Джийн М. Оел
Долината на конете (29)

28

Не съвсем пробудила се, но чувствайки някакво неудобство, Айла се обърна. Буцата под нея не искаше да се махне, докато накрая тя не се разбуди достатъчно, за да посегне към нея. Вдигна предмета и на мъждивата червена светлина на почти угасналия огън видя силуета на донии. Мигновено си припомни предишния ден, който живо се очерта в ума й и разбра, че топлото нещо до нея в леглото е Джондалар.

Трябва да сме заспали, помисли си, след като правихме Удоволствията. Приятно затоплена, се гушна по-близо до него и затвори очи. Сънят обаче й се изплъзваше. Откъси от различни случки се свързваха в мотиви и комбинации и тя ги подреждаше чрез вътрешното си чувство. Ловът, завръщането на Бебчо, Първия обряд и, наложен върху всичко друго, Джондалар. Нямаше думи да опише чувствата си към него, ала те я изпълваха с неизразима радост. Лежейки до него, мислеше за него, докато накрая не можа да се сдържи и се измъкна от леглото, като взе костената фигурка.

Отиде до входа на пещерата и видя Уини и Рейсър да стоят прислонени един до друг. Кобилата тихо изцвили да покаже, че я е видяла, и жената се отклони към тях.

— Така ли беше и за теб, Уини? — рече меко тя. — Твоят жребец даде ли ти Удоволствия? О, Уини, не знаех, че може да бъде така. Как е възможно да бъде тъй ужасно с Брод и тъй чудесно с Джондалар?

Младият кон навря муцуна, за да получи своя дял от вниманието й. Тя го почеса и потупа, сетне го прегърна.

— Няма значение какво казва Джондалар, Уини, мисля, че твоят жребец ти е дал Рейсър. Той даже има същия цвят, а кафявите коне не са много. Предполагам, че би могъл и да е духът му, но не мисля така.

Иска ми се да можех да имам бебе. Бебе от Джондалар. Само че не мога — какво ще правя, след като си отиде? — тя пребледня, почти ужасена. — Когато си отиде! О, Уини, Джондалар се кани да си тръгне!

Избяга надолу от пещерата, намирайки стръмната пътека по-скоро по усет, отколкото с гледане. Очите й бяха заслепени от сълзи. Понесе се по каменистия бряг, докато не спря край издадената стена и се сви до нея, хлипайки. Какво ще правя? Как да го понеса? Какво мога да направя, за да го накарам да остане? Нищо!

Прегърна раменете си с ръце и клекна, подпирайки се на каменната преграда, сякаш да предотврати някой разрушителен удар. Пак ще остане сама, когато той си тръгне. По-лошо от сама — без Джондалар. Какво ще правя тук без него? Може би и аз трябва да тръгна, да намеря някои Други и да остана с тях. Не, не мога да го направя. Те ще питат откъде идвам, а и Другите мразят Клана. За тях ще бъда изчадие, освен ако не правя думи, които не са верни.

Не мога. Не мога да посрамя Креб или Иза. Те ме обичаха и се грижеха за мен, Уба ми е сестра и се грижи за сина ми. Кланът е моето семейство. Когато си нямах никого, Кланът се погрижи за мен, а сега Другите не ме искат.

А Джондалар си отива. Ще трябва цял живот да живея тук сама. Спокойно можех да съм мъртва. Брод ме прокле, значи най-накрая той победи. Как бих могла да живея без Джондалар?

Айла плака, докато не й останаха сълзи. Остана само една неутешима вътрешна празнота. Изтри очи с опакото на ръката и забеляза, че още държи донии. Заоглежда я, удивлявайки се колкото на идеята от парче мамутски бивник да се направи малка жена, толкова и на самата фигурка. На лунна светлина още повече й приличаше на самата нея. Гравираната на плитки коса, засенчените очи, носът и извивката на бузата й напомняха за собственото й отражение в локва вода.

Защо Джондалар бе сложил нейното лице на този символ на Земната майка, която Другите почитаха? Беше ли пленен нейният дух, беше ли свързан с тази, която той наричаше Дони? Креб бе казал, че нейният дух е свързан с духа на Пещерния лъв от амулета й и от Урсус, Великата пещерна мечка, тотема на Клана. Когато бе станала лечителка, й бяха дали парченце от духа на всеки член на Клана, а след смъртното проклятие не си го бяха взели.

Кланът и Другите, тотемите и Майката, всички имаха някакви претенции към тази нейна невидима част, наречена дух. Мисля, че моят дух трябва да е объркан, помисли тя, знам, че аз самата съм объркана.

Студеният вятър я принуди да се върне в пещерата. Като отмести настрана студеното печено, тя напали малък огън, опитвайки се да не обезпокои Джондалар, и започна да си топли вода за чай, та да се успокои. Все още не би могла да заспи. Докато чакаше, се взираше в пламъците и си мислеше колко пъти се е вглеждала в тях, за да види подобие на живот. Горещите езици топлина танцуваха около дървата, подскачаха да опитат вкуса на някоя нова съчка, после се дръпваха и пак подскачаха към нея, докато не я обявяха за своя и не я погълнеха.

— Дони! Това си ти! Това си ти! — извика Джондалар в съня си. Айла скочи и отиде при него. Той се въртеше и се мяташе в съня си. Изведнъж очите му се отвориха и погледнаха стреснато.

— Добре ли си, Джондалар? — попита тя.

— Айла? Айла! Ти ли си?

— Да, аз съм.

Очите му пак се затвориха и той промърмори нещо неразбираемо. Не се е събудил, сети се тя. Било е част от съня му, но сега беше по-спокоен. Тя го наблюдава, докато той се отпусна, и сетне се върна при огъня. Докато пиеше чай, остави пламъците да замрат. Накрая отново се усети сънлива, махна наметалото си, пропълзя до Джондалар и се зави с кожите. Топлината на спящия мъж я накара да си помисли колко студено ще бъде, когато си отиде и от огромния резервоар на пустотата й се появиха нови сълзи. Плака, докато заспа.

* * *

Джондалар бягаше, дишайки тежко и опитвайки се да стигне отвора на пещерата пред себе си. Погледна нагоре и видя пещерния лъв. Не, не! Тонолан! Тонолан! Пещерният лъв го гонеше, сви се, после скочи. Изведнъж се появи Майката и с една заповед отпрати лъва.

— Дони! Това си ти! Това си ти!

Майката се обърна и той видя Нейното лице. Лицето на донии, което бе изрязал така, че да напомня за Айла. Той Я призова:

— Айла? Айла! Ти ли си?

Изрязаното лице оживя. Нейната коса беше като златно хало, заобиколено от червен ореол.

— Да, аз съм.

Айла-донии порасна и промени формата си, превърна се в древната донии, която бе дал, същата, която от толкова поколения беше в неговото семейство. Беше пищна и майчинска и продължи да расте, докато не стана голяма като планина. Сетне Тя започна да ражда. Всички морски създания изплуваха от Нейната дълбока пещера с водата на родилката, сетне като рояк излетяха всички насекоми и птици. Последваха ги земните животни — зайци, елени, бизони, мамути, пещерни лъвове — и нейде в далечината през мъгливата омара той съзря неясни очертания на хора.

Той тръгна през червената мъгла и чу далечен рев подобно стремителен водопад. Ревът нарастваше, връхлиташе го. Заля го хорски поток, който излизаше от просторната утроба на Земната майка, огромната като планина Земна майка с лицето на Айла.

Промъкваше се между хората, борейки се да се добере до Нея, и най-накрая стигна огромната пещера. Нейният дълбок отвор. Той влезе в Нея и мъжествеността му заопипва топлите гънки, докато те го затвориха в своите даряващи удовлетворение дълбини. Помпаше яростно, с несдържана радост, после видя Нейното обляно в сълзи лице. Тялото й се разтърсваше от ридания. Искаше да Я утеши, да й каже да не плаче, но не можеше да проговори. Беше отблъснат встрани.

Бе в центъра на огромната тълпа, която се изливаше от Нейната утроба, всичките с ризи със синци. Опита се да си пробие път обратно, но огромният натиск на хората го отнесе като ствол, попаднал в наводнението от водата на родилката, ствол, понесен от Великата майка река, със закачена за него окървавена риза.

Изви врат, за да погледне назад, и видя Айла да стои пред отвора на пещерата. Риданията отекнаха в ушите му. Сетне с гръмовен екот пещерата се срути в дъжд от скали. Бе останал сам. Плачеше.

* * *

Джондалар отвори очи в тъмното. Малкият огън на Айла бе погълнал дървата. В тази абсолютна тъмнина не бе много сигурен дали се е събудил. Пещерата не се виждаше, нямаше нищо познато, по което да може да определи положението си. Доколкото разчиташе на зрението си, със същия успех би могъл и да е потопен в бездънна пустота. Ярките фигури от сънищата му бяха по-материални. Те танцуваха из ума му на отделни късчета и парчета, като съзнателното му мислене им придаваше по-големи размери.

Преди нощта да избледнее достатъчно, за да оголи очертанията на скалата и пещерните отвори, Джондалар бе започнал да осмисля образите от съня си. Рядко помнеше сънищата си, но този бе тъй отчетлив, тъй осезаем, че трябва да беше послание от Майката. Какво се опитваше да му каже Тя? Искаше му се някоя зеландони да му помогне да разгадае съня.

Щом слабата светлина проникна в пещерата, видя разбърканата руса коса, която обрамчваше спящото лице на Айла, и забеляза топлината на тялото й. Загледа я мълчаливо сред просветляващите сенки. Изпитваше непреодолимо желание да я целуне, но не желаеше да я събуди. Притисна един дълъг златист кичур към устните си. После тихо стана. Намери хладкия чай, наля си една чаша и излезе на каменния портик на пещерата.

Беше му студено само по набедрена препаска, но пренебрегна студа, макар мисълта за топлите дрехи, които Айла му бе направила, да мина през ума му. Загледа как източното небе просветлява и детайлите на долината стават по-отчетливи и отново се залови за съня си, опитвайки се да проследи оплетените му нишки, за да разгадае тайната му.

Защо ли Дони му показа, че всичкият живот е произлязъл от нея? Той си го знаеше, това бе общоприет факт. Защо трябваше да се появява в съня му, раждайки всички риби и птици, и животни, и…

Плоскоглавците! Разбира се! Тя му бе казала, че хората от Клана са също Нейни деца. Защо никой не му го бе обяснил по-рано? Никой никога не бе оспорвал, че всичко живо бе дошло от Нея, тогава защо така хулеха тези хора? Наричаха ги животни, сякаш животните бяха нещо лошо. Какво правеше от плоскоглавците носители на злото?

Това, че те не са животни. Те са хора, различен вид хора! Точно това непрекъснато твърдеше Айла. Дали затова една от тях имаше лицето на Айла?

Той можеше да разбере защо нейното лице трябва да бъде на направената от него донии, тази, която в съня му спря лъва. Никой не би повярвал какво всъщност бе направила Айла, това бе по-невероятно от самия сън. Но защо древната донии имаше нейното лице? Защо самата Велика земя майка ще оприличава Себе си на Айла?

Знаеше, че никога няма да проумее целия си сън, но чувстваше, че продължава да изпуска някаква важна част. Припомни си го отново и когато се сети как Айла стоеше в готовата да се срути пещера, едва не й викна да излезе.

Гледаше хоризонта, а мислите му бяха обърнати навътре и чувстваше същата пустота и самота, както в съня си, когато бе останал сам без нея. Сълзи навлажниха лицето му. Защо усещаше такова крайно отчаяние? Какво не виждаше?

Сети се за напускащите пещерата хора с украсени със синци ризи. Айла бе оправила неговата риза със синци. Бе му направила дрехи, а по-преди дори не бе знаела как се шие. Дрехи за път, които да носи, когато я напусне.

Да я напусне? Да напусне Айла? Ослепителната светлина се вдигна над хоризонта. Той затвори очи и видя топъл златист блясък.

Велика майко! Какъв тъп глупак си ти, Джондалар! Да напуснеш Айла? Как въобще би могъл да я оставиш? Ти я обичаш! Защо си така заслепен? Защо ти бе нужен изпратен от Майката сън, та да разбереш нещо тъй очевидно, че и дете би го видяло?

Чувството, че от плещите му е паднала голяма тежест, го накара да изпита радостна свобода, внезапна лекота. Аз я обичам! Най-накрая ми се случи! Аз я обичам! Не мислех, че е възможно, но аз обичам Айла!

Чувствата му преливаха, беше готов да го изкрещи на целия свят, да се втурне вътре и да й каже. Никога не съм казвал на някоя жена, че я обичам, помисли си. Забърза се в пещерата, но Айла още спеше.

Излезе пак навън, донесе малко дърва и с кремък и огнен камък — това продължаваше да го удивлява — бързо запали огън. Поне веднъж бе успял да се събуди преди нея и искаше за разнообразие той да я изненада с горещ чай. Намери ментовите й листа и скоро чаят се затопли и стана готов, но Айла все още спеше.

Загледа я как диша и се обръща. Харесваше косата й така дълга и свободна. Изкушаваше се да я събуди. Не, сигурно е уморена. Вече е светло, а тя още не е станала.

Слезе долу на брега, намери една клонка да си почисти зъбите, сетне взе сутрешното си плуване. Излезе освежен, пълен с енергия и изгладнял. Така и не бяха стигнали до яденето. Усмихна се на себе си, като се сети за причината, мисълта го накара да се вдигне.

Разсмя се. Цяло лято си го подлагал на лишения, Джондалар. Не можеш да упрекваш своя женоправец, че така му се иска, като знае какво е изпуснал. Само не я насилвай. Може би се нуждае от почивка, не е свикнала. Изтича по пътеката и тихо влезе в пещерата. Конете бяха отишли да пасат. Сигурно са излезли, докато плувах, а тя още не се е събудила. Дали е добре? Може би трябва да я събудя. Тя се извъртя и гръдта й се показа, добавяйки нов импулс към предишните му мисли.

Сдържа желанието си, отиде до огнището да си налее още чай и зачака. Забеляза нещо различно в хаотичните й движения, после я видя, че се пресята за нещо.

— Джондалар? Джондалар! Къде си? — извика тя и скочи.

— Тук съм — втурна се той към нея.

Тя се притисна към него.

— О, Джондалар. Мислех, че си си отишъл.

— Тука съм, Айла. Ей ме тук — придържа я, докато се успокои. — Сега добре ли си? Чакай да ти налея малко чай.

Наля една чаша и й я занесе. Тя отпи една глътка, сетне запи жадно.

— Кой го направи? — попита.

— Аз. Исках да те изненадам с горещ чай, само че той вече изстина.

— Ти го направи? За мен?

— Да, за теб. Айла, никога по-рано не съм казвал това на някоя жена. Обичам те.

— Обичаш? — попита тя. Искаше да се увери, че той наистина има предвид това, което тя едва-едва се осмеляваше да се надява, че има предвид. — Какво значи „обичам“?

— Какво значи… Джондалар! Надут глупако! — той стана. — Великият Джондалар, когото всяка жена иска. Сам си вярваше на това. Толкова внимаваше да не произнесеш единствената дума, която си мислеше, че всички искат да чуят. И се гордееше, че никога не си я казвал на някоя жена. Най-накрая разбра какво е обич и не можа да го признаеш дори на себе си. Трябваше Дони да ти го каже с един сън! Джондалар най-накрая смята да го каже, смята да признае, че обича една жена. Ти май почти очакваше да припадне от изненада, а тя дори не знае значението на думата!

Айла го гледаше смаяна как крачи напред-назад и се превъзнася на тема любов. Ще трябва да научи тази дума.

— Джондалар, какво значи „обич“? — беше сериозна и изглеждаше леко раздразнена.

Той коленичи пред нея.

— Една дума, която много отдавна трябваше да ти обясня. Обич е чувството, което изпитваш към някой, когото харесваш. Това е чувството на майката към децата, на мъжа към брат му. Между мъж и жена това означава, че те толкова се харесват един друг, че искат да изживеят живота си заедно и никога да не се разделят.

Като чу думите му, тя затвори очи и усети, че устните й потреперват. Добре ли го чу? Наистина ли го разбра?

— Джондалар — рече, — не знам тази дума, но знам значението й. Разбрах смисъла й, още когато дойде, и колкото повече време стоеше, толкова по-добре го проумявах. Толкова пъти ми се е искало да знам думата, за да я кажа — затвори очи, но не можа да сдържи сълзите на радост и облекчение. — Джондалар, аз… също обичам.

Той се изправи, като я вдигна със себе си, и я целуна нежно, придържайки я като някое новооткрито съкровище, което не желае да счупи или загуби. Тя го прегърна през гърдите и го стисна, сякаш беше сън, който може да се изплъзне, ако го пусне. Той целуна устата й и соленото й от сълзи лице и, когато тя склони глава към него, зарови лице в разбърканата златиста коса, за да пресуши собствените си сълзи.

Не можеше да говори. Можеше само да я държи и да се диви на невероятния си късмет, че я е намерил. Бе трябвало да иде на края на света, за да намери жена, която да може да обича, и сега нищо не можеше да го накара да я остави.

* * *

— Защо просто не останем тук? В тази долина има толкова много неща. Като сме двама, ще е много по-лесно. Имаме копиемети и Уини ни помага. Рейсър също ще ни помага — каза Айла.

Вървяха през полето безцелно, просто за да говорят. Бяха събрали всички семена, които тя искаше да съберат, бяха наловили и изсушили достатъчно месо да изкарат зимата, бяха събрали и съхранили зреещи плодове, корени и други растения за храна и лек, бяха натрупали най-различни материали за зимните си проекти. Айла искаше да опита да украсява дрехите, а Джондалар мислеше да изреже няколко плочки за игра и да научи Айла да играе. Но истинската радост за Айла беше, че Джондалар я обича — нямаше да бъде сама.

— Долината е прекрасна — каза Джондалар. Защо да не остане тук с нея? Помисли си, че Тонолан бе искал да остане с Джетамио. Но двамата не бяха сами. Колко ли би издържал, без да има някой друг? Айла бе живяла сама три години. На тях не им се налага да са сами. Виж Даланар. Той започна нова Пещера, но в началото имаше само Джерика и стопанина на майка й, Хочаман. По-късно към тях се присъединиха и други хора и се народиха деца. Вече планират Втора пещера на Ланзадонии. Защо пък ти да не можеш да основеш нова пещера като Даланар? Може и да можеш, Джондалар, но каквото и да направиш, няма да бъде без Айла.

— Трябва да опознаеш други хора, Айла, и аз искам да те взема вкъщи с мен. Зная, че Пътешествието ще е дълго, но мисля, че за една година ще можем да го направим. Майка ми ще ти хареса и знам, че Мартона ще те хареса. Също и брат ми Джохаран и сестра ми Фолара — сега тя вече трябва да е млада жена. И Даланар.

Айла сведе глава, после пак вдигна поглед.

— А колко ще ме харесат, когато разберат, че моите хора са Кланът? Дали ще бъда добре дошла, когато научат, че имам син, който е роден, докато съм живяла с Клана и който за тях е изчадие?

— Не можеш цял живот да се криеш от хората. Жената… Иза не ти ли беше казала да намериш своите? Знаеш, че е била права. Няма да е лесно, не мога да скрия истината от теб. Повечето хора не знаят, че хората от Клана са човеци, но ти ме накара да го разбера, а има много други, които не са сигурни. Повечето хора са свестни, Айла. Щом веднъж те опознаят, ще те харесат. И аз ще бъда с теб.

— Не знам. Не може ли да помислим малко?

— Разбира се, че можем — каза той. Не можем да тръгнем на дълго Пътешествие преди пролетта, мислеше си той. До зимата бихме могли да стигнем чак до Шарамудои, но можем да презимуваме и тук. Това ще й даде възможност да привикне с идеята.

Айла се усмихна с истинско облекчение и ускори ход. Беше се влачила както физически, така и умствено. Знаеше, че неговото семейство и неговите хора му липсват и че ако реши да тръгне, тя щеше да тръгне с него, накъдето и да потегли. Все пак се надяваше, че след като прекара зимата тук, може би ще пожелае да остане и да направи долината свой и неин дом.

Бяха далеч от потока, почти на върха на склона към степите, когато Айла се наведе да вдигне някакъв смътно познат предмет.

— Моят зубров рог! — каза на Джондалар, като избръска калта и видя обгорената вътрешност. — Използвах го да си нося огъня. Намерих го, докато пътувах, след като напуснах Клана.

Обзеха я спомени.

— Вътре носех въглен, за да запаля факли, та да мога да подгоня конете към първата ми яма-капан. Улови се майката на Уини и когато хиените поискаха да убият кончето й, аз ги прогоних и я доведох в пещерата. Толкова много неща се случиха оттогава.

— Много хора носят огън, когато пътуват, но с огнените камъни няма защо да се безпокоим за това — внезапно сбърчи вежди и Айла разбра, че размишлява. — Нали сме се запасили? Няма нужда да правим нищо повече.

— Не, от нищо нямаме нужда.

— Тогава защо не направим едно Пътешествие? Късо Пътешествие — добави, като видя объркването й. — Ти не си изследвала областта на изток. Защо не вземем малко храна и палатки, и кожа за спане и да я огледаме? Няма защо да отиваме надалеко.

— Ами Уини и Рейсър?

— Ще ги вземем с нас. Уини даже може да ни носи през част от времето, а евентуално и храната и другия товар. Ще бъде голямо удоволствие, Айла. Само ние двамата — рече той.

За нея пътуването за удоволствие беше нещо ново и трудно за възприемане, но не можа да измисли какво да възрази.

— Само ние двамата… защо не? — помисли, че може би няма да е зле да проучат по-голяма част от местността на запад.

* * *

— Тук отзад пръстта не е толкова дебела — рече Айла, — но това е най-доброто място за скривалище, пък и ще можем да използваме част от падналите камъни.

Джондалар вдигна факлата по-високо, за да освети по-надалеч.

— Няколко малки скривалища, как мислиш?

— Така че ако някое животно разрови едното, да не може да вземе всичко. Добра идея.

Джондалар измести светлината, за да погледне в някои от пукнатините между падналите камъни в дъното на пещерата.

— Аз оглеждах веднъж тука. Стори ми се, че виждам следи от пещерен лъв.

— Това беше мястото на Бебчо. Аз също забелязах следи от пещерен лъв, преди да се настаня. Много стари. Помислих, че това е знак от моя тотем да престана да пътувам и да остана за през зимата. Не мислех, че ще остана толкова дълго. Сега си мисля, че е трябвало да те дочакам тук. Мисля, че духът на Пещерния лъв те е довел тук и после те е избрал, така че твоят тотем да е достатъчно силен за моя.

— Винаги съм мислел, че Дони ме води.

— Може би Тя те е довела, но мисля, че Пещерният лъв те е избрал.

— Може би си права. Духовете на всички създания са на Дони и Пещерният лъв също е Неин. Пътеките на Майката са мистериозни.

— Джондалар, с тотем като Пещерния лъв се живее трудно. Изпитанията му бяха тежки, невинаги бях сигурна, че ще оцелея, но даровете му си струват. Мисля, че за мен най-големият му дар си ти — завърши тя с мек глас.

Той забучи факлата в една пукнатина и взе обичната жена в прегръдките си. Беше толкова открита и честна и когато я целуна, му отговори тъй страстно, че той почти веднага се отдаде на желанието си за нея.

— Трябва да престанем — каза той, като я хвана за раменете да я отдалечи малко от себе си, — или никога няма да успеем да се приготвим. Мисля, че ти имаш докосването на Хадума.

— Какво значи докосване на Хадума?

— Хадума е една стара жена, която срещнахме, майка на шест поколения и много почитана от своите потомци. Тя притежава много от мощта на Майката. Мъжете вярват, че ако тя докосне тяхната мъжественост, това ще ги направи способни да се вдигат толкова често, колкото поискат, за да задоволят всяка жена или много жени. Повечето мъже биха го желали. Някои жени знаят как да окуражават мъжете. Ти, Айла, трябва само да ме приближиш. Тази сутрин, предната нощ. Колко пъти вчера? Ами предния ден? Никога не съм могъл или искал толкова много. Само че ако сега спрем, няма да успеем тази сутрин да свършим скривалищата.

Отстраниха трошляка, отместиха настрани няколко големи камъка и решиха къде да направят скривалищата. С напредването на деня Джондалар си помисли, че Айла изглежда необичайно тиха и самовглъбена и се зачуди дали не е заради нещо, което той е казал или направил. Може би не трябваше да се показва толкова нетърпелив. Трудно му беше да повярва, че тя е готова за него всеки път, когато я поиска.

Знаеше, че много жени се държаха на положение и караха мъжа да се потруди за своите Удоволствия, макар те също да ги харесваха. За него това рядко представляваше проблем, но се бе научил да не изглежда твърде нетърпелив. За жената предизвикателството беше по-голямо, ако мъжът изглеждаше малко сдържан.

Когато започнаха да пренасят запасената храна в дъното на пещерата, Айла придоби още по-резервиран вид, често скланяше глава и коленичеше за лека почивка, преди да вдигне някой увит в рунтава кожа пакет изсушено месо или някоя кошница с корени. Когато започнаха да правят кръгчета до брега, за да донесат повече камъни, които да натрупат около зимните си запаси, Айла вече изглеждаше забележимо разстроена. Джондалар бе сигурен, че вината е негова, но не знаеше какво е направил. Беше късен следобед, когато я видя ядосано да се опитва да повдигне един прекалено тежък за нея камък.

— Тоя камък не ни трябва, Айла. Мисля, че можем да си починем. Топло е, а сме работили цял ден. Хайде да поплуваме.

Тя престана да дърпа камъка, отметна косата от очите си, развърза възела на ремъка и когато наметалото й падна, свали амулета си. Джондалар усети познатото размърдване в слабините си. Всеки пък щом видеше тялото й, ставаше така. Движи се като лъв, помисли, възхищавайки се на нейната лъскава, жилеста грация, когато тя се затича към водата. Сне набедрената си препаска и се втурна след нея.

Тя така силно бъхтеше срещу течението, че Джондалар реши да изчака, докато се върне надолу, и да я остави да изразходва част от раздразнението си. Когато я настигна, тя се бе отпуснала по течението и не изглеждаше по-отпусната. Щом пак се обърна да заплува, той прокара ръка по извивката на гърба й от рамото през вдлъбнатината на талията до гладките закръглени хълбоци.

Тя се стрелна пред него, излезе от водата и докато той изджапа на брега, вече бе сложила амулета си и посягаше за наметалото.

— Айла, какво не правя както трябва? — попита той, като застана вир-вода пред нея.

— Не си ти. Аз съм тази, която не прави нещата както трябва.

— Нищо лошо не си направила.

— Не е така. Цял ден се опитвам да те окуража, но ти не разбираш жестовете на Клана.

Когато Айла за пръв път бе станала жена, Иза й бе обяснила не само как да се грижи за себе си, когато кърви, и как да се почиства, след като е била с мъж, но и жестовете и позите, които биха окуражили някой мъж да й даде сигнала, макар да се съмняваше, че тя се нуждае от тази информация. Едва ли мъжете от Клана щяха да я намерят привлекателна, каквито и жестове да използваше.

— Знам, че когато ме пипаш по определен начин или слагаш устата си върху моята, това е твоят сигнал, но не знам как да те окуража — продължи тя.

— Айла, единственото, което трябва да направиш, за да ме окуражиш, е да си тук.

— Нямам това предвид — каза тя. — Не зная как да ти кажа, когато искам да правиш Удоволствия с мен. Не знам начините… Ти каза, че някои жени знаят как да окуражат мъжа.

— О, Айла, това ли те тревожи? Искаш да научиш как да ме окуражаваш?

Тя кимна и сведе глава, обхваната от смущения. Жените от Клана не бяха така безцеремонни. Те показваха желанието си за някой мъж с изключителна скромност, сякаш едва можеха да понесат гледката на така изключително мъжествен индивид. И все пак с престорено скромни погледи и невинни пози, които напомняха позицията, която трябваше да заеме жената, му даваха да разбере, че той е неустоим.

— Виж как си ме окуражила, жено — рече той, знаейки, че докато са разговаряли, е получил ерекция. Не можеше да се сдържи, а не можеше и да я скрие. Като го видя тъй несъмнено окуражен, жената, без да иска, се усмихна.

— Айла — рече той, като я вдигна на ръце, — не знаеш ли, че ме окуражаваш просто с това, че си жива?

Той я понесе през брега към пътеката.

— Имаш ли някаква представа колко ме окуражава само като те погледна? Още първия път, когато те видя, те поисках — той продължи по пътеката с твърде изненаданата Айла. — Ти си до такава степен жена, че нямаш нужда да знаеш начини за окуражаване, няма нужда нищо да учиш. Всичко, което правиш, ме кара да те искам повече.

Стигнаха до входа.

— Ако ме искаш, трябва само да ми кажеш или по-добре да направиш така — и той я целуна.

Отнесе я в пещерата и я положи върху леглото от кожи. Сетне пак я целуна с отворена уста и леко опитващ език. Тя усети помежду им неговата гореща и твърда мъжественост. Тогава той седна със закачлива усмивка на лицето.

— Казваш, че цял ден си опитвала. Защо си мислиш, че не си ме окуражавала? — рече той. Сетне направи нещо съвършено неочаквано, един жест.

Очите й се ококориха от изненада.

— Джондалар! Това е… това е сигналът!

— Ако смятащ да ми правиш сигналите на твоя Клан, мисля, че ще е справедливо да ти отвръщам със същото.

— Но… аз… — думите й се губеха, но не и действията. Стана, обърна се, смъкна се на колене, като ги разтвори широко, и се подложи.

Той беше замислил сигнала като шега, не очакваше, че ще бъде стимулиран тъй бързо. Обаче не можеше да устои на вида на кръглите й твърди хълбоци и оголения й женски отвор — тъмнорозов и приканващ. Преди да разбере, бе застанал на колене зад нея и влизаше в топлите й пулсиращи дълбини.

От мига, в който зае позата, мислите й се изпълниха със спомени за Брод. За пръв път би отказала на Джондалар, ако можеше. Но колкото и силни да бяха отблъскващите асоциации, по-раншното й възпитание да се подчинява на сигнала бе по-силно.

Той я яхна и се хвърли напред. Тя усети Джондалар да я изпълва и извика от неочаквано удоволствие. Позата я накара да почувства натиска на нови места, а когато той се дръпна назад, търкането я възбуди по нов начин. Когато той се гмурна отново, тя се подаде назад, за да го посрещне. Докато той се извисяваше над нея, като помпаше и се напъваше, тя внезапно се сети за Уини и за червеникавокафявия й жребец. Мисълта донесе тръпка на възхитителна топлина и пулсиращо, смъдящо придърпваме. Тя се повдигаше и буташе назад, съобразявайки се с неговия ритъм, като стенеше и пищеше.

Напрежението бързо се покачваше, нейните действия и неговото желание го докараха по-бързо.

— Айла! О, жено — извика той. — Красива, дива жена — пъшкаше той и ръгаше, и ръгаше и пак ръгаше. Хвана хълбоците й, придърпа я към себе си и когато я изпълни, тя се бутна назад да го посрещне, докато той се изливаше в нея с тръпка на удоволствие.

Стояха миг така, треперейки, а главата на Айла висеше надолу. После, като я взе със себе си, той се претърколи настрани и двамата легнаха неподвижни. Гърбът й се бе прилепил към него и с мъжествеността си все още в нея, той се уви около тялото й и се пресегна да зашепи гърдата й.

— Трябва да призная — рече след малко, — че тоя сигнал не е чак толкова лош — потри нос в тила й и се насочи към ухото й.

— Отначало не бях сигурна, но с теб, Джондалар, всичко е както трябва. Всичко е Удоволствие — каза тя, като се сгуши по-плътно в него.

* * *

— Джондалар, какво гледаш? — викна Айла надолу от площадката.

— Опитвах се да видя дали мога да намеря още огнени камъни.

— Аз почти не съм нащърбила първия, който започнах да използвам. Той ще изтрае дълго време, нямаме нужда от повече.

— Знам, но видях един и си помислих да видя колко още мога да намеря. Готови ли сме?

— Не мога да измисля нищо друго, от което да се нуждаем. Не можем да стоим много дълго, през този сезон времето се променя много бързо. Сутринта може да е горещо, а вечерта да има виелица — каза тя, слизайки по пътеката.

Джондалар сложи новите камъни в торбичката си, огледа се още веднъж и погледна към жената. После пак погледна към нея.

— Айла! Какво си облякла?

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми! Откъде ги взе?

— Направих ги, когато правех твоите дрехи. Копирах твоите, така че да ми станат, но не бях сигурна дали ще мога да ги нося. Мислех, че може би са нещо, което само мъж може да носи. И не знаех как да сложа синци на ризата. Наред ли е?

— Така ми се струва. Не си спомням женските дрехи да се различават много. Може би ризата е малко по-дълга, а украшенията са по-различни. Това е облекло на Мамутои.

Аз загубих моето, когато стигнахме края на Великата майка река. На теб ти стои чудесно, Айла, и аз мисля, че ще ти хареса още повече. Когато застудее, ще забележиш колко е топло и удобно.

— Радвам се, че го харесваш. Исках да се облека… по твоя начин.

— Моят начин… чудя се дали вече знам кой е моят начин. Само ни погледни! Един мъж и една жена, и два коня! Единият натоварен с нашата палатка, с храна и с резервни дрехи. Струва ми се необичайно да тръгна на Пътешествие така необременен, да не нося нищо, освен копия и копиемет!

И торбичката ми да бъде пълна с огнени камъни. Мисля, че ще бъдем голяма изненада, ако някой можеше да ни види. Само че аз съм по-изненадан от самия себе си. Не съм същият онзи мъж, който бях, когато ме намери. Ти ме промени, Айла, и аз те обичам за това.

— Аз също съм променена, Джондалар. Аз те обичам.

— Добре, накъде да тръгнем?

Айла усещаше тревожно чувство за загуба, докато вървяха по долината, следвани от кобилата и жребчето й. Когато стигна завоя в края й, тя се обърна.

— Джондалар! Виж! Конете са се върнали в долината. Не съм виждала коне, откакто дойдох. Махнаха се, след като ги подгоних и залових майката на Уини. Радвам се, че пак ги виждам. Винаги съм си мислила, че тази долина е тяхна.

— Същото стадо ли е?

— Не зная. Жребецът беше жълт, като Уини. Не виждам жребеца, само кобилата-водачка. Беше много отдавна.

Уини също бе забелязала конете и високо изцвили. Отвърнаха на поздрава и ушите на Рейсър с любопитство се насочиха към конете. После кобилата последва жената, а жребчето тръгна в тръс след нея.

Айла следваше реката на юг и когато видя върлия скат на отсрещната страна, пресече. Спря на върха и двамата с Джондалар яхнаха Уини. Жената намери ориентирите си и тръгна на югозапад. Теренът стана по-неравен, по-начупен и нагънат, със скални каньони и стръмни склонове, водещи до плоски върхове. Когато наближиха един отвор между назъбените каменни стени, Айла слезе от коня и огледа земята. По нея нямаше пресни следи. Тя ги поведе в един глух каньон, сетне се покатери на една откъснала се от стената скала. Щом тръгна към свлачището от другата страна, Джондалар я последва.

— Това е мястото, Джондалар — каза тя и като извади от туниката една торбичка, му я подаде.

Той позна мястото.

— Какво е това? — попита, като хвана малката кожена торбичка.

— Червена земя, Джондалар. За гроба му.

Той кимна. Не можеше да говори. Усети натиска на сълзите и не направи усилие да ги спре. Изсипа от червената охра в шепата си и я разпиля по скалите и трошляка, сетна разпръсна втора шепа. Айла изчака, докато той гледаше с влажни очи скалистия сипей, и, когато се обърна да си ходи, тя направи жест над гроба на Тонолан.

Яздиха известно време, преди Джондалар да проговори.

— Той беше любимец на Майката. Тя си го поиска обратно.

Изминаха още малко и той попита:

— Какъв беше тоя жест, дето го направи?

— Помолих Великата пещерна мечка да го пази по време на пътуването му и да му пожелае късмет. Означава „върви с Урсус“.

— Айла, когато ми каза, не го одобрих. Сега го одобрявам. Благодарен съм ти, задето си го погребала и си помолила тотемите на Клана да му помогнат. Мисля, че заради теб той ще успее да намери пътя си към света на духовете.

— Ти каза, че е бил смел. Не мисля, че смелчаците имат нужда от помощ, за да намерят пътя си. За тези, които са безстрашни, това ще бъде вълнуващо приключение.

— Той беше смел и обичаше приключенията. Беше препълнен с живот, сякаш се опитваше да го изживее целия наведнъж. Не бих направил това Пътешествие, ако не беше той — ръцете му бяха около Айла, защото яздеха заедно. — А и теб не бих те намерил.

Ето какво е имал предвид Шамуд, като каза, че такава ми е съдбата! „Той те води там, където иначе ти не би отишъл“ бяха думите му. Тонолан ме доведе до теб… и сетне последва любовта си на другия свят. Не исках той да си отиде, но сега мога да го разбера.

* * *

На запад начупеният терен отново отстъпи място на плоските открити степи, нарязани от оттичащи се от огромния северен ледник реки и потоци. Водата си пробиваше път през срещащите се тук-там високостенни каньони и криволичеше по полегатите долини. Малкото дървета, които украсяваха степите, бяха се обърнали на джуджета в борбата си да оцелеят дори покрай водите, които подхранваха корените им, и формите им бяха разкривени, сякаш замръзнали, докато са се извъртали с гръб към яростния порив.

Където можеха, се придържаха към долините — за убежище от вятъра и за дърва. Само там, на завет растяха в относително изобилие брези, върби, борове и лиственици. За животните обаче това не се отнасяше. Степите бяха огромен резерват на диви животни. С новото си оръжие мъжът и жената ловуваха на воля, когато пожелаеха прясно месо, и често оставяха част от плячката си за другите хищници и любителите на мършата.

Бяха пътували половин лунен цикъл, когато поредният ден осъмна топъл и необичайно спокоен. Вървяха по-голямата част от сутринта и когато в далечината видяха едно възвишение с намек за зеленина, яхнаха коня. Подтикван от близостта и топлината на Айла, той пъхна ръката си под туниката й, за да я гали. Изкачиха хълма и погледнаха приятната, напоявана от голяма река долина под тях. Стигнаха до водата, когато слънцето беше високо.

— На север или на юг да тръгнем, Джондалар?

— Хайде на никъде да не тръгваме. Дай да си направим бивак — каза той.

Тя започна да възразява, само защото не бе свикнала да спира толкова рано без някаква причина. Сетне, когато Джондалар гризна врата й и внимателно стисна зърното й, реши, че нямат никакви причини да продължат и е предостатъчно, за да спрат.

— Добре, да направим бивак — рече тя. Прехвърли крак и се плъзна долу. Той слезе от коня и й помогна да свали товарните кошове от Уини, та конят да може да си почине и попасе. После я прегърна и я целуна, като пак посегна под туниката й.

— Защо не ме оставиш да я сваля? — попита тя.

Той се усмихна, а тя изхлузи туниката си през глава, развърза поясни я възел на долната си дреха и прекрачи през нея. Докато сваляше туниката си през глава, я чу да се смее. Когато погледна, бе изчезнала. Тя се засмя отново, сетне скочи в реката.

— Реших да поплувам — каза.

Той се ухили, свали панталоните си и я последва. Реката бе дълбока и студена, а течението — бързо, но тя плуваше нагоре тъй бързо, че с мъка я настигна. Сграбчи я и, газейки във водата, я целуна. Тя се измъкна от ръцете му и със смях се втурна към брега.

Той тръгна след нея, но докато стигне брега, тя бе хукнала нагоре по долината. Побягна след нея и точно като се пресягаше да я хване, отново му се изплъзна. Подгони я пак с всички сили и накрая я хвана през кръста.

— Този път, жено, няма да ми избягаш — каза той, като я придърпа към себе си. — Ще ме изтощиш да те преследвам и няма да мога да ти дам Удоволствия, — рече, доволен от нейната игривост.

— Не искам ти да ми даваш Удоволствия — каза тя.

Ченето му увисна и бръчки прорязаха челото му.

— Не искаш аз да… — и я пусна.

— Искам аз да ти дам Удоволствия.

Сърцето му отново започна да бие.

— Ти наистина ми даваш Удоволствия, Айла — рече, като я пое отново в прегръдките си.

— Зная, че ти е приятно да ми даваш Удоволствия, не това имах предвид — очите й бяха сериозни. — Искам да се науча да те удовлетворявам, Джондалар.

Той не можа да й устои. Като я прегърна по-силно, мъжествеността му твърдо застана помежду им и той я целуна, сякаш не можеше да й се насити. Тя го целуна в замяна, следвайки примера му. Двамата удължиха целувката, като се вкусваха, докосваха, изследваха един друг.

— Ще ти покажа как да ме удовлетвориш, Айла — рече той и като я хвана за ръката, намери ивица зелена трева близо до водата. Когато легнаха, той пак я целуна, сетне се протегна към ухото й и я целуна по врата, като същевременно я бутна назад. Ръката му вече бе на гърдата й и той протягаше език към нея, когато тя седна.

— Искам аз да ти давам Удоволствия — каза.

— Айла, за мен е тъй приятно да ти давам Удоволствия, не знам как би могла да ме удовлетвориш още повече.

— А по-малко ли ще те удовлетворя? — попита.

Джондалар отметна глава назад, засмя се и я прегърна.

Тя се усмихна, неуверена какво така го е зарадвало.

— Не мисля, че каквото и да направиш, ще ми бъде по-малко приятно — сетне, гледайки я с трептящо сините си очи, рече:

— Обичам те, жено.

— Обичам те, Джондалар. Чувствам любовта, когато се усмихваш така с очите си, и толкова много, когато се смееш. Никой в Клана не се смееше и не обичаха аз да се смея. Не искам никога да живея с хора, които няма да ми дават да се усмихвам или смея.

— Ти трябва да се усмихваш, Айла, и да се смееш. Имаш красива усмивка — тя не успя да не се усмихне при тези думи. — Айла, о, Айла — рече той, като зарови лице в шията й и почна да я гали.

— Джондалар, обичам, когато ме докосваш и целуваш врата ми, но искам да знам ти какво харесваш.

Той се ухили насила.

— Не мога да се сдържа, ти ме „окуражаваш“ прекалено много. Какво харесваш, Айла? Прави това, което ти е приятно.

— Ще ти хареса ли?

— Опитай.

Тя го бутна назад, сетне се приведе да го целуне, като отвори уста и използва езика си. Той й отговори, но се сдържаше. После тя целуна врата му, прокарвайки леко език. Усети го леко да протръпва и го погледна, очаквайки потвърждение.

— Харесва ли ти?

— Да, Айла, харесва ми.

Наистина му харесваше. Възможността да се отпусне под плахите й опити го възбуждаше повече, отколкото бе мислил. Леките й целувки го изгаряха. Тя бе несигурна в себе си, неопитна като младо момиче, което е стигнало пубертета, но още не е имало Първи обряд, а нито едно от тях не бе било по-желано. Възбудителната сила на подобни нежни целувки бе по-голяма, отколкото на най-пламенните и чувствителни милувки на по-опитните жени, защото бяха забранени.

Повечето жени бяха донякъде достижими, жената без Първи обряд беше недокосваема. Неопитната млада жена можеше да докара мъжете — и млади, и стари — до лудост с тайни ласки в тъмните ъгли на пещерата. Най-страшното за една майка бе дъщеря й да стигне до женствеността си непосредствено след Лятното събиране, когато до следващото има цяла дълга зима. Повечето момичета получаваха някаква опитност в прегръщането и милувките преди Първия обряд и Джондалар знаеше, че за някои той не се бе оказал за пръв път, макар да не би ги изложил, като го разгласи.

Познаваше привлекателността на тези млади жени, той беше част от наслаждението му от Първия обряд, и точно тази привлекателност Айла упражняваше върху него. Тя целуна врата му. Той потръпна и като затвори очи, й се отдаде.

Тя се придвижи по-надолу и започна да прави гъделичкащи влажни кръгове по тялото му, усещайки как собствената й възбуда нараства. За него това бе почти мъчение, невероятно мъчение — донякъде гъделичкане и донякъде изгарящо стимулиране. Когато стигна до пъпа му, той не можа да се сдържи. Сложи ръце на главата й и леко я бутна надолу, докато тя усети горещия му прът върху бузата си. Дишаше тежко и дълбоко в нея нещо се дърпаше и теглеше. Гъделичкащият й език бе повече, отколкото той можеше да понесе. Насочи главата й към нарасналия си втвърден орган. Тя го погледна.

— Джондалар, искаш ли да…

— Само ако ти искаш, Айла.

— Ще ти бъде ли приятно?

— Да.

— Искам.

Той усети една топла влага да се затваря около края на пулсиращата му мъжественост, а сетне и не само около края. Простена. Езикът й опипваше гладката кръгла глава, опита малката цепка, изследва структурата на кожата. Когато първите й действия предизвикаха думи на задоволство, тя стана по-уверена. Наслаждаваше се на собствените си изследвания и чувстваше как сама пулсира отвътре. Обиколи формата му с езика си. Той извика името й, тя задвижи езика си по-бързо и усети влага между собствените си крака.

Той чувстваше засмукването и движещата се нагоре-надолу топла влага.

— О, Айла! О, жено! Айла, Айла! Как се научи да правиш това?

Тя опита да открие колко от него може да поеме и го налапа, докато едва не се задави. Неговите викове и пъшкания я насърчиха да опита пак и пак, докато той не се надигна да я посрещне. После, чувствайки нуждата му от нейните дълбини, а също и собствената си нужда, тя се вдигна, прехвърли крак, за да го възседне, набоде се на неговия изпълнил обема си член и го пое в себе си. Когато той проникна дълбоко, тя изви гръб и усети собственото си Удоволствие.

Той погледна нагоре към нея и се възрадва на гледката. Слънцето отзад бе превърнало косата й в златен ореол. Очите й бяха затворени, устата — отворена, а лицето й бе изпълнено с екстаз. Когато се извиваше назад, красивите й гърди се издаваха, а малко по-тъмните зърна щръкваха напред. Гъвкавото й тяло блестеше на слънцето, собствената му мъжественост, заровена дълбоко вътре, бе готова да се пръсне.

Тя се вдигна нагоре по пръта му и се спусна обратно точно когато той със затаен дъх се вдигна да я посрещне. Той почувства, че го залива една вълна, която и да се бе опитал не би съумял да овладее. Извика, когато тя се вдигна отново и се бутна към него, чувствайки изригващата влага, а той се разтърси от освобождаването.

Посегна нагоре и я придърпа към себе си, устата му намери зърното й. След миг на изтощено задоволство Айла се търкулна. Джондалар се надигна, наведе се да я целуне и посегна за гърдите й, та да мушне лице между тях. Посмука едната, после другата и пак я целуна. После се отпусна до нея, като здраво я притисна.

— Харесва ми да ти давам Удоволствия, Джондалар.

— Никой не ме е удовлетворявал по-добре, Айла.

— Само че на теб ти харесва повече, когато ти ми даваш Удоволствия.

— Не точно повече, но… откъде ме познаваш така добре?

— Това е, което си научен да правиш. Това е твое умение, като правенето на инструменти — тя се усмихна и захихика. — Джондалар има две умения. Той е правач на инструменти и женоправец — каза, очевидно много доволна от себе си.

Той се разсмя.

— Ти току-що направи шега, Айла — усмихна се подозрително Джондалар. Беше малко прекалено близо до истината, а и шегата не бе нова. — Но си права. Обичам да ти давам Удоволствия, обичам тялото ти, обичам те цялата.

— И аз обичам, когато ти ми даваш Удоволствия. Това ме изпълва отвътре с любов. Можеш да ми даваш Удоволствия колкото си искаш, само че понякога аз ще искам да те удовлетворявам.

Той пак се засмя.

— Съгласен съм. И след като искаш да знаеш толкова много, ще те науча на повече неща. Знаеш ли, ние можем да се удовлетворяваме един друг. Иска ми се сега да беше мой ред да направя тъй, че да те изпълня отвътре с любов. Само че ти го направи така добре, че не мисля, че дори и докосването на Хадума би могло да ме вдигне.

Айла замълча за миг.

— Това няма да има значение, Джондалар.

— Кое няма да има значение?

— Даже и мъжествеността ти никога повече да не се вдигне, ти все още ще караш любовта да ме изпълва отвътре.

— Да не си го повторила! — той се ухили, но леко потреперя.

— Твоята мъжественост пак ще се вдигне — рече тя много тържествено и се закикоти.

— Какво те направи толкова остроумна, жено? Има някои неща, с които не трябва да се шегуваш — каза той, престорено засегнат, сетне се разсмя. Беше изненадан и щастлив от нейната игривост и ново разбиране за хумора.

— Обичам да те карам да се смееш. Като се смея с теб, ми е почти така хубаво, както когато правя любов с теб. Искам винаги да се смееш с мен. Мисля си, че тогава никога няма да престанеш да ме обичаш.

— Да престана да те обичам? — каза той, като приседна и я погледна отвисоко. — Айла, цял живот съм те търсил, без да знам какво търся. Ти си всичко, което съм желал, всичко, което съм мечтал да притежава една жена, и даже повече. Ти си очарователна загадка, парадокс. Ти си абсолютно честна, открита, нищо не криеш и въпреки това си най-тайнствената жена, която съм срещал.

Ти си силна, разчиташ на себе си, напълно си способна да се грижиш за себе си и за мен и въпреки това можеш да седнеш в нозете ми, ако те оставя, без да се срамуваш, без възмущение, тъй лесно, както аз бих отдал почит на Дони. Ти си безстрашна и смела, ти спаси живота ми, гледа ме като бебе, докато оздравея, ловува, за да ме храниш, грижеше се за моите удобства. Ти нямаш нужда от мен. И въпреки това ме караш да искам да те защищавам, да те наглеждам, да съм сигурен, че нищо лошо няма да ти се случи.

Бих могъл да живея с теб цял живот и никога да не те опозная истински. У теб има дълбини, които биха могли да бъдат изследвани много животи. Ти си мъдра и древна като Майката и свежа и млада като жена при Първия обряд. И ти си най-красивата жена, която съм виждал. Не мога да повярвам на късмета си, че съм получил толкова много. Не мислех, че съм способен да обикна някого. Сега знам, че просто съм очаквал теб. Не мислех, че съм в състояние да обичам, Айла, а те обичам повече от самия живот.

В очите на Айла имаше сълзи. Той целуна двата клепача и я притисна, към себе си, сякаш се боеше, че може да я изгуби.

Когато на следващата сутрин се събудиха, на земята имаше тънък слой сняг. Оставиха капака на палатката да падне отново и се заровиха в кожите за спане, но и двамата усетиха тъга.

— Мисля, че е време да тръгнем назад, Джондалар.

— Май си права — каза той, като гледаше как дъхът му вдига лека струйка пара. — Все още е рано. Няма да попаднем в лоша буря.

— Човек никога не знае, времето може да те изненада.

Накрая станаха и започнаха да вдигат бивака. Прашката на Айла повали един огромен пустинен гризач, който се появи от подземното си леговище с бързи подскоци на два крака. Тя го вдигна за опашката — почти двойно по-дълга от тялото му и го прехвърли на гърба си за кукоподобните задни лапи. В бивака бързо го одра и го набучи на шиш.

— Мъчно ми е, че се връщаме — рече Айла, докато Джондалар стъкмяваше огъня, — беше… голямо забавление. Просто да пътуваш, да спираш, където искаш. Да не се грижиш да донесеш нещо у дома. Да правиш бивак по пладне, защото си поискал да поплуваш или да имаш Удоволствия. Радвам се, че се сети за това.

— На мен също ми е мъчно, че свърши, Айла. Беше хубаво пътуване.

Той стана за още дърва и тръгна надолу към реката. Айла тръгна с него да му помогне. Заобиколиха един завой и попаднаха на купчина изгнил плавей. Изведнъж Айла чу някакъв звук. Тя погледна нагоре и протегна ръка към Джондалар.

— Хей-ооо! — извика нечий глас.

Към тях вървяха малка група хора и махаха с ръце. Айла се присламчи към Джондалар, ръката му я обгърна успокояващо.

— Всичко е наред, Айла. Това са Мамутои. Казвал ли съм ти, че те сами се наричат ловци на мамути? Мислят, че и ние сме Мамутои — каза Джондалар.

Когато групичката наближи, Айла се обърна към Джондалар, а на лицето й се изписа изненада и учудване.

— Тези хора, Джондалар… те се усмихват — рече тя. — На мен ми се усмихват.