Джийн М. Оел
Долината на конете (23)

22

Айла се привдигна, плъзна се от Уини и подаде капещия мях на Джондалар. Той го пое и запи с големи жадни глътки. Бяха далеч надолу в долината, почти в степта и на доста голямо разстояние от потока.

Златистата трева около тях се полюшваше на вятъра. Събираха топчесто просо и дива ръж от един смесен посев, който включваше и клюмнали класове на недоузрял двуреден ечемик и два вида пшеница — приалпийска и див еднозърнест лемец. Еднообразното прихлъзване на ръката по всяко стъбло, за да се откъснат малките твърди семена беше трудна работа. Малкото кръгло просо, което слагаха от едната страна на преградените си кошници, провесени на корда от врата така, че ръцете да са свободни, се отронваше лесно, но се нуждаеше от допълнително отвяване. Ръжта, която влизаше в другата половина на кошниците, веднага се отделяше от плевелите.

Айла нахлузи кордата на врата си и се хвана на работа. Малко след това се присъедини и Джондалар. Известно време събираха зърна един до друг, сетне той се обърна към нея:

— На какво прилича ездата, Айла?

— Трудно е за обясняване — рече тя и се спря да помисли. — Когато препускаш бързо, е вълнуващо. Само че и бавната езда е вълнуваща. Много ми е приятно, като яздя Уини.

Тя пак започна да работи, сетне спря.

— Искаш ли да опиташ?

— Какво да опитам?

— Да пояздиш Уини.

Той я погледна, за да определи дали наистина го мисли. От някое време му се искаше да язди кон, но тя изглежда имаше толкова лична връзка с животното, че не знаеше как по-тактично да я помоли.

— Да, бих искал. Само че дали Уини ще ми разреши?

— Не знам — тя погледна да види къде е слънцето и прехвърли кошницата на гърба си. — Ще видим.

— Сега ли? — попита той. Тя кимна и тръгна назад. — Мислех, че отиде да вземеш вода, за да можем да наберем повече зърно.

— Така беше. Забравих, че с два чифта ръце се събира по-бързо. Гледах само моята кошница, не съм свикнала да ми помагат.

Многостранните умения на мъжа постоянно я изненадваха. Той не сама желаеше, но и бе способен да върши всичко, което тя правеше, или поне можеше да се научи. Беше любопитен и се интересуваше от всичко, като най-много опитваше да изпробва всяка новост. В него тя можеше да види себе си. Това й даде възможност отново да прецени колко необичайна трябва да е изглеждала на Клана. И въпреки това я бяха взели и се бяха опитали да я вместят в своя начин на живот.

Джондалар отметна кошницата си на гърба и закрачи до нея.

— За днес ми стига. Ти вече имаш толкова много зърно, Айла, а ечемикът и житото още дори не са узрели. Не разбирам защо искаш още.

— За Уини и за нейното бебе. Те ще имат нужда и от трева. Уини пасе навън през зимата, но когато снегът е дълбок, много коне умират.

Обяснението бе напълно достатъчно да сподави всяко възражение, което евентуално би имал. Сега, когато бяха прекратили работа и се връщаха през високата трева, те се наслаждаваха на топлото слънце, Джондалар носеше само набедрена препаска и кожата му вече бе потъмняла като нейната. Айла се бе облякла в късото си лятно наметало, което я покриваше от кръста до бедрата и, нещо по-важно, даваше възможност за гънки и джобове за носене на инструменти, прашка и други предмети. Единственото й друго одеяние беше малката кожена торбичка на врата й. Джондалар много пъти се бе улавял, че се възхищава на твърдото й гъвкаво тяло, но не правеше явни жестове, а и тя не ги предизвикваше.

Той предвкусваше ездата на кобилата, като се чудеше какво ще направи Уини. Ако му се наложеше, би могъл бързо да се махне от пътя й. Като се изключи лекото накуцване, кракът му беше наред и той си мислеше, че с времето то ще изчезне. Айла бе извършила чудеса при лечението на раната му. Имаше толкова много, за което да й благодари. Беше започнал да си мисли за тръгване — нямаше причина да остане по-дълго — но тя изглежда не бързаше той да си тръгне и Джондалар продължаваше да отлага. Искаше да й помогне да се подготви за идващата зима, ако не друго, дължеше й поне това.

А тя трябваше да се грижи и за конете. Не се беше сетил за това.

— Сигурно трябва доста работа, за да се натрупа храна за конете?

— Не чак толкова — рече тя.

— Мислех си, че ти каза, че имат нужда и от трева. Не можеш ли да нарежеш цели стъбла и да ги занесеш в пещерата? После, вместо да събираш зърната в тези — посочи кошниците, — можеш да изтръскаш зърната в една кошница. И освен това да имаш и трева.

Тя спря и се намръщи в обмисляне на идеята.

— Може би… Ако стъблата се оставят да изсъхнат, след като се отрежат, зърната може да се оронят лесно. Някои по-лесно, други — по-трудно. Остава още житото и ечемикът… струва си да се опита — на лицето й се разля широка усмивка. — Джондалар, мисля, че ще стане!

Бе тъй развълнувана, че и той се усмихна. В чудесните му съблазнителни очи ясно се виждаше, че той я харесва, че откровено й се радва, че тя го привлича. Ответната й реакция беше пряма и спонтанна.

— Джондалар, много ми харесва, когато… ми се усмихваш с устата и с очите си.

Той се засмя с неочаквания си несдържан, неудържимо буен смях. Толкова е откровена, помисли си. Не мисля, че й се е случвало до се държи другояче, освен напълно откровено. Рядка жена!

Айла се зарази от изблика му. Усмивката й отстъпи пред веселието му, премина в хихикане, а сетне прерасна във всеобземащо и неограничавано радостно ликуваме.

Останаха без дъх и за малко възвърнаха контрола си, сетне избухнаха в нови спазми, накрая дълбоко си запоемаха въздух и заизтриваха очите си. Никой от двамата не можеше да каже какво чак толкова изключително смешно има, смехът им се подхранваше от самия себе си. Но той бе не само израз на веселото положение, а и изливане на натрупаното напрежение.

Когато пак тръгнаха, Джондалар сложи ръка на кръста на Айла — приятелски рефлекс заради споделения смях. Усети я да се смразява и незабавно отдръпна ръка. Беше си обещал, а също и на нея, макар тогава тя да не го бе разбрала, че няма да й се натрапва. Ако се е заклела да се въздържа от Удоволствията, той не възнамеряваше да се поставя в положение, което може да я принуди да му откаже. Внимаваше много да показва уважението си към нея.

Само че вече бе подушил женския мирис на топлата й кожа, бе почувствал набъбналата гръд до себе си. Изведнъж се сети откога не е лягал с жена, а набедрената препаска не направи нищо, за да скрие насоката на мислите му. Обърна се настрани да скрие тъй явната подутина, но всичко, което можеше да направи, беше да й попречи да скъса дрехата му. Удължи крачка и почти побягна пред нея.

— Дони! Как само искам тази жена! — измърмори през зъби.

Като го видя да се втурва напред, в ъгълчетата на очите на Айла се показаха сълзи. В какво сбърках? Защо се дръпна от мен? Защо не иска да ми даде своя сигнал? Виждам нуждата му, защо той не иска да я облекчи с мен? Толкова ли съм грозна? Припомни си усещането на ръката му около нея и потрепери. Ноздрите й бяха пълни с мъжката му миризма. Повлече се бавно, защото не искаше да застава лице в лице с него. Чувстваше се така, както когато бе малко момиченце и беше направила нещо, което знаеше, че не трябва да прави — само че този път не знаеше какво е било то.

Джондалар бе стигнал до студената сянка на ивицата дървета край потока. Нуждата му бе толкова неотложна, че не можа да се сдържи. Само миг след като се скри от погледа зад гъстите листа, спазми от гъсто бяло бликнаха към земята. После, докато все още се държеше в ръка, облегна разтреперан глава на дървото. Не бе нищо повече от едно освобождаване, но поне можеше да застане срещу жената, без да се опита да я хвърли на земята и да я насили.

Намери една пръчка, разрови почвата и покри субстанцията на Удоволствията си със земята на Майката. Зеландони му бе казала, че да пролееш Дара на Майката е разхищение, но ако това се наложи, той трябва да й бъде върнат — пролян на земята и покрит. Зеландони е права, помисли. Разхищение си беше и в него нямаше никакво удоволствие.

Тръгна покрай потока, защото му беше неудобно да излезе на открито. Видя я да го чака до големия камък, прегърнала с ръка жребчето и притиснала глава към врата на Уини. Изглеждаше тъй уязвима, когато търсеше поддръжка и успокоение в животните. Би трябвало да се опре на мен, помисли си, би трябвало аз да я успокоя. Беше сигурен, че той е причината за разстройството й и се засрами, сякаш бе извършил някое заслужаващо порицание действие. Излезе от дърветата с нежелание.

— Понякога един мъж не може да чака да си пусне водата, — излъга с измъчена усмивка.

Айла се изненада. Защо трябва да прави думи, които не са верни? Знаеше какво е направил. Беше се облекчил сам.

Един мъж от Клана по-скоро би поискал от стопанката на водача, отколкото да се облекчи сам. Ако не можеше да контролира нуждата си и наоколо нямаше друга жена, колкото и грозна да беше, щеше да й сигнализира на нея. Никой възрастен мъж не би се облекчил сам. Само подрастващите, които бяха стигнали физическа зрялост, но още не бяха убили първото си животно, биха помислили за такова нещо. Но Джондалар беше предпочел да се погрижи сам, отколкото да й сигнализира. Тя бе не просто обидена, тя бе унизена.

Пренебрегна думите му и избегна да го погледне направо.

— Ако искаш да яздиш Уини, аз ще я придържам, докато се качиш на камъка и я обкрачиш. Ще кажа на Уини, че искаш да яздиш. Може би ще ти позволи.

Той си спомни, че това бе причината да спрат да събират зърно. Какво бе станало с неговия ентусиазъм? Как е възможно нещата да се променят толкова, докато иде от единия край на ливадата до другия? Опитвайки се да създаде впечатление, че всичко е нормално, ала като също избягваше да я погледне, той се покатери върху приличната на седалка вдлъбнатина на големия камък, докато Айла поведе коня към него.

— Как я караш да върви, накъдето искаш да иде? — попита.

Айла трябваше да поразмисли над въпроса.

— Аз не я карам, тя иска да иде там, където аз искам да ида.

— Но тя откъде знае къде искаш да идеш?

— Не знам… — тя наистина не знаеше, не беше мислила за това.

Джондалар реши, че няма значение. Той искаше да иде, където кобилата пожелае да го закара, стига тя изобщо да искаше да го закара някъде. Сложи ръка на халката й за опора и бързо я яхна.

Уини присви уши назад. Знаеше, че не е Айла — товарът беше по-тежък, липсваше й непосредственото усещане за управление, мускулното напрежение на бедрата и подбедриците на Айла. Но Айла бе наблизо, държеше главата й, а мъжът беше познат. Кобилата несигурно затанцува на място, но след малко се успокои.

— Какво да правя сега? — попита Джондалар, седнал на малкия кон с провиснали от двете му страни крака и без да знае какво да прави с ръцете си.

Айла потупа коня по обичайния си успокоителен начин и се обърна към него на език, който частично бе изграден от жестове, частично от отсечените думи на Клана, частично от Зеландонии.

— Джондалар би искал да му дадеш да поязди, Уини.

Гласът й имаше подтикващата напред интонация, а ръката й леко го подбутна — указание, което бе напълно достатъчно за животно, така привикнало към командите на жената. Уини потегли.

— Ако трябва да се държиш, прегърни я през врата — посъветва Айла.

Уини бе свикнала да носи човек на гърба си. Тя не подскочи, нито хвърли къч, но като нямаше указания, се движеше колебливо. Джондалар се приведе напред да я потупа по врата, за да успокои колкото кобилата, толкова и себе си, но движението му наподобяваше Айлините команди за ускоряване на хода. Неочакваният тласък принуди мъжа да последва съвета на Айла. Той се приведе силно напред и уви ръце около шията на кобилата. За Уини това бе сигнал да увеличи скоростта.

Конят се понесе през полето в пълен галоп, а Джондалар се крепеше, колкото можеше, на врата му и дългата му коса се развяваше зад него. Вятърът биеше в лицето му и когато най-накрая се осмели едва-едва да отвори очи, видя как земята се носи край него с ужасна скорост. Беше страшно и беше вълнуващо! Разбираше защо Айла не бе способна да опише усещането. Приличаше му на пързаляне надолу по някой леден хълм през зимата или на онзи път, когато голямата есетра го бе влачила нагоре по реката, но бе по-вълнуващо. Червеникавокафявото жребче препускаше до майка си, без да изостава.

Чу далечно свиркане, високо и пронизително, и внезапно конят направи пълен завой и препусна назад.

— Седни! — викна тя на Джондалар, щом я доближиха. Когато конят с приближаването до жената забави крачка, той се поизправи. Уини забави ход и спря до големия камък.

Като слезе от коня, Джондалар малко трепереше, но очите му блестяха от възбуда. Айла потупа запотените хълбоци на кобилата и, щом Уини хукна в тръс към брега край пещерата, тръгна бавничко след нея.

— Знаеш ли, че това жребче през цялото време бягаше наравно с нея? Страхотен рейсър е!

От начина, по който Джондалар употреби думата, Айла долови, че в нея има скрит смисъл.

— Какво значи рейсър? — попита.

— На Летните събирания има състезания — най-различни — но най-вълнуващи са състезанията по надбягване — обясни той. — Бегачите се наричат рейсър и с тази дума наричат всеки, който се стреми да победи или да постигне някаква цел. Това е дума за одобрение и окуражаване — похвална дума.

Жребчето е рейсър, обича да бяга.

Продължиха в мълчание, което с всяка стъпка ставаше по-нетърпимо.

— Защо ми каза да се изправя? — попита накрая Джондалар, опитвайки се да го наруши. — Не ми ли рече, че не знаеш как да кажеш на Уини какво искаш. Когато се изправих, тя забави ход.

— Никога по-рано не съм мислила за това, но като ви видях да се задавате, изведнъж си помислих „изправи се“. Отначало не знаех как да ти кажа, но щом видях, че трябва да намалиш скоростта, просто разбрах.

— Значи ти наистина даваш сигнали на коня. Някакви сигнали. Чудя се дали жребчето ще може да се научи на разни сигнали — отнесено каза той.

Стигнаха стената, която се издаваше към водата, и я заобиколиха. Пред тях се откри забавна гледка: Уини се търкаляше в калта на края на потока, за да се охлади, и пръхтеше от изключителното удоволствие. Близо до нея жребчето бе навирило крака във въздуха. Джондалар се усмихна и спря да погледа, но Айла продължи с наведена глава. Настигна я, когато тя тръгна по пътеката.

— Айла…

Тя се обърна и изведнъж той не знаеше какво да каже.

— Аз… Аз, ъ-ъ-ъ… искам да ти благодаря.

Тя все още малко трудно разбираше тази дума. В езика на Клана за нея нямаше точно съответствие. Членовете на всеки малък Клан до такава степен зависеха един от друг, че взаимопомощта беше начин на живот. Благодарности не се изказваха. Нима едно бебе би благодарило на майка си за грижите или пък тя би очаквало това от него? Специалните услуги или подаръци пораждаха задължението да бъдат върнати на свой ред и невинаги биваха приемани с удоволствие.

В Клана най-близко до изказването на благодарност беше признанието от някой с по-нисък статус към някой с по-висок, обикновено от страна на жена към мъж, за някоя особена милост или за освобождаване от задължение. На нея й се стори, че Джондалар се опитва да й каже, че й е признателен за ездата с Уини.

— Джондалар, Уини ти позволи да седиш на гърба й. Защо благодариш на мен?

— Ти ми помогнала яздя, Айла. И освен това имам да ти благодаря за толкова други неща. Ти направи тъй много за мен, така се грижи.

— Дали жребчето би казало на Уини „благодаря“, задето се е грижила за него? Ти имаше нужда, аз се погрижих за теб. Защо „благодаря ти“?

— Но ти ми спаси живота.

— Аз съм жена, която лекува, Джондалар — тя се опита да измисли начин да обясни, че когато някой спаси живота на друг човек, той получава право над част от жизнения му дух, а другият — задължение да го защищава в замяна. В крайна сметка двамата ставаха по-близки от братя. Само че тя беше лечителка и заедно с парчето манганов диоксид, което носеше в амулета си й бе дадено късче от духа на всички. Никой не й беше задължен да й даде повече. — „Благодаря ти“ не е нужно — рече тя.

— Зная, че не е нужно. Зная, че ти си Жена, която лекува, но за мен е важно да разбереш какво чувствам. Хората казват „благодаря ти“ един на друг за оказаната помощ. Това е учтивост, обичай.

Изкачиха се по пътеката един след друг. Тя не му отговори, но обяснението му я накара да се замисли как Креб се бе опитал да обясни, че не е учтиво да гледаш отвъд граничните камъни към огнището на друг човек. Беше й било по-трудно да научи обичаите, отколкото езика на Клана. Сега Джондалар казваше, че сред неговите хора е обичай, вежливост да изказват признателността си един на друг, но това я объркваше повече.

Защо ще иска да изказва признателност, като току-що я бе посрамил? Ако някои мъж от Клана й беше изразил така презрението си, тя щеше да престане да съществува за него. Неговите обичаи няма да са лесни за учене, проумя тя, но туй не я накара да се чувства по-малко унизена.

Той се опита да мине през бариерата, която тя бе издигнала между тях, и я спря, преди да влезе в пещерата.

— Айла, съжалявам, ако съм те обидил по някакъв начин.

— Обидил? Не разбирам тази дума.

Мисля, че те ядосах, накарах те да се чувстваш зле.

— Не си ме ядосал, но наистина ме накара да се чувствам зле.

Признанието го изненада.

— Съжалявам — рече той.

— Съжалявам. Това е вежливост, нали? Обичай? Джондалар, каква полза има от думи като съжалявам? Тя не променя нищо, изобщо не ме кара да се чувствам по-добре.

Той прокара ръка през косата си. Беше права. Каквото и да бе направил — а си мислеше, че знае какво е то — съжалението му не помагаше. Не помагаше и избягването на темата, това, че не я поставяше направо от страх да не се озове в още по-неудобно положение.

Тя влезе в пещерата, свали кошницата си и разръчка огъня, за да сготви за вечеря. Той я последва, остави кошницата си до нейната и придърпа до огнището една рогозка, за да седне и я гледа.

Използваше някои от инструментите, които й бе дал, след като наряза елена, и ги харесваше, но за някои неща предпочиташе да използва стария нож, с който бе свикнала. Той си помисли, че с грубия нож, оформен от кремъчна отломка, много по-тежка от неговите острия, тя си служеше с не по-малко умение, отколкото това, с което можеше да работи, който и да е друг с по-малките, по-фини снабдени с дръжки ножове. Мозъкът му на майстор на кремъка обсъждаше, преценяваше, сравняваше предимствата на двата типа сечива. Работата не е само в това, че единият нож е по-удобен за използване, мислеше той. Всеки остър нож може да реже, но само си помисли, колко повече необработен кремък ще бъде нужен да се направят инструменти за всеки. Дори само пренасянето на камъните щеше да се окаже проблем.

Това, че той седи и я гледа толкова отблизо, изнерви Айла. Накрая тя стана да вземе малко лайка за чай с надеждата, че ще отвлече вниманието му, а тя самата ще се успокои. Туй го накара да проумее, че пак е започнал да отлага решаването на проблема. Събра кураж и се реши да действа направо.

— Права си, Айла. Не е кой знае какво, като казвам, че съжалявам, но не знам какво друго да кажа. Не зная с какво съм те засегнал. Моля те, кажи ми защо се чувстваш зле.

Май сега пак говори неверни думи, помисли тя. Как да не знае? И все пак изглежда разтревожен. Сведе поглед, защото предпочиташе да не я е питал. Достатъчно лошо бе да изпиташ такова унижение и без да се налага да говориш за него. Само че той бе попитал.

— Чувствам се зле, защото… защото не съм приемлива — рече тя на ръцете си, които държаха чая в скута й.

— Какво значи, че не си приемлива? Не разбирам.

Защо й задаваше тези въпроси? Дали не се опитваше да я накара да се почувства по-зле? Айла хвърли поглед към него. Беше се привел напред и в лицето и позата му разпозна искреност и тревога.

— Нито един мъж от Клана не би облекчил сам нуждата си, ако наблизо има приемлива жена — изчерви се при споменаването на своя провал и погледна в ръцете си. — Ти беше изпълнен с нужда, но избяга от мен. Не трябва ли да се чувствам зле, ако не съм приемлива за теб?

— Да не казваш, че си засегната, защото аз не… — стана и погледна нагоре. — О, Дони! Как може да си толкова глупав, Джондалар? — запита той пещерата.

Тя го погледна стреснато.

— Аз мислех, че не искаш да те тревожа, Айла. Опитвах се да уважа желанията ти. Исках те толкова много, че не можех да издържа, но винаги щом те докоснех, ти се стягаше. Как може да си мислиш, че един мъж не би те сметнал за приемлива?

В нея се надигна вълна от разбиране, която отпусна свитото й, болящо сърце. Той я искаше! Той си е мислил, че тя не го иска! Пак обичаите, различните обичаи.

— Джондалар, ти трябваше само да направиш сигнала. Има ли значение какво съм искала аз?

— Разбира се, че има значение какво искаш. Ти не… — изведнъж се изчерви. — Ти не ме ли искаш?

В очите му имаше колебание и страх от отблъскване. Чувството й беше познато. Изненада се да го види в един мъж, но това отстрани всяко останало късче съмнение, което би могла да запази в душата си, и я изпълни с топлота и нежност.

— Искам те, Джондалар. Исках те още когато за пръв път те видях. Когато беше така ранен, че не знаех дали ще оживееш, щом те погледнех, чувствах, че… отвътре идва това усещане. Но ти никога не ми даде сигнала… — тя пак погледна надолу. Беше казала повече, отколкото бе възнамерявала. Жените от Клана с техните подканващи жестове бяха по-деликатни.

— И през пялото това време аз съм си мислел… За какъв сигнал говориш?

— В Клана, когато един мъж иска някоя жена, той прави сигнала.

— Покажи ми.

Тя направи жеста и се изчерви. Обикновено този сигнал не се даваше от жена.

— Това ли е всичко? Просто правя така? Ти какво правиш после? — беше леко шашардисан, когато тя стана, коленичи и се подложи.

— Искаш да кажеш, че мъжът прави това, а жената това и толкоз? Готови са?

— Един мъж не прави сигнала, ако не е готов. Ти днес не беше ли готов?

Беше негов ред да се изчерви. Бе забравил колко готов беше и какво бе сторил, за да се удържи да не я насили. Тогава би дал всичко да знаеше този сигнал.

— Ами ако жената не го иска? Или не е готова?

— Ако мъжът даде сигнала, жената трябва да застане в тази поза — помисли си за Брод и лицето й се помрачи от спомена за болката и унижението.

— Винаги ли, Айла? — той забеляза болката й и се зачуди. — Дори когато й е за пръв път?

Тя кимна.

— И с теб ли така стана? Някой мъж просто ти е дал сигнала?

Тя затвори очи и преглътна, сетна кимна повторно.

Джондалар бе поразен и възмутен.

— Да не искаш да кажеш, че няма Първи обряд? Няма кой да наблюдава, за да се увери, че мъжът не й причинява голяма болка? Какви хора са това? Не се ли грижат за първия път на жената? Просто дават на кой да е мъж да я вземе, щом се разгорещи? Да я насили, независимо дали е готова, или не? Независимо дали я боли, или не?

Беше скочил на крака и яростно крачеше напред-назад.

— Това е жестоко! Това е нечовешко! Как може да го позволи човек? Нямат ли никаква жалост? Изобщо ли не ги е грижа?

Избухването му беше тъй неочаквано, че Айла просто остана да седи зяпнала с широко отворени очи и да гледа как Джондалар сам разпалва у себе си огъня на справедлив гняв. Но щом думите му взеха да стават по-хулни, тя започна да тръсна глава в отрицание.

— Не! — изрази гласно накрая своето несъгласие. — Това не е вярно, Джондалар. Грижат се! Иза ме намери — тя се погрижи за мен. Те ме осиновиха, направиха ме част от Клана, въпреки че бях родена на Другите. Не бяха длъжни да ме приемат.

Креб не разбираше, че Брод ме измъчва, той никога не е имал стопанка. Той не познава жените от тази страна, пък и това беше право на Брод. И когато забременях, Иза се погрижи за мен. Тя се поболя да ми търси лекарство, за да не загубя бебето си. Без нея щях да умра при раждането на Дърк. И Брун го прие, макар всеки да си мислеше, че е деформиран. Но той не беше. Той е силен и здрав… — Айла млъкна, защото видя, че Джондалар се е втренчил в нея.

— Ти имаш син? Къде е той?

Айла не бе говорила за сина си. Даже след толкова много време все още й беше болно да говори за него. Знаеше, че всяко споменаване ще породи въпроси, макар че би могло да излезе наяве и случайно.

— Да, аз имам син. Той още е с Клана. Дадох го на Уза, когато Брод ме накара да напусна.

— Накара те да напуснеш? — той пак седна. Значи тя има син. Бил е прав да подозира, че е била бременна. — Защо може някой да кара една майка да остави сина си? Кой е този… Брод?

Как да му обясни? Затвори за малко очи.

— Той е водачът. Брун беше водачът, когато ме намериха. Той позволи на Креб да ме направи Клан, но остаря и затова направи водач Брод. Брод винаги ме е ненавиждал, даже когато бях още малко момиче.

— Нали той ти причини болка?

— Иза ми каза за сигнала, когато станах жена, но рече, че мъжете облекчават нуждите си с жените, които харесват. Брод го направи, защото му беше приятно да знае, че може да ме накара да върша нещо, което ми е противно. Само че аз мисля, че моят тотем го е накарал да го направи. Духът на Пещерния лъв знаеше колко много исках да имам бебе.

— Какво общо има този Брод с твоето бебе? Великата земя майка дава благословията си, когато Тя реши. Твоят син от неговия дух ли беше?

— Креб казваше, че духовете правят бебетата. Казваше, че жената поглъща духа на мъжкия тотем. Ако той е достатъчно силен, побеждава духа на нейния тотем, отнема жизнената мусила и зачева в нея нов живот.

— Това е много странен начин да се възприемат нещата. Майката е тази, която избира чий мъжки дух да смеси с женския дух, когато Тя благослови някоя жена.

— Аз не мисля, че духовете правят бебетата. Нито духовете на тотемите, нито духовете, които твоята Велика майка смесва. Мисля, че животът започва, когато мъжкият орган е издут и той го постави вътре в жената. Мисля, че това е причината мъжете да имат такива силни нужди, а жените толкова много да искат мъжете.

— Не може да е тъй, Айла. Знаеш ли колко пъти може един мъж да постави мъжествеността си в една жена? Тя не би могла да има толкова много деца. Мъжът прави жената с Майчиния Дар на Удоволствието, той я отваря, за да може да влезне духът. Но най-свещеният Майчин Дар на Живота се дава само на жените. Те поемат духовете и създават живот, и стават майки като Нея. Ако един мъж Я почита, харесва даровете й и поеме задължението да се грижи за една жена и нейните деца, Дони може да избере неговия дух за децата от неговото огнище.

— Какво значи Дар на Удоволствието?

— Ами да! Ти никога не си познала Удоволствията, нали? — рече той, изумен от хрумналата му идея. — Нищо чудно, че не разбираше, когато аз… Ти си жена, която е била благословена с дете, без дори да е имала Първи обряд. Твоят Клан трябва да е много необичаен. Всички, които срещнах при моето Пътешествие, знаеха за Майката и Нейните Дарове. Дар на Удоволствието е когато един мъж и една жена чувстват, че се искат един друг и се отдават един на друг.

— Това става, когато един мъж е издут и трябва да облекчи нуждите си с жена, нали така? — каза Айла. — Когато сложи органа си в мястото, откъдето излизат бебетата. Това ли е Дара на Удоволствието?

— Така е, но има много повече неща.

— Може би, но всички ми казваха, че никога няма да имам бебе, защото моят тотем е много силен. Всички бяха изненадани. А и той не беше деформиран. Той просто изглеждаше малко като мен и малко като тях. Но едва след като Брод продължи да ми дава сигнала, аз забременях. Никой друг не ме искаше, аз съм много голяма и грозна. Даже на Събирането на Клановете нямаше един мъж, който да би искал да ме вземе, макар да имах статуса на Иза, когато те ме приеха като нейна дъщеря.

Нещо в разказа й започна да безпокои Джондалар, да го тревожи, но той все не можеше да долови какво е.

— Ти каза, че лечителката те е намерила — как й беше името? Иза? Къде те намери? Откъде си дошла?

— Не знам. Иза казваше, че съм родена на Другите — други хора като мен. Като теб, Джондалар. Не мога да си спомня нищо отпреди живота си в Клана, не мога да си спомня дори лицето на майка ми. Ти си единственият мъж, който съм виждала да прилича на мен.

Докато слушаше, Джондалар усети някакво надигане в областта на стомаха.

— На събирането на Клановете от една жена чух за един мъж от Другите. Това ме накара да се боя от тях, докато не те срещнах. Тя имаше бебе, момиче, което толкова приличаше на Дърк, че би могло да бъде мое. Ода искаше да уредим свързването на нейната дъщеря и моя син. Те казваха, че и нейното бебе е деформирано, но аз си мисля, че онзи мъж от Другите е заченал бебето й, когато я е насилил да облекчи нуждите си с него.

— Мъжът я е насилил?

— А също е убил първата й дъщеря. Ода била с две други жени и дошли много Други, но не дали сигнала. Един от тях я хванал, първото бебе на Ода паднало и си ударило главата в един камък.

Изведнъж Джондалар се сети за групичката младежи от една Пещера далеч на запад. Искаше му се да отхвърли заключенията, които бе започнал да прави, И все пак, щом една групичка младежи могат да го направят, защо да не могат и други?

— Айла, ти продължаваш да говориш, че не си като Клана. По какво се различавате?

— Те са по-ниски, затуй бях тъй изненадана, когато ти се изправи. Винаги съм била по-висока от всеки друг, включително мъжете. Те затова не ме искаха, аз съм твърде висока и твърде грозна.

— И какво друго? — не желаеше да пита, но не можеше да се спре. Трябваше да узнае.

— Очите им са кафяви. Иза си мислеше, че на моите очи им има нещо, защото си с цвета на небето. Дърк има техните очи и не знам как да го кажа, големите вежди, но челото му е също като моето. Главите им са по-плоски…

— Плоскоглавци! — устните му се изпънаха с отвращение.

— Мила Майко, Айла! Ти си живяла с тези животни! Ти си оставила един от техните мъжкари… — той потръпна. — Ти си родила… едно изчадие със смесен дух получовек и полуживотно!

Сякаш бе докоснал нещо мръсно, Джондалар се дръпна назад и скочи на крака. Това бе реакция, породена от ирационални предразсъдъци, от строги, необмислени мнения, които никога не бяха били подлагани на съмнение от повечето му познати.

Отначало Айла не схвана нищо и го загледа с озадачено смръщване. Но изражението му се изпълни с отвращение, досущ като нейното, когато си мислеше за хиените. После думите му придобиха смисъл.

Животни! Наричаше хората, които тя обичаше, животни! Нежно любещият Креб, който въпреки туй беше най-уважаваният и могъщ свят мъж на Клана, Креб да е животно? Иза, която я бе отгледала и й беше като майка, която я бе научила да лекува, Иза да е воняща хиена? И Дърк! Нейният син!

— Какво иска да кажеш, животни? — кресна Айла, като скочи на крака и застана срещу него. Тя никога досега не бе повишавала гневно глас и сама се изненада от силата му — а също и от жлъчта в него. — Креб и Иза да са животни? Моят син — получовек? Хората от Клана не са нещо като ужасните вонящи хиени. Животните щяха ли да вземат едно ранено малко момиченце? Щяха ли да го приемат като една от тях? Щяха ли да се грижат за него? Щяха ли да го отгледат? Къде си мислиш, че съм се научила да намирам храна? Или да готвя? Къде си мислиш, че съм се научила да лекувам? Ако не бяха тези животни, сега нямаше да съм жива, нито пък ти, Джондалар!

Казваш, че Кланът са животни, а Другите са човеци? Добре, запомни това: Клана спаси едно дете от Другите, а Другите убиха едно дете от Клановете. Ако можех да избирам между човеци и животни, щях да избера вонящите хиени!

Тя изфуча от пещерата надолу по пътеката и свирна на Уини.