Джейн Робъртс
Кървава афера (4)

Глава четвърта

— Току-що видях нашата знаменита свидетелка. Беше в болницата за консултациите, които Луис дава на жертвите от изнасилвания. — Хелър влезе при Малой в кабинета, който беше като същинско сметище. Между бюрото, няколкото стола и картотеките имаше кашони от „Джаянт Фуд“ пълни с дела, безредно натрупани едно върху друго. Папки с дела бяха нахвърляни и върху первазите на прозорците, наред с умиращите гераниуми. Хилър преброи най-малко шест неизмити чаши от кафе на различни места из стаята. Малой седеше надвесен над бюрото си по риза.

— Забрави за знаменитата свидетелка. — Той извади една папка и я хвърли на бюрото. Хелър забеляза, че по нея имаше петна от кафе. — Индия Грей е извън играта заради амнезията. Още повече, че ни беше наредено да я изключим. — Малой си чоплеше зъбите с едно кламерче. — Мислиш ли, че тя прикрива нещо, че може би си спомня повече, отколкото показва? Може би се страхува?

— Може би. Травмата за нея е много силна. Ако беше прочел доклада ми, щеше да знаеш това.

Малой изсумтя:

— Помолих те за доклад, а не, по дяволите, за дисертация върху женската анатомия. Окей, тя е девствена, има особено здрава девствена ципа… тя е разкъсана… силен кръвоизлив… тежки натъртвания…

Хелър се беше отпуснал в стола.

— Научи ли нещо от оня цепеняк долу?

— Не, Нищо. Толкова, колкото и от Луиджи Фредиано, и бих искал да знам какви ги играе тоя малък дебелак. Може би изпитва фройдистки свян да излиза и тия приятелчета идват, оправят го и си отиват, като завличат парите? Може би. — Малой погледна тъжно папката върху бюрото. — Момичето, което е било на рецепцията онази сутрин, се кълне, че мъжът с черната маска имал сини очи. Проверихме трийсет души. Тези, които нямат алиби, нямат и сини очи. Сини очи. — Малой замислено се почесваше по тестисите. — Казвал ли съм ти за онова маце със сините очи? Сини като мастило очи, руси къдрици и най-големите цици, които някога бях виждал. Отивам аз при нея и си мисля, че косата и циците не може да са истински и чакам да изчезнат, щом се мушнем в леглото. Те се оказаха истински — добре. Обаче знаеш ли какво? Очите й не бяха истински. Носеше контактни лещи. Така и не разбрах какъв цвят имаха очите й, а ние се срещахме много пъти.

— С данните, които е имала, съмнявам се, че най-напред си гледал очите — каза Хелър.

* * *

Хариет отвори вратата и веднага оцени цветята, които Джак носеше.

— Джак! Колко мило пак да те видя. Влизай. Индия ще се върне всеки момент. Имаш ли нещо против да дойдеш в кухнята? Готвачката има мигрена, а аз съм поканила шест души на вечеря. Направо ще се побъркам. Освен това цяла заран телефонът звъни непрекъснато. — Тя не спираше да говори, докато вървеше към кухнята. — Ако искаш, в каната има кафе. — Хариет разбърка соса и го опита с дървената лъжица. Поклати глава: — Не е каквото трябва да бъде. Това е сос за спагети.

— Дай на мен. — Джак взе лъжицата и опита. — Трябва малко да се разреди и… — Той се огледа за това, което му трябваше от сухите подправки. — Добрият сос се прави с алхимия. Трябва да притежава чувствителност, дълбочина и достатъчно количество хубав зехтин.

Въпреки че беше погълнат от готвенето, Джак усети, че вратата на кухнята се отваря. Обърна се и видя Индия да влиза. Изведнъж дъхът му спря. Беше облечена в костюм с лека блузка отдолу и малка перлена огърлица. Той все още не можеше да си даде сметка колко много го вълнуваше тя.

Хариет шумно разместваше някакви вази.

— Мисля, че готвачката трябва да подреди шкафа. Оставя нещата така разбъркани, че си мисля дали да не я освободя. О, Индия, Джак ти донесе цветя, направо са възхитителни.

Индия стоеше на вратата и гледаше масата, върху която бяха сложени цветята. След това му благодари. Гласът й се разля като топла вълна по гърба му. Той бързо се обърна и се зае да разбърква соса.

— Мисля, че можем сега да го оставим малко да поври. — Джак вече се чувстваше по-добре. Гребна още един път с лъжицата, близна и се усмихна: — Вкусът му е вече както трябва.

— Бебето се събуди — каза Хариет, — трябва да отида при него. Индия, свари прясно кафе. Джак, страхотен си. Мисля, че готвачката трябва да си намери помощник, ако има намерение да продължи с мигрената.

Джак седеше на масата и наблюдаваше как Индия приготвя кафето.

— Звъних ти тази сутрин.

— Имах ангажимент — каза тя.

Джак си помисли, че гласът й му напомня на диви ягоди със сметана. Беше готов да седи и да слуша денонощно този глас, стига да имаше възможност. Освен ако можеше завинаги да я вземе със себе си и тогава нямаше да има нужда от много приказки.

— Виж, за снощи, съжалявам… — И той наистина съжаляваше: защо трябваше да я притеснява с оная гадост около „Фреди“? — Искам да се реванширам с една вечеря сега. Без никакво притеснение. Какво ще кажеш?

— Извинявай, но просто в момента ми е трудно, някак си не съм готова още. Трябва най-напред да се нормализирам, преди да започна отново да излизам с някого. — Погледът й беше прям и ясен, но той забеляза големи кръгове под очите й.

— Естествено. Разбира се — каза Джак учтиво. — Но виж… ако някога ти потрябва нещо, каквото и да е, даже приятел… — той извади визитна картичка от джоба си и я подаде — просто трябва да ми позвъниш на един от тези два телефона.

Индия погледна картичката с изписани върху нея релефни букви и кимна. Усмихна се. Когато се усмихваше, лицето й светваше.

— Благодаря, господин Донован, много сте мил.

— Има само едно нещо — каза той, като се смееше. — Не господин Донован, а Джак.

* * *

Същата вечер Дъглас Рос телефонира на Индия. Шърли не се чувствала добре. По всяка вероятност — грип. Щяла да се оправи след няколко дни, но ако Индия би могла да се върне и да помогне, щял да й бъде безкрайно благодарен.

Индия знаеше, че Шърли и да умира, няма да признае, че не се чувства добре. Затова веднага се приготви.

Според Хариет не беше разумно Индия да се връща сега.

— Ще те накарат да вършиш всичко. Ти си гувернантка, а не домашна прислужница.

Индия изпразни чекмеджетата и започна да си сгъва дрехите в голямата чанта марка „Луис Вуитън“, подарък от баща й. Само че беше я избрал Джереми Хорнби-Джоунс от Бонд стрийт. С неговия почерк беше написана и картичката. Изборът му беше добър. Баща й никога не се занимаваше с такива дребни неща: поръчваше на някого.

— Поне изчакай Ейдриън да се върне — бързо каза Хариет. — Господи, ако парите те безпокоят, сигурна съм, че можем да ти помогнем. Само кажи.

Индия не се безпокоеше толкова от това дали има пари — много повече я притесняваше мисълта, че трябва да моли някого за пари. След като вече две седмици не беше работила, в джоба си имаше не повече от двайсет долара.

— Обещах, Хариет. Освен това децата ме чакат с нетърпение — каза Индия и повика такси.

Триетажната къща на семейство Рос се намираше в Чеви Чейс, далеч от оживените и шумни улици, в район на елегантни стари къщи с осветени веранди и високи сенчести дървета. Хариет често казваше, че умира за такава къща и колко е жалко, че е занемарена и превърната едва ли не в зоологическа градина.

— Как може Шърли да разреши на децата да отглеждат зайци в къщата и някакъв ужасно смрадлив стар пес да спи на дивана!

Индия също трябваше да признае, че къщата приличаше на салон за разпродажба. Ужасен безпорядък цареше във всички стаи, а всяка една от тях беше убежище на някое нещастно животинче, което се нуждаеше от грижи, тъй като береше душа. Шърли Рос беше вечно изморена, със загрубяло лице, резултат от продължителния живот в страни с горещ климат. Тя беше член на някакъв комитет и неуморно се грижеше за чуждите деца. В същото време имаше вкъщи три собствени необуздани деца.

Близнаците Джеймс и Камила бяха на седем и половина, а Емили — на шест. И тримата бяха толкова палави, че вечер трябваше да им се дава сироп за сън, който би приспал за цяла седмица боксьор от тежка категория. Тази мярка беше вече въведена, когато Индия постъпи на работа в семейството.

Вечерта, когато Индия се върна, къщата беше в невъобразим хаос. Емили беше пъхнала малките зайчета, които принадлежаха само на близнаците, в банята заедно с пластмасовите патета и кутиите от детските сапунчета, за да види дали могат да плуват. Експериментът беше завършил катастрофално. Емили ревеше в килера под стълбите и не искаше да излезе, а Джеймс и Камила я заплашваха, че ще нахранят кучето с нейните гербери.

Дъглас Рос, добър човек, който винаги отсъстваше от къщи, когато децата имаха нужда от него, с облекчение прие връщането на Индия. Той отнесе чантата до стаята й.

— Лекарят беше тук. Смята, че е обикновена преумора. — Дъглас повиши глас, за да надвика шума, който идваше отдолу. — Каза, че й трябва пълна почивка.

Шърли лежеше, като непрекъснато даваше нареждания по телефона на своя нещастен комитет, а Индия пое изцяло домакинството. Удовлетворението от тази работа не идваше веднага. Нещо повече, имаше всички основания човек да счита, че и никога нямаше да дойде, като се имаха предвид необузданото поведение на децата, зайците, шума, разправиите, а и кучето с лошото храносмилане. Самата Индия бързо реши за себе си, че има и по-добри начини за преживяване. Затова беше много странно удоволствието, което изпита, когато Камила и Джеймс донесоха вкъщи подаръка, който бяха изработили за нея в час по творчество и когато малката Емили я постави на първо място в молитвата си преди лягане, дори преди животинчетата.

Но понякога нищо не е в състояние да те успокои.

С носталгия по дома си, по-самотна от когато и да било, тя пишеше писма, не можеше да намери нужните думи и ги късаше.

Нощите бяха безкрайни. Страдаше от натрапчива мисъл, че е загубила паметта си, и не можеше да заспи. А когато заспеше, беше неспокойна, плашеха я мъчителни сънища и кошмари, в които изпитваше безкрайни страдания и унижения и винаги се явяваше образът на мъжа с черната маска. В съня си тя като че ли знаеше кой е той, но това усещане се загубваше, щом започнеше да го изучава.

Сутрин краката не я държаха от изтощение. След суматохата по изпращане на децата за училище, докато Шърли още спеше, а Дъглас беше вече на работа, тя се отпускаше в люлеещия се стол на закритата веранда и бавно пиеше кафето си. Сред настъпилата тишина имаше усещането, че се намира на железопътна гара и чака влак, който ще я отведе. Седеше в очакване животът й да започне отново. Чакаше и чакаше.

Чакаше Джак Донован да й позвъни.

Това беше странна, неочаквана мисъл, която сякаш експлодира в главата й: как е възможно да й хрумне това? Та нали този мъж никога не е заемал съзнанието й.

* * *

Фотографите правеха снимки от всевъзможни ъгли на ножиците, които сега стърчаха от врата на Луиджи Фредиано. Три-четири снимки бяха направени на червените копринени жартиери, които прикрепяха черните чорапи към дантелената камизола: Луиджи Фредиано щеше да бъде основната тема на годишното издание на „Полис Газет“. Детективите мереха разстоянията, претърсваха копринените чаршафи и взимаха отпечатъци от бурканчетата с пудра, които Луиджи беше подредил върху тоалетната си масичка.

— По дяволите, какво е правил с тия боклуци? Души ли ги, какво?

— Завира си ги в задника. Какво мислиш? Никога ли не си виждал по-рано пудра за лице?

Един от полицаите лепна върху горната си устна изкуствените мигли и разпери ръце.

— Какво мислите, милички? — пропя той с фалцет.

— Да, това е нещо. Може би ще трябва да купим на Франк един чифт.

Малой се обърна и им хвърли унищожителен поглед. Той се държеше по възможност по-далече от вонящия труп и отвратителните газове, които се сливаха в нетърпима смрад — нещо, което щеше да се отрази на стомаха му за дълго време. Метна в устата си още няколко таблетки против киселини и ги схруска. С потъмнели и кървясали очи, с наведена глава, с остатъци от бял прах в краищата на устата от таблетките, които беше взел, той приличаше на бясно куче.

Сержант Франк Джаксън отново нервно подскочи.

— Господин Фредиано не е бил травестит. Мисля, че имам сериозни доказателства, че е бил транссексуален.

— Транссексуален, а? — каза Малой, като че ли това брилянтно прозрение щеше всичко да промени и да реши целия случай.

Джаксън взе да тъпче на едно място и се изчерви до корените на хилавите си руси бакенбарди, които започваха от горната му устна. О, да, шегата с миглите се отнасяше за него. Той беше колежанче с диплома, аутсайдер, чуждо куче, британец. Роден беше в Англия, но израснал в Щатите. Нито един от тия шибани глупаци не знаеше разликата между транссексуален и травестит, нещо, в което той лично виждаше ключът към разгадаването на целия случай.

И беше прав. Малой например не правеше разлика между травестити, транссексуални, хомосексуалисти, проститутки, побойници, маниаци, религиозни фанатици и прочее. С една дума, цялата тази измет. Но и без такива познания за Малой не беше трудно да разбере, че това не беше случайно, аматьорско убийство на сексуална основа, когато убиецът е изпаднал в афект от ревност и омраза. Това си беше едно умело, чисто, идеално изпълнено професионално убийство. Малой умееше да цени това, което си заслужаваше.

* * *

Тази вечер Индия играеше на монопол с Емили, а Камила и Джеймс си изрязваха снимки от вестника. Телефонът иззвъня. Дъглас излезе от кабинета си и вдигна слушалката.

— За теб, Индия.

Тя вдигна телефона в хола. Веднага разбра, че е Джак Донован. Лицето й пламна и това привлече вниманието на близнаците.

— Помолих Хариет да ми даде телефонния ти номер. Исках да ти позвъня, да разбера как я караш. — Тя имаше усещането, че той е в стаята. Беше направо фантастично колко отчетливо го виждаше.

— Благодаря. Много мило от твоя страна. — Настъпи пауза. Тя искаше да говори, но не можеше. Просто седеше с широко отворени очи, дишането й бе спряло, а сърцето й силно биеше.

След това Джак каза:

— Ходих в ресторанта онази вечер — помниш ли онзи малък италиански ресторант с чудесната храна?

— Ходи ли? — Отново мълчание.

С кого е бил там? Индия си представяше красива и чаровна жена, която държи ръката му през масата.

— Имаш ли си компания? — попита Джак.

— Не… с изключение на близнаците и Емили. Играем на монопол.

— Аз не играя, глупава е — подвикна Джеймс.

— Тихо, Джеймс.

— Е, добре, изглежда, че ти върви в играта. Не искам да те задържам.

В действителност тя не искаше той да прекъсне разговора, но вместо това каза с един идиотски високопарен глас:

— Много мило, че ми се обади.

Джак се засмя и каза нещо, което тя не можа да чуе, защото Емили се разписка.

— Да те поживи Господ! — каза той и гласът му изчезна.

Индия остави слушалката. Ако той никога вече не се обади, виновна ще бъде само тя. Как можа да мънка така и да не каже нищо свястно? Можеше да го попита за бизнеса му, може да го попита за…

За бога, та те само са седели един до друг на една вечеря, и то, защото той искаше да я разпита. А сега позвъни само от куртоазия.

Не беше длъжен да го прави.

— Кой беше този? — попита Камила.

Индия сви рамене.

— Един приятел Джак Донован.

— Женен ли е?

— Не мисля. — Той не беше женен. Хариет беше чувала за него от кръжока по изкуство, че не му липсват приятелки.

— Джеймс, какво изрязваш? — Индия погледна двете снимки на килима. Едната показваше много детайлно труп на прострелян мъж, проснат на улицата.

На другата имаше доста пълен мъж, който излизаше от ресторант. Месестото лице под шапката беше неясно, но въпреки това личеше арогантния му вид. Беше заобиколен от трима по-дребни мъже, очевидно бодигардове. Един от тях гледаше право в обектива, като че ли снимаха него. Това беше единственото ясно излязло лице. Беше продълговато, тясно и остро като на пор. Под снимката имаше надпис: „Салваторе Колтели напуска «Гамберони», след като научи за убийството на сина си Федерико“.

— Сигурно знаеш кой е Салваторе Колтели? — попита Джеймс.

Индия знаеше. Салваторе Колтели беше главата на най-ненавижданата и опасна мафиотска фамилия от петте на източния бряг. Царят на гангстерите Салваторе се държеше така, сякаш е по-силен от закона. Подиграваше се с него, като подкопаваше правосъдието, подкупваше съдиите, заплашваше семействата на жертвите. Беше крал на организираната престъпност и никой не можеше да го бутне с пръст, защото между него и изпълнителите на престъпленията имаше повече звена, отколкото люспи в глава лук.

Индия четеше във вестниците всичко, което се отнасяше до Мафията, тъй като в университета работеше по темата за възникването на Мафията в американската политическа и икономическа система и преплитането й със структурите на обществото. Порокът, който намираше подкрепа у голяма част от нацията, бруталността, характерна за престъпленията на Мафията, всекидневното показване на всичко това по телевизията ужасяваше Индия.

— Той е гангстер, престъпник, Джеймс — каза тя, тъй като знаеше, че Салваторе Колтели е удостоен с място на стената в стаята на Джеймс сред другите велики водачи на организацията. На най-почетно място висеше портрет на Ал Капоне в цял ръст. Веднъж даже Джеймс й довери, че е превъплъщение на Ал Капоне. Понякога това хлапе просто отчайваше Индия.

Лейтенант Малой седеше на бюрото си в Хомисайд, ограден от камара кутии от бързи закуски, остатъци от жилави като гума хамбургери, кръгчета лук (господи, колко пъти трябваше да им казва да не му слагат тоя проклет лук!), разхвърляни мръсни пластмасови чаши.

Пред него бяха пръснати фотографиите на Луиджи. Шефът му се разхождаше назад-напред, момчетата от вестниците пищяха, че не могат да получат снимките, които искат, а някакъв малоумен даваше интервю, като твърдеше, че той е извършил убийството в името на бога. Заплашваше, че идва краят на света и вечно проклятие ще тегне над земята и че воините на Христовата армия имат свещеното право да прочистят божията земя от всички гадини.

— Джаксън — извика Малой, — къде са проклетите доклади? Аз ли трябва да ги печатам?

Вратата се отвори и влезе Хелър, като със себе си внесе и зловонието на своята професия. „Исусе, то е проникнало в бельото му!“ — помисли Малой. Всеки друг би могъл да си представи, че Хелър носи лек аромат на теменужки. Но Малой усети в ноздрите си мириса на тлъстините, на започващото да се разлага тяло на Луиджи.

— Криси си доизпуши цигарата и започва да печата — каза Хелър. Малой леко присви рамене. — Мислиш, че любовникът на Луиджи го е пречукал от ревност?

— Не. Съвпадението е твърде голямо. По всичко личи, че трябва да се свърже с нападението. — Малой чувстваше парещи болки в стомаха си. — Имахме един труп, сега са два — и двата с прекъснат гръбнак, но не е задължително да е направено по един и същи начин.

— Защо толкова късно открихте Луиджи? — полюбопитства Хелър.

— Защото никой не знаеше, че той е имал и друг апартамент, който е използвал за любовни срещи. През останалото време живееше в много хубав тузарски квартал в Арлингтън. Сега изпратих момчетата и там. Мисля, че Фредиано е имал нещо, което е било нужно на някого. Или може би е държал нещо в салона си, което е било задигнато. Това, което ме озадачава, е, че никой от нашите агенти не знае нищо по първия въпрос. Трима изведнъж изникват от не знам къде си. Остават двама, нали така, връщат се откъдето са дошли и никой нищо не знае. — Малой размърда рамене. — И забележи: всеки път мястото се тършува от професионалист и няма нищо взето. Трябва да разберем кой, по дяволите, е в моргата!

— И това няма да обясни защо е бил убит.

— Дали има някаква връзка с момичето? — промърмори Малой. Парещата болка в стомаха му се засили. — Колко от тия таблетки против киселини мога да взимам?

— Колкото и да се тъпчеш с тоя боклук, той няма да те убие, не и преди язвата ти да свърши тая работа. Иди най-сетне на лекар!

— Кога, по дяволите, имам време да отида на лекар? Работното им време е като на чиновниците.

— Аз работя повече. — Хелър му напомняше, че работи до късно. — Защо е бил убит Фредиано?

— Както споменах, може би е държал стоката. Може би е допуснал небрежност. Може би някои са решили, че е злоупотребявал. — Малой замълча.

— Ако някой знае нещо, както казваш, или мълчи по някакви свои съображения — взе да умува Хелър, — тогава хубавата госпожица Грей навярно знае твърде много, което не е добре за нейната сигурност.

Да. И аз така си мисля. Никак не ми се иска да видя някоя ножица да стърчи от красивото й вратле.

* * *

Шърли се възстанови и се върна към благотворителната си дейност. Тя реши, че Индия изглежда доста напрегната, и я заведе на лекар, който й даде за успокоение едни лилави и други сини хапчета за през нощта и жълти, които да взима, когато се чувства потисната.

Индия седеше на един от двата стола и покорно си гълташе лекарствата. Беше готова да гълта всичко толкова дълго, колкото е необходимо, само и само да спрат кошмарите и да може да спи.