Владимир Арсениев
Дерсу Узала (24)

XXIII глава
Краят на пътешествието

Долното течение на река Бикин. — Нощувка в изоставената юрта. — „Мръсната вода“. — Местността Сигоу. — Нова година. — Приемът у китайците. — Среща с Мерзляков. — Олон. — Порочното население. — Табан да. — Река Алчан. — Железопътната спирка.

На 29 декември ние започнахме следващия си поход надолу по река Бикин, която тук тече точно на запад. С приближаването си към Усури Бикин все повече и повече се разделя на ръкави. Ако човек умее да ги използува, може значително да съкращава пътя си.

По островите между ръкавите, в местностите Хойтун и Митахеза, ние срещахме туземци, които произхождаха от смесени бракове между китайци и удехейски жени. Това са същите „чжагубай“ (на китайски „кръвосмешение“), които се срещат и в крайбрежния район по реките Тадущу, Тетюхе и Санхобе. Те живееха във фанзи от китайски тип и се занимаваха с лов, риболов и градинарство. Колко отскоро се бяха заловили със земеделие, личеше по това, че на обработваната от тях земя имаше още пънове, които не бяха успели да изкоренят.

Басейнът на река Бикин се смята за най-гористият в този край. Гора покрива всичко: планините, долините и островите. На стотици километри наоколо се простира безкрайна тайга. Нищо чудно, че тези места в басейна на Усури се смятат за най-богати на диви животни. Около планината Бомидинза, която се намира от дясната страна на Бикин, ние се натъкнахме на една празна удехейска юрта. Дерсу я разгледа и стигна до заключението, че хората са напуснали жилището, защото дяволът им пречел да живеят и им създавал разни неприятности: един умрял, друг си счупил крака, идвал тигър и отмъквал кучета. Ние се възползувахме от тази юрта и доста удобно се разположихме за нощувка.

Стрелците отидоха за дърва, а Дерсу пак захвана да гони с пушек дявола от юртата. Аз взех пушката си и тръгнах надолу по реката на разузнаване.

Намръщеното от сутринта време се разрази в едър и мокър сняг, който валеше при пълно безветрие.

Грамадните кедри стояха сега неподвижно като исполински стражи и не шепнеха помежду си.

Вечерният здрач, снежните парцали, които лениво падаха от небето, и мрачната, мълчалива гора — всичко това заедно създаваше безкрайно тъжна картина…

Покрай мен безшумно прелетя сова; едно изплашено зайче бързо се скри в храстите и совата веднага се спусна подире му. Поседях малко на върха и тръгнах да се връщам. След няколко минути вече приближавах към юртата. От отвора на покрива й се кълбеше примесен с искри дим, от което заключих, че моите спътници вече са се настанили и готвят вечеря.

По време на чая те пак заговориха за привидения и зли духове.

Захаров все се мъчеше да разбере какъв дявол имат голдите. Дерсу каза, че дяволът нямал постоянен облик и често сменял „ризата си“. На въпроса, дали дяволът се бие с добрия бог Ендури, голдът съвсем сериозно отвърна:

— Не знам! Моята никога това не виждай.

Когато след чая всички легнаха по местата си, аз поработих още около половин час, приведох в ред дневника си и след това заспах.

На 30 декември нашият отряд стигна до местността Тугулу, където населението се състоеше от „кръвосмесени“ туземци. Колкото повече приближавахме към Усури, толкова повече изчезваше типът на удехейците.

По тези места Бикин приема следните малки рекички: Амба, Фунзилаза, Уголикоколи, Рохоло и Тугулу. От възвишенията в този район трябва да се отбележат: отдясно — гранитните сопки Фунзилаза, Рохоло, Джара-Хонкони и местността Ванзиками; отляво — планината Вамбабоза с върховете Амбан, Уголи и Лансогой и скалата Банга, която се състои от мелафир.

След Сифантия Бикин достига до двеста метра на ширина и около два метра на дълбочина. Бързината на течението й е четири километра в час.

Дали защото земята се бе преместила в плоскостта на еклиптиката по отношение на слънцето, или защото ние все повече и повече се отдалечавахме от морето (навярно имаше значение и едното, и другото), но така или иначе денят значително се увеличи и климатът стана по-установен. Силните ветрове останаха зад нас. Барометърът бавно се качваше към 760. Сутринта температурата беше ниска (–30°С), през деня малко се повишаваше, но привечер отново падаше до –25°С.

Днес се случи нещо, което натъжи Дерсу и много развесели мен.

В моята чанта имаше какви ли не дреболии: цветни моливи, джобно ножче, гумичка, игленик с конци, шило, часовник, секундомер и т.н. Част от тези предмети, включително и кокалената мастилница със завинтващо се капаче, пълна с мастило, бях дал да носи Дерсу. Следобед той неочаквано пристигна при мен и тревожно ми съобщи, че е загубил…

— Какво? — попитах аз.

Той стоеше нерешително и не знаеше какво да отговори. Виждах, че се намира в затруднено положение и мислено прехвърля в паметта си всички известни руски думи.

— Какво си загубил — попитах аз отново.

— Мръсната вода — отвърна сконфузено той.

В неговия речник още липсваше думата „мастило“ и той не знаеше как да нарече течността, която така цапаше всичко.

Спътниците ми се разсмяха, а той се обиди. Помисли, че се смеем на неговата немарливост и заговори, че много пазел „мръсната вода“. Едни думи, казваше той, излизат от устата на човека и се разнасят из въздуха наоколо. Други са затворени в шише. Те се нареждат на хартията и отиват далеч. Първите бързо изчезват, вторите могат да живеят сто и повече години. Тази чудотворна „мръсна вода“ той изобщо не бивало да носи, тъй като не знаел как да борави с нея.

Последният ден на 1907 година ние посветихме на прехода до местността Сигоу (Западната долина), най-големия населен пункт на Бикин. В 1882 година това селище се е наричало Сиа-моу-диуза и в 1894 година в него са живеели 70 души.

Малко по-горе от Сигоу (на около два километра) има още две селища — Цамодинза и Дафанзигоу (последното сега е изоставено). Жителите на Сигоу се занимават със събиране на женшен и лов на самури и други животни, добиват спирт и експлоатират удехейците. С голяма мъка те изкореняват гората и засяват освободените участъци с жито и царевица.

Планинският хребет отдясно на реката се нарича Олонцинза и има два по-значителни върха: Дангоза и Цамодинза. Техните склонове свършват при реката с високите отвесни скали Чжагали, Хонкони и Дайгу.

В съседство и почти успоредно на Бикин тече голямата река Алчан. В планината Нюосидицзи, по която става прехвърлянето от едната река на другата, има естествен, овален по форма водоем със 150 метра окръжност.

Обстоятелството, че самият пристав беше излизал да ни посрещне, бе издигнало моя престиж в очите на местните жители. Затова навярно те ни бяха уредили тържествено посрещане със знаменца, кречетала, ракети и хартиени фенери. Ние влязохме в селището Сигоу много импозантно.

Китайците бяха заклали свиня и настойчиво ме молеха да прекарам следващия ден при тях. Продоволствените ни запаси бяха на привършване, пък и перспективата да посрещнат Нова година в по-културна обстановка допадаше на стрелците ми. Приех поканата на китайците, но накарах спътниците ми да обещаят, че няма да пият много вино. Те удържаха думата си и аз не видях нито един от тях в нетрезво състояние.

Следващият ден беше слънчев и студен. Сутринта аз построих отряда си и произнесох тост за всички, които бяха съдействували за екипирането на нашата експедиция. В заключение казах няколко приветствени думи на хората си и им благодарих за добрата служба. Из гората се разнесоха викове „ура“.

От съседните фанзи наизскачаха китайци и като разбраха каква е работата, пак пуснаха в ход кречеталата си.

Току-що се бяхме пръснали по фанзите, за да обядваме, когато отвън неочаквано се чу звън на звънче. Дотичаха китайците и ни съобщиха, че е пристигнал приставът. След няколко минути във фанзата нахълта някакъв човек с шуба. И изведнъж този пристав се превърна в А. И. Мерзляков. Здрависахме се. Започнахме да се разпитваме. Оказа се, че той (а съвсем не приставът) искал да ме пресрещне, но отложил пътуването си поради дълбокия сняг.

Пътешествието ни беше към края си. От Сигоу потеглихме с конете, пристигнали заедно с А. И. Мерзляков. Шейните бяха три.

От Сигоу до железопътната спирка Бикин води 160-километров хубав път за шейни, прокаран от дърварите. Минахме го за три дни.

Трудно е да се каже колко е широка тук реката, както не може да се изчисли и бързината на течението й в коритото. В различните ръкави тя е различна. По долното течение на Бикин свличат много дървени трупи, затова ежегодно чистят коритото от повалените от буря дървета, но въпреки това саловете невинаги се движат благополучно. Много от тях се разбиват около скалите Чжагали, Хонкони и Дайгу.

Високият планински хребет, който се простира отдясно на Бикин, се нарича Олонцинза. От него на юг се проточва мощно разклонение, което завършва със сопката Олонгу-Уони. Бикин заобикаля сопката от юг и после отново завива на запад. По-значителните върхове на планинското разклонение се наричат Богоулаза, Чжунтайза и Госхондза. Последният завършва при реката с високите отвесни скали Синдафу и Гсанза. Около Чжунтайза има открити залежи на каменни въглища.

На петнадесетима километра от Сигоу, надолу по река Бикин, се намира една открита местност с годна за обработване земя. Тук живееха покитайчили се голди.

Местните китайци в повечето случаи бяха разни скитници, прекарали живота си в грабежи. Те обичаха леката печалба и прекарваха дните си в пушене на опиум и хазартни игри, през време на които работата често стигаше до кръвопролития. Всички безпокойни и порочни елементи на китайското население на Усурийския край са избрали долното течение на Бикин за свое постоянно местожителство. По островите, в лабиринта от речни ръкави, в юртите, направени по туземски образец от дървесни кори, те намираха твърде удобни условия за съществуване.

Местното население е трябвало да им се подчини и да ги снабдява с продоволствие. Нещо повече, китайците искаха месото и рибата да им се носят от жени. Наплашените тази изпълняваха прищевките им. Чудно просто как руските власти се примиряваха с това положение и не вземаха никакви мерки, за да облекчат участта на заробените туземци.

След Сигоу ние често срещахме надолу по Бикин зимовища, по-строени от руските собственици на дъскорезници, търгуващи с дървен материал. Зимовищата се намираха на 25 километра едно от друго. За един ден ние минахме около петдесет километра и спряхме да нощуваме при устието на река Гооголауза.

На 3 януари ние тръгнахме рано преди изгрев-слънце. Коларите — казаци ни караха да бързаме, пък и на всички ни се искаше час по-скоро да стигнем до железопътната линия.

Когато на човек му предстои още много път, върви, без да бърза, но колкото повече приближава към края на пътуването си, толкова повече се вълнува, става нетърпелив, прави грешки и често изпада в неудобни положения. В такива случаи той трябва да се овладее и търпеливо да се движи напред, без да ускорява крачката.

От Олон до Табандо има около четиридесет километра. Тук реката тече в десния край на долината, а отляво се простира голямо блато. Планините се отдръпват далеч встрани и изчезват в мъгливата далечина на югозапад.

Река Алчан е десен, най-голям и последен приток на Бикин. Горното й течение се намира в планината Оло (на китайски Олонцзинза).

Реката е дълга към сто километра и в най-горното си течение се образува от две реки: Санго (което на удехейски значи мечка) и самата Алчан, която в горната си част тече успоредно на географския паралел.

По-нататък посоката на реката се определя от ниския и широк планински рид, който се простира от север-североизток на юг-югозапад. Той завършва при Бикин и в края си се нарича Даютай.

Това място се нарича Банадо, което значи „място за прехвърляне“. Обикновено тук влекат лодките по суша, за да ги прехвърлят от едната река в другата, с което в значителна степен се съкращава пътят и се печели време.

Сред казаците се носят лоши слухове за Табандо. Той е постоянното свърталище на хунхузите. Те причакват тук китайците, които отиват на Усури, и ги обират до конец. Хунхузите не прощават и на руснаците, ако съдбата ги запрати там без охрана.

Широката долина на Алчан от дясната си страна е висока, от лявата — полегата. Около мястото за прехвърляне на лодките тя се стеснява до един километър. Това е точно там, където реката се е вливала по-рано в Бикин. Оттук Апчан тече вече като голяма река, широка от 60 до 80 и дълбока от 2 до 21/3 метра. По долината в средното течение на реката се забелязва развитие на диорити, малафити, базалти, андезити и техни туфи.

След като заобиколи планината Даютай, Алчан, както вече беше казано, влиза в старото корито на Бикин и по пътя си приема отдясно още три пълноводни притока: Олда (на китайски Култухе), Таудахе и Малая Лултухе. Алчан се влива в Бикин на десет километра на юг от железопътната спирка със същото име. Нейната долина отдавна се слави като хубаво място за лов и като край на женшеновия поминък.

От животните тук са се запазили изюбърът, сърната, кабаргата, дивата свиня, тигърът, росомахата, енотовидното куче, самурът и рисът. Последният се среща най-много на река Култухе. От 1904 година по река Алчан е започнала незаконна сеч на горите и свличане на дървения материал по реката. Това до голяма степен е пропъдило животните, но въпреки това и сега още казаците по стар навик ходят на Алчан и никога не се връщат с празни ръце.

Привечер стигнахме до селището Табандо. В него имаше осем фанзи, в които живееха към седемдесет души.

4 януари беше последният ден от нашето пътешествие. Казаците ме събудиха много рано.

Беше тъмно, но звездите по небето вече показаха, че слънцето се приближава към хоризонта. Беше и студено… Термометърът показваше –34°С. Гривите, гърбовете и муцуните на конете бяха покрити със скреж. Когато потеглихме, току-що бе започнало да се съмва.

На мястото за прехвърляне на лодките имаше толкова малко сняг, че се наложи да слизаме от шейните и сами да носим багажа си на гръб.

Дъното на Бикин в долното му течение е тинесто и пясъчно. Край бреговете често се срещат сухи дерета и между тях малки езерца, а по-настрани — блата, обраснали с рядка лиственица и хилава бяла бреза.

Малко след пладне ние пристигнахме в казашкото селище Георгиевское, починахме си и тръгнахме към спирката на Усурийската железопътна линия.

Красотата на живота се заключава в резките му контрасти. Колко приятно би било от удехейската юрта да попаднеш направо в богата градска къща! За съжаление този преход винаги е постепенен: отначало виждаш юрти, после китайски фанзи, след тях селски къщи и едва на края града.

След като дълго бях пил от канче евтин пресуван чай с привкус на дим, с какво удоволствие пих хубав чай от чаша! С какво удоволствие отидох на бръснар, изкъпах се в баня и след това легнах в чисто легло с мека възглавница!…