Гордън Диксън
Тактика на грешките (12)

ДВАНАДЕСЕТ

Седмица по-късно те се срещнаха — Клетус, Ичан Кан и още четирима офицери на дорсайците. Там беше вторият командващ след Ичан, подполковник Маркус Додс, висок, слаб и спокоен мъж. Също един майор с бръсната глава и безизразни черти на твърдото, кръгло, черно със синкав оттенък лице, с едно-единствено име Свахили, майор Дейвид Ап Морган — слаб, с малко изпъкнали зъби и толкова бял, колкото Свахили беше черен, и накрая капитан Ест Чотай, нисък, набит и привлекателен, с дръпнати очи и леко монголоидно лице. Седяха около дългата съвещателна маса в просторния кабинет на Ичан. Начело беше домакинът, а от дясната му страна Клетус.

— И така, господа — започна Ичан Кан, обяснявайки присъствието на Клетус сред тях, — имаме нов командващ офицер от Съюзническите войски. Ще оставя полковник Греъм сам да ви разкаже.

Ичан стана и отиде да седне на стола на Клетус, мина зад стола на Ичан, но не седна веднага.

Вместо това се извърна към голямата карта на прохода Етер и местността около Двете реки, проектирана на стената зад него. Погледна към нея и нещо дълбоко, мощно и непоколебимо премина през тялото му. Пое дълбоко дъх, тишината, настъпила в стаята зад него, зазвънтя в ушите му. Докато гледаше картата, тя сякаш оживя и той видя джунглата, реките и хълмовете върху нея.

Обърна се към дорсайските офицери. Те застинаха под погледа му, очите им се присвиха, усещайки присъствието на нещо голямо и непознато. Дори Ичан гледаше Клетус, все едно че го вижда за пръв път.

— Вие сте войници професионалисти. — Гласът му беше равен, без емоции, но изпълни стаята с решителност, която не остави място за съмнения или възражения у слушателите му. — Вашето бъдеще зависи от това, което ще правите през следващите две седмици. Ето защо ще ви кажа нещо, което още никой на тази планета не знае, и ще ви помоля да запазите тази информация дълбоко в себе си.

Направи пауза. Те бяха вперили погледи в него като хора, изпаднали в транс.

— Ще вземете участие в едно сражение. Моята цел няма да бъде да убиете врага в тази битка, а да го принудите да се предаде изцяло и ако всичко мине според плана, вие ще победите без или почти без загуби… Това не бих могъл да гарантирам. Само предполагам, че ще е така. Но във всички случаи ще трябва да се биете.

Той повторно замълча, оглеждайки лицата им едно по едно. След това продължи:

— Тук, зад мен, виждате местността, закъдето ще заминете в края на седмицата, за да продължите тренировъчните си скокове. Тези практически занимания няма да са само за запълване на времето. В колкото по-добра форма са вашите хора в края на тренировъчния период и колкото по-добре са опознали местността, толкова по-големи ще са шансовете им да оцелеят в сражението по-късно. Полковник Кан ще ви запознае с конкретните заповеди. Това е всичко засега. Както вече казах, не искам да съобщавате на никого, дори и на подчинените си, че има вероятност за активни действия. Ако вие сте точно такива офицери, каквито смятам, че сте, и те са такива войници, ще усетят, че нещо ще се случи и без да им казвате… Това е всичко. Той рязко седна и се обърна към Ичан: — Продължете, полковник.

Ичан го гледаше още секунда, без да мърда. Сетне стана, прочисти гърлото си и започна да обяснява как щеше да стане прехвърлянето на различните части от Бакхала до Двете реки. Четири дни по-късно транспортни кораби като онези, които бяха пренесли лейтенант Атайър и хората му до прохода Етер, започнаха да превозват наемните войници до Двете реки. Клетус замина с един от първите и обиколи местността заедно с Ичан Кан. Най-главната му грижа беше градът, по-скоро подобен на село.

Селището представляваше гъста, малка V-образна група от имения и отделни къщи. Търговската част и складовете бяха разположени между тях в равния триъгълник, където се събираха долините на Бялата и Синята река. Застроената площ се простираше на около четвърт миля по долината на всяка река и свършваше там, където бреговете ставаха прекалено стръмни и неудобни за строеж. Основният поминък на населението беше особен вид земеделие. Използваха диворастящите дървета в джунглата без специално разчистване и обработване на земята. Един такъв земеделец се грижеше за няколко дървета или растения, чиито плодове редовно събираше. Най-важните насаждения около града бяха един сорт дива череша и каучукови дървета, които екзотите бяха открили преди четири години.

Местните хора приеха нахълтването на дорсайците с добри чувства. Наемниците бяха много по-тихи и възпитани от редовните войски. Освен това щяха да похарчат парите си в града. Почти не обърнаха внимание на Клетус, който заедно с Ичан Кан маркираше отбранителни точки по близките брегове. Той оформи две V-образни линии, покриващи подстъпите към града и мястото на сливане на реките.

— А сега — обърна се Клетус към Ичан, когато приключиха с това — да хвърлим поглед от другата страна на прохода.

Качиха се на един от транспортните кораби, който току-що беше разтоварил дорсайски войници и се канеше да се върне в Бакхала за още. С него прелетяха над местността около прохода и навлязоха на около десет мили в планинската местност, където склонът продължаваше в джунглата, вече на територията на Нова Земя.

— Очаквам новоземляните да дойдат да видят какво правим — каза той на Ичан — веднага след като техните хора в Бакхала им докладват, че дорсайците са пристигнали тук за тренировки. Искам тази част на планината да се наблюдава непрекъснато, без самите наблюдатели да могат да бъдат забелязани. Предполагам, че разполагате с такива?

— Естествено! — потвърди Ичан. — Ще наблюдавам това място двадесет и шест часа в денонощие. Кога искате да започнем?

— Веднага — отговори Клетус.

— След половин час ще започнат. Нещо друго?

— Да. Искам отбранителните точки вътре и над града да се окопаят, отвътре да се направи стена от пръст, а отвън от торби пясък, дебела поне метър и осемдесет в основата и повече от два метра над нивото на земята.

Ичан се намръщи леко, но отговорът му беше лаконичен.

— Разбрано, полковник.

— Това е тогава. Връщам се в Бакхала. Но първо ще ви оставя до Двете реки. Смятате ли да дойдете по-късно в града? — Тази вечер — отговори Ичан, — веднага след като разпределя хората. Смятам да пътувам. През деня да съм тук, а през нощта в Бакхала.

— Тогава ще се видим в града — кимна Клетус и се обърна към пилота: — Закарайте ни обратно в Двете реки.

Той остави Ичан и се върна в Бакхала. Там го чакаха купчина документи. Нагърбвайки се с ролята на командващ дорсайците, той беше поел и редица други задачи. Те например се оправяха почти без Генерален щаб. На бойното поле всеки от тях си беше сам готвач, перач, мияч, а офицерите отговаряха за документацията, отнасяща се за частта под тяхно командване. Когато бяха в бараките, за рутинната ежедневна работа се наемаха хора за писари, шофьори, готвачи и други, но на фронта такива нямаше.

Дорсайците, които биха облекчили задачата на Клетус за оформяне документите на наемниците, в момента се готвеха за битката при Двете реки. Това беше и причината, поради която Ичан щеше да се връща всяка вечер в Бакхала — да се справи с писарската работа.

Клетус, разбира се, разполагаше с екипа, който Арвид беше събрал за подготовката за предполагаемата вражеска активност. Но всички служители, включително и самият Арвид, бяха заети по цял ден с рутинните си задачи. Клетус ги беше организирал като изследователска група. Те събираха информация и за двете колонии — Нова Земя и тази на Екзотика, както и факти за Кълтис — време, климат, флора, фауна. Тя се преработваше и се подаваше на Клетус, щом като станеше готова; поне половината от деня му отиваше да я преглежда и асимилира.

По тези причини той прекара първите пет дни след заминаването на дорсайците в кабинета си, работейки от седем сутринта до полунощ, с много малки прекъсвания. Около седем часа на петата вечер, когато останалите служители си бяха тръгнали, неочаквано се появи Уефър Линет.

— Хайде да хванем още малко партизани — предложи той.

Клетус се засмя, облегна се на стола и изморено се протегна.

— Не знам къде можем да ги намерим.

— Да отидем да вечеряме и ще го обсъдим — подхвърли лукаво Уефър. — Може би двамата заедно ще измислим как да намерим някого.

Клетус отново се засмя и заклати отрицателно глава, но после се остави да бъде убеден. След вечерята обаче настоя да се върне в офиса. Уефър дойде с него и неохотно си тръгна, след като Клетус го убеди, че работата му не търпи отлагане. — Но не забравяй — напомни му от вратата Уефър, — ще ми се обадиш, щом изникне нещо. Разполагам с пет „Марк V“ и четири от тях са твои половин час след като ти потрябват. И не само аз, а и хората ми. Всеки, който беше с нас там, на реката, разнася историята и едва ли някой под моя команда не би искал да тръгне с теб при първия възможен случай… Ще намериш нещо за нас, нали?

— Обещавам. Много скоро ще ви се обадя.

Уефър най-после се съгласи да го изгонят. Клетус се върна на бюрото си. До единадесет часа беше приключил с разширените и подробни заповеди, които се отнасяха за действията и непредвидените случаи за следващите два дни. Запечата заповедите за Ичан Кан, предназначени за дорсайските части, излезе, качи се в служебната кола и замина за щаба на дорсайците.

Паркира пред сградата. На паркинга имаше още две коли. Единият от прозорците на кабинета на Ичан, гледащ към двора, светеше. Останалата част от постройката — временна дървена конструкция, боядисана в бледозелено, но изглеждаща почти бяла на бледата светлина на новата луна — беше тъмна, също както и другите офиси и сгради наоколо. Сякаш беше призрачен град, в който живее само един човек.

Клетус слезе от колата и се качи по стълбите. Мина през предните канцеларии за посетители и тръгна по коридора, където през открехнатата врата на кабинета на Ичан се процеждаше жълта светлина. Приближи тихо към светлото петно, но изведнъж го спряха гласове в стаята.

Говореха Ичан и Мелиса.

Клетус можете да се изкашля или да предизвика друг шум, за да ги предупреди, че идва. Но в този момент чу да се споменава неговото име и инстинктивно отгатна поне половината от предишния разговор. Нито се оттегли, нито им се обади. Вместо това остана да слуша.

— Мислех, че харесваш младия Греъм — казваше Ичан.

— Разбира се, че го харесвам! — Гласът на Мелиса беше измъчен. — Това няма нищо общо. Не можеш ли да разбереш, татко?

— Не. — Тонът на Ичан беше непреклонен.

Клетус прекрачи и надникна през открехнатата врата. Светлината идваше от една лампа над бюрото на Ичан. Той и Мелиса стояха от двете му страни, един срещу друг. Лицата им, над нивото на лампата, се криеха в сянката, а долната част на телата им беше осветена.

— Не, разбира се, че не би могъл! — възкликна Мелиса. — Защото не искаш, нали! Не твърдиш, че това тук ти харесва повече от нашия дом в Ялалабад! И то след като Дау може да ти помогне да се върнеш. Ти отново ще бъдеш генерал. Там е домът ни, татко! Нашият дом на Земята, за нас двамата!

— Вече не е — развълнувано каза Ичан. — Аз съм войник, Мели. Нима не разбираш? Войник! Не просто една униформа с човек в нея — това ще бъда, ако се върна в Ялалабад. Като дорсаец аз поне все още съм войник! — Гласът му се разтрепери. — Знам, че не постъпвам честно с теб…

— Аз не го правя за мен! — възкликна Мелиса. — Мислиш ли, че ме е грижа? Бях почти дете, когато напуснахме Земята — мястото няма да е същото, ако се върнем. Но мама ме помоли да се грижа за теб. И аз се опитвам, въпреки твоето нежелание да се погрижиш за себе си.

— Мели… — Гласът на Ичан беше изпълнен с болка. — Ти си толкова сигурна в себе си…

— Да, сигурна съм! Един от нас трябва да бъде. Аз му се обадих, татко. Вчера.

— Обадила си се на Де Кастрис?

— Да. Обадих му се в столицата на Нова Земя. Казах му, че когато ни повика на Земята, ще отидем. Ние, татко. Но те предупреждавам, че ако ти не дойдеш, аз ще замина сама!

В тъмнината, скриваща горната част на неподвижното тяло на Ичан, настъпи моментна тишина.

— Там няма нищо за теб, дете — каза той дрезгаво. — Ти самата го каза.

— Но аз ще отида! Защото това е единственият начин да те накарам да дойдеш и ти и точно така смятам. А сега обещавам ти, татко…

Клетус не дочака да чуе края на това обещание. Той рязко се обърна и тихо се върна до предната врата. Отвори я и я затвори със замах. После ритна люлеещата се врата на външната канцелария и шумно се приближи към осветената стая.

Когато влезе, в кабинета беше включено и горното осветление. В ярката светлина Мелиса и Ичан стояха все още отдалечени един от друг, с бюрото между тях.

— Здравей, Мелиса! — каза Клетус. — Радвам се да те видя. Точно идвах да донеса едни документи на Ичан. Защо не почакаш малко и всички заедно ще отидем да пием кафе или нещо друго?

— Не, аз… — Мелиса се запъна. Под падащата отгоре светлина лицето й изглеждаше бледо и измъчено. — Боли ме главата. Мисля направо да се прибера и да си легна. — Тя се обърна към баща си: — Ще те видя ли по-късно, татко?

— Ще се прибера след малко — отговори Ичан.

Тя се обърна и излезе. Двамата мъже гледаха след нея.

След като ехото от стъпките й заглъхна и се чу шумът от затваряне на входната врата, Клетус се обърна към Ичан и хвърли пакета с документи върху бюрото му.

— Какви са последните сведения от разузнавачите, които следят Нова Земя? — попита го той, като наблюдаваше лицето му и се отпусна на един стол до бюрото. Ичан седна бавно в собствения си стол.

— Новоземляните спряха да прехвърлят хора, но разузнавачите смятат, че в момента разполагат с три хиляди и шестстотин души — почти двойно колкото нашите части. И то не партизани, а редовни войски, с няколко леки танка и подвижна артилерия. По моя преценка това е повече от шейсет процента от редовната им войска.

— Добре. Върни всички в Бакхала, с изключение на няколко групи.

Ичан рязко вдигна поглед от купчината документи и го закова върху лицето на Клетус.

— Да ги върна обратно? — повтори той. — Какъв беше тогава смисълът от отиването ни там?

— Смисълът беше да ги накараме да направят точно това — да струпат военни части от тяхната страна на планината. Сега ще оттеглим повечето от хората си, за да изглежда, че сме изгубили кураж. Или че никога не сме имали намерение да ги нападаме.

— А такова ли беше намерението ни? — попита Ичан, наблюдавайки внимателно Клетус.

Той бодро се засмя.

— Нашето намерение, точно както казах, беше да ги накараме да съберат големи сили от тяхната страна на прохода. Сега можем да си стегнем багажа и да се приберем вкъщи — но те дали ще могат? Без съмнение и вие сте чули слуха — а вече и те сигурно са го чули, — че по време на едно пътуване до прохода Етер двамата с генерал Трейнър сме обсъждали нахлуване в Нова Земя.

— Искате да кажете, Де Кастрис и новоземляните са сигурни, че ние наистина искаме да нахлуем?

— Искам да кажа точно обратното. Има голяма доза истина в приказката, че един лъжец винаги ще ви заподозре в лъжа, а крадецът ще се усъмни в честността ви. Де Кастрис е коварен човек, а слабостта на коварните хора е — те винаги подозират, че всяко честно действие е прикритие за някаква измама. Той е сигурен, че този слух е пръснат специално за да накара него и новоземляните да прехвърлят големи части на позицията заради фалшива заплаха от нападение, която ще ги накара да изглеждат глупаци. Но тъй като е такъв, какъвто е, решава да се прави, че играе по свирката ни, и да се възползва от нас точно когато сме решили да се посмеем над него.

Ичан се намръщи.

— Май нещо не ми е ясно.

Клетус кимна към пакета документи.

— Всичко е обяснено там, в заповедите. Ще започнете да изтегляте хората си утре рано сутринта, по един кораб на интервал от половин час. На всички, които се върнат тук, им дайте три дни отпуск.

Ичан впери мрачен поглед в него.

— И това ли в всичко? — каза той накрая. — Това е, докато не ви дам други заповеди — отвърна Клетус, изправяйки се. Обърна се и тръгна към вратата.

— Лека нощ — изрече зад него Ичан. Излизайки от стаята и преди да завие наляво по коридора, Клетус хвърли един поглед към него — той все още седеше зад бюрото си, гледайки след него.

Клетус се прибра в квартирата си и легна. На следващата сутрин си позволи лукса да поспи до късно. Беше почти 10 часът, когато пристигна в офицерския клуб за късна закуска. В офиса се появи чак на обед. Арвид и екипът, който беше събрал, работеха старателно. Клетус им се усмихна като снизходителен родител и каза така, че да го чуят всички:

— Този следобед ще отлетя до Двете реки, за да проследя края на упражненията на дорсайците. Следователно няма нужда да ми подготвяте информация до понеделник. Напоследък ви карам да работите повече от необходимото. Затова ви предлагам да приключвате за днес и да си тръгвате — всички освен Арвид — той се усмихна на младия едър мъж — и очаквам да ви видя в началото на другата седмица.

Персоналът се изпари като капки дъжд върху нагорещен асфалт. След като си тръгнаха, Клетус обиколи целия офис, за да се убеди, че всички охраняващи системи са наред и са готови да бъдат включени. После се върна в стаята, седна от другата страна на бюрото на Арвид и вдигна телефона. Набра номера на военноморската база.

— Тук е полковник Клетус Греъм — каза той на дежурния офицер от другата страна на линията. — Бихте ли се опитали да откриете командир Линет и да му предадете да ми се обади? Аз съм в офиса си.

Остави телефонната слушалка и зачака. Арвид го наблюдаваше любопитно. Клетус стана и отиде до собственото си бюро. Взе своя телефон и го размени с този на Арвид.

Избра първите две цифри от номера на кабинета на генерал Трейнър. Остави телефона задействан, но с недовършен номер, и се обърна към Арвид:

— Арв, по някое време в следващите часове ще ме потърси Ичан. Който и друг да се обади, ще казваш, че току-що съм излязъл и не знаеш кога ще се върна. Но ако се обади полковник Ичан, кажи му, че говоря по другия телефон с генерал Трейнър, а аз наистина ще говоря. Попитай го дали не можеш да приемеш съобщението му, или кажи, че ще му се обадя след няколко минути.

Арвид се намръщи озадачено, но почти веднага лицето му придоби обичайното си приветливо изражение.

— Да, сър. А сега?

— Сега ще чакаме.

И те почакаха близо два часа. През това време имаше дузина маловажни разговори, с които Арвид сръчно се справи. Сетне телефонът, който Клетус беше преместил от своето бюро, рязко иззвъня и Арвид вдигна слушалката.

— Кабинетът на полковник Греъм, лейтенант Джонсън слуша — гласът му прекъсна и той погледна към Клетус. — Полковник Кан? Да, сър…

Клетус вече беше вдигнал слушалката на другия телефон и довършваше номера на кабинета на генерала. Дочу как Арвид обясняваше, че ще приеме съобщението. От кабинета на Бат отговориха.

— Тук е полковник Греъм — каза той в микрофона. — Бих искал да говоря с генерал Трейнър — всъщност веднага. Случаят е спешен. От другата страна на линията се забавиха. Междувременно Арвид беше затворил телефона. С крайчеца на очите си Клетус можеше да види, че се е изправил и го наблюдава.

— Греъм? — Гласът на Бат прогърмя ненадейно в ухото на Клетус. — За какво е всичко това?

— Сър, открих нещо и смятам, че трябва да го обсъдя с вас веднага, и то лично. Не мога да говоря по телефона. Във връзка е с Коалицията и се отнася не само за нас тук, на Кълтис, но и за целия Съюз. Аз съм в офиса си. Дал съм почивка на целия персонал. Можете ли да намерите предлог да напуснете кабинета си и да дойдете тук, за да поговорим необезпокоявани?

— Да говорим? Какво е това… — Бат млъкна. Клетус чу гласът му да затихва — вероятно се обръщаше към другиго. — Джо, отиди да ми донесеш онази папка с… плановете за новата военна зона, южно от града.

Последваха още няколко секунди пауза, сетне гласът на Бат прозвуча отново в телефона, но приглушен и студен:

— А сега можете да говорите.

— Съжалявам, сър — отвърна Клетус.

— Съжалявате? Значи нямате доверие на телефонните връзки с моя кабинет?

— Не съм казал това, сър — отговори спокойно Клетус. — Само ви предложих да намерите някакъв предлог, за да напуснете кабинета си и да се срещнем тук, при мен.

Гласът му беше направо дървен, без всякакъв израз. От другата страна на линията настъпи дълга пауза. Сетне чу как Бат рязко си пое въздух.

— Добре, Греъм, но дано да бъде толкова сериозно, колкото го представяте.

— Сър, без преувеличение това засяга не само най-висшестоящия представител на Коалицията на планетата, но и членове на нашия команден съвет тук на Бакхала.

— Ще се видим след петнадесет минути — каза Бат. Телефонът щракна и онемя.

Клетус остави слушалката и се обърна към Арвид, който стоеше втренчен в него.

— Съобщението на Ичан — напомни му меко Клетус. Арвид се стресна и излезе от транса си.

— Сър, новоземляните са атакували Двете реки! — изстреля той. — Полковник Кан каза, че напредват по въздуха и през прохода — а в Двете реки са останали по-малко от три отделения дорсайци, без да се броят разузнавачите, които са все още в джунглата и може би са пленени.

Клетус вдигна телефона и набра номера на подполковник Маркус Додс на летището на дорсайската военна зона.

— Полковник Додс, сър — слабото спокойно лице на втория командващ след Ичан се появи върху малкия екран на телефона.

— Чухте ли за атаката на новоземляните при Двете реки?

— Да, сър — отвърна Додс. — Полковник Кан току-що изпрати съобщение да спрем освобождаването на хората. Започваме да ги събираме тук.

— Чудесно. След малко ще бъда при вас.

Той прекъсна връзката и отиде до един шкаф. Отключи го и извади от него колан и пистолет. Извърна се и ги подхвърли на Арвид, автоматично протегна ръка и ги хвана.

— Сър — каза озадачено той, — да не би новоземляните да атакуват и тук?

Клетус се разсмя, заключвайки отново шкафа.

— Не, Арв, но те са започнали атака при Двете реки, а Дау де Кастрис е от хората, които обичат да се презастраховат. Ще изглеждам малко странно с оръжие на кръста, но ти можеш да го носиш вместо мен.

Той взе отново телефона си и набра номера на военноморската база.

— Тук е полковник Греъм. Преди малко поисках да проведа важен разговор с командир Линет…

— Да, сър — отвърна гласът на мичмана. — Командирът се опита да се свърже с вас, но линиите ви бяха заети досега. Само една минута, сър…

Гласът на Уефър прозвуча по телефона:

— Клетус! Какво става?

— Нали ми предложи да използвам твоите „Марк V“? Имам нужда от три. Но трябва да се придвижат оттук до град Двете реки, там, където се сливат Синята и Бялата река. Това е почти двеста и тридесет мили нагоре по течението. Мислиш ли, че ще успеят да стигнат до утре сутрин, един час преди зазоряване?

— Двеста и тридесет мили? До утре преди зазоряване? Нищо по-лесно! — изкрещя Уефър. — Какво става?

— Новоземляните са прехвърлили редовни войски през прохода Етер — отвърна Клетус с равен глас. — Ще атакуват града утре рано сутринта. По-късно ще ти обясня за какво сте ми нужни. Ще можеш ли да закараш твоите машини на една миля под мястото на сливане и да се скриете там?

— Знаеш, че мога! Но ти ще поддържаш връзка, нали?

— Ще се свържа с вас утре призори.

— Добре! Ние потегляме. — Уефър прекъсна връзката.

— Тръгвай, Арв. Чакай ме отвън до колата. След минута идвам.

Арв се стресна.

— Ще тръгваме ли? Но, сър, нали генералът… — Гласът му секна. Клетус търпеливо чакаше. — Слушам, сър — каза накрая и излезе.

Клетус остави слушалката обратно. Погледна часовника си. От разговора му с Бат бяха минали около осем минути, а той каза, че ще дойде след петнадесет. Обиколи за последен път офиса, за да се увери, че всички охранителни устройства работят нормално. След това излезе, като дръпна вратата, но я остави отключена, с активирана пружина. Следващият човек, който минеше през нея, щеше да установи, че се е затворила автоматично, заключвайки го в помещението, а да се измъкне оттам нямаше да е много лесно.

Клетус отиде до служебната кола, където го очакваше Арвид. Потеглиха към общежитието.