Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Blood Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джейн Робъртс. Кървава афера

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Галина Димова

ISBN: 954-170-049-7

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Дуейн си подаде главата точно когато музиката гръмна в слушалките му. Обиците му блестяха на следобедното слънце.

— Това твоята постоянна работа ли е? — попита Индия, шокирана, че именно той отговаря за колата й.

— Ами, разнасям нощем хамбургери от Макдоналдс, дявол да го вземе.

Дуейн беше докарал пред Центъра колата й от паркинга. Сега тъпчеше напред-назад и зяпаше как Индия оглежда предната броня на колата и мястото до шофьора.

Дуейн се спря:

— Няма защо да лазиш наоколо и да проверяваш боята, госпожо! — каза той с достойнство. — Аз й ударих едно миене.

Индия се изчерви и му подаде бакшиша, който Мел й беше подсказал, че се полага. За момент си помисли, че няма да го приеме. Дуейн си свали очилата и примижавайки, погледна през тях. Приличаше на младия Тони Къртис. Само че беше много по-обикновен. Без черните очила изобщо не изглеждаше страшен.

Накрая Дуейн прие банкнотата.

— Можеш да продадеш двайсет и пет дози кокаин. — Той погледна Индия с презрение, подозирайки с основание, че тя не знае какво е това доза. — Ампули кокаин… Можеш да продадеш двайсет и пет парчета само за един следобед и да направиш петстотин долара. Знаеш ли това?

Индия поклати глава и се усмихна. Гласът й беше спокоен и приятен както винаги.

— Ако искаш да прекараш следващите двайсет години във федералния затвор, продължавай.

Дуейн я погледна и избухна в истеричен смях:

— Ти къде живееш, госпожо? Никой не получава повече от пет години. Ченгетата напразно търчат. Не могат да хванат никого. Господи! Само да припариш до стълбите на моята къща, и се започва стрелба. Ченгетата си оставят колата на улицата, хукват да гонят някого, а като се върнат, намират колата на трупчета. А полицейският участък не обича тия неща. Колко красавици има твоят старец?

— Моля?

— Коли. Колко коли има още?

Индия мрачно го погледна:

— Той притежава цяла дузина и ако чуя, че продаваш наркотик, ще го накарам да помогне на полицията, като им подари някоя и друга кола.

— Хъ? — Дуейн млъкна. — Занасяш ли се?

— Хич даже.

— Ще дойдеш ли и утре?

Беше ред на Индия да замълчи.

— Да.

— Добре тогава. — Той протегна ръка. Индия му подаде своята и той приятелски я стисна: — Ще бъдеш обслужена на ниво, госпожо.

* * *

Млечносивото небе този следобед като че ли захлупваше Вашингтон като оловен похлупак; под него градът вреше в неподвижния влажен въздух и бензиновите пари. Трудно беше дори да се диша.

Съни имаше същия проблем и във Флорида. Той седеше в един крайбрежен бар с жена над трийсетте, която се беше представила като Глория. В момента тя го работеше. Яркочервените й сексапилни нокти се впиваха в бедрото му и намекът беше ясен. Тя беше пищна, с дълги крака, които сякаш започваха от гърлото.

Щеше да бъде идеално, ако не дъвчеше дъвка, докато му говореше. Питаше откъде има такива мускули? Съни беше свикнал на това. Е, и какво, по дяволите! Дори начинът, по който дъвчеше дъвката, беше секси. Карминените й устни издаваха слаби, мляскащи звуци и това започваше да му действа. Когато каза, че е масажистка и работи вкъщи, той се възбуди. Под бара пръстите й започнаха да се движат нагоре по крака му, като леко го пошляпваха в ритъма на фънк музиката. Съни започна да чувства ритъма.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми направиш масаж в твоята къща? — едва успя да изрече той.

— Разбира се, момчето ми. — Господи, колко секси беше! — Слушай, сладурче. — Тя си оправи косата, опипа колието на врата си. — Взимам на час, но след това може пък ти да ме масажираш — добави с многозначителен дрезгав глас.

Съни се опита да се усмихне.

Парите не бяха проблем. Всъщност Съни имаше много пари, много повече от когато и да било досега. Тук му харесваше.

— Аз също взимам на час — каза й той.

Двамата избухнаха в смях от тази шега. Той поръча още два джина с тоник. След като ги изпиха, излязоха. Яркото слънце навън ги заслепи. Съни си сложи огледалните черни очила.

— С твоята или с моята кола? — ухили се Глория. Размаха под носа му ключовете от колата си, насочи се към една яркочервена спортна кола и се качи в нея. „Тя наистина обича червения цвят“ — помисли си Съни. Учуди го колко добре караше, след като беше пила. Живееше в хубава къща.

— Ей, много е готино тук — каза той, възхитен от обстановката. Имаше голяма маса за масаж, купища пухкави хавлии, мазила, кремове и барче, пълно с бутилки.

— Това не е всичко. Ела насам. — Тя вървеше пред него. Направо беше чудесна с малкия си задник, който поклащаше пред очите му…

Съни видя голяма вана, монтирана в дървена подставка. Две трети от ваната бяха с кал. Той попита за какво е тази кал.

— Това не е обикновена кал. Донесена е от Мъртво море. Пълна е с минерали. — Тя му каза, че час, прекаран в тази кал, заменя четири часа физкултурни упражнения. Спомена и името на известна филмова звезда с невероятни мускули, който правел тези процедури всеки ден. Съни беше впечатлен. — Разбира се, както казах, това струва немалко пари. Повечето мъже, които познавам, не могат да си го позволят.

— Аз мога. Как действа? Просто влизаш вътре и седиш ли?

— Първо я затоплям. — Тя посочи към термостата на стената, който регулираше топлината. Градусите вървяха от едно до дванайсет. — Поставям го обикновено на две и слагам този дървен капак отгоре. — Тя му показа дебела дъска с форма на подкова, изрязана в единия край, за да пасва точно по врата. — Това запазва температурата на калта — обясни Глория. — Топлината е необходима за разширяване на порите, така че минералите да проникнат в мускулите ти — четири е най-горещото, което може да се изтърпи.

— А на дванайсет сигурно става горещо като в ада — каза Съни.

— Налага се от време на време да стерилизирам калта — обясни Глория, движейки ръцете си нагоре по краката му. — Не искаме никакви малки буболечки да се завъждат вътре, нали? — Ръцете й се движеха възбуждащо нагоре. Съни почувства, като че има тухла в панталоните си.

— Ела, ще направя по едно питие най-напред. След това ще поработя върху разкошните ти мускули. Това ще те отпусне — нежно измърка тя.

Докато лежеше на масата за масаж, ерекцията му получи такъв наплив на кръв, че беше почти болезнено. Въпреки това той се чувстваше така сънлив, че не можеше да направи нищо. Искаше да я чука, но не можеше да задържи отворени очите си.

Глория спря, щом се увери, че Съни е готов. Членът му започна да се отпуска като офицер, разбрал, че войниците зад гърба му отстъпват.

Без да губи време, Глория претършува дрехите му, докато намери малък бележник в предния джоб на хавайската му риза. Тя фотокопира съдържанието с малък специален ксерокс, който се побираше в средно голямо куфарче. С удоволствие натискаше бутоните: обичаше тази малка машинка.

Глория приключи със съжаление и върна бележника в джоба. Направи си кафе и го изпи, докато чакаше Съни да се събуди. Таблетките, които беше сложила в питието му, нямаха продължителен ефект, но действаха толкова, колкото беше необходимо. Не даваха и странични ефекти. Съни трябваше да си помисли, че масажът й е бил толкова добър, та е успяла да го приспи.

* * *

Най-напред й се стори, че пред вратата на Центъра някой е оставил вързоп стари дрехи, докато вързопът не се размърда. Появи се кичур черна коса и едно лице й се усмихна.

О, мили боже!

Индия плахо се усмихна:

— Отворено е, ако искаш да влезеш. — Тя завъртя дръжката на вратата и подканващо я отвори. Главата започна да се върти енергично, докато накрая изчезна.

На вратата се показа Лени. Беше болезнено чувствително момче, дори нервно, със склонност да се самонаранява. Тя го видя за първи път предишния ден. Той стоеше на прага и пукаше пръстите си.

— А, това е Малкълм — каза Лени.

Индия влезе. Лени я последва. Беше малко след десет часа, но помещението гъмжеше от хора. Отец Фицджералд разговаряше с група младежи, седнали около масата.

— Малкълм се върна — изкрещя Лени и започна с още по-голямо ожесточение да пука пръстите си.

— Спри с това идиотско пукане, кучи сине! — изкрещя някой.

— Я млъкни! Млък! Педераст такъв! — изпищя Лени разярен. Направо полудяваше. В стаята настъпи пълна бъркотия.

Арч Бърнщайн се подаде от малката стаичка, която използваше за лекарски кабинет:

— По дяволите, какво става тук?

Мел Устър се обърна.

— Дошъл е Малкълм. Не иска да влиза.

— Добре, ругатните няма да помогнат — извика Арч, опитвайки се да надвика крясъците наоколо.

— Никой не го ругае — отговори Мел.

Гласът на Лени се извисяваше над цялата шумотевица. Той цвилеше в истерия като кон в горящ обор.

Никога не беше си представяла подобно поведение — побъркващо, непонятно. Винаги бе избягвала хората, които дават публична изява на грижите си. Индия се почувства безполезна, не намясто — жена от средната класа, живееща в хубав крайградски район, в свят на удобства и привилегии — може би щеше да бъде по-подходяща да подрежда цветя в някоя болница.

Свещеникът прекоси стаята и се изправи до нея с високата си, спокойна осанка. Наведе се и прошепна нещо на ухото на Лени.

— А-а? — Лени избърса с ръкав носа си и започна да се успокоява. — А-а? — повтори той и решително се отправи към вратата. Отец Майкъл остана до Индия.

— Какво му казахте? — попита тя учудена.

— Напомних му, че по телевизията вече предават „Господин Ед“. Лени живее с телевизионните си програми, а „Господин Ед“ е любимото му предаване. — Той я погледна и загадъчно се усмихна: — Да отидем да поговорим с Малкълм и да видим какво става.

Отец Фицджералд стоеше на прага, почти до преминаващите по улицата хора, и разговаряше с вързопа, увит в проядено от молци, останало от Втората световна война палто. По всичко личеше, че свещеникът плува в свои води.

Не беше така и с Индия. Тя вече не виждаше защо трябва да участва в този спектакъл. „Щом тоя хлапак иска да бъде антисоциален тип и да се въргаля с тия дрипи, ами нека се въргаля“ — мислеше си тя.

— Струва ми се, че Малкълм би хапнал няколко парчета кекс — каза отец Фицджералд.

Индия погледна с известно съмнение към купчината дрипи, но забеляза, че оттам я гледаше едно око и сякаш й казваше: „Защо не идеш да донесеш глупавите кексчета, както ти казва той?“.

Изглеждаше доста предизвикателно, но Индия се обърна и отиде за кекса. Мел поне, изглежда, че си беше възвърнал доброто настроение.

— Как се справяте навън?

— Сега правим пикник — каза Индия с облекчение, което отдавна не беше изпитвала.

Тя се върна с три чаши кафе и с по две бисквити за всеки, тъй като Мел нямаше повече от кейка. Малкълм успя да изяде бисквитите си, без да си подава главата от палтото. После се изправи. През целия си живот Индия не беше виждала нещо по-потресаващо от това момче. С едната ръка крепеше до гърдите си скъсана книжна торба с целия си багаж, а с другата придържаше панталоните си. Отец Фицджералд отвори вратата и Малкълм се шмугна вътре.

След като се раздели с палтото си, нищо не можеше да го спре на едно място. Дори когато седеше, краката му не спираха да се тресат. Беше като стар, раздрънкан парен котел.

Малкълм й се усмихна с широка, беззъба усмивка и тя се предаде.

— Започнал с крек — каза отец Фицджералд, — после минал на хероин. За пари се продавал на стари дебелаци. Предозирал се и едва не умрял. Намерили го паднал сред чувалите с боклуци и го откарали в болницата, за щастие, точно навреме. Треперенето, което имал, отзвучало. Лекарите казали, че организмът му се е прочистил от наркотика и го изписали. Отнякъде чул за черквата „Света Богородица“ и дойде.

— А след това? — попита Индия.

Двамата седяха в кабинета на отец Майкъл и пиеха чай. Той беше по риза с къси ръкави, а тя — в стара памучна пъстра рокля и сандали на бос крак.

— Не се оправи. Беше без работа, без социални помощи, и скоро се върна на улицата. Мотаеше се из разни приюти и цикълът започна отначало.

* * *

На бюрото пред Джак бяха разпръснати фотокопията от бележника на Съни. Върху страницата, която най-много го интересуваше, имаше грубо начертана схема с номерирани квадрати и с по две главни букви. Нямаше нищо други интересно. По всяка вероятност светският живот на Съни беше доста сив.

Нищо не беше отбелязано, дори обичайните часове за лекар или зъболекар. Джак изучаваше схемата. Хрумна му идея. Глория беше фотокопирала само страниците, на които имаше нещо записано, а те не бяха много. Но в края на някои от тези малки тефтерчета се съдържаше обикновено много специална информация, като например фазите на луната — приливите и отливите. Джак вече беше сигурен, че номерата съответстват на датите и часовете на приливите, а буквите са инициали.

Той се обади на секретарката си по интерфона, обясни й какъв бележник му трябва и я помоли да отиде да го купи. Облегна се назад и се замисли.

Беше сигурен, че Анджело и Бърни Лоб са инициатори на план за завземане на част от наркопазара. Иначе никога не биха могли да излязат на преден план. Той може да си прави всякакви предположения, но никога няма да разкрие връзките им. Сега обаче започва да разбира как действа схемата. Анджело държи края на веригата тук, Бърни като куриер работи на другия край на веригата — в Латинска Америка, а Съни е свързващото звено.

Всичко има в схемата — дати, часове. Той ще я разгадае. Докарват материала по море. По всяка вероятност с инициалите са означени дистрибуторите. Съни складира наркотика, а те идват и си го разпределят. Реши да започне със Съни. Ще спипа тоя кучи син! С Анджело и Бърни ще е трудно. Трябва да ги хване едновременно. След като приключи операцията във Флорида, те взаимно ще се изядат кой е бил предателят.

* * *

От време на време Том отиваше във Вашингтон да се види с Джак. Жена му Бетси с нетърпение очакваше тези пътувания. От една страна, те й даваха възможност да обиколи бутиците по Вашингтон авеню и „М“ стрийт — двете главни улици в Джорджтаун, които всеки ден привличаха тълпи купувачи от всички райони на града. А, от друга, това беше добра възможност да се обади на Индия.

Бетси седеше отпусната на канапето с вдигнати крака и чиния с голямо парче торта на скута. Днес беше с бифокални очила с розови пластмасови рамки, чиято ексцентрична форма правеше очите й да изглеждат като разместени.

— Не знаеш? Не мога да си представя, че Джак не ти е казал.

— Никога не е споменавал за къща на крайбрежието — каза Индия. Тя се протегна за каната от бял порцелан със сини орнаменти и наля още чай на Бетси. — И къде казваш, че е тя?

О, нещо става. Джак не изглежда щастлив. А Индия е болезнено слаба. Да не говорим, че тя самата прибави доста към теглото си, след като се омъжи. Не обръщаше внимание на това, но Том непрекъснато я дразнеше.

— Заливът Чезъпийк. Да, мила. Чудя се защо Джак не ти е казал.

— Чезъпийк! Наистина. — Индия остави каната. — Бих искала да я видя. Бетси, поискай ключа от Джак и да отидем.

— Индия — тихо каза Бетси, — наред ли е всичко? Имам предвид между теб и Джак. Добре ли я карате?

— Какво? Да, разбира се. Всичко е тип-топ.

— Щастлива ли си? Индия, направо не знам какво ще стане, ако ти и Джак не сте щастливи. Татко Салваторе иска да сте добре. Той много държи младите да са добре. Много се разстройва, ако някой брак се разпадне. На практика не си спомням някой някога да се е развел. Е, това, което стана с Тереза и Роко, но…

Индия изпитателно погледна Бетси над чашата си с чай и си спомни хубавичката доведена сестра на Джак, напрегнатото й лице и отсъствието на Роко от семейния обяд.

— Какво е станало?

— О, господи! Нищо ли не ти е казал Джак? През август Тереза и Роко се бяха счепкали като две кучета. Татко трябваше да оправи нещата… — Бетси изписука като малка птичка: — А, ето го и Джак! Джак, точно навреме идваш. Сядай до мен.

Джак стоеше на вратата. Приближи се и целуна Индия с леко нахална небрежност. Тя почувства твърдата му уста и бързо избърса ъгълчето на горната си устна. След това той целуна Бетси.

— Джак, ах ти, непослушно момче, да държиш в тайна вилата на залива! — сгълча го Бетси.

Джак прегърна Бетси през раменете и я притисна. Смехът му беше малко злобничък. Заяви, че не обича крайбрежието — мръсотия, тълпи народ пъплят по пясъка, навсякъде пясък. Не можел да спи. Крясъците през нощта отвън направо го невротизирали. Той и Индия искали да купят къща в ловните полета на Вирджиния.

Последното беше нещо ново за Индия. Тя прикри учудването си и продължи да му налива чай. Вдигна очи и се усмихна на двамата:

— Така ми се иска да видя тази къща! Бетси също иска. Можем да отидем сега.

— О, ще бъде великолепно — подкрепи предложението Бетси. — Къде е Том?

— Том е зает — отговори й Джак и погледна Индия с присвити очи. — Аз дойдох само да взема едни материали. — Той се надигна от канапето и изгълта чая си. — Е, момичета, искате ли да се присъедините към нас за вечеря в клуба?

— Джак, искам да заведа Индия да види къщата. Има много време до вечеря. Знам ви вас с Том. Бизнес! Хъ! Ще хлътнете в бара и бог знае кога ще излезете за вечеря — издърдори Бетси с категоричен тон. — Джак, кълна се, ако не ми дадеш ключа…

Беше изненадващо. Джак нито се ядоса, нито отказа. Само въздъхна и погледна Бетси със сдържано раздразнение:

— Добре, добре. Ако тръгнете веднага, гледайте да се върнете навреме за вечеря. Карайте внимателно, чувате ли?

* * *

През август жителите на Вашингтон — разбира се, онези, които можеха да си позволят да имат летни къщи — изчезваха от града по традиция, останала от времето, когато още нямаше климатични инсталации и съсипващата лятна жега на това бивше блато прогонваше дори най-издръжливите.

Джак говореше за къщата като за вила. В действителност тя беше само една тясна двуетажна дървена постройка, която се нуждаеше от незабавно боядисване. Той я беше получил от една сделка през студентските си години в юридическия факултет. С доста момичета беше спал в нея. Това изолирано място беше чудесно за щури купони, евтини момичета и евтино къркане.

Докато караше за срещата с Том, Джак си спомни за момичетата и купоните. И особено за един купон и за едно момиче. Не можеше да забрави начина, по който тя си плъзгаше ръката надолу до онова твърдо нещо в панталона му, начина, по който стенеше, докато той я любеше.

Отдавна не беше ходил във вилата.

Сети се за гърдите на Ливия. Как потрепваха само, когато тя се свличаше на пода, очаквайки го. Чудеше се дали ще има време да я посети преди срещата с Том.

Не, сигурно не. Е, нямаше да е достатъчно. Господи, на тази жена напоследък й избиват бушоните.

* * *

Бетси караше по околовръстното шосе, което опасваше града с дължина шейсет и четири мили. След час и двайсет минути стигнаха залива.

— Том каза, че се занимаваш с благотворителна дейност. Как върви тя?

— Харесва ми — каза Индия. — Не мислех, че ще мога, но се справям. Харесват ми хората там. — Вярно беше, че тя се справяше. Освен всичко друго, това й даваше възможност да се откъсне от мислите си. Забравяше проблемите си, омразата към Джак и ужаса от Поли.

— Ето я — каза Бетси, — вече се вижда.

Къщата беше отдалечена от шосето. Колата се друсаше по разбит черен път, който водеше до там. Най-близките съседи живееха още по-нататък, почти на самия плаж, където свършваше пътят. Редица от криви стари борове разделяше двата имота.

Индия хареса къщата от пръв поглед. Вътре все още имаше удобни, вече избелели мебели и навсякъде се носеше аромат от бор и море.

— Съседите са наистина мили хора от щата Мейн. Някакви държавни чиновници — обясни Бетси.

Индия се почувства като у дома си. От дълго време не беше изпитвала това усещане на сигурност, което имаше сега.

— Искам да идвам тук и да прекарвам всяка свободна минута — каза тя. — Чудесно е. Не мога да повярвам, че наистина съществува.

— Чудя се защо Джак не я ползва вече — каза Бетси. — Може би се притеснява за сигурността, но сега има Поли…

— Поли… — Лицето на Индия се изопна. — Не го искам тук.

— Не харесваш ли Поли?

— Не, аз… — „Бъди внимателна. Бетси е от фамилията.“ — Всъщност наистина не го харесвам. Нали знаеш, бих искала да разполагам с това място като с нещо…

Бетси разбираше. Понякога мъжете ставаха като животни, твърде брутални. Понякога Том… е, повдигаше й се… Господи, понякога й се искаше да притежава къща на брега на морето, където би могла да се скрие. Обзе я внезапна сестринска симпатия към Индия.

— Знаеш ли, ще говоря с Джак. Ако се безпокои за сигурността, нищо не пречи да се поставят допълнителни ключалки. Пък и щори на прозорците. Нали знаеш какво имам предвид? Те са специални. Не се безпокой. Остави на мен. Джак е сладур, но може да бъде и упорит.

* * *

Когато на следващата сутрин Индия влезе в кухнята, разбра, че Джак беше тръгнал вече за летището. Поли седеше на масата с разтворени вестници и четеше клюките.

Индия знаеше, че Джак притежава нежност и вродено чувство за приличие. Е… Дълбоко в себе си го знаеше, но наетият въоръжен мъж, който седеше в нейната кухня и четеше вестник, беше нещо, с което не можеше да се примири. От него губеше самообладание. Минаваха й възможно най-ужасните и разстройващи мисли. Живееше в страх от него, страх от наблюдаващите я очи и уши. Той беше като страшния вълк от детските й сънища, като остър бръснач безразсъдно оставен на масата в хола.

* * *

— Лени е издълбал тази голяма дупка в крака си — каза Арч Бърнщайн.

Индия стоеше до леглото за прегледи, а доктор Арч започна да развързва бинта. Тя вече беше предупредена, че Лени сам си нанася рани.

— Кажи ми какво си използвал, Лени? — попита Арч.

— Пирон. — Лени спря да човърка коричката на раната и с мрачно удоволствие гледаше как му развиват бинта.

— Ръждив пирон, нали? — поправи го докторът тъжно. Повдигна марлята и внимателно погледна гноясващата рана. — Пипал ли си я, Лени?

— Не — излъга Лени безгрижно.

Индия почувства капки пот по челото си. Арч дезинфекцираше инфектираното място.

— Това, изглежда, е мъртва тъкан — виж черното петно тук! — каза той на Индия. — Да, това е мъртва тъкан.

Юлският ден беше горещ и влажен, а ръждясалата климатична инсталация само раздвижваше горещия въздух, а понякога даже и това не правеше. Индия едва издържаше задуха.

От бюрото зад гърба й иззвъня телефонът.

— Аз ще вдигна — каза Арч. — Можеш ли да промиеш раната и да почистиш инфектираното място?

Индия се обърна към таблата, сложена на една масичка. Взе с пинцета тампон памук и го потопи в купичка с разтвори. Периферно забеляза как Лени посяга към раната. Погледна и видя, че той вече почти забиваше нокти в раната.

— Лени, моля ти се! Дръж си ръцете отзад. — Тя преглътна. Усети, че й се гади. — Ще внимавам да не те заболи.

Обля я гореща вълна. Натисна раната с намокрения тампон и внимателно започна да я почиства.

Арч се обърна, затваряйки телефона, и каза:

— Хубаво я почисти!

Индия кимна. Изхвърли мръсния тампон в една книжна торба, както я беше учил, и взе нов.

Усети, че мястото на раната не е спокойно. Не изглеждаше да го боли. Лени се тресеше, но сякаш повече от удоволствие, отколкото от болка. Цялата вътрешност в отворената рана като че ли се движеше. Докато я промиваше с памука, изведнъж от вътре изскочи голямо парче месо и се плъзна по крака на Лени.

Индия изтърва пинцетата и запуши устата си с ръка, защото почувства как стомахът й се повдига до гърлото. Разбра, че й прилошава. Край, всичко беше дотук! В този момент Лени чоплеше гноящата рана и се мъчеше да напъха в нея окапалото парче. Гледката и зловонието бяха страшни. Все по-силно й се повдигаше. Опита се да махне ръцете на Лени от тази мръсна каша, която беше собствената му плът…

Извърна глава и се втурна към вратата. Обърна се, изпаднала в пълна паника, и видя, че Арч я гледа с ужасен поглед, а кървавата маса продължаваше да се стича по крака на Лени. Изхвърча от стаята, затръшна вратата и се облегна на нея, все още с ръка върху устата си. Виждаше осакатения крак, кървавото месо, което изведнъж се отделя и се хързулва надолу по крака…

Един глас, един много внимателен глас я повика:

— Индия?

Тя отвори очи и видя пред себе си свещеника.

— Знаете какво е направил Лени с крака си, нали? — Тя шепнеше. Все още имаше усещането, че ще се строполи.

Отец Фицджералд пристъпи по-близо и сложи ръка на рамото й. Това й подейства успокоително.

— Знам. Ужасно е.

Индия се почувства виновна.

— Не трябваше да бягам така от него.

— Не се тревожете — каза той. — Лени ще го приеме като комплимент. Елате, ще ви направя чай.

Той свали ръка от рамото й, но не се отдръпна. Двамата тръгнаха по коридора, като разговаряха приятелски, и чувството за близост помежду им ставаше все по-осезаемо. Тя не спираше да говори, сякаш имаше нужда да преодолее тишината.

Той отвори вратата на офиса, погледна я и тя усети, че той мисли за същото. Изведнъж се почувства гола пред него, порочна и любяща, и още по-хубава.

* * *

Джак беше посрещнат на летището в Маями от Фингърс Нейтъл, един от неговите доверени хора. Беше си разработил една цялостна система. Хората, които зависеха от него, изпълняваха само неговите нареждания и се отчитаха само пред него. Фингърс беше направо фантастичен. Нямаше секретна комбинация, която да не може да разгадае.

Паркираха в една странична уличка на безопасно разстояние от къщата на Съни.

— Сигурен ли си, че са взети всички мерки? — попита Фингърс. Беше го шубе от Съни.

— Сигурен съм. — Джак широко се усмихна: — В момента той се наслаждава на живота. Ако реши да се прибере по-рано, Глория ще ни предупреди по безжичния телефон.

Къщата се намираше встрани от пътя, зад един гъсталак от нискостеблени хвойнови дръвчета. Зад къщата имаше плевня и конюшня с двойка коне. Наоколо се навъртаха две кучета, които излаяха за всеки случай. Изглеждаха доста охранени. Джак ласкаво им заговори, като ги нарече „моите момчета“, и им даде по парче месо, което носеше в найлонов плик в джоба си.

Щом влязоха в къщата, веднага пристъпиха към работа, Фингърс се зае с касата, която откриха зад една фотография на Съни, сниман зад кормилото на океанска яхта.

— Чудесно — възкликна Фингърс.

Той отвори чантата си и извади цял комплект от хитроумни инструменти заедно с един калкулатор и миниатюрен компютър, който можеше да прави същински чудеса. После се зае с работа.

Джак отиде в плевнята. Зад купа от бали сено откри почти цял тон висококачествена колумбийска марихуана. Веднага пресметна, че от уличната продажба на това количество ще се получат най-малко два милиона долара. Потупа конете по гърба, огледа конюшнята и мина през гаража, в който стоеше един шевролет и един скутер.

Когато се върна в къщата, Фингърс вече беше отворил касата. Вътре намериха списъка на дистрибуторите, часовете на явките, дати — въобще, богата информация.

— О-хо, Съни всичко си е написал. Страхотно! — каза Фингърс.

Джак сравни списъка с изчисленията, които беше направил от бележника на Съни.

— Бях прав. Алехо си взима стоката нощес. Чувал ли си за Алехо? — Алехо беше кубинец, подъл и злобен, ако му се изпречиш на пътя.

— Аха. Добре, че не съм на мястото на Съни. — В касата имаше пачка пари. Фингърс бързо ги преброи. Бяха около четвърт милион в стодоларови банкноти.

Джак си помисли, че сумата ще свърши добра работа. Имаше достатъчно, за да си възвърне разходите по тази операция, а и да даде тлъсти награди на момчетата. Взе безжичния телефон.

— Окей, момчета, идвайте. Вземете бусчето.

Бяха четирима, а с Джак и Фингърс ставаха шестима. Според него им трябваха трийсет минути, за да вдигнат марихуаната. След това щеше да посети Съни с двама от горилите.