Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Metamorphoseon sive Asinus aureus, (Обществено достояние)
Превод от латински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Четвърта книга

1. Почти около пладне, когато слънцето вече прежуряше, се отбихме в някакво село у едни старци, които бяха познати и близки на разбойниците. Макар и магаре, схванах това от първата среща, по продължителния разговор и по взаимните им целувки. А освен това ги надариха с някои неща, смъкнати от моя гръб, за които с тайнствен шепот очевидно им обясняваха, че са придобити чрез грабеж. А нас, след като ни освободиха от всичкия товар, ни пуснаха на свобода да пасем на близката ливада. Общата паша с магарето или с моя кон не можеше да ме привлече, а и без това не бях свикнал да ям сено. Но затова пък точно зад обора, премалял от глад, съгледах една градинка и смело влязох в нея. И макар със сурово зеле, напълних стомаха си, като през това време се оглеждах на всички страни и призовавах всички богове дано някъде в съседните градинки съгледам розов храст. А и самотата ме правеше да бъда уверен, че ако взема лекарството встрани от пътя и скрит в някой храст, ще мога от превитата стойка на четириногото товарно животно да се изправя в човешка фигура, без никой да ме види.

 

 

2. И както плавах в това море от размишления, малко по-надалеч видях сенчеста долина с разлистена горичка, а сред нейните различни тревички по свежата морава грееше аленочервеният цвят на искрящи рози. Веднага в моето още ненапълно животинско сърце помислих, че тази горичка, сред чиито сенчести кътчета светеше царственият блясък на празничното цвете, е посветена на Венера и на грациите[1]. Тогава призовах радостния и щастлив Успех[2] и се хвърлих в пълен галоп, така че, кълна се в Херкулес, сам се чувствувах не магаре, а вече, поради прекомерната бързина, яздитен кон. Но този бърз и славен опит не можа да надвие моята жестока съдба. Защото, щом вече наближих мястото, видях не ония нежни и прелестни розови цветове, овлажнели от божествена роса и от нектара, който раждат щастливите шипки и благословените трънливи храсти, нито дори някаква долина, но само края на един речен бряг, обрасъл с гъсти дървета. Тези дървета, разлистени обилно по подобие на лавъра, разцъфтяват с дълги, леко обагрени чашки, също като благоуханните цветове, но без никакъв аромат; на простия език на селяните се наричат лаврови рози[3]. Вкусването от тях е смъртоносно за всяко животно.

 

 

3. Отчаян от тази моя злочеста участ, вече се отказвах от всяка надежда за спасение и доброволно реших да отхапя от тези отровни рози. Но докато пристъпвах бавно, за да си откъсна, някакъв млад човек, както ми се стори, градинарят, на когото съсипах всички зелки, като видял голямата пакост, се завтече яростно с дебела сопа, нахвърли се върху мене и ме обсипа с удари по цялото тяло, така че насмалко щях да погина, ако най-после не съобразих да си окажа сам помощ. Аз метнах нависоко задницата си и почнах да го ритам с копитата на задните си крака. След като го пребих жестоко и той падна на земята, аз потърсих спасение в бягство към склона на съседната планина. Но в този миг изскочи една жена, вероятно неговата съпруга, и щом го видя горе от височината проснат на земята и полумъртъв, нададе плачевен рев явно да предизвика състрадание към себе си, за да докара моментално смъртта ми. И наистина всички селяни, стреснати от нейния вик, веднага подбират кучетата и ги насъскват да се спуснат бясно да ме разкъсат на парчета. В този момент, когато видях да се втурват срещу мене настървените кучета, и то грамади и толкова много, че можеха да се борят с мечки и лъвове, аз се намерих без съмнение много близко до смъртта, но взех решение съобразно с опасността: прекратих бягството и отново се върнах с бърз ход в обора, в който се бяхме приютили. Тогава те, с мъка удържали кучетата, ме уловиха и ме привързаха с много як каиш за една халка. При повторния бой те сигурно биха ме свършили, ако стомахът ми, свит поради болки от ударите и пълен е онова сурово зеле, не беше хванал разстройство. Той изпусна струи нечистотия и ги прогони от пребития ми вече гръб — едни, като напръска с отвратителна течност, а други, като обля с миризмата на вонеща смрад.

 

 

4. Веднага след това, когато слънцето вече клонеше към залез, същите разбойници отново ни натовариха, особено мене много повече, и ни изведоха от обора. Бяхме изминали голяма част от пътя. Аз бях уморен от продължителното ходене, смазан от тежкия товар и изранен от ударите на сопите. Копитата ми се бяха изтрили, вече куцах и залитах, когато излязох до някакво бавно лъкатушещо поточе. Аз мислех, като използува и щастливия случай, да подвия изкусно крака и съвсем да се отпусна на земята, готов и твърдо решен въпреки ударите да не се вдигна и да не отивам по-нататък. Дори бях готов да умра не само от тоягите, но и промушен от нож. Мислех, че понеже съм съвсем изтощен и отпаднал, ще бъда освободен като инвалид и разбойниците, било поради нетърпение да ме изчакат, било от желание да ускорят бягството си, сигурно ще разпределят товара от моя гръб между останалите две товарни животни, а мене ще оставят за по-тежко наказание като плячка на вълците и лешоядите.

 

 

5. Но злата съдба осуети прекрасния ми план. Другото магаре, отгатнало моето решение, веднага се престори на уморено и се повали заедно с целия си товар на земята. Изпъна се като мъртво, че дори и не се опита да се изправи на крака ни от тояги, ни от остени, колкото и да го теглеха на различни страни и за опашката, и за ушите, и за краката. Най-после те, отчаяни в последната си надежда, си говореха, че не си струва толкова дълго да се бавят в бягството си с грижи за едно умряло, дори вече вдървено магаре. Взеха, че разпределиха неговия товар между мене и коня, а него, след като с мечове му отрязаха сухожилията на краката, го затътриха малко встрани от пътя и го хвърлиха още неиздъхнало в стръмната пропаст на близката долина. Тогава аз, като си помислих за съдбата на нещастния си другар, реших вече да изоставя хитростите и измамите и да се покажа пред господарите си като добро и честно магаре. Освен това бях забелязал от това, което си говорят помежду си, че много наблизо ни предстои почивка и че краят на пътя е спокоен, а там било тяхното постоянно свърталище. Най-после, след като преминахме възвишение с лек склон дойдохме до определеното място. Там снеха от гърба ми всички неща и ги скриха във вътрешността. Аз, освободен вече от тежестта, се опитах да си отпочина от умората вместо с баня с търкаляне в пепелта.

 

 

6. Случаят и моментът изискват да дам описание на самите места и на оная пещера, която обитаваха разбойниците. С това аз, от една страна, ще проверя своето умение, а, от друга страна, ще ви накарам да разберете ясно дали по ум и чувство съм бил магаре. Пред нас се издигаше страшна планина, замайващо висока и обрасла със сенчести горски гъсталаци. По нейните стръмни склонове, където тя се опасва от отвесни и поради това непристъпни скали, се вият дълбоки, изпълнени с ровове и обрасли с трънаци котловини по всички посоки и те представляваха естествена защита. Един извор, който изтичаше високо, от върха, бликаше с обилна пяна и като се спускаше по склона, разливаше сребристи вълни. После се разделяше на много поточета, оросяваше тези долини с разлените си води и отново ги събираше като в затворено отвсякъде море или в лениво течаща река. Над пещерата, ей там, където свършва планината, се извисяваше стръмна кула. Отпред се забелязваше здрава ограда от гъст плет, удобна за овча кошара; пред входа и от двете страни излизаха напред страничните стени, като построена преграда, и образуваха тясна пътека. Всичко това на мой благороден риск бих нарекъл истински разбойнически атриум[4]. И наблизо няма нищо освен малка къщурка, покрита с тръстика, където, както после узнах, стояли на стража избрани по жребие караули измежду разбойниците.

 

 

7. Разбойниците се провряха оттам един по един, след като ни бяха завързали със здрав каиш пред входа, и се обърнаха с такива груби думи към някаква превита от тежка старост бабичка, на която, изглежда, единствена беше предоставена грижата за прехраната на толкова млади мъже:

— Още ли ти, труп, годен само за гроба, най-черна отрепка на живота и от който и Оркус се отвращава, така ще лентяйствуваш в къщи и ще ни разиграваш! След толкова опасни трудности не ще ли ни възнаградиш с почивка в тоя късен час? Цял ден и цяла нощ нищо друго не вършиш, освен жадно да наливаш чисто вино[5] в бесния си търбух!

Разтреперана от страх и с пискливо гласче, стресната, старицата им отговори:

— Но за вас, мои храбри и верни млади домакини, има всичко достатъчно: ястията, сварени и с приятно ухание, са готови, има колкото щете хляб, виното е налято обилно в добре измити чаши и както обикновено топлата вода за вашата баня е приготвена.

След този разговор те веднага се разсъбличат голи и се освежават с баня, изпотени пред огромния огън, поливат се с топла вода и се намазват с масло, след това, полягат край щедро наредената с ястия трапеза.

 

 

8. Тъкмо те се бяха настанили, и ето пристигат други момци, много повече на брой, които веднага би разбрал, че са също така разбойници. И те докараха плячка от златни и сребърни монети, съдове и дрехи от коприна, с втъкани златни нишки. И те се освежават също с такава баня и се настаняват на одъра между другарите си, а определените по жребие измежду тях почват да обслужват. Ядат и пият без ред: месото на големи късове, хлябът на камари, чашите поднесени накуп. Шегите им са викове, песните — крясъци, закачките — ругатни и всичко останало е като при угощение на лапити и кентаври[6], полухора-полуживотни. Тогава един от тях, който се отличаваше пред другите със своята сила, каза:

— Ние наистина смело превзехме дома на Милон в Хипата; освен толкова голямото богатство, което спечелихме благодарение на нашия героизъм, се прибрахме в лагера си, без да загубим никого, и ако това е от значение, завърнахме се с едно увеличение от осем крака. А пък вие, които се упътихте към беотийските градове, намалихте броя си и се връщате без вашия най-храбър водач Ламах[7], чийто живот с право бих предпочел пред всички тия вързопи, които домъкнахме. Но него за жалост го погуби смелостта му и славата на този велик човек ще се тачи наред с прочутите царе и пълководци. А вие, почтени разбойници, способни само на малки и робски кражби, се занимавате боязливо с вехториите в баните и в стаичките на старите жени.

 

 

9. Един от по-късно дошлите му отговори:

— Само ти ли не знаеш, че много по-лесно се ограбват по-големите къщи? Там, ако и в просторните помещения да живее голяма прислуга, всеки се грижи повече за своето спасение, отколкото за богатствата на господаря. А пестеливите и живеещи сами хорица бранят своето малко, а понякога и значително имущество, скрито тайно, и го защищават с живота си. Най-после и самите факти ще ти потвърдят верността на думите ми.

Едва бяхме достигнали седмовратата[8] Тива и което е първата работа при нашия занаят, проучихме вече старателно състоянието на местните жители; не остана скрит от нас: сарафът Хризер[9], притежател огромни богатства, който поради страх от данъци и обществени задължения умело укриваше голямото си имущество. Затворен сам-самичък в малка, но добре защитена къщичка, дрипав и мръсен, той лежеше върху торбите със злато. И тъй, решихме да връхлетим най-напред на него, за да завладеем спокойно и без никакъв труд цялото му съкровище. За нас не представляваше нищо нападение над един-единствен човек.

 

 

10. Незабавно, още с падането на нощта, почнахме да вардим пред неговата порта. Сметнахме, че не трябва да я повдигаме, напираме или разбиваме, да не би трясъкът от вратите да разбуди за наша беда всички съседи. Затова тогава този знаменит наш главатар Ламах уверен в своята изпитана смелост, си пъхна леко ръката там, където е дупката за слагане на ключа, и се опитва да дръпне резето.[10] Но Хризер, този най-голям негодник измежду всички двукраки, бил буден и чул всичко в подробности. На пръсти и съвсем тихо малко по малко се промъкнал и неочаквано нанася силен удар с голям гвоздей и приковава здраво ръката на нашия водач на дъската на вратата. Остави го той така, смъртоносно прикован като на дървото на изтезанията[11], и се изкачи върху покрива на своята колибка. Оттам се провикна, колкото му глас държи, и молеше съседите си, като зовеше всекиго по име и ги предупреждаваше за общата опасност; при това той съобщаваше, че домът му е обхванат от внезапен пожар. Така всеки: един, сепнат от близостта на непосредствената опасност, се притичваше тревожно на помощ.

 

 

11. Тогава ние, попаднали в двойна опасност — или да бъдем сразени, или да изоставим другаря си, поради заплахата избрахме с негово съгласие твърде крайна мярва. Отсичаме на нашия главатар с точно намерен удар през ставата тази част, където ръката се съединява с плешката, оставяме на място ръката му, а раната запушваме с много парцали, за да не се открият по капките от кръвта му следите ни, и това, което е останало от Ламах, отнасяме със себе си. И докато ние, смутени от силната врява, се суетим и поради страх от надвисналата опасност изпадаме в паника, този издигнат и изключителен по дух и доблест мъж не можеше при бягството нито да ни следва бързо, нито да изостане в безопасност, затова ни увещава с много думи, много молби и много оплаквания, заклевайки ни в десницата на Марс, във верността на клетвата, да освободим него, нашия добър другар по оръжие, едновременно от мъките и от пленничеството. А и защо трябва един безстрашен разбойник да надживее ръката си, която единствена е годна и да граби, и да коли? Той би бил достатъчно щастлив, ако загине доброволно от приятелска ръка. И понеже с молбите си не можа да убеди никого от нас да стане доброволно братоубиец, с ръката, която му оставаше, взе меча си, дълго го целува и със силен удар се прободе сред гърдите. Тогава ние, след като почетохме мъжеството на храбрия си вожд, покрихме с ленено платно телесните му останки и го поверихме на морето да го скрие. И сега нашият Ламах почива, погребан под морската стихия.

 

 

12. Той наистина сложи на живота си край, достоен за неговите героически дела. Но Алким[12] не можа да склони жестоката воля на Съдбата за похвалните си начинания. След като отворил с взлом колибката на една бабичка, когато тя спяла, се изкачил в горната стая и вместо веднага да я убие, като я стисне за гръкляна, предпочел преди това да изхвърли през един по-широк прозорец навън една по една всички вещи, за да ги вземем ние. Той изхвърлил старателно всичко, не пожелал да пощади дори дюшека на спящата бабичка. Изхлузил бабата от леглото и тъкмо се канел да хвърли, изглежда, по същия начин измъкнатия изпод нея дюшек, окая негодница се хвърлила пред краката му и така му се замолила:

— Моля те, синко, защо подаряваш сиромашките и дрипави неща на клетата старица на богатите съседи, към чийто двор гледа този прозорец?

Подмамен от тая лукава реч, Алким повярвал на лъжата — помислил, че е истина. Боял се да не е направил грешка и да не би това, което ще хвърли след това, да падне не в ръцете на неговите другари, а в чужд дом, та се надвесва над прозореца, за да огледа всичко, особено богатствата на съседната къща, която му посочила бабичката. Както оглеждал внимателно, но съвсем непредпазливо, онова старо зло, макар и слабо, внезапно и неочаквано го блъска и понеже той не се държал здраво, както бил надвесен и улисан да оглежда, го изхвърлила с главата надолу. Освен че паднал от голяма височина, той се натъкнал и на някакъв лежащ наблизо камък. При падането си претроши и смачка гръдния кош. После избълва потоци кръв дълбоко от гърдите си и ни разказа какво се е случило: след непродължителни мъки се прости с живота си. По същия начин погребахме и него в морето и го пратихме за предан спътник на Ламах.

 

 

13. Така, понеже бяхме сполетени от двойната загуба, прекратихме таванските си набези и се изкачихме в съседния град Платея[13]. Там достигна до нас упоритата мълва за някой си Демохар[14], който щял да устройва гладиаторски игри. Той беше мъж, знатен по произход, притежател на големи богатства, ненадминат в своята щедрост, и устройваше обществени увеселения с блясък, подобаващ на неговото богатство. Кой може да притежава такава дарба, кой — такова красноречие, че с подходящи думи да изкаже различните видове многобройни приготовления? Тук гладиатори с прочута сила, там ловци с изпитана ловкост, другаде престъпници, за които няма никакво спасение, се угощават, за да станат храна на дивите зверове[15]; а колко разни дървени съоръжения, сглобени от дъски кули, също като подвижна къща, пъстро изрисувани — какви удобни убежища за предстоящия лов! Освен това колко много най-различни видове зверове. Той с особено усърдие ги е докарал отдалеч все такива породисти, за да станат гробница за осъдените на смърт.

Но освен останалите приготовления за блестящите зрелища той събираше, откъдето можеше, без да жали средствата на своето богатство, голям брой грамадни мечки. Освен хванатите при собствен лов, освен купените на скъпа цена той също отглеждаше грижливо, с изразходване на големи средства, и мечки, давани му от неговите приятели в надпревара при различни случаи като подаръци.

 

 

14. Но тия толкова прочути, толкова блестящи приготовления за обществените игри не убягнаха от пагубния взор на Завистта[16]. Съсипани от дългото си пленничество, освен това измършавели от лятната жега и отпаднали от неподвижно седене, мечките бяха нападнати от епидемия и измряха почти до една. По улиците можеха да се видят лежащи безразборно, претърпели крушение полумъртви тела на животни. Тогава простият народ, чиято жестока бедност го принуждава да търси за изтънелия си стомах без подбор на храната нечисти доставки и безплатно ядене, се спуща към струпаните навсякъде пиршества. При това положение аз и нашият Евбул[17] намислихме следния остроумен план. Занасяме една мечка, която по размери на тялото надминаваше останалите, уж за ядене, в нашето убежище. Там внимателно одираме кожата от месото, като запазваме грижливо всички нокти, а самата глава на животното, чак до шията, оставяме непокътната, цялата кожа изтъняваме със старателно изстъргване, наръсваме я със ситна пепел и я оставяме на слънце да изсъхне. И докато тя се обезвлажнява под лъчите на небесния огън, през това време ние се нахранване до пресищане с месо и под клетва установяваме така плана на предстоящата задача: един от нас, който се отличава от другите не толкова с телесната си сила, колкото с безстрашния си дух, и то преди всичко доброволно, като се покрие с тази кожа, да заприлича на мечка и така да бъде вкаран в дома на Демохар при подходяща нощна тишина, за да ни осигури лесен достъп през вратите.

 

 

15. Не малцина от нашата храбра дружина пожелаха да се заемат с изпълнение на този остроумен план. Но измежду тях беше определен чрез избор на отреда Тразилеон[18], който взе върху себе си жребия на опасната хитрост. Веднага той със засмяно лице се пъхна в удобната и поради мекотата и лесно сгъваема кожа. Тогава изравнихме със, ситен бод краищата и покрихме рязката от свързването, макар и тънка, като приближихме към нея гъста четина. Направихме така, че главата на Тразилеон да допре до самия край на гърлото, където беше изрязана шията на животното. След това пробихме малки дупчици за дишане и гледане около носа и очите му, нагласихме нашия храбър другар, станал вече напълно звяр, в купена на евтина цена клетка, в която той сам скочи бързо с твърда решителност. След като извършихме така предварителната подготовка, пристъпихме по следния начин към по-нататъшното осъществяване на измамата.

 

 

16. Понеже бяхме узнали името на някой си Никанор, който произхождал от Тракия и бил свързан чрез тясно приятелство с Демохар, съчиняваме писма, че уж той подарява като най-добър приятел първака на своя лов за украса на игрите. В късна вечер, възползувани от защитата на тъмнината, занасяме на Демохар клетката с Тразилеон и му предаваме това фалшиво писмо. Той се учуди на големината на животното, зарадва се на навременната щедрост на своя другар и заповяда да ни броят като на носители на радостта, за каквито той ни смяташе, десет жълтици от неговото ковчеже. Както всяко ново нещо обикновено привлича хората да видят неочаквани зрелища, стекоха се да се чудят на звера голям брой хора, чиито любопитни погледи нашият Тразилеон много опитно държеше постоянно на разстояние със заплашителни движения. В един глас гражданите прославиха Демохар като отново щастлив и доволен, че след такъв мор по животните с новата придобивка може всякак да се противопостави на съдбата. А той заповяда веднага мечката да се закара с голяма предпазливост в неговия парк за животни. Но аз се намесих:

 

 

17. — Виж какво, господине, понеже животното е изморено от слънчевия пек и от продължителния път, да не го събираш с останалите животни, които при това, както чувам, не са съвсем здрави. Защо по-добре да не му намериш място в твоя дом, просторно и проветриво, дори и близо до някое езеро, и прохладно? Нима не знаеш, че този род животни винаги обитават гъстите гори, влажните пещери и сенчестите извори?

Изплашен от тези доводи и пресметнал в себе си броя на загубените животни, Демохар без мъка се съгласи и лесно позволи да поставим клетката, където намерим за удобно.

— Но и ние сами — казвам — сме готови тук на същото място да спим нощем, за да даваме на животното, изморено от горещината и от тръскането, и храна навреме, и питие, на което е привикнало, по-навреме.

— Съвсем не се нуждаем от този ваш труд — отговаря той, — вече почти цялата прислуга от продължителния опит е упражнена в хранене на мечки.

 

 

18. След това се сбогувахме и си тръгнахме. След като излязохме вън от градските врати, съглеждаме някаква гробница, разположена далеч от пътя на уединено и тайно място. Там откриваме различни скривалища за нашата бъдеща плячка — ковчези, полуотворени от гнилота и старост, в които почиваха станалите на прах и вече изпепелени мъртъвци; според заведения в нашата банда ред изчакваме да настъпи безлунното време на нощта, през което насрещният сън при първия още пристъп навлиза с по-голяма сила в сърцата на смъртните и ги сковава. Настаняваме нашия отред, въоръжен с мечове, пред самите врати на Демохар, готов за плячка, като призовани поръчители. В същото време Тразилеон, точно улучил разбойническия момеят на нощта, излиза от своята клетка и веднага погубва с меча си пазачите, които лежаха наблизо дълбоко заспали, всички до един, а също и самия вратар, след това измъква ключа и разтваря широко вратите; ние без бавене нахълтваме и навлизаме във вътрешността на къщата, а той ни показва килера, където вечерта, наблюдавайки внимателно, е забелязал, че крият голямо количество сребро. Ние веднага го разбиваме със силата на целия наш съсредоточен тук отред и аз заповядвам на всеки от другарите да дига колкото може злато или сребро и да го скрие бързо в онези жилища на най-верните ни покойници и след това да се върнат обратно с ускорени крачки, за да вземат нов товар. А за общ интерес аз оставам пред прага на къщата, за да разузнавам внимателно, докато се върнат. Впрочем и самата фигура на мечката, която сновеше посред къщата, изглеждаше достатъчна да сплаши, в случай че някой от прислугата не спи. И наистина кой, бил той храбър и неустрашим, при вида на огромната фигура на такъв звяр, особено нощем, не би се втурнал да бяга веднага, не би спуснал резето на своята стая, разтреперан и изплашен, и не би се скрил?

 

 

19. На всички тези предвиждания на здравия разум се противопостави жестоката Съдба. Докато чакам с нетърпение да се върнат нашите другари, някакъв роб се подава навън, обезпокоен от шума или събуден от предчувствия. Като вижда звера, който свободно обикаляше навсякъде из къщата, без да издава някакъв глас, се връща обратно и съобщава на всички какво е видял. В същия миг цялата къща се изпълва с многобройна прислуга. От факли, лампи, вощеници, лоени свещи и всякакви осветителни средства мракът се разсветва. И никой от грамадната тълпа не се яви без оръжие — всички завардиха изхода с тояги, копия, с изтеглени мечове. А насъскаха и ловджийски кучета, дългоухи и рунтави, за да хванат звера.

 

 

20. Тогава, докато шумът се усилваше още повече, аз замислих вече да избягам от къщата, но скрит зад вратата, виждам как Тразилеон отлично се брани срещу кучетата. И макар че вече наближаваше краят на живота му, той въпреки това не забрави себе си и нас или предишната си храброст — пред самата уста на зиналия Цербер[19] все още оказваше съпротива. Въпреки всичко той се държеше храбро за ролята, която доброволно си бе избрал, като ту бягаше, ту се съпротивляваше с различни положения и движения на тялото, и най-после се измъкна от къщата. Но макар че се видя на свобода, не можа да потърси в бягство спасението си, тъй като всички кучета от съседната уличка, също толкова свирепи и многобройни, се присъединиха в цяла глутница към ловджийските кучета, които току-що бяха излезли от дома, и започнаха да го преследват. Бях свидетел на нещастно и печално зрелище: нашият Тразилеон ограден и обсаден от глутница освирепели кучета и разкъсван от острите им зъби. Най-после не можах да изтърпя голямата мъка и се смесих в тълпата на шумящия наоколо народ. В това само можех да помогна тайно на добрия си другар, че се опитах да разубеждавам водачите на хайката:

— Непростимо и страшно престъпление! Погубваме голямото, наистина скъпоценно животно!

 

 

21. При все това хитрината на моите думи не помогна на клетия младеж: от дома изскочи един здравеняк-върлина, който, без да се бави, заби копието си право в сърцето на мечката, последва го и друг и накрая всички, опомнили се вече от страха си, един през друг също отблизо забиват мечовете си. Но достойният за безсмъртие Тразилеон, безпримерна гордост на нашия отред, след като бе сломен животът му, но не и смелостта му, нито с вик и нито дори и със стон не наруши верността на клетвата си: докато бе разкъсван от зъбите на кучетата и нараняван от оръжието, понасяше с благородна храброст настоящото нещастие с грубо мучене и мечешки рев и така спечели за себе си славата, а на Съдбата предаде живота си. Но вся такъв ужас и страх сред оная тълпа, че чак до разсъмване, дори и доста късно през деня никой не се осмеляваше дори и с пръст да докосне звера, макар и повален, докато най-после някакъв касапин, малко по-самоуверен, бавно и боязливо разсече утробата на звера и откри гордия разбойник. Така загина и Тразилеон за нас, но не и за славата.

Веднага след това свързахме вързопите, които ни бяха запазили верните покойници, и напуснахме с бърз ход пределите на Платея. И все си мислехме за това, че в живота не може да се намери никаква вярност, понеже от омраза към нашата двуличност тя се е преселила при душите на мъртвите. Така съвсем изморени и от товара, и от трудния път, като загубихме трима от другарите си, докарахме плячката, която виждате тук.

 

 

22. След завършването на този разказ направиха възлияния с несмесено вино в златни чаши, след това прославиха с някои песни бог Марс[20] и се оттеглиха малко да си отпочинат. А на нас бабичката раздаде достатъчно щедро, без да го отмерва, пресен ечемик, така че моят кон, получил такова изобилие, и то само за себе си, би помислил, че се намира на пира на салиите[21]. Но аз, който никога преди това не бях свикнал да ям суров ечемик, а само разгрухан и разкашкан от продължително варене, почнах да тършувам през това време из ъгъла, в който бяха захвърлени накуп остатъци от хляба на целия отред, и да упражнявам гърлото си, вече разранено от дългия глад и хванало паяжина. И ето през късна нощ разбойниците се разбудиха, вдигнаха лагера и екипирани различно, едни въоръжени с мечове, а други предрешени в лемури[22], се отдалечиха с ускорени крачки. А на мене дори застрашаващият ме сън не можа да попречи да дъвча упорито и храбро. И макар че преди, когато бях Луций, задоволен с един-два хляба, напусках трапезата, сега поради толкова дълбокия си стомах предъвквах вече почти трета кошница. За моя изненада светлият ден ме завари над това занимание.

 

 

23. И така най-после, ръководен от магарешко смирение, се отделих, за да уталожа жаждата си в близкия поток. В същия миг се върнаха разбойниците, необикновено обезпокоени и възбудени, без абсолютно никакъв товар, нито дори и най-проста дреха, като с толкова мечове, с толкова мишци, с усилията на цялата банда довлякоха всичко на всичко една девойка с благородни черти на лицето и както показваше облеклото й, една от знатните в областта. Тая девойка, към която, кълна се в Херкулеса, могат да се появят чувства и у такова магаре като мен, плачеше неутешимо и си скубеше косите и раздираше дрехите си. Щом я въведоха вътре в пещерата, те се опитаха да разсеят скръбта й с такива думи:

— Не се безпокой за твоя живот и твоята невинност, потърпи само кратко време, докато получим нашата печалба. Нас ни тика към това занимание голямата сиромашия, а твоите родители, макар и користолюбиви, ще отделят от целия си куп богатства нужния откуп за същество от своята плът.

 

 

24. Но с тези и с подобни брътвежи съвсем не се успокои скръбта на девойката. Защо? Привела глава между коленете, тя плачеше без мярка. Тогава те повикаха вътре старицата и й поръчаха да седне до нея и с нежни приказки, колкото може, да я утеши, а те се посветиха на обичайните занимания на занаята си. Но девойката не само че не можа с никакви увещания на бабичката да бъде успокоена от непрекъснатия плач, а дори още по-високо застена. Нейните непрестанни ридания така разтърсваха снагата й, че и на мене ми се появиха сълзи на очите.

— Ах, нещастна! — викаше тя. — От такъв дом, от такова семейство, при толкова много любими роби, толкова достойни родители, изоставена и станала плячка на проклет грабеж, чужда собственост, заключена робски в този каменен затвор, лишена от всички радости, в които съм родена и възпитана. Така несигурна в спасението си и под угрозата на ножа на палача, между толкова и такива свирепи разбойници — страшна тълпа гладиатори[23], мога ли да престана да плача и мога ли изобщо да живея?

Тя се вайкаше така. И накрая, измъчена от душевна скръб, от напрягането на гърлото и от телесна умора, затвори натежали за сън очи.

 

 

25. Но едва затворила очи, внезапно се пробуди от сън и като обезумяла[24] още по-силно почна да се удря, да блъска неудържимо с ръце гърдите си и да нанася удари по красивото си лице; а на старицата, която я разпитваше за причината на новия изблик на отчаяние, тя каза с дълбока въздишка:

— Ето сега вече сигурно съм съвсем окончателно погубена, сега съм се отказала от надежда за спасение. Без съмнение трябва да хвана или въжето, или меча, или по-добре пропастта.

От това старицата се разсърди повече и с още по-свиреп поглед й заповяда да каже защо, дявол да го вземе, плаче и защо, след като вече е почнала да се успокоява, отново се е появил тоя неудържим плач у нея.

— Изглежда, ти си решила — каза й тя — да лишиш моите момчета от получаването на твоя откуп? Ако продължаваш повече, аз ще се погрижа въпреки тези сълзи, които обикновено не струват нищо за разбойниците, жива да изгориш.

 

 

26. Девойката се ужаси от тия думи и покри ръцете й с целувки.

— Смили се, майко — каза й тя, — спомни си човешкото състрадание и ми помогни мъничко в моята толкова жестока участ. Защото, както предполагам, у тебе, достигнала дълбока старост, при тези почтени бели коси не е съвсем увехнало състраданието. Погледни най-после историята на моето нещастие. Един красив младеж, пръв между своите връстници, когото целият град избра единодушно за свой син[25], впрочем мой братовчед, само с три години по-възрастен от мене, който още от детски години бе възпитан и израсна заедно с мене в неделимо другарство в същата къща, дори и в същата стая и легло, беше се свързал с мене чрез взаимното чувство на света любов. А с брачен договор бяхме определили вече деня на венчалния обред. Със съгласието на родителите ни беше дори записан като мой съпруг. Той принасяше вече жертва, придружен от многолюдното шествие на близки и родственици, пред храмовете и обществените светилища, цялата къща беше окичена с лавър, осветена от факлите, тя отекваше от сватбената песен. А моята нещастна майка, взела ме на скута си, ме красеше с красиви сватбени накити и непрестанно ме обсипваше със сладки целувки и вече с боязливо желание хранеше поникващата надежда за потомство, когато стана внезапното нападение на бандитите — безжалостно като войната, и заблестяха извадените неприятелски мечове. Разбойниците не се заловиха нито да убиват, нито да грабят, а веднага всички нахлуха в нашата спалня. И без някой от нашата прислуга да ги възпре и да окаже дори най-малка съпротива, те ме грабнаха, примряла от ужасен страх, из самия скут на майка ми. Така се разтури и осуети моята сватба също като сватбата на Атис[26] или на Протезилай[27].

 

 

27. Но ето сега страшен сън възвърна нещастието ми, дори го увеличи: сънувах, че от дома, от стаята, от спалнята, най-после от леглото съм отвлечена насилствено по далечни пустини и викам името на моя най-нещастен съпруг. А той, след като беше изтръгнат от моите прегръдки, така както е, още влажен от благовонното масло и окичен с венец от цветя, веднага тръгва по следите ми, докато аз бягам от него, носена от другиго. А щом той надава вик против похищението на красивата си съпруга и търси помощ от народа, един от разбойниците, разсърден от досадното преследване, грабва един грамаден камък пред краката си и погубва с удар моя клет млад съпруг. Ужасена от такава чудовищна гледка, аз се събудих, изплашена от злокобния сън.

Тогава бабичката отвърна с въздишка на нейните сълзи и отговори така:

— Успокой се, господарко, и не се плаши от празни съновидения. Освен че дневните сънища се смятат лъжливи, то още повече нощните съновидения понякога предвещават точно обратни случки. Най-после плач и бой и понякога клане предвестяват изгоден и благополучен край и обратно — смехът, угояването на стомаха с медени сладкиши или срещите за любовни удоволствия означават, че човек ще бъде сполетян от душевна скръб, телесна слабост или други нещастия. Но аз ще те развлека с красиви разкази и бабини приказки. — И тя започна:

 

 

28. — Живели в един град цар и царица[28]. Те имали три дъщери, забележителни по хубост. За по-големите две, макар и с най-красива външност, все пак можело да се намерят достатъчно думи за възхвала, обаче хубостта на най-младата девойка била толкова чудна, толкова блестяща, че в човешкия език нямало достатъчно думи да я възхваляват. Така че много от гражданите и много пришълци, които мълвата за рядката гледка събирала в любопитно множество, смаяни от недостъпната й хубост, поставяли на устата си дясна ръка с показалец върху вдигнат палец[29] със същото свещено почитание, което отдавали на богинята Венера. И вече по най-близките градове и съседни области проникнала мълвата, че богинята, която е родена от лазурните глъбини на морето и е откърмена от пяната на шумящите вълни[30], по свое благоволение раздава навсякъде милост и ходи по хорските сборища или че сигурно за втори път от нова издънка на небесните капки не морето, а земята е създала нова Венера, одарена с цвета на девствеността.

 

 

29. Така от ден на ден тази вяра се разраствала неимоверно, така разпространяваната мълва обхождала вече най-близките острови един след друг, а после и провинция след провинция на сушата. Много чужденци се стичали от далечни страни и през дълъг път по суша и през далечни морета, за да видят чудото на века. Никой не отивал вече за съзерцание на богиня Венера в Пафос[31], никой в Книдос[32], никой дори на остров Китера[33]. Жертвоприношенията на богинята престанали, храмовете й запустявали, диваните[34] се захвърляли, обредите й се изоставяли. Статуите останали без венци и жертвениците стояли самотни, осквернени от изстиналата пепел. Отправяли се молитви към девойката и в човешкия й образ се търсела милостта на тази толкова велика богиня. При утринното появяване на девойката тя била умилостивявана с жертви и дарове в името на отсъствуващата Венера, а когато тръгвала по улиците, многобройна тълпа обсипвала пътя й с венци и цветя.

Това прекалено принасяне на небесни почести към смъртната девойка възпламенило силно гнева на истинската Венера. Тя не овладяла негодуванието си, разтърсила глава и казала на себе си гневно така:

 

 

30. — Аз, древна майка на природата, първо начало на всички стихии, аз, Венера, хранителка на целия свят, оставям да ме смесват със смъртна девойка в моите почести, а моето име, утвърдено между небесните, се осквернява от земна нечистотия! Нима ще се съглася да деля с моята заместница съмнителните почести на общо жертвоприношение и обречена на гибел девойка да разнася по земята моя образ? Напразно ли прочутият овчар[35], чиято справедливост и добросъвестност призна великият Юпитер, ме предпочете за несравнимата ми хубост пред такива велики богини? Но не за радост си е присвоила тя, която и да е, моите почести. Аз ще направя така, че да се разкайва дори за самата си незаконна хубост.

И веднага извикала своя крилат син[36], много дързък младеж, който, поради своите лоши нрави, пренебрегва обществения ред, въоръжен с факел и стрели, тича нощем по чуждите домове и като разваля всички бракове, безнаказано върши големи безобразия и изобщо не върши нищо добро. Макар и нахален поради естествената му необузданост, тя още повече го насърчила с думите си, отвела го в онзи град и лично му показала Психея[37] — така се наричала девойката. След като му разказала цялата история за съперничеството в красота, въздишайки, тя му казала с гневно негодувание:

 

 

31. — Заклевам те в името на връзките на майчината любов, в приятните рани на пронизващата ти стрела, в сладкото пламтене на този факел, въздай отмъщение за твоята майка, и то пълно, и я накажи жестоко за дръзката й хубост — това едно-едничко нещо направи с готовност: нека тая девойка бъде обладана от най-гореща любов към най-презряно същество, на което Съдбата е отрекла и достойно положение, и богатство и е проклела самото му същество, и толкова да е долно, че по целия свят да не намери равен на своето нещастие.

Така му казала тя и с дълга и силна целувка целунала своя син, а сама отишла на близкия бряг, плискан от вълните. Щом докоснала с розови стъпала разпенените вълни, и ето че в същия миг се успокоила гълъбовата повърхност на дълбокото море. И още непожелала, и изведнъж като че по дадена от преди заповед се появила нейната морска свита. Пред нея са и дъщерите на Нерей[38], пеещи в хор, Портун[39] с рошавата си тъмносиня брада, Салация[40] с натежалата от риби пазва, малкият ездач на делфини Палемон. Тук навсякъде по вълните се премятат ята от тритони[41]: един надува нежно звучна раковина, други простира копринен воал срещу пламъка на парещото слънце, трети поднася огледало пред очите на своята господарка[42], а някои, впрегнати на двойки, се носят в колесници. Такава свита съпровожда Венера при пътуването й към океана.

 

 

32. През това време. Психея, въпреки очевидната си хубост, не се радвала на никаква облага от своята слава. Всички й се удивлявали, всички я превъзнасяли, но нито цар, нито царски син, нито дори някой от народа се явявал с желание да я поиска за жена. Възхищавали се наистина на божествения й образ, но всички й се възхищавали като на изкусно изваяна статуя. Отдавна вече двете й по-големи сестри, за чиято умерена красота не се е мълвяло толкова сред народа, сватосани за царски женихи, били встъпили в щастлив брак, а девойката Психея като вдовица седяла в къщи и оплаквала, изоставена, своята самота, болна телесно, наранена душевно, намразила в себе си своята красота, от която се възхищавали по целия свят. Тогава нещастният баща на така злочестата девойка, усъмнил се в милостта на небето, се допитал до най-древното прорицалище на милетския бог[43] и с молитви и жертвоприношения го помолил да получи сватба и съпруг за отхвърлената си дъщеря. А Аполон, макар и грък, и то йониец, заради автора на милетския разказ[44] така отговорил с латинско предсказание:

 

 

33.

Щерка си, царю, водѝ на скалата планинска висока

и за нещастния брак булчинска тя накитѝ.

Не възмечтавай за зет, произлязъл от смъртно коляно —

звяр ще е страшен и див, змийски коварен и зъл,

както с крилата лети над ефира, той всичко сразява,

с огън сломява и с меч всеки създаден живот.

Юпитер тръпне пред него, треперят небесните сили,

всява тревога и в Стикс, мрачна подземна река.

Царят, някога щастлив, след като изслушал думите на свещеното предсказание, се върнал разбит и печален у дома и известил на своята съпруга повелението на злокобния оракул. Скърбели, плачели и ридаели много дни наред. Но ето вече наближавало грозното изпълнение на това ужасно прорицание. Правели се вече последни приготовления за погребалната сватба на най-злочестата девойка, вече светлината на сватбения факел гаснела от пепелта на черните сажди, звукът на брачната флейта се превръщал в стенещ лидийски напев, веселите звуци на сватбената песен завършвали в скръбно ридание[45] и невестата изтривала сълзите си със самото сватбено було. Целият народ оплаквал тъжната сватба на сломеното семейство, веднага с всеобщо одобрение се обявило разпореждане за обществен траур.

 

 

34. Но необходимостта да се подчини на небесното предсказание зовяла нещастната Психея към отреденото изпитание. След като изпълнили обреда на погребалната сватба с най-дълбока скръб, понесли живия мъртвец, съпровождан от целия народ. Обляната в сълзи Психея придружавали не като на сватба, а като на собственото й погребение. И докато съсипаните и развълнувани от това огромно нещастие родители се колебаели да извършат нечестивото престъпление, тяхната дъщеря сама ги подканяла с такива думи:

— Защо измъчвате нещастната си старост с безкраен плач? Защо съсипвате душата си, която е повече моя, с непрекъснати ридания? Защо загрозявате с напразни сълзи лицата, които обожавам? Защо убивате във вашите очи моя взор? Защо си скубете побелелите коси? Защо раздирате гърдите си, защо тази свещена за мене пазва? Това ли ще ви бъде прекрасната награда за моята чудна красота! Твърде късно вие разбирате, че сте поразени от смъртния удар на нечестивата Завист[46]. Когато градове и народи ни почитаха с божествени почести и когато с един глас ме наричаха нова Венера, тогава трябваше да скърбите, тогава да леете сълзи, тогава още да оплаквате моята гибел. Вече разбирам, вече виждам, че ме погуби само името Венера. Водете ме и ме оставете на скалата, отредена ми от съдбата. Бързам да встъпя в този щастлив брак, бързам да видя този мой благороден съпруг. Защо отлагам още? Защо отклонявам да дойде този, който е роден за гибел на целия свят?

 

 

35. След като изрекла това, девицата замлъкнала и вече с твърда стъпка се присъединила към шествието на съпровождащия я народ. Тръгнали, към посочената скала на стръмната планина, довели до най-високия и връх девойката и всички я оставили. Сватбените факли, с които осветявали пътя й, оставили на същото място, угасени от сълзите им, и свели глави, се разотишли по домовете си. А истински клетите й родители, сломени от голямото нещастие, се погребали в мрака на заключения дом и се отдали на вечна нощ. Изплашената, трепереща и обляна в сълзи Психея подел неусетно от ръба на канарата мекият полъх на нежно дишащия Зефир, като й развел телите и издул дрехата. Понесъл я предпазливо със своето спокойно дихание надолу от високата скала, той я спуснал бавно към ширналата се в подножието долина и я положил в скута на цъфтяща ливада.

Бележки

[1] Виж бел. 10 към II кн.

[2] Bonum Eventus — „Добър успех“, „Щастлив изход“. Отначало низше божество на римските селяни, после дарител на всеки успех. Представя персонификация, както божеството Felicitas („Щастие“).

[3] Лаврова роза или розов лавър (други имена: закум, олеандър, леандро — Nerim oleander L.). Растението е наистина отровно.

[4] Описанието контрастира с описания във II кн., 4 гл. атриум на знатната Бирена.

[5] Древните гърци и римляни не пиели виното без мярка. При това го смесвали с вода (виж бел. 24 към II кн.). Пиенето на чисто вино издавало грубост и невъздържаност.

[6] Кентаврите са митологически същества, полухора-полуконе. Приличали на конници, сраснали с конете си. Те били груби и диви, обладаващи страшна животинска сила. Живеели в пещери, из които бликали планински потоци. Лапитите били легендарно племе от великани в Тесалия. На сватбата на лапита Пейритой поканените кентаври в пияно състояние се опитали да похитят жените на лапитите, поради което произлязла прочутата битка между лапити и кентаври.

[7] Главатарят на разбойническата шайка носел името на известен гръцки пълководец от V в. пр.н.е. Ламах на гръцки значи „непобедим“.

[8] Тива е най-значителният град в Беотия през класическата древност. У Омир, Пиндар, Софокъл и др. се нарича Седмоврата Тива (в противоположност на Стовратата Тива в Египет). Така я назовават и разбойниците.

[9] Името на Хризер (на гръцки ез. „жаден за злато“) издава неговото користолюбие.

[10] Не е ясно как разбойникът успял да си пъхне ръката през дупката на ключалката.

[11] Инструмент за изтезание, кръст, съставен от две напречни греди, предназначен за смъртно наказание на роби и престъпници. Двете ръце на осъдения били привързвани или приковавана от двете страни на едната греда, главата също била привързвана към дървото.

[12] Разбойникът Алким също има достойно за него име. На гръцки ез. то значи „мъжествен“, „дързък“, „смел“.

[13] Платея е древен град в Беотия, известен със станалата при него битка в 479 г. пр.н.е., в която гърците под предводителството на Павзаний и Аристид разбили напълно персите. Сега в развалини.

[14] Името на устроителя на гладиаторските игри може да се преведе с „който радва народа“.

[15] При устройваните гладиаторски игри били уреждани и борби с диви зверове. За тях били отреждани осъдените на смърт престъпници. Впрочем зрителите не се наслаждавали на някаква борба между хора и животни, а на гледката, която представяла разкъсването на нещастниците от изгладнелите зверове.

[16] Завистта (Invídia, гр. Phthónos) — персонификация на това чувство, божество, което у римляните се развива самостоятелно и добива ясен образ.

[17] Евбул на гръцки ез. „който дава добри съвети“.

[18] Името Тразилеон на гръцки ез. значи „смел като лъв“ и дава точна характеристика на този разбойник.

[19] За Цербер виж бел. 44 към I кн.

[20] Богът на войната, на когото се приписва също качеството да убива, е покровител и на разбойниците, които го почитали и славели с песни.

[21] Салиите са жреци на бога на войната. Името им се свързва с глагола sálio — „скачам“; през време на празненствата в чест на бог Марс през началото на неговия месец март те преминавали с войнствени танци през улиците на Рим. Пиршествата, които устройвали в края на празненствата, били пословични със своята пищност.

[22] Т.е. като призраци или фантастични същества. Лемури се казвали всички духове на покойниците. Добрите от тях се почитали като лари, домашни божества, а лошите — ларви, понеже не могли да намерят покой в подземното царство, блуждаели по земята.

[23] Гладиаторите в повечето случаи били вербувани из средата на робите, пленниците и престъпниците и изобщо не се ползували с добро име.

[24] На това място оригиналният текст е повреден.

[25] Син на града, Дъщеря на града са почетни титли, давани на съграждани подобно на титлите Син на римската войска, Син на римския сенат, които получавали някои императори.

[26] Според преданието Атис бил млад фригийски овчар, когото богиня Кибела обикнала и направила свой жрец, след като той й обещал, че не ще встъпва в брак. Обаче въпреки обещанието си той решил да се ожени за една нимфа. Тогава богинята, измъчвана от силна ревност, се явила на сватбеното тържество и вселила безумие у всички сватбари. Женихът обезумял, избягал в планината и там се пробол с нож.

[27] Протезилай, цар на гр. Филака в Тесалия, трябвало да потегли заедно с гърците на похода срещу Троя още докато траяла сватбата му. Той могъл да прекара със съпругата си Лаодамия само един ден. При това веднага след слизането си на малоазийския бряг бил убит пръв от всички гърци.

[28] Легендата за Амур и Психея е превеждана досега на български език в следните издания: 1 Апулей, Л., „Амур и Психея“, превел Н. Соколов (Г. Бакалов), София, 1911 г. 2 Апулей, „Амур и Психея“, превел Г. Бакалов, II изд., София, 1918 г. 3 Апулей (Апулеюс), Л., „Амур и Психея“, превела Блага Пенева, под редакцията на Конст. Сагаев, София, 1918 г.

[29] Религиозен жест, с който се изразявало свещено почитание към някой бог. Когато благочестивите минавали край светилище и статуя на божество, целували по тоя начин ръката си.

[30] Виж бел. 27 към II кн.

[31] Град Пафос на остров Кипър бил известен с култа на Венера. Там се намирал най-старият и най-прочут храм на богинята.

[32] Книдос, град на малоазийското крайбрежие в областта Кария, бил също известен като култово място на богиня Венера. Там в прочутия неин храм била поставена още по-прочутата статуя на Венера Книдоска, изваяна от гръцкия скулптор Праксител (IV в. пр.н.е.).

[33] Китера — е остров срещу най-южната част на Пелопонес. Смятан е за свещен на Венера, понеже край неговите брегове според легендата Венера се родила от морската пяна и излязла из вълните.

[34] Pulvinaria — свещени дивани, покрити с добре украсени покривки. През време на празненствата lectisternia ги нареждали като за обикновени пирове и върху тях поставяли статуите на боговете пред маса, на която били слагани принесените в жертва предмети.

[35] Парис е син на троянския цар Приам и израснал като овчар на планината Ида; той трябвало да отсъди на коя от трите богини — Юнона (Хера), Минерва (Атина) или Венера (Афродита), да предаде златната ябълка с надписа „На най-хубавата“. В X кн., 30–31 гл., Апулей описва във вид на пантомима спора между богините и присъдата на Парис.

[36] Амур (на лат. Амор, Ку̀пидо, гръцкият Ерос) — персонификация на любовта, желанието, страстното желание, копнежа. Бог на любовта, син на Венера, изобразяван като малко момченце, окичено с рози. Със стрелите си напада и сразява сърцата не само на хората, но и на боговете.

[37] Психея (гръцката форма на името е Псѝхе, запазено и в латински ез.) — персонификация на гръцкото понятие psyche — душа. Един от видовете пеперуди също се нарича psyche. Психея се изобразявала с крила на пеперуда или като пеперуда.

[38] Нерей бил бог на красивото и спокойно море и живеел на дъното на Егейско море. Имал 50 или 100 дъщери, наречени нереиди. Яхнали делфини, тритони и други морски животни, те били в непрестанно движение като морските вълни.

[39] Портун — римски бог на пристанищата (лат. portus — „пристанище“), отъждествяван с гръцкия Палемон. Брадата на Портун има цвета на морските вълни. Майка му Ино, подгонена веднъж от побеснелия си съпруг Атамант, се хвърлила заедно със сина си в морето, където се превърнали в морски божества; според една версия Палемон бил изнесен на брега от делфини.

[40] Салация е римската богиня, която отговаря на гръцката черноока и многошумна нереида Амфитрита, съпругата на главния морски бог Посейдон (римския Нептун).

[41] На нереидите отговарят мъжките морски божества тритони, служителя на главния морски бог. Те били подобни на сатирите, които бродели по суша, и били изобразявани като полухора-полуриби.

[42] Родена в морето от вълните, Венера била смятана също за морска богиня.

[43] Тоест Аполон, чийто храм в Дидима, близо до гр. Милет, бил в древността прочуто и много посещавано прорицалище.

[44] Тоест Апулей. Виж бел. 1 към I кн.

[45] В друго съчинение, „Флорида“, IV кн., Апулей дава следната характеристика на различните ладове в древността: простотата на еолийския лад, разнообразието на йонийския, тъгата на лидийския, бодростта на фригийския и войнствеността на дорийския.

[46] За Завистта виж бел. 16 към IV кн.