Гордън Диксън
Тактика на грешките (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Три дни по-късно Мондар отново се появи до леглото му.

— Е, Клетус — започна той, сядайки на стола до него, — откакто те видях последния път, прекарвах по-голямата част от времето си с членове на моята група, които са запознати по-добре от мен с някои от въпросите, повдигнати от теб. Всички заедно изработихме план за действие. Той като че ли дава най-голяма надежда за чудото, към което се стремиш. Както изглежда, въпросът сега е дали за теб ще е по-добре да си подробно запознат с физиологията на коляното си и с процеса на образуване на тъканите, или би било по-добре да имаш колкото се може по-малко познания по въпроса.

— И какво беше решението?

— Решихме, че ще е по-добре, ако знаеш колкото се може по-малко. Въпросът е, че стимулите за това, което всъщност е анормална реакция на тялото, ще трябва да дойдат от едно много примитивно ниво на организма.

— Не искате да си представям какво ще става там?

— Напротив — отговори Мондар. — Трябва да се съсредоточиш върху процеса на регенериране колкото е възможно по-пълно. Твоята решителност да се получи израстване на тъканите трябва да се насочи надолу, към инстинктивното ниво. А за да постигнеш, ти трябва практика. И така, ние създадохме комплекс от упражнения, който ще те науча да изпълняваш. През следващите две седмици ще идвам тук всеки ден и ще работя с теб, докато не започнеш да правиш упражненията сам. След това ще те наблюдавам, за да се уверя, че си постигнал пълен контрол над съответните области. После ще дойде символичната операция, при която генетичният модел на дясното ти коляно ще бъде пренесен под формата на няколко клетки тъкан и кост в лявото коляно, на мястото, където искаме да стане израстването.

— Чудесно. Кога искаш да започнем упражненията?

— Още сега — отговори Мондар. — Започваме с това, че изоставяме напълно въпроса за твоето коляно. Имаш ли някакви предпочитания за темата на разговора?

— Най-добрата във Вселената. И без това смятах да говоря с теб за това. Бих искал да ми заемеш два милиона МВЕ.

Мондар го гледа известно време, след което се усмихна.

— Боя се, че нямам толкова у мен. Нали разбираш, тук, далеч от Земята, два милиона Международни валутни единици са нещо доста по-дефицитно, отколкото там. Много спешно ли ти трябват?

— Спешно и абсолютно сериозно — отговори Клетус. — Бих искал да го обсъдиш с твоите хора тук, в Бакхала, и другаде, ако е необходимо. Не греша, нали, като смятам, че вашата организация би ми заела тези пари, ако е уверена, че си заслужава?

— Да, не грешиш — изрече бавно Мондар. — Но трябва да признаеш, че е молбата доста необичайна за човек без никаква собственост, бивш полковник от Съюза и настоящ емигрант на Дорсай. Какво смяташ да правиш с такава сума?

— Да изградя един съвсем нов тип военна единица. С нова организация, подготовка, екипировка и тактически възможности.

— Естествено, като използваш дорсайски наемници.

— Точно така — съгласи се Клетус. — Ще създам бойна сила, поне пет пъти по-ефективна от съществуващите сега. Тя би могла да подбие цената не само на Съюза, но и на Коалицията, когато се стигне до осигуряване на военни части за извънземни колонии като вашата. Мога да увелича заплащането на хората и на офицерите и пак да я предложа на пазара за по-малко, отколкото вземаха дори и дорсайските наемници — по простата причина, че ще ни трябват по-малко хора за същата работа.

— И ти предполагаш — каза замислено Мондар, — че подобна наемна сила ще изплати за късо време заем от два милиона?

— Смятам, че няма причини за съмнение.

— Може би не, ако приемем, че новите ти наемници ще изпълняват твоите нареждания. Но кой би могъл да каже предварително? Опасявам се, Клетус, че на нашата организация ще й е нужна някаква гаранция, преди да даде назаем толкова много пари.

— Гаранцията не винаги е необходима, когато репутацията на този който взема заема, е добра.

— Да не би да казваш, че и друг път си вземал заем от два милиона?

— Говорех за военна, а не за финансова репутация — поясни Клетус спокойно. — Съвсем наскоро твоите екзоти получиха възможно най-доброто доказателство за военната ми репутация. Една малка група дорсайски наемници с голи ръце успяха да направят нещо, което много голяма и значително по-добре екипирана сила на Съюза не можа — да съсипе до голяма степен Нова Земя като военна сила и да спечели за вашата колония местната война. Заключението е, че колонията няма нужда от войските на Съюза. Може съвсем успешно да се защити само с дорсайските наемници. Не съм ли прав?

— Ти наистина представи един силен аргумент.

— Следователно по-добра гаранция за заема не би могла да се намери в цял свят. Буквално това е сигурността на тази колония, гарантирана от дорсайските наемници, докато се изплати заема.

— Какво ще стане, ако… ъ-ъ… — започна Мондар деликатно — твоите дорсайци не изпълнят сделката? Не го казвам, за да те засегна, но подобни възможности трябва също да се вземат предвид. Не го ли направя аз, някой друг ще повдигне въпроса. Какво би станало, ако след като ти дадем парите и ти подготвиш частите, вземеш, че откажеш да платиш или да продължиш да гарантираш сигурността на колонията? — В такъв случай — Клетус разпери ръце върху чаршафа — кой би ни наел? Преуспяващите наемници, също както и търговците на всяка друга стока, градят своя бизнес на базата на доволните клиенти. Ако вземем вашите пари и след това се откажем от договора, коя друга колония би опитала късмета си с нас?

Мондар кимна.

— Тук си съвсем прав. — Погледът му стана вглъбен, като че ли се опитваше да се свърже с някакви потайни кътчета на съзнанието си. След това очите му отново срещнаха тези на Клетус.

— Много добре — заяви накрая той. — Ще предам молбата ти за заема на моите приятели екзоти. Разбираш, че не мога да направя нещо повече. Ще отнеме известно време, докато го обсъдим, и не съм в състояние да ти дам големи надежди, че резултатът ще бъде положителен. Както вече казах, сумата е твърде голяма, а няма някаква много основателна причина да ти я дадем.

— О, мисля, че има — каза Клетус убедено. — Ако преценката ми за екзотите е правилна, една от вашите цели е да сте абсолютно независими от външни задължения — за да сте свободни да работите без чужда намеса по вашето виждане за бъдещето. Досега военната помощ на Съюза ви е била от полза, но също така ви е държала в подчинение. Ако можете да си купите сигурност без задължения, вие ще постигнете свободата, която според мен много силно желаете. Заем от два милиона срещу добра сигурност е малък риск в сравнение с възможността да спечелите тази свобода.

Той погледна многозначително Мондар, който леко поклати глава. В погледа му се четеше възхищение.

— Клетус, Клетус, колко жалко, че не си екзот! — Той въздъхна и се облегна на стола. — Е добре, ще предам молбата за заем. А сега мисля, че е време да се заемем с новите упражнения. Облегни се назад и се опитай да постигнеш състоянието на плуване, за което ми казваше. Аз също. Както предполагам, знаеш, то се нарича състояние на регресия. Ако си готов, хайде заедно да се концентрираме върху тази изолирана точица живот, тази отделна клетка, която е сърцевината и началото на твоето съзнание. Трябва да се върнеш към онова начално, примитивно съзнание.

Три седмици по-късно, вече оздравяващ, с гипсирани колена и облегнат на патерици, Клетус и Арвид чакаха на една автобусна станция в Бакхала. Смятаха да вземат въздушния автобус за същата площадка за приземяване, на която преди два месеца Клетус за пръв път стъпи на Кълтис.

Когато минаваха покрай главната чакалня, един офицер от Съюза излезе и спря пред тях. Беше лейтенант първи ранг Бил Атайър — пиян. Не толкова, че да залита и да не може да говори, но достатъчно, за да ги спре грубо, с лош блясък в очите. Клетус спря. Арвид направи крачка напред, отваряйки уста, но Клетус успокои едрия младеж, поставяйки ръката си върху неговата.

— Отивате на Дорсай, така ли, полковник? — попита Атайър, без да обръща внимание на Арвид. — Сега, когато тук всичко е чисто и хубавичко, вие си тръгвате? Клетус се облегна върху патериците. Дори и така трябваше да се наведе още, за да може да погледне в кръвясалите очи на Атайър.

— Така си и мислех — лейтенантът се изсмя. — Е, сър, не исках да си тръгнете, без да съм ви благодарил. Можеха да ме изправят пред Комисията за разследване, ако не бяхте вие. Благодаря ви, сър. — Няма защо, лейтенант — отвърна Клетус. — Да, нали? Всичко е наред. Аз съм си на сигурно място в библиотеката, вместо да бъда порицан и да пропусна повишението. Никаква пречка да се върна обратно на фронта, където отново да направя гаф или пък — кой знае? — да се реванширам, че не съм бил толкова умен като вас на прохода Етер, сър.

— Лейтенант… — започна Арвид със заплашително ръмжене.

— Недей — намеси се Клетус, все още облегнат на патериците, — остави го да говори.

— Благодаря ви, полковник. Благодаря ви, сър… Бъдете проклет, полковник! — Гласът на Атайър внезапно му изневери. — Нима вашата скъпоценна репутация означава толкова много за вас, че трябваше да ме погребат жив? Поне можехте да ме оставите да си понеса заслуженото, без да демонстрирате любезност! Нима не знаете, че повече няма да имам никакъв шанс за фронта? Не знаете ли, че ме белязахте завинаги? Какво трябва да направя — да остана цял живот прикован в библиотеката, с нищо друго около мен освен книги?

— Опитай да ги четеш! — Клетус умишлено не снижи гласа си. Той се разнесе над тълпата, която вече се вслушваше в разговора, и презрението в него, за пръв път през живота му, беше грубо и безмилостно. — По този начин може и да научиш как трябва да командваш в сражение… Да вървим, Арв.

Той премести патериците си и заобиколи Атайър. Арвид го последва. Зад тях, през тълпата, която отново ги обгради, звучеше дрезгавият, обвинителен крясък на Атайър.

— Ще чета! И ще продължа да чета, докато стана толкова добър, колкото си ти, полковник!