Владимир Арсениев
Дерсу Узала (11)

X глава
Страшната находка

Полегатият склон на Сихоте-Алин. — Горното течение на река Арму. — Скелети. — Лунно светлинно явление. — Тян-чин-лаза. — Сихоте-Алин. — Пълзящият кедър.

Веднага след фанзичката започнахме да се изкачваме на Сихоте-Алин. Отначало склонът беше полегат, но постепенно ставаше все по-стръмен и по-стръмен. По източния склон на хребета расте смесена иглолистна гора предимно от кедър, обикновена и бяла ела, лиственица, клен и бреза с мъхеста жълта кора. Тревната растителност се състои от папрати, чемерика, момина сълза, царски скиптър, богородична лъжичка, заешки киселец и различни дребни острици.

Пътят нагоре към гребена на Сихоте-Алин беше толкова стръмен, че ни се наложи да се хващаме с ръце за камъните и корените на дърветата. Според показанията на анероида билото е високо 875 метра над морското равнище. Растителността по западния склон на планината е по-еднообразна, отколкото по източния. Разликата в характера на горите е много рязка. На върха на Сихоте-Алин аз очаквах да видя голи скали. Нищо подобно: пред мен се простираше висока равнина, подобна на плато, покрита с рядка, обрасла с мъхове лиственица, без какъвто и да е подлес. Никъде нито храстче, нито тревичка — навсякъде само мъх. За да извадя парче скала, трябваше да ровя дълбоко под него. Взетите образци се оказаха кварцов порфир и липарит.

В хербария, събран по тези места, фигурират пълзящ канадски дрян с розетка от шест листчета и с червени плодове, след това също канадски майантеум едва сърцевидни, много лъскави и сочни листа; после особен вид плаун. Канадският дрян на вид малко напомня нискораслата орлова папрат, която има доста прост перест лист.

Отпочинахме си малко и тръгнахме по-нататък. Реших да пресечем платото и да се спуснем към водата от другата му страна. Но колкото и да вървяхме, краят на платото не се виждаше. Пред нас се простираше пустинна блатиста равнина, покрита с посърнала гора. Да имаше поне една сопка, поне някаква височинка или вдлъбнатина! Мислех, че наистина сме попаднали на плато и не знаех дали вървим по дължината му или го пресичаме по най-късия път. Ненадейно чух шум на вода. Това обстоятелство още повече ме учуди. Скоро всичко стана ясно: западните склонове на Сихоте-Алин тук се оказаха толкова полегати, че се снишаваха съвсем незабележимо за окото. Пред нас беше река Арму — най-големият приток на Иман. Арму се влива в него отдясно на средното му течение. Погледнах барометъра. Стрелката показваше 697 мм, което, приведено към морското равнище, даваше абсолютна височина от 770 метра. Значи бяхме слезли само на 105 метра от върха, което представлява средно 10 метра на километър. Водното равнище на реката от западната страна на Сихоте-Алин се оказа с 225 метра по-високо, отколкото от източната.

В горното си течение река Арму се състои от две еднакво големи рекички. Бяхме се озовали точно на мястото на сливането им. Чан-Лин измерваше всяка от тях с два дни път.

След като се посъветвах с него, реших да тръгнем по лявата рекичка (по-близката до Сихоте-Алин), после да се изкачим на вододела, да повървим малко по хребета и да излезем при изворите на река Такема.

На това място Арму стига до 6 метра ширина и около 45 см дълбочина. Водата й е с червеникав оттенък и няма онази ниска температура, която е присъща на бързите планински рекички. Коритото на Арму е затрупано с повалени от буря дървета, което при сравнително бавното течение е напълно естествено: дървото остава да лежи там, където е паднало.

Гората край реката е значително по-гъста и се състои от елша, бяла бреза, смърч и бяла ела; особено често се среща лиственицата. Това е в пълния смисъл на думата тайга: дива, пуста, неприветлива. Всичко живо я избягва: никъде не се виждат следи от животни и за две денонощия не срещнахме нито една птица. Такава тайга влияе върху психиката на хората, което личеше и по моите спътници. Те вървяха мълчаливо и почти не разговаряха помежду си.

Към три часа след пладне ние, както винаги, започнахме да избираме място за бивак. Дерсу и Чжан-Бао кой знае защо поеха надясно, а аз, Чан-Лин и Аринин тръгнахме по брега на рекичката. Изведнъж чухме зад нас вик: Дерсу искаше да отидем при него. Върнахме се веднага. Промъквайки се през гъсталака, аз видях малка полянка, на която се белееха някакви предмети. Дерсу и Чжан-Бао стояха край тях и внимателно ги разглеждаха. Отначало помислих, че това са буци пръст, но още по лицата на спътниците си разбрах, че беше нещо по-сериозно. Когато отидох по-близо, видях човешки черепи. Бяха шест; наоколо се търкаляха и други кости.

Шест скелета! Как бяха загинали тези хора? Суровата тайга пази тайни от такъв характер.

Дерсу дълго разглеждаше костите и нещо си говореше с Чжан-Бао. Той смяташе, че намерилите смъртта си тук не са били убити, защото на нито един от черепите нямаше счупване; не са умрели и от болести, тъй като от болест хората измират не наведнъж, а един по един: един умре, а другите се влачат по-нататък. Дерсу започна да оглежда стволовете на дърветата. По обгорените места върху кората им той установи, че последният горски пожар е бил преди две години. А тъй като по костите също имаше следи от огън, то навярно, когато огънят е шествувал из гората, труповете са били вече скелети. Пожарът беше унищожил остатъците от дрехите, но наоколо трябваше да има предмети, които не са могли да изгорят и по които би могло да се установи националността на умрелите. Дерсу и Чжан-Бао заразравяха мъха и скоро намериха желязна котелка, брадва, ръждясал нож, шило с дръжка, направена от патронна гилза, чакмак, лула, тенекиена кутия и сребърен пръстен. По тези предмети Дерсу разбра, че загиналите са били корейци-златотърсачи. Те навярно са искали да се доберат до брега на морето, но са се заблудили в тайгата и са умрели от глад.

А спасението им е било толкова близко; един преход — и са щели да се озоват във фанзата на отшелника — китаец, при когото бяхме прекарали предишната нощ.

Обграждащите полянката дървета, безмълвни свидетели на гибелта на шестимата, мълчаливо стояха и сега. Тайгата ми се стори още по-мрачна.

Всички изведнъж, като по уговорка, свалихме раниците си. Чжан-Бао и Чан-Лин изтръгнаха от земята един пън, изхвърлиха камъните и пръстта под него, а ние с Дерсу отнесохме там костите. След това ги покрихме с мъх, сложихме отгоре същия пън и отидохме да се измием на реката.

Време беше да се подготвим за нощуване. Чжан-Бао и Чан-Лин не искаха да остават при мъртъвците. Взехме раниците си, извървяхме още половин километър и като си избрахме едно по-равно място на брега на рекичката, спряхме на бивак.

Привечер се появи мъгла. Тя се прехвърли през вододела и се разпростря по целия западен склон на Сихоте-Алин.

Вечерта имах възможност да наблюдавам интересно метеорологично явление. Към десет часа изгря луната — забулена, почти без светлик. След това мъглата се пръсна и тогава от лунния диск нагоре и надолу се проточиха два дълги, заострени в края лъча. Това явление трая петнадесетина минути, след което мъглата отново се спусна и луната пак изгуби очертанията си; заваля ситен дъжд, който продължи през цялата нощ, до разсъмване.

На 11 септември времето сякаш се бе пооправило. За да не губим напразно време, ние стегнахме раниците си и тръгнахме нагоре по река Арму. Местността беше много равна и еднообразна и аз съвсем забравих, че се намирам в подножието на Сихоте-Алин. Тукашната иглолистна гора с дървесина от много лошо качество расте твърде неравномерно: мочурливите поляни са отделени една от друга от малки горички; дърветата са с изсъхнали върхове и множество сухи клончета.

Към 11 часа сутринта ние се сбогувахме с река Арму и рязко завихме на изток. Тук наклонът беше толкова полегат, колкото и срещу река Такунчи.

Не усетихме как се изкачихме на Сихоте-Алин и се приближихме към урвата от източната му страна. В това време мъглата се пръсна и ние можахме да се ориентираме.

Вляво от нас, на петнадесетина километра, се издигаше някакъв висок връх. Чан-Лин, който добре познаваше тези места, каза, че върхът нямал име и се намирал при изворите на река Сица. Ние бяхме точно срещу долината на река Тян-чин-гоуза, която се влива в Такема отдясно, по-нагоре от Такунчи. По размери първата е малко по-малка от втората. Брезовите горички при изворите й показват, че някога тук е бушувал голям пожар, който е унищожил цялата иглолистна гора. Погледната откъм Такема, съседната част на Сихоте-Алин има вид на дълго плато. Китайците я наричат Тян-чин-лаза^[1].

Не ни беше съдено да се любуваме дълго на красивата панорама. Облаците отново обвиха Сихоте-Алин, отново заваля ситен и гъст дъжд.

Да се прави скица в лошо време е трудно. Хартията се отпуска, мокрите ръкави размазват молива. Не бях взел чадър, за което искрено съжалявах. За да запази планшета от дъжда, всеки път, щом го отварях, Чан-Лин разгръщаше над него носната си кърпа. Но скоро и това се оказа недостатъчно; кърпата се измокри и започна да пропуска вода.

— Почакай, капитане — каза Дерсу, изтича встрани и почна да одира кората на една бреза, след това отряза няколко пръчки и бързо направи чадър.

Винаги ме е учудвала находчивостта на голда. Май че нямаше такова трудно положение, от което той не би могъл да излезе. Всичко, каквото му трябваше, Дерсу намираше на мястото, около себе си, под ръка.

Изпълнявайки набелязания маршрут, ние свихме на север и тръгнахме по дължината на Сихоте-Алин към високия куполообразен връх, който виждахме на североизток.

Не можахме да вървим дълго. Тъй като времето беше мъгливо, аз се страхувах, че ще се заблудим в планината, и реших рано да спрем на бивак. За наш късмет Чжан-Бао намери между камъните дупка, пълна с дъждовна вода и близо до нея сухи пълзящи кедри. Опънахме едноскатната си палатка, накладохме огън и почнахме да се сушим.

Преди свечеряване Дерсу отиде на лов и уби една кабарга. Кабаргата е двукопитно животно, приличащо на антилопа. Тя е висока половин и дълга един метър. Задните й крака са малко по-дълги от предните, поради което, когато кабаргата е застанала на четири крака, задницата й е малко приповдигната. Шията й е дълга, главата малка, грациозна, с тъмни изразителни очи и подвижен нос. Кабаргата няма рога и сълзни ямички, затова пък природата я е надарила с бивни зъби: зъбите на женската са малки и не излизат от устата, а на мъжкия са дълги, остри и стърчат 5–6 сантиметра надолу. През брачния период мъжките се бият помежду си и си нанасят доста опасни рани. За разлика от другите двукопитни кабаргата има жлъчен мехур и мускусна торбичка. Общият цвят на животните е пъстро тъмнокестеняв; козината му е груба и чуплива; движенията — поривисти и неуверени; ревът — пронизителен и тъжен. През брачния период мъжките разпространяват около себе си силна миризма.

За вечеря варихме месо от кабаргата; то намирисваше на нещо. Чан-Лин каза, че мирише на мъх; Чжан-Бао твърдеше, че има дъх на смола, а Дерсу посочи блатния багулник. По обитаваните от кабаргата места винаги се среща и едното, и другото, и третото; навярно това беше миризма на мускус.

Целият следващ ден, 12 септември, дъждът ни задържа на едно място. Трябваше да изчакаме да мине лошото време. Есенните дъждове в Усурийския край никога не са продължителни, но затова пък са много силни. Цял ден седях в палатката и чертах скиците си. През нощта задуха силен поривист вятър. Тук-там се показаха звезди и както става винаги в такива случаи, преди да съмне, много застудя. Наоколо пак всичко започна да белее, влажният мъх бе заскрежен и шумеше под краката ни. От стъпките ни по него оставаха дълбоки следи, от което Чжан-Бао и Дерсу бяха много недоволни. Тази предпазливост като червена нишка минаваше през всичките им действия, дори и тогава, когато се намирахме много далеч, от каквото и да е жилище и трудно можеше да се очаква среща с човек.

Огледахме се и видяхме, че се намираме точно срещу изворите на река Сица.

От платото Тян-чин-лаза Сихоте-Алин завива отначало на североизток, а след това — на северозапад. В този ъгъл се издига остра конусовидна сопка. Според барометричните измервания, височината й е равна на 1230 метра. По-нататък Сихоте-Алин отива на север. На около пет километра от сопката той завива на изток, образувайки двугръб хълм, наречен от нас Камилата (1100 метра). След това хребетът завива още веднъж на запад. Оттук взема старата си посока и стига до най-високия връх, който вчера бяхме видели отдалеч.

Описваната част на Сихоте-Алин е съвсем гола; види се, тук и по-рано не е имало гори. Ако върховете на планината се гледат отдолу (от долините), изглежда, че около голите й била зеленее трева. Неопитният пътник бърза да мине горската зона, за да излезе по-бързо на алпийските ливади. Но огромно е разочарованието му, когато вместо трева попадне в пояса на пълзящите кедри. Корените на това дървесно растение се намират отгоре, а стъблото и клоните му се стелят по склона точно срещу човека, който се изкачва по планината. Да се промъкваш през такава кедрова гора е много трудно: без брадва тук нищо не можеш да направиш. Кракът ти често се плъзга от клоните и при падането ти постоянно ги яхваш, при което, краката ти не достигат до земята. Няма възможност и да заобиколиш пълзящите кедри, защото те като пръстен опасват върха. Над тях в Сихоте-Алин растат ниско растящ багулник, червена боровинка, рододендрон, мъхове, а още по-нагоре — лишеи и едва на края започват голите била.

Този ден стигнахме до подножието на куполообразния връх и спряхме в една седловина близо до него.