Джейн Робъртс
Кървава афера (10)

Глава десета

Наоколо не се виждаше жива душа. Високите врати се отваряха автоматично. Електронна система осигуряваше охраната. След тях вратите безшумно се затвориха. Джак натисна газта на мерцедеса, който брат му Анджело беше изпратил на летището, и огледа акрите зелена торф, търсейки доберманите.

Никой не се мяркаше: нито кучета, нито въоръжена охрана на входа — Кончита се бе погрижила да организира представянето на Индия пред семейството. Джак въздъхна с облекчение. Погледна Индия, която седеше неподвижно до него. Разочарова го отказът й да сложи колието, но знаеше, че е права. Може би беше прекалено фрапантно за неделен семеен обяд.

Минаха покрай стара каменна постройка, служила някога за прибиране на файтоните, а сега бе обвита в чемшир и електронни системи. Долу помещенията бяха превърнати в просторни гаражи, а на горния етаж имаше малки стаи за обслужващия персонал. Самата къща, масивна сграда от бетон, се издигаше над нещо, което би могло да се оприличи само на бетонен паркинг за коли.

Дон Салваторе се чувстваше щастлив единствено когато пред погледа му се простираше празно пространство. Въпреки кучетата и сложните алармени инсталации, на които можеше напълно да се довери, той смяташе, че дърветата и храстите служат само за прикритие на нападателите, и затова не виждаше ползата от тях.

Фактически босът не обичаше и прозорци, поради което на долния етаж нямаше никакви прозорци и къщата приличаше на крепост. Като компромис към жена си Кончита беше разрешил да се направят прозорци на горните два етажа. Беше отстъпил и пред силното й желание да отглежда рододендрони. Те бяха зад къщата, при кучкарника, в началото на тревните площи, които се простираха до високата бетонна ограда на имението.

Щом мерцедесът спря, входната врата се отвори и от нея излезе жена с пуснати тъмни коси и пълнички ръце. Индия внимателно разглеждаше къщата. Джак слезе от колата и целуна Кочита по двете бузи, попита я как е, след което като нежен съпруг заобиколи колата и подаде ръка на Индия да слезе.

Обядът беше определен за един часа: оставаха още десет минути. Не особено деликатно Кончита ги подкани да побързат към асансьора, който ги изкачи нагоре. Върху лицето на Индия беше застинала стъклена усмивка, която всеки момент можеше да се счупи и разпилее на парченца. Още с отварянето на вратата се чуха приветствени възгласи и те се озоваха в голяма стая.

Кончита се усмихна и кимна, когато Джак нежно, но решително хвана Индия за ръка и започна да я представя. Най-напред тупна по рамото един доста младолик мъж, според Индия около трийсетте, подстриган „канадска ливада“:

— Доведеният ми брат Том и жена му Бетси. — Джак шумно я целуна по бузата. Бетси носеше очила с червеникавозлатиста рамка във форма на бадем, които стигаха чак до слепоочията й.

— Обзалагам се, че си най-прекрасното създание — сърдечно я поздрави Бетси, като задържа продължително ръката й, за да я огледа по-добре.

Джак притисна в обятията си тъмнокоса жена, придържаща с ръка към рамото си спящо бебе — мъничко създание със слабички като на щурец крачета и ръчички, които се подаваха от плетена вълнена пелена в кремав цвят. Жената беше доведената му сестра Тереза. Индия дори не бе подозирала за нейното съществуване. Тереза я прегърна:

— Определено си много сладка.

Стана ясно, че съпругът на Тереза няма да присъства, тъй като е на работа. Индия си помисли с каква ли работа е зает. Но никой не попита и тя си замълча.

Том осведоми Индия, че е ветеринарен лекар в Луисвил, щата Охайо, има две деца, които в момента са при дядо си и нареждат пъзела с Тадж Махал. С начина, по който каза всичко това, сякаш искаше да подчертае: „Живея почтено, работата ми е открита и се ползва с уважение, а чаровният възрастен човек, който си почива в кабинета и реди гигантски пъзели с любимите си внучета, е така мил, както всеки обикновен дядо, и Норман Рокуел спокойно може да го помести на корицата на съботния «Ивнинг Пост». Няма значение, че зад гърба си има много грехове за корупция, впрочем напълно естествени залитания и грешки за всеки един от големия бизнес“.

Стаята беше с ламперия и обзаведена с големи масивни канапета и фотьойли, тапицирани с хубава, мека като коприна кожа. „Май че е кожа от гущер“ — помисли си Индия, докато сядаше и се оглеждаше наоколо. През широко отворените прозорци влизаше приятен полъх, който допълваше старомодните вентилатори на тавана.

Вратата се отвори и в стаята влезе нисък набит мъж, сложил на раменете си две деца, които се заливаха от смях. Той широко се усмихваше. Разкопчаната риза разкриваше окосмените му гърди. Човекът, който така демонстрираше удоволствието, което изпитва от контакта си с внуците, беше Салваторе Колтели. След него вървеше млад, изключително широкоплещест мъж, облечен в бежово сако и черна, закопчана до якия му врат риза — Анджело.

Индия, която импулсивно се беше изправила на крака, стоеше неподвижна като статуя и мечтаеше да притежава способността на хамелеоните — да промени цвета си и да стане невидима. Джак я побутна напред. Салваторе веднага остави децата и с приятелска сърдечност широко разтвори ръце към нея.

Прекрасната му усмивка и цялото държание показваха по един очарователен начин удоволствието, което изпитва от срещата с любимата съпруга на Джак. Извини се, че не я е посрещнал веднага, но внуците му така били увлечени от нареждането на пъзела, че не могъл да ги откъсне. Излъчваше такова достолепие, че за минута Индия забрави какъв в действителност е той.

Всичко беше толкова… — тя огледа стаята — толкова обикновено. Те изглеждаха мили, въпреки внезапното ужасно съмнение, което я обзе, когато си подаде ръката на Анджело и почувства, че само едно неправилно движение — и той ще си я отдръпне.

Беше направо шокиращо да седи на масата до Салваторе Колтели (Джак седеше на другия край до Кончита), да пие от виното му и да се смее на анекдотите, които разказваше и които наистина бяха много смешни. Тя не можеше да знае, че босът покорява всички присъстващи с изключителния чар на обноските си. Беше известен с това.

Чувството на неловкост се появи отново по средата на десерта, приготвен от Кончита — „офелия мадонита“ — прекрасна паста, вътре с крем от подсладено сирене, ароматизиран с канела и лимон.

Салваторе говореше за метеорологичните промени в глобален мащаб, когато изведнъж погледна Тереза:

— Как е Роко? — попита той със загриженост в гласа.

— Добре, татко.

— Мъжът ти не ни е удостоил с присъствието си днес. — Дон Салваторе се усмихна.

— Има проблеми, татко, трябва да работи. Той позвъни да ти каже… — Терезината уста беше голяма и можеше да издърдори не това, което трябва.

Всички мълчаха.

— Чуй ме, Тереза, мило дете, кажи на Роко да дойде при мен в пет часа днес следобед. — Той си сложи още една от бадемовите пасти на Кончита.

— Добре, татко.

Джак започна да долива вино във всяка чаша подред. Напълни чашата на Индия, усмихна й се доволно и продължи да обикаля масата. Том разказваше, че използвал кабинета на местен зъболекар за своите животни и когато веднъж един пациент на зъболекаря влязъл и заварил на стола упоена немска овчарка, на която Том почиствал зъбите, вдигнал врява до бога.

Салваторе не слушаше, беше се наклонил към Индия:

— Джак си е намерил прекрасна английска лейди за съпруга — сподели той, като я потупа по ръката и се усмихна. — Правите ни чест. Мога да си обясня неговата припряност. Внезапната ви сватба ни изненада.

Индия го погледна и забеляза пронизващия блясък на очите му, които иначе изглеждаха благи и меки. Това я обезоръжаваше, чувстваше се безпомощна като човек, който търси игла в пухен юрган. Освен това лекото разногледство в очите му я караше да мисли, че с едното око я гледа, докато разговаря с нея, а с другото я изучава.

Нещо се навиваше и развиваше дълбоко във въображението й.

— То беше… — Устата й съвсем пресъхна. — Ние просто…

— Разбирам — каза той любезно, — спомням си как стават тези неща. Ах, Бог е милостив и неведоми са Неговите пътища. — Той примигна и бързо се прекръсти: — Фредерико беше най-големият. Много тежко преживях смъртта му. Сега Джак трябва да заеме мястото му. — Хвана китката й. От странния му поглед дъхът й спря. — И ти трябва да разбереш колко важно е това за мен. — Гледаше я, както би гледал малко животинче в клетка.

Тя усети ръка върху рамото си и буквално скочи на крака. Беше Джак. Той се наклони над нея, за да й каже, че излиза да телефонира, и да я предупреди, че скоро ще трябва да тръгват за летището, за да хванат полета до Вашингтон.

Точно се канеше да кимне с глава, когато срещна погледа на Анджело, седнал от другата страна на масата: очите му бяха пълни с омраза…

Тя затаи дъх: имаше чувството, че е върху движещ се глетчер. Лицето му беше сурово и безизразно — лице на убиец.

Тези хора не са добри. Босът е лицемерен като папагал. Той контролира и анализира, Анджело убива, а Джак води преговорите. Джак бе приветливата фасада на престъпната организация. Побиха я тръпки по цялото тяло. Обзе я паника. Тези мъже са толкова опасни, колкото си ги представяше, и знаеше, че цял живот, колкото и дълъг да е той, тя ще се страхува от тях.

Колкото повече осъзнаваше това, толкова повече усмивката й придобиваше смисъл на предизвикателство срещу смъртта. Беше блестящо представление. Тя се усмихна на боса, на Анджело, обърна се усмихната към мъжа си, чиято ръка все още лежеше тежко отпусната върху рамото й.

— Разбира се, скъпи, върви! Тръгвам, щом кажеш.

Тя се усмихна и го съпроводи с поглед. Притежаваше специфичния английски чар на мекота и отстъпчивост. Усмивката й беше приятна и естествена като на старомодна провинциалистка. Тя беше новата сладка жена на Джак и се усмихваше, защото знаеше, че животът й зависи от това.

* * *

Индия насочи колата по Дюпон Съркъл. Искаше да стигне до Кънектикът авеню. Що за лудница? О, господи, грешно платно: няма да успее… Трябва да завърти отново… Пролука… Сега! Тя се шмугна с колата на крайна скорост, прекосявайки по диагонал две платна.

Господи! Сърцето й биеше нервно. Избърса челото си и се лепна до огромен бял олдсмобил с подвижен покрив и блестяща броня, от онези, чието производство беше спряно от 1973 година. Тя вече беше част от безмилостния поток от коли, който течеше нагоре по дългия булевард към Чеви Чейс.

Въпреки че нямаше два часа, по всяка вероятност отец Фицджералд вече беше приключил с изповядванията, които започваха в един часа. Избягваше да идва тук, след като свещеникът й беше разказал всичко при последното й посещение преди три седмици. Сега черквата й се струваше зловеща. Предпочиташе Църквата „Света Троица“ в Джорджтаун, която й беше по-близо и по-удобна.

Тя вече не беше младоженката, безумно влюбена в мъжа си. Това, което й разкри свещеникът, най-напред я шокира, а после я опустоши. Сега знаеше за какъв мъж се беше омъжила, познаваше семейството му, знаеше какъв ще бъде животът й. Шофирайки нагоре по хълма в този прекрасен слънчев ден, тя мислеше единствено за Джак и как да го напусне.

Паркира на Кънектикът авеню срещу библиотеката на Чеви Чейс, като по този начин избегна хаоса на движението по булеварда. Ставаше горещо, задушно. Остави памучния си жакет в колата, затвори внимателно вратата и пресече късото разстояние до църквата. Под палещото слънце леката блузка залепна за тялото й като втори пласт кожа. Въпреки това тя се помота още малко пред входа, преди да влезе в прохладния сумрак на църквата.

По това време на деня имаше малко хора. Някои се молеха, други се упражняваха на органа. Тя потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и коленичи, преди да седне на една от пейките. Наведе глава. Вратата изскърца и тя отвори очи. Пламъчетата на свещите трепкаха в полумрака. Чу приглушените стъпки. Когато вдигна поглед, свещеникът стоеше до нея.

Тя се облегна напред, хващайки се за дървената облегалка на скамейката пред нея.

— Отче, трябва да говоря с вас! — каза тя.

Той не отговори доста дълго време и Индия отново почувства някаква неестествена студенина в иначе красивото му лице. В следващия миг обаче тя изчезна, стопена напълно от хубавата му сърдечна усмивка.

— Елате, ще отидем в служебното помещение — каза той и я поведе през цялата църква. Влязоха в малка стаичка. Той й предложи стол, сам седна и извади кутия с цигари: — Пушите ли?

— Да. — Тя си взе цигара от кутията, която й поднесе, наблюдавайки китката му, която се подаваше изпод черните ръкави: колко бели и дълги, особено изтънчени бяха силните му ръце. — Благодаря. — Тя се усмихна. — Оставих моите вкъщи. Опитвам се да ги намаля. — Същото се отнасяше и до хапчетата. Искаше да ги намали. Те само я отдалечаваха от реалния свят, а в крайна сметка тя се чувстваше още по-депресирана. Имаше усещането, че е върху подвижни пясъци и това я плашеше. Знаеше, че трябва да спре. Едно по едно. Индия запали цигарата си от клечката кибрит, която той й поднесе, пое дълбоко дима, след това въздъхна успокоена и изпусна кълбенца дим.

— Излязох прав — тихо каза отецът.

— Какво да правя? — Ще са й необходими пари и трябва да ги вземе назаем. Ейдриън си има свои финансови проблеми. Най-естествено е да поиска от баща си. Но може ли? След като захвърли чека му? След презрението, което демонстрира? Да му каже, че се е омъжила за мъж от Мафията и й трябват пари, за да избяга от него?

Отец Фицджералд внимателно я гледаше:

— Какво знае Джак?

Тя му разказа как бе протекъл разговорът:

— Попитах го за тайните банки… Той нищо не отрече. След това трябваше да го излъжа. Казах му, че Съни е бил пиян и ми е казал всичко. Джак повярва. Не зная какво ще стане със Съни, но хич не ме интересува. — След това Индия разказа как е заварила Поли в собствената си кухня. Тя забеляза безпокойство на лицето му. Почувства облекчение. Трябваше по-рано да дойде и да му разкаже.

— Сега проследи ли ви?

— Не — решително поклати глава тя. — Не, сигурна съм. Но той ме плаши. Наистина. А Джак… той само наблюдава и чака… — Какво? Тя знаеше какво. Джак я чакаше да отиде при него. Той я желаеше. Индия съзерцаваше пепелта от догарящата цигара. Разказа на отец Фицджералд и за срещата със семейството на Джак.

— Салваторе Колтели? — Свещеникът опря лакти върху масата и продължи да я наблюдава над сключените си пръсти.

— Да. Най-напред бях учудена колко сърдечни и мили са те — говорят за обикновени неща. По време на обяда седях до Салваторе. — Тя продължи да разказва какво се е говорело, как Анджело я гледал: — Мислех, че ще скочи през масата и ще ме хване за гърлото, такава омраза имаше в очите му.

— Е, добре, както виждате, Джак направи това, което баща му винаги е искал: ожени се за мило, уважавано момиче от неопетнено семейство. Вие сте част от плана, от една голяма схема. Анджело мрази Джак. След като Фредерик беше убит, Анджело се надяваше след смъртта на баща си да оглави бизнеса, да стане „капо де фамилия“. А сега кой става? По-малкият брат.

— Да, струва ми се, че е така — замислено каза Индия. Да, вече светлинни години я делят от обичайния й начин на живот.

— Как прие Джак това?

— Не съм му казала. Не разговаряме по тези въпроси.

— Дори в леглото? — тихо попита той. — Леглото е мястото, където повечето семейства обсъждат проблемите си.

— Не спим заедно, отче. — Тя се изчерви. — Бракът ни още не е консумиран.

Свещеникът кимна. На Индия й се стори странно, че той прие този факт с известно облекчение. Миг по-късно той промърмори:

— Може би след време. — Но не го каза като окуражаване.

— Не, отче. Не мога да живея с това. — Индия му се усмихна уморено. — Нека да го формулираме така: знам повече за него, отколкото може да издържи нашият брак. Не мога да продължа да живея в тази къща и да се правя на негова съпруга… Толкова съм самотна. По-рано мислех, че съм самотна, но сега разбирам, че е било нищо в сравнение със сегашното състояние. Отче, имам нужда от помощта ви.

— Никога няма да бъдете сама — каза отец Фицджералд. — Бог е с вас. Той ще ви даде сили. — Замълча за миг, след което замислено продължи: — Чрез него ще намерите сили да запазите брака си. Трябва да помогнете на Джак да спаси душата си.

Лицето й се издължи. Нямаше предвид това, когато го помоли за помощ. Искаше да напусне Джак и именно затова бе дошла да търси помощ от отец Фицджералд.

Очите им се срещнаха. На слабата светлина, проникваща през стъклописите на прозорците, красивите му ясносини очи й се сториха така далечни, сякаш я гледаха от друг свят. Това, което й предлагаше да направи, беше невъзможно. Беше стигнала до положение, когато усилията й можеха да се съсредоточат само върху търсенето на избавление.

Считаше, че след като й беше разкрил жестоката истина, отец Фицджералд би й помогнал и да се спаси. Беше готова да предприеме и най-рискованите стъпки. Можеше да си смени името и да замине някъде, например в Нова Зеландия, да стане готвачка на овчарите в планините на острова. Никога нямаше да я намерят. Но й беше нужна подкрепа.

Отец Фицджералд сключи ръце върху масата и я погледна изпитателно.

— Не сте ли мислили да помагате на другите? Това ще отклони мислите ви от неприятностите.

Неприятности!? Индия погледна към стъклописа на прозореца, изобразяващ овчар, който помага на сакато агне. Сякаш търсеше неговото състрадание. Беше я сполетяло огромно нещастие, намираше се в бърлогата на вълци, които всеки миг може да се нахвърлят върху нея, а отец Фицджералд говореше така, като не ли тя си има дребни разправии с някакви нови съседи.

Тя горчиво се засмя:

— Откровено казано, мисля, че ми стигат и моите проблеми. — Овчарят я гледаше укорително с нещастното агънце в ръце. Тя се смути: — Е, имам предвид: какво бих могла да направя?

— Да работите с нас в Центъра. Помогнете ни да спасим живота на тези млади хора. — Отец Фицджералд стана, прекоси стаята и отвори вратата: — Елате да коленичим двамата пред олтара и да се помолим.