Гордън Диксън
Тактика на грешките (5)

ПЕТ

Наложи се да зарежат военната кола, защото компресорът й беше повреден при битката с партизаните. Една от бойните коли приюти четиримата оцелели пътници и ги закара до пристанищния град на Бакхала. Оставиха ги в транспортната секция на Главната квартира на Съюза в Бакхала. Ичан Кан и Мелиса се сбогуваха с другите двама, качиха се на едно автотакси и се отправиха към жилището си. Мондар отвори вратата на друго такси и покани Клетус.

— Ще трябва да отидете до Главната квартира, за да получите назначението си, а тя ми е на път. Ще ви оставя.

Клетус се качи. Екзотът се пресегна и набра върху контролния пулт маршрута. Таксито се издигна върху въздушната си възглавница и плавно се плъзна между редиците от боядисани в бяло военни постройки.

— Благодаря — каза му Клетус.

— Няма защо — отговори Мондар. — Вие току-що спасихте живота ни там в джунглата. Бих искал да направя за вас нещо повече от гола благодарност. Доколкото разбирам, бихте желали да говорите отново с Дау де Кастрис?

Клетус погледна Пълномощника с любопитство. През целия си живот му беше доставяло удоволствие да контактува с хора с ясни цели, които се стремяха да ги постигнат. А за петте дни, откакто се запозна с Мондар, стана свидетел на целеустременността на екзота, която може би се равняваше на неговата.

— Мислех, че Де Кастрис замина за столицата на Нова Земя.

— Да — съгласи се Мондар. Таксито направи десен завой и излезе на по-широк булевард, насочвайки се към голямо здание от бял бетон, най-отгоре на което се развяваше националният флаг на Съюза. — Но Нова Земя е само на двадесет и пет минути оттук по въздуха. Коалицията няма преки дипломатически контакти с нашето екзотианско правителство тук, на Кълтис, и както моите хора, така и Де Кастрис гледат да не пропуснат и най-малката възможност за разговори. Все пак Коалицията е тази, срещу която воюваме — без нея Нова Земя няма да издържи и шест седмици. И така, тази вечер в дома си давам неофициално малко парти със студен бюфет и свободни разговори. Ичан и Мелиса ще дойдат. Ще се радвам ако и вие дойдете.

— С удоволствие — отвърна Клетус. — Ще мога ли да доведа и помощника си?

— Помощник?

— Младши лейтенант Арвид Джонсън, ако имам късмет и той не е получил друго назначение — обясни Клетус. — Един от бившите ми студенти от академията. Посети ме преди два месеца по време на отпуска си. Интересът ми към Бакхала се породи от това, което той ми разказа.

— Наистина ли? Тогава го доведете непременно. — Таксито се плъзна и спря пред пешеходна пътека, водеща към входа на голямото бяло здание. Мондар натисна един бутон и вратата от страната на Клетус се отвори. — Доведете всеки, който мислите, че ще се забавлява. Около осем часа.

— Ще бъдем там. — Клетус се обърна и остави пешеходната пътеката да го пренесе до зданието на Главната квартира.

— Полковник Клетус Греъм? — повтори младши лейтенантът с тясно лице, седнал зад разхвърляно бюро в канцеларията за разквартируване и получаване на назначения, когато Клетус му се представи. — Вие трябва да докладвате на генерал Трейнър веднага — веднага, след като пристигнете.

Гласът му беше висок тенор и докато говореше, се усмихваше неприятно. Клетус любезно се осведоми как да стигне до кабинета на генерала.

Стъклената врата, която най-накрая откри, с надпис „Бригаден генерал Джон Хюстън Трейнър“ го въведе в приемна, където широкоплещест, започнал да оплешивява петдесетгодишен полковник очевидно приключваше с някакви заповеди към охранен тридесетгодишен капитан, седнал зад единственото бюро в стаята. Полковникът се обърна и изгледа Клетус.

— Вие сте Греъм? — рязко попита той.

— Точно така — мило каза Клетус, — а вие?…

— Дюплейн — отговори грубо другият. — Аз съм началник-щаб на генерал Трейнър. Не трябва ли да отидете при офицерите на разположение?

— Аз съм със специално назначение от Женева, полковник — обясни Клетус.

Дюплейн изсумтя, обърна се кръгом и излезе през вратата, откъдето току-що беше влязъл Клетус. Той погледна дебелия капитан зад бюрото.

— Сър — обърна се към него капитанът. В гласа му имаше известна доза съчувствие. Лицето му не беше нелюбезно, дори беше интелигентно независимо от тежката гуша и двойната брадичка, която го подпираше отдолу. — Бихте ли седнали за момент, докато уведомя генерал Трейнър, че сте тук?

Клетус седна и капитанът се наведе над микрофона на вътрешния телефон върху бюрото му. Клетус не можа да долови отговора, който получи, но капитанът вдигна поглед и кимна.

— Можете да влезете, полковник — и посочи към вратата зад бюрото му.

Клетус се изправи. Мина през вратата в следващия кабинет и се озова право пред едно доста по-голямо бюро, зад което седеше подобен на бик мъж в средата на четиридесетте, чието лице с едри черти беше украсено с поразяващо дебели черни вежди. Клетус си спомни, че прякорът на генерала беше Бат (Прилепа) Трейнър. В момента Бат Трейнър го гледаше изпод заплашително сключените си вежди.

— Полковник Клетус Греъм докладва, сър — и той постави заповедта си за командировка върху бюрото. Бат я бутна настрани с голямата си ръка.

— Добре, полковник. — Гласът му беше грубоват бас. Посочи към един стол срещу него от лявата страна на бюрото. — Седнете.

Клетус с благодарност закуцука към стола и се отпусна в него. Вече усещаше ефекта от това, че по време на епизода в канавката успя да разтегли няколкото останали здрави сухожилия на болното си коляно. Вдигна очи и видя, че Бат се беше втренчил право в него.

— Пред мен е вашето досие, полковник — каза след известно време генералът. Разтвори сивата пластмасова папка на бюрото пред него и погледна вътре. — Тук се казва, че произлизате от академично семейство. Вашият чичо е бил Главен началник на Щаба на Главната квартира на Съюза в Женева преди пенсионирането му преди осем години. Вярно ли е?

— Да, сър — отговори Клетус.

— А вие — генералът прелисти страниците с дебелия си показалец, мръщейки се леко — сте получили тази рана в коляното по време на Три-месечната война в Ява преди седем години?… Също и Ордена на честта?

— Да — потвърди Клетус.

— Оттогава — генералът затвори рязко папката и отново впери неподвижния си поглед в лицето на Клетус — сте в академията. Накратко, като се изключат онези три месеца, вие не сте правили нищо друго в армията, освен да наливате тактика в главите на курсантите.

— Освен това — вметна внимателно Клетус — пиша една обширна „Теория на тактиката и стратегическите съображения“.

— Да. И това го има тук. Три месеца оперативна дейност и сте готов да напишете двадесеттомен труд!

— Сър?

Генералът се облегна тежко на стола си.

— Добре. Предполага се, че сте тук със специално назначение като мой съветник по тактиката. — Черните вежди се се събраха, вълнувайки се като бойни флагове на вятъра. — Надявам се да не сте дошли само защото сте дочули слухове, че ще разчистват всички мъртви дървета в академията, и сте намерили връзки да ви изпратят на някое топло местенце, където няма да имате какво да вършите?

— Не, сър — отговори тихо Клетус. — Може и да съм използвал някоя и друга връзка, за да ме изпратят тук. Но с ваше позволение, това не беше защото го смятам за топло местенце, а защото имам да свърша тук много неща.

— Надявам се, че не, полковник. Надявам се, че не — измърмори Бат. — Преди три месеца изпратих молба за една дузина танкове — джунглоразбивачи… Вместо това получавам вас. Всъщност не давам и пукната пара какво иска да прави академията с отдела си по тактика. Независимо от обучението, когато отидат на фронта, децата отново трябва да учат всичко, но при истински условия. А аз имах нужда от онези танкове… И все още имам.

— Може би — забеляза Клетус — аз ще предложа някакви средства, за да помогна на генерала да мине и без тях.

— Съмнявам се — изрече мрачно Бат. — Мисля, че ще се помотаете тук няколко месеца и ще се окаже, че не сте чак толкова необходим. След което ще изтъкна този факт пред Главната квартира на Съюза на Земята и отново ще поискам моите джунглоразбивачи. Аз ще ги получа, а вас ще ви върнат на Земята, най-вероятно без никаква черна точка в досието… ако всичко мине гладко, полковник. И — Бат посегна към бюрото си и издърпа един лист — като говорим как ще се развият нещата, получих доклад, че сте бил пиян през първата нощ на кораба, с който сте пътували, и сте се правили на глупак пред Министъра на междузвездните работи на Коалицията, който също е бил на борда.

— Доста бързо е стигнал докладът — констатира Клетус, — като се има предвид, че когато нашата група за Бакхала напусна кораба, всички телефони на борда бяха окупирани от хората на Коалицията. Предполагам, че докладът идва от някой от тях?

— Не е ваша работа кой го е направил! — избоботи Бат. — Ако искате да знаете, изпратил го е командирът на кораба.

Клетус се разсмя.

— Кое е толкова смешно, полковник? — повиши глас Бат.

— Самата идея, сър — отговори Клетус, — че командирът на един цивилен пътнически кораб докладва за годността на офицер от Съюза.

— Няма да ви е толкова смешно, когато узнаете, че тази информация е вписана в досието ви, полковник. — Бат се загледа в Клетус отначало сурово, сетне малко объркано, защото офицерът изобщо не стана по-сериозен след тази заплаха. — Но да оставим Коалицията и разните граждански кораби. Аз съм вашият командващ офицер и аз ви искам обяснение за вашето пиянство.

— Няма обяснение… — започна Клетус

— О-о? — проточи Бат.

— Исках да кажа, че не е необходимо никакво обяснение. Никога през живота си не съм бил пиян. Опасявам се, че командирът на кораба е получил грешни указания — или си е направил погрешни заключения.

— Сбъркал е, така ли? — попита иронично Бат.

— В случая имам свидетел, който ще докаже, че не съм бил пиян. Той беше на масата. Мондар, бившият Пълномощник за Анклава Сейнт Луис.

Бат беше отворил уста да прекъсне Клетус по средата и сега я затвори. Няколко секунди генералът мълчеше. Сетне веждите му трепнаха и бръчката между очите му се поизглади.

— Тогава за какво е този доклад? — попита той вече успокоен.

— Екипажът на кораба изглеждаше неравнодушен към хората от Коалицията на борда.

— По дяволите тогава! — избухна Бат. — Като сте ги видели, че си правят погрешни заключения, защо не сте ги разубедили?

— Въпрос на елементарна стратегия — отвърна Клетус. — Мислех, че няма да е лошо хората от Коалицията да имат колкото може по-ниско мнение за мен и за ползата от мен като ваш съветник по тактиката.

Генералът го изгледа злобно.

— Във всеки случай тяхното мнение едва ли може да е по-ниско от моето. Нямам нужда от вас, полковник. Това е една малка мръсна война между съседи, в която няма място за стратегически мистерии. Колонията на Екзотика има мозъци, пари, технически разработки и морски бряг. Хората от Нова Земя нямат морски бряг, нямат индустрия, а населението им е многобройно — поради религията им, позволяваща многоженство, — което фермите не могат да изхранят. Но същото това излишно население чудесно осигурява неограничено количество партизани. И така, хората от Нова Земя искат онова, което имат екзотианците, и Коалицията им помага да го получат. А ние сме тук, за да им попречим. Такова е положението. Това, което се опитват да направят партизаните и което правим ние, за да ги спрем, е съвсем очевидно. Имам нужда от теоретик стратег и тактически експерт точно толкова, колкото от симфоничен оркестър. И съм сигурен, че Де Кастрис и онези от кораба също са наясно по въпроса.

— Може би няма да съм толкова безполезен, колкото смята генералът — изрече Клетус невъзмутимо. — Естествено, ще трябва да огледам и проуча обстановката, започвайки със съставяне на план за залавяне на партизаните, които ще се опитат да проникнат във вътрешността на страната през прохода Етер в следващите няколко дни.

Веждите на генералът отново се развяха като знамена.

— Партизани ли? Кой ви е казвал нещо за прохода Етер? — озъби се той. — Що за заек се опитвате да измъкнете от шапката си?

— Никакъв заек. Страхувам се, че това дори не е и преценка на професионалист. Просто здрав разум. С пристигането на Дау де Кастрис тук новоземляните ще се опитат да извършат нещо, за да му направят впечатление… Имате ли подръка карта?

Генералът натисна един бутон и стената от лявата страна на Клетус изведнъж се освети. Появи се проекция на голяма карта с дългата тясна брегова линия на екзотианската колония и вътрешната планинска верига, която я разделяше от земите на колонията Нова Земя. Клетус огледа проекцията и потупа с показалец една точка в средата на планинската верига, пресичаща лявата част на картата.

— Тук е проходът Етер — обърна се той към Бат. — Едно хубаво широко дефиле през планините, водещо от Нова Земя до Бакхала, но съгласно докладите рядко използвано от новоземляните, защото откъм екзотианската част в продължение на стотици мили няма нищо за плячкосване. Същевременно е много лесно за преминаване. Под него няма нищо, освен малкия град Двете реки. Разбира се, от практическа гледна точка по-добрият вариант за тях е да изпращат партизаните си през проходи, намиращи се близо до по-големите населени центрове. Но ако не държат толкова на печалбата, а на впечатлението, тогава имат сметка да прехвърлят сравнително големи сили оттук през следващите няколко дни. Седмица след това ще ударят някой от по-малките крайбрежни градове, дори ще го превземат и ще го задържат за известно време.

Клетус се обърна, закуца отново към стола си и седна. Бат се мръщеше към картата.

— Във всеки случай — продължи полковникът — няма да е толкова трудно да се заложи капан, в който да се уловят повечето от тях, когато се опитат да минат покрай Двете реки. Бих могъл да го направя и аз. Ако ми дадете на разположение един батальон десантчици…

— Батальон! Десантчици! — Бат излезе от полутранса, в който беше изпаднал, и обърна възмутения си поглед към Клетус. — Вие какво си въобразявате? Че това е класна стая, където можете да си измисляте каквито войски ви трябват? На Кълтис няма десантни групи. А дали да ви дам батальон или някаква друга военна част, дори и във вашето предположение да има нещо вярно… — Генералът изсумтя.

— Партизаните ще дойдат, няма съмнение. Залагам репутацията си — изрече Клетус невъзмутимо. — Можете да смятате, че вече съм я заложил. Спомням си, че говорих с някои мои колеги преподаватели в академията и с някои приятели от Вашингтон и предсказах това прехвърляне на сили веднага след пристигането на Дау де Кастрис в Нова Земя.

— Вие сте предсказали… — Тонът на Бат изведнъж се промени, стана почти коварен. Той седна зад бюрото, сключи вежди и се замисли. След малко тъмните му очи светнаха. — Значи залагате репутацията си, така ли, полковник? Но резервните части са нещо, което нямам, и освен това сте тук като технически съветник… Ще ви кажа как ще стане. Ще изтегля една част от „Отдих и преподготовка“ и ще ги изпратя заедно със завеждащия офицер. Той естествено ще бъде по-младши от вас, но вие, ако искате, можете да отидете с тях. Официално само като наблюдател, аз обаче ще го предупредя, че трябва да се съобразява със съветите ви… Съгласен ли сте?

Последните думи бяха изджафкани рязко — или се съгласявай, или си затваряй устата.

— Разбира се. Както желае генералът.

— Добре! — Бат изведнъж се ухили, показвайки зъбите си в сърдечна вълча усмивка. — А сега можете да вървите, за да се погрижите за квартирата си, полковник. Но бъдете на разположение.

Клетус се изправи.

— Благодаря ви, сър — каза той и си тръгна.

— Няма защо, полковник. Няма защо — чу гласа на Бат, който почти се разкиска, докато Клетус затваряше вратата на кабинета.

Клетус напусна зданието на Главната квартира и отиде да види къде ще живее. След като се установи в Общежитието за несемейни офицери, той се разходи до офицерските канцеларии с копие от заповедите си и провери дали младши лейтенант Арвид Джонсън, за когото беше споменал на Мондар, е все още свободен. Осведомиха го, че е, и той попълни молба да зачислят лейтенанта към него като член на изследователския щаб. Помоли да го свържат веднага с него.

После се върна в общежитието. След по-малко от петнадесет минути звънецът на стаята му извести, че има посетител. Клетус стана от стола и отвори вратата.

— Арвид! — възкликна той, пускайки посетителя вътре, и затвори вратата след него. Арвид Джонсън влезе, обърна се и се усмихна щастливо, докато стискаха ръцете си. Клетус беше висок, но Арвид се извисяваше като кула — от подметките на черните си ботуши до върха на късо подстриганата си руса коса.

— Все пак дойдохте, сър — каза Арвид усмихнат. — Знам, казахте, че ще дойдете, но не можех да повярвам, че ще напуснете академията заради това.

— Тук ще се случи нещо.

— Сър? — Арвид изглеждаше озадачен. — Тук, на Кълтис?

— Не толкова мястото, колкото хората са тези, които карат нещата да се случват. В момента сред нас има един човек — Дау де Кастрис, и първото нещо, което ще поискам от теб, е да дойдеш с мен на партито в негова чест тази вечер.

— Дау де Кастрис? — повтори Арвид и поклати глава. — Не мисля, че го познавам…

— Министър на междузвездните работи на Коалицията — обясни Клетус. — Пътуваше на същия кораб, с който дойдох и аз… Играч.

Арвид кимна.

— О, един от шефовете на Коалицията! Не е изненадващо тогава, че тук ще започнат да се случват разни неща… Какво искате да кажете с думата играч, сър? Имате предвид, че обича да спортува ли?

— Не в обикновения смисъл — Клетус започна да цитира: — „Кой си играе с империи и чии залози са тронове? Чия маса — земя, чии зарове са човешки кости…“

— Шекспир? — попита любопитно Арвид.

— Байрон, неговата „Бронзова епоха“, има предвид Наполеон.

— Сър, наистина ли смятате този Де Кастрис за втори Наполеон?

— Не повече — отвърна Клетус, — отколкото Наполеон е бил Де Кастрис много по-рано. Но те имат някои общи черти.

Арвид почака малко, ала Клетус не каза нищо повече. Едрият млад мъж кимна отново.

— Да, сър. В колко часа трябва да бъдем на това парти, полковник?