Джейн Робъртс
Кървава афера (20)

Глава двадесета

Какво още не бе разбрала?

Индия седеше пред огледалото в спалнята си, втренчила в него унесен поглед, сякаш виждаше не собственото си отражение, а нещо друго…

Изведнъж започна да разресва косата си с четката: движенията й бяха бързи и резки — мисълта й затърси онова, което бе в паметта й, но което не можеше да намери. Инстинктът й подсказваше, че в него се крие обяснението. При всяко движение на четката със сребърна дръжка косата й се наелектризираше, пропукваше и политаше около лицето й.

Трима мъже. Майкъл е бил в кабинета с Луиджи. Другите двама с маски от чорапи държаха хората в салона под прицел. Единият я е изнасилил. А другият е влязъл и го е убил.

Така й каза Майкъл. Запомни го за цял живот.

Не се съмняваше, че е било точно така, и все пак…

И все пак имаше някакъв бегъл спомен, който натрапчиво и многозначително й нашепваше — какво всъщност й нашепваше? Все още не можеше да разбере.

Внезапно я полазиха тръпки. Стана й студено, чувстваше се ужасно самотна. Запали лампата до огледалото и се почувства по-добре, или поне в безопасност. От какво да се страхува? Капаците зад завесите бяха плътно затворени (защото в черната бездна на нощта отвън не просветваше нито една приятелска светлинка от улична лампи или съседна къща), но докато седеше пред огледалото, тя разбра, че нещо не е наред.

Индия остави четката. В паметта й имаше нещо, имаше…

Тогава чу звук, който я накара да се обърне и да погледне през отворената врата. Той нямаше нищо общо с вятъра, който блъскаше замръзналите клони в стената на къщата, нито пък бе потракването на остарелия радиатор. Сякаш идеше от задната част на къщата, където бе кухненският прозорец.

Седеше и слушаше. Страхуваше се да помръдне. После постепенно започна да се отпуска — никой не би могъл да влезе. Всички прозорци имаха вътрешни капаци — красиви, сякаш от дърво, които всъщност бяха стоманени. Идеята бе на Джак. Помнеше думите му, че през тях би могла да проникне само противотанкова граната.

Докато се успокояваше с тази мисъл, нещо се блъсна в къщата откъм страната, където беше тя — къщата се разтърси сякаш от взрив. Първата й мисъл бе, че е експлозия и че е настъпил последният й час. Но след първоначалната изненада осъзна, че все още е жива и невредима. Когато съсредоточи обърканите си мисли, логиката й подсказа, че това не е експлозия, а взлом. Тя се изправи и изтича до телефона.

„Полиция… Пожарната…“ Зъбите й затракаха: настъпваше реакцията от шока. Кой номер? Указателят! Не — телефонистката! Секундите летяха. Нямаше сигнал. Натисна вилката. После разбра, че линията е прекъсната и някой е направил това. Под мишниците й вече се стичаше пот.

Единствената й мисъл бе да излезе!

Имаше задна врата, до която се стигаше през кухнята. Но шумът бе дошъл оттам. Оставаше й само един изход: да мине през предната врата и да стигне до колата. Щеше ли да успее? Имаше ли време?

Ключовете! Бяха в кухнята. Прилоша й, заболя я стомах. Изтича безшумно до площадката и погледна надолу към мрака. Сърцето й биеше толкова силно, че почти нищо друго не чуваше. Кой беше? Някой, който знае, че е сама? Искаше й се да има оръжие. Бе отхвърлила с презрение предложението на Джак да я снабди с оръжие: нямаше намерение да става параноичка като всички американци.

Очите й вече свикваха с тъмнината и тя видя, че вратата към кухнята още е затворена. Трябва да слезе по стълбите и да се промъкне през входната врата, да изтича по брега до първата обитавана къща и да се обади в полицията.

Беше стигнала до средата на стълбището. Обутите й в пантофи крака стъпваха безшумно. Още дванайсет стъпала, после вратата — и после ще побегне.

Отдолу чу кухненската врата — пантите й не бяха смазани и скърцаше. Индия застина със затаен дъх. Много късно — не можеше да избяга.

Трябваше да се върне.

Обърна се, за да побегне обратно нагоре, но се спъна. Освети я лъч от фенерче. Изпадна в паника: не можеше да се огледа, и кажи-речи на четири крака се втурна нагоре, като на последното стъпало почти рухна. Чу стъпки, които я настигаха.

Добра се до стаята си, влезе и затръшна вратата, като едва си поемаше въздух. Отчаяно стискаше дръжката, която започна да се върти въпреки усилията й.

Огледа се с обезумели очи. Ужасът от капана! Видя лампата с тежка поставка върху тоалетката. Не мислеше ясно — просто един последен отчаян опит да се защити. Пусна дръжката и се втурна с протегнати ръце.

В огледалото видя как вратата се отваря и там застана тъмен застрашителен силует с черна плетена маска. Тогава закрещя.

* * *

За миг си помисли, че е полудяла, и запуши уши, за да не чува звука на собствените си писъци. Беше толкова уплашена, че й се искаше да припълзи някъде и да умре. Защото тогава нямаше да види това, което знаеше, че ще види сега.

Онази сутрин във „Фреди“ — писъците. Нейният похитител, я беше изправил грубо, а тя пищеше: „Не! Не! Не!“. През маската се виждаха оголените му в усмивка зъби, а ръката му, тежка като стоманено въже, силно я шибна през устата. В този миг погледът й попадна на отварящата се врата зад гърба му. Видя как влиза човекът с черната маска. Не можеше да разбере какво става: толкова силен бе шокът, така изпълнен с пулсираща кръв. Не усещаше нищо, освен болка и погнуса: онзи звяр върху нея, напрегнат, ръмжащ, страшното му лице подскачаше неспирно, езикът му висеше — а зад него, зад него…

После се случи онова — мъжът с черната маска се приближи и го сграбчи за главата с едно смъртоносно движение — вратът изпука като прогнил клон, който се отчупва от дървото. Този единствен рязък звук — после тишина. Тогава бе припаднала.

* * *

Майкъл я бе излъгал. Той бе извършил онова убийство. Сега бе дошъл тук.

Лицето й бе като от восък, очите — разширени, косата й падаше на влажни кичури по челото и бузите. Индия не виждаше собственото си отражение в огледалото — гледаше тъмната фигура зад себе си, пистолета, който той държеше в облечените си в черни ръкавици ръце. Дулото сочеше надолу, към пода. Тя не разбираше нищо от оръжия. Гледаше го. Не се обърна, дори не направи опит да побегне.

— Ти беше. Ти го уби.

— Налагаше се. Майкъл е сантиментален, щом се стигне до отнемане на човешки живот.

Индия усети как стомахът й се свива. Устата й бе отворена, устните й бяха твърди и сухи. Раздвижи ги:

— Ти си Майкъл.

— Ако беше така, ти щеше да отвориш вратата. Щеше да отвориш само на човек, когото познаваш. Например свещеник. Така ще разсъждава полицията. Не можех да рискувам. Трябваше да вляза с взлом.

Тогава тя разбра, че е дошъл, за да я убие.

— Кой си ти?

— Аз ли? — Той се усмихна през маската: очите му бяха невероятно сини. — О, ти разговаряш с един важен фактор — разговаряш с Ангела на смъртта.

— Ти си луд — прошепна Индия. Гласът й бе като вятъра в опънатите жици. Най-после започна да проумява, че слуша бълнуването на един психопат.

— Това не харесвам у хората. Те са двулични. Помагаш им в труден момент, а после започват да капризничат.

— Ти си виновен за смъртта на Поли — каза Индия и повярва в това, и тази увереност бе мъчителна. Поли винаги я бе пазил, а нима тя не бе помолила Майкъл да я отърве от него? А това не означаваше ли в откровената простота на библейската дума, че тя бе убила?

— Поли бе просто една гнила ябълка, която трябваше да се отстрани. — Говореше с изтънял безизразен глас, който тя ненавиждаше и който така добре познаваше. — Бог ми е дал власт за една мисия.

— Каква мисия?

— Ти трябва да разбереш, че Бог ме е създал за оръдие на Своята воля, и, би могло да се каже, със същата власт, когато се наложи да се отстранят хора, които ми се противопоставят.

— Майкъл…! — Тя го гледаше с ужас, спореше с него в огледалото, като се бореше да овладее хаоса в болния му мозък. Може би все още имаше шанс. Ако тя говори, ако продължи да говори, без да помръдне… — Слушай ме, Майкъл… Мен слушай, Майкъл, не него!

— Майкъл умря — каза той. — Сега аз трябва да се погрижа за теб. Джак трябва да е следващият.

Изскърца дъска — сякаш някой пристъпи на място. И двамата го чуха. Свещеникът понечи да се обърне, вдигнал ръка с пистолета… В огледалото Индия видя Джак на площадката зад него.

Извика:

— Джак, внимавай!

Джак извади автоматичен пистолет. Чу се тъп звук. Шумът още изпълваше ушите й, когато свещеникът политна назад и се строполи в краката й. Индия видя, че е ранен в гърлото. Кръвта се процеждаше през плетеното поло. Очите му гледаха право към нея. Тя стоеше като закована. Стори й се, че е минало много време, преди наистина да осъзнае, че е мъртъв.

— Майкъл! — дрезгаво прошепна тя. Свързваше ги някаква връзка, имаше нещо общо между тях. Но мъжът, който лежеше в краката й, по нищо не приличаше на онзи Майкъл, когото бе обичала.

— Трябваше да го убия! — каза Джак от вратата. — Нямаше да позволя да умреш. Обичам те.

В стаята се разнесе неприятен мирис на барут. Джак прибра пистолета си и пристъпи напред, за да вдигне пистолета, който бе изпаднал от ръката на свещеника. Индия коленичи до трупа. Това, което се случи после, бе необяснимо. Ръката на свещеника се вдигна и притисна раната на врата.

— Аааааааа… — В нов подем на маниакално насилие свещеникът се претърколи и се изправи на крака, смъквайки от главата си плетената качулка. Втурна се напред със свити като куки пръсти, стигна до Джак, събори го и посегна към гърлото му — първичният инстинкт на убиеца.

Всичко стана така изненадващо и бързо. Той ще убие Джак. Тя видя пистолета, който лежеше на пода. Хвърли се към него и го вдигна — ръцете й се тресяха толкова силно, че пистолетът се люлееше безразборно.

Облян с кръвта на свещеника, Джак се бореше за живота си — бореше се с професионалист, обучен да убива, маниак, силен като ранена мечка, обезумяла от болка.

Ако стреля, може да убие Джак. Втурна се напред, но отскочи назад, защото двамата мъже се затъркаляха по пода, хванали се гуша за гуша, потънали в кръв, разкъсващи кожата си, скубещи косите си.

Индия се поколеба. Сега! Стисна пистолета с две ръце и натисна спусъка. За част от секундата те се претърколиха и ударът не улучи свещеника, а слепоочието на Джак. Освен това тя изтърва пистолета, който само след секунда бе изритан изпод краката й и се озова под скрина. Джак започна да се отпуска на пода.

— Не! — изкрещя Индия, когато свещеникът затегна смъртоносната си хватка около гърлото на Джак. Втурна се към лампата. Грабна я за поставката и дръпна: щепселът излезе от контакта, остана да свети само нощната лампа до леглото.

Трябва да вземе тежкия предмет и… „Този път не допускай грешка — молеше се тя с изкривено от напрежение лице. — Убий го някак си!“ Индия вдигна лампата и я стовари върху главата на свещеника. При удара черепът му зловещо изпращя. Втрещена от ужас, тя дръпна ръце и лампата падна на пода. Отстъпи назад. Започна да се тресе конвулсивно.

Той помръдна! Още не беше умрял. Искаше й се да закрещи, а писъкът, сякаш заседнал в гърлото й, я задушаваше. Той надигна глава и се обърна да я погледне: лицето му беше бяло, очите черни я гледаха.

Започна да се изправя.

Не могат да го убият — той е въплъщение на дявола и няма да умре. Ето: приближава се към нея — тя видя смъртта в смразяващото лице, видя я и я почувства. Помисли, че и тя положително ще умре. Навярно бе затворила очи, защото тогава чу глух шум и когато ги отвори, видя, че той лежи на пода.

* * *

— Господи, какво стана? — Джак се мъчеше да стане. Тръгна като пиян, опипвайки ту подутината на главата, ту врата си. Погледна надолу към трупа на пода. — В гърлото има какви ли не важни органи, от които зависи животът… Мислех, че с куршума ще улуча гръкляна, артерията или нещо друго. — На Индия й се подгъваха краката и тя се олюля. Джак я подхвана и я сложи да седне на леглото. Седна и той. Тя го усещаше до себе си — солиден, реален. — Той беше терорист от ИРА — тихо каза Джак и я прегърна през рамо. Изведнъж Индия си спомни куп странни неща и изстена. Той внимателно я обърна към себе си и я притисна до гърдите си. Помисли си, че може би е знаела.

Когато най-после се отдръпна от него, тя загледа трупа. В ушите й все още ехтеше отвратителният тъп хрущящ звук. Изведнъж стана, отиде до него, коленичи и спусна клепачите над очите му, затваряйки ги завинаги. Той бе отворил за нея една врата и бе я научил да отваря нови врати. Той бе баща на детето, което носеше в утробата си.

Джак донесе одеяло и го покри.

Тя тихо плачеше. Джак я заведе отново до леглото. Индия каза:

— Той беше също и свещеник… и се страхуваше от ада… — Тогава му разказа, че когато го видя на вратата с черната маска, тутакси го позна и най-после си спомни какво се беше случило във фризьорския салон.

Джак извади от джоба си носна кърпичка и избърса сълзите й.

— Когато разбрахме, че в нападението е замесена ИРА, изпратих Поли да те охранява. — („Поли! Ще му кажа — помисли Индия, — но не сега, не сега.“) — Подслушвахме телефона в Центъра, търсехме другиго, а, после разбрах на кого сме попаднали.

— Следобед се обадих на отец Фицджералд — каза Индия. Погледна го потресена, опита се да каже още нещо и не успя.

— Знам.

— Всичко ли знаеш? За билетите, за това, че те напусках?

— Всичко и как си мислила, че може би ще успееш да ме обикнеш. Дойдох да те взема и да те отведа у дома.

Гледаха се в очите. По-късно той ще поиска да узнае за ролята й в изчезването на Поли, но по-късно. Индия първа отклони поглед.

— Помогни ми да го увием в килима — каза Джак.

Индия му помогна. Бегло й хрумна мисълта, че килимът е сватбеният подарък от баща й, а сега целият е просмукан с кръв. Колко ще се разстрои, ако узнае — винаги бе мразил изцапани килими.

— Чух трясък от стъкло, после — нещо като експлозия — промълви тя, гледайки черните обувки — блестящи, добре излъскани обувки на свещеник, които се подаваха от нейния край на навития килим.

— Сложил е експлозив между капаците и го е взривил. Колата му беше паркирана в началото на алеята. Това ми се стори странно, когато минах от там, и затова излязох, за да видя какво става. Тогава чух експлозията. Продължих пеша, видях светлината в кухнята и влязох по същия начин. Вие двамата вдигахте такъв шум, че не ме чухте.

Те с усилие започнаха да свалят по стълбите обемистото руло.

— Ще го изнесем през кухнята. Така ще е по-лесно.

— Какво ще правим с него?

— Ще го натоварим в колата и ще го закараме във Вашингтон. Не можем да рискуваме да намерят трупа наблизо.

— Защо просто не отидем в полицията да обясним всичко? Беше при самоотбрана, Джак.

— По дяволите полицията — каза Джак. — Нищо няма да направят, само ще си имаме неприятности.

— Тръпки ме побиват само като си помисля, че се опитваме да скрием труп — каза Индия.

— Няма да го крием. Знаеш ли какво? Нали под Центъра има гараж, в който отец Фицджералд държеше колата си? Оттам се минава за склада и по стълбите се отива в кабинета му.

— Да — каза Индия.

— Ето къде ще го оставим. Ключовете са у теб: ще го оставим в кабинета заедно с парите.

— Парите?

— Парите на Църквата… това е дълга история. Ще ти я разкажа, когато всичко свърши.

— Страх ме е.

— Мен също ме е страх. Господи, в какво състояние е кухнята. Почакай малко. — Гласът му бе настойчив. Каза й да се върне назад.

Индия се върна заднешком в преддверието, пусна килима и се облегна на стената. Гърбът я болеше, бялата й кожа бе по-бяла от всякога.

— Какво има?

— Отвън има кола. Паркирана е на пътя под дърветата. Видях я от прозореца.

— Сигурно е на някоя влюбена двойка — често спират там. Джак, ами ако завият по алеята, нали ще видят колата на отец Фицджералд? По-късно може би ще си спомнят, че са я видели. Може би…

— Ако са влюбени, няма да забележат нищо. Скъпа, качи се горе и остани там, докато ти кажа. — Индия гледаше като хипнотизирана навития килим на пода — не можеше да откъсне очи от него. Олюля се замаяна. Джак остро я изгледа: — Качи се и вземи един душ!

Тя кимна и се обърна. Изглеждаше объркана.

Джак извади от джоба на сакото си пистолета на свещеника и загаси осветлението в кухнята. После застана до прозореца, откъдето можеше да наблюдава колата.

Минаха десет минути. Колата потегли. Той изчака още петнадесет минути. Нищо. Пътят беше пуст, колата не се бе върнала. По всяка вероятност са били влюбени, прегърнати на топло.

Джак погледна тежкия килим с трупа, прибран до стената. Кой би помислил — един свещеник…! Може би трябва да направи кафе. Преди малко Индия изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. „Боже мой! — Джак поклати глава с възхищение. — От Индия ще излезе не само чудесна съпруга за един бос, от нея ще излезе една страхотна съпруга!“

Най-напред затвори разбития капак. Ключалката му беше счупена, но иначе беше цял. Отец Фицджералд е знаел какво прави: още една прашинка взрив — и от кухнята щяха да останат само развалини; една прашинка по-малко — и всичко щяло да се провали. За по-сигурно премести тежкия бюфет пред пострадалия прозорец. После дръпна резето на задната врата, отвори я и излезе.

Нощта бе студена и тъмна. Чуваше се морето. Тук бе като на Северния полюс: нямаше светлини, нямаше коли по пътя, нищо. Съвсем пусто. Защо ли Индия е дошла в това затънтено място? Беше много бледа. Боже господи, трябва да се погрижи за нея! Налага се тя да му помогне за трупа, но после ще я заведе у дома и ще се реваншира. Тъкмо се готвеше да тръгне, когато чу, че тя го вика. Обърна се рязко и влезе.

Индия беше в кухнята. Беше облякла червена карирана рокля с дантелена яка и плетена жилетка. Жилетката беше кремава, с мотиви от зелени листа с червени плодове по тях. Никога не бе я виждал.

— Дрехите ти ми харесват — каза той. — Откъде ги взе?

— Бяха в гардероба. Тук ги обличах. — Каза го, сякаш тази къща бе вече част от миналото.

„Ще продам къщата — помисли си Джак. — Ще намеря нещо във Вирджиния. На нея ще й хареса. Може би ще купя кон, за да излиза с него на разходка.“

— Виж какво, ще направя кафе.

Индия погледна към килима в преддверието:

— Моля те, не искам нищо… само да свършим с това. — После погледна съпруга си и се сепна: — О, Джак свали това сако — цялото е в кръв! Ето… — Тя отиде да донесе една найлонова торба за боклук от шкафа под мивката.

Джак съблече сакото. Преди да го напъха в торбата, извади пистолета и провери другите джобове. Сложи пистолета до мивката.

— Кафето ще стане за нула време. — Той отвори хладилника, извади прясно мляко и наля от него в една тенджерка. Когато прибра млякото, остави при него и пистолета: нямаше по-добро скривалище от хладилника — там оръжието щеше да му е под ръка.

Вдигна ръка към устата си: усещаше вкус на кръв.

— Още кървиш. — Индия се приближи и попи кръвта от устните му с кърпичка. — Ела, ще ти помогна да се измиеш.

* * *

Джак слезе по стълбите. Бе си спомнил за големия куфар, прибран в един гардероб; в куфара имаше негови дрехи — любими стари дрехи, които бе запазил от студентските си години. Бяха му малко тесни, но ставаха. Намери също така и бухалката си за бейзбол.

Бе взел душ. Индия бе дезинфекцирала раните му, като беше толкова нежна, че той едва се сдържа да не започне да си подсвирква — не беше прилично заради свещеника, който лежеше долу. Накрая бе убедил Индия да остане горе и да го остави да донесе кафето. Мислеше си: тя е била възпитана за друг живот — по-оживен, сред много хора, с приятели. А за него домът означава оттегляне в крепостта, където не му се налага непрекъснато да подсигурява гърба си; място, където може да вдигне крака, да се облегне назад и да гледа телевизия. Но ако Индия не е щастлива, ако й липсва…

Изведнъж се закова. Един кухненски стол бе сложен така, че от него да се вижда кога някой влиза в кухнята, и на него седеше Анджело с автоматичен браунинг в ръка и с усмивка в едното ъгълче на устата. Браунингът сочеше право в корема на Джак.

Джак вдигна ръце. Имаше чувството, че го налегна непосилна тежест.

— Добре де, спипа ме! — успя да се пошегува. Велики боже, задната врата! Не бе заключил проклетата врата. Анджело е бил навън — навъртал се е наоколо през цялото време. Отпусна ръце, като внимаваше да запази шеговитото си изражение.

— Не сваляй ръце! — Опасната усмивчица на Анджело се премести в другото ъгълче.

— Сериозно ли говориш? — По дяволите, сериозно говореше, и още как, тоя тъпак…

— Да — отряза Анджело. Изгледа го. Тези злобни очи знаеха нещо.

— Тогава ще ми кажеш ли за какво става дума, преди да ме убиеш? — каза Джак, преструвайки се все така на весел.

— Предлагаш на пилотите ми големи заплати, пращаш ги в Колумбия, те пристигат и ти се погрижваш да ги застрелят без свидетели. Нареждаш да изгорят самолетите, така че вдовиците да не могат да ги продадат.

Откъде, по дяволите, Анджело е научил това?

— Господи, Анджело, успокой се и ми обясни какво, по дяволите, става.

— Фингърс Натале — тихо каза Анджело и Джак се уплаши така, както никога досега. — Толкова се ядоса от провала на цялата работа, че стана неудържим. Просто побесня. Трябваше да го чуеш.

Джак си мислеше, че след няколко секунди и може би три куршума ще лежи в локва кръв на пода в собствената си кухня. Погледна Анджело, изпитвайки волята му. Очите на Анджело не мигаха и като се изключи усмивката, лицето му бе напълно безизразно. Беше силен, но Джак знаеше, че това е грубата сила на робот, който действа по определена програма и може да бъде обезвреден. Вероятно все още би могъл да го обезвреди.

— Хайде, стига, ще направя кафе. — Джак мина край него и отиде до котлона. Включи го. Както и очакваше, Анджело бе така изненадан, че не можа да реагира. Джак стоеше с гръб към него. — Искаш ли една чаша? Има достатъчно мляко. — Наведе се над хладилника и го отвори.

— Не съм дошъл за шибаното ти кафе!

Лявата му ръка бе по-близо до Анджело.

Джак извади млякото и започна да бърка. Вратата на хладилника скриваше дясната му ръка.

Анджело още седеше на стола. Беше се извил, за да продължава да следи Джак, и положението му беше нестабилно. Джак извади пистолета и го насочи към гърдите на Анджело. Двамата стреляха едновременно.

Как да лежи и да чака кафето? Индия крачеше из спалнята, трескава от нетърпение. Как да седи, когато долу има дори труп, увит в килима на баща й?

Бум! Къщата се разтресе от глух отсечен пукот. После всичко утихна и Индия застина във внезапно настъпилата тишина.

После чу стъпки и глас:

— Аз съм, всичко е наред.

Гласът от стълбището бе зловещо деформиран, „Това не е Джак“ — помисли си тя. Това бе единствената мисъл, която се блъскаше в мозъка й. Сърцето й лудо туптеше. Ако не е Джак, тогава… Задиша с хриптене. Сигурно е свещеникът. Не е умрял. По законите на някакъв абсурд не е умрял. Във въображението си видя бялото му дяволско лице, дългите тънки ръце, отгръщащи килима… Убил е Джак, а сега идва да убие и нея.

Той се приближава: тя чува стъпките му. Много е късно! Много късно дори за молитва. Не, не е късно. Трябва да се бори! Бързо и уверено тя взе бейзболната бухалка от куфара, който Джак бе извадил от гардероба, дръпна от контакта щепсела на лампата, потапяйки стаята в мрак, и пипнешком се върна до вратата. Застана зад нея и вдигна бухалката.

Стъпките се приближаваха… Вратата се отвори. Това е, това е…! Беше прекалено уплашена, за да погледне. Стискаше силно бухалката… СЕГА! Стовари бухалката. Чу се тъп звук и стон. Тя плачеше, издавайки тихи скимтящи звуци. Удряше безразборно. С дрезгав вик влезлият се строполи на пода. Индия стисна очи и отново вдигна бухалката за последен удар.