъчваше ме силна жажда. Изведнъж видях замръзнали червени боровинки и лакомо се нахвърлих на тях. Дерсу с любопитство ме наблюдаваше.

— Как е негов име? — попита той, сложил на дланта си няколко зрънца.

— Боровинки — отвърнах аз.

— Тебе разбирай — отново попита той, — може негов яж?

— Може — отвърнах аз. — Нима не познаваш този плод?

Дерсу отговори, че го е виждал често, но не знаел, че се яде.

На места боровинките бяха толкова много, че цели пространства изглеждаха боядисани в бордо. Събирайки плодове, ние незабелязано се изкачихме на един висок 1290 м. връх. Тук за първи път навлязохме в сняг, дълбок петнадесетина сантиметра.

Според думите на старообредците тази година първият сняг на Сихоте-Алин паднал на 20 септември, а на хребета Карту — на 3 октомври и вече не се бил стопил. На 7 октомври снежната линия бе слязла до 900 метра над морското равнище.

Оттук завихме на юг и почнахме да се катерим на следващата височина (1510 метра). Това изкачване беше особено трудно. Честа гълтахме сняг, за да утоляваме измъчващата ни жажда.

Източният склон на хребета Карту е много стръмен, западният — е полегат. Тук може да се наблюдава как става разрушаването на планините. Отгоре през всичкото време се свличат дребни камъчета, които постепенно засипват долините, погребвайки под себе си участъци плодородна почва и млада растителност. Такива са резултатите от горските пожари.

Колкото и да се мъчехме този ден да стигнем до най-високия връх, това не ни се удаде. Със залязването на слънцето пак щеше да духне студеният северозападен вятър. Време беше да помислим за бивак. Затова ние се спуснахме малко по-долу от гребена на планината и почнахме да търсим място за нощувка на западния й склон. Сега имахме три грижи: трябваше да намерим първо вода, второ — топливо и трето — защита от вятъра. Имахме късмет да намерим всичко това заедно на едно място. На километър от седловината имаше пълзящи кедри. Вмъкнахме се навътре в тях и се настанихме дори с известни удобства. Снегът ни замени водата. Сред кедрите имаше много изсъхнали. Събрахме повече дърва и запалихме силен огън. Откъм изложената на вятъра страна опънахме платнището на палатката, под нас настлахме клончета и ги покрихме отгоре със сърнешки кожички.

Нощта беше лунна и студена. Предположенията на Дерсу се оправдаха. Щом слънцето се скри зад хоризонта, веднага задуха рязък, студен вятър. Той разрошваше клончетата на пълзящите кедри и раздухваше пламъка на огъня. Палатката се издуваше и аз много се страхувах да не се откъсне от колчетата си. Лунният диск ярка осветяваше земята; снегът блестеше и искреше. Голият хребет Карту сега изглеждаше още по-пустинен.

Уморени от дневния преход, ние не се заседяхме дълго край огъня и рано легнахме да спим.

Първото, което ми се хвърли в очите, когато се събудих сутринта, беше мъглата. Скоро ми стана ясно — валеше сняг. Добре, че се бяхме ориентирали предишния ден, та сега можахме още от бивака да вземем вярна посока.

Пихме чай със сухари и пак започнахме да се изкачваме на хребета Карту. Този път ни предстоеше да се изкачим на най-високата сопка, която моряците наричат Амагунско бърдо. Дали защото бяхме с пресни сили или пък снегът ни караше да бързаме, но така или иначе на тази сопка ние се изкачихме много скоро. Височината й е 1660 метра. Оттук води началото си река Кулумбе (на удехейски Куле), която според староверците е дълга 50–60 километра. И тя като Амагу тече по крива, но само че в друга посока, а именно — към юг и югоизток.

Когато слязохме на 1200 метра, снегът се смени с дъжд. Беше доста неприятно, но нямаше какво да се прави — налагаше се да търпим.

Близо пет километра вървяхме през пожарища и едва когато слязохме на 680 метра, видяхме жива гора. Това беше тясна ивица растителност край една рекичка, предимно от бреза, бяла ела и лиственица.

Към пладне дъждът се усили. Есенният дъжд не прилича на летния: лесно може да се простудиш. Бяхме премръзнали и затова се наложи рано да спрем на бивак. Скоро ни се удаде да намерим колиба от кори. Начинът на построяването й, както и някои от захвърлените вещи показваха, че е била направена от корейци. Пооправихме я, събрахме дърва и се заловихме да сушим дрехите си. Към четири часа след обяд дъждът престана. Тежката завеса на облаците се разкъса и ние видяхме хребета Карту целия в сняг.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, по западния небосклон от край до край се разля пурпурна заря. След това изгря луната. Около нея пак имаше гъсто матово петно и голям венец — безспорен признак, че утре пак ще има дъжд.

Вечерта записвах наблюденията си, а Дерсу печеше на шиш месо от лоса. През време на вечерята хвърлих парченце месо в огъня. Като видя това Дерсу, бързо го измъкна оттам и го хвърли настрани.

— Защо хвърляш месо в огън? — недоволно попита той. — Как може напразно го гориш! Нашата утре заминавай, тука други хора идвай — яж. В огъня хвърляй месо — негов така пропадай.

— Кой друг ще дойде тук? — попитах на свой ред аз.

— Как кой? — учуди се той. — Енот идвай, язовец или врана идвай; врана няма — мишка идвай, мишка няма — мравка идвай. В тайгата много разен хора има.

Стана ми ясно: Дерсу се грижеше не само за хората, но и за животните, дори и за такива дребни насекоми като мравката. Той обичаше тайгата и нейното население и по всякакъв начин се грижеше за нея.

Разговорът ни премина върху лова, бракониерите и горските пожари.

Без да усетим, ние се заседяхме до полунощ. Най-после Дерсу започна да дреме. Затворих тетрадката си, завих се с одеялото, легнах по-близо до огъня и скоро заспах. През нощта в съня си чух как той стъкна огъня и почувствувах, че ме покрива със своя брезент.