Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Metamorphoseon sive Asinus aureus, (Обществено достояние)
Превод от латински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Трета книга

1. Щом Аврора, размахала розови ръце, започна да възлиза към небето върху пурпурна колесница, веднага нощта ме предаде, изтръгнат от безгрижния сън, на деня. Безпокойство обзе душата ми при спомена за снощното произшествие. Кръстосал най-после крака и преплел пръстите на ръцете си върху коленете, стоях така, превит върху леглото, и леех обилно сълзи, като си представях ту градския площад и съда, ту присъдата й най-после самия палач. „Нима може да ми се случи някой толкова благ и толкова доброжелателен съдия, който ще може да ме обяви за невинен, след като съм опетнен с тройно убийство и опръскан с кръвта на толкова граждани? Това ли беше славното пътуване, което ми предсказваше упорито халдеецът Диофан?“ Така си премислях много пъти в себе ся и гласно оплаквах своята съдба. През това време се блъсна външната порта и на нашата врата отекна голяма глъчка.

 

 

2. Незабавно от силния напор къщата се разтвори напълно и всичко се изпълни с чиновници, техните прислужници и многолюдна смесена тълпа. Веднага двама ликтори по заповед на чиновниците сложиха ръце на мене и ме поведоха, без, разбира се, да им се съпротивлявам. И докато да стигнем до първата пресечка, вече целият град, излязъл на улицата, тръгна след нас в гъста тълпа. И макар че навел глава към земята, не, по-скоро към подземното царство, вървях печален, въпреки това, като обърнах малко поглед встрани, забелязах нещо, достойно за най-голямо учудване: между толкова хиляди хора, които ни заобикаляха, нямаше абсолютно никой, който да не се превива от смях. След като минахме по всички улици и аз трябваше да обикалям по всички ъгли, както развежданите около пазара жертвени животни, с които предотвратяват опасностите, предсказани от божествени предзнаменования[1], най-после ме изправиха на площада пред съда. И вече чиновниците бяха седнали на издигната площадка, вече градският глашатай викаше „тишина!“, когато всички в един глас заискаха поради големия наплив от хора, който създаваше големи блъсканици, такова важно дело да се разглежда в театъра. Веднага народът се втурна в безредна тълпа и зае със страшна бързина всички места, определени за зрителите. Дори и входовете, и целият покрив бяха претъпкани, мнозина се бяха покатерили по колоните, други бяха увиснали по статуите, някои се виждаха наполовина през прозорците и отворите на тавана, но всички поради силно желание да наблюдават, не се спираха пред никаква опасност за живота си. След това градската стража ме поведе като някакво жертвено животно през средата на просцения[2] и ме остави сред орхестрата[3].

 

 

3. Тогава, повикан от същия гръмък глас на глашатая, като обвинител се изправи някакъв старец. И след като за отмерване на времето на речта му наляха вода в малък съд, надупчен ситно като решето[4], от който тя изтичаше капка по капка, той се обърна така към народа:

— Високоуважаеми квирити[5], въпросът се касае не до някаква маловажна работа, а непосредствено до спокойствието на целия град и ще бъде от полза и за в бъдеще с достойния си пример. Затова повече подобава и поотделно, и общо всички вие ревностно да се погрижите за нашата чест, за да не остане ненаказан такъв отвратителен убиец за кървавата касапница, която е устроил. И да не мислите, че аз негодувам поради собствената омраза, подтикнат от лични подбуди. Аз съм началник на нощната стража и не вярвам до днес някой да може да хвърли упрек върху бдителното ми старание. Най-после аз ще ви изложа правдиво самото фактическо положение и какво се случи през нощта. Именно когато почти вече около полунощ[6] с придирчива бдителност обхождах целия град и оглеждах поотделно къща по къща, съгледах ей този твърде жесток младеж, извадил меч, да го замахва за убийство и вече три жертви, погубени от неговата ярост, още дишаха пред краката му, гърчейки се в локви кръв. А сам той, с право смутен от съзнанието за ужасното престъпление, веднага офейка и под закрилата на тъмнината се скри в някаква къща и там се спотайваше цяла нощ. Но с помощта на божественото провидение, което не оставя никакво престъпление ненаказано, преди той да се измъкне по тайни пътища, рано сутринта го причаках и се погрижих да го доведат пред вашия съд за най-тежка присъда. И така пред вас стои един обвиняем, опетнен с толкова убийства, обвиняем, хванат на местопрестъплението, обвиняем-чужденец. Следователно смело произнесете против тоя чужденец присъда за това престъпление, за което и ваш съгражданин биха наказали строго.

 

 

4. След като обвинителят говори така разпалено, страшният му глас замлъкна. И веднага глашатаят ме покани да почна, ако желая да отговоря нещо на това. А аз в този момент не можех нищо повече да направя, освен да заплача, като мислех не толкова за жестокото обвинение, колкото за злочестата си съвест. Но въпреки това ми дойде смелост по божествено внушение и аз отвърнах така:

— Аз много добре зная колко е трудно за тоя, който се обвинява в убийство, изправен пред труповете на трима граждани, макар и да говори истината и доброволно да прави признание за деянието си, да успее да убеди такова множество хора, че е невинен. Но ако вашата човечност ми отдели малко внимание, лесно ще ви докажа, че сега се намирам в тази опасност за живота си не по моя вина, но че вашето негодувание, напълно справедливо и възникнало поради една случайност, ми навлече омраза за едно толкова тежко престъпление, за което не съм отговорен.

 

 

5. И така, когато се прибирах малко късничко от угощение, впрочем пиян — това е в същност престъплението ми, което няма да отричам, — пред самите врати на моите домакини — аз живея у добрия Милон, вашия съгражданин — видях, че някакви свирепи разбойници се опитваха да се вмъкнат и се мъчеха да извият втулките и да изкъртят вратите на къщата. Сварих ги тъкмо когато бяха премахнали залостените старателно резета и вече се наговаряха да погубят обитателите. А единият, и в ръцете по-чевръст, и широкоплещест, подстрекаваше останалите с тия думи:

„Хей, момчета, да нападнем спящите колкото можем по-мъжки и с пресни сили! Всяко колебание, всяко малодушие вън от гърдите ви! Извадете мечове и нека сечта мине през цялата къща! Който лежи в дълбок сън, да бъде погубен, който се опитва да се съпротивлява, да бъде убит. Също така ще се върнем здрави — ако не оставим никой жив в къщата.“

Признавам, квирити, при вида на тия опасни разбойници — сметнал това за дълг на съзнателния гражданин и едновременно и извънредно изплашен за моите гостоприемни домакини и за самия мене, — въоръжен с късия меч, който носех със себе си за подобни опасности, се реших да ги изплаша и да ги обърна в бягство. А тия съвсем груби и ужасни хора и не мислят за бягство и макар че ме видяха с оръжие в ръка, при все това оказват смело съпротива.

 

 

6. Започна се истинско сражение. Сам главатарят и байрактар на останалите ме нападна веднага с всички сили, хвана ме с две ръце за косата и като ме изви назад, пожела да ме смаже с камък. Докато поиска да му дадат камък, аз със сигурна ръка го промуших и благополучно повалих. Веднага след това погубих с измерен удар между плешките и втория, който ме беше захапал, вкопчил се е краката ми. Третият, който се завтече непредпазливо срещу мене, прободох в гърдите. Така, понеже защитих спокойствието и взех под закрилата си дома на гостоприемните си домакини и общата сигурност, вярвах, че не само няма да бъда наказан, но и ще получа публична похвала, толкова повече, че аз наистина никога не съм бил ни най-малко обвиняван в извършване на престъпление, но винаги съм бил смятан от моите съграждани за честен, понеже съм предпочитал невинността пред всякакви изгоди. Аз също не мога да открия защо съм поставен в това положение на обвиняем заради заслуженото наказание, което наложих на най-опасни разбойници, когато никой не може да докаже, че между нас преди това е имало лични вражди или изобщо, че тези разбойници са ми били познати някога; или поне да ми се покаже някаква плячка, заради която да се приеме, че съм извършил подобно безчестие.

 

 

7. След като изрекох това, отново бликнаха сълзите ми, аз протегнах ръце за молба, като призовавах печално в името на човешкото състрадание, в името на най-скъпото им ту едни, ту други. И когато вече вярвах, че у всички се е пробудило чувството на човечност и че всички са обладани от състрадание към моите сълзи, като призовавах за свидетел окото на Слънцето и на Справедливостта и поверявах моята съдба на божественото провидение, надигнал малко по-високо глава, забелязах, че целият народ е съвсем развеселен — всички се заливат от силен смях, — а също и тоя мой гостоприемен домакин и баща Милон се къса от най-силен смях. Тогава си казвам така: „Що за вярност, що за съвест! За да спася в същност хазаина си, аз станах убиец и ме подвеждат под углавна отговорност, а пък той не само е доволен от това, че не ми е засвидетелствувал своята поддръжка с присъствието си[7], но още се и присмива над нещастието ми!“

 

 

8. Между това по средата на театъра премина някаква опечалена разплакана жена, загърната в черна дреха, с някакво дете на гърдите и зад нея друга бабичка, покрита с ужасни дрипи, също нажалена и със сълзи на очите. И двете размахваха маслинени клончета[8]. Те заобиколиха носилката, на която лежаха покрити труповете на убитите, разреваха се и почнаха жално да нареждат:

— В името на общественото състрадание и на общото човешко право смилете се над недостойно закланите младежи и чрез възмездието ни донесете утеха в нашето вдовство и в самотността ни. Притечете се на помощ поне на това дете, изоставено още в първите му години, и дайте удовлетворение на вашите закони и обществения ред с кръвта на този разбойник.

След това най-старият чиновник стана и се обърна така към народа:

— Наистина престъплението, което трябва да бъде наказано строго, не може да се отрича и от този, който го е извършил. Все пак на нас ни остава една второстепенна грижа — да потърсим останалите съучастници в това страшно престъпление. Защото не е правдоподобно сам човек да може да отнеме живота на трима толкова здрави млади хора. Поради това истината трябва да се изтръгне с изтезания. Робът, който го е придружавал, е успял тайно да се измъкне и работата е стигнала дотам, че чрез разпит обвиняемият трябва да се застави да издаде своите съучастници в престъплението, за да се премахне веднъж завинаги страхът от тази ужасна шайка.

 

 

9. В същия миг внесоха по гръцки обичай както огън и колело, така и всякакъв вид бичове[9]. Съвсем се увеличи — не, удвои се отчаянието ми, че не ми е било позволено поне невредим да си умра. Но онази бабичка, която с плача си разстрои всички, каза:

— Преди, почетни съграждани, да приковете на кръст този разбойник, убиеца на моите клети деца, позволете да се открият телата на убитите, та при вида на красотата и възрастта им още повече да се разгори справедливото негодувание, за да проявите при наказанието суровост съобразно с престъплението.

Тези думи се посрещнаха с одобрение и начаса чиновникът ми нареди сам да открия собственоръчно телата, които бяха положени на носилката. Понеже аз се противях и дълго отказвах, за да не се яви пред мен повторно вчерашното престъпление, по заповед на чиновниците ликторите ме подканиха най-настоятелно и най-после дръпнаха ръката ми от хълбока и я насочиха към собствената й гибел — над самите трупове. В края на краищата, надвит от принудата, отстъпих и макар против волята си, повдигнах покривалото и открих телата. О, благосклонни богове, какво е това? Какво чудо? Каква внезапна промяна на моята съдба? Макар че вече се смятах за собственост на Прозерпина[10] и за роб на Оркус[11], веднага смаян преминах в другата крайност. Не мога да намеря думи, с които да разкажа изненадата от онази нова гледка: тия трупове на заклани мъже бяха в същност надути кожени мехове с различни дупки по тях и доколкото си спомням за снощното сражение, надупчени точно на тия места, по които нанасях раните на ония разбойници[12].

 

 

10. Тогава смехът, потискан известно време от някои поради хитрината им, сега се разрази свободно по цялата тълпа. Едни от прекомерна радост се поздравяваха помежду си, други, за да успокоят болките на стомаха си, го притискаха с ръце. И несъмнено пияни от веселост, всички напускаха театъра, като се обръщаха да ме гледат. А пък аз, както бях хванал онова покривало, така се и бях вцепенил и вкаменил, че бях заприличал на някоя от статуите или колоните на театъра. И не можах да изляза от това адско вцепенение преди моят хазаин Милон да се появи и да сложи ръка върху мене. Въпреки моето противене, докато хълцах често с отново бликналите сълзи, той приятелски ме принуди да ме отведе у дома си, като ме превеждаше по обиколни пътища през пусти улици и ме успокояваше в моята скръб и още продължаваща възбуда с различни приказки. Но въпреки това той не можа по никакъв начин да изглади негодуванието от обидата, която бе заседнала дълбоко в моето сърце.

 

 

11. Но ето че веднага идат в нашия дом и самите чиновници със своите знаци за отличие и се опитват да ме успокоят с такива напомняния:

— Ние много добре познаваме и твоето видно положение, и твоя род, господин Луций — та нали по цялата провинция се приказва за благородството на вашата прочута фамилия. Но това, за което дълбоко въздишаш, ти се случи не за да бъдеш оскърбен. Затова премахни сегашната си скръб от сърцето и прогони мъката от душата си. Защото тези забавления, които ежегодно празнуваме публично в чест на най-благосклонния бог, бога на смеха, винаги се прочуват с някоя нова история. Този бог, благосклонен и към автора, и към изпълнителя, ще те придружава навсякъде с обич и не ще допусне да скърбиш в душата си, а постоянно ще весели челото ти с блестяща прелест. На тебе целият град за това внимание ти дари отлични почести: ти си приет в числото на неговите патрони[13] и се взе решение да ти се издигне бронзова статуя.

На тая реч на свой ред аз отговарям:

— На тебе, най-великолепен и необикновен град на Тесалия, изказвам благодарност, равна на тези големи почести, но предлагам да запазите статуите и изображенията за по-достойни и по-велики от мене.

 

 

12. Така отговарям скромно, усмихвам се за малко с весело изражение и си давам, колкото мога, по-радостен вид, след което поздравявам любезно чиновниците при тяхното оттегляне. Но ето че притича вътре някакъв слуга и ми каза:

— Вика те твоята леля Бирена и ти напомня, че вече наближава времето за угощението, за което ти даде обещание да присъствуваш.

Ужас ме обзе и отдалеч тръпки ме полазиха при споменаването дори на къщата й и аз отговарям:

— Как бих желал, лельо, да се отзова на твоята покана, ако можех да сторя това със спокойна съвест. Защото моят хазяин Милон, заклевайки ме в бога покровител на днешния ден[14], ме принуди да се задължа да присъствувам днес на неговата трапеза. Той не се отделя от мене и не ме оставя да го напусна. Затова да отложим срока за явяването[15] на угощението.

Още докато говорех, Милон сложи на мене здрава ръка, нареди ми да взема принадлежностите за къпане и ме поведе към най-близката баня. Аз се движех сгушен от едната му страна, за да се укрия от погледите на всички и да избягна смеха на минувачите, който сам аз бях предизвикал. И от смущение не помня как се изкъпах, как се изтрих, как се върнах обратно в къщи. Толкова бях слисан и не на себе си, понеже всички ме сочеха с погледи, жестове, дори с пръст.

 

 

13. Най-после изгълтах оскъдното ядене на Милон и се извиних с остро главоболие, което ми бе причинил постоянният плач, за да се оттегля да спя, за което лесно ми бе дадено разрешение. Прострян на кревата, прекарах печално през паметта си поред всичко, което се бе случило, докато най-после моята Фотида, след като бе приготвила леглото на своята господарка, се яви при мене съвсем неузнаваема. Нито лицето й беше весело, нито говорът й закачлив, а мрачно, с дълбоки бръчки на челото. Произнасяйки най-после колебливо и боязливо думите, тя каза:

— Аз самата, признавам си, станах причина за тая твоя неприятност.

И при тези думи извади някакъв бич от пазвата си и ми го подаде:

— Вземи — каза, — моля те, и си отмъсти на невярната жена, дори й наложи още по-голямо наказание. Но все пак не мисли, моля ти се, че нарочно съм ти причинила тази мъка. На боговете да не бъде угодно заради мене да изпиташ ни най-малко безпокойство! А ако някаква неприятност заплашва главата ти, всичко това нека веднага се изкупи с моята кръв. Но което ми бе заповядано да извърша за друга цел, по някаква моя нещастна съдба се обърна в твоя вреда.

 

 

14. Тогава аз, подбуден от присъщото ми любопитство и от желание да разбуля скритата причина за случката, започвам:

— Този ремък, най-престъпен и най-нахален от всички ремъци, който си си определила за бичуване, сам ще загине, разсечен и разкъсан от мене, преди да докосне твоята млечна и нежна като пух кожа. Но разкажи ми искрено: каква е твоята постъпка, която злата участ обърна в гибел за мене? Кълна се в твоята най-скъпа за мен главица, че не мога да вярвам изобщо на някого и на тебе дори самата, ако ме уверяваш, че ти си замислила нещо за моето злощастие. От друга страна, една несигурна или дори враждебна случайност не може да придаде вина на невинните намерения.

Веднага щом изрекох думите си, почнах с жадни и звучни целувки да пресушавам очите на моята Фотида, влажни, трептящи и чезнещи от благосклонна страст и вече полузатворени.

 

 

15. Така тя си възвърна радостта.

— Позволи ми — каза — да затворя по-напред вратата на стаята, да не би, като изхвръкне някоя дума навън поради моето безбожно лекомислие, да извърша голямо безчестие.

След тия думи тя постави резето и закачи здраво куката, после се обърна към мене, обви шията ми с двете си ръце и с нежен, съвсем тих глас ми каза:

— Боя се, силно се страхувам да ти разкрия какво крие този дом и да издам загадъчните тайни на моята господарка. Но аз се осланям повече на тебе и на твоята образованост, понеже независимо от благородното достойнство на произхода ти и възвишения ти ум ти си въведен в много тайнства и познаваш свещения обет за мълчание. И така, каквото доверя на съкровената част на това твое сърце, да го пазиш винаги затворено в здрава ограда, моля те, и откровеността на моя разказ възнагради с ненарушимостта на твоето мълчание. Защото, за да ти разкажа това, което зная единствена между смъртните, ме подтиква любовта към тебе, от която съм обладана. Ти сега вече ще узнаеш всичко, което се върши в тоя дом, сега вече ще узнаеш чудните тайни на моята господарка, с които държи в покорност маните[16], променя хода на звездите, подчинява божествените сили, укротява стихиите. А тя най-често прибягва до силата на това изкуство, когато й се хареса някой младеж с прелестна външност, което впрочем се случва с нея обикновено често.

 

 

16. И сега точно тя е пламенно влюбена в някакъв млад беотиец, рядко красив, и със страст пуска в движение всички средства на своето изкуство, всички хитрости. Чух снощи, със собствените си уши, ти казвам, чух, че понеже слънцето не се спуснало по-бързо от небето и не отстъпило по-скоро на нощта за изпълнение на нейното любовно магьосничество, тя го заплашваше с тъмен облак и вечен мрак. Когато вчера тя се връщаше от баня, съгледа случайно този млад човек, седнал в една бръснарница, и ми поръча да отмъкна тайничко неговите коси, които, вече отрязани от бръснарската ножица, лежаха на пода. Както ги събирах, грижливо и тайно, бръснарят ме изненада и понеже и без това се ползуваме с лоша слава заради нашето нечестиво изкуство, той ме хвана и безмилостно изкрещя:

— Няма ли, никаквице, най-после да престанеш да крадеш косите на порядъчните млади хора? Ако не спреш най-после това безчестие, без колебание ще те предам на чиновниците[17]!

И думите му бяха последвани от действие: като бръкна с ръка, претършува между гърдите ми и разгневен измъкна скритите вече там коси. От тази случка аз се разстроих дълбоко и като си помислих за характера на моята господарка, която обикновено при такива несполуки се ядосва много силно и ме бие жестоко, вече кроях план за бягство, но си помислих за тебе и веднага го отхвърлих.

 

 

17. И когато се връщах оттам тъжна, че си идвам със съвсем празни ръце, забелязах някакъв човек да стриже кози мехове, след което ги връзва, надува ги и ги окачва да съхнат. Задигнах доста от космите, които лежаха на земята златисти и поради това съвсем еднакви с косите на онзи млад беотиец, и ги предадох на моята господарка, като скрих истината. Така при настъпването на нощта, преди ти да се прибереш от вечерята, моята Памфила, вече обезумяла, се изкачи върху дъсчената тераса, която е от другата страна на къщата и е напълно открита и достъпна за всички ветрове и отдето се открива гледка към целия изток[18] и към всички други посоки. Това място, твърде удобно за нейните магии, тя посещава тайно. Там тя обзавежда своята гибелна работилница с обичайните съоръжения: всякакъв вид балсами, плочки с неразбираеми надписи, оцелели остатъци от сполетени от зла съдба кораби, извънредно много части от оплакани, дори погребани трупове; на една страна носове и пръсти, на друга гвоздеи с останало по тях месо на разпънати, другаде запазена кръв от заклани хора и изгризани черепи, изтръгнати изпод зъбите на зверове.

 

 

18. Тогава, изговаряйки заклинания над трептящите още тъкани, тя направи възлияния с различни течности: ту с изворна вода, ту с краве мляко, ту с планински мед или с медовина. После сложи тези коси, сплетени помежду им и свързани на възли[19], да изгорят заедно с много благовония върху живи въглени. Веднага по непреодолимата сила на магьосническото изкуство и тайната власт над принудените от нея божества тези тела, чиито косми димят с цвъртене, получават дух и чувство, те чуват и се движат и отиват там, накъдето ги води димът на техните кичури, и вместо онзи млад беотиец напират на вратите, за да влязат. А ето те и тебе, опиянен от винените пари и заблуден от неочакваната нощна мъгла, изваждаш дръзко меч, въоръжен като полуделия Аякс[20]. Обаче ти не нападна като него цяло стадо да го насичаш, а още по-храбро от него взе душата на три надути кози мяха, за да мога сега, след като ти ги погуби без петно от кръв, да прегърна не човекоубиец, а мехоубиец!

 

 

19. Аз изказах на Фотида одобрението си за остроумната й реч и на свой ред се пошегувах:

— Така, значи, и сам аз мога да смятам тази победа на моята храброст като първа по примера на дванадесетте подвига на Херкулес, като сравнявам погубените мехове или с трите тела на Герион[21], или с трите глави на Цербер[22]. Но за да ти простя от душа и сърце цялото провинение, с което ме забърка в такива неприятности, изпълни това, което те моля с най-голямо желание: покажи ми твоята господарка, когато предприема нещо с това божествено изкуство и когато призовава боговете. Искам да я видя на всяка цена, когато се преобразява. Горещо желая лично да се запозная с магията. Впрочем и ти самата не ми изглеждаш невежа или неопитна в тези неща. Аз зная това и много добре, го разбирам, понеже, макар че иначе винаги съм презирал женските обятия, от тези твои искрящи очи, розови бузички, блестящи коси, полуотворени устица и уханни гърди съм ти присъден и отдаден в пълно робство, макар и желано. Вече толкова време не търся нито домашно огнище, нито мисля за път и нищо не предпочитам пред някоя от нашите нощи.

 

 

20. — Как бих искала, Луций, да изпълня това, което желаеш, но като оставим настрана нейния недоверчив характер, тя се посвещава на тия тайни, затворена в уединение и лишена от присъствието на всякакво общество. Все пак ще поставя твоята молба по-горе от собствената си безопасност и ще я изпълня с удоволствие при първия удобен случай. Само че, както те предупредих отначало, трябва да пазиш пълно мълчание за тая толкова опасна работа.

Докато си бъбрехме така, у нас, и в душата, и в тялото, се събуди взаимно желание. Свалихме всички дрехи и най-после, съвсем разсъблечени, се отдадохме на Венерината вакханалия. Накрая, след като бях вече изморен, Фотида от собствена щедрост ми предложи и прибавка по момчешки. По очите ни, притъмнели от бдение, вече се разля дрямката, която ни държа чак до късно през деня.

 

 

21. Така прекарахме в удоволствие няколко нощи. Един ден Фотида, крайно развълнувана, изтича при мене и ми съобщи, че нейната господарка, на която дотогава не помогнало нищо в любовта, щяла да се превърне в птица и да отлети така при обекта на своята любов. Затова да се приготвя предпазливо за наблюдение на тава голямо събитие. И вече около първата нощна стража тя ме заведе с боязлива и тиха стъпка до оная горна стаичка и ме нагласи да наблюдавам през някаква цепнатина на вратата това, което се извърши по следния начин:

Най-напред Памфила съблича всичките си дрехи и тогава вади от някакво сандъче много бурканчета; на едно от тях маха капачето и взема от него мехлем, който дълго разтрива на дланите си, с него после се намазва цялата, от краищата на ноктите чак до върха на косите, дълго шепне нещо на лампата и размахва в трептящо движение своите ръце. Докато те потрепват леко, израства й мека перушина, развиват се и твърди пера, носът й се втвърдява в изкривен клюн, ноктите й се изкривяват. Памфила се превръща на бухал. Тогава тя издава печален крясък и подскача малко от земята, за да изпита себе си, след това се вдига нависоко и размахала криле, излита навън.

 

 

22. И тя наистина се преобрази чрез своето магьосническо изкуство по свое желание, а пък аз, без да изпитам силата на някакво заклинание, а само от това, че бях поразен от смайване пред това, което стана, изглеждах повече на всичко друго, но не и на Луций: така бях потресен, зашеметен до безумие, че сънувах наяве; и дълго търках очите си и търсех да се уверя дали наистина съм буден. Най-после се върнах към чувството за действителността, хванах ръката на Фотида и я поднесох към очите си.

— Позволи ми, моля те — казах й, — докато ни се удава сгоден случай, да се насладя на плода на твоето голямо и изключително разположение към мене и ми отдели малко мехлем оттук, заклевам те в тези очи, сладичката ми. Обвържи ме така чрез това неотплатимо благодеяние, за да ти бъда завинаги роб, и направи така, че аз да се явя пред тебе, моята Венера, като крилат Купидон.

— Наистина ли? — отвърна тя. — Ти хитруваш като лисица, любими, и ме караш сама да си отсека краката с брадвата[23]. Така беззащитен, едва мога да те пазя от тесалийските вълчици. А ако станеш птица, къде да те търся и кога ще те видя?

 

 

23. — Нека небесните богове ме пазят от такова престъпление — отвърнах аз, — след като прелетя с гордия полет на орела цялото небе и бъда верен вестител или весел оръженосец на великия Юпитер[24] и след като бъда удостоен с крила, да не се завърна обратно в моето гнездице! Кълна се в тая сладка къдрица на твоята коса, с която покори моето сърце, че не мога да предпочета никоя друга пред моята Фотида. Ето и тая мисъл ми идва на ума: да летя надалеч от всяка къща, щом веднъж се превърна от мехлема на такава птица. Но какво красиво и какво забавно ще има за матроните у един любовник-бухал[25]! Освен това виждаме, че когато тези нощни птици влязат в някой дом, ги ловят с уплаха и ги приковават към вратите, за да изкупят със собствените си мъки нещастието, което предвещават на семейството със злокобното си летене. Почти щях да забравя да питам какво трябва да изрека или да извърша, за да сваля отново от себе си тия пера и да се превърна отново в Луций.

— Не се безпокой, що се отнася до това — отвърна ми тя, — защото господарката ми е показала подробно всичко, което може да превърне отново такива същества в човешки образи. Да не смяташ, че тя е направила това по някаква благосклонност, не, а за да мога, когато се завръща, да й окажа помощ с някакъв спасителен лек. Ето, виж с какви, дребни и незначителни билки може да се свърши тая толкова важна работа: малко копър с лаврови листа[26], разбъркани в изворна вода, се дават за миене и пиене.

 

 

24. След като ме увери в това неведнъж, тя се вмъкна с голям страх в стаичката и извади от сандъчето едно бурканче. Аз го взех в ръцете си и като го разцелувах, се помолих да ме покровителствува за благополучен полет. След това свалих бързо всичките ся дрехи и като бръкнах жадно с ръка, загребах повечко мехлем и намазах с него частите на тялото си. И заразмахал ръце нагоре и надолу, желаех да стана птица. Но никъде перца и никъде крилца, само космите ми надебеляват съвсем като четина, нежната ми кожа загрубява, по краищата на дланите ми всички пръсти се съединяват в копита и от края на гръбнака ми провисва голяма опашка. Освен това: грамадно лице, огромна уста, широко отворени ноздри, увиснали бърни; а и ушите ми се удължават прекомерно и се покриват с косми. И не виждам никаква утеха в нещастното си превръщане, освен че ми порасна естеството, макар че не можех вече да държа в обятията си Фотида.

 

 

25. И докато в своята безпомощност си оглеждах всичко по тялото и се виждах не като птица, а като магаре, поисках да се оплача от постъпката на Фотида; но понеже вече бях лишен от човешки движения и глас, правех само това, което можех: като спусках долната си устна, при това с овлажнели очи, аз я гледах отстрани и я упреквах мълком. А тя, щом ме видя в този вид, се удари ожесточено с ръце по лицето.

— Загинах, нещастната — извика тя, — в уплахата при бързината си съм сбъркала, а и приликата на бурканчетата ме е заблудила. Но добре, че има по-лесно лекарство за това превръщане. Трябва само да сдъвчеш цвят от роза и веднага отново ще се превърнеш в моя Луций. Да бях привечер приготвила както винаги някакви венчета, нямаше да чакаш толкова дълго, нито дори една нощ. Но щом се разсъмне, ще имаш веднага лекарството.

 

 

26. Тя скърбеше така. А пък аз, макар че бях истинско магаре и не Луций, а товарно животно, все пак запазвах човешкото си чувство. Най-после дълго и много размишлявах в себе си дали не трябва да смачкам с твърдите си копита и да разкъсам със зъби, докато погине, тази негодница и престъпница. Но от необмисленото ми намерение ме въздържаше едно по-умно разсъждение да не би, ако накажа Фотида със смърт, да се лиша от помощта й при спасението си. И така разтърсих ниско наведена глава и като преглъщах временното си унижение и се покорявах на най-жестоката моя съдба, се оттеглих в обора при своя кон, верен мой носач, където заварих да стои и още едно магаре — собственост на Милон, моя предишен хазаин. Мислех, че ако у немите животни съществува някакво мълчаливо и естествено чувство на задължение, моят кон, след като ме познае и ме съжали, ще ми даде гостоприемство, жилище и храна[27]. Но о, гостоприемни Юпитере[28], и ти, съкровено божество на Верността! Тоя мой прекрасен носач заедно с магарето доближават глави и веднага се споразумяват да ме погубят. Едва ме видяха да се приближавам до яслите, и от страх за своята храна веднага като бесни със свити назад уши ме нападнаха с ритници и ме прогониха колкото може по-надалеч от ечемика, който бях сложил вечерта собственоръчно на тоя неблагодарен слуга.

 

 

27. Понеже се отнесоха така с мене и ме отблъснаха в усамотение, аз отстъпих в един ъгъл на обора. И докато си мислех за безсрамието на моите колеги и си представях как на другия ден отново ще стана Луций с помощта на розовия цвят и ще накажа неверния си кон, съглеждам почти по средата на централната греда, която поддържаше покрива на обора, статуя на богиня Епона[29], поставена в една ниша и украсена грижливо наистина със свежи розови венци. Щом разпознах спасителното средство, изпълнен с надежда, се изправям високо, колкото можех, като подигнах предните си крака, и с протегната шия и силно изпънати бърни, с всичка сила се опитвах да достигна венците. Но, разбира се, за мое най-голямо нещастие моят слуга, комуто бе поверявана винаги грижата за коня, ме съгледа внезапно и скочи ядосан.

— Докога най-после — се провикна той — ще търпим тая кранта, която преди малко се нахвърли върху храната на животните, а сега върху статуите на боговете? Ей сега ще смажа и осакатя този нечестивец!

И веднага почна да търси някакво оръжие. Като намери случайно оставена връзка цепеници и извади от нея една неокастрена, по-голяма от другите, не престана да ме налага мене, нещастника, докато по едно време вратите се заблъскаха със силен трясък и страшен шум и се чу от съседите тревожен вик „Разбойници!“ и той избяга, обзет от страх.

 

 

28. В същия миг вратите се разтварят насила и цяла тълпа разбойници нахлува навсякъде. Всички помещения на къщата се обграждат от една въоръжена шайка и стеклите се оттук-оттам на помощ се натъкват на неприятелската съпротива. Всички носят мечове и факли, с които осветяват нощта; огънят и острието блестят като изгряващото слънце. Тогава се отправят към някакъв склад, преграден и затворен с много здрави втулки, намиращ се в средата на къщата и определен за съкровищата на Милон. Разбиват го със силните удари на брадвите си. Като избиват всички ключалки, изнасят всичките богатства и като ги свързват набързо на вързопи, си ги поделят помежду си. Но товарите надминават броя на носачите. Тогава, изпаднали в затруднение поради неочакваната прекомерност на богатството, изведоха, от обора нас, двете магарета и моя кон, и след като ни натовариха с колкото може по-тежки вързопи, ни изкараха от вече празната къща под заплахата на тоягите. Тогава оставиха един от разбойниците да наблюдава, за да ги осведоми за разследването на грабежа, и ни подкараха бързо с чести удари през непроходими планински пътеки.

 

 

29. От тежестта на толкова непосилните товари, от изкачването по стръмната планина и от продължителния път бях вече ни жив, ни умрял. Тогава, наистина късно, но сериозно ми дойде на ума да прибягна до помощта на държавните власти и като намеся почетното име на императора[30], да се освободя от толкова мъки. Денят беше вече напреднал и като минавахме край някакво многолюдно и оживено поради пазарния ден село, се опитах да извикам сред навалицата на моя роден гръцки език възвишеното име на Цезар, но докато изревах „о“-то ясно и мощно, останалото име на Цезар не можах да изговоря[31]. На разбойниците не им хареса моя неблагозвучен глас и те така нажулиха отсам и оттам нещастната ми кожа, че я оставиха в състояние, негодна дори и за решето. Най-после сам Юпитер неочаквано ми предложи спасение. Така, когато минавахме край много полски имоти и големи стопанства, аз забелязах една приветлива градинка, в която освен останалите красиви растения цъфтяха и свежи рози в утринната роса. Разтварям жадно уста към тях и поради надеждата за спасение, бодър и радостен… пристъпвам по-наблизо. Но докато да се докосна вече с пърхащи бърни, дойде ми друга по-спасителна мисъл — да не би, ако отново изоставя магарешкия си образ и се превърна на Луций, да намеря в ръцете на разбойниците сигурна гибел било поради подозрение в магьосничество, било поради обвинение в бъдещо издайничество. Затова се отдръпнах от розите, и то по необходимост, и понасяйки настоящата са съдба, почнах да хрупам сено.

Бележки

[1] Според вярването на древните принасяните в жертва животни вземали върху себе си всички бъдещи опасности, затова преди жертвоприношението ги развеждали по всяка улица, край всеки дом.

[2] Просценият (буквално: предсцена) представя висока площадка в римския полукръгъл амфитеатър, върху която играели актьорите. Задната стена на просцения заедно с помещението зад него се наричало сцена.

[3] Орхестра — полукръгла равна площадка между просцения и първия ред на амфитеатъра. В древна Гърция е място за танца на хора, а в Рим там били поставяни седалища за сенаторите.

[4] Това е т.нар. клепсидра — воден часовник. Както е описана в текста, била поставяна пред говорителите в съда, за да отмерва времето, което им се определяло за говорене (на обвиняемите няколко пъти повече, отколкото на обвинителите). Ораторите трябвало да свършат речите си през времето, докато водата се изтече капка по капка от обърнатия надолу отвор.

[5] Виж бел. 9 към I кн.

[6] Виж бел. 32 към I кн.

[7] В древния Рим имало обичай близките и приятелите на подсъдимия да се явяват в съда и ако не излязат да го защищават, то поне да му засвидетелствуват с присъствието си своята поддръжка.

[8] Маслиненото клонче било не само символ на мира, но и атрибут на този, който отправял някаква молба и търсел покровителство и защита.

[9] Поради пародийния вид, в който се представя целият съдебен процес, авторът вмъква допълнителни елементи — гръцкия обичай да се приковават обвиняемите на колело, също и други изтезания. В случая Луций е третиран като уличен разбойник.

[10] Прозерпина, дъщерята на богиня Деметра от Зевс, била похитена от бога на подземното царство Плутон и отведена с огнената му колесница в подземния свят. Там станала царица и господарка на сенките на мъртвите.

[11] Оркус означава най-напред мястото в подземното царство, където пребивавали сенките на мъртвите. След това става име и на римския бог на това царство Плутон, отъждествяван с гръцкия бог Хадес. Освен това е име и на демон на смъртта. Виж VI кн., 8 гл.; VII кн., 7 и 24 гл.

[12] Описанието не е правдиво, тъй като не е възможно надупчените мехове да останат издути.

[13] Покорените от Рим провинции и градове избирали отделно сенатори за застъпници на своите интереси пред съда, в сената и пр. През време на римската империя такива патрони могли да бъдат също знатни граждани не само на Рим, но и на провинциални градове.

[14] Тоест богът на смеха.

[15] Авторът употребява често изрази из съдебния език, какъвто е „отлагам срока за явяване“ („vadi mònium differo“).

[16] Мани се наричали душите или сенките на умрелите, които се превръщали в божества на подземния свят.

[17] Използуването на магията за користни и престъпни цели се смятало от древните римляни като светотатство и се преследвало от закона под страх от смъртно наказание. Сам авторът на „Златното магаре“ бил обвинен несправедливо във вълшебство и изправен пред съда.

[18] Изтокът се споменава отделно и най-напред неслучайно; той бил от особено значение при магьосническите заклинания.

[19] Възлите имали също значение при заклинания. С тях се целяло възбуждане на любовни чувства, понеже символизират неразривни връзки.

[20] Аякс, син на Теламон, е прочут гръцки герой от Троянската война, втори по храброст след Ахил. Когато умрял Ахил и ахейските вождове предали неговото оръжие на Одисей, Аякс изпаднал в такава ярост, че изклал цяло стадо, вземайки овцете за свои противници. Щом дошъл на себе си, се самоубил. Съдбата му станала сюжет на редица драми, също на живописта.

[21] Виж бел. 59 към II кн.

[22] Оркус (Хадес) позволил на Херкулес да изпълни дванадесетия си подвиг, да изведе триглавото куче Цербер от подземното царство при условие да го хване, без да прибягва до оръжието си, и после да го върне обратно. Херкулес изпълнил задачата, като омаломощил и овързал свирепото куче. Виж бел. 44 към I кн.

[23] „Сам сека краката си с брадва“ е поговорка, която отговаря на българската поговорка „Сека сам клона, на който седя“.

[24] Според митологията орелът бил свещената птица на Юпитер и носел неговите мълнии.

[25] Бухалът, понеже лети нощем, се смятал за птица на подземното царство и неговите обитатели. Гласът му се смятал злокобен, както някои го смятат още и днес.

[26] Копърът и лавърът се употребяват в медицината, затова неслучайно са подбрани за премахване на магии.

[27] Прави се намек за гостоприемството, което римският сенат оказвал на чуждестранни пратеници и видни гости.

[28] Великият бог Юпитер се смятал закрилник на гостоприемството.

[29] Епона била покровителка на конете, магаретата и мулетата, затова изображенията й били поставяни в оборите.

[30] Всеки гражданин имал право да обжалва пред императора всяко решение на провинциалните власти.

[31] Луций искал да изговори името на императора на гръцки език, понеже се намирал в гръцки град. Обръщението на гръцки би било „О Кайсар“, но от него магарешкото гърло могло да изреве само първия звук.