Джийн М. Оел
Долината на конете (11)

10

Айла с нежелание слизаше от коня. Да язди в пълен галоп младата кобила бе неописуемо удоволствие. То я възбуждаше повече от всичко. Уини изглежда също се забавляваше и бързо привикна да я носи на гърба си. Скоро долината стана твърде тясна за жената и галопиращия кон и те често препускаха из стените на изток от реката, до които се стигаше лесно.

Тя знаеше, че скоро ще трябва да започне да събира и ловува, да обработва и складира храната, която природата й предоставя, за да се подготви за следващия сезонен цикъл. Но през ранната пролет, когато земята все още се разбуждаше от дългата зима, даровете й бяха оскъдни. Няколкото свежи зеленчуци разнообразиха сушената зимна диета, но нито корените, нито пъпките, нито жилавите стъбла бяха набъбнали. Айла използва принудителната си почивка да язди от ранна сутрин до късна вечер толкова често, колкото можеше.

Отначало тя просто седеше пасивно и отиваше там, където я отнасяше конят. Не мислеше да управлява кобилката, сигналите, които Уини се бе научила да разбира, бяха зрителни — Айла не се бе опитвала да общува единствено с думи — и кобилата не можеше да ги види, тъй като жената седеше на гърба й. Ала за жената езикът на тялото бе също такава част от говора, каквато бяха специфичните жестове, а ездата позволяваше непосредствен допир.

След първоначалния период на подбиване на задните й части Айла започна да забелязва как играят мускулите на кобилата, а пък като попривикна, Уини започна да усеща кога Айла се напряга и кога се отпуска. Двете вече бяха развили усет за нуждите и чувствата на другата и желание да се пригаждат към тях. Когато искаше да иде в точно определена посока, Айла несъзнателно се накланяше натам и нейните мускули препредаваха промяната на напрежението на кобилата. Тя започна да реагира на напрягането и отпускането на седящата на гърба й жена с промяна на посоката и скоростта. Животинската реакция на едва доловимите движения караше Айла да се напряга или движи по същия начин, когато искаше Уини отново да реагира така.

Това бе период на взаимни тренировки, като всяка се учеше от другата, а същевременно взаимната им връзка се задълбочаваше. Без да го съзнава, Айла пое управлението. Сигналите между коня и жената бяха тъй фини и преходът от пасивно приемане към активно управление тъй естествен, че отначало Айла не го забеляза, освен може би на подпрагово ниво. Почти непрекъснатата езда се превърна в съсредоточена и интензивна тренировка. Щом връзката стана по-чувствителна, реакциите на Уини се настроиха тъй фино, че Айла трябваше само да помисли къде и с каква скорост желае да отиде и конят реагираше като продължение на собственото й тяло. Младата жена не осъзнаваше, че предава сигнали чрез нервите и мускулите си на чувствителната кожа на коня.

Айла не бе възнамерявала да тренира Уини. Това бе резултат от любовта и вниманието, с които тя обсипваше животното, и на вродените различия между коня и човека. Уини бе любопитна и интелигентна, можеше да се учи и имаше добра памет, ала мозъкът й не бе тъй развит и бе организиран другояче. Конете бяха обществени животни, обикновено живееха на стада и се нуждаеха от близостта и топлотата на сродни създания. Чувството за допир бе особено развито и важно за установяването на близко разбирателство. Но инстинктите караха младата кобила да следва указанията, да върви натам, накъдето я водят. Паникьосаха ли се, дори водачите на стадата побягваха с останалите.

Действията на жената имаха цел, те се определяха от мозък, в който предвиждането и анализът непрестанно взаимодействаха със знанието и опита. Нейната уязвимост поддържаше рефлексите й за оцеляване остри и я принуждаваше непрекъснато да осъзнава заобикалящата я среда, а тези две неща подтикваха и ускоряваха тренировъчния процес. При вида на заек или гигантски хамстер, дори и да яздеше за удоволствие, Айла посягаше към прашката и искаше да ги преследва. Уини бързо разгада нейното желание и първата й стъпка в тази насока доведе в края на краищата до здравия, макар и несъзнателен, контрол на жената над коня. Айла го осъзна чак когато уби един гигантски хамстер.

Беше още ранна пролет. Бяха подплашили животното по недоглеждане, но в мига, в който го видя да бяга, Айла се наклони към него и посегна към прашката си, а Уини препусна подире му. Щом го наближиха, промяната в позата на Айла, която дойде заедно с мисълта да скочи долу, накара коня да спре навреме, за да може тя да се плъзне и да метне камък.

Ще бъде много приятно да имам свежо месо за вечеря, мислеше си тя, докато се връщаше към очакващия я кон.

Трябва да ловувам повече, но да яздя Уини е такова удоволствие…

Аз яздех Уини! Тя препусна след тоя хамстер. И спря, когато поисках да спре! Мислите на Айла се върнаха към онзи първи ден, когато се бе качила на гърба на коня и бе обвила с ръце шията му. Уини приведе глава, за да пощипне от нежната млада трева.

— Уини! — извика Айла. Конят вдигна глава и очаквателно наостри уши. Младата жена се втрещи. Тя не можеше да си го обясни. Самата идея да язди кон бе достатъчно изумителна, но да накара коня да иде, където тя желае, се оказа по-трудно за разбиране, отколкото за тях двете да се научат.

Конят я доближи.

— О, Уини! — повтори тя с приплакване, макар и да не знаеше защо, и прегърна рунтавия врат. Уини духна през ноздри и изви врат така, че главата й се провеси зад рамото на жената.

Когато се накани да яхне коня, Айла се почувства несигурна. Хамстерът като че ли й пречеше. Тя отиде до един голям камък, въпреки че отдавна бе престанала да използва стъпенки, и, като спря, за да поразмишлява над това, се сети, че по-рано го беше яхвала лесно, затова просто подскочи и прехвърли крак през него. След първоначалното си объркване Уини тръгна обратно към пещерата. Когато Айла се опита съзнателно да управлява кобилата, несъзнателните й сигнали, а също и ответната реакция на Уини, загубиха от своята определеност. Тя не знаеше как е управлявала коня.

Айла се научи отново да се уповава на рефлексите си, когато откри, че Уини реагира по-добре, ако тя се отпусне, макар че междувременно бе развила някои целенасочени начини за сигнализиране. С напредването на сезона започна да ловува повече. Отпървом спираше коня и слизаше, за да използва прашката си, но не след дълго пробва да мята от гърба му. Това, че не уцели, само й даде основание да се упражнява, предостави й ново предизвикателство. На времето сама се бе научила как да използва оръжието. Тогава това бе игра и тя нямаше към кого да се обърне да я обучи. Смяташе се, че жените не трябва да ловуват. И след като един рис я спина невъоръжена, когато не уцели с първия камък, изобрети техниката на бързото последователно хвърляне на два камъка, като го упражнява, докато постигна съвършенство.

Отдавна не й се бе налагало да се упражнява с прашката и сега това пак се превърна в игра, която не ставаше по-малко сериозна от факта, че беше и забавление. Бе обаче вече толкова изкусна, че не след дълго стана също тъй точна от гърба на коня, както когато стоеше на краката си. Но дори препускайки с коня в преследване на бързоног заек, младата жена все още не схващаше, не можеше да си представи размера на възможните изгоди, на предимствата, които бе придобила.

В началото Айла носеше плячката си вкъщи по обичайния начин — в кошница, привързана на гърба. Бе лесно да започне да просва жертвата пред себе си на гърба на Уини. Следващата логична стъпка бе да направи специален панер — товарен кош, който младата кобила да носи на гърба си. Трябваше още малко мислене, за да стигне до чифт кошове от всяка страна на коня, прикрепени към широк ремък, който се завързваше в средата на конското тяло. С прибавянето на втория кош тя започна да схваща някои от предимствата на впрягането на силата на четириногата си приятелка в работа. За пръв път беше в състояние да донесе в пещерата товар, който е по-голям, отколкото тя самата би могла да носи.

Веднъж разбрала какво може да постигне с помощта на коня, тя промени методите си. Изцяло се промени начинът й на живот. Тя престояваше по-дълго в степта, отиваше по-надалеч и се връщаше с повече продукти, растителни материали или малки животни едновременно. После прекарваше следващите няколко дни в обработка на резултатите от своите набези.

Веднъж забеляза, че дивите ягоди са започнали да зреят и преброди голям участък, за да намери колкото може повече. Толкова рано през сезона зрелите ягоди бяха малко и нарядко. Беше почти тъмно, когато потегли обратно. Тя имаше набито око за характерните ориентири, които й помагаха да не се загуби, но преди да стигне долината, стана твърде тъмно, за да може да ги вижда. Когато доближи пещерата, се остави на инстинкта на Уини и при следващите пътувания често пускаше коня да намери пътя обратно.

По-късно обаче за всеки случай взе кожата за спане. После една вечер реши да спи на открито в степта, защото бе твърде късно и си помисли, че може пак да се наслади на една нощ под звездите. Запали огън, макар че увита до Уини в кожата си, едва ли имаше нужда от него, за да се сгрее. Огънят по-скоро служеше да отпъжда нощните животни. Всички степни създания избягваха миризмата на пушек. Бушуващите тревни пожари понякога горяха безпрепятствено дни наред, като прогонваха или изпичаха всичко по пътя си.

След първия път бе по-лесно да прекара нощ или две навън от пещерата и Айла започна да изследва района на изток от долината по-нашироко.

Тя не си признаваше напълно, но всъщност търсеше Другите, надяваше се и се боеше, че може да ги намери. В известен смисъл това бе начин да отложи решението да напусне долината. Знаеше, че ако възнамерява да поднови търсенията си, скоро ще трябва да започне да се приготвя, но долината бе станала неин дом. Не искаше да я напусне и още се тревожеше за Уини. Не знаеше какво биха могли да й направят някои непознати Други. Ако в района на нейните обиколки с коня живееха хора, тя вероятно би могла първо да ги наблюдава и да научи нещо за тях, преди да ги извести за присъствието си.

Другите бяха нейните хора, ала тя не можеше да си спомни нищо от своя живот отпреди попадането си в Клана. Знаеше, че е била намерена в безсъзнание край една река, изгладняла и в треска от инфектираните драскотини от пещерния лъв. Че е била на умиране, когато Иза я намерила и я взела със себе си, докато търсели нова пещера. Опиташе ли се обаче да си припомни нещо от по-раншния си живот, я обземаше обръщащ червата й страх и неприятното усещане за тресящата се под нозете й земя.

Земетресението, което бе захвърлило петгодишното момиче само в гората, го бе оставило на милостта на съдбата и на съчувствието на твърде различни от него хора и се бе оказало твърде разрушително за младия му разум. Тя бе загубила всякакъв спомен за земетръса и за хората, сред които бе родена. За нея, както и за останалите от Клана, те бяха просто Другите.

Подобно на нерешителната пролет с нейните бързи смени от ледени дъждове към топло слънце и обратно, настроението на Айла се менеше от едната крайност до другата. Дните не бяха лоши. Докато растеше, често прекарваше дните си в бродене из околността край пещерата, за да събира билки за Иза или, по-късно, да ловува, така че още оттогава бе привикнала със самотата. Затова през сутрините и следобедите, когато беше заета и потънала в работа, тя не искаше нищо повече от това да стои в закътаната долина заедно с Уини. Нощем в малката си пещера само с огъня и коня за другари тя жадуваше за друго човешко същество, което да облекчи самотата й. Оказа се, че е по-трудно да бъде самотна през затоплящата се пролет, отколкото през дългата студена зима. Мислите й се връщаха към Клана и към хората, които бе обичала, а ръцете я сърбяха да прегърне сина си. Всяка нощ решаваше, че на другия ден ще започне да се приготвя за заминаване, и всяка сутрин отлагаше. Вместо това яздеше Уини по източните равнини.

Продължителните и внимателни наблюдения я запознаха не само с територията, но и с живота сред огромната прерия. Стадата тревопасни бяха започнали да мигрират и я накараха да се замисли отново да улови някое голямо животно. Идеята зае мислите й и изтика настрани прекалената й обсебеност със самотното и съществувание.

Видя коне, но нито един не се върна в долината. Това нямаше значение. Не възнамеряваше да лови коне. Трябваше да убие някое друго животно. Въпреки че не знаеше за какво би могла да ги използва, тя започна да взима при пътуванията си своите копия. Носенето на дългите прътове бе твърде затруднително, докато не измисли сигурни държачи за тях — по един във всеки кош от двете страни на коня.

Идеята й започна да се оформя едва когато забеляза едно стадо самки на северни елени. Когато беше момиче и крадешком се учеше да ловува, често си намираше оправдание да работи близо до мъжете, щом те обсъждаха лова — любимата си тема за разговор. Тогава бе по-заинтересована от ловджийските умения, свързани с прашката — нейното оръжие — но бе заинтригувана независимо какъв вид лов обсъждаха. При пръв поглед помисли, че стадото северни елени с малки рога е от самци. После забеляза малките и си спомни, че от всички разновидности на елените единствено самките на северните елени имат рога. Това задейства цяла редица свързани един с друг спомени — включително и за вкуса на месото им.

Нещо по-важно, тя си спомни, че мъжете говореха, че когато пролетно време мигрират на север, северните елени пътуват по един и същ маршрут, сякаш следват пътечка, която единствени те могат да видят, и че мигрират на отделни групи. Първи вървят женските и малките, следвани от стадо млади мъжкари. По-късно на малки групи след тях се точат старите елени.

* * *

Айла яздеше бавно след стадото рогати самки и техните младенци. Летните ята комари и мухи, които обичаха да гнездят в козината на северните елени, особено около очите и ушите, като ги принуждаваха да търсят по-хладен климат, защото тогава насекомите не бяха чак толкова многобройни, тепърва се появяваха. Айла несъзнателно отпъди няколкото насекоми, които бръмчаха около главата й. Когато бе излязла, сутрешната мъгла все още тегнеше над ниско разположените дерета и падини. Изгряващото слънце я изпаряваше от дълбоките места, като придаваше на степите непривична влажност. Елените бяха привикнали към други копитни животни и не обръщаха внимание на Уини и нейната пасажерка, ако не ги доближаваха много.

Айла ги наблюдаваше и си мислеше за лова. Ако мъжкарите последват самките, то скоро трябва да минат оттук. Може би мога да убия някой млад елен, ще знам кой път ще хванат. Само че това, че знам пътя, няма да ми помогне много, ако не успея да се доближа достатъчно, за да използвам моите пики. Може би пак ще трябва да изкопая яма. Те просто ще я заобиколят и ще я избегнат, а тук няма достатъчно храсти, за да издигна ограда, която да не могат да прескочат. Може би ако ги подгоня, някой ще падне в ямата.

Ако падне, как ще го извадя? Не искам пак да кълцам някое животно на дъното на кална яма. При това ще трябва да суша тук месото, освен ако съумея да го пренеса до пещерата.

Цял ден жената и конят следваха стадото, като от време на време спираха да ядат и почиват, докато облаците във все по-тъмносиньото небе не порозовяха. Тя бе в непозната местност — по на север, отколкото когато и да било. Видя отдалеч ивицата растителност и на гаснещата светлина на аленото небе съзря как цветът му се отразява зад гъстия храсталак. Северните елени се източиха в нишки, за да преминат през тесните проходи и да стигнат до един широк поток. Преди да го преминат, те се подредиха край плиткото, за да пият.

Сивият здрач изсмука свежата зеленина на земята, а небето засия, сякаш откраднатият от нощта цвят се бе върнал в по-ярка окраска. Айла се чудеше дали това е същият поток, който вече няколко пъти бяха пресекли. Вместо да пресекат различни ручеи, потоци и барички — притоци на по-пълноводен източник, често минаваха отново и отново през една и съща река, тъй като тя криволичеше из равнинната степ, връщаше се почти на старото място или се разделяше на канали. Ако пресмятанията й бяха верни, от другата страна на реката можеше да стигне до своята долина, без да й се наложи да пресече нито една по-голяма река.

На другия бряг елените пощипваха лишеи и изглежда се канеха да пренощуват. Айла реши да стори същото. До дома имаше много път и все някъде трябваше да пресече реката. Тя не искаше да рискува да се намокри и да замръзне, точно когато идва нощта. Плъзна се от коня, махна товарните кошове и остави Уини да побяга на свобода, докато стъкми бивака. Скоро с помощта на огнения камък и на един кремък сухите храсти и плавеят се разгоряха. Като се нахрани с увити в листа и изпечени фъстъци и шпикован с най-различни зеленчуци гигантски хамстер, тя разпъна ниския си навес. Айла свирна на коня да дойде, понеже искаше да бъде наблизо, и се намъкна в спалната си кожа, като подаде глава през отвора на навеса.

На хоризонта се събираха облаци. Звездите над нея бяха тъй нагъсто, сякаш някаква невероятно ярка светлина се опитваше да си пробие път през напуканата и надупчена черна стена на нощното небе. Креб казваше, че на небето има огньове, размишляваше тя, от огнищата на света на духовете, а също и от огнищата на духовете-тотеми. Очите й заизследваха небесата, докато не намериха фигурата, която търсеше. Ето къщата на Урсуз и над нея моя тотем, Пещерния лъв. Беше странно как така се движат по небето, но фигурите не се променяха. Чудя се дали ходят на лов и дали после се връщат в пещерите си.

Трябва да убия северен елен. И ще е хубаво по-бързо да измисля начин, скоро ще дойдат мъжкарите. Та значи те ще пресекат тук. Уини подуши присъствието на четирикрак хищник, изпръхтя и се приближи към огъня и жената.

— Има ли там нещо, Уини? — попита Айла, като използваше звуци и сигнали — думи, които не приличаха на никоя от тези, които Клана използваше. Тя можеше да издаде меко цвилене, което не се различаваше от звука, издаван от Уини. Можеше да джавка като лисица, да вие като вълк и бързо се научаваше да свири като почти всяка птичка. Много от звуците вече бяха влезли в личния й говор. Почти не мислеше за възбраната на Клана против ненужните звуци. Обичайната мекота при произнасянето на звуци, характерна за нейния род, предявяваше своите права.

Конят се намести между огъня и Айла, като лиши от сигурност и двете едновременно.

— Махни се, Уини. Спираш ми топлината.

Айла стана и добави ново дръвче в огъня. Прегърна с ръка шията на животното и усети нервността му. Май ще стоя да поддържам огъня, помисли. Каквото и да има от другата страна, то ще бъде много по-заинтересовано от тези елени, отколкото от теб, приятелко, стига да стоиш близо до огъня. Но може би ще е разумно за известно време да имаме хубав голям огън.

Клекна долу с очи, приковани в пламъците, и загледа как щом добавя друго дърво, искрите литват нагоре, за да се стопят в мрака. Звуците, идващи отвъд реката, й казаха кога един или два елена паднаха жертва на нещо, вероятно на някоя голяма котка. Мислите й се върнаха към това тя самата да убие един елен. В един момент избута коня настрани, за да вземе още дърва, и изведнъж й дойде една идея. По-късно, щом Уини се поуспокои, Айла се върна в спалната си кожа, ала мислите й се вихреха, тъй като идеята се разрастваше и включваше други вълнуващи възможности. Преди да заспи, в общи линии планът бе разработен. Той съдържаше тъй невероятна идея, че тя се усмихна на смелостта й.

Когато на сутринта пресече реката, стадото северни елени, намалено с една-две бройки, бе заминало, ала тя се бе отказала да ги следва. Върна се с Уини в галон в долината. Трябваше да направи големи приготовления, за да може да стигне навреме.

* * *

— Ето, Уини. Виж, не е толкова тежко — окуражи я Айла. Търпеливо напътстваният от нея кон бе препасан с кожени ремъци и въжета през гърдите и задницата, а те бяха прикрепени към тежкия ствол, който той мъкнеше. Отпървом Айла бе препасала челото на Уини с тегличен ремък по подобие на ремъка, който самата тя използваше понякога, когато имаше да носи нещо тежко. Бързо разбра, че конят се нуждае да движи глава по-свободно и че дърпа по-добре с гърдите и раменете си. Все пак младият степен кон не бе привикнал да влачи тежест и подпръгът пречеше на движенията му. Ала Айла беше изпълнена с решимост. Само така нейният план можеше да успее.

Идеята й бе хрумнала, когато поддържаше огъня, за да отпъжда хищниците. Беше бутнала Уини настрани, за да стигне до дървата, мислейки с обич за големия кон, който въпреки цялата си сила бе дошъл за закрила при нея. Беглата мисъл, че би било добре тя също да е тъй силна, в следващия миг се бе превърнала във възможно решение на проблема, който се въртеше в главата й. Може би конят ще успее да изтегли един елен от ямата-капан.

Сетне помисли за обработването на месото и новата идея се разшири. Ако разпарчалоса животното насред степта, миризмата на кръв ще привлече неизбежните и неизвестни месоядни. Може би това, което чу през нощта да напада северните елени, не беше пещерен лъв, но със сигурност беше някаква котка. Макар тигрите, пантерите и леопардите да бяха наполовина на пещерните лъвове, прашката не можеше да й бъде защита срещу тях. Можеше да убие рис, но големите котки бяха друго нещо, особено на открито. Близо до пещерата, със стена зад гърба си можеше и да успее да ги отпъди. Хвърленият със сила камък нямаше да е фатален, но те щяха да го усетят. Ако Уини може да извлече елена от капана, защо пък да не го влачи чак до долината?

Само че първо трябваше да превърне Уини във впрегатен кон. Айла си мислеше, че единственото, което трябва да направи, е да измисли начин да прикрепи с въжета или ремъци мъртвия северен елен към коня. Изобщо не й дойде на ум, че младата кобила може да се дърпа. Обяздването беше толкова неосъзнат процес, че тя не знаеше, че ще трябва да приучи Уини да тегли товар. Откри го, когато нагласи сбруята. След още няколко опита, които включваха пълно преразглеждане на концепцията и няколко донаждания, конят започна да възприема идеята и Айла реши, че може би ще успее.

Както гледаше как кобилката дърпа ствола, младата жена си помисли за Клана и поклати глава. Те щяха да ме помислят за странна дори само задето живея с един кон. Чудя се какво ли биха си помислили мъжете сега? Само че те бяха много и имаше много жени, които да изсушат месото и да го занесат в пещерата. Никой от тях никога не се е опитвал да се справи сам.

Тя импулсивно прегърна коня и притисна чело към шията на Уини.

— Толкова ми помагаш. Никога не съм мислила, че ще се окажеш такъв помагач. Не знам какво щях да правя без теб, Уини. Ами ако Другите са като Брод? Не мога да позволя на никого да те нарани. Ще ми се да знаех какво да правя.

Като прегръщаше коня, очите й се напълниха със сълзи, после ги изтри и развърза подпръга.

— Точно сега знам какво да правя. Ще трябва да държа под око това стадо млади мъжкари.

* * *

Северните елени не изоставаха много дни след самките. Те мигрираха бавно. След като веднъж ги забеляза, за Айла не бе трудно да наблюдава движенията им и да се увери, че следват същия път, нито пък да събере оборудването си и да препусне пред тях. Тя изгради бивака си по-долу от мястото, където самките бяха пресекли реката. После взе пръчката за разравяне, заострената тазова кост за изгребване на калта и кожения навес, за да я пренася, и тръгна към брода, където бе пресякло женското стадо.

Две главни и две допълнителни пътеки прорязваха храсталака. За капан тя избра една от главните пътеки, достатъчно близо до реката, та елените да вървят един след друг, и достатъчно далеч, за да може да изкопае дълбока яма, преди водата да се просмуче. Докато привърши копането, късното следобедно слънце приближи хоризонта. Подсвирна на коня и препусна да види колко далеч е стадото. Пресметна, че по някое време следващия ден то ще стигне реката.

Когато се върна към реката, светлината отслабваше, но голямата зееща дупка се виждаше подозрително ясно. Никой от тези северни елени няма да падне в тази яма. Ще я видят и ще пробягат край нея, помисли тя и се почувства обезверена. Е, вече е твърде късно да се направи каквото и да е таз вечер. Може би ще измисля нещо сутринта.

Но утрото не й донесе ни просветление на духа, ни прекрасни идеи. През нощта се бе заоблачило. Събуди я огромна капка вода, която падна на лицето й и Айла видя разпръснатата светлина на безрадостното зазоряване. Предната вечер не бе вдигнала старата кожа като навес, защото когато си легна, небето бе ясно, а кожата — влажна и кална. Беше я проснала наблизо да се суши, но сега тя бе станала по-влажна. Капката на лицето й бе първата от много други. Тя се уви с кожата за спане и след като претърси товарните кошове и откри, че е забравила да си вземе росомаховата качулка, издърпа единия край над главата си и се преви над почернелите влажни останки от огъня.

Ярка светлина блесна над източните равнини — разсеяна светкавица, която освети земята чак до хоризонта. След малко далечният грохот изръмжа предупредително. Сякаш по сигнал от облаците ливна нов порой. Айла вдигна влажния кожен навес и се уви с него.

Полека-лека дневната светлина извади на по-добър фокус местността и прогони сенките от падините. Напъналите степи потънаха в сива бледнота, сякаш сипещият вода дъждовен облак бе измил цветовете. Дори небето имаше неописуемия оттенък на нищото — нито синьо, нито сиво, нито бяло.

Щом тънкият слой пропусклива почва над нивото на вечната замръзналост се напои, водата започна да образува локви. Все още близо до повърхността замръзналата земя под горния слой почва бе също тъй твърда, както замръзналата стена на север. Когато затоплящото се време разтопеше почвата по-надълбоко, нивото на замръзването се понижаваше, но вечно замръзналата почва бе непроницаема. Нямаше никакъв оток. При известни условия подгизналата почва се превръщаше в коварно тресавище, което можеше да глътне и възрастен мамут. И ако това се случеше близо до челния край на ледника, който се местеше непредвидимо, някое внезапно застудяване можеше да запази мамута в продължение на хилядолетия.

Натежалото небе пускаше големи течни топчета в черната локва, която доскоро беше огнище. Айла ги гледаше как се превръщат в кратери, а после в разширяващи се пръстени, и си мечтаеше да бъде в своята суха уютна пещера в долината. Проникващият до мозъка на костите студ се просмукваше през тежките й кожени нозебрани, въпреки мазнината, с която ги бе намазала, и натъпканата вътре острица. Размекнатият мочур попари ловния й ентусиазъм.

Когато от препълнените локви към реката потекоха канали кална вода, носеща клонки, пръчки, трева и ланшна шума, тя се премести на една малко по-висока могилка. Защо ли просто не се върна обратно, помисли си, като влачеше товарните кошове по нагорнището. Надзърна под капаците. Дъждът се стичаше по преплетените хвощови листа и съдържанието им беше сухо. Няма смисъл. Трябва да ги натоваря на Уини и да си тръгвам. Никога няма да уловя северен елен. Нито един няма да скочи в тая голяма яма, само защото така ми се ще. Може би по-късно ще мога да убия някой от старите бродяги. Да, ама месото им е жилаво, а кожите им са целите на белези.

Айла въздъхна тежко и придърпа кожената завивка и стария навес по-плътно към себе си. От толкова време правя планове и работя, няма да оставя малко дъжд да ме спре. Може би не ще убия елен, няма да е за пръв път някой ловец да се върне с празни ръце. Само едно е сигурно — ако не опитам, никога няма да убия елен.

Един поток заплаши да подрови могилката и тя се покатери на една скала. Присви очи и се опита да се вгледа в дъжда, за да види дали не отслабва. Сред откритата прерия нямаше никакво укритие — нито големи дървета, нито надвиснали скали. Също като рошавия мокър кон до нея, Айла стоеше насред пороя и търпеливо чакаше дъжда да спре. Надяваше се, че елените също чакат. Не бе готова за тяхното идване. Към средата на сутринта решимостта й намаля отново, ала по това време тя вече нямаше никакъв мерак да си ходи.

По обичайните случайни прищевки на пролетта облаците се разкъсаха около пладне и свежият вятър ги подгони. До следобед не можеше да се види и следа от тях и свежите млади цветове на сезона заискриха със свежо измития си блясък на греещото с все сила слънце. Земята вдигаше пара в ентусиазма си да върне влагата на атмосферата. Сухият вятър, който бе прогонил облаците, я засмука лакомо, сякаш знаеше, че ще отдаде един дял на ледника.

Ако не увереността, поне решимостта на Айла се върна. Тя изтърси тежката, подгизнала от вода зуброва кожа и я просна връз един висок храст, надявайки се този път да поизсъхне малко. Краката й бяха влажни, но не и студени, така че не им обърна внимание — всичко беше влажно — и отиде до брода, където бяха пресекли елените. Не можа да види ямата и сърцето й се сви. Погледна по-внимателно и на мястото й видя една препълнена кална локва, задръстена с листа, пръчки и отломъци.

Стисна здраво челюсти и се върна за кошницата за вода, за да изгребе с нея локвата. На връщане трябваше внимателно да се вгледа, за да различи отдалеч ямата. Изведнъж се усмихна. Ако аз трябва да се вглеждам, за да я видя както е покрита с листа и клони, може би и един северен елен, който бяга бързо, няма да я види. Само че не мога да оставя водата вътре — чудя се дали няма друг начин…

Върбовите клонки ще са достатъчно дълги, за да я пресекат. Защо да не направя капак за ямата от върбови клонки и да поставя листа отгоре. Няма да е толкова здрав, че да издържи елен, но ще стане за листа и вейки. Изведнъж се изсмя високо. Конят изцвили в отговор и я доближи.

— О, Уини! Може би този дъжд не беше чак толкова лош.

Айла заизгребва водата от ямата, без да се интересува, че това е кална и мръсна работа. Ямата не бе толкова дълбока, но когато се опита да я доизкопае, откри, че нивото на водата се е вдигнало. Ямата просто се пълнеше с нова вода. Погледна към мътния кален поток и забеляза, че е набъбнал. И, макар че тя не го знаеше, топлият дъжд бе смекчил част от замръзналата земя под повърхността, която образуваше твърдата като скала основа под почвата.

Прикриването на ямата не бе тъй лесно, както си бе мислила. Трябваше да иде доста надолу по реката, за да събере наръч дълги клонки от закърнелите върбови храсталаци и да ги допълни с тръстики. Когато я положи върху ямата, широко преплетената рогозка провисна в средата, така че трябваше да опъне краищата й с колчета. Нахвърля отгоре й листа и пръчки, ала все още й се струваше твърде очевидна. Не беше много доволна, но се надяваше, че ще свърши работа. Повлече се, покрита с кал, обратно надолу по реката, като погледна с мерак към нея, и свирна на Уини. Елените не бяха тъй близо, колкото си бе мислила, че ще бъдат. Ако равнината беше суха, те щяха да бързат да стигнат до реката, но при толкова много локви и временни ручейчета се бяха забавили. Айла почувства увереност, че стадото млади мъжкари няма да стигне до обичайното си място за пресичане преди сутринта.

Върна се в бивака, с голямо облекчение свали дрехите и нозебраните и нагази в реката. Беше студена, но тя бе навикнала на студена вода. Изми калта, после просна дрехите си на една оголена скала. Краката й бяха бели и набръчкани от стоенето във влажната кожа — дори твърдите й мазолести пети бяха омекнали — и тя бе доволна, че разполага с напечената от слънцето скала. В добавка скалата й предлагаше суха основа за огън.

Мъртвите долни клони на боровете обикновено оставаха сухи и в най-проливния дъжд и макар че се бяха смалили до големината на храсти, боровете край реката не правеха изключение. Тя носеше суха прахан и, като използва огнения камък и кремъка, скоро запали малък огън. Продължи да го подхранва с клонки и малки парчета дърво, докато не изсъхнаха по-големите и бавно горящи дърва, подпрени над огъня едно на друго като ескимоска колиба. Тя можеше да запали и да поддържа огън дори и в дъжд, стига да не е истински порой. Номерът беше да запали малък огън и да го поддържа, докато не се разгорят дървата, които са достатъчно големи, за да изсъхват, докато горят.

Похапна питки за из път и с облекчение въздъхна при първата глътка горещ чай. Питките бяха хранителни и засищаха, и можеха да се ядат в движение, но горещата течност доставяше повече удоволствие. Макар да бе все още влажно, тя опъна кожения навес близо до огъня, където можеше да съхне, докато тя спи. Погледна облаците, които затулваха звездите на запад, с надежда, че няма да завали отново. После потупа Уини в знак на привързаност, пропълзя в кожата и я уви около себе си.

* * *

Беше тъмно. Айла лежеше абсолютно неподвижно, наострила уши. Уини се помести и леко изпръхтя. Айла се надигна и се огледа. На източното небе се виждаше слаба светлинка. После се чу звук, от който космите на тила й настръхнаха, и тя разбра от какво се е събудила. Не го бе чувала често, но знаеше, че ръмжащият рев от другия бряг на реката бе на пещерен лъв. Конят нервно изцвили и Айла стана.

— Всичко е наред, Уини. Този лъв е далеч — и тя прибави дърва в огъня. — Трябва да е пещерният лъв, който чух предишния път. Сигурно живеят от другата страна на реката. И те ще убият някой елен. Радвам се, че ще минем денем през тяхната територия, и се надявам добре да са се натъпкали с еленско месо, преди да стигнем дотам. Май мога да направя чай — тъкмо ще стане време за ставане.

Светлината на източното небе порозовяваше, когато младата жена привърши опаковането на всичко в товарните кошове и затегна подпръга около Уини. Постави по една пика в държача на всеки от кошовете и здраво ги привърза, после яхна коня пред кошовете, между двата островърхи пръта, които стърчаха във въздуха. Потеглиха назад към стадото, като описаха широк полукръг, за да останат зад приближаващите северни елени. Пришпори коня, докато не съзря младите мъжкари, после забави ход и ги последва с подходяща бързина. Уини с лекота възприе темпото им на мигриране. Като наблюдаваше стадото от гърба на коня, тя видя как водачът се забави и подуши мешавицата от кал и листа по пътеката към капана. През него премина тръпка на нервно изостряне на вниманието, която дори жената долови.

Първият елен си запробива път към водата през крайбрежните храсти по другата пътека и Айла реши, че е време да действа. Пое си дълбоко дъх, приведе се напред в очакване скоростта да се увеличи, като по този начин извести за намерението си, и щом конят препусна в галоп към стадото, нададе силен вик.

Елените отзад подскочиха към предните и ги разбутаха встрани. Конят заедно с пищящата на гърба му жена се носеше към тях и всички елени уплашено се хвърлиха напред. Само че като че ли до един избягваха пътечката с ямата-капан. Сърцето на Айла се сви, щом видя как животните минават отстрани, прескачат или все някак си се изхитряват да заобиколят дупката.

Сетне сред бързо бягащото стадо се забеляза бъркотия и й се стори, че видя чифт рога да пропадат надолу, докато другите подскачат и се въртят като вихрушка около това място. Айла издърпа пиките от държачите и се плъзна от коня, като тичаше тъй, че краката й едва докосваха земята. Един елен с подивели очи бе потънал в просмукалата се на дъното на ямата тиня и се опитваше да изскочи оттам. Тоя път мерникът й бе точен. Тя заби тежката пика във врата на елена и преряза една артерия. Великолепният самец се сгромоляса на дъното на ямата, стигнал до края на странстванията си.

Край. Готово. Тъй бързо и много по-лесно, отколкото си мислеше. Дишаше тежко, но не от изтощение. Толкова мисли, тревоги и нервна енергия бяха отишли за планиране, че лесният завършек на лова не ги бе изчерпал. Тя все още беше под пара, а нямаше как да изразходва излишъка й, нито пък имаше с кого да сподели успеха си.

— Уини! Успяхме! Успяхме! — Нейните крясъци и жестове стреснаха младия кон. Тя скочи на гърба му и се понесе в луд галоп през равнината.

Плитките се мятаха около главата й, очите й святкаха трескаво от възбуда, на лицето й грееше маниакална усмивка — тя бе една подивяла жена. И което бе още по-плашещо — ако наблизо имаше кой да се изплаши — тя яздеше едно диво животно, чиито безумни очи и полегнали назад уши издаваха една полуда от по-различен характер.

Описаха широк кръг и на връщане тя спря коня, плъзна се от него на земята и завърши обиколката, като спринтира на собствените си два крака. Когато този път погледна мъртвия северен елен в калната яма, имаше сериозна причина да диша тежко.

Като си пое дъх, издърпа копието от врата на елена и подсвирна на коня. Уини беше плашлива и Айла се опита да я успокои с окуражаване и обич, преди да й сложи сбруята. Заведе коня до ямата. Без да разполага с юзда или оглавник, за да я контролира, Айла трябваше да прилъгва и подтиква нервния кон. Когато накрая Уини се успокои, жената завърза висящите въжета от сбруята за рогата на елена.

Хайде, Уини, дърпай — окуражи я тя, като дърпаше ствола.

Конят тръгна напред, усети отпора и отстъпи. После в резултат на новото подканяне тръгна отново напред и щом въжетата се опънаха, се напъна. Бавно, с помощта на Айла, Уини извлече северния елен от ямата.

Айла се изпълни с гордост. Ако не друго, поне нямаше да й се наложи да реже месото на дъното на окаляната яма. Не беше много сигурна колко още ще иска да свърши Уини. Надяваше се, че конят ще й услужи със силата си, за да закара елена до долината, но трябваше да прави нещата едно по едно. Айла заведе младата кобила до водата, като разплете рогата на северния елен от храсталака. После пренареди кошовете така, че положи единия в другия и ги привърза на гърба си. Беше труден за носене товар, особено с двете стърчащи нагоре пики, но като използва една голяма скала, яхна коня. Краката й бяха боси. Тя вдигна коженото си наметало, за да го запази сухо, и пришпори Уини към реката.

Обикновено на това място тя беше плитка, широка и удобна за пресичане — една от причините, поради които северните елени инстинктивно бяха избрали този брод — но поради дъжда нивото на водата се бе повишило. Уини съумяваше да стъпва стабилно в бързия поток, а веднъж паднал във водата, еленът заплува без усилие. Прекарването на животното през реката имаше едно предимство, за което Айла не се бе сетила. Водата отми тинята и кръвта и докато стигнат другия бряг, северният елен беше чист.

Уини малко се задърпа, когато пак усети товара си, но Айла вече бе слязла на земята и помогна да изтегли елена на късо разстояние по брега. После развърза въжетата. Еленът беше с една стъпка по-близо до долината, но преди да продължат нататък, Айла трябваше да свърши още няколко неща. Тя преряза гърлото на елена с острия си кремъчен нож, а после направи прав разрез от ануса през корема, гърдите и врата до гърлото. Подпираше тъпата страна на ножа с показалец, а острия му край държеше нагоре, подпъхнат непосредствено под кожата. Ако направеше първия разрез чисто, без да прорязва месото, дрането после щеше да бъде много по-лесно.

Следващият разрез бе по-дълбок, за да махне вътрешностите. Почисти частите, които можеха да се използва — стомаха, червата, пикочния мехур — и ги пъхна обратно в коремната кухина, заедно с тези, които ставаха за ядене.

В един от кошовете имаше навита голяма рогозка от трева. Тя я разстла на земята и с бутане и грухтене премести елена върху нея. Уви я около тялото и здраво я привърза с въжета, после го завърза за въжетата от сбруята на Уини. Пренареди кошовете, пъхна във всеки по една пика и здраво притегна дългите пръти на местата им. Доволна от себе си, се качи на гърба на коня.

Когато за трети път слезе да освободи товара от различните препятствия — туфи трева, камъни, храсти — вече не се чувстваше толкова доволна. Накрая тръгна до коня, като го караше да върви, докато привързаният елен не се закачеше за нещо. Сетне се връщаше, за да отстрани пречката. Чак когато спря, за да си сложи нозебраните, забеляза глутницата хиени, които я следваха. Първите камъни от прашката само показаха на хитрите лешояди докъде може да мята и ги накараха да стоят на съответното разстояние.

Вонящи грозни животни, помисли тя, сбърчи нос и потръпна от погнуса. Знаеше, че те могат и да ловуват — беше го изпитала на гърба си. Айла бе убила една хиена с прашката и бе издала тайната си. Кланът научи, че ловува и тя трябваше да бъде наказана за това. Брун нямаше избор, такъв бе обичаят на Клана.

Хиените безпокояха и Уини. Това бе нещо повече от инстинктивния й страх от хищници. Тя не беше забравила глутницата хиени, които я бяха нападнали, когато Айла бе убила майка й. А Уини и без това бе достатъчно наежена. Закарването на елена до пещерата се оказваше по-сериозен проблем, отколкото Айла бе предвиждала. Тя се надяваше, че ще успеят да го сторят преди падането на нощта.

Спряха да починат там, където реката извиваше и почти се връщаше обратно. Всички спирания и тръгвания бяха уморителни. Айла напълни мяха и една голяма непропусклива кошница с вода, после занесе кошницата на Уини, която все още бе привързана за прашния елен. Извади питка и седна на една скала, за да я изяде. Гледаше в земята, без да я вижда, и се опитваше да измисли по-лесен начин да закара плячката си до долината. Трябваше известно време преди гледката на безредно разхвърляния прах да стигне до съзнанието й, но след това любопитството й моментално се събуди. Земята беше утъпкана, тревата превита, а следите бяха свежи. Наскоро тук бе имало голяма бъркотия. Стана, за да огледа следите по-отблизо и постепенно разгада цялата случка.

От животинската следа в изсъхналата тиня близо до реката определи, че се намират в отдавна установената територия на пещерни лъвове. Помисли си, че сигурно наблизо има малка долина със стръмни каменни стени и уютна пещера, където по-рано същата година лъвицата е родила две здрави малки. Тук е било любимото им място за почивка. Лъвчетата са се боричкали за някое кърваво парче месо и са късали малки късчета с млечните си зъби, докато нахранените мъжкари са се изтягали на утринното слънце, а стройните женски снизходително са гледали как бебетата си играят.

Огромните хищници бяха господари на своето владение. Нямаше от какво да се боят, нямаше никаква причина да очакват нападение от своите жертви. При нормални обстоятелства северните елени никога не биха се отклонили толкова близо до своите естествени врагове, но виковете и крясъците на ездачката ги паникьосаха. Бързата река не спря панически бягащото стадо. Елените се втурнаха напред и преди да разберат, се озоваха сред стадо лъвове. И едните, и другите бяха изненадани. Бягащите елени, които твърде късно осъзнаха, че от една опасност са налетели на друга, далеч по-страшна, се пръснаха във всички посоки.

Айла тръгна по следите и стигна до развръзката на историята. Твърде закъсняло, за да избегне летящите копита, едно лъвче беше прегазено от подплашените елени.

Жената коленичи до пещерното бебе и с опитната ръка на лечителка провери за признаци на живот. Лъвчето бе топло и вероятно имаше счупени ребра. Беше на умиране, но все още дишаше. От следите в прахта Айла разбра, че лъвицата е намерила бебето си и го е побутнала да стане, но безуспешно. После е постъпила като всички животни — с изключение на двукраките — които трябва да оставят слабите да умрат, за да оцелеят останалите. Насочила е вниманието си към другата си рожба и си е тръгнала.

Само оцеляването на животното, наречено човек, не зависеше единствено от силата и доброто здравословно състояние. За хилавия в сравнение с месоядните си съперници човек оцеляването зависеше от сътрудничеството и съчувствието.

Бедното бебче, помисли Айла. Майка ти не можа да ти помогне, нали? Не за пръв път сърцето й бе затрогнато от ранено и безпомощно създание. За момент тя си помисли да вземе със себе си лъвчето в пещерата, но бързо се отказа от идеята. Когато изучаваше целителното изкуство, Брун и Креб й позволяваха да носи малки животни в пещерата на Клана, за да ги лекува, макар че първия път бе предизвикала доста голямо объркване. Но Брун не й позволи да вземе едно вълче. А лъвчето сега бе голямо почти колкото вълк. Някой ден щеше да стане почти колкото Уини. Айла стана, погледна умиращото лъвче, поклати глава и пак отиде да води Уини, като се надяваше, че товарът няма да се запъне някъде съвсем скоро. Щом тръгнаха, тя видя, че хиените ги последваха. Посегна за камък и забеляза, че глутницата е пренасочила вниманието си. Съвсем разумно. Това беше нишата, която природата им бе определила. Бяха намерили малкото лъвче. Само че когато ставаше дума за хиени, Айла не беше разумна.

— Махайте се, вонящи животни! Оставете малкото на мира!

Айла хукна назад, като мяташе камъни. Силно изквичаване я извести, че един от камъните е улучил целта. Щом жената, изпълнена със справедлив гняв, тръгна към тях, хиените пак се отдръпнаха на един хвърлей разстояние.

На! Това ще ги държи настрани, помисли, като застана разкрачена над лъвчето, за да го защити. После крива недоверчива усмивка мина по лицето й. Какви ги върша? Защо ги гоня от едно лъвче, което и без друго ще умре? Ако го оставя на хиените, те няма да ме безпокоят повече.

Не мога да го взема с мен. Аз даже не мога да го нося. Поне не през цялото време. По-добре да измисля как да закарам северния елен. Смешно е да мисля за това.

Смешно ли? Ами ако Иза ме беше оставила? Креб казваше, че съм била оставена на пътя й от Урсуз или може би от духа на Пещерния лъв, защото никой друг не би спрял заради мен. Тя не можеше да понася да гледа, че някой е болен или ранен и да не се опита да му помогне. Точно затова беше толкова добра лечителка.

Аз съм лечителка. Тя ме научи. Може би това лъвче е било оставено на пътя ми, за да го намеря. Първия път, когато занесох онова зайче в пещерата, понеже беше ранено, тя ми каза, че това означава, че ми е писано да бъда лечителка. Е, ето едно бебе, което е ранено. Не мога просто така да го оставя на тези грозни хиени.

Само че как ще пренеса това бебе до пещерата? Ако не внимавам, някое счупено ребро може да пробие белия му дроб. Ще трябва да го превържа, преди да го пренеса. Тоя широк ремък, който използвах да дърпам Уини, ще свърши работа.

Тук имам от него.

Айла свирна на коня. Колкото и да бе странно, товарът, който Уини влачеше, не се закачи никъде, но младата кобила беше напрегната. Не й харесваше да стои в територията на пещерните лъвове, нейните родственици също спадаха към техните естествени жертви. От лова насам беше нервна, а честото спиране, за да се освобождава тежкият товар, който спъваше движенията й, не способстваше тя да се успокои.

Айла обаче се бе концентрирала върху пещерното лъвче и не обърна внимание на нуждите на коня. След като превърза ребрата на младия хищник, единственото, което успя да измисли, за да го пренесе до пещерата, бе да го сложи на гърба на Уини.

Това беше повече, отколкото кобилката можеше да понесе. Щом жената вдигна огромната млада котка и се опита да я сложи на гърба й, кобилата се вдигна на задните си крака. В паниката си тя започна да подскача нагоре и да се мята, опитвайки се да се отърве от тежестите и приспособленията, с които бе овързана, сетне препусна през степта. Увитият в тревната рогозка елен заподскача и се затътрузи подир коня, докато не се удари в един камък. Рязкото дръпване засили паниката на Уини и доведе до ново бясно подскачане.

Изведнъж кожените ремъци изплющяха и от тласъка товарните кошове, неустойчиви заради дългите тежки дръжки на пиките, се килнаха. Зяпнала от изненада, Айла гледаше как възбуденият кон се носи бясно напред. Съдържанието на товарните кошове се изсипа на земята, с изключение на здраво завързаните копия. Все още прикрепени към завързаните за кобилата кошове, двата дълги пръта се повлякоха след нея, без изобщо да ограничават скоростта й.

Айла незабавно съзря новите възможности — тя си блъскаше главата да измисли начин как да закара трупа на елена и малкото лъвче до пещерата. Този път трябваше повече време, докато Уини се поуспокои. Разтревожена, че кобилата може да се нарани, Айла свирна и я повика. Тя би желала да тръгне подир нея, но се боеше да остави както елена, така и лъвчето на нежните грижи на хиените. Подсвирването има ефект. Това беше звук, който за Уини се свързваше с привързаност, сигурност и отзивчивост. Тя описа широк кръг и се върна обратно към жената.

Когато най-подир изтощената и запенена млада кобила се приближи, Айла я прегърна с облекчение. Развърза сбруята и ремъците и внимателно я огледа да се увери, че не е ранена. Уини се наклони към жената, като леко и тревожно процвилваше. Краката й бяха широко разтворени, дишаше тежко и трепереше.

— Ти си почивай, Уини — рече Айла, щом конят спря да трепери и като че ли се успокои. — И без това ще трябва да поработя.

Изобщо не й хрумна да се ядоса, понеже конят бе подскачал, побягнал и изтърсил нещата й. Тя не мислеше, че животното й принадлежи, нито че може да го командва. Уини по-скоро беше приятел, компаньон. Щом се е паникьосал, значи е имал сериозна причина. Искала е твърде много от него. Айла усети, че ще трябва да научи какви са възможностите на коня, а не да се опитва да го научи да се държи по-добре. Според Айла Уини помагаше по свое собствено желание, а тя се грижеше за коня от любов.

Младата жена насъбра каквото можа да намери от съдържанието на кошовете и преработи конструкцията ремъци-кошове-сбруя, като привърза двете пики така, както бяха паднали — с върховете надолу. Прикрепи рогозката от трева, която бе увита около елена, към двата пръта, като по тоя начин направи между тях платформа за товар — зад коня, но над земята. Привърза елена към нея, сетне внимателно завърза и изпадналото в безсъзнание пещерно лъвче. След като си отпочина, Уини сякаш по-лесно прие ремъците и сбруята и стоя спокойно, докато Айла ги нагласи.

Айла постави кошовете на местата им, провери отново лъвчето и се качи на гърба на Уини. С наближаването на долината остана изумена от ефикасността на новото транспортно средство. Понеже по земята се влачеха само краищата на пиките, а не тежък товар, който да се закача във всяко препятствие, конят теглеше с много по-голяма лекота, макар че Айла си отдъхна, чак когато стигнаха долината и нейната пещера.

Спря, за да даде на Уини да почине и пийне и провери пещерното лъвче. То все още дишаше, ала тя не бе сигурна, че ще оживее. Защо беше поставено на моя път, дивеше се тя. В мига, в който го бе видяла, бе помислила за своя тотем — дали духът на Пещерния лъв не искаше тя да се погрижи за лъвчето?

После й хрумна друга мисъл. Ако не бе решила да вземе със себе си малкото, никога нямаше да се сети за това подобие на шейна. Дали тотемът й не беше избрал този начин, за да я научи? Това подарък ли беше? Каквото и да беше, Айла бе сигурна, че лъвчето е поставено на пътя й с някаква цел и че ще направи всичко, което е по силите й, за да спаси живота му.