Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Долината на конете

Преводач: Кънчо Кожухаров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3184

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

12

Джондалар! — поздрави Маркено. Високият рус мъж го изчака да го застигне.

— Намери начин довечера да не се качиш веднага — рече Маркено с приглушен глас. — Тонолан изтърпя достатъчно ограничения и ритуали от Обещанието насам. Време е за малко отпускане — той махна запушалката на мяха и с хитровата усмивка даде на Джондалар да подуши боровинковото вино.

Зеландонии кимна и в отговор също се усмихна. Между неговите хора и Шарамудои имаше разлики, ала някои обичаи очевидно бяха широко разпространени. Зачуди се дали младите хора не замислят някой собствен „ритуал“. Двамата мъже изравниха крачката и продължиха надолу по пътя.

— Как са Толи и Шамио?

— Толи се безпокои, че на Шамио ще остане белег на бузата, но и двете оздравяват. Серенио казва, че не мисли, че от изгарянето ще остане следа, ама дори Шамуд не е сигурен за това.

Следващите няколко крачки загриженото изражение на Джондалар бе досущ като Маркеновото. Зад завоя налетяха на Карлоно, който изучаваше едно дърво и щом ги видя, широко се усмихна. Когато се усмихваше, приликата му с Маркено бе по-очевидна. Той не бе тъй висок като сина на сърцето си, но слабото жилаво телосложение бе същото. Погледна още веднъж дървото и поклати глава.

— Не, не става.

— Не става? — попита Джондалар.

— За подпорки. Не виждам лодката в това дърво. Нито един клон няма да легне по вътрешната извивка, дори и след одялкване.

— Откъде знаеш? Лодката не е завършена — каза Джондалар.

— Знае — намеси се Маркено. — Карлоно винаги намира клони, които лягат точно. Ако искате, вие си стойте и си говорете за дърветата. Аз ще слизам.

Джондалар го изгледа как се отдалечава и попита Карлоно:

— Как виждаш в дърво какво ляга на лодка?

— Трябва да добиеш чувство за това, иска се доста практика. Този път не търсиш високи и прави дървета. Трябват дървета с кривини и извити клони. После си мислиш как ще легнат на дъното и как ще се извият по бордовете. Ще търсиш дървета, които растат сами и имат достатъчно място да се развиват по свой собствен начин. Дърветата са като хората — някои растат най-добре в компания, като се опитват да надминат останалите. Други имат нужда да растат по собствен начин, макар че може и да са самотни. И едните, и другите са ценни.

Карлоно сви по една не тъй утъпкана пътечка.

— Понякога намираме две дървета да растат заедно — продължи водачът на Рамудои, — като се извиват и се нагаждат едно към друго, като тези двете — той посочи две преплетени дървета. — Наричаме ги влюбена двойка. Случва се като отсечеш едното, другото също да умре — рече Карлоно. Челото на Джондалар се набръчка.

Стигнаха просеката и Карлоно поведе високия мъж нагоре по слънчевия склон към един гигантски изкривен и възлест дъб. Като приближиха, на Джондалар му се стори, че вижда на дървото някакви странни плодове. След още няколко крачки с изненада разбра, че дървото е украсено с необичайна група предмети — фини кошнички, надиплени и оцветени, малки кожени торбички, бродирани с дребни раковини и усукани и завързани в определен ред върви. Една дълга огърлица бе стояла толкова време увита около огромния ствол, че се беше впила в него. Разгледа я по-внимателно и видя, че е направена от мъниста от миди — грижливо оформени и с пробити в центъра дупки — които се редуваха с отделни рибни прешлени с естествен отвор в средата. Забеляза, че от клоните висят миниатюрни издялкани лодчици, окачени на кожени ремъци, кучешки зъби, пера от птици, катеричи опашки. Никога не бе виждал нещо подобно.

Карлоно го забеляза как се ококори и се изхили.

— Това е Благословеното дърво. Предполагам, че Джетамио му е направила подарък. Обикновено когато жените искат Мудо да ги благослови с дете, правят подаръци. Жените си мислят за дървото като че ли им принадлежи, но и мъжете, които са му поднасяли дарове, не са малко. Те молят за добър късмет при първия лов, за сполука с новата лодка, за щастие с новата стопанка. Не се моли често, а само при специални случаи.

— Толкова е голямо!

— Да. Това е дървото на Майката, но не съм те довел тук заради нея. Виждаш ли колко извити и криви са клоните му? И да не беше Благословеното дърво, пак щеше да е прекалено голямо, но когато гледаш за подпорки, търсиш такива дървета. После изучаваш клоните, за да откриеш кои ще паснат във вътрешността на лодката ти.

Потеглиха по друга пътечка надолу към лодкостроителницата и наближиха Маркено и Тонолан, които обработваха един дебел и дълъг ствол, като дълбаеха с теслите си жлеб в него. В сегашния си вид стволът напомняше повече грубото корито, в което правеха чая, отколкото някоя от грациозно оформените лодки, но формата в общи линии вече се очертаваше. По-късно щяха да бъдат издялани масивни нос и кърма, само че първо трябваше да се довърши вътрешността.

— Джондалар много се заинтересува от правенето на лодки — рече Маркено.

— Може би трябва да му намерим една речна жена, та да стане Рамудои. След като брат му ще става Шамудои, така ще е по-честно — пошегува се Маркено. — Знам двечки, които отдавна са му хвърлили око. Може да уговорим едната.

— Не мисля, че нещо ще постигнат, ако Серенио е наблизо — намигна Карлоно на Джондалар. — Но някои от най-добрите майстори на лодки са Шамудои. Не лодката на сушата, а лодката във водата прави речния мъж.

— Щом толкоз искаш да се научиш да правиш лодки, защо не вземеш една тесла и не помогнеш? — каза Тонолан. — Мисля, че моят голям брат по-скоро може да приказва, отколкото да работи — ръцете му бяха черни, както и бузата му. — Даже ще ти услужа с моята — добави той и подхвърли инструмента към Джондалар, който инстинктивно го улови. Теслата — яко каменно острие, монтирано под нрав ъгъл към дръжката, остави чернилка на дланта му.

Тонолан скочи от ствола и отиде до близкия огън. От него бе останала само светеща жарава, от която от време на време се издигаха оранжеви пламъци. Взе една счупена дъска, чийто край бе изпъстрен с прегорели дупки и нарина върху нея горещи въглени с една клонка. Занесе ги до ствола и сред дъжд от искри и пушек ги изсипа върху коритоподобната дупка, която дълбаеха. Маркено хвърли още дърва в огъня и донесе съд с вода. Искаха въглените да прегорят донякъде дънера, а не да го подпалят.

Тонолан размести въглените с пръчка и лисна една шепа вода на стратегическите места. Припукващото съскане на парата и острата миризма на горящо дърво свидетелстваха за битката между огъня и водата. В крайна сметка водата надделя. Тонолан изгреба останалите парчета влажни дървени въглища, прехвърли се в издълбания улей и започна да изчегъртва обгорилото дърво, като разширяваше и задълбочаваше отвора.

— Дай да опитам — каза Джондалар, като позяпа известно време.

— Точно се чудех дали смяташ да се мотаеш тука цял ден — забеляза Тонолан и се ухили. Когато приказваха помежду си, двамата братя незабелязано минаваха на родния си език. Приятна им беше лекотата и сигурността, с която го говореха. И двамата вече привикваха с новия език, но Тонолан го владееше по-добре.

След първите няколко удара Джондалар спря да огледа каменното острие на теслата, опита пак под различен ъгъл, провери отново режещото острие и намери правилния размах. Тримата младежи заработиха заедно без много приказки, докато не спряха да починат.

— Не съм виждал по-рано използва огън да прави корито — каза Джондалар, щом наближиха навеса. — Винаги изчегъртва с тесла.

— Можеш да използваш и само тесла, но с огън става по-бързо. Дъбът е твърдо дърво — забеляза Маркено. — Понякога използваме борове от високото. Борът е по-мек и е по-лесен за дълбане. Все пак огънят помага.

— Дълго време се прави лодка? — заинтересува се Джондалар.

— Зависи колко работиш и колко души работят. Тази лодка няма да отнеме много време. Тонолан ще има права над нея и, нали знаеш, тя трябва да бъде готова, преди да се свърже със Серенио — Маркено се усмихна. — Никога не съм виждал някой да работи толкова много, а освен това кандърдисва всички да му помагат. Щом започнеш, не е зле да продължаваш, докато не я свършиш. Така не може да пресъхне. Днес следобед се каним да цепим дъски за стрингерите. Искаш ли да помогнеш?

— По-добре да не отказва! — рече Тонолан.

* * *

Огромният дъб, който Джондалар бе помогнал да отсекат, бе занесен, без разклонения му връх, до другия край на площадката. За да го придвижат, бе нужна помощта на почти всички здрави мъже, а и почти толкова се събраха, за да го разцепят. Джондалар нямаше нужда от „кандърмите“ на брат си. Той не би пропуснал разцепването.

Първо забиха ред рогови клинове в права линия, ориентирана по жилите, по цялата дължина на ствола. Набиха ги с тежки каменни чукове. Клиновете разпукаха масивния дънер, но отпървом той се разтвори неохотно. Оставащите на някои места свързващи трески бяха прекъснати, щом дебелият край на триъгълните рогови парчета бе набит по-дълбоко в сърцевината на дървото, и накрая стволът се разцепи с пукот на две части.

Джондалар изумено поклати глава, ала това бе само началото. Клиновете отново бяха поставени по оста на всяка половина и процесът бе повторен, докато те също не се разцепиха на две. После всеки сектор отново бе разполовен. В края на деня огромният ствол бе превърнат в купчина радиално нацепени дъски, като всяка една се заостряше към центъра така, че единият дълъг ръб бе по-тънък от другия. Заради чворовете някои дъски станаха по-къси, но също щяха да намерят приложение. Дъските бяха много повече, отколкото бе нужно за изграждането на бордовете на лодките. Излишните щяха да послужат да се издигне подслон за младата двойка под надвисналия над високата тераса пясъчник. Подслонът щеше да бъде свързан с жилището на Рошарио и Доландо и щеше да бъде достатъчно голям да побере Маркено, Толи и Шамио през най-студената част от годината. Смяташе се, че ако къщата и лодката се направят от едно и също дърво, това ще придаде на роднинската връзка здравината на дъб.

Когато слънцето залезе, Джондалар забеляза няколко от по-младите мъже да се мушват в гората, но Маркено и Тонолан го убедиха да продължи да дълбае дъното на лодката, докато почти всички се разотидоха. Накрая Тонолан реши, че е станало твърде тъмно и не се вижда.

— Ами, много е светло — каза един глас зад тях. — Ти не знаеш какво значи тъмно!

Преди Тонолан да успее да се обърне да види кой говори, го хванаха за ръцете и му завързаха очите.

— Какво става? — извика той, борейки се да се откопчи.

Единственият отговор беше сподавен смях. Вдигнаха го и го носиха известно време, а когато го оставиха на земята, усети, че му свалят дрехите.

— Стига! Какво правите? Студено е!

— Няма да ти е студено за дълго — каза Маркено, когато махнаха превръзката от очите му. Тонолан видя половин дузина усмихнати млади мъже, всичките голи. Местността му бе непозната, особено в дълбокия сумрак, но той знаеше, че са близо до вода.

Гората околовръст беше плътна черна маса, но от едната страна оредяваше дотолкова, че на фона на тъмноморавото небе се виждаха силуетите на отделни дървета. Под тях една широка пътека откриваше на окото отразените лъкатушещи проблясъци от гладката мазна повърхност на Великата майка река. През цепнатините в една малка ниска правоъгълна дървена конструкция, разположена наблизо, проникваше светлина. Младите мъже се покатериха на покрива и се спуснаха вътре в барачката през отвора в покрива, като използваха един наклонен ствол с изрязани в него стъпенки.

В една ямичка в центъра на постройката гореше огън, а връз него бяха поставени да се нагряват камъни. Стените бяха издигнати така, че почвата образуваше нещо като пейка, покрита с гладко изшлайфани с пясъчник дъски. Щом влязоха всички, покриха входния отвор. Димът щеше да излиза през цепнатините. Изпод горещите камъни светеха въглени и скоро Тонолан реши, че Маркено е имал право. Вече не му беше студено. Някой лисна вода върху камъните и се вдигна облак пара, така че стана още по-трудно да се види каквото и да било на оскъдната светлина.

— Донесе ли го, Маркено? — попита мъжът, който седеше насреща му.

— Ето го. Чалоно — той протегна мяха е вино.

— Е, да пийнем. Ти си щастлив човек, Тонолан. Да се свържеш с жена, която прави толкова хубаво боровинково вино.

Разнесоха се дружни одобрения и смях. Чалоно подаде мяха с вино и, като показа едно квадратно парче кожа, завързано като торбичка, рече с лукава усмивка:

— Намерих още нещо.

— Чудех се защо не те виждам днес — отбеляза един мъж.

— Сигурен ли си, че са такива, каквито трябва?

— Не се безпокой, Рондо. Познавам гъбите. Поне тези гъби ги познавам — заяви Чалоно.

— Сигурно. Само да ти паднат, не пропускаш да ги опиташ — при тази подигравка смехът избухна отново.

— Може би той иска да стане Шамуд, Тарлуно — добави насмешливо Рондо.

— Това нали не са гъбите на Шамуд? — попита Маркено. — Тия червените с белите петънца могат да те убият, ако не ги приготвиш както трябва.

— Не, това са хубави, безопасни малки гъбки, които само те карат да се чувстваш добре. Не ми се ще да си играя с гъбите на Шамуд. Не искам в мен да има жена… — рече Чалоно и добави многозначително:

— По-скоро искам аз да съм в някоя жена.

— Кой взе виното? — попита Тарлуно.

— Дадох го на Джондалар.

— Вземи му го. Той е достатъчно едър да го изпие всичкото!

— Дадох го на Чалоно — каза Джондалар.

— Нещо не виждам тези гъби, да не смятате да държите и виното, и гъбите? — попита Рондо.

— Не ме притеснявай. Опитвам се да развържа тази торбичка. Ей, Тонолан, ти си почетният гост. На теб се пада пръв да опиташ.

— Маркено, вярно ли е, че Мамутои нравят питие от някакво растение, което става по-добро от виното или гъбите? — попита Тарлуно.

— За по-добро не знам, само веднъж съм го опитвал.

— Какво ще кажете за още пара? — каза Рондо и плисна една чаша вода връз камъните, като реши, че всички са съгласни.

— Някои хора на запад слагат нещо в парата — отбеляза Джондалар.

— А една Пещера диша пушек от растение. Дават ти да опиташ, но не ти казват какво е — добави Тонолан.

— Вие двамата трябва да сте опитали почти всичко… при толкова много пътуване — каза Чалоно. — Ей това ми се иска да правя, да опитам всичко, каквото има.

— Чувал съм, че плоскоглавците пият нещо… — подхвърли Тарлуно.

— Те са животни, могат всичко да пият — каза Чалоно.

— Че не беше ли това, дето ти каза, че искаш да правиш? — присмя се Рондо. Последва взрив от смях.

Чалоно забеляза, че забележките на Рондо често предизвикват смях и то понякога за негова сметка. За да не се даде, започна да разправя една история, на която по-рано много се бяха смели. — Знаете ли онази за стареца, който бил толкова сляп, че хванал един женски плоскоглавец и помислил, че е жена…

— Аха, пишката му паднала. Това е гадно, Чалоно — каза Рондо. — Пък и кой мъж може да сбърка плоскоглавец с жена?

— Някои не бъркат. Правят го нарочно — рече Тонолан. — Мъже от Пещерите далеч на запад са получавали Удоволствието с женски плоскоглавци и са създали доста грижи за пещерите.

— Ти се шегуваш!

— Не шега. Цяла глутница плоскоглавци ни заобикаля — потвърди Джондалар. — Те ядосани. После ние чуваме някои мъже взимат плоскоглавци жени, причиняват неприятности.

— Как се измъкнахте?

— Те пускат — каза Джондалар. — Водачът на глутницата умен. Плоскоглавците по-умни, колкото мислят хората.

— Аз чух за един мъж, който като го предизвикали, взел женски плоскоглавец — каза Чалоно.

— Кой? Ти ли? — озъби се Рондо. — Ти каза, че искаш да опиташ всичко.

Чалоно опита да се защити, но смехът заглуши думите му. Когато млъкнаха, направи нов опит.

— Нямах предвид това. Когато казах, че искам да опитам всичко, говорех за гъбите и виното и разни такива неща — той усещаше някои ефекти и езикът му бе леко надебелял. — Но много момчета говорят за женски плоскоглавци, преди да са научили какво е жена. Чух за един, когото предизвикали и взел една или поне така разправяше.

— Момчетата дрънкат какво ли не — каза Маркено.

— А за какво си мислите, че говорят момичетата? — запита Тарлуно.

— Може би говорят за мъжки плоскоглавци — рече Чалоно.

— Не искам вече да слушам такива работи, — каза Рондо.

— Ти достатъчно ги приказваше, когато бяхме по-млади, Рондо — заяде се Чалоно.

— Добре де, само че съм вече пораснал. Иска ми се и ти да беше пораснал. Омръзна ми от отвратителните ти забележки.

Чалоно бе оскърбен, а и леко пиян. Ако ще го обвиняват, че говори гадости, ще им каже нещо наистина гадно.

— Така ли, Рондо? Е, аз пък чух за една жена, която получила Удоволствието с плоскоглавец и Майката я дарила с дете със смесен дух…

— Уууф! — Рондо сбърчи горната си устна и потрепера от отвращение. — Чалоно, това не е нещо, с което да се шегуваме. Кой го покани на това събиране? Изведете го оттук. Чувствам се като че ли някой е хвърлил мръсотия в лицето ми. Нямам нищо против малко закачки, но той прекали!

— Рондо е прав — каза Тарлуно. — Защо не си идеш, Чалоно?

— Не — рече Джондалар. — Навън студено, тъмно. Не кара отива. Наистина бебета със смесен дух не за шега, но защо всеки знае за тях?

— Полуживотински, получовешки изроди! — измърмори Рондо. — Не искам да говоря за тях. Тук е много горещо. Ще излезна, преди да ми е прилошало!

— Това събиране беше предвидено, за да се отпусне Тонолан — каза Маркено. — Защо не излезем всички да поплуваме, после ще се върнем и ще започнем отначало. Има още много от виното на Джетамио. Не съм ви казал, но донесох два мяха.

* * *

— Мисля, че камъните не са достатъчно горещи, Карлоно — каза Маркено. В гласа му се усещаше напрежение.

— Не е хубаво водата да се оставя да стои много в лодката. Не искаме дървото да набъбне, а само да се омекоти достатъчно, за да поддава. Тонолан, наблизо ли са паянтите, за да са ни подръка, когато потрябват? — попита Карлоно, намръщен тревожно.

— Тук са — отговори той и посочи отрязаните по мярка прътове от елшови стъбла, които лежаха на земята близо до пълната с вода еднодръвка.

По-добре да почваме, Маркено. Надявам се, че камъните са горещи.

Джондалар все още бе изумен от трансформацията, макар да я бе наблюдавал. Дънерът вече не приличаше на дъбов труп. Вътрешността му бе изчегъртана и изгладена, а отвън бе придобил плавните линии на дълго кану. Черупката бе не по-дебела от дължината на мъжка става, като се изключат масивните нос и кърма. Беше наблюдавал как Карлоно бели кората на дървото, която не бе по-дебела от клонка, с остра като длето каменна тесла, за да докара плавателния съд до окончателните му очертания. Опита сам и остана още по-изненадан от умението и сръчността му. Лодката изтъняваше в остър вълнорез на носа, който стърчеше напред. Имаше почти плоско дъно, по-слабо издадена кърма и дължината й бе значително по-голяма от ширината.

Четиримата бързо прехвърлиха камъните, които се нагряваха в голямото огнище, в пълната с вода лодка. От водата се вдигна нара и тя завря. Процесът не се различаваше от нагряването на камъни за приготвяне на чай, просто мащабите бяха по-големи. Целта също бе различна. Горещината и парата не служеха да се сготви нещо, а за промяна на формата на съда.

Застанали един срещу друг в средата на лодката, Маркено и Карлоно вече опитваха податливостта на корпуса, като внимателно дърпаха, за да разширят съда, без да спукат дървесината. Целият труд по издялкването и оформянето на лодката би отишъл нахалост, ако тя се спукаше при разширяването. Докато двамата дърпаха средата встрани, Тонолан и Джондалар изчакваха с най-дългата паянта и щом стана възможно, я нагласиха и затаиха дъх. Тя удържа.

Веднъж поставена централната паянта, пропорционално скъсените разпънки бяха поставени на местата им по дължината на лодката. Заизгребваха водата, докато успеят да се справят с товара, извадиха камъните и наклониха кануто, за да излеят останалата вода. Сетне оставиха лодката да съхне между блоковете.

Мъжете се отдръпнаха назад да погледнат и одобрят и с облекчение си поеха дъх. Лодката бе почти петдесет стъпки дълга и повече от осем стъпки широка в средата, но разпъването бе променило очертанията й и по друг важен начин. С разширяването на средата предната и задната част се бяха повдигнали, придавайки на краищата на съда елегантна извивка нагоре. Разширяването бе довело не само до по-голямо напречно сечение и оттам до увеличена стабилност и товароподемност, а и до повдигане на кърмата и носа, така че вълните или бушуващата вода щяха да се преодоляват по-лесно.

— Сега това е лодка на мързеливец — рече Карлоно, когато тръгнаха към другата страна на площадката.

— Мързеливец! — възкликна Тонолан, мислейки си за тежката работа.

Карлоно се усмихна на очакваната реакция.

— Има една дълга история за един мързеливец, чиято жена го тормозела и той зарязал цяла зима лодката си навън. Когато отишъл да я види, тя била пълна с вода, а ледът и снегът я били разширили. Всички си мислели, че е съсипана, но това била единствената лодка, която имал. Щом изсъхнала, я пуснал във водата и открил, че се управлява много по-лесно. Според историята след това всеки правел лодките по този начин.

— Историята е много смешна, когато се разправя както трябва — каза Маркено.

— И може би в нея има частица истина — добави Карлоно. — Ако правехме малка лодка, щяхме вече да сме готови, като се изключат сглобките — рече той, щом доближиха група мъже, които пробиваха отвори в краищата на дъските със свредла от кост. Работата беше досадна и тежка, но многото ръце я ускоряваха, а общуването намаляваше скуката.

— А аз щях да бъде съвсем близко до обвързването — каза Тонолан, забелязвайки Джетамио сред работещите.

— Усмихвате се, значи се е разпънала добре — рече младата жена на Карлоно, макар очите й да се стрелкаха към Тонолан.

— Ще бъдем по-сигурни, когато изсъхне — каза Карлоно, за да не предизвиква съдбата. — Как вървят стрингерите?

— Готови са. Сега обработваме дъските за къщата — отвърна една по-възрастна жена. Посвоему тя напомняше Карлоно, а също и Маркено, особено щом се усмихнеше. — Една млада двойка има нужда не само от лодка. За живота са нужни повече неща, скъпи Братко.

— Брат ти не по-малко от теб е нетърпелив да ги види свързани, Каролио — рече Бароно, усмихвайки се на двамата млади, които се гледаха с печални усмивки, без да изричат и дума. — Само че какво струва една лодка без къща?

Каролио го изгледа оскърбено. Това беше стар Рамудои афоризъм, който някога бе минавал за остроумен, но от много повтаряне се бе изтъркал.

— Их! — възкликна Бароно. — Пак се счупи!

— Днес е много кьопав — рече Каролио. — Чупи вече трето свредло. Мисля, че се опитва да се измъкне от досадните дупки.

— Не бъди толкова сурова към стопанина си — каза Карлоно. — Всеки чупи свредла. Нищо не може да се направи.

— Тя има право за едно нещо. Досадни дупки. Не мога да се сетя за нищо по-досадно — каза Бароно и широко се ухили, когато всички простенаха.

— Мисли си, че е забавен. Може ли да има нещо по-лошо от мъж, който си мисли, че е забавен? — обърна се Каролио към цялата компания. Всички се усмихнаха. Знаеха, че двамата прикриват голямата си взаимна привързаност с дърляне.

— Ако имаш свободни свредла, аз опитвам да правя дупки — каза Джондалар.

— Да не му има нещо на този млад човек? Никой не ще да пробива дупки — каза Бароно, но бързо стана.

— Джондалар е много заинтересуван от правенето на лодки — рече Карлоно. — Пробва си ръката с почти всички операции.

— Не е късно да го направим Рамудои! — каза Бароно. — Винаги съм го мислел за интелигентен младеж. Виж, за другия не съм толкова сигурен — добави с усмивка към Тонолан, който не забелязваше нищо, освен Джетамио. — Мисля, че дърво да падне отгоре му, няма да разбере. Нямаме ли нещо, дето и той да може да свърши?

— Може да събира дърва за парната къщичка или да бели кората на върбови шибучици за свързване на дъските — каза Карлоно. — Щом еднодръвката изсъхне и пробием дупки и корпуса, ще започнем да огъваме дъските, за да паснат. Колко време мислиш, че ще трябва, за да я завършим, Бароно? Трябва да кажем на Шамуд, та да определи ден за съчетанието.

Доландо ще трябва да изпрати вестители до другите Пещери.

— Какво друго още трябва да бъде направено? — попита Бароно, щом тръгнаха към един ъгъл, където в земята бяха побити яки колове.

— Носът и кърмата трябва да се скосят и… идваш ли, Тонолан? — рече Маркено.

— Как… О… да, идвам.

Когато се отдалечиха, Джондалар избра едно костено свредло, монтирано в дръжка от рог и започна да наблюдава как работи Каролио.

— Защо дупки? — попита той, след като тя направи няколко.

Карлоновата близначка бе също тъй отдадена на лодките като брат си — въпреки всички закачки — и също такъв експерт в завързването и сглобките, какъвто беше той в издълбаването и оформянето. Тя започна да обяснява, после стана и заведе Джондалар на друга работна площадка, където имаше една частично разглобена лодка.

За разлика от саловете, които зависеха от плаваемостта на съставните си материали, принципът на лодките на Шарамудои беше да се оформи въздушен джоб в дървена обвивка. Това бе забележително изобретение, което позволяваше по-добра маневреност и пренасянето на много по-тежки товари. Дъските, които се използваха за превръщането на служещата за основа на конструкцията еднодръвка в по-голяма лодка, се огъваха с топлина и пара, за да прилегнат добре към извития корпус, а после буквално се пришиваха към него, обикновено с върбови клонки, прекарани през предварително пробити отвори. Към кърмата и носа се прикрепваха с дибли. По-после за усилване на конструкцията и за монтиране на седалките по двата борда се поставяха подпори.

При добро изпълнение се получаваше водонепроницаема черупка, която можеше да издържи на усилията и ударите при усиленото ползване в продължение на няколко години. Понякога обаче износването и изгниването на върбовите влакна налагаха лодката да бъде напълно разглобена и построена отново. Отслабените дъски също се подменяха и продължителността на ефективното използване на лодките се увеличаваше значително.

— Ви… където стрингерите са махнати — рече Каролио и посочи на Джондалар разглобената лодка, — по горния край на еднодръвката има дупки.

Тя му тикна в ръцете една огъната дъска, която лягаше добре върху черупката.

— Това е бил първият стрингер. Дупките по гънката му страна съвпадат с дупките в корпуса. Виждаш ли, той е прихлупвал корпуса ей така и е бил пришит към горната му страна. После към този стрингер е бил пришит по-горният.

Двамата отидоха откъм още неразглобения борд на лодката. Каролио посочи разръфаните и прокъсани влакна в някои от отворите.

— Тая лодка отдавна плаче за пренареждане, но поне видя как се застъпват стрингерите. За малките лодки — за един или двама души — нямаш нужда от бордове, еднодръвката е достатъчна. Обаче са по-трудни за управление в бурни води. Може да излезнат от контрол, преди да си разбрал.

— Някой ден аз искам да науча — каза Джондалар. После забеляза извития стрингер и попита:

— Как огъвате дъски?

— С пара и напъване, също като еднодръвката, която сте разширили. Онези колове, при които са Карлоно и брат ти, са за обтяжките, които придържат стрингерите на място, докато ги зашият. Щом се пробият дупките, не отнема много време, стига всички да работят заедно. По-големият проблем е пробиването на дупките. Заостряме костените острия, но те се чупят много лесно.

Вечерта, когато всички тръгнаха към високата тераса, Тонолан забеляза, че брат му се е смълчал необичайно.

— За какво мислиш, Джондалар?

— За правенето на лодки. В него има повече неща, отколкото съм си мислел. Никога по-рано не съм чувал за такива лодки, нито пък съм виждал толкова изкусни гребци като Рамудои. Струва ми се, че хлапетата им се чувстват по-уверено в малките си лодки, отколкото като ходят. И са толкова изкусни със своите сечива…

Тонолан видя, че очите на брат му се озариха от ентусиазъм.

— Аз ги разгледах. Мисля, че ако успея да откъртя едно голямо парче от работния край на теслата на Карлоно, ще се получи гладка вдлъбната повърхност от вътрешната страна и с нея ще може да се работи много по-лесно. И съм сигурен, че мога да направя кремъчен резец, с който тези дупки ще се правят по-бързо.

— Значи това било! За малко си помислих, че наистина се интересуваш от правенето на лодки. Големи братко. Трябваше да се сетя. Работата не е в лодките, а в инструментите, които използват, за да ги правят. Джондалар, ти винаги в дън душата си ще бъдеш майстор на сечива.

Джондалар осъзна, че Тонолан е прав, и се усмихна. Направата на лодките беше интересен процес, ала точно сечивата бяха завладели въображението му. В групата имаше добри майстори на кремъка, но нито един от тях не го бе избрал за своя специалност. Нямаше никой, който да може да види как с няколко изменения сечивата могат да станат по-ефикасни. Той пък винаги бе изпитвал истинско удоволствие да прави инструменти, съответстващи на предназначението си и неговият съзидателен технически ум вече обмисляше възможностите за подобряване на използваните от Шарамудои сечива. Може би неговите уникални умения и знания бяха средството да се отплати на тези хора, на които бе толкова задължен.

* * *

— Мамо! Джондалар! Ей сега дойдоха още хора! Има вече толкова палатки, че не знам къде ще ги слагат — извика Дарво, като се втурна в къщурката. Сетне веднага изскочи, беше дошъл само да съобщи новините. Вътре просто не го сдържаше, отвън ставаха вълнуващи неща.

— Дошли са повече посетители, отколкото на свързването на Маркено и Толи, а тогава си мислех, че е голямо събиране — рече Серенио. — Само че тогава повечето хора, ако и да не бяха виждали Мамутои, бяха чували за тях. А за Зеландонии никой не е и чувал.

— Те не мислят, че имаме две очи, две ръце и два крака като тях ли? — каза Джондалар.

Той се чувстваше малко притеснен от многобройния народ. На Лятното събиране на Зеландонии обикновено виждаше повече хора, но тези тук бяха все чужденци, като се изключат обитателите на Доландовата Пещера и Пристана на Карлоно. Слухът се бе разпространил тъй бързо, че освен Шарамудон бяха дошли и други. Някои от роднините, близките, приятелите и познатите на Толи заедно с неколцина достатъчно любопитни, за да ги придружат, бяха пристигнали отрано. Освен това имаше хора от горното течение на реката или, по-скоро, реките — и от Сестрата, и от Майката.

Много от церемониите на Съчетанието му бяха непознати. За Обвързването на Зеландонии всички Пещери се събираха на предварително определено място, където няколко двойки едновременно се свързваха официално. Джондалар не бе привикнал толкова много хора да посещават пещерата на една-единствена двойка, за да присъстват на нейното свързване. Като единствен роднина на Тонолан той щеше да играе някаква неясна роля в церемониите и се чувстваше нервен.

— Джондалар, знаеш ли, че много хора биха се изненадали, ако разберат, че невинаги си толкова уверен, колкото изглеждаш? Не се притеснявай, ще се справиш — каза Серенио, притисна се към него и обви с ръце врата му. — Винаги си се справял.

Бе направила нужното. Близостта й бе приятно отвличане на вниманието — тя привлече мислите му върху себе си, без да се натрапва, а думите й бяха окуражаващи. Той я притегли към себе си, притисна топлата си уста към нейната и я задържа там, позволявайки си моментен чувствен отдих, преди напрежението му да се върне.

— Мислиш ли, че изглеждам добре? Това дрехи за пътуване, не специално облекло — попита той, внезапно осъзнал, че е с одеянията си на Зеландонии.

— Тук никой не знае това. Те се уникални, много специални. Мисля, че са точно като за случая. Би изглеждало прекалено обикновено, ако носиш нещо познато, Джондалар. Хората ще искат да видят не само Тонолан, но и теб. За това са дошли. Ако могат да те видят отдалеч, може би не всички ще пожелаят да се блъскат в навалицата, за да дойдат по-наблизо. Пък и ти се чувстваш добре в тези дрехи. Те също изглеждат добре на теб. Отиват ти.

Той я пусна и през една цепнатина погледна множеството отвън, доволен, че все още не му се налага да се изправи срещу него. Тръгна към дъното на жилището, докато наклоненият покрив му се изпречи, после се върна към предната част и пак надзърна.

— Джондалар, да ти направя малко чай? Това е специална смес, която научих от Шамуд. Тя ще те отпусне.

— Нервен ли изглеждам?

— Не, но имаш основание. Ще стане за един миг.

Тя наля вода в правоъгълната кутия за готвене и добави горещи камъни. Той придърпа дървената табуретка — тази, дето беше много ниска — и седна. Мислите му скачаха като зайци и той гледаше с празен поглед геометричните мотиви, гравирани върху кутията: серия коси успоредни линии над друга, наклонена в противоположната посока редица, така че се създаваше ефект на рибена кост.

Страниците на гравираните кутии бяха направени от единични дъски, в които донякъде бяха направени канали или жлебове. Дъските се нагряваха на пара, за да стане дървото пластично, и се огъваха рязко там, където бяха каналите, така че да се образуват ъглите, като последният ъгъл се захващаше с дибли. Близо до долния ръб се изрязваше нут, в който влизаше дъното на кутията. Кутиите бяха непропускливи, особено след като ги напълнеха и дървото набъбнеше. Покриваха ги с отделни капаци и ги използваха за много работи — от готвене до съхраняване.

Кутията го накара да се размисли за брат си и да съжали, че не е с него в този момент преди обвързването. Тонолан бързо бе разбрал техниката на Шарамудои за огъване и оформяне на дървото. Неговият занаят на правене на копия също използваше топлината и парата за изправяне на прътовете или пък за огъването им, когато ставаше дума за снегоходки. Мисълта за снегоходките напомни на Джондалар за началото на тяхното Пътешествие и той с носталгична болка се зачуди дали някога ще види отново дома си. Откакто бе облякъл старите си дрехи, се бореше с пристъпите на носталгия, които го обземаха, когато най-малко очакваше, заради някой ярък или горчив спомен. Този път поводът бе гравираният кухненски съд на Серенио.

— Джондалар, изпий си чая. Сигурна съм, че ще ти помогне.

Видя, че е забравил чашата в ръката си, усмихна се и отпи глътка. Вкусът беше приятен — стори му се, че между другите съставки разпознава лайка — а топлината му успокояваше. След малко почувства, че част от напрегнатостта му изтече нанякъде.

— Права си, Серенио. Чувствам по-добре. Не знам какво не наред.

— Не се случва всеки ден брат ти да се обвързва. Съвсем разбираемо е да си малко нервен.

Той пак я прегърна и я целуна със страст, която го накара да съжали, че ще трябва да тръгне толкова скоро.

— Видим довечера, Серенио — прошепна в ухото й.

— Джондалар, довечера ще има празник в чест на Майката — напомни му тя. — Не мисля, че при толкова много посетители някой от нас трябва да се обвързва предварително. Защо не оставим вечерта да се развие по естествения си начин. Можем да се имаме един друг по всяко време.

— Забравих — каза той и кимна в съгласие, макар по някаква причина да се чувстваше отблъснат. Странно, никога по-рано не бе изпитвал такова чувство. Напротив, досега винаги той самият искаше да бъде сигурен, че ще бъде свободен по време на празниците. Защо се усети наскърбен, когато Серенио го улесни? Импулсивно реши, че ще прекара вечерта с нея, независимо от празника на Майката.

— Джондалар! — влетя пак Дарво. — Изпратиха ме да те извикам. Чакат те — от вълнение, че са му възложили такава важна задача, бе останал без дъх и танцуваше от нетърпение.

— Бързай, Джондалар. Искат да дойдеш.

— Спокойно, Дарво — усмихна се мъжът на хлапето. — Идвам. Няма пропусне Свързването на брат ми.

Дарво се усмихна малко стеснително, защото осъзна, че никой не би започнал без Джондалар, ала това не намали нетърпението му. Той изтърча навън. Джондалар си пое дъх и го последва.

При появяването му сред тълпата се надигна глъчка и той се зарадва, като видя двете жени, които го очакваха. Рошарио и Толи го заведоха до малко хълмче близо до страничната стена, където го чакаха останалите. На върха на хълмчето с подаваща се над тълпата глава и рамене стоеше една белокоса фигура, чието лице бе частично скрито зад дървена полумаска със стилизирани птичи черти.

Щом доближи, Тонолан му се усмихна нервно. Джондалар се опита с усмивка да му изрази разбирането си. Ако той бе напрегнат, можеше да си представи как ли се чувства Тонолан и съжаляваше, че обичаите на Шарамудои не им позволяваха да бъдат заедно. Забеляза колко добре стоят дрехите на брат му и изпита остро, пронизващо съжаление. Никои двама души не бяха по-близки от братята по време на тяхното Пътешествие, но сега започваха да следват различни пътеки и Джондалар усети как се отдалечават. За миг го облада неочаквана горест.

Затвори очи и стисна юмруци, за да се овладее. Чуваше гласове от тълпата и му се струваше, че различава отделни думи — „висок“ и „дрехи“. Щом отвори очи, го порази мисълта, че една от причините Тонолан да изглежда толкова добре, е, че дрехите му са изцяло Шамудои.

Нищо чудно, че говорят за моите дрехи, помисли и за момент съжали, че е решил да носи толкова открояващи се одеяния. В края на краищата това, че Тонолан е един от тях, трябваше да улесни свързването. Джондалар все още бе Зеландонии.

Високият мъж се присъедини към групата на новите роднини на брат си. Въпреки че формално той не бе Шарамудои, това бяха и негови роднини, макар и далечни. Те и роднините на Джетамио бяха осигурили храната и подаръците, които щяха да бъдат разпределени между гостите. Колкото повече хора дойдеха, толкова повече подаръци щяха да бъдат изнесени. Причината за многото гости беше голямото уважение към младата двойка и нейното обществено положение, но ако хората си тръгнеха незадоволени, позорът щеше да е огромен.

Внезапно изшъткване накара всички да обърнат глави към една приближаваща група.

— Виждаш ли я? — попита Тонолан, застанал на пръсти.

— Не, но нали знаеш, че ще дойде? — каза Джондалар.

Когато стигна до Тонолан и роднините му, защитната фаланга се отвори като клин, за да покаже своето скрито съкровище. Гърлото на Тонолан пресъхна при вида на окичената с цветя красавица, която му отправи най-лъчезарната си усмивка. Щастието му бе тъй очевидно, че и Джондалар се усмихна с леко учудване. Както цветето привлича пчелата, така и Тонолан бе привлечен към обичната жена. Той поведе своята свита към средата на нейната група, докато роднините на Джетамио заобиколиха Тонолан и неговите роднини.

Двете групи се сляха, после се разделиха и Шамуд започна да свири на флажолет повтарящи се трели. Ритъмът се подчертаваше от друга фигура с птича полумаска, която удряше голям, обтегнат на обръч едностранен барабан. Друг Шамуд, предположи Джондалар. Досега небе виждал жената, но в нея имаше нещо познато. Може би просто между Тези, които служат на Майката съществуваше сходство, и тя го накара да се сети за дома.

Докато членовете на двата рода се събираха и прегрупираха във фигури, които изглеждаха доста сложни, но всъщност бяха вариации на проста серия от стъпки, белокосият Шамуд свиреше на малката флейта. Флейтата бе направена от дълга права пръчка, райберована с горещ въглен, имаше отделен мундщук, разположени по дължината отвори и изрязана на края птича глава с разтворена човка. Някои от издаваните от инструмента звуци имитираха съвършено звуците на птиците.

Двете групи приключиха с това, че застанаха в две редици една срещу, друга с хванати и вдигнати високо ръце, така че образуваха дълга арка. Щом двойката тръгна през арката, отминатите вече хора я последваха и сдвоената върволица бе поведена от Шамуд към края на терасата и покрай каменната стена. Джетамио и Тонолан бяха току зад флейтиста, следвани от Маркено и Толи. Джондалар и Рошарио и най-близките роднини на младата двойка. Останалите роднини вървяха подире им, а най-отзад идваше цялата тълпа от членове на Пещерата и гости. Гостуващият Шамуд, който биеше барабана, се настани близо до хората от своята Пещера.

Белокосият Шамуд ги поведе по пътеката към лодкостроителницата, после свърна по една странична пътека и ги заведе до Благословеното дърво. Докато хората прииждаха и се настаняваха край огромния стар дъб, Шамуд тихо даваше на младата двойка препоръки и съвети как да си осигурят щастливо съдружие и да получат благословията на Майката. Само най-близките родственици и неколцина други, които можеха да го чуят участваха в тази част от церемонията. Останалите приказваха помежду си, докато не забелязаха, че Шамуд ги изчаква мълчешком.

Хората си зашъткаха един на друг, но мълчанието им се нажежаваше от очакването. Сред пълната тишина кресливият глас на сойката прозвуча като призоваващ вик, а стакатото на петнисто зеления кълвач отекна в гората. Сетне излетя една горска чучулига и сладкозвучните й трели изпълниха въздуха.

Сякаш очаквала този знак, маскираната като птица фигура призова двамата млади да пристъпят напред. Шамуд извади дълга връв и направи примка на прост възел. Гледайки се с очи, в които нямаше място за никой друг, Тонолан и Джетамио хванаха ръцете си и ги мушнаха в примката.

— Джетамио за Тонолан, Тонолан за Джетамио, аз ви свързвам един за друг — каза Шамуд и здраво пристегна възела, като привърза китките им една за друга. — Както е вързан този възел, така и вие сте обвързани и обречени един на друг и един чрез друг с връзките на роднинството и Пещерата.

С вашето съчетание вие завършвате квадрата, започнат от Маркено и Толи.

При споменаването на имената им другата млада двойка пристъпи напред и четиримата събраха ръцете си.

— Както Шамудои споделят даровете на земята и както Рамудои споделят даровете на водата, така сега вие сте Шарамудои, за да си помагате винаги едни на други.

Толи и Маркено отстъпиха назад, а Шамуд засвири пронизителна мелодия. Тонолан и Джетамио бавно тръгнаха да обикалят древния дъб. При втората обиколка зрителите закрещяха благопожеланията си, а двамата започнаха да хвърлят върху тях птичи пух, цветни листенца и борови иглички.

На третата обиколка около Благословеното дърво със смях и викове се присъединиха и зрителите. Някой запя традиционна песен и още няколко флейти започнаха да акомпанират на певците. Други биеха барабани и кухи стъбла. После една от гостенките Мамутои извади раменна кост на мамут. Тя я удари с дървено чукче и всички за момент спряха. Звънтящият резониращ звук изненада човечето присъстващи, но изненадата нарасна, когато тя продължи да удря по костта. Тонът и тембърът на звука се променяха с мястото на ударите и тя се нагоди към мелодията на певеца и флейтата. В края на третата обиколка Шамуд отново застана отпред и поведе групата към лодкостроителницата край реката.

Джондалар бе пропуснал довършителните работи по лодката. Макар да бе участвал в почти всички фази от изграждането й, завършената лодка го накара да затаи дъх. Тя изглеждаше много по-широка, отколкото я помнеше, а пък дори от самото начало лодката не бе малка. Сега обаче нейната петдесет стъпкова дължина бе балансирана с подобаващо високи бордове от плавно извити дъски и високо издадена кърмова греда. Обаче не кърмата, а предната секция предизвика удивени възклицания. Извитият нос грациозно преминаваше в дълговрата водна птица, изрязана от дърво, която бе челно съединена с дибли.

Носовата част бе боядисана с тъмночервена и жълто-кафява охра, манганово черно и бял изпечен варовик. Ниско на корпуса имаше нарисувани очи, които да виждат под водата и да избягват скритите опасности, а носът и кърмата бяха изрисувани с геометрични мотиви. Седалките за гребците бяха разположени по цялата ширина на лодката, а дългите плоски гребла стояха в очакване. Над средната част за защита от дъжд и сняг бе опънато чергило от жълта издъбена кожа от дива антилопа и целият съд бе украсен с цветя и пера от птици.

Беше великолепен, та чак дъхът ти спираше. При мисълта, че е допринесъл за създаването на лодката Джондалар усети, че се издува от гордост, а в гърлото му засяда буца.

Лодката — независимо дали нова или ремонтирана — беше задължителна част от церемонията при всички съчетания, но твърде рядко се случваше да бъде толкова голяма и величествена. Беше въпрос на късмет, че Пещерата бе решила да изгради нова голяма лодка горе-долу по същото време, когато младата двойка бе обявила за намерението си. Сега обаче това изглеждаше особено подходящо, още повече че бяха дошли толкова много посетители. И Пещерата, и младата двойка спечелиха уважение за постижението.

Новосъчетаната двойка се качи в плавателния съд — малко несръчно, защото китките им бяха завързани — и се настани под чергилото на средната седалка. Мнозина от близките роднини ги последваха, а някои дори вдигнаха веслата. За да не се клати, лодката бе поставена между трупи на дървета, които стигаха чак до водата. Членовете на Пещерата и гостите се насъбраха да я бутнат в реката и с пъшкане и смях новата лодка бе пусната на вода.

Държаха се близо до брега, докато новият съд не бе обявен за годен — нямаше крен, нито пропускаше много вода — и после потеглиха надолу по течението на сватбено пътешествие до пристана на Рамудои. От пристана няколко души се изкачиха по стръмната пътека край водопада и се приготвиха да пуснат голямата плоска кошница, с която някога Тонолан и Джондалар бяха вдигнати до терасата. Този път обаче с кошницата качиха Тонолан и Джетамио, чиито ръце все още бяха завързани. Те се бяха съгласили да се свържат един с друг и поне този ден не можеха да се разделят.

Бяха сервирани огромни количества храна, обилно полята с вино от глухарчета, и на всички посетители бяха дадени дарове, които съответно повишиха престижа на двойката. С идването на вечерта новото обиталище, построено за младата двойка, започна да посреща посетители, като гостите се вмъкваха вътре и оставяха „нещо дребно“ за късмет на новобрачните. Подаръците се даваха анонимно, та да не отклоняват вниманието от сватбеното богатство, демонстрирано от Пещерата домакин. Всъщност стойността на подаръците можеше да се съпостави със стойността на раздадените дарове и всички отмятаха наум разликата, защото подаръците само наглед бяха анонимни.

Формата, конструкцията, изрисуваните или изрязани орнаменти оповестяваха кой е дарителят също тъй явно, както ако бяха дадени публично, не отделният майстор, който не бе от такова значение, а семейството, групата или Пещерата. По една общоизвестна и общоразбираема система за оценяване дадените и получените подаръци влияеха сериозно на относителния престиж, уважение и статус на различните групи. Без да бъде силова, борбата за общото уважение бе не по-малко оспорвана.

* * *

— Тонолан, явно много го ухажват — каза Джетамио, като забеляза групичката млади жени, които се навъртаха край небрежно подпрелия се на едно дърво близо до навеса висок рус мъж.

— Винаги е така. Тия негови големи сини очи карат жените да се събират около него като… пеперуди край огън — рече Тонолан и й помогна да подаде една дъбова кутия с боровинково вино на празнуващите гости. — Не си ли забелязала? Никога ли не те е привличал?

— Ти пръв ми се усмихна — каза тя и доволното му ухилване предизвика у нея чудесна реакция. — Но ми се струва, че ги разбирам. Не са само очите. Той се откроява, особено в тези дрехи. Те му стоят добре. Но не е само това. Мисля, че жените чувстват, че той… търси. Оглежда се за някого. И е тъй отзивчив… чувствителен… висок и така добре сложен. Той наистина е красив. А и в очите му има нещо. Забелязал ли си, че на огъня стават виолетови? — попита тя.

— Мисля, че каза, че не те привлича — рече Тонолан смутен, а тя намигна дяволито.

— Завиждаш ли му? — попита го меко.

Тонолан помълча.

— Не. Никога. Не знам защо, тъй като много мъже му завиждат. Погледни го — струва ти се, че всичко му е дадено.

Както казваш, е добре сложен, красив, погледни всички тия хубави жени край него. Нещо повече. Има сръчни ръце: той е най-добрият майстор на кремъка, който съм виждал. Главата му работи, макар да не вири нос. Хората го харесват — и мъжете, и жените. Би трябвало да е щастлив, а не е. Трябва да намери някоя като теб, Тамио.

— Не, не като мен, но трябва да намери някоя. Харесвам брат ти, Тонолан. Надявам се, че ще намери това, което търси. Може би някоя от тези жени?

— Едва ли. Виждал съм тази гледка и по-рано. Може би ще се позабавлява с някоя или с няколко, но няма да намери каквото търси — двамата отсипаха малко вино в мяховете, оставиха другото за веселбарите и тръгнаха към Джондалар.

— Ами Серенио? Изглежда, че той се грижи за нея, а знам, че тя изпитва към него повече, отколкото смее да си признае.

— Грижи се за нея, грижи се и за Дарво. Но… може би за него няма подходящ човек. Може би търси някакъв блян, някоя донии — Тонолан влюбено се усмихна. — Първия път, когато ми се усмихна, те помислих за донии.

— Ние казваме, че духът на Майката става птица. Тя събужда слънцето със Своите песни и докарва пролетта със Себе си от юг. През есента някои птици остават, за да ни напомнят за Нея. Хищните птици, щъркелите, всички птици притежават някои от чертите на Мудо — една върволица бягащи деца пресече пред тях и ги спря. — Малките деца не обичат птиците, особено ако са непослушни. Мислят си, че Майката ги наблюдава и знае всичко. Някои майки им говорят така. Чувала съм за възрастни хора, които са си признавали разни лоши деяния при вида на някои птици. Други пък разправят, че Тя ще те заведе вкъщи, ако се изгубиш.

— Ние казваме, че духът на Майката става донии, лети с вятъра. Може би Тя изглежда като птица. Никога не съм мисли за това по-рано — рече той и й стисна ръката. После я погледна и изпълнен с любов й прошепна с дрезгав от вълнение глас:

— Никога не съм мислил, че ще те намеря — опита се да прегърне раменете й, но усети, че китката му е вързана за нейната и се намръщи. — Радвам се, че завързахме възела, но кога ще го разрежем? Искам да те прегърна, Тамио.

— Може би идеята е да разберем, че можем да бъдем обвързани прекалено здраво — се засмя тя. — Скоро ще можем да напуснем празненството. Хайде да занесем на брат ти малко вино, докато още има.

— Може би няма да иска. Пиенето го забавлява, но не пие много. Не обича да губи контрола си, да прави глупости.

Щом излезнаха от сянката на навеса, изведнъж ги забелязаха.

— Ето ви и вас! Исках да ти пожелая щастие, Джетамио — каза една млада жена. Тя беше Рамудои от друга Пещера, млада и жизнена. — Ти си такава късметлийка, при нас никога не идват да презимуват хубави чужденци — тя насочи това, което мислеше, че е неотразима усмивка към високия мъж, ала изумителните му очи гледаха друга млада жена.

— Права си. Късметлийка съм — каза Джетамио и се усмихна размекващо на другаря си.

Младата жена погледна Тонолан и сподави една въздишка.

— И двамата са толкова хубави. Струва ми се, че не бих могла да избера!

— Няма и да избираш, Черунио — рече другата жена. — Ако искаш да се обвържеш, ще трябва да се спреш на един мъж.

Разнесе се взрив от смях и младата жена се изпъчи от вниманието, което привлече към себе си.

— Просто още не съм намерила мъж, на когото да се спра — и се усмихна на Джондалар.

Черунио беше най-ниската от групата и Джондалар наистина не я бе видял досега. Сега обаче я забеляза. Макар и ниска, тя беше жена на място и притежаваше такъв жив ентусиазъм, който подканяше. Беше почти пълна противоположност на Серенио. В очите му пролича интерес и Черунио почти потръпна от задоволство, че е привлякла вниманието му. Внезапно тя обърна глава, дочула някакъв звук.

— Чувам ритъм, канят се да правят танц за двойки — каза.

— Ела, Джондалар.

— Не зная стъпки.

— Аз ще ти ги покажа, не е трудно — каза Черунио, като усърдно го теглеше към музиката. Той се подчини на подканването.

— Чакайте, и ние идваме — рече Джетамио.

Другата жена не бе особено доволна, че Черунио тъй бързо е привлякла вниманието на Джондалар и той чу Радонио да казва: „Не е трудно… засега!“, след което се раздаде силен смях. Но тъй като четиримата тръгнаха да танцуват, той не успя да долови конспиративния шепот.

Това е последният мях вино. Джондалар — рече Тонолан. Джетамио казва, че се очаква да започнем танца, макар да няма нужда да оставаме. Смятаме да се измъкнем, щом можем.

— Не искате ли да го вземете с вас? За да отпразнувате насаме?

Тонолан се усмихна на стопанката си.

— Е, не е съвсем последният — скътахме още един. Но не мисля, че ще имаме нужда от него. Само да остана заедно с Джетамио ще е достатъчно празненство.

— Техният език звучи толкова приятно, нали, Джетамио? — каза Черунио. Разбираш ли нещо от него?

Малко, но смятам да науча повече. А също и Мамутои. Толи измисли всички да научим езиците на другите.

— Толи казва най-добър начин да научиш Шарамудои е да говориш през цялото време. Тя права. Съжалявам. Черунио. Не учтиво да говоря Зеландонии — извини се Джондалар.

— О, нямам нищо против — каза Черунио, въпреки че имаше. Не обичаше да я отстраняват от разговора. Извинението обаче напълно я задоволи, а включването и в групата на новосъчетаната двойка и високия хубав Зеландонии си имаше своите компенсации. Тя добре съзнаваше завистливите погледи, които й хвърляха няколко млади жени.

В дъното на площадката, извън навеса гореше голям огън. Те влезнаха в сенките, виненият мях направи един кръг и щом се оформи групичка танцьори, двете млади жени показаха на мъжете основните стъпки на танца. Флейти, барабани и клонки започнаха жива мелодия, която бе подета от свирачката на мамутска кост и тоновете й, които наподобяваха тоновете на ксилофон, допринесоха за уникалния звук.

Щом танцът започна, Джондалар забеляза, че основните стъпки могат да бъдат усложнени с вариации, ограничени само от въображението и умението на танцьора и че понякога някои човек или двойка показват такъв изключителен ентусиазъм, че всички други спират, за да ги окуражават с викове и да тропат с крака в такт. Около танцьорите се насъбраха хора, които се люлееха и пееха, и без нарочно прекъсване музиката мина в друго темпо. Нещата продължаваха по този начин. Музиката и танците никога не спираха, а хората се присъединяваха — музиканти, танцьори, певци — и се отказваха, когато искаха, като създаваха безкрайни вариации на тоналност, темпо, ритъм и мелодия, които щяха да продължат, докато има желаещи.

Черунио беше пъргав партньор и Джондалар, пийнал повече вино от обикновено, влезе в общото настроение. Някой започна да пее песен с отговори, като изпя първия познат стих. Не след дълго Джондалар откри, че думите в песента се променят според случая, с цел да предизвикат смях, често пъти с намеци за Дарове и Удоволствия. Скоро тя се превърна в състезание между тези, които се опитваха да бъдат забавни и тези, които се опитваха да не се разсмеят. Някои от участниците даже правеха гримаси, опитвайки се да предизвикат желаната реакция. После в центъра на люлеещия се в такт с песента кръг излезе един мъж.

— Ей го Джондалар, едър като звяр. Която поиска, може да притиска. Ч’рунио е сладка, ала дребна хапка. За нея щом се наведе, ще се скърши той на две.

Куплетите на мъжа имаха желания резултат: хората виеха от смях.

— Как ще го направиш, Джондалар? — изрева някой. — Ако поискаш да я целунеш, ще си скършиш гръбнака!

Джондалар се усмихна на младата жена.

— Няма скърша — рече той, после буквално вдигна Черунио във въздуха и сред общото тропане с крака и одобрителния смях я целуна. Тя го прегърна през врата и с жар отговори на целувката му. Той бе забелязал, че няколко двойки се бяха измъкнали от групата към палатките или рогозките в по-скришните местенца и бе започнал да мисли в тази посока. Забележителният ентусиазъм, с който го целуна, го накара да мисли, че тя може би ще се съгласи.

Не можеха да напуснат незабавно — щяха само да предизвикат още смях — но можеха да започнат да се измъкват по-настрани. Няколко новодошли се присъединиха към певците и зяпачите и ритъмът се смени. Беше подходящ момент да се гмурнат в сенките. Както насочваше Черунио към периферията на тълпата, внезапно се появи Радонио.

— Цяла вечер беше твой, Черунио. Не мислиш ли, че е време да го споделиш? В края на краищата това е празник в чест на Маркено и от нас се очаква да споделяме Нейния Дар.

Радонио се промъкна между тях и целуна Джондалар.

После го прегърна друга жена, сетне още няколко. Бе заобиколен от млади жени, като първоначално нещата се ограничаваха до целувки и галене. Но след време няколко чифта ръце започнаха да го опипват съвсем интимно, а той не бе много сигурен дали това му харесва. Смяташе се, че Удоволствията са въпрос на избор. Дочу приглушени звуци от боричкане, но изведнъж му се отвори много работа да парира ръцете, които се опитваха да развържат панталоните му и да бръкнат вътре. Това вече бе прекалено.

Той се отърси от тях доста грубичко. Когато накрая разбраха, че на никоя няма да позволи да го докосне, се дръпнаха назад, подсмърчайки. Изведнъж забеляза, че някой липсва.

— Къде Черунио? — попита.

Жените се спогледаха и запищяха от смях.

— Къде Черунио? — настоя той и когато получи в отговор само нови хихикания, бързо пристъпи напред и сграбчи Радонио. Стисна ръката й до болка, но тя не искаше да си признае.

— Помислихме, че тя би трябвало да те сподели — каза Радонио с насилена усмивка. — Всеки иска големия хубав Зеландонии.

— Зеландонии не иска всекиго. Къде Черунио?

Радонио изви глава настрани и отказа да отговори.

— Ти казваш искаш голям Зеландонии? — беше ядосан и това пролича в гласа му. — Ето ти голям Зеландонии! — и я накара да падне на колене.

— Причиняваш ми болка! Защо не ми помогнете?

Но другите млади жени не бяха твърде уверени, че биха желали да се окажат по-наблизо. Като я държеше за раменете, Джондалар събори Радонио на земята пред огъня. Музиката спря, хората се стълпиха наоколо, неуверени дали трябва да се намесят. Тя се бореше да се изправи, но той я притискаше с тялото си.

— Искаш голям Зеландонии, имаш голям Зеландонии. Сега къде Черунио?

— Тук съм, Джондалар. Държаха ме ей там и ми напъхаха нещо в устата. Казаха, че само се шегуват.

— Лоша шега — рече той, като стана и помогна на Радонио да се изправи. В очите й имаше сълзи и тя разтриваше ръката си.

— Ти ме нарани — изплака.

Внезапно той осъзна, че всичко е било замислено като шега и че той я е развалил. Не му бяха причинили болка, нито пък на Черунио. Не трябваше да поваля Радонио. Яростта му се изпари, заместена от раздразнение.

— Аз… аз не смята да те нараня… аз…

— Не си я наранил, Джондалар. Не чак толкова — каза един от мъжете, който бе видял всичко. — А и тя си го търсеше. Тя винаги започва разни работи и предизвиква разправии.

— Ти просто искаш тя да започне нещо с тебе — скочи в защита на Радонио една от младите жени, след като видя, че всичко влезе в нормалните си граници.

— Вие можете да си въобразявате, че на един мъж ще му хареса всички да го награбите така, само че няма да му хареса.

— Не е вярно — каза Радонио. — Мислиш, че не сме те чували какви шеги си нравиш, когато смяташ, че си сам, за тази или онази жена? Чувала съм те да говориш, че искаш всички жени едновременно. Даже съм те чувала да говориш, че искаш момичета преди Първия обряд, а знаеш, че те не могат да бъдат докосвани, даже ако Майката ги е подготвила.

Младият мъж се изчерви и Радонио реши да укрепи позициите си.

— Някои от вас даже приказват как биха взели женски плоскоглавци!

Внезапно от сенките в края на огъня се извиси огромният силует на една жена. Тя бе не толкова висока, колкото дебела, невероятно дебела. Монголоидната гънка над очите, както и татуираното лице говореха за чуждестранния й произход, въпреки че носеше кожена туника на Шамудои.

— Радонио! — рече тя. — Няма защо да говориш мръсотии на празника в чест на Майката.

Сега Джондалар разпозна жената.

— Съжалявам, Шамуд — каза Радонио и сведе глава. Лицето й се зачерви от смущение и тя изглеждаше наистина разкаяна. Джондалар осъзна, че е още съвсем млада. Всички те бяха почти момичета. Беше се държал отвратително.

— Мила моя — меко каза жената на Радонио, — един мъж обича да го поканят, а не да го нападнат.

Джондалар я погледна по-внимателно. И той мислеше така.

— Но ние не искахме да го нараним. Мислехме, че ще му хареса… след известно време.

— Може би щеше да му хареса, ако бяхте по-ловки. Никой не обича да бъде насилван. Нали не ти се понрави, когато си помисли, че той може да те насили?

— Той ми причини болка!

— Наистина ли? Или те накара да направиш нещо, което не искаше? Мисля, че от това те е заболяло много повече. Ами Черунио? Никоя от вас ли не помисли, че можете да й причините болка? Насила не можете да накарате никого да се наслаждава на Удоволствието. Това не показва почит към Майката. Това осквернява Нейния Дар.

— Шамуд, ти се обзалагаше…

— Спряла съм играта. Хайде, Радонио, празник е. Мудо иска Нейните деца да бъдат щастливи. Това беше дребна неприятност, не я оставяй да ти провали забавлението, миличка. Танците пак започнаха, иди и потанцувай.

Щом жената се върна към хазарта, Джондалар хвана ръцете на Радонио.

— Аз… съжалявам. Аз не мисля. Не мисля да те заболи. Моля те, аз чувствам срам… извиняваш?

Първият импулс на Радонио — да се нацупи и да се оттегли ядосана — се изпари, щом погледна честното му лице и тъмновиолетовите му очи.

— Беше глупава… детинска шега — рече тя и почти пометена от цялостното му излъчване, се люшна към него. Той я хвана, наведе се към нея и я целуна дълго и изкусно.

— Благодаря ти, Радонио — каза и се обърна да си ходи.

— Джондалар! — викна подире му Черунио. — Къде отиваш?

С чувство за вина той разбра, че я е забравил. Върна се при нисичката, хубава, жива млада жена, без съмнение много привлекателна, вдигна я и я целуна страстно и със съжаление.

— Черунио, аз давам обещание. Всичко туй не се случва, ако не съм тъй готов да наруша обещание, но ти направи лесно да го забравя. Надявам се… някой друг път. Моля те, не се сърди — и Джондалар бързо закрачи към къщурките под пясъчниковия надвес.

— Защо ли трябваше да идваш и да развалиш вечерта на всички, Радонио? — каза Черунио, гледайки как той си отива.

Кожената завеса на вратата на жилището, което споделяше със Серенио, бе пусната, но пред нея нямаше кръстосани дъски. Въздъхна с облекчение. Ако не друго, тя поне не бе вътре с друг. Отметна завесата настрани, вътре бе тъмно. Може би я нямаше. Може би все пак е с някой друг. Като си помисли, се сети, че не я е виждал от церемонията насам. А и точно тя поиска да не се уговарят. Той само си бе обещал да прекара нощта с нея. Може би тя си имаше други планове или пък го бе видяла с Черунио.

Опипом стигна до задната част на жилището, където бяха натъпканите с пера възглавнички и покритият с кожи одър. Леглото на Дарво до страничната стена бе празно. Това се очакваше. Посетителите бяха нещо рядко, особено на неговата възраст. Вероятно се беше запознал с няколко момчета и щяха да прекарат нощта заедно, опитвайки се да останат будни.

Наближи дъното и наостри уши. Дали не чу дишане? Пресегна се през одъра и напипа една ръка, а на лицето му изгря радостна усмивка.

Върна се обратно, взе един горещ въглен от централния огън и бързо го понесе върху парче дърво. Запали фитилчето от мъх на малката каменна лампа и кръстоса пред вратата две дъски — знак, че не искат да бъдат безпокоени. Вдигна лампата, отиде тихо до леглото и загледа спящата жена. Дали да я събужда. Да, реши той, но бавно и нежно.

Идеята затопли слабините му. Съблече дрехите си и се плъзна до нея, свивайки се около топлинката й. Тя промълви нещо и се обърна към стената. Започна да я гали с дълги нежни движения, чувствайки сънената й топлина под дланта си и вдишвайки мириса й на жена. Изследва всичките й очертания — ръката чак до края на пръстите, острите лопатки и изпъкналия гръбначен стълб, който водеше до чувствителния кръст, надигащата се издатина на хълбоците, бедрата и задната страна на колената, прасците и глезените. Тя дръпна стъпала, когато допря ходилата й. Протегна ръка да хване гърдата й и усети как зърното се свива и втвърдява в дланта му. Прииска му се да го засмуче, но вместо това притисна тяло към гърба й и започна да целува раменете и врата й.

Обичаше да докосва тялото й, да го изследва и открива наново. Не само нейното, знаеше това. Той обичаше всички женски тела заради тях самите и заради чувствата, които предизвикваха у него. Мъжествеността му вече пулсирайте и напираше, зажадняла, но все още под контрол. Винаги бе по-добре да не се отпуска твърде бързо.

— Джондалар? — издума един сънен глас.

— Да.

Тя се обърна по гръб и отвори очи.

— Сутрин ли е?

— Не.

Той се подпря на една ръка и я погледна отвисоко, докато галеше гръдта й, сетне се приведе да засмуче зърното, което преди това бе пожелал да усети в устата си. Погали стомаха й, пресегна се за топлинката между бедрата й и положи ръка върху космите на нейния хълм. Тя имаше най-мекото и нежно срамно окосмяване от всички жени, които познаваше.

— Искам те, Серенио. Искам да почета Майката с теб, тази нощ.

— Трябва да ми дадеш малко време да се събудя — каза тя, но в ъглите на устата й играеше усмивка. — Има ли малко студен чай? Искам да си изплакна устата, виното винаги оставя такъв ужасен вкус.

— Ще погледна — стана той.

Серенио се усмихна отпуснато, когато Джондалар се върна с една чаша. Понякога обичаше просто да го гледа — беше така възхитително мъжествен: мускулите, играещи по гърба му, могъщият, покрит с руси косми гръден кош, твърдият стомах, бедрата — целите сила и жилавост. Лицето му беше едва ли не прекалено съвършено: здрава квадратна челюст, прав нос, чувствена уста — тя добре знаеше колко чувствена може да бъде. Чертите му бяха тъй фино изваяни и така пропорционални, че щяха да го смятат за прекрасен, ако не бе толкова мъжествен, или ако прекрасен бе дума, която се използва за мъже. Даже ръцете му бяха здрави и чувствителни, а очите му — изразителни. Принуждаващите невероятни сини очи, които с един поглед можеха да разтуптят женското сърце, я караха да възжелае тази твърда, горда великолепна мъжественост, щръкнала отпреде му, преди още да я е видяла.

Първия път, когато я бе видяла, се бе изплашила малко, докато не бе разбрала колко добре си служи с нея. Той никога не я насилваше в нея и я вкарваше само колкото тя можеше да поеме. Тя сама се насилваше, искаше я цялата, желаеше да може да я поеме цялата. Бе щастлива, че я е събудил. Стана, когато й подаде чашата, но преди да отпие, се приведе и налапа пулсиращата глава. Джондалар притвори очи и остави насладата да се разлее по тялото му.

Тя седна, отпи и стана.

— Трябва да излезна — каза. — Има ли още много будни? Не ми се иска да се обличам.

— Хора още танцуват, още е рано. Може би трябва да използваш кутия.

Щом тя тръгна назад към леглото, той я загледа. О, Майко! Прекрасна жена с тъй хубави черти и тъй мека коса. Краката й бяха дълги и грациозни, хълбоците — малки, но добре оформени. Гърдите й бяха малки, стегнати, добре оформени, с високо щръкнали зърна — момичешки гърди. Единственият белег за майчинството й бяха няколкото стрии по стомаха й, а единственият белег за годините й — няколкото врязани линии в краищата на очите.

— Мислех, че ще се върнеш късно, празник е — рече тя.

— Ти защо тука? Ти не каза ли: „не се уговаряме“?

— Не срещнах нищо интересно и бях уморена.

— Ти интересно… аз неуморен — усмихна се той. Прегърна я и целуна топлата й уста, езикът му я заизследва и той я притисна към себе си. Тя усети твърдото топло потръпване на стомаха си и я заля гореща вълна.

Той възнамеряваше да удължи акта и да се контролира, докато тя стане съвсем готова, но скоро се намери зажаднял за устата и врата й, смучейки и придърпвайки зърната й, докато тя придържаше главата му към гърдите си. Ръката му посегна към пухкавия й хълм и я намери гореща и влажна. Лек вик се изтръгна от устните й, щом той докосна малкия твърд орган в топлите й гънки. Тя се повдига и притисна към него, а той галеше мястото, за което знаеше, че й доставя удоволствие.

Усети какво желае тя този път. Разместиха се — той се обърна настрани, тя — по гръб. Тя вдигна едното си бедро над ханша му, премести другото между бедрата му и, докато той галеше и търкаше центъра на удоволствието, пресегна да насочи зажаднялата му мъжественост в дълбоката си цепка. Извика от страст при влизането му и почувства изключителната възбуда от двете едновременни усещания.

Джондалар усети как топлината й го обгръща и навлезе в нея, а тя се смъкна надолу, опитвайки се да го поеме целия. Той се дръпна назад и пак влезе в нея, докато не можеше да проникне по-навътре. Тя се повдигна към ръката му и той започнала я масажира по-силно, като пак се гмурна в нея. Той бе така набъбнал, така готов, че тя изплака от нарастващото у нея напрежение. Натисна се върху него, той усети как слабините му се напрягат. Потърка я силно и влезе вътре, после още веднъж, а после мощни вълни ги притиснаха един към друг, стигнаха неудържимия си връх и ги заляха с великолепно облекчение. Последните няколко погалвания предизвикаха потръпване и пълно задоволство.

Лежаха неподвижно и дишаха тежко с преплетени крака. Тя пак се натисна върху него. Едва сега, преди той да се отпусне, но без да е напълно набъбнал, успя да го побере целия в себе си. Като че ли той винаги й даваше повече, отколкото можеше да му даде тя. Не му се мърдаше — би могъл почти да заспи, но и да заспи не му се искаше. Накрая извади спадналия си член и се сви към нея. Тя лежеше неподвижно, но Джондалар знаеше, че не спи.

Мислите му заблуждаха и изведнъж се усети, че мисли за Черунио, за Радонио и за останалите млади жени. Как ли ще изглежда да бъде с всички тях? Да усеща край себе си всички тези топли, узрели женски тела, топлите им бедра, заоблените им задници и влажните им кладенци? Да поеме в устата си нечия гръд, а ръцете му да изследват други две женски тела? Почувства как искрата на възбудата се подновява. Защо ги бе отблъснал? Много е глупав понякога.

Погледна жената до себе си и се зачуди колко време ще му отнеме да я подготви още веднъж, после дъхна в ухото й. Тя му се усмихна. Целуна врата й, после устата. Този път щеше да бъде по-бавен, нямаше да бърза. Тя е красива, прекрасна жена… защо не мога да се влюбя?