Гордън Диксън
Тактика на грешките (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Приземявайки се на Дорсай, Клетус се обади на майор Арвид Джонсън, който беше вече армейски командир, да го очаква в дома му. Все още с бойната си униформа, той се качи заедно с Атайър, който беше като една малка, кривоноса сянка до него, в наетия самолет, който го откара до Форали и къщата му.

Мелиса, Арвид и Ичан го посрещнаха на входната врата. Атайър, все още стеснителен, независимо от чина, който имаше, се отдръпна в най-отдалечения край на хола, докато Клетус поздрави кратко Мелиса и Ичан, преди да се насочи към кабинета, правейки знак на Арвид и Ичан да го последват.

— Ти също, Бил — кимна той на Атайър.

Той затвори вратата на кабинета след себе си.

— Какви са последните новини? — Обърна се той към тъста си, приближавайки се към бюрото си върху което имаше една купчина съобщения.

— Изглежда, че деКастрис е бил назначен на този пост като главнокомандуващ на обединените сили на Коалицията и Съюза още преди няколко месеца — отговори Ичан. — Държали са го в тайна, докато управляващите от двете страни накарат жителите на Земята да възприемат идеята. Освен това, Артур Уалко е тук. Изглежда, че деКастрис му прави някакви номера с амониевите мини на Нютон.

— Да, сега ще започнат дребни войни по всички нови светове… Ще приема Уалко утре сутрин — каза Клетус. Той се обърна към Арвид.

— Е, Арв. Ако дорсайците раздаваха медали сега щях да ти дам една шепа от тях. Надявам се, че някой ден ще ми простиш за това. Трябваше да те накарам да си мислиш, че завинаги съм те оставил на полева работа.

— А не сте, така ли, сър? — попита тихо Арвид.

— Не — отвърна Клетус. — Исках развитие за теб. И го получих.

И наистина, човекът, който стоеше пред тях, наречен Арвид Джонсън беше един съвсем различен мъж. Една от съществените разлики бе, че изглеждаше поне пет години по-възрастен. Светлорусата му коса, като че ли беше потъмняла с възрастта, а кожата му станала много по-мургава от преди. От една страна като че ли беше отслабнал, а от друга изглеждаше още по-голям от преди, един мъж с едри кости и железни мускули, който се извисяваше над тях.

В същото време нещо си беше отишло от него завинаги. Младостта, приятелската мекота, които бяха негова отличителна черта сега бяха изчезнали. На негово място се беше появило нещо мрачно и уединено, като че ли най-накрая бе осъзнал силата и уменията си, които го отличаваха от другите. Беше станал така опасен както Свахили.

Движенията му бяха безшумни. И през цялото време като че ли внимаваше да не нарани случайно другите, които бяха по-малки и слаби от него. Стоеше пред бюрото на Клетус не като човек, а като воин, приличащ на непобедим великан.

— Радвам се да го чуя — каза той сега меко на Клетус. — Какво искате да направя?

— Да спечелиш сражение — ако е необходимо. Ще ти дам да отбраняваш един свят. И те повишавам в нов ранг — вицемаршал. Ще работиш заедно с друг офицер също с нов ранг — боен оператор.

Той леко се извърна и погледна към Атайър.

— Това ще е Бил. Като боен оператор Бил ще има един чин по-нисък от твоя, но ще бъде по-старши от всички останали офицери с теб, освен мен.

Арвид и Бил се изгледаха.

— Боен оператор? — запита Ичан.

— Точно така — отговори му Клетус. — Не бъди толкова изненадан, Ичан. Към това се стремяхме още от началото, с реорганизацията и новата подготовка на хората. — Той отново погледна към Арвид и Бил. — Маршалът, вицемаршалът и бойният оператор ще образуват основния командващ екип. Бойният оператор ще бъде теоретикът стратег, а вицемаршалът ще бъде тактикът. Двамата, грубо казано, ще имат взаимоотношения подобни на тези между архитекта и отговорния конструктор на една сграда. Бойният оператор ще разучи стратегическата ситуация и проблема и ще състави план за сражението. И докато прави това ще има пълна свобода за действие.

Докато говореше Клетус гледаше към Бил. Сега направи пауза.

— Разбираш ли, Бил?

— Да, сър — отвърна той.

— След това, обаче — очите на Клетус се обърнаха към Арвид… — бойният оператор ще даде своя стратегически план на вицемаршала, който от този момент нататък поема цялата власт. Неговата работа ще бъде да вземе плана, да направи някакви или много промени, които смята че ще са необходими за практическото му изпълнение и да го изпълни. Ясно ли ти е, Арв?

— Да, сър — каза Арвид меко.

— Добре, тогава ти и Бил сте освободени от досегашните си задължения и веднага започвате с новата си работа. Светът, с който ще започнете е Дорсай, а първите сили, с които ще работите се състоят от жените, децата, болните и старите хора. — Той леко им се усмихна. — Тогава тръгвайте, и двамата. Нямаме много време за губене.

Когато вратата зад тях се затвори, го връхлетя вълна от умора, с която се беше борил от дни и часове. Той се залюля както стоеше и усети как Ичан го хвана за лакътя.

— Не, добре съм — каза той. Зрението му се избистри и той погледна към загриженото лице на Ичан. — Просто съм уморен, това е всичко. Ще отида да дремна и ще се заемем с работата след вечеря.

Придружен от Ичан той напусна кабинета, чувствайки се като че ли върви по възглавници, и отиде в спалнята. Леглото беше пред него; той се опусна върху примамващата покривка без да се опита да свали дори и ботушите си… И това беше последното, което си спомняше.

Събуди се малко преди залез слънце, вечеря леко и поигра половин час със сина си. След което заедно с Ичан се затвориха в кабинета му и се нахвърлиха върху купчината документи. Сортираха писмата на две групи, в едната, тези на които Клетус трябваше да отговори сам, а в другата, тези на които можеше да отговори и Ичан, с няколко указания от негова страна. Двамата мъже диктуваха почти до зазоряване докато накрая бюрото беше разчистено и бяха изпратени, заповеди до всички дорсайски части.

На следващия ден интервюто с нютонианския управител Уалко беше кратко и неприятно. То щеше да бъде изпълнено с язвителност и безкрайно дълго, ако Клетус не беше прекъснал мъглявите обвиненията на Уалко.

— Договорът, който подписах с вас — каза му Клетус — включваше завземането на амониевите мини и Уотършед, и връщането им на вас. Не сме давали гаранции, че вие ще можете да ги задържите. Това беше ваша работа, както и споразумението, което можехте да постигнете с Броза.

— Ние се споразумяхме — отвърна Уалко. — Но сега те изведнъж получиха подкрепления от петнадесет хиляди войници на Съюза и Коалицията, и в знак на уважение към този деКастрис не искат да ги откажат. Твърдят, че са го извършили по принуда.

— А не са ли? — попита Клетус.

— Не в това е въпросът! Въпросът е, че се нуждаем от вас и вашите дорсайски войски веднага, за да се противопоставим на тези петнадесет хиляди войника от Земята, които брозаните държат над нас като меч.

Клетус поклати глава.

— Съжалявам. Точно в момента имам изключително много заявки за моите наемници. Освен това самият аз не съм свободен за да дойда на Нютон.

Лицето на Уалко застина.

— Вие ни въвлякохте в това, а сега, когато имаме неприятности ни оставяте да се справяме сами. Това ли наричате справедливост?

— А беше ли спомената справедливост когато подписахте оригиналния договор? — отвърна мрачно Клетус. — Не си спомнят такова нещо. Ако целта е била справедливостта, то тогава съм принуден да ви посоча, че макар и мините да са били разработени с ваши средства и експерти, това е било така защото сте се възползвали от бедността на Броза, която не им е позволявала сами да ги разработят. Вие може да имате финансов интерес в тях, но брозаните имат морални права над тях — те са техни естествени природни богатства. Ако погледнете нещата от тази страна, трудно бихте могли да отречете моралните им права… — той спря изведнъж.

— Извинете — каза сухо той. — Напоследък съм малко преуморен. Отдавна със се отказал да мисля вместо другите. Вече ви казах, че не мога да ви предоставя нито себе си, нито такъв експедиционен корпус, какъвто искате.

— Тогава какво ще направите за нас? — промълви Уалко.

— Мога да ви изпратя известно количество хора, които да поемат командването на вашите войски, ако подпишем договор, че ще ги оставите сами да вземат всички решения.

— Какво? — почти изкрещя Уалко. — Това е по-лошо от нищо!

— Ще бъда изключително доволен, да не ви предоставя нищо, щом предпочитате това. Ако е така, моля да ми кажете. Времето ми е съвсем ограничено.

Настъпи кратка пауза. Постепенно чертите върху лицето на Уалко се отпуснаха и на него се изписа нещо, много близо до отчаяние.

— Ще вземем вашите офицери — каза той след дълбока въздишка.

— Добре. До два дена полковник Кан ще изготви договора ви. Можете да обсъдите условията с него — каза Клетус. — А сега, ако ме извините…

Уалко си тръгна. Клетус повика Дейвид Ап Морган, един от старите офицери на Ичан, който беше станал сега старши полеви командир, и му възложи задачата да подбере офицерите, които трябваше да бъдат изпратени на Нютон, за да поемат командването на войските на Организацията на напредналите общества.

— Естествено, можеш да се откажеш — каза му Клетус.

— Знаеш, че няма да го направя — каза Дейвид Ап Морган. — Какво искаш да направя?

— Благодаря ти. Е, добре. Ще ти дам около хиляда двеста и петдесет човека, като всеки от тях ще бъде повишен поне с един чин от сегашния си. Ще имаш за ръководители на отряди бивши подофицери и сержанти. Използвай ги за да замениш местните офицери — имам предвид всички. Ще бъде подписан договор, който ти дава пълна власт по военните въпроси. Старай се да запазиш тази власт. Не давай никаква възможност на Уалко и неговото правителство да се намесват независимо от обстоятелствата. Кажи им, че ако не те оставят на мира, ще изтеглиш хората и ще се върнеш.

Дейвид кимна. — Да, сър. Някакъв план за операцията?

— Старай само да не водиш сражения и стационарни битки. Вероятно няма нужда да ти го казвам. И сам знаеш, че онези войски няма да са добри в стационарни сражения. Накарай силите на Съюза и Коалицията да те преследват — и нека го правят непрекъснато. Разходи ги по цялата карта. Удряй само дотолкова, доколкото да ги им подклаждаш огъня, а ако се приближат прекалено, разпръсни се на партизански групи. Направи всичко възможно за да ги дразниш, но гледай да минеш с минимум човешки жертви. — Ще го направя. Нещо друго?

— Не. Постарай се да им струва много скъпо — отговори Клетус. — Не прави удари освен, ако не можеш да ги избегнеш. Нека човешките им жертви да са малки, а материалните щети големи. Колкото повече войници имат, толкова повече ще им липсват храна, оборудване и други запаси, които се надявам, че ти ще унищожиш, като използваш всяка възможност, която се появи.

— Разбрано — каза Дейвид и си тръгна, подсвирквайки, към дома си Фал Морган, който беше съвсем наблизо. Подобно на всички членове от неговото семейство и той имаше приятен глас, а също така умееше да свири с уста сложни и приятни мелодии. Най-неочаквано, чувайки звукът, който заглъхваше в хола на неговия дом, Клетус си припомни една песен, която Мелиса му беше изпяла и изсвирила някога. Беше една малка, тъжна, прекрасна мелодия, създадена от млад член на семейство Ап Морган, загинал при някаква битка, когато Мелиса била много по-млада.

Той не успя да си я припомни цялата, но в нея се разказваше за спомените на младия войник за родната му къща, докато чака да започне битката на някакъв далечен свят. …Фал Морган, Фал Морган, в такова сиво утро като днешното усещам твоите стени и покрива около мен…

Клетус отблъсна от съзнанието си припева на песничката и отново се зае със задачата да подбере хората, които да изпрати с Дейвид.

През последвалите седмици заявките за дорсайски войници непрестанно пристигаха. Навсякъде където Клетус беше спечелил преди битка, сега действаха войските на Съюза и Коалицията, опитвайки се да унищожат всичко, което беше постигнал.

Усилията на земните сили бяха непохватни и грандиозни. Заедно, Съюзът и Коалицията, разполагаха с повече от половин милион военни, пръснати във всички нови светове. Ако този половин милион действаше ефективно в сраженията, които Дау деКастрис се опитваше да ръководи, то всякаква съпротива от страна на дорсайците и атакуваните колонии едва ли би продължила повече от два дена.

Оказа се, че половината от този половин милион бяха заети в окупационни действия. Освен това между бившите офицери от Съюза и новите им партньори от Коалицията съществуваха дълбоки подозрения и стари вражди; също така съществуваше мързел и некомпетентност на всички военни и политически нива както и груби грешки, които бяха неминуем резултат от дезорганизацията в една толкова огромна, и набързо създадена военна единица.

Независимо от това, оставаше една значителна част от около осемдесет хиляди добре подготвени и прекрасно екипирани войници, която трябваше да се справи с двеста хиляди почти безполезни и практически неекипирани колониални войски плюс една шепа дорсайци. Клетус трудно би могъл да събере и двадесет хиляди дорсайци дори и да измъкнеше всеки мъж, включително и тези на патерици.

Да изпраща малки контингенти от дорсайци да поемат командването на колониалните войски беше едно разрешение; но само ако самите войски имаха някаква подготовка. Където такава не съществуваше — като на Касида — или където изобщо нямаха войски, които да бъдат командвани — като на Св. Мари — трябваше да се изпращат цели контингенти дорсайци.

— Но защо не спрем? — настоя Мелиса един ден, връщайки се разстроена от посещение в един дом, където бяха загубили поредния мъж от семейството. — Защо просто не спрем да изпращаме мъже?

— По същата причина поради която Коалицията и Съюзът са се обединили и изпращат хора навсякъде за да унищожат постигнатото от нас — отговори й Клетус. — Ако успеят да ни бият по всички места, те ще унищожат нашата стойност като наемни войници. Точно към това се стреми Дау. След това ще дойдат на Дорсай за да ни заличат.

— Ти не можеше да бъдеш сигурен в това — че искат да ни унищожат!

— Не бих могъл да бъда по-сигурен. Също както и всеки друг, който се замисли над нещата. Ние печелихме всяка битка и доказвахме, че сме по-добри от техните войски. Ако това беше продължило още малко, в новите светове повече нямаше да има нужда от войници на Съюза и Коалицията. А заедно с това щеше да изчезне и всякаква необходимост от военна подкрепа от Земята, а с това и влиянието на Земята върху колониите. Ако те победят, ще запазят контрола си над новите светове. Докато ако ние победим…

— Да победим! — изсумтя Ичан, който беше също в стаята.

— Ако ние победим — повтори Клетус, гледайки твърдо към по-възрастния мъж — ние ще разрушим този контрол завинаги. Битката между нас сега е за съществуване — когато свърши, или Земята, или Дорсай ще бъде изключен от новите светове. Настъпи продължителна тишина, през която Мелиса го гледаше с необичайно разширени очи. — Не мога да повярвам! — каза накрая те. Обърна се към баща си. — Татко…

— О, всичко е съвсем вярно — каза с равен глас Ичан от другата страна на стаята. — Ние бяхме прекалено победоносни — с първите сражения на Клетус на Нютон и други подобни. Подплашихме Съюза и коалицията. И сега са решили да се защитят. Те са много големи, а ние сме много малки… И освен това сме изпратили всички, които можехме.

— Няма останали дори и резерви — допълни Клетус.

Ичан не каза нищо. Мелиса се обърна отново към клетус.

— Не — каза той, въпреки че тя не беше проговорила. — Нямам намерение да загубя.

Ичан все още мълчеше. В тишината, в далечината се чу звънецът на входната врата. Секунда по-късно адютантът отвори вратата.

— Ребон, Пълномощникът от Екзотика на Дорсай, сър — каза той.

— Въведи го. — Адютантът се отдръпна и в стаята влезе слаб мъж в сина роба.

Лицето му носеше типичното екзотианско спокойствие, но изражението му беше сериозно. Той се приближи към Клетус и двамата с Ичан се изправиха.

— Боя се, че нося някои лоши новини, Клетус — каза той. — Военни сили на Съюза и Коалицията са завладели електростанцията на Мар, заедно с цялото оборудване и специалистите.

— На каква основа? — рязко каза Ичан.

— Коалицията предявява претенции към Организацията на напредналите общества на Нютон — отвърна Ребон, извръщайки се леко към Ичан. — Те са завзели станцията, като разплащане за техните претенции. Мондар — той се обърна към Клетус — ви моли за помощ.

— Кога се случи това? — попита клетус.

— Преди осем часа — отвърна Ребон.

— Осем часа! — избухна Ичан. На най-бързият междузвезден кораб — а нямаше друг известен способ за предаване на съобщения в междузвездното пространство — бяха необходими поне три дни за да преодолее светлинните години, между Мар и Дорсай. Очите на Ребон леко се замъглиха.

— Уверявам ви, че е вярно — промълви той.

— А откъде са дошли войските? — продължи да разпитва Ичан. Той хвърли поглед към Клетус. — Нали се предполагаше, че нямат повече части?

— Без съмнение от Хармония и Асоциация — отвърна Клетус.

Ребон вдигна бавно погледа си към Клетус.

— Това е вярно — каза той с известна изненада. — Очаквахте ли го?

— Очаквах, че деКастрис ще наеме помощ от Хармония и Асоциация — каза кратко Клетус. — Веднага тръгвам.

— За Мар ли? — В гласа на Ребон прозвуча облекчение. — Означава ли това, че ще намерите хора за да ни помогнете?

— Не. Сам. За Кълтис — каза Клетус на излизане от стаята — да говоря с Мондар.

До кораба, който щеше да го отведе на Кълтис той се сблъска с вицемаршал Арвид Джонсън и бойния оператор Бил Атайър, на които беше наредено да го чакат там. Клетус спря за момент да говори с тях.

— Е, все още ли, мислите, че работата която ви възложих, да отбранявате Дорсай е нищожна?

— Не, сър — Арвид спокойно го погледна.

— Добре. Тогава всичко зависи от вас. Знаете принципите, на които трябва да се подчинява всяко ваше действие. Желая ви успех.

— Благодарим ви — каза Бил. — И на вас пожелаваме успех, сър.

Клетус се качи по стълбата и входната врата се затвори зад него.

Пет минути по-късно корабът подскочи с гръм към небето и се изгуби в пространството.