Апулей
Златното магаре (2)

Втора книга

1. Щом утринното слънце разпъди нощта и доведе деня, аз се разделих едновременно със съня и с леглото. И без това бях неспокоен и безкрайно жаден да преживея нещо рядко и чудно, а като си мислех, че се намирам сред Тесалия, която по единодушното мнение на целия свят се слави като родина на магьосническите заклинания, и си спомних за историята, разказана от чудесния ми спътник Аристомен, свързана пак с този град, аз разглеждах любопитно всичко, обхванат в едно и също време и от желание, и от нетърпение. В този град нямаше нищо, което да смятам, че е такова, каквото го виждам, но че всичко е превърнато в друг образ с магьосническа дума. Та дори и камъните, о които се спъвах, мислех, че са вкаменени хора, птиците, които слушах — че са хора, обвити с пера, дърветата около градската стена — че са други пък, покрити с листа, и че изворните води изтичат от човешки тела. Вече очаквах и статуите и картините да почнат да ходят, стените да проговорят, воловете и другият добитък — да дават предзнаменования, а от самото небе и от слънчевия диск внезапно да долети поличба.

 

 

2. Така поразен, не — изумял от мъчително любопитство, оглеждах всичко, но не можех все пак да открия никакъв знак или изобщо следа за задоволяване на моето желание. И както си прахосвах времето да обикалям като безделник от врата на врата, изведнъж неусетно попаднах на пазара. И ето че, ускорявайки крачките си, настигнах някаква жена, окръжена от многочислена свита слуги. Златото, вложено по украшенията й и втъкано в облеклото й, издаваше очевидно знатна матрона. Отстрани до нея вървеше старец, вече в напреднала възраст, който, щом ме съзря, извика:

— Бога ми, това е Луций! — целуна ме и веднага пошушна нещо неясно на ухото на жената.

— Защо — каза той — сам не дойдеш и поздравиш своята роднина?

— Не смея — му отговорих, — жената ми е непозната.

И веднага се изчервих и застанах с наведена глава. Но тя, с отправен към мене поглед, ми каза:

— Ето, та това е благородната скромност на благочестивата му майка Салвия, а и в цялата си фигура поразително точно й прилича: висок, съразмерен ръст, сочна стройност, лека руменина, естествено руса коса, зеленикави очи, будни и с искрящ поглед, истински орлови, цъфтящо лице, красива и естествена походка^[1].

 

 

3. И продължи:

— Аз, драги Луций, съм те отгледала ей с тези ръце. Не е ли така? На твоята майка съм не само кръвна родственица, но и млечна сестра. Защото и двете произхождаме от рода на Плутарх и сме бозали в едно и също време от една кърмачка, и сме израснали заедно в сестринска близост. Нас не ни дели нищо друго освен положението ни. Тя се ожени за знатен, а аз за обикновен мъж. Аз съм тази Бирена, чието име може би си спомняш, тъй като често се е споменавало между тези, които са те възпитали. Затова се довери на моето гостоприемство, по-скоро смятай моя дом за твой собствен.

На това аз, след като руменината изчезна от лицето ми през време на нейната дълга реч, отговорих:

— Не ми е удобно, мила лельо, да оставя без никаква причина гостоприемството на Милон, но естествено това, което мога да направя, без да оскърбя някого, ще изпълня точно. Колкото пъти ми се удаде да дойда тук, никога няма да пропусна да отседна при тебе.

Докато разменяхме тези и други подобни думи, само след няколко крачки стигнахме до дома на Бирена.

 

 

4. В прекрасен атриум^[2] върху колони, издигнати на четири места в отделните ъгли, бяха поставени статуи на богинята с палмовото клонче. Разперили криле, те са застанали неподвижни, едва докоснали с изящна стъпка неустойчивата опора на подвижното кълбо, спрели се не на място, а струва ти се, че летят^[3]. Ето, точно на средата на помещението се издига, изваяна от пароски мрамор^[4], прекрасна статуя на Диана. Богинята, с развят от вятъра плащ, устремена напред, посреща влизащите, като им вдъхва почит с божественото си величие. От двете й страни пазят кучета, също от мрамор. Очите им заплашват, ушите им са наострени, ноздрите им разтворени, устата озъбени. Ако отблизо някъде се дочуе кучешки лай, би помислил, че идва от тези каменни гърла. Но отличният ваятел е дал най-голямо доказателство за своето майсторско изкуство с това: кучетата, изправили високо предница, са се опрели на земята със задните си крака, в бяг с предните. Зад гърба на богинята се издига скала във вид на пещера с мъхове, треви, листа, клончета, а някъде с лози и с цъфтящи дръвчета, и всичко от камък. Вътре сянката на статуята светлее от блясъка на мрамора. На външния край на скалата са надвиснали ябълки и гроздове, най-изкусно изваяни, които състезаващото се с природата изкуство е създало като истински. Би помислил, че ще можеш да си откъснеш от тях за ядене, щом изобилната с шира есен ги позлати с цвета на зрелостта. А ако погледнеш в извора, който се струи изпод краката на богинята и се дипли в спокойни вълнички, ще речеш, че тези гроздове се люлеят по лозите и между другите белези на естественост не са лишени и от истинско движение. Сред листата от камък се откроява статуята на Актеон, обърнат с любопитен поглед към богинята и превърнат вече наполовина в елен. Виждаш го и от камък, и в извора отразен, как дебне къпещата се Диана^[5].

 

 

5. Докато аз не преставах да разглеждам всичко това с голяма наслада, Бирена ми каза:

— Твое е всичко, което виждаш.

После тя нареди на всички други да излязат, за да разговаря насаме с мене. След като излязоха, тя ми каза:

— Тази богиня, скъпи Луций, ми е свидетел как се тревожа и как се боя за тебе и как желая да те предпазя като мой син от опасност. Пази се, добре се пази от злото изкуство и нечестивите съблазни на тази Памфила^[6], жената на Милон, който, както казваш, те е приел като гост. Тя минава за първокласна магьосница и е майсторка във всяко мъртвешко заклинание^[7]. Като духне на съчки, камъчета или други подобни незначителни предмети, може да потопи цялата онази светлина на звездния свят в дълбочината на Тартара и в стария хаос. Щом види някой младеж с красива външност, веднага се пленява от хубостта му и насочва към него и очите си, и желанието си. Покорява го с ласки, прониква в сърцето му и го обвързва с вечните окови на ненаситна любов. А по-малко податливите и равнодушните към нея в миг превръща в камъни, в добичета и във всякакви животни, а някои и съвсем погубва. Затова аз треперя за тебе и те съветвам да се пазиш от нея. Защото тя гори непрестанно от любовна страст, а и ти по възраст и красота й допадаш.

Това сподели с мене Бирена съвсем загрижено.

 

 

6. А пък аз, и без това любопитен, щом чух желаните думи „магьосническо изкуство“, не само че не поисках да се предпазвам от Памфила, но и сам почнах да копнея да се отдам доброволно, макар и на висока цена, на такова наставничество, готов да се хвърля с бърз скок стремглаво в пропастта. Тогава нетърпеливо, обхванат от безумие, се изтръгнах от ръцете й като от някакви вериги и като казах набързо „сбогом!“, излетях веднага към дома на Милон. И докато, подобно на обезумял, ускорявах крачките си, казвах: „Хайде, Луций, бъди нащрек и внимавай! Ето ти желания случай: след дълго очакване ще можеш да наситиш душата си с чудни истории. Остави настрана момчешките страхове. Отблизо се залови смело за работата, но се въздържай от любовна връзка със своята хазайка, свето зачитай брачното ложе на почтения Милон. Затова пък какво ти пречи да се заемеш със слугинята Фотида. Тя има прелестна външност, забавен нрав и е твърде остроумна. Снощи, когато ти отиваше да спиш, тя те доведе любезно до стаята, настани те нежно в леглото, доста любовно те зави и целуна по главата и като издаваше с поглед как с нежелание си отива, най-после след дълго обръщане и оглеждане се оттегли. И така на добър час, ако ще и да загазиш^[8], опитай с тази Фотида.“

 

 

7. С тия разсъждения стигам вратата на Милон и както казват, „нареждам се на страната на моето мнение“^[9]. Но не заварвам в къщи Милон, нито жена му, а само моята мила Фотида. Тя приготвяше за домашните плънка от наситнена карантия и кълцано месо…^[10] и което усещам още отдалеч с обонянието си, извънредно вкусна наденица. Самата тя, облечена спретнато в ленена туника, препасана твърде високо, под самите гърди, с яркочервена превръзка, бъркаше с цветущите си ръце яденето в съда и докато го разклащаше начесто, като го въртеше, едновременно леко огъваше плавно тялото си, кръстът й едва забележимо трептеше, а гъвкавият й гръб се поклащаше спокойно в грациозно движение. Прикован от тази гледка, стоях захласнат и изумен. Стоеше и „това“, което преди бе отпуснато. Най-после се обърнах към нея с думите:

— Колко хубаво и колко приятно, моя Фотида, въртиш гърненцето заедно с бедрата си. Колко сладко ястие приготвяш! Щастлив, не — блажен е тоя, комуто позволиш да си потопи поне пръста!

Така ми отвърна тази страшно мила и закачлива девойка:

— Махни се, нещастнико! Махни се, колкото се може далеч от моето огнище. Защото само малко да те лъхне моят огнен, ще изгориш надълбоко и никой не ще изгаси твоя огън освен аз, която умея сладко да готвя и приятно да разклащам не само гърнето, но и леглото.

 

 

8. Като каза това, погледна ме и се разсмя. Обаче, преди да си тръгна, аз започнах да оглеждам внимателно цялата й външност. Но защо да говоря за друго, когато моят единствен интерес е бил винаги да разглеждам внимателно на улицата главата и косата и след това и у дома да им се наслаждавам. За това предпочитание аз имам сигурно и определено основание, било, че тази част от тялото, открита и явна, най-напред се изпречва пред нашите очи и че докато за останалите части на тялото въздействува веселият цвят на шарената дреха, при главата това е естествената красота. Най-после повечето жени, за да покажат своите качества и прелести, събличат всичките си дрехи, свалят наметалата и желаят да покажат своята гола красота, за да се харесат по-скоро с розовата руменина на кожата си, отколкото със златния цвят на дрехата си. Но — нечестиво е дори да се изговори и дано да няма никъде толкова ужасен пример за това нещо — ако махнеш на която и да е красива и пленителна жена косата от главата и с това лишиш лицето й от естествената му красота, дори и да е слязла от небето или да е родена от морето, израснала сред вълните, нека, казвам, да бъде самата Венера, нека бъде заобиколена от цяла свита грации^[11] и придружена от цяла тълпа купидони^[12] и дори да е опасана със своя пояс^[13] и да ухае на канела, и да капе от нея балсам^[14], ако тръгне плешива, не ще може и на своя Вулкан^[15] да се хареса.

 

 

9. А какво ли ще е, ако под косите сияе приятен цвят и прекрасен блясък, ако срещу слънчевата светлина те дават игриви отражения или спокойни отблясъци, или пък се променят в контрастираща прелест — ту като пламтящо злато да потъват в нежната отсянка на меда, ту с гарвановата си чернота да съперничат на тъмносивото по гушата на гълъбите? Или пък, ако са намазани с капки от арабски парфюм и сресани с острите зъбци на тънък гребен, събрани над тила, отразяват в очите на влюбения като в огледало образа, още по-прекрасен? А какво ли ще е, когато са събрани в гъсти сплитъци на темето или се разливат на широки къдри по раменете? Най-после от такова значение е великолепието на прическата, че ако една жена се гордее със своята украса от злато, дрехи, скъпоценни камъни и всякакви други накити, може да се каже, че тя не притежава никакво украшение, щом не е причесала добре косата си.

И тъкмо на моята Фотида придаваше прелест не изкуственият, а естественият й накит. Нейните буйни коси, леко разпуснати, падаха на тила й, след това се разпръсваха по шията и едва забележимо се спираха на извивката на туниката й, като горе бяха събрани и свързани на темето във възел.

 

 

10. По-дълго аз вече не можах да понасям мъките на прекомерната си страст, та се наведох към нея и там, където косата й беше пригладена на самото теме, отпечатах най-сладка целувка. Тогава тя се извърна косо към мене и с дяволит поглед ми каза:

— Хей ти, глупчо, сладко-горчиво лакомство си отхапваш. Пази се от прекомерната сладост на меда да не си навлечеш за дълго време злъчна горчивина.

— Какво има тук — отвръщам, — моя радост, щом съм готов само за една твоя ощастливяваща целувчица да се пека на този огън?

При тия думи я притеглям силно към себе си и почвам да я целувам. А и тя гори от желание да се съревновава в любовта и отвръща с еднакво чувство на моето. Канеленият дъх на отворените й уста и нектарното докосване на издадения й език издаваха страстното й желание. Тогава аз промълвих:

— Загивам, дори съм вече загинал, ако не се смилиш над мене.

Като ме целуна още веднъж нежно, тя отговори:

— Имай търпение, защото аз ти принадлежа по взаимно желание и нашето удоволствие не ще се отложи за дълго. Щом бъде запален първият факел, и аз ще дойда в твоята стая. Затова сега си иди и се приготви, защото през цялата нощ ще се сражавам с тебе храбро и от сърце.

 

 

11. След като си побъбрихме още, ние се разделихме. Тъкмо по пладне Бирена ми праща като дар за добре дошъл тлъсто прасе, пет кокошчици и стомна прекрасно старо вино. Тогава аз извиках Фотида и й казах:

— Ето, подбудителят и оръженосецът на Венера, Либер^[16], сам дойде. Нека днес изпием всичкото това вино, което да прогони у нас срамната нерешителност и да ни вдъхне бодрата сила на страстта. Защото корабът на Венера се нуждае само от такива провизии: през нощта, преминала в бдение, трябва лампата да бъде пълна с масло и чашата с вино.

Остатъка от деня прекарах в къпане и след това в ядене. По покана на добрия Милон аз се разположих на прилично подредената му трапеза. Стараех се да се предпазя, колкото е възможно повече, от погледа на съпругата му. Помнех съветите на Бирена и тревожно, отвръщах очи от лицето й, като че ли от Авернското езеро^[17]. Често поглеждах Фотида, която ни прислужваше, и така донякъде възстанових самообладанието си. Внезапно обаче Памфила, загледана в запалената лампа, каза:

— Какъв проливен дъжд ще вали утре!

Съпругът й я попита откъде знае това, а тя отговори, че познава по лампата^[18]. На думите й Милон се разсмя:

— В тази лампа крием прочута Сибила^[19], която като от обсерватория вижда от светилника всички небесни тела и самото слънце!

 

 

12. Тук се намесих и аз:

— Има вече добре известни опити в това гадаене. Никак не е чудно, ако това огънче, макар и скромно и запалено от човешка ръка, пази спомена за онзи по-голям небесен огън като за свой родител и чрез божествено предвещаване и само знае, и на нас известява какво ще извърши във висините на етера небесният огън^[20]. Тъкмо сега у нас, в Коринт, пребивава някакъв халдеец^[21] и вълнува целия град със своите удивителни отговори. Той печели пари, като разкрива тайните на съдбата: кой ден укрепва брачните връзки, кой прави основите на стените да траят вечно, кой е сгоден за търговеца, кой обещава на пътника сполука, кой е благоприятен за моряка. И на мене, когато го запитах за края на моето пътуване, ми наговори много и съвсем чудни, доста различни неща: ту че ще добия цъфтяща слава, ту че ще преживея големи приключения и невероятна история, която ще се опише в цели книги.

 

 

13. На това Милон се усмихна.

— Каква беше — пита ме той — външността на този халдеец и как го наричаха?

— Висок — отговарям му аз, — възмургав, на име Диофан^[22].

— Той е самият — извиква, — и никой друг! И у нас по същия начин на мнозина предсказа много неща за немалко пари, дори си изкара добра печалба, докато, клетникът, не бе сполетян, бих казал, от дълбоко и жестоко нещастие. Един ден, както раздаваше предсказания, заобиколен отвсякъде с многоброен народ, до него се приближи един търговец, на име Кердон^[23], и пожела да узнае кой ден ще бъде благоприятен за предстоящото му пътуване. Току-що му беше посочил предпочитания ден между останалите и търговецът бе извадил кесията си, изтърсил монетите и отброил сто денария, които щеше да предложи като възнаграждение за предсказанието, ето че някакъв млад човек от знатен род се приближи незабелязано отзад, дръпна го за дрехата и когато той се извърна, прегърна го и го целуна силно. Халдеецът, след като му отвърна с целувка, се разпореди да му се направи място до него и слисан от неочакваната среща и забравил за работата, която вършеше, му каза:

— Кога пристигна тук? Откога те очакваме!

Другият му отговори:

— Вчера привечер. Но на свой ред и ти, братко, ми разправи как пътува по море и по суша, след като набързо отплава от остров Евбея.

 

 

14. На това този забележителен халдеец Диофан, още не на себе си от изненада, отвърна:

— Нека на нашите врагове и неприятели се случи такова ужасно, истинско Одисеево странствуване. Понеже и корабът, с който плавахме, подхвърлян от различни бури и стихии, загуби и двете си кормила^[24] и накрая бе изхвърлен към отвъдния бряг, където бързо потъна, и ние едва изплувахме, след като загубихме всичко. Каквото пък успяхме да приберем било поради състрадание на непознати, било поради отзивчивост на приятели, всичко отиде в ръцете на разбойниците. А единственият ми брат Аригнот, който се противопостави на тяхната дързост, пред ей тези очи, нещастникът, беше заклан!

Докато той разказваше печално, оня търговец Кердон си прибра монетите, които беше определил като възнаграждение за предсказанието, и веднага офейка. Едва тогава Диофан се опомни и разбра грешката от своето неблагоразумие, особено като видя, че и всички ние, застанали наоколо, прихнахме да се смеем.

Дано, драги Луций, поне на тебе халдеецът да е казал истината — да бъдеш щастлив и да завършиш благополучно пътя си.

 

 

15. Докато Милон се беше разприказвал надълго и нашироко, аз мълчаливо въздишах и силно се ядосвах на себе си, че сам станах причина да се разказват редица излишни истории и с това изгубих голяма част от вечерта и най-приятното удоволствие от нея. Най-после потиснах всякакъв срам и казах на Милон:

— Нека Диофан носи своята съдба и това, което е измъкнал от хората, нека връща обратно както на морето, така и на сушата, но на мене, който още не съм се съвзел от вчерашната умора, ми позволи по-скоро да се оттегля в стаята си.

След тия думи аз си тръгнах, забързах към моята стая и там сварих приготовления за твърде приятно угощение. Дори и за робите беше постлано извън прага по-далечко, на земята — вярвам, за да не подслушват нощния ни шепот; до моето легло стоеше малка масичка, която беше побрала прилични остатъци от цялата вечеря и големи чаши, почти пълни с вино, които чакаха само да се долее водата^[25], а до тях — отворена глинена бутилка с прекършена от удар шийка^[26] и затова удобна да се черпи от нея — истинска закуска преди любовната борба.

 

 

16. Тъкмо си легнах, и ето моята Фотида, след като вече е отвела господарката си да спи, пристъпва весела, обкичила с рози и розови венчета буйната си гръд. Тя ме целуна пламенно, окичи ме с венци и ме обсипа с цветя, след това взе чашата, сипа в нея топла вода и ми я подаде да пия. Малко преди да я опразня, тя нежно я дръпна и на малки глътки, като не откъсваше очи от мене, я допи сладко. Отново втора и трета чаша се сменят поред между нас и още други. Тогава, замаян от виното и обзет духом и телом от страстно желание, аз — и без това необуздан и вече доста възбуден, отметнах нагоре дрехата си, за да покажа на моята Фотида любовното си нетърпение, и казвам:

— Смили се и ми помогни по-скоро. Защото, както виждаш, битката, която ти ми обяви без дипломатическа подготовка^[27], вече наближава и аз съм напълно готов — веднага щом почувствувах първата стрела на жестокия Купидон, забита дълбоко в моите гърди, аз изпънах силно моя лък и много се боя, да не би да се скъса тетивата от прекомерно изопване. Но ако искаш да угодиш още повече на желанието ми, разпусни косите си и ми подари твоята мила прегръдка под покрова на вълнистите си къдри.

 

 

17. Незабавно тя бързо вдига съдовете от трапезата, сваля от себе си всички дрехи, разпуска косите си във весела безгрижност и се превръща във Венера, която красиво излиза от морските вълни^[28], и като по-скоро засенчва изкусно с розовата си длан, отколкото да прикрие от свян гладкия си скут, казва:

— Сражавай се, смело се сражавай, защото нито ще ти отстъпя, нито ще ти обърна гръб; атакувай отблизо и фронтално, ако си мъж, и нападай усърдно, нанасяй смъртоносни удари, готов и сам да загинеш. Днешната битка не знае пощада.

С тези думи тя се качва на леглото ми, намества се постепенно върху мене и с бързи движения, извивайки гъвкавата си снага, ме насища с плодовете на люлеещата се Венера, докато най-после, уморени душевно и обезсилени телесно, и двамата немощни падаме задъхани в прегръдките си.

В такива и подобни битки прекарваме будни времето чак до разсъмване, като от време на време с чашите премахваме умората, събуждаме желанието си и почваме отново удоволствието. А по примера на тази нощ си устроихме и още други подобни.

 

 

18. Случи се така, че един ден Бирена настоятелно ме помоли да присъствувам у нея на малко празнично угощение и макар да отказвах упорито, тя не прие извинението ми. И тъй, трябваше да се обърна към Фотида и в нейното съгласие като в божествено птицегадание^[29] да търся решението. Макар че беше против желанието й да се отделям от нея повече от нокът разстояние, тя се съгласи любезно на кратък отпуск в любовната служба. Но ме предупреди:

— Моля те обаче, гледай да се върнеш от угощението по-рано. Защото една група полудели знатни млади хора обезпокоява сигурността на обществото: ще видиш навсякъде по улиците да лежат трупове на убити, а помощните войски^[30] на управителя са далеч и не могат да освободят града от такова нещастие. Твоето блестящо положение, а и ненавистта към чужденците могат да ти донесат злини.

— Не се безпокой — отговарям, — скъпа Фотидо, защото освен че пред чуждото угощение бих предпочел своето удоволствие, но и този твой страх ще разсея, като се завърна по-рано. При това не ще отида и без охрана. Като опаша своя изпитан меч, сам ще поема грижата за своята безопасност.

Стъкмен така, аз се отправям за угощението.

 

 

19. Там сварвам цяло множество поканени, както и подобава за една знатна жена — цвета на града. Великолепни маси от блестящо цитрусово дърво^[31] и слонова кост, дивани, покрити със златни тъкани, големи чаши, разнообразни по хубост, но еднакво скъпоценни. Тук стъкло, изкусно изработено с релефна украса, там чист кристал, на друго място светло сребро и блестящо злато, чуден янтар и скъпоценни камъни, издълбани за пиене, и дори това, което не съществува другаде — всичко се намира там. Много прислужници^[32], облечени блестящо, вежливо разнасят отрупани блюда, накъдрени момчета в красиви туники начесто поднасят стари вина в чаши от скъпоценни камъни. Вече се внасят лампите, а разговорите на пируващите се разгарят, кънтят смехове, дочуват се волни шеги и тук-там подигравки.

Тогава Бирена се обърна така към мене:

— Добре ли прекарваш в нашия град? Доколкото зная, по храмове, бани и други сгради ние далеч надминаваме всички градове. Освен това на нас не ни липсва нищо. Явно тук има свобода и спокойствие за всички; пришелецът, който идва по работа, ще намери всичко както в Рим, а скромният чужденец ще си отпочине като на село. Най-после за цялата провинция ние сме място на развлечения.

 

 

20. На това аз отвърнах:

— Право казваш, никъде по света не съм се чувствувал повече свободен, отколкото тук. Но аз изпитвам голям страх от невидимите и неизбежни примки на магьосническото изкуство. Говори се, че дори гробниците на мъртвите не се смятат неприкосновени, че някакви отломки от гробниците и от кладите и отпадъци от трупове служат за погубване на живите. А стари магьосници в самия момент на погребалния обред с бързината на хищни птици осуетяват чуждото погребение^[33].

Към тези мои думи се присъедини и друг:

— Та тук не се щадят дори и живите. С един се е случило нещо подобно, след като са обезобразили лицето му и го осакатили съвсем.

Тогава цялата компания избухна в необуздан смях, лицата и погледите на всички се обърнаха към един от гостите, който се беше уединил в ъгъла. Той се смути от настойчивостта на всички, промърмори нещо и искаше да стане, но Бирена го спря:

— Не, не заслужава, скъпи Телифоне, остани още малко и разкажи още веднъж с обичайното си остроумие онази твоя история, за да може ето и син ми Луций, който е с нас, да се наслади на твоя прелестен забавен разказ.

А той й отговори:

— Наистина, господарке, ти винаги си била вярна на твоята възвишена доброта, но нахалството на някои не може да се понася.

Толкова беше той раздразнен. Но настояването на Бирена, която го закле в името на своя живот, изтръгна най-после против волята му неговото съгласие да разкаже.

 

 

21. И така той събра накуп покривките и облегнат на възглавницата, опрян на лактите си, протегна дясна ръка — подобно на оратор — със свити двата крайни пръста, останалите извадени напред с издигнат заплашително палец и така започна спокойно:

— Още непълнолетен тръгнал бях от Милет за Олимпийските игри^[34]. Желаех да посетя и тези места на прочутата провинция, след като пребродих цяла Тесалия, но в нещастен час попаднах в Лариса. Понеже пътните ми пари се бяха почти съвсем свършили, аз скитах по града, за да намеря изход от затруднението си. Тогава видях сред площада някакъв висок старец. Той беше стъпил на един камък и с висок глас разгласяваше, че ако някой желае да пази покойник, да си предложи условията. Аз се обърнах към един от минувачите и попитах:

— Какво чувам? Нима тук покойниците имат навик да бягат?

— Млъкни — отговори ми той. — Ти си още твърде млад и си чужденец, та естествено не знаеш, че се намираш в Тесалия, където жени-магьосници навсякъде изгризват части от лицата на покойниците: това им е нужно в тяхното магьосничество^[35].

 

 

22. Аз го запитах отново:

— А кажи ми, ако обичаш, в какво се състои тази охрана на покойник?

— Преди всичко — каза той — цяла нощ трябва да се бди непрекъснато, с отворени очи, бодро да наблюдаваш трупа, да не отклоняваш погледа си дори за миг встрани. Защото страшните и лукави същества се превръщат във всякакви животни и така скришно се промъкват, че измамват лесно дори самите очи на слънцето и на справедливостта. Те приемат формата на птици, после на кучета и мишки, а също така и на мухи. Тогава от злобните им заклинания пазачите се покоряват на съня. И никой не може да определи точно какви хитрости измислят нечестивите жени за задоволяване на своите желания. Въпреки това за тая опасна работа не дават по-голямо възнаграждение от четири до шест жълтици. Я, и щях да забравя! Ако на сутринта някой предаде тялото не съвсем запазено, каквото от него е откъснато или взето, всичко това той се задължава да възстанови, като го отреже от собственото си лице.

 

 

23. Щом узнах това, аз се окуражих и веднага се приближих до глашатая.

— Прекрати вече това викане — казвам му. — Ето ти готов пазач, да видим възнаграждението.

— Хиляда нуми^[36] — отговаря той — ще ти се броят. Но ти, млади човече, внимавай хубаво, защото ще трябва да пазиш добре тялото на един от първенците на града от злите харпии^[37].

— Глупости ми разправяш и празни приказки — казвам му. — Ти виждаш пред себе си човек от желязо, когото сън не хваща, сигурно по-бдителен и от самия Линцей^[38] или Аргус^[39], с една дума — целият е само очи.

Едва изрекъл това, и той веднага ме поведе към някаква къща, чиято врата беше затворена, затова ме покани да вляза вътре през една малка задна вратичка. После отвори някаква тъмна стая със залостени прозорци и посочи към една нажалена матрона, облечена в черна дреха. Той се приближи до нея с думите:

— Ето, тоя е съгласен и се наема да бъде вярна стража на твоя съпруг.

Тогава тя отмести падналите от двете й страни коси и разкри лицето си, прекрасно и в скръбта й. Като ме погледна в очите, тя ми каза:

— Моля те, изпълни длъжността си колкото може по-бдително.

— Не се безпокой — отговорих й, — само приготви съответната награда.

 

 

24. След като се разбрахме така, тя стана и ме въведе в друга стая. Там тя разкри с ръка пред седем свидетели^[40] тялото на покойника, покрито с блестящи покривки, и след като дълго плака над него, призова честността на присъствуващите и почна да показва грижливо отделните части на тялото му, а някой записваше нарочно на плочки думите й.

— Ето — произнася тя, — носът е цял, очите са непокътнати, ушите са здрави, устните са недокоснати, брадичката е запазена. Всичко това вие, честни квирити, удостоверете.

След тези думи към плочките бяха прибавени печати^[41] и тя си тръгна.

А аз й казвам:

— Заповядай, господарко, да ми се приготви всичко, което ми е необходимо за случая.

— Но какво искаш? — запитва ме тя.

— Една много голяма лампа — отговарям — и масло, достатъчно, за да свети, докато просветне денят, и топла вода заедно със съд за вино, освен това чаша и поднос с наредени върху него остатъци от угощение.

Тогава тя поклати глава и каза:

— Я се махай, простако! Търсиш угощения и дела си от тях в траурен дом, където вече толкова дни ни най-малък пушек не се е показал. Ти да не мислиш, че си дошъл да пируваш? По-добре се отдай на скръб и сълзи, както подобава за такова място.

В същото време погледна слугинята и каза:

— Марина, бързо дай лампа и масло, затвори пазача в стаята и веднага излизай.

 

 

25. Така оставен самичък за утеха на покойника, аз си търкам силно очите и ги въоръжавам за бдението, след това се развличам с песни, а през това време почна да се здрачава, настъпва нощ, нощта напредва и след това още по-напреднало време за сън и дълбока нощ^[42]. И на мене страхът ми все се увеличаваше. И изведнъж пропълзя невестулка, застана срещу мене и втренчи в мене поглед, така че аз се смутих от прекалената дързост на толкова малкото животинче. Най-после й казах:

— Махай се, мръсно животно, прибери се при подобните си в градината^[43], преди да изпиташ набързо силата ми. Махай се!

Тя обърна гръб и изчезна бързо от стаята. В същия миг дълбок сън внезапно ме кара да потъна в дъното на някаква пропаст, така че и самият делфийски бог^[44] лесно не би различил кой от нас двамата легнали там е повече мъртъв. В това безжизнено състояние, сам нуждаещ се от друг пазач, аз, може да се каже, не бях там.

 

 

26. Тъкмо тогава прозвуча през тишината на нощта оглушителният вик на качулатата команда^[45]. Най-после аз се пробудих и обзет от силен страх, тичам към трупа, приближавам лампата, вдигам покривалото от лицето му и започвам да проверявам отделните му подробности — всичките бяха на мястото си. Ето влиза боязливо и нещастната съпруга със сълзи на очи заедно с вчерашните свидетели и веднага се спуска към тялото, много и дълго го целува и след това на светлината на лампата преглежда всичко. След това се обръща и извиква своя управител Филодеспот^[46] и му нарежда незабавно да изплати възнаграждението на добрия пазач. Веднага ми донесоха парите и тя ми каза:

— Крайно ти благодарим, млади момко, и, бога ми, заради тази изпълнена със старание услуга отсега нататък ще те числим към останалите наши семейни приятели.

На това аз, вън от себе си от радост поради неочакваната печалба и поразен от блестящите жълтици, които от време на време разклащах в ръката си, отвръщам:

— Нещо повече, господарко, смятай ме за един от твоите слуги й колкото пъти пожелаеш моята помощ, не се колебай да ме повикаш!^[47]

Едва бях изрекъл тия думи, и веднага всички близки, проклели ме като нечестивец, ме погнаха кой с каквото му попадне — един ме удря с юмрук в челюстта, друг ме ръга с лакти в гърба, трети ме пронизва враждебно с длани в хълбока, ритат ме, скубят ми косите, късат ми дрехите. Така разпокъсан и раздробен, също като гордия аонийски младеж^[48] или като пимплейския певец^[49], ме прогониха от дома.

 

 

27. И докато на съседната улица се съвзема и разбера твърде късно моите злокобни и непредпазливи думи — трябва да си призная справедливо, че бях заслужил и повече удари, — ето вече, след като са оплакали за последен път и са се простили с покойника, го изнесли от дома му. И по стар обичай, тъй като той е бил един от знатните, устроената на държавни разноски погребална процесия минаваше през площада. Насреща изтича, облечен в черно, някакъв старец, наскърбен и в сълзи. Като скубеше почтената си бяла коса, той хвана с две ръце носилката и с висок глас, прекъсван от чести хълцания, се провикна:

— В името на вашата честност, квирити, в името на вашата всепризната справедливост, вземете под защитата си убития си съгражданин и сурово накажете най-ужасното престъпление на ей тази нечестива и престъпна жена. Защото тя и никой друг погуби с отрова нещастния младеж, моя сестрин син, за угода на любовника си и за да заграби наследството му.

Така този старец отправяше жални оплаквания ту към едни, ту към други. Между това народът почна да се вълнува и поради правдоподобността на обвинението да вярва в жестокото престъпление. Едни викат да я изгорят, други търсят камъни да я убият, дори подтикват и децата да я замерят. А тя с престорени сълзи се кълнеше с най-светли клетви във всички божества и отхвърляше да е сторила такова ужасно престъпление.

 

 

28. Накрая старецът каза:

— Нека оставим решението за истината в ръцете на божественото провидение. Между нас се намира Затхлас, един от първите египетски пророци^[50], с когото предварително се уговорихме срещу голямо възнаграждение да извика за кратко време от подземното царство душата на мъртвия и да възвърне това тяло от смърт към живот.

И в същото време изведе пред всички някакъв младеж, облечен в ленени дрехи^[51], със сандали от палмови листа^[52] и със съвсем обръсната глава^[53]. Дълго му обсипваше той ръцете с целувки и дори му докосна коленете^[54], а после каза:

— Смили се, жрецо, смили се в името на небесните светила, на подземните божества, на природните стихии, на безмълвието на нощта, в името на мистериите на Коптос, в името на пълноводния Нил, в името на тайните на Мемфис^[55] и свещените систри на Фарос^[56]. Дай му да видя за кратко слънчевите лъчи и в навеки склопените очи влей частичка светлина. Нито се съпротивляваме на неизбежното, нито оспорваме на земята нейното право, но за да получим утехата на отмъщението, молим да се възвърне един живот за кратък срок.

Пророкът, склонен по такъв начин, постави някаква тревичка върху устата на покойника и друга на гърдите му. След това, обърнат на изток, мълчаливо призова изгряващото свещено слънце. Тържественият изглед на тази сцена възбуди така вниманието на присъствуващите, че те очакваха с нетърпение голямото чудо.

 

 

29. Аз се смесих с тълпата и се качих на един малко по-висок камък зад самия ковчег, за да мога да наблюдавам всичко с любопитните си очи. Ето гърдите почват да се издигат, вените живително пулсират, духът изпълва тялото. И покойникът се изправи — младият човек проговори:

— Защо, моля ви се, след като съм вкусил от питието на Лета^[57] и съм плавал по Стигийското блато^[58], ме възвръщате за миг към задълженията на живота? Престани, моля те, престани и ме върни към моята почивка.

От тялото се чу този глас, но пророкът извика много по-живо:

— Защо не разкажеш тук на народа подробно и не разкриеш тайната на твоята смърт? Или смяташ, че аз с моите заклинания не мога да извикам фуриите^[59] и да предам немощното ти тяло на мъчения?

Той слушаше от ковчега и с дълбока въздишка се обърна така към народа:

— Погубен от злото изкуство на младата си съпруга и обречен на отровната чаша, аз отстъпих още затопленото си легло на прелюбодееца.

Тогава примерната съпруга стана изведнъж дръзка и по светотатствен начин се опълчи срещу изобличенията на съпруга си, като започна да спори с него. Народът почна да се вълнува, изказват се различни мнения — едни предлагат коварната жена веднага да бъде погребана жива заедно с тялото на съпруга си, други смятат, че не трябва да се вярва на лъжата на един труп.

 

 

30. Но на тези колебания сложиха край следващите думи на младежа, понеже той отново въздъхна дълбоко и прибави:

— Ще ви дам съвсем ясни доказателства за безупречната истина и ще ви разкрия нещо, което абсолютно никой друг не знае, нито предчувствува.

Тогава ме посочи с пръст:

— Докато този крайно бдителен пазач на моя труп стоеше ревностно настрана, старите магьоснички, които заплашваха моите тленни останки, напразно меняха образите си. След като не можаха да измамят ревностното му усърдие, накрая изсипаха върху него сънен облак и го приспаха дълбоко. И те не престанаха да ме викат по име, докато моите разхлабени стави и изстинали членове не се опитаха да изпълнят заповедите на магьосническото изкуство. Тогава този млад човек, наистина жив, но заспал като труп, понеже се нарича със същото име като мене, чувайки своето име, се надигна и сам тръгна напред несъзнателно, също като безжизнена сянка; въпреки че вратата на стаята беше внимателно заключена, през някоя дупка те му отрязаха най-напред носа и после ушите. Така че той понесе касапницата вместо мене. И за да замажат лъжата си, те му залепиха уши от восък, издялани също като неговите, и нос, подобен на неговия. И сега този нещастник стои пред вас, получил възнаграждение не за своето усърдие, а за своето обезобразяване.

Ужасен от тия думи, почвам да си опипвам лицето, хващам с ръка носа си, той остава в нея. Докосвам ушите си, те се отделят. И докато всички ме сочат с пръст, обърнали погледи към мен, а после избухва смях, аз, облян от студена пот, се измъквам между краката на околните. И след това, така осакатен и станал за присмех, не можах да се завърна вече в бащиния си дом. Затова си спуснах косите от двете страни и така скрих раните на ушите си, а петното на носа си покрих прилично, като залепих това парче ленено платно.

 

 

31. Щом Телифрон завърши тая история, другарите по пиене, упоени от виното, отново избухнаха в гръмък смях. И докато искаха да пия обичайната наздравица в чест на бога на смеха, Бирена се обръща към мене:

— Утрешният ден е определен за този град като тържествен още от самото му основаване, защото в него ние единствено от смъртните почитаме с весели и радостни обреди най-свещения бог — Смеха^[60]. Със своето присъствие ти ще ни го направиш още по-приятен. Но дано и ти измислиш нещо остроумно и забавно в чест на бога, за да можем повече и по-пълно да почетем великия бог.

— Добре — отговарям, — ще стане, както искаш, и аз бих желал, бога ми, да изнамеря такъв материал, който да задоволи напълно великия бог.

След това, предупреден от моя слуга — понеже сам бях обременен от пиенето, — че нощта е напреднала, веднага станах, сбогувах се с Бирена набързо и с несигурни крачки поех път към къщи.

 

 

32. Но щом навлязохме в първата улица, внезапно вятърът изгаси светлината, на която се осланяхме, така че едва си пробихме път в непрогледната тъмна нощ. С пребити о камъните пръсти на краката се добрахме уморени до къщата. А когато я наближаваме, хванати един за друг, ето че трима грамадни здравеняци с всички сили се нахвърлят върху нашата врата и ни най-малко не се стряскат от нашето присъствие, но още повече се надпреварват да блъскат по-силно и по-често, така че на нас, и особено на мене, с пълно право ни се сториха за разбойници, и то най-свирепи. Тогава аз веднага сграбчих меча, който носех под дрехата си за такива случаи, и го изтеглих. Без да се колебая, се хвърлих сред разбойниците и го забих надълбоко в първия, който ми се изпречи, докато най-после издъхнаха пред краката ми всички, пронизани с грамадни и многобройни рани. След това сражение, след като и Фотида се пробуди от този шум, аз се промъкнах през отворените врати, задъхан и облян в пот, и изтощен от битката с тримата разбойници, сякаш че съм убил Герион^[61], се хвърлих на леглото и веднага заспах.