Джийн М. Оел
Долината на конете (10)

9

Уини, не бъди такава лакомия — смъмри я Айла, като гледаше как сламеножълтият кон излочва последните капки вода от дъното на дървената купа. — Ако изпиеш всичко, ще трябва да топя още лед.

Кобилата изпръхтя, разтърси глава и пак пъхна нос в купата. Айла се разсмя.

— Щом си толкоз жадна, ще натроша още лед. Идваш ли с мен?

Постоянната насоченост на мисълта към младия кон й бе станала навик. Понякога тя се свеждаше просто до умствени представи и често до изразителния език на жестовете, позите и израженията на лицето, с които бе най-привикнала, но тъй като младото животно реагираше преди всичко на звука на гласа й, Айла започна да говори повече. За разлика от останалия Клан, множество звуци и модулации й се отдаваха с лекота. Единствено синът й бе способен да съперничи на способностите й. Двамата си играеха, като подражаваха на безсмислените срички на другия, а някои от тези срички бяха започнали да придобиват значение. В непрекъснатите й разговори с коня тази тенденция се задълбочи към по-сложни думи. Тя имитираше звуците на животните, измисляше нови думи от вече познатите комбинации от звуци и дори включваше някои от безсмислените срички от игрите със сина си. Тъй като нямаше кой да я изгледа неодобрително, загдето прави ненужни звуци, нейният устен речник набъбна, макар че бе разбираем само за нея и, в по-особен смисъл, за коня й.

Айла омота кожените навои и рошавия шнур от конски косми, нахлузи росомаховата качулка и завърза дланобраните си. Промуши ръка през дланния разрез, за да затъкне прашката в поясния ремък и привърза кошницата на гърба си.

После взе един пикел — дълга кост от преден конски крак със спирална пукнатина, останала от изваждането на костния мозък, и заострена чрез отцепване и търкане върху камък — и излезе.

— Хайде, Уини, идвай — прикани я. Отметна настрани тежката зуброва кожа, която по-рано й служеше за навес, а сега бе прикрепена към забити в пръстения под на пещерата колове, за да служи като ветробран. Конят излезе в тръс и тръгна след нея по стръмната пътека. Зад завоя силният вятър я заблъска, докато тя вървеше по замръзналия поток. Намери едно място, където ронливият кристал на окования в лед поток изглежда можеше да бъде строшен, и започна да сече малки късчета и големи парчета.

— Много по-лесно е да загребеш една купа сняг, отколкото да сечеш лед за вода, Уини — рече тя, пълнейки кошницата с лед. Спря, за да добави малко плавей от купчината в основата на стената и си помисли какъв късмет има с дървата — както за топенето на леда, така и заради отоплението.

— Тук зимите са сухи, пък и по-студени. Липсва ми снегът, Уини. Това, дето тук се носи из въздуха, изобщо не го чувстваш като сняг, само усещаш, че е студено.

Натрупа дървета близо до огнището и изтърси леда в една купа. Премести я по-близо до огъня, за да разтопи леда, преди да го сложи в коженото гърне, в което трябваше да има малко течност, за да не обгори, когато го сложи на огъня. После огледа уютната си пещера, из която бяха пръснати няколко предмета в различен стадий на готовност и се зачуди над кой от тях да се труди през деня. Беше неспокойна. Нищо не я привличаше, докато не забеляза няколкото нови копия, които бе привършила наскоро.

Май ще ида на лов, помисли. Отдавна не съм била в степта. Тия обаче не мога да ги взема, намръщи се. Няма да ми свършат никаква работа. Никога няма да стигна толкова близо, че да ги използвам. Просто ще си взема прашката и ще се поразходя. Напълни една гънка на връхната си дреха с обли камъни от купчината, която бе натрупала в пещерата за в случай че хиените се върнат. Добави дърва в огъня и излезе от пещерата.

Когато Айла се закатери по стръмния склон от пещерата към степите, Уини се опита да я последва, после нервно изцвили подире й.

— Не се тревожи, Уини. Няма да се бавя. Нищо ти няма.

Щом стигна върха, вятърът дръпна качулката й и се опита да я отмъкне. Тя я нахлузи отново и затегна връвта, сетне се дръпна от ръба и се огледа. Изсъхналият и прегорял летен пейзаж изглеждаше преливащ от живот в сравнение със съсухрената замръзнала пустош на зимните степи. Острият вятър пееше погребална песен, като извиваше тънък пронизителен хленч, който ту прерастваше в плачлив писък, ту спадаше до куха приглушена въздишка. Той помиташе жълтеникавата земя до голо, вдигаше вихрушки от сухия зърнист сняг, от побелелите падини и захвърляше вледенените снежинки — пленници на надгробното му ридание, отново във въздуха.

Носещият се сняг стържеше като пясък и изгаряше до кръв лицето й с абсолютната си студенина. Айла придърпа качулката ниско над очите си, приведе глава и тръгна срещу острия североизточен вятър през превитата до Земята суха остра трева. Ноздрите й се слепнаха, а гърлото я заболя, защото студеният въздух изсмука влагата. Един свиреп порив я свари неподготвена. Тя се задави, разкашля се, захриптя и устата й се напълни с храчки. Плюна и видя, как плюнката замръзна във въздуха, удари се в твърдата като скала земя и отскочи.

Какво правя тука, помисли си. Не знаех, че може да бъде толкова студено. Връщам се.

Обърна се и замръзна на място, като за миг забрави страхотния студ. Оттатък долината вървеше малко стадо космати мамути — огромни подвижни могилки с тъмна червеникавокафява козина и дълги извити бивници. Голата, безплодна на вид земя бе техният дом. Грубата трева, прегоряла до хрупкаво от студа, за тях бе животворна храна. Но пригодили се да живеят в такава околна среда, те бяха загубили способността си да живеят, в каквато и да е друга. Дните им бяха преброени. Щяха да оцелеят само докато съществуваше ледникът.

Айла ги гледаше омагьосана, докато неясните очертания се разтвориха в снежната вихрушка. Сетне се разбърза и щом слезе под ръба и остана на завет от вятъра, се почувства щастлива. Спомни си, че бе изпитала същото усещане, когато откри своето обиталище. Какво щях да правя, ако не бях намерила тази долина? Като стигна площадката пред пещерата, прегърна кобилката, а сетне отиде до ръба и огледа долината. Там снегът бе малко по-дълбок, особено на местата, където имаше навети преспи, но бе също тъй сух и студен.

Ала долината предлагаше защита от вятъра и пещера. Без тях, без кожите и огъня тя нямаше да оцелее — не беше някое рунтаво същество. Както стоеше на площадката, вятърът донесе до ушите й вълчи вой и джавкане на диво куче. В ниското една полярна лисица прекоси по леда замръзналия поток и застина на място, а бялата й козина почти я скри от погледа. Айла забеляза някакво движение в долината и разпозна очертанията на пещерен лъв. Светлокафявата му козина — дебела и плътна — бе изсветляла почти до бяло. Четириногите хищници се пригаждаха към средата на своите жертви. Айла и подобните ней пригаждаха средата към себе си.

Айла се стресна от бухукащия кикот, който се раздаде наблизо, и видя над себе си застанала на ръба на клисурата хиена. Потръпна и посегна за прашката си, но любителят на мърша тръгна по ръба на клисурата с характерните си провлечени големи крачки, а сетне свърна към откритата степ. Уини доближи, меко изцвили и нежно я побутна. Айла придърпа по-плътно към себе си кафеникавото наметало от конска кожа, прегърна Уини през врата и се върна в пещерата.

* * *

Айла лежеше в коженото си легло, гледаше познатите очертания на скалата над себе си и се чудеше защо се е разбудила изведнъж. Повдигна глава и погледна към Уини. Нейните очи също бяха отворени и тя гледаше към жената, но без признаци за тревога. Въпреки това Айла бе сигурна, че нещо се е променило.

Уви се в кожите си — не й се искаше да напусне топлината им — и на струящата през отвора над входа на пещерата светлина огледа дома, който си бе изградила. Наоколо бяха разпръснати различните й начинания, ала покрай стената от другата страна на стойката за сушене имаше непрестанно растяща купчина завършени предмети. Бе гладна и погледът й се върна на стойката. Беше наляла извлечената от коня мазнина в чисти черва, като от време на време ги бе удряла и извивала, и сега малките бели кренвирши се кандилкаха в непосредствена близост до сушените билки и подправки, окачени за корените.

Това я накара да помисли за закуската. Бульон от сушено месо, малко мазнина за разкош, подправки, може би малко зърно, сушени боровинки. Бе твърде будна, за да остане в леглото и отметна завивките настрани. Бързо завърза наметалото и нозебраните, после пресегна да издърпа от леглото още топлата от тялото й рисова кожа и се забърза да излезе, за да се изпикае от по-далечния ъгъл на площадката. Дръпна встрани ветробрана и дъхът й секна.

През нощта острите ъглести контури на скалната площадка бяха смекчени от дебело бяло одеяло. То искреше с равномерен блясък и издутата му мека козина отразяваше прозрачното синьо небе. Трябваше й още един миг, за да разбере по-изумителната промяна. Въздухът беше спокоен. Нямаше вятър.

Тъй като долината се бе сгушила в район, където по-влажните континентални степи отстъпваха пред сухите льосови степи, тя носеше белезите и на двата климата, като за момента бе надделял южният. Дълбокият сняг напомняше за зимните условия, които бяха обичайни за местността около пещерата на Клана, и това напомни на Айла за дома.

— Уини! — извика. — Излез! Валяло е! За разнообразие наистина е валяло!

Изведнъж си спомни защо бе излязла от пещерата и, като се втурна към отдалечения край на площадката, направи девствени дири в чистата белота. На връщане видя как младият кон предпазливо стъпи в безплътната материя, наведе глава да я подуши и изпръхтя над странната студена повърхност. Погледна Айла и леко изцвили.

— Хайде, Уини. Нищо няма да ти направи.

Никога по-рано кобилата не бе виждала такова изобилие от дълбок сняг. Беше привикнала вятърът да го издухва или да се натрупва в преспи. Когато направи втора предпазлива стъпка, копитото й потъна и тя пак изцвили към жената, сякаш я молеше да я успокои повторно. Айла поведе младото животно, докато то се почувства по-спокойно, и после започна да се смее на лудориите му — естественото любопитство на кобилката и усещането за забавление взеха връх. Скоро Айла проумя, че не е облечена подходящо за дълъг престой извън пещерата. Беше студено.

— Влизам да си направя малко горещ чан и нещо за ядене. Само че водата е малко, ще трябва да донеса малко лед… — и се разсмя. — Няма защо да дялкам лед от реката. Мога просто да загреба една купа сняг! Уини, какво ще кажеш за топла ярма тази сутрин?

След като се нахраниха, Айла се облече топло и излезе. Без вятър навън бе почти меко, а най-приятното от всичко беше добре познатият сняг по земята. Тя напълни с него купи и кошници, внесе ги в пещерата и ги постави близо до огъня, за да се разтопят. Беше толкова по-лесно от трошенето на лед, че реши да използва малко, за да се измие. Имаше навика зиме да се мие редовно с разтопен сняг, ала сега бе достатъчно трудно да се натроши необходимият за питейна вода и готвене лед. Миенето беше позабравен лукс.

Подсили огъня с дърва от купчината в дъното на пещерата, почисти снега от натрупаните отвън резервни подпалки и донесе още дърва.

Да можех да натрупвам водата както дървата, помисли си, като гледаше съдовете с топящ се сняг. Не знам колко ще продължи, преди вятърът да задуха отново. Излезе за нов наръч дърва, като взе една купа, за да разчисти снега. Загреба с купата, обърна я до дървата и забеляза, че когато я махна, снегът запази формата си. Чудя се… Защо пък да не мога да натрупам сняг по този начин? Като купчина дърва?

Идеята разпали ентусиазма й и скоро по-голямата част от неутъпкания сняг от площадката бе натрупан до стената близо до входа на пещерата. После тя пое по пътечката към брега. Уини се възползва от почистената следа, за да слезе до ливадата. Очите на Айла блестяха, а бузите й розовееха, когато спря и се усмихна със задоволство при вида на снежната могилка току до пещерата й. Видя, че един малък участък на края на площадката не е напълно почистен и решително се отправи натам. Огледа отвисоко долината и се разсмя на Уини, която си проправяше път през непривичните преспи с високи изящни стъпки.

Като погледна назад към снежната купчина, се спря и чудата усмивка повдигна крайчеца на устните й. Хрумна й странна идея. Голямата купчина сняг беше направена от много издутини с формата на купа и от мястото, където стоеше, се очертаваше едно лице. Загреба още малко сняг, върна се до купчината, изтупа я на нужното място и се дръпна назад да оцени ефекта.

Ако носът беше малко по-голям, щеше да изглежда досущ като Брун, помисли тя и загреба още сняг. Постави го на място, изгреба един улей, заравни една издутина и пак отстъпи назад, за да оцени творението си.

В очите й заблестяха палави пламъчета.

— Здравей, Брун — махна тя и усети леко огорчение. Истинският Брун не би одобрил тя да нарича с неговото име една купчина сняг. Имената бяха твърде важно нещо, за да се дават така, без да се мисли. Е, ама пък наистина му прилича. При тази мисъл тя се разкикоти. Макар че може би трябва да бъда по-учтива. Не подобава една жена да поздравява водача като че ли й е брат. Трябваше да поискам разрешение, помисли си и, като започна да усъвършенства играта си, седна пред снежната купчина и се загледа в земята — правилната поза, в която една жена от Клана трябваше да застане, когато моли за разговор с някой мъж.

Усмихвайки се вътрешно на ролята, която играеше, Айла седеше тихо с наведена глава, сякаш наистина очакваше да усети потупване по рамото — сигналът, че й е позволено да говори. Мълчанието ставаше трудно поносимо, а каменната площадка беше студена и твърда. Тя започна да мисли колко странно е да седи тук. Снежният образ на Брун не би я потупал по рамото, тъй както и самият Брун не го бе сторил последния път, когато тя седна пред него. Тя току-що беше прокълната, колкото и несправедливо да бе това, и искаше да помоли стария водач да пази нейния син от яростта на Брод. Ала Брун се бе извърнал от нея, беше твърде късно — тя вече бе мъртва. Изведнъж игривото й настроение се изпари. Стана и се втренчи в снежната скулптура, която бе направила.

— Ти не си Брун! — яростно размаха ръце, като разруши тази част, която тъй внимателно бе оформила. Яростта напираше в нея. — Ти не си Брун! Ти не си Брун!

Заудря с ръце и крака снежната купчина, премахвайки и най-малката прилика с човешко лице.

— Никога няма да видя Брун отново. Никога няма да видя Дърк. Никога вече няма да видя никого, никога! Аз съм сам-самичка — от устните й се изтръгна пронизителен стон и отчаян хлип. — О, защо съм съвсем сама?

Тя рухна на колене, легна в снега и усети как горещите сълзи се изстудяват на лицето й. Привлече студената влага към себе си, изтъркаля се в нея, отдаде се на вкочаняващото й докосване. Искаше замрази болката, гнева и самотата. Когато започна да трепери, затвори очи и се опита да игнорира студа, който започваше да се просмуква в костите й.

После усети нещо топло и влажно на лицето си и чу мекото конско изцвилване. Опита се да игнорира и Уини. Младото животно я побутна повторно. Айла отвори очи и видя големите тъмни очи и дългата муцуна на степния кон. Пресегна се, обви с ръце врата на кобилката и зарови лице в рунтавата й козина. Щом я пусна, кобилата изцвили меко.

— Искаш да стана, така ли, Уини?

Конят поклати глава надолу-нагоре, сякаш разбираше. Поне на Айла й се искаше да вярва в това. Инстинктът й за оцеляване винаги бе бил силен. Трябваше нещо повече от самотата, за да се предаде. Израснала в Клана на Брун, макар и обичана, тя цял живот бе била самотна по най-различни начини. Винаги се бе отличавала. Водещата сила беше любовта й към другите. Тяхната нужда от нея — на Иза, когато се разболя, на Креб, когато остаря, на малкия й син — даваше смисъл и цел на живота й.

— Права си, по-добре да ставам. Не мога да те оставя сама, Уини, а тук съвсем се намокрих и измръзнах. Ще си сложа нещо сухо. После ще ти направя топла ярма. Нали я обичаш?

* * *

Айла гледаше как двата полярни лисугера се зъбят и хапят един друг в битка за женската лисица и надушваше силната миризма на разгонените мъжкари чак от височината на скалната си площадка. През зимата са по-красиви, лете са просто убито кафяви. Ако искам да имам бяла кожа, сега му е времето, помисли тя, но не се помръдна да вземе прашката си. Единият мъжкар надделя и поиска наградата си. Щом й се качи, лисицата оповести акта му с дрезгав вик.

Тя издава такъв звук, само когато се чифтосват. Чудя се дали това й харесва или не. Аз никога не съм го харесвала, даже и след като престана да ме боли. Само че другите жени го харесват. Защо съм толкова различна? Само защото не харесвах Брод? Защо пък това трябва да значи нещо? Тази женска лисица харесва ли тоя мъжкар? Харесва ли й това, което той прави? Не бяга.

Не за пръв път Айла се въздържаше да ловува, за да наблюдава лисици и други месоядни животни. Често прекарваше цели дни, като наблюдаваше плячката, която нейният тотем й бе разрешил да преследва, изучаваше навиците и обиталищата й и бе открила, че това са много интересни създания. Мъжете от Клана изучаваха лова, като практикуваха главно с тревопасни животни, животни за ядене и макар да можеха да проследят и да убият и месоядни животни, когато имаха нужда от топла кожа, те не бяха любимата им плячка. Те не притежаваха тази специална връзка с животните, която притежаваше Айла.

Макар да ги познаваше добре, те все още я впечатляваха, но бързо пърцащият лисугер и пищящата лисица я накараха да се замисли за нещо повече от ловуването. Всяка година късно зиме те се събираха по този начин. Напролет, когато кожухът й стане кафяв, тази лисица щеше да се окоти. Чудя се дали ще остане тук под костите и плавея или ще си изрови дупка някъде другаде. Надявам се да остане. Тя ще ги откърми, после ще им дава бебешка храна, полусдъвкана от самата нея. След туй ще носи мъртви животни — мишки, къртици, птици. Понякога и заек. Когато бебетата пораснат, ще им носи все още живи животни и ще ги научи да ловуват. До есента ще бъдат почти израсли и следващата зима лисиците ще пищят по същия начин, когато лисугерите им се качват.

Защо го правят? Защо се чифтосват така? Мисля, че той започва нейните бебета. Ако за да ги роди, й трябва само да погълне един дух, както винаги ми разправяше Креб, защо се чифтосват така? Никой не мислеше, че ще имам бебе. Казваха, че духът на моя тотем е много силен. Но аз родих. Ако Дърк е бил започнат, когато Брод направи това с мен, не е имало никакво значение дали тотемът ми е силен.

Хората обаче не са като лисиците. Те не раждат бебета само през пролетта, жените могат да ги имат по всяко време.

И жените и мъжете не се чифтосват само през зимата, те го правят през цялото време. Жената обаче няма бебе всеки път. Може би Креб също е прав. Може би духът на мъжкия тотем трябва да влезе в жената, но тя може да не го погълне. Мисля, че той го слага вътре, когато се чифтосват, със своя орган. Понякога тотемът й го отхвърля, а понякога той зачева нов живот.

Мисля, че не ща бяла лисича кожа. Ако убия една, другите ще се махнат, а аз искам да видя колко малки ще има тя. Ще убия тази белка, която видях надолу по рекичката, преди да стане кафява. Кожата й е бяла и по-мека и черният крайчец на опашката й ми харесва.

Само че тази малка белка е тъй дребна, че от кожата й едва ли ще стане и един дланобран, а напролет и тя ще има бебета. Следващата зима белките сигурно ще са повече. Май днес няма да ловувам. Мисля вместо това да довърша тази купа.

На Айла не й хрумна да се зачуди защо си мисли за създанията, които могат да бъдат в нейната долина следващата зима, когато тя се канеше да отпътува през пролетта. Все повече свикваше със самотата си, освен вечер, когато добавяше нова рязка на гладката пръчка и я поставяше върху нарастващия куп рабоши.

* * *

С опакото на ръката Айла се опита да отмахне сплъстения мазен кичур коса от лицето си. В момента разцепваше един дървесен корен, за да прави голяма мрежеста кошница, и не можеше да прекъсне работа. Изпробваше нови техники на плетене, като използваше разнообразни материали и комбинации, та да получи различни фактури и бримки. Процесът на плетене, съединяване и връзване и направата на ленти, върви и въжа до такава степен бе обсебил вниманието й, че бе престанала да се интересува от каквото и да било друго. Макар понякога готовите предмети да бяха неизползваеми и чат-пат смешни, тя бе направила някои изненадващи нововъведения, които я бяха окуражили да продължава експериментите. Хвана се, че плете и заплита почти всичко, което и паднеше в ръцете.

От ранно утро разработваше една особено сложна техника на сплитане и разбра, че е станало вечер, чак когато Уини влезе и провря муцуна иззад кожения ветробран.

— Кога стана толкова късно, Уини? Даже нямаш вода в купата — рече тя, като стана и се разкърши, защото се бе вдървила от много седене на едно място. — Трябва да приготвя нещо да ядем, пък се и канех да сменя подложката за спане.

Младата жена се засуети наоколо, измъкна свежо сено за коня и за плитката канавка под леглото си, като изтърси старата трева от площадката. Разтроши ледената коричка, за да извади сняг от натрупаната до входа на пещерата купчина, и пак се зарадва, че разполага с нея. Забеляза, че не е останало много и се зачуди колко още ще изкара, без да й се налага да взима вода отдолу. Поспори сама със себе си дали да донесе достатъчно вода за пране и като си помисли, че друг случай може да не се появи чак до пролетта, донесе достатъчно и да си измие косата.

Докато готвеше яденето, ледът се топеше в сложените край огъня купи. Работеше, а мислите й все се връщаха към техниките на работа с влакна, които толкова я бяха обсебили. След като се нахрани и изми съдовете, започна да разчесва влажната си коса с една клонка и с пръсти, докато не забеляза изсушената лугачка, с която разплиташе и разчесваше влакнестите кори, използвани за плетене. Редовното разчесване на Уини й бе дало идеята да използва лугачката при подготвянето на влакнестия материал и следващата естествена стъпка бе да я опита на собствената си коса.

Резултатът я задоволи. Гъстите златисти кичури станаха меки и гладки. По-рано не бе обръщала особено внимание на косата си, като се изключи миенето от време на време, и обикновено я носеше отметната зад ушите и вчесана на път горе-долу по средата. Вчеса я напред, за да я огледа на светлината на огъня и си спомни, колко често Иза й казваше, че косата е най-красивото у нея. Цветът е наистина хубав, помисли, но още по-привлекателна беше структурата й, гладките дълги нишки. Без да усети, започна да сплита част от нея в дълга плитка.

Завърза на края парче сухожилие и започна да сплита друга част. Хрумна й колко странно ще се види някому, че прави върви от собствената си коса, но не се замисли за дълго и скоро цялата й глава беше покрита с множество дълги плитки. Разклати глава насам-натам и се усмихна на непривичното усещане. Плитките й харесаха, ала не можеше да ги затъква зад ушите си и постоянно падаха на лицето й. След няколко опита намери начин да сплете и върже на главата си тези, които падаха отпред, но понеже й харесваше да ги клатушка, остави страничните и задните плитки да падат свободно.

Отначало я привлече непривичното, но след туй удобството я убеди да остави косата си на плитки. Така тя си стоеше на място. Не се налагаше да отмята свободните кичурчета от лицето си. И какво значение имаше, че някой може да я помисли за странна? Щом й харесваше, можеше да прави шнурове от косата си — трябваше да се харесва единствено на себе си.

Не след дълго снегът на площадката се свърши, но вече не й се налагаше да троши лед, за да стигне до водата. Достатъчно сняг се бе задържал в преспите. Първия път, когато слезе за сняг, забеляза, че под пещерата той е покрит със сажди и пепел от огъня. Тръгна нагоре по замръзналия поток, за да намери по-чист участък, но когато влезе в тясното ждрело, любопитството я подтикна да продължи.

Никога не бе плувала нагоре по реката, колкото можеше. Течението беше силно, пък и нямаше нужда. Но ходенето не изискваше усилия, като се изключи това, че трябваше да внимава къде стъпва. В ждрелото, където ниските температури бяха застягали водните пръски, а големите налягания бяха оформили скалите, ледените фантазии бяха създали една приказна страна. Тя се усмихваше от удоволствие при вида на чудесните образования, но се оказа неподготвена за гледката, която я очакваше.

Беше вървяла доста и вече мислеше да се връща обратно. На дъното на сенчестото ждрело бе студено и ледът допринасяше за това усещане. Тя реши да иде само до следващия завой на реката. Когато го стигна, спря и зяпна, поразена. Зад завоя стените на ждрелото се събираха и образуваха каменна стена, която стигаше високо горе чак до степите и по която се спускаха блестящите ледени сталактити на замръзналия водопад. Твърд като скала, но бял и студен, той изглеждаше като зрелищно отражение, като пещера, обърната с вътрешността навън.

Величието на масивната ледена скулптура спираше дъха. Цялата мощ на водата, скована от примката на зимата сякаш бе готова да се хвърли върху й. Ефектът бе зашеметяващ, но тя стоеше като прикована, пленена от неговото великолепие. Потрепера при мисълта за възпряната сила. Преди да си тръгне, й се стори, че вижда блестяща капчица вода на върха на една дълга ледена шушулка и потрепера от по-пронизваща хладина.

* * *

Айла се събуди от хладните повявания на вятъра. Погледна и видя отсрещната стена извън входа на пещерата и плющящия около единия колец ветробран. Оправи го и подложи за малко лицето си на вятъра.

— Става по-топло, Уини. Вятърът не е тъй студен, сигурна съм.

Конят наостри уши и погледна очаквателно жената, но това се оказа просто разговор. Нямаше нито сигнали, нито звуци, които да изискват отговор от младата кобила: нямаше привикващи или отпъждащи жестове, нямаше знак, че наближава време за хранене, нямаше потупване или почесване, или някаква друга проява на привързаност. Айла не тренираше съзнателно коня. Тя мислеше за Уини като за компаньон и приятел. Но интелигентното животно бе започнало да долавя, че някои сигнали и звуци се свързват с определени дейности и се бе научило да отговаря подобаващо на много от тях.

Айла на свой ред също започваше да разбира езика на Уини. Конят не се нуждаеше от слова. Жената бе свикнала да разчита най-фини смислови отсенки по нюансите в изражението или позата. В Клана звуците винаги бяха били само вторично средство за общуване. През дългата зима, която бе усилила близостта им, жената и конят се бяха привързали силно един към друг и бяха стигнали твърде високо равнище на комуникация и разбирателство. Обикновено Айла знаеше кога Уини е щастлива, спокойна, нервна или разстроена и отговаряше на нейните сигнали, които изискваха внимание — за храна, вода и ласка. Но жената инстинктивно бе поела водещата роля. Точно тя бе започнала да дава целенасочени заповеди и сигнали, на които конят реагираше.

Айла стоеше точно на входа на пещерата и изследваше свършената работа и състоянието на кожата. Беше й се наложило да пробие нови отвори по горния край, по-ниско от прокъсалите се стари отвори, и да прекара през тях нов каиш, та пак да привърже ветробрана към хоризонталния напречник. Изведнъж усети нещо влажно отзад на врата си.

— Уини, недей — обърна се тя назад, ала конят не бе помръднал. В този миг падна втора капка. Погледна наоколо и после нагоре към дългата ледена висулка, която висеше от отвора за пушека. Влагата от дишането и от парата при готвене, отнасяна от топлината на огъня, попадаше в студения въздух, който влизаше през дупката и се превръщаше в лед. Сухият вятър извличаше точно толкова влага, колкото висулката да не стане много дълга. През по-голямата част от зимата горната част на отвора бе украсена само с тънък леден пръстен. Айла се изненада, като видя дълга мръсна висулка, цялата в сажди и пепел.

Една капка се откъсна от върха и я плесна по челото, преди тя да превъзмогне учудването си дотолкова, че да се дръпне встрани. Изтри влагата и изкрещя:

— Уини! Уини! Пролетта идва! Ледът е почнал да се топи! — изтича до младата кобила и прегърна рошавия й врат, за да успокои стреснатия кон. — О, Уини, скоро дърветата ще напъпят и ще се покаже първата зеленина. Нищо не е тъй хубаво, колкото първата пролетна зеленина! Само почакай да вкусиш пролетна трева, да видиш как ще ти хареса!

Айла изтърча на широката площадка, сякаш очакваше да види света зелен, а не бял. Студеният вятър бързо-бързо я върна обратно и възбудата й от първите разтопени капки се обърна в разочарование, когато пролетта взе обратно обещанието си и след няколко дни по речната клисура мина най-свирената през тази зима виелица. Но въпреки ледниковата мантия, пролетта неумолимо преследваше зимата по петите и топлещият дъх на слънцето топеше замръзналата земна обвивка. Капките вода наистина бяха възвестили за промяната от лед към вода в долината и то повече, отколкото Айла можеше да си представи.

Към ранните стопени капки се присъединиха пролетни дъждове, които спомогнаха за стопяването и отмиването на натрупания сняг и лед и донесоха сезонната влага в сухите степи. Обаче това не бяха единствено местни натрупвания. Първоизточник на реката в долината беше стопената вода от самия гигантски ледник и по време на пролетното топене по цялото й протежение в нея се вливаха притоци, много от които не съществуваха при пристигането на Айла.

Светкавични наводнения в бившите сухи корита застигаха внезапно неподозиращите животни и ги отнасяха по течението. В страшните водовъртежи цели тела биваха разкъсвани, смазвани, спитвани и оголени до кокал. Понякога наводнението пренебрегваше предишните русла на потоците. Разтопената вода проравяше нови канали, изскубваше из корен храстите и дърветата, които с години се бяха борили да пораснат във враждебната среда, и ги отнасяше. Водата правеше плаваеми чакъла, камъните, даже огромните морени и ги носеше заедно с профучаващите отломки.

Тесните стени на ждрелото над Айлината пещера възпираше бушуващата вода, която се лееше от високия водопад. Съпротивата придаваше сила на течението и при увеличения дебит нивото на реката се вдигна. Лисиците си бяха направили бърлога под купчината от предишната година много преди скалистия бряг под пещерата да бъде пометен.

Айла не можеше да стои в пещерата и гледаше от терасата как всеки ден лудуващата, пенлива, кипяща река се вдига. Прииждайки по тясната клисура — тя видя как отначало водата падаше сама върху себе си — реката се разбиваше в издадената стена, като оставяше част от товара си в нейната основа. Сега Айла разбра как се бе натрупала купчината от кости, плавей и камъни, която се бе оказала тъй полезна, и си даде сметка какъв късмет е имала да намери толкова високо разположена пещера.

Площадката под краката й потрепера от удара на голям камък или дърво. Това я изплаши, но тя бе развила фаталистично схващане за живота. Ако й беше писано да умре, щеше да умре. И без друго беше прокълната и се предполагаше, че е мъртва. Съдбата й сигурно беше в ръцете на по-мощни от самата нея сили и ако на стената бе писано да поддаде, когато тя е на върха й, не можеше да направи нищо, за да го предотврати. А освен това безумната ярост на природата я хипнотизираше.

Всеки ден идваше нещо ново. Едно от високите дървета, които растяха близо до отсрещната стена, отстъпи пред наводнението. То рухна към нейната площадка, но скоро бе отнесено от придошлия поток. Тя видя как течението го понесе край извивката. Зад нея то се изливаше в дълго тясно езеро по долната част от ливадата, като наводняваше или изцяло заливаше растителността, която по-рано, при по-спокойни води обрамчваше брега. Клоните на дърветата и сплетеният храсталак, който се бе долепил до земята пред бушуващата вода, закачиха и задържаха падналия гигант. Но съпротивата беше напразна. Дървото бе отскубнато от хватката на някои от растенията, а други бяха изскубнати от корен.

В деня, когато зимата престана да удържа ледения водопад, Айла научи веднага. Силен трясък отекна по каньона, оповестявайки за появата на смалени от водата ледени блокове, които подскачаха и се въртяха по течението. Те се скупчиха пред стената, сетне се килнаха по нея, като при движението си губеха форма и определеност.

Когато най-подир водата спадна достатъчно, та Айла да може да слезе отново по стръмната пътека до реката, познатият бряг изглеждаше различен. Калната купчина в основата на стената бе придобила нови измерения, а между костите и плавея имаше скелети и дървета. Формата на скалистия къс земя бе променена, а познати дървета бяха отнесени. Но не всички. Корените, особено на отдалечените от потока растения, се вмъкваха дълбоко в общо взето сухата земя. Храстите и дърветата бяха привикнали на ежегодните наводнения и повечето от преживялите няколко сезона бяха все още здраво окопани. Когато по малините се показаха първите зелени бучици, Айла започна да предвкусва зрелите червени плодове, а това беше изненадващ проблем.

Беше глупаво да се мисли за малините, които нямаше да узреят преди лятото. Ако смяташе да продължи да търси Другите, тя нямаше да бъде в долината. Първите прояви на пролетта я изправиха пред необходимостта да вземе решение кога да напусне долината. Оказа се по-трудно, отколкото си мислеше.

Беше седнала на любимото си място в по-далечния край на терасата. Откъм ливадата имаше удобно за сядане място и точно на нужното разстояние под него друго, където можеше да си постави краката. Водата не се виждаше, защото тя следваше извивката на скалистия бряг, но имаше прекрасен поглед към долината и като обърнеше глава, можеше да види ждрелото на реката. Беше наблюдавала Уини на ливадата и бе видяла как тя си тръгна. Когато заобиколи издадения нос на стената, кобилата изчезна от очите й, но Айла я чуваше как се изкачва по пътеката и я очакваше да се появи.

При вида на голямата глава на степния кон с неговите тъмни очи и твърда кафява грива жената се усмихна. Когато той се изкатери по-високо, Айла забеляза рунтавата линееща жълта козина и тъмнокафявата ивица по гърба, която продължаваше по цялата дължина на опашката. На предните крака над тъмнокафявата долна част имаше слабо очертани ивици. Младият кон погледна жената и меко изцвили в очакване да види дали Айла иска нещо, после продължи към пещерата. Макар и да не бе съзрял напълно, годинакът бе достигнал окончателната си големина.

Айла загърби ливадата и мислите, които я преследваха от дни, а нощем я държаха будна. Не мога да напусна сега — трябва първо малко да половувам и може би да изчакам някои от плодовете да узреят. И какво ще правя с Уини! Това беше същината на проблема. Не искаше да живее сама, ала не знаеше нищо за хората, които Кланът наричаше Другите, освен че тя самата бе от тях. Ами ако намеря хора, които не ми разрешат да я оставя? Брод никога не би ми разрешил да държа съвсем пораснал кон, особено ако е тъй млад и нежен. Ами ако поискат да я убият? Тя дори няма да побегне, просто ще си стои и ще се остави да я убият. Ако им кажа да не го правят, ще ми обърнат ли внимание? Брод би я убил каквото и да приказвам. Ами ако Другите са като Брод? Или по-лоши? В края на краищата те са убили бебето на Ода, ако и да не е било нарочно.

Някога все трябва да намеря някого, но мога да поостана още. Поне докато половувам и може би докато станат някои от корените. Точно така. Ще остана, докато корените не пораснат достатъчно.

След решението да отложи заминаването си тя почувства облекчение и готовност да върши нещо. Стана и отиде до другия край на площадката. От новата купчина в основата на стената се носеше вонята на разлагаща се плът. Забеляза долу някакво движение и видя как една хиена строши с мощните си челюсти предния крак на едно животно, което вероятно е било елен. Никое друго животно — нито хищник, нито лешоядно — нямаше толкова мощни челюсти и предна част, но това придаваше на хиената грозен непропорционален вид.

Първия път, когато видя задницата на една хиена с нейните къси и леко криви задни крака, която ровеше в купчината, тя едва се сдържа. Но като я видя да отмъква парче гниещ труп, я остави на мира, за пръв път благодарна за работата, която хиените вършеха. Бе ги изучавала така, както бе наблюдавала другите месоядни животни. За разлика от котките или вълците те нямаха нужда от мощни пружиниращи задни мускули, за да атакуват. Когато ловуваха, атакуваха стомаха, меките слабини или млечните жлези. Обичайната им храна обаче беше мършата — независимо в какво състояние.

За тях разложението означаваше пир. Беше ги виждала да тършуват в купчините хорски боклуци, да изравят небрежно заровени тела, ядяха даже изпражнения и миришеха също тъй лошо като храната си. Ако ухапването им не донесеше незабавно смърт, често пъти по-късно я причиняваше поради инфекция. И те преследваха малките.

Айла сбърчи лице и потръпна от погнуса. Ненавиждаше ги и трябваше да потиска желанието си да прогони с прашката хиените отдолу. Желанието й беше ирационално, ала тя не можеше да преодолее отвращението си от петнисто кафявите любители на мършата. За нея те нямаха положителни черти. Другите животни, които се хранеха с мърша, съвсем не я отблъскваха толкова, макар често да миришеха също тъй лошо.

От височината на площадката тя видя една росомаха да идва за своя дял от отпадъците. Лакомникът напомняше малко мече с дълга опашка, но тя знаеше, че росомахите са по-близки до невестулките и че мускусните им жлези са също тъй непоносими като скунксовите. Росомахите бяха коварни мършояди. Без видима причина можеха да разграбят пещера или открит лагер, но бяха интелигентни и абсолютно безстрашни хищници, които можеха да атакуват всичко, дори и гигантски елен, макар че можеха да се задоволят и с мишки, птици, жаби, риба или ягоди. Айла ги бе виждала да отпъждат по-едри животни от собствената им плячка. Те заслужаваха респект, а уникалната им незадържаща скреж козина беше много ценна.

Тя се загледа в двойка червени кани, които излетяха от високото си гнездо на едно дърво оттатък потока и бързо се вдигнаха в небето. Те разпериха дълги червеникави криле и силно раздвоени опашки и се зареяха към скалистия бряг. Каните се хранеха с мърша, но за разлика от други грабливи птици ловяха и малки бозайници и влечуги. Младата жена не познаваше много добре хищните птици, но знаеше, че женските обикновено са по-големи от мъжките и че са приятни за окото.

Айла понасяше лешояда, въпреки грозната му плешива глава и отвратителната като външния му вид миризма. Гърбавият клюн беше остър и здрав, предназначен да разкъсва и разчленява мъртви животни, ала в движенията му имаше величие. На човек дъхът му спираше, когато видеше някой лешояд без усилие да планира и се рее, яхнал с големите си криле въздушните потоци, и после, при вида на храната да падне рязко надолу до​ земята и да се затича към трупа с протегнат врат и полуразтворени криле.

Долу любителите на мърша си бяха устроили угощение, като дори враните получаваха своя дял, и Айла бе доволна. При вонята от разлагащите се тъй близо до пещерата й трупове тя би могла да изтърпи дори ненавистната хиена. Колкото по-бързо почистеха, толкова по-щастлива щеше да бъде. Изведнъж почувства, че се задушава от противната смрад. Прииска й се глътка въздух, който да не е замърсен с миризливи изпарения.

— Уини — повика. При звука на името си конят подаде глава от пещерата. — Отивам да се разходя. Искаш ли да дойдеш с мен?

Кобилата видя приканващия сигнал и тръгна към жената, отмятайки глава.

Тръгнаха надолу по тясната пътека, заобиколиха отдалеч скалистия бряг и шумните му обитатели и тръгнаха край каменната стена. Щом тръгнаха покрай ивицата храсти, обточваща малката река, която тихо се беше прибрала отново в нормалните си брегове, кобилата като че ли се отпусна. Миризмата на смъртта я изнервяше, а неосъзнатият страх от хиените се коренеше в ранния й опит. Двете се наслаждаваха на свободата на слънчевия пролетен ден след дългата зима, при все че въздухът още беше влажен и хладен. В добавка на откритата ливада миришеше по-свежо и летящите хищници, не бяха единствените птици, които пируваха, макар че по-важни изглеждаха някои други неща.

Айла поспря да погледа два петнисто зелени кълвача: мъжкия — с ален гребен, женския — с бял, които се захласваха във въздушни акробатики, барабанене по стари пънове и гонитба между дърветата. Айла познаваше кълвачите. Те щяха да издълбаят сърцевината на някое старо дърво и да оградят гнездото с тресчици. Но щом снесеше и измътеше напръсканите с кафяво яйца — някъде около шест на брой — и измътеше и отгледаше малките, двойката щеше пак да се раздели, за да изследва стволовете на дърветата за насекоми и да кара гората да отеква от острия им, приличен на смях крясък.

Чучулигите не бяха такива. Ятата им се разделяха по двойки само през размножителния период и мъжките се държаха като сприхави бойни петли с бившите си приятели.

Айла чу прекрасната им песен — една двойка се бе извисила в небето. Пееха с такава сила, че ги чуваше, макар да изглеждаха като точици. Изведнъж пропаднаха надолу като два камъка и в следващия момент отново се издигнаха, пеейки.

Айла стигна до мястото, където някога бе изровила яма, за да улови сиво-кафявата кобила, или поне си мислеше, че е стигнала до него. Не бе останала никаква следа. Пролетното наводнение бе отнесло насечените храсти и бе загладило падината. По-нататък спря да пие и се усмихна на една стърчиопашка, която бягаше по ръба на водата. Напомняше чучулига, но беше по-тънка и с жълто коремче и държеше тялото си хоризонтално, за да не си намокри опашката, поради което тя се клатушкаше нагоре-надолу.

Поток от плавни трели привлече вниманието й към друга двойка птици, които изобщо не се бояха, че ще се намокрят. Водни косове подскачаха един срещу друг в любовна игра, а тя винаги се бе чудила как могат да ходят под водата, без перата им да подгизнат. Когато се върна на откритата морава, Уини пасеше зелените стръкове. Усмихна се пак на чифт кафяви мушитрънчета, които й се скараха с тяхното чик-чик, защото бе минала твърде близо до храста им. После преминаха във висока ясна плавна песен, като първо пееше единият, а другият му отговаряше.

Спря и седна на един ствол, като слушаше песните на няколко различни птички, и се изненада, когато едно коприварче изимитира целия хор в къс мелодичен взрив. Виртуозността на малкото създание я накара да поеме дъх през полуотворените си устни и сама се изненада от свистящия звук, който издаде. Една жълта овесарка я последва с характерния си свиркащ звук, а имитиращото всички коприварче го потрети.

Айла беше възхитена. Стори й се, че е станала част от крилатия хор и пак опита. Сви устни и засмука въздух, но се получи само слабо колебливо свиркане. Следващия път свирна по-силно, но така напълни дробовете си с въздух, че го издиша бързо със силно изсвирване. То вече приличаше повече на птичите песни. При следващото усилие само издуха въздуха през устните си, а поредните няколко опита не бяха по-успешни. Върна се към свиркането с вдишване и успя да свирне, макар и слабо.

Тя продължи, като ту вдишваше, ту издишваше и случайно издаде остър звук. Бе така погълната от усилията си, че не забеляза как Уини наостря уши при всяко изсвирване. Конят не знаеше как да отговори, но изпитваше любопитство и направи няколко крачки към жената.

Айла видя, че младата кобила се доближава с въпросително приведени напред уши.

— Изненадана ли си, че мога да правя птичи звуци, Уини? И аз съм изненадана. Не знаех, че мога да пея като птичка. Е, може би не съвсем като птичка, но ако продължа да опитвам, мисля, че ще започне да прилича. Чакай да видя дали мога пак да го направя.

Пое въздух, сви устни и като се концентрира, изсвири дълго и силно. Уини отметна глава, изцвили и затанцува към нея. Айла стана и прегърна кобилата през врата, като изведнъж осъзна колко много е пораснала.

— Толкова си голяма, Уини. Конете растат така бързо, ти вече си почти пораснал женски кон. Колко бързо можеш да тичаш сега? — и Айла я плясна здраво по задницата. — Хайде, Уини, побягай с мен — махна тя и хукна през полето колкото й държат краката.

С няколко крачки кобилата я надмина и, разгъвайки тяло, побягна напред. Айла я последва, като бягаше просто защото й беше приятно. Насили се да бяга, докато вече не можеше да продължи и спря запъхтяна. Загледа се как конят галопира из дългата долина, после описва широк кръг и се връща в лек галон. Да можех да бягам като теб, помисли. Двете щяхме да можем да бягаме заедно, където си щем. Чудя се дали нямаше да съм по-щастлива, ако бях кон, а не човек? Тогава нямаше да съм самотна.

Не съм самотна. Уини е добра компания, нищо че не е човек. Тя е всичко, което имам, и аз съм всичко, което тя има. Само че нямаше ли да е прекрасно, ако можех да бягам като нея?

Кобилката се върна запенена и накара Айла да избухне в смях, защото се изтъркаля в ливадата, ритайки с крака във въздуха и издавайки слаби звуци на задоволство. Стана, разтърси се и започна да пасе. Айла продължи да я гледа, мислейки колко вълнуващо би било да тича като кон, сетне пак започна да се упражнява да свирка. Щом успя да издаде остър пронизващ звук, Уини погледна и пак побягна към нея. Айла я прегърна през врата, доволна, че се е отзовала на свиркането, но мисълта да бяга заедно с кобилата още се мотаеше в главата и.

Озари я една идея.

Тя не би й хрумнала, ако не бе живяла цяла зима с животното и не мислеше за него като за приятел и компаньон. И със сигурност нямаше да направи нищо при подобна мисъл, ако все още живееше с Клана. Но Айла се бе научила да следва хрумванията си.

Ще има ли нещо против, помисли Айла. Дали ще ми позволи? Заведе коня до ствола, покатери се на него, обви ръце около конската шия и вдигна крак. Бягай с мен, Уини. Бягай и ме вземи с теб, помисли тя и яхна коня.

За младата кобила товарът на гърба беше непривичен. Тя прилепи уши назад и нервно затанцува. Но макар товарът да бе непознат, жената не беше и ръцете на Айла около врата й действаха успокояващо. Уини почти се вдигна на задните си крака, за да отхвърли товара, но вместо това се опита да избяга от него. Тя препусна в галон по полето с Айла на гърба.

Младата кобила обаче вече беше добре побягала, а животът й в пещерата бе по-заседнал от обичайното. Макар тя да пасеше в долината, нямаше стадо, с което да се движи, нито хищници, от които да бяга. В добавка беше и още твърде млада. Не след дълго тя забави ход и спря с надигащи се хълбоци и наведена глава.

Жената се плъзна от гърба на коня.

— Уини, беше чудесно — зажестикулира Айла със святкащи от възбуда очи. Повдигна клюмналата муцуна с двете си ръце и долепи буза до носа на животното. После прихвана главата на кобилата под мишница в знак на обич, какъвто не бе правила откакто кончето беше малко. Това беше специална прегръдка, използвана само за специални случаи.

Ездата беше такова вълнение, че трудно можеше да го овладее. Самата идея да е заедно с галопиращия кон изпълваше Айла с изумление. Никога не бе и сънувала, че това е възможно. Нито тя, нито някой друг.