Гордън Диксън
Тактика на грешките (9)

ДЕВЕТ

Клетус лежеше по гръб в болничното легло и замислено наблюдаваше неподвижния си крак, опънат нависоко и огрян от слънцето.

— Значи така — беше казал дежурният военен лекар, четиридесетгодишен майор с кръгло лице, когато докараха Клетус, — вие сте от онези хора, които не дават възможност на тялото си да оздравее, нали, полковник? — И в следващия момент Клетус се беше озовал в легло с обездвижен крак, окачен на екстензия.

— Но оттогава минаха три дни — каза Клетус на Арвид, който беше току-що влязъл, носейки един местен календар, — а той обеща да ме изпише на третия ден. Погледни пак навън в коридора и виж дали не е в някоя от съседните стаи.

Арвид изпълни молбата му. Върна се след няколко минути, поклащайки глава.

— Нямах късмет. Но генерал Трейнър е тръгнал насам, сър. Сестрата в приемната каза, че са позвънили от службата му, за да разберат още ли сте тук.

— О? Това е добре. Естествено, че ще дойде. — Клетус посегна и натисна бутона за повдигане на леглото в седящо положение. — Знаеш ли какво, Арв? Огледай се в съседните стаи и се опитай да ми събереш малко пликове от въздушна поща.

— Пликове от въздушна поща — повтори спокойно Арвид. — Добре, ще се върна след минута.

Той излезе. Отне му по-скоро три, а не една минута, но когато се върна, носеше пет от характерните жълти пликове, в които обикновено се пренасяше пощата от междузвездните кораби. Черният знак на земния клон се виждаше ясно върху гърба на всеки. Клетус ги събра на купчина и ги постави с гърба нагоре върху нощното шкафче. Арвид го наблюдаваше.

— Открихте ли това, което ви интересуваше в календара, сър?

— Да — отвърна Клетус. Арвид продължаваше да го гледа любопитно и той добави: — Тази нощ има новолуние.

— О-о!

— А после, когато генералът дойде, Арв, остани в коридора и дръж очите си отворени. Не искам този доктор да ми се изплъзне заради госта и да ме остави да вися тук още един ден. В колко часа беше срещата ми с офицера от сигурността?

— В единадесет.

— А сега е вече девет и половина — изсумтя Клетус, поглеждайки часовника си. — Арв, през прозореца на банята се вижда входната алея на болницата. Ако генералът пристигне с кола, ще можеш да го забележиш. Би ли погледнал вместо мен, моля те?

Арвид изчезна послушно в малката баня до стаята на Клетус.

— Няма следа от него, сър — прозвуча гласът му оттам.

— Продължавай да наблюдаваш.

Клетус се отпусна назад, притваряйки очи. Беше очаквал генерала — всъщност Бат щеше да бъде последният от дълга поредица посетители, сред които Мондар, Ичан Кан, Мелиса, Уефър Линет и дори Ед Джарнки. Дългият като върлина подофицер беше дошъл да покаже на Клетус новите си сержантски нашивки върху ръкава и да му благодари за тях.

— В доклада си лейтенант Атайър се опитал да си присвои всички заслуги — разказваше Джарнки. — Чиновникът от канцеларията ни каза. Но останалите от полка и аз, ние разгласихме истинската история. Може би в офицерския клуб не знаят как е било, ала всички в бараките знаят.

— Благодаря ти — каза Клетус.

— По дяволите… — започна Джарнки и спря, очевидно незнаейки как да изрази чувствата. — Нямате ли нужда от мен, полковник? Не съм бил в писарско училище, но може би ви трябва шофьор или нещо друго?

— С удоволствие бих те взел, Ед — усмихна се Клетус, — обаче сигурно няма да те пуснат. Все пак ти си войник.

— Предполагам, че сте прав — разочаровано изрече Джарнки. Той си тръгна, но преди това изтръгна обещание от Клетус, че ще го вземе при първа възможност.

Оказа се, че Джарнки греши в предположенията си — докладът на Атайър не бе приет от офицерския състав за чиста монета. Очевидно възможностите на лейтенанта като командващ офицер бяха добре известни на колегите му, както и фактът, че Бат едва ли беше избрал случайно точно него, за да провери предвиждането на Клетус за атаката на партизаните. След партито при Мондар Арвид му беше докладвал за слуха, че Бат Трейнър иска да спипа натясно Клетус. При обикновени условия това би означавало, че за хората ще е по-добре да го избягват. Но сега, след като беше извадил кестените от огъня, без да си изгори пръстите, всички тайно му съчувстваха, с изключение на най-близките привърженици на Бат. Ичан Кан беше намекнал сухо за това. Уефър Линет от сигурното си място във флота любезно го беше споменал. Съмнително бе Бат да не е забелязал реакцията сред офицерите и хората под негова команда. Освен това той беше съвестен командващ. Дори и само заради това беше изненадващо, че все още не е дошъл да го посети в болницата.

Клетус се отпусна, потискайки напрежението в тялото си. Обхващаше го нетърпение, че беше прикован в леглото, когато имаше да върши толкова много неща. Каквото беше писано да стане, ще стане…

Звукът от отваряне на вратата го накара да отвори очи. Той повдигна глава и погледна надясно — Бат Трейнър влизаше в болничната стая. Все още в банята, Арвид изобщо не го беше предупредил. Клетус се надяваше, че младият лейтенант ще прояви достатъчно разум поне да не се появи в стаята.

Бат дойде до края на леглото и погледна надолу към Клетус, изразителните му вежди бяха леко събрани.

— Е, полковник — каза той и придърпа най-близкия стол, сядайки така, че да гледа Клетус в лицето. Усмихна се строго, като генерал. — Все още на легло, както виждам.

— Предполагам, че днес ще ме изпишат — отвърна Клетус. — Благодаря ви, че се отбихте, сър.

— Обикновено посещавам офицерите си, които са в болница. Нищо по-специално във вашия случай — освен че свършихте добра работа с тези шест души, полковник.

— Партизаните не бяха много склонни да се бият, сър. И освен това имах късмет, че постъпиха според моите предположения. Вие знаете колко рядко нещата се развиват точно както са планирани.

— Знам. Можете да ми вярвате, че знам — отговори Бат. Под тежките вежди погледът му беше твърд, но предпазлив. — Ала това не променя факта, че вие излязохте прав — че ще се опитат да проникнат на наша територия и как ще го направят.

— Да, щастлив съм, че стана така — Клетус се усмихна. — Както ви казах преди, аз почти заложих репутацията си пред моите приятели на Земята.

Той погледна като че ли случайно към купчината пликове. Очите на Бат, проследявайки погледа му, леко се присвиха.

— Получавате поздравления, нали? — попита го той.

— Имаше няколко потупвания по гърба — отвърна Клетус. Не обясни, че са само от местни хора като Ичан, Мондар и новопроизведения сержант Джарнки. — Естествено операцията не завърши с пълен успех. Чух, че останалите партизани успели да се измъкнат през прохода, преди лейтенант Атайър да ги спре.

Веждите на Бат се събраха в плътна, гневна черна линия.

— Не ме предизвиквайте, полковник — изръмжа той. — В доклада на Атайър се казва, че сте го предупредили много късно, за да заеме навреме позиция на прохода.

— Така ли, сър? Тогава предполагам, че грешката е моя. Все пак Атайър е опитен действащ офицер, а аз съм само един привързан към бюрото си теоретик. Сигурен съм, на всекиго е ясно, че беше само въпрос на късмет сблъскването на моя взвод с врага да завърши успешно, а на лейтенанта и останалата група — не.

За момент погледите им се сплетоха.

— Естествено — каза Бат мрачно. — И ако те не го разбират, аз го разбирам. А това е по-важното, нали, полковник?

— Да, сър.

Бат се облегна на стола и веждите му се отпуснаха.

— Както и да е, не съм дошъл тук само за да ви поздравя. При мен постъпи ваше предложение. Искате да съберете екип, който да изработва постоянна седмична прогноза за активността на врага. Освен това сте подали лична молба за осигуряване на помещения, необходими ви за тази цел… Разберете, полковник, що се отнася до мен, нуждата ми от вас е все още колкото от струнен оркестър. Но вашият успех с партизаните е имал добър отзвук в Главната квартира и аз не виждам как можете да навредите на военните действия тук, на Кълтис със съставяне на екип за прогнози. И така, смятам да го одобря. — Той направи пауза и изстреля следващите думи: — Доволен ли сте?

— Да, сър. Благодаря ви, генерале.

— Няма защо — отвърна мрачно Бат. — А колкото до Атайър, той получи своя шанс и се провали. Ще бъде изправен пред Комисия за разследване, за да се установи годността му на офицер на Съюза. Искате ли нещо друго?

— Не.

Бат се изправи рязко.

— Добре. Не обичам да ме изнудват. Предпочитам да предлагам услуги преди да ми ги поискат. Освен това все още имам нужда от онези танкове, а вие ще се върнете на Земята при първа възможност, полковник. Прибавете този факт към вашите предсказвания и не го забравяйте!

Той се завъртя на пети и тръгна към вратата. — Генерале — повика го Клетус. — Има една услуга, която можете да ми направите…

Бат спря и се обърна. Лицето му потъмня.

— Въпреки всичко? — Гласът му беше твърд. — Каква е тя?

— Екзотите притежават доста забележителна библиотека тук, в Бакхала. С обширна военна информация.

— И какво от това?

— Моля генералът да ме извини — изрече Клетус бавно, — проблемът на лейтенант Атайър е прекалено развито въображение и недостатъчна увереност в себе си. Ако за известно време бъде назначен например като офицер за информация към Експедиционния корпус, той би могъл да извлече доста полза от тази екзотианска библиотека.

Бат се втренчи в Клетус.

— А защо — попита той меко — бихте искали за Атайър такова нещо вместо Комисията за разследване?

— Не обичам да виждам как се погубват ценни хора — отвърна Клетус.

Бат изръмжа. Обърна се и напусна стаята, без да каже нищо повече. Гледайки малко глупаво, Арвид се измъкна от банята.

— Съжалявам, сър. Генералът сигурно е дошъл по въздуха и се е приземил на покрива.

— Не се притеснявай, Арв — каза щастливо Клетус. — Излез само в коридора и ми намери онзи доктор. Трябва да се измъкна оттук.

Този път Арвид успя да се справи със задачата и двадесет минути по-късно кракът на Клетус най-после беше освободен и той беше на път към офиса, който лейтенантът беше намерил. Той представляваше комплекс от три апартамента, а всеки един се състоеше от три стаи и баня. Екзотите ги използвали понякога за отсядане на по-важни гости. Останалите бяха празни, така че разполагаха с цялата постройка. Това им даваше самостоятелност, за която Клетус специално беше настоявал. Когато пристигнаха в офиса, видяха, че мебелировката се състои само от няколко сгъваеми стола и едно бюро. Слаб майор в началото на четиридесетте с бял белег през брадичката му пренебрежително оглеждаше обстановката.

— Майор Уйлсън? — попита Клетус, когато офицерът се обърна към тях. — Аз съм полковник Греъм.

Те се ръкуваха.

— Изпратиха ме от Службата за сигурност. Казали сте, че очаквате някакви специални проблеми тук, полковник?

— Очаквам поне един — отвърна Клетус. — Имаме намерение да държим тук голямо количество материали, някои от които секретни. Ще изготвяме седмична прогноза за активността на врага, предназначена за генерал Трейнър. Рано или късно в Нова Земя ще чуят за това и ще проявят интерес към този офис. Бих искал той да се превърне в капан за всеки шпионин.

— Капан, сър? — повтори озадачено Уйлсън.

— Точно така — отвърна бодро Клетус. — Искам лесно да влизат, но веднъж озовали се вътре, да не могат да излязат.

Той се обърна и посочи стените около тях.

— Например тежки мрежи от вътрешната страна на прозорците, но така изработени, че да не могат да се откачат или да се срежат с обикновени инструменти. Външната врата да изглежда, сякаш лесно може да бъде отворена, ала да има скрита ключалка, която да я заключи след насилственото й отваряне отвън. Да се постави метална рамка на касата и на самата врата, така че да не могат да я счупят, след като тайната ключалка я е затворила… По възможност да се прекара електричество във вратата, прозорците и вентилационната система, за да се пресече всеки опит за разбиване.

Уйлсън кимна бавно, със съмнение.

— Ще отнеме доста време и средства. Предполагам, че имате разрешение, полковник?

— Ще имам — отвърна Клетус. — Въпросът е вашият отдел да се заеме с работата. Генералът говори с мен по този въпрос само преди час в болницата.

— Генералът? О-о! — Уйлсън се разпъргави. — Разбира се, сър.

— Добре тогава. Значи е уредено.

След като обсъдиха подробностите и взе някои размери, офицерът от Службата за сигурност си тръгна. Клетус накара Арвид да намери Ичан Кан по служебния телефон. Най-накрая откриха дорсаеца на площадката за тренировки, където се занимаваше със своите наемници.

— Имате ли нещо против да дойда при вас? — попита Клетус.

— Ни най-малко. — Лицето на Ичан върху малкия екран на телефона издаваше леко любопитство. — По всяко време сте добре дошъл. Заповядайте.

— Добре. Ще бъда при вас след половин час.

Той прекъсна връзката. Оставяйки Арвид да се погрижи за мебелите и персонала, Клетус взе служебната кола, с която лейтенантът го беше докарал, и се запъти към тренировъчната площадка на дорсайците.

Откри Ичан Кан на края на едно поле, в средата на което стърчеше метална кула. От височина десет метра група почернели от слънцето професионалисти се упражняваха в скокове с колан. Редицата чакащи се беше проточила извън кулата. От върха й наемниците скачаха един по един. На раменете си имаха реактивни спирачки, който изръмжаваха кратко и вдигаха облаци кафяв прах при приземяването. За хора, които не бяха обучавани специално за парашутни скокове, броят на меките приземявания беше много по-голям, отколкото можеше да се очаква — забеляза със задоволство Клетус. Той приближи, накуцвайки, към наблюдаващия войниците Ичан Кан.

— Ето ви и вас — поздрави го дорсаецът, без да извръща глава, когато Клетус застана зад него. Полковникът стоеше леко разкрачен, стиснал ръце зад гърба си. — Като ги гледате, какво мислите за нивото на тренировъчните ни скокове?

— Поразен съм — отговори Клетус. — Какво знаете за движението на партизаните по река Бакхала?

— Не много. Би трябвало да има такова, разбира се, след като реката минава през целия град и стига до пристанището. — Ичан Кан го погледна с любопитство. — Доколкото знам, прехвърлят не толкова хора, колкото средства за саботаж. Защо?

— Днес има новолуние — обясни Клетус.

— Е и? — Ичан го гледаше недоумяващо.

— И съгласно местните таблици приливът ще бъде необикновено висок — всички канали и притоци ще бъдат по-дълбоки от обичайното поне двадесет мили навътре в сушата. Подходящ момент за новоземляните да прекарат или голямо количество запаси, или някое много тежко съоръжение.

— Хм-м… — Ичан докосна десния си мустак. — Все пак… ако нямате нищо против, един съвет.

— Казвайте.

— Не мисля, че можете да направите нещо. Безопасността на реката се осигурява от половин дузина военни амфибии и на всяка от тях има половин дузина войници и леки оръдия. Това не е достатъчно и всеки го знае. Но вашият генерал Трейнър плаче само за сухопътни военни съоръжения. Преди шест месеца той получи шест бронирани лични коли, вместо да му изпратят няколко патрулни лодки, защото се кълнеше пред вашата Главна квартира, че защитата на реката била напълно достатъчна. Следователно, ако споменете, че има проблеми по реката, няма да ощастливите много генерал Трейнър. Моят съвет е да се направите на сляп за активността на новоземляните.

— Може би сте прав. Какво ще кажете да отидем да обядваме?

Те напуснаха тренировъчната площадка и отидоха в офицерския клуб, където дойде Мелиса. Баща й се беше обадил по телефона по предложение на Клетус. Тя беше въздържана и избягваше очите му. Заедно с баща си го беше посетила веднъж в болницата, но през цялото време стоя настрана и остави само Ичан да говори. Изглежда и сега имаше същите намерения, въпреки че поглеждаше към Клетус от време на време, когато вниманието му беше насочено другаде. Той се правеше, че не забелязва държанието, й и поддържаше оживен разговор.

— Уефър Линет непрекъснато ме преследва — обърна се Клетус към нея, докато пиеха кафето с десерта си. — Предлага да ме разходи с един от подводните си булдозери „Марк V“. Искате ли да дойдете с мен тази вечер, а след това можем да се върнем в Бакхала за една късна вечеря?

Мелиса се поколеба, но Ичан се намеси някак нетърпеливо:

— Добра идея, дете — каза той почти грубо. — Защо не отидеш? Една промяна ще ти се отрази добре.

Тонът му накара думите му да прозвучат като заповед. Но под резкостта звучеше открита молба. Мелиса се предаде.

— Благодаря ви — тя вдигна очи и срещна погледа на Клетус. — Предполагам, че ще бъде забавно.