Гордън Диксън
Тактика на грешките (3)

ТРИ

— Не, не, всичко е наред! — каза тя на баща си. — Изведнъж почувствах някакво замайване, нищо повече. Ще отида да полегна замалко… Не, татко, остани тук! Полковник Греъм, вие ще ме придружите до кабината, нали — и без това си тръгвате.

— Разбира се — отговори Клетус.

Той заобиколи бързо масата и й подаде ръка. Тя беше висока и се облегна почти с цялата тежест на здравото си младо тяло върху него. С леко раздразнение махна на баща си и на Де Кастрис да останат на местата си.

— Наистина! — възкликна момичето. Гласът й се изостри. — Аз съм добре. Просто искам да легна замалко. Моля ви, не правете такъв въпрос от това. Полковник…

— На вашите услуги — каза Клетус. Тръгнаха бавно заедно, тя все още се облягаше на ръката му. Прекосиха трапезарията и излязоха в коридора, където завиха наляво.

Мелиса продължи да се обляга на него, докато завиха и вече не се виждаха от трапезарията. Сетне спря внезапно, отдръпна се и се извърна с лице към него.

— Нищо ми няма. Трябваше да направя нещо, за да ви измъкна оттам. Вие изобщо не сте пиян!

— Не — отвърна Клетус шеговито. — И освен това не съм много добър артист.

— Дори и да бяхте, нямаше да успеете да ме заблудите! Мога да почувствам… — Тя повдигна наполовина ръката си с разперени пръсти като че ли искаше да докосне гърдите му, и рязко я отпусна, когато той погледна с любопитство към нея. — Хора като вас са прозрачни за мен. Но това няма значение. И да бяхте пиян, пак щеше да бъде достатъчно лошо. Да се опитвате да си играете игрички с човек като Де Кастрис!

— Не бих казал, че съм си играл игрички — възрази Клетус.

— О, спестете ми обясненията си! — възкликна тя. — Не мислете, че не ми е ясно на какви идиоти могат да се правят професионалните военни, когато се опитват да контактуват с хора извън техния ограничен свят! Но един Орден на честта означава все пак нещо за мен, въпреки че повечето от цивилните не знаят нищо за него! — Очите й отново бяха привлечени от неговите. Тя с усилие отклони поглед. — И точно затова ви помогнах да се измъкнете. Тази е единствената причина!… И няма повече да го правя!

— Разбирам — отвърна Клетус.

— Така че отивайте в кабината си и останете там! И отсега нататък стойте настрана от Де Кастрис. И от баща ми, и от мен също… Слушате ли ме?

— Разбира се — отговори Клетус. — Но поне ще ви изпратя до кабината ви.

— Не, благодаря. И сама мога да стигна дотам.

— А какво ще стане, ако някой ви види и до ушите на министъра стигне, че замайването ви е изчезнало много бързо, след като сте напуснали трапезарията?

Тя го изгледа, обърна се и тръгна надолу по коридора. Клетус я настигна с няколко дълги крачки и закрачи редом.

— Що се отнася до професионалните военни — изрече меко той, — не всички си приличат…

Тя спря и се извърна рязко към него, принуждавайки го и той да стори същото.

— Вие сигурно мислите — попита мрачно момичето, — че баща ми цял живот е бил наемник?

— Разбира се, че не — отговори Клетус. — Генерал-лейтенант от Кралската армия на Афганистан допреди десет години или някъде толкова, нали?

Тя го погледна втренчено.

— Откъде знаете? — тонът й беше обвинителен.

— Военната история — дори и съвременната — е част от моя предмет. Университетската революция в Кабул преди дванадесет години, завършила със смяна на властта, е също част от него. Афганистанската армия едва ли е имала повече от един генерал Ичан Кан. Предполагам, че той е напуснал Земята година-две след смяната на правителството.

— Нямаше защо да напуска! — избухна тя. — Те искаха той да остане в армията дори и след като Афганистан се отказа от независимостта си и стана част от Коалицията. Но имаше и други неща… — тя млъкна.

— Други неща? — попита Клетус.

— Вие не бихте могли да разберете! — Девойката се обърна и тръгна отново надолу по коридора. Но след няколко крачки думите като че ли сами започнаха да напират и тя не можеше да ги спре. — Майка ми умря… и… Salaam Badshani Daulat Afghanistan. След като започнаха да наказват със смърт всеки, който пееше стария афганистански химн, той си подаде оставката. И емигрира на Дорсай.

— Доколкото зная, това е един нов свят, пълен с войници — обади се Клетус. — Не би трябвало да е…

— Те му намериха работа като капитан — капитан на наемен батальон! — избухна тя. — И оттогава през следващите десет години успя да стигне до полковник — и там спря. Защото на Дорсай могат да му намерят служба само в малък полк и след като се платят всички разходи, от заплатата му не остава достатъчно, за да посетим Земята, а още по-малко да заживеем там отново, освен ако Екзотика или някой друг не го командирова официално и не поеме разноските.

Клетус кимна.

— Разбирам. Но правите грешка, като се опитвате да оправите нещата, използвайки Де Кастрис. Той не е човекът, който би се повлиял, както вие се надявате.

— Да оправя нещата… — Тя обърна глава и се втренчи в него, срещайки погледа му, а лицето й изведнъж пребледня.

— Очевидно — настоя Клетус. — Чудех се какво търсите вие на масата. Не сте била пълнолетна по времето, когато баща ви е емигрирал на Дорсай, така че би трябвало да имате двойно гражданство — на Коалицията и на Дорсай. Вие имате право да се върнете и да живеете на Земята, когато поискате, използвайки гражданството си от Коалицията. Но баща ви не може да бъде репатриран, освен по някакви специални политически причини, което е почти невъзможно. Или вие, или той сигурно смятате, че ще можете да накарате Де Кастрис да ви помогне.

— Баща ми няма нищо общо с това! — Гласът й беше свиреп. — За какъв го мислите?

Той я погледна.

— Вие естествено сте права. Идеята сигурно е била ваша. Баща ви не е такъв човек. Аз самият съм израснал на Земята в семейство на военни и той ми напомня някои от генералите, с които съм роднина. Всъщност ако не исках да ставам художник…

— Художник? — Тя примига при неочакваната промяна на разговора.

— Да — потвърди Клетус, усмихвайки се криво. — Точно бях започнал да си изкарвам прехраната с това, когато дойде повиквателната. Накрая реших да постъпя в Съюзническата военна академия и да изпълня желанието на моето семейство. Сетне ме раниха и ненадейно установих, че ми харесва теорията на военното изкуство. Така че рисуването остана на заден план.

— Защо сте напуснали преподаването в академията тогава? — попита тя.

— Някой все пак трябва да направи този свят безопасен за учени като мен — пошегува се той.

— Като превърнете Дау де Кастрис в свой личен враг? — попита тя изумено. — Не си ли взехте бележка, когато той разбра какво представлява вашата игра с чашите и бучките захар?

— Но той не я разбра! — възрази Клетус. — О, признавам, много добре се справи с прикриването на факта, че не успя да я разбере.

— Той го е прикрил?

— Без съмнение — отговори Клетус. — Той повдигна първата чаша, воден от своята прекалена самоувереност и чувствайки се сигурен, че може да се справи с всичко, което би могло да изникне от моята игра. Когато се появи първата бучка захар, си помисли, че аз съм оплескал нещата, а не той. С втората бучка започна да мисли обратното, но все още беше прекалено уверен в себе си, за да опита пак. Едва след третата му стана ясно, че играта беше изцяло под мой контрол. Следователно трябваше да намери извинение, за да я спре и да не му се налага да избира четвърти път.

Тя поклати отрицателно глава.

— Изобщо не беше така — не му повярва тя. — Вие извъртате нещата и ги представяте както на вас ви се иска.

— Не — възрази Клетус, — Де Кастрис ги извъртя с неговото действително доста умно обяснение, защо не би трябвало да вдигне за четвърти път чаша. Той знаеше, че ще намери бучка захар под всяка чаша.

— Но как би могъл?

— Защото бях поставил бучки захар под всяка чаша, разбира се — усмихна се Клетус. — Когато взех една бучка от купата, скрих в ръката си още две. Най-вероятно Де Кастрис се досети за това преди четвъртия си избор. Фактът, че целта на играта стана по-скоро да не намериш бучка захар, вместо да намериш, го заблуди в първия момент. Но ако си беше признал, щеше да прилича на глупак, защото вече беше играл три пъти. А хора като Де Кастрис не могат да си позволят да изглеждат глупаци.

— Но защо го направихте? — почти извика Мелиса. — Защо искате да си създадете по този начин един враг?

— Трябваше да го накарам да се почувства ангажиран към мен — отвърна Клетус, — единствено така мога да имам полза от него. Освен ако не ми нанесе удар, който да не мога да отблъсна. А само с успешно париране на всеки негов опит ще успея да привлека цялото му внимание. Сега разбирате — продължи той малко по-внимателно — защо трябва да се безпокоите за вашите взаимоотношения с Де Кастрис, а не за моите. Аз мога да се справя с него. От друга страна, вие…

— Вие… — Заслепена от гняв, тя се обърна и рязко отвори вратата. — Вие сте уникален — вървете, набутайте се в ръцете на Дау! Той ще ви разкъса на парченца. Надявам се да го стори. Но стойте настрана от мен. И от баща ми! Чухте ли?

Той я погледна и по лицето му премина лека сянка, нещо подобно на болка.

— Естествено — Клетус отстъпи назад. — Ако това е вашето желание…

Тя влезе и затръшна вратата. Той остана за секунда, загледан в празната повърхност. Докато беше с нея, бариерата на изолация, която беше изградил около себе си преди много години, когато установи, че другите не го разбират, сякаш се стопи. Но сега отново беше на мястото си.

Пое си кратко, но дълбоко въздух, почти като въздишка. Обърна се и тръгна надолу по коридора към своята кабина.