Джейн Робъртс
Кървава афера (16)

Глава шестнадесета

Тя усещаше, че я наблюдават. Беше някакво странно, неизменно и потискащо чувство.

Намираше се в магазина на Оскар и чакаше да я обслужат. Искаше да купи домашна свинска наденица и пресни боровинки. Беше открила рецептата за това ястие в черното издание на списание „Гастроном“. Почувства се като на показ, както беше застанала до прозореца, и се премести на друго място, откъдето можеше да наблюдава хората по улицата. Замисли се колко е нелепо това, което направи, защото те си бяха просто купувачи като нея, забързани в последния момент да напазаруват за утрешното угощение за Деня на благодарността.

— Коя птица си избрахте, госпожо? — попита я продавачът, като гледаше пуйките във витрината.

— Извинете? О! — засмя се тя и му каза поръчката си за наденицата.

Той се върна със старателно увит пакет:

— Приятно прекарване на Деня на благодарността.

Индия му пожела същото. Вече на улицата, отново погледна списъка си и се запъти към зеленчуковия пазар. На ъгъла изпусна зеления светофар и трябваше да изчака следващия.

Насъбра се тълпа. Забързаните хора гледаха да минат по-напред, а потокът коли профучаваше само на сантиметри. Вече й прималяваше от глад. Беше пропуснала закуската — неясно защо й се догади от миризмата на пържен бекон, а после беше твърде заета, за да обядва. Сякаш изведнъж представата за цвъртящия в собствената си мазнина бекон я обля с гореща вълна. Индия се пипна по челото. Впрочем снощи толкова беше изгладняла, че в два часа сутринта стана, за да си хапне сандвич с печен кашкавал.

Странно колко й се беше прияло. От самата мисъл за това сега й се повдигаше. Представата за кашкавал се смеси с тази за бекона. Гладък и разтопен, жълт, гнусен, протекъл по краищата на хляба.

Тя замаяно гледаше колелата на бързо отминаващите коли, дима, който се издигаше в жълта мъгла. Топли тела я притискат, задушлив гаден парфюм, някой зад нея я блъска… Всичко се върти, върти…

* * *

Индия лежеше по гръб в болничното легло и броеше дните, изчисляваше, отчаяно се опитваше да си спомни.

Кога беше последния път? А преди това? Майкъл винаги слагаше презерватив. Тогава как? Да, ето как, спомни си. Онзи път. Майкъл не можеше да чака, нетърпеливо притискаше твърдия си пенис до корема й. Без да й пука, тя му позволи, защото и двамата не можеха да се сдържат. Седмица по-късно се успокои, защото мензисът й дойде. По-леко от обикновено, съвсем оскъдно. Въобще не беше мензис.

Индия изчисли, че е бременна от осем седмици. Носеше детето на Майкъл! Каза си го наум и изчака малко, сякаш да провери дали не е сбъркала. Не, не е сбъркала.

Загазила е. Бременна е и е омъжена за сина и наследника на един барон на Мафията. От първата си брачна нощ двамата спяха в отделни спални и Джак не беше правил опити за сексуална близост с нея.

Какво да направи? О, боже, какво да направи? „О, Майкъл! О, боже — тя плачеше без сълзи, отчаяно и горчиво, — него вече го няма!“ Онзи Майкъл, когото познаваше, сега е само сянка на мъжа, който облада тялото й, който я галеше, прегръщаше и я целуваше нежно и страстно, до замайване. Голият, добре сложен Майкъл, забравил срама, вече не съществува. Тя видя как се промени той. Крачка по крачка се отдалечи от нея и потъна в килията, която сам си избра.

В деня, когато й каза, че се връща при Църквата, я попита дали ще го разбере. Да, тя го разбираше.

Какво можеше да се направи тогава? Имаше ли алтернатива?

Бяха изминали двайсет и четири часа от злополуката, когато преминаваща кола я блъсна с калника си и тя си удари главата, докато падаше. Деня на благодарността — странно е да лежиш в болница на този ден заради главоболие, предизвикано от случаен инцидент (Случаен? А може би е трябвало да попадне под колелата?), отвратена от тежката натрапчива миризма на парникови цветя, защото осма седмица е бременна от мъж, в чийто живот тя вече не играе никаква роля. Тя излъга, когато докторите я разпитваха. Каза им, че мензисът й е редовен и че всъщност току-що е свършила цикъла си. Излъга ги с надеждата, че не е обичайна процедура да изследват за бременност всички жени, припаднали на улицата.

Би могла, помисли си Индия с внезапно облекчение, да говори с Ейдриън. Братовчед й ще й помогне, той знае какво да стори. Отдавна трябваше да отиде при него.

* * *

— Индия? Индия! — През вратата първо се показа грамаден букет цветя, а после и Хариет: — О, горката… Къде да ги оставя? — Хариет съгледа дългостеблените рози върху масичката на Индия: — Хубави са. От Джак ли са? — Тя целуна Индия по бузата и седна на леглото: — Като си помисли човек… Можеше да те убие. Джак каза, че за щастие потокът коли вече се е движил бавно, преди да спре на светофара.

— Някой отзад ме блъсна.

— Блъснал те е?

— Аз го видях — рече Индия и се изправи на лакът. — Хариет, чуй ме, трябва да ми помогнеш. Видях го, докато падах, беше мъж с шапка… — Лицето на Хариет беше напълно сериозно. „Тя не ми вярва“ — помисли си Индия.

— Мила Индия — Хариет й говореше с тона, с който успокояваше малкия Тими, — ти си видяла Хари Клевлънд, този, който те е спасил. Той се пресегнал и те издърпал. Припаднала си, това е всичко. Преумора. И с мен се случи на сватбата на сестра ми: толкова се притесних…

— Не, ти не ме разбра. Нещата не са, както си мислиш, Хариет… — Тя цялата гореше и трескаво продължи, вкопчена в ръката на Хариет: — Видя ли мъжа пред вратата: той работи за тях. Джак го постави да ме наблюдава непрекъснато… — Индия се чу какво говори: то звучеше абсурдно, безсмислено. Хариет седеше и безмълвно я наблюдаваше. Индия усети студени тръпки и си помисли, че с положителност е пребледняла.

— Индия, скъпа! — Хариет крадешком се огледа назад и добави по-остро: — Престани вече! Ще те помислят за параноичка или нещо такова. Няма никой пред вратата ти. — Хариет беше обезпокоена, но сдържана. — Говорих с този симпатичен доктор Нестър. Той казва, че си изнервена, и аз съм съгласна с него. Ти си се изтормозила покрай тези наркомани. — Хариет каза това внимателно, но твърдо. Всъщност беше доста разтревожена. Според Джак преди Деня на благодарността Индия била извънредно странна, просто не приличала на себе си. Хариет искрено се надяваше, че Индия не е… Клиниката „Уотърфорд“, най-добрата частна клиника във Вашингтон, освен всичко останало, се занимаваше и с пациенти, нуждаещи се от психиатрично лечение… Разбира се, това не касае случая на Индия. Доктор Нестър описа състоянието й като емоционална лабилност, предизвикана от преумора. И, разбира се, Хариет знаеше, че Индия е предразположена към главоболие и мигрена. Тази лабилност, естествено, й е предадена по майчина линия.

— Хариет — рече Индия, — искам да се видя с Ейдриън. Ще го помолиш ли, ако обичаш, да дойде? Много е важно, Хариет. А?

Лицето на Хариет се сбръчка под плътната книжна кърпичка, която бе вдигнала към очите си.

— Ейдриън… — най-после с плачлив глас се обади тя. — Нямах намерение да ти казвам, защото доктор Нестър помоли да не те безпокоя.

— Кажи ми! — помоли Индия с жестокото усещане, че съдбата й се противопоставя.

— Ейдриън получи инфаркт. — Индия се опита да преглътне. Не успя. Сърцето й биеше лудо. Хариет бършеше очи с кърпичката си. — Стана снощи на вечерния прием и…

— Ейдриън е мъртъв! — рече Индия с ужас.

Хариет я погледна и със замъглени от сълзи очи й обясни, че Ейдриън не е мъртъв, че е в болницата „Уолтър Рийд“ и че очевидно е вън от опасност.

— Ох! — Индия се отпусна на леглото.

Хариет внимателно я попита:

— За какво искаш да се видиш с него?

— Просто исках да го видя.

— Ами имаш си Джак и си голяма щастливка! — Хариет явно беше изгубила всичката сила на духа си и избухна в ридания. Изправи се: — Аз трябва да се върна там, при него. И при Тими! Ами ако баща му умре, горкото бръмбарче…

— Хариет… — Изведнъж Индия изпита страшна жалост към нея. Стана от леглото, прегърна я и я целуна.

— Трябва да съобщим на баща ти — рече Хариет с благодарност, беше се посъвзела. — Получих писмо от него. Той е на околосветско пътешествие. Следващото му пристанище е Кейптаун след около десет дена.

Индия до този момент не беше осъзнала колко много се нуждае всъщност от баща си. Но сега не беше така просто да му пише или да му се обади. Той беше далече, твърде далече.

* * *

Отначало Индия го помисли за портиера на болницата. Отново се вгледа в огромната кошница с тропически плодове, после — в саксията с разкошна „коледна звезда“ и след това…

— Дуейн?

— Да! — Дуейн пристъпи самодоволно към леглото. — К’во правиш? — Той постави кошницата и цветето върху леглото й.

— Дуейн! — възкликна Индия, като се взираше в униформата му. — Какво правиш тук?

Дуейн чукна с нокът изрядните сини ревери на сакото си:

— Харесва ли ти? Баламосваха ме, че само членове на семейството могат да те посещават, затова го взех назаем и се навъртах наоколо, докато оня пред вратата…

— В сивия костюм, дето лицето му е като на плъх?

— Да, точно той. Седи на един стол отвън. Аз го издебнах, като отиде да пие кафе с една от сестрите, и се вмъкнах. Кой е той? — Индия сви рамене и направи кисела физиономия. — Някой от болницата — измърмори Дуейн. — Ако имаш проблеми с него, ще ми кажеш, нали?

— Да.

— Казаха, че имаш мозъчно сътресение. Какво се случи?

— Глупава злополука. Съжалявам за вечерята в Деня на благодарността. Надявам се, че Джак ви е предупредил.

— Майната й, не се тревожи за това. Все пак вечеряхме с кмета. Малкълм си изхвърли яденето, а то въобще не беше толкова лошо.

— Значи той не се подобрява?

— Малкълм не се увлече много и не се държа прекалено зле. Мел каза да не ти казвам, че е болен, и да ти предам много поздрави от него. — Дуейн посочи плодовете: — Това е от всички нас.

Индия му благодари за милото внимание от тяхна страна и го попита дали отец Майкъл знае, че тя е в болница. Дуейн не беше сигурен, пък и не го беше виждал. Изведнъж той тревожно погледна към вратата:

— Слушай, трябва да се измъкна оттук, преди да са ме усетили — рече той. — А ти бързо да оздравяваш, чу ли?

Индия с усмивка го наблюдаваше как внимателно надниква през вратата и се оглежда. После й махна и тръгна. Тя прочете картичката, прикрепена към саксията. Всички се бяха подписали, почти всички. Търсеше подписа на Майкъл, но не го намери. Другата картичка беше мушната между плодовете и гласеше:

„За Мери Лу. Бързо оздравявай. Обичаме те.“

Чък и Барби

* * *

Мийхън наблюдаваше през стъклената врата. Стъклото беше матирано, но успя да различи силуета на ветеринаря, прегърбен над канала на мивката. Кучето все още лежеше на операционната маса. Той се разхождаше, тананикайки си някаква песен, и го насъскваше. Приглушените хълцания на ветеринарната сестра го накараха да спре тананикането.

— Няма ли да млъкнеш? — Той я погледна. Беше ужасно дебела: ханшът и бедрата й преливаха от стола на анестезиолога, коленете й бяха на дипли. Страхотна картинка. Когато те дойдоха, тя придържаше упойващата маска върху муцуната на кучето, а сега беше завързана за стола със залепена уста.

Стенният телефон иззвъня. Мийхън го погледна, после отиде до стъклената врата, водеща в стаята с мивката, и я отвори. Ветеринарният лекар, мокър до кости, беше наведен с гръб към тях; кръв се стичаше в очите му от широката рана на челото, а юмрукът на Макуини здраво стискаше косата му.

— Кажи ни къде са парите, Том, и ще спрем! — каза Мийхън с благ тон.

Ветеринарят го напсува.

— Пъхни му главата под душа и го дръж там, докато поумнее — рече Мийхън.

Макуини затегна хватката си и рязко дръпна Том за косата, преди отново да го потопи във ваничката под душа, където кръвта му се смесваше с кръвта на някаква безформена тъкан, приличаща на касапски изрезки.

Мийхън и Макуини внимателно гледаха мехурчетата, които изскачаха на повърхността. Когато пооредяха, предвещавайки края, Макуини измъкна главата на Том. Мийхън изрева в лицето му, обърнато нагоре със зяпнала, задъхваща се олигавена уста:

— Казвай къде са парите или ще убием сестрата! — Той дръпна подаващата се от юмрука на Макуини лепкава коса и очите му злобно проблеснаха под нахлузения чорап: — А после ще опукаме семейството ти!

Том се дръпна и успя да изломоти:

— Те са далече! — И ги изгледа победоносно.

— Но сестрата е тук — изсъска Мийхън. — Ще я убием, а после ще издебнем жена ти и децата. Бетси! Какво хубаво име! Бетси! Знаем, че сега пазарува навън, но скоро ще се върне. — Той кимна и Макуини започна да го обработва.

Том се опитваше да се предпази от юмруците в корема и ритниците в слабините, които го караха да се превива от болка, от ударите в бъбреците, които го просваха на пода. Смътна представа имаше за лицето на Мийхън, но видя ледените му очи и си помисли, че ще ги запомни.

— В сейфа под паркета… — Той подбели очи, но след миг се съвзе.

Мийхън го шибна през лицето:

— Къде? Ако сега пукнеш, копеле, ще убием и децата ти. — Той изправи главата на Том: — Не бъди толкова тъп! Казвай, кажи комбинацията! — Том измърмори нещо. Мийхън се наведе по-близо да го чуе, после го пусна и се изправи. Том се строполи на пода. — Чух го, хайде!

Макуини откри сейфа под второто ниво на паркета в офиса. Касата беше циментирана в плочата. Мийхън набра комбинацията и я отвори. Взе двете кожени чанти и хвърли бърз поглед върху пристегнатите и подредени пачки банкноти в тях.

— Точно както очаквах. Да тръгваме…

— Какъв е тоя проклет шум?

— Сестрата е освободила краката си и както е заритала, скоро ще изпотроши стаята — рече Макуини, който стоеше до вратата.

Мийхън влезе в операционната и плесна жената, като погледна дебелите й ръце и тлъстото лице. Лентата през устата й беше прогизнала от слюнка.

— Можем ли да използваме нещо от тази анестетична машина?

— Какво например? — попита Макуини.

— Погледни в чекмеджето, там трябва да има маска. Не знам, ти си медицинският работник.

— За животните използват тръби. А, чакай, това ще свърши работа. — Макуини измъкна една кислородна маска и я прикачи към тръбите, свързани с резервоара. Сестрата заблъска с пети и заскимтя със запушена уста.

Мийхън застана зад нея и притисна маската към носа й — беше, като че ли се опитваше да задържи морж точно в момент на чифтосване. Постепенно съпротивата й стихна.

— Май си уцелил правилно нещата — рече той на Макуини. После плъзна лейкопласта под главата й и здраво стегна маската към лицето. — Остави апарата да работи!

— Но така ще я убиеш.

— Това си е неин проблем. — Мийхън забеляза, че кучето върху масата надига глава и се оглежда. Отиде до него. — Здрасти, приятел, какво ти сториха? — Той го почеса зад ушите, докато разглеждаше обръснатата зона в слабините му и отчетливите шевове. После вдигна кучето от масата, пренесе го до постланото върху пода одеяло и внимателно го положи.

— Зарежи кучето, за бога, хайде да изчезваме!

Макуини стоеше до вратата с чантите.

— Млъкни! — Мийхън взе едно канче и го напълни с вода от мивката, като прескочи проснатия в безсъзнание на пода ветеринарен лекар. Занесе водата обратно при кучето и я остави до него. Преди да си тръгне, го потупа по врата и пак го почеса зад ушите. — Добро куче!

* * *

Том дойде в съзнание и запримигва, за да избистри погледа си, а после се опита да се изправи. Навсякъде го болеше: и двете му очи бяха подути и полузатворени, усещаше кръв в устата си, кръв се стичаше и по лицето му. Надигна се на колене, а после, с помощта на висящата на стената гумена престилка за специални случаи, се изтегли нагоре. След това се заклатушка към операционната.

Кучето лочеше от канчето с вода и махаше с опашка. Том бавно обърна глава (виждаше като в тунел), докато най-после съгледа сестрата. Залитна към нея и я изгледа замаяно.

— По дяволите!

Той дръпна маската от лицето й, но не можеше да спре резервоара. Пръстите му не го слушаха. Стаята се изпълни със смрад, която му напомняше как като дете му извадиха сливиците в болницата. Най-после успя да спре изтичащия газ. Главата на медицинската сестра беше клюмнала напред. Взе отпуснатата й ръка и потърси пулса. Нямаше пулс. Не! Том бавно се свлече на пода.

„Стани! Раздвижи се! Не губи съзнание!“

Не можеше да се изправи и започна да пълзи. Кучето скимтеше. Том допълзя до телефона в офиса. Докато се надигаше от пода с помощта на един стол, той се молеше тези копелета да не са прекъснали жиците Бетси и децата да не са се прибрали по-рано. Които и да бяха, те знаеха имената им, знаеха какво търсят. Знаеха! Том набра домашния си телефон, но никой не отговори. След това набра номера на Джак.

* * *

В къщата в Джорджтаун Джак бавно затвори телефона. Откъде, по дяволите, черпят информация? Как успяват? Само той и един-двама от организацията знаят къде са секретните банки. Джак стана и започна да се разхожда като сомнамбул от вратата до бюрото. Том му каза, че този, който говорил, имал ирландски акцент. Значи са същите копелета от случая с Луиджи. Този път — двама. Мийхън! А кой е другият?

Трябва да са от ИРА.

Благодарение на Нед Кели фамилията си върна парите. А сега копелетата от ИРА искат да заграбят още повече. Господи!

Дали пък зад тях не стои някой от другите кланове?

Не, Мафията не би се съюзила с побърканите фанатици от ИРА. Но някой ги подпомага и този някой има вътрешна информация. Като си мислеше за това, Джак се изпълваше с бясна ярост.

Той събра книжата и ги хвърли в куфарчето си. Трябваше да отиде до Луисвил, за да види с какво може да помогне на Том и Бетси. Докато напускаше кабинета (лицето му беше потъмняло от гняв), чу как входната врата се отваря и влиза Индия, последвана от Поли, който носеше багажа: чантите, кошница с плодове и саксийно цвете.

Господи! Съобщението на Том го накара да забрави всичко останало. Днес Индия си идваше от болницата. Беше се прибрала. Тънка, бледа като чаршаф, с тъмни кръгове под очите. Искаше му се неговата жена да е силна, за да може да споделя с нея, да му бъде морална опора — е, не чак толкова силна и издържлива… Джак понякога не знаеше каква иска да бъде жена му.

— Остави багажа в стаята й — нареди той на Поли, вперил очи в Индия, сякаш тя беше причината за всичките му проблеми. — Как се чувстваш? — Индия сви рамене. Джак си помисли, че тя го гледа, сякаш той е въплъщението на дявола. Да му става съдник ли се опитва? Сети се, че може би лицето му е като буреносен облак и че все още се мръщи след обаждането на Том. — Чуй, искам да говоря с теб. Ела за малко в кабинета, после се налага да замина.

— О? — Погледът й сякаш се премрежи, но тя го последва малко по-бодро.

— Изникнаха някои проблеми — измърмори Джак. — Седни за малко, моля те. Слушай, говорих с доктор Нестър и му казах, че искам да се срещнеш с онзи психоаналитик от Ню Йорк, за когото ти разправях.

— Няма да се срещам с никакви проклети психоаналитици! — Тя го погледна: — Извинявай!

— И аз ти се извинявам, но трябва да го направиш: ще се срещнеш с този човек, за да ти помогне и да не изглеждаш повече така, сякаш си изяла горчива краставица, иначе доктор Нестър ще се постарае да ти осигури по-дълъг престой в клиниката! — Джак мислеше, че тя няма да му отговори.

— Не се ли е обаждала Хариет или да е оставила някаква бележка?

— Чу ли ме какво казах току-що? — остро попита Джак. Лицето й съвсем красноречиво показваше, че не мисли за това.

— Да, чух! — каза Индия. Гласът й беше подигравателен, натърти на думата „чух“. Тя взе бележника, оставен до телефона, и започна да чете вписаните в него съобщения.

„О, боже — мислеше си Джак, — забравих да й кажа“. Тази работа с Том съвсем го извади от релси. Прокара пръсти през косата си и въздъхна:

— Да, да, там пише, че Ейдриън е извън всякаква опасност.

— Е… слава богу! — Индия изглеждаше, сякаш ей сега ще се пречупи и ще заплаче.

Джак се колебаеше. Тя беше привързана към Ейдриън. Искаше му се да не беше забравял и да й беше предал съобщението.

— Ами да — измънка той, — с помощта на няколко кардиолози, твои приятели, нали?

Индия вдигна очи:

— Ти спомена, че бързаш за някъде. Няма да те задържам! — Погледна го с такава ненавист, че той се завъртя кръгом. На излизане трясна вратата с всичка сила.

* * *

Джак сигурно ще я убие. Изправена пред огледалото в банята, където бършеше лицето си с мокра кърпа, Индия си мислеше, че й е все едно дали ще го направи. Тя трябва да му спести неприятностите. Бог е свидетел, че не й се струва толкова трудно да го уреди. Иначе има чувството, че ще умре. Особено сутрин. Още щом Уилма сложи на масата купчината димящи палачинки, полети с жълто масло, тя излиза от кухнята и тичешком изкачва стълбите, за да повърне в банята. Ако се залежи в стаята си с чаша чай и сухи бисквити, ще събуди подозрение.

Но непрекъснато й е толкова зле, а и „то“ не си губи времето — расте ли расте в нея. Главата й се пръска какво да измисли.

Трябва да направи аборт. Това е единственият изход. Всичко друго би било лудост.

Но как? Налага се да отиде на гинеколог, да запази дата, самият кюртаж… Хирургическата намеса е краткотрайна, но трябва пълна упойка. Как да стане всичко това във вашингтонска клиника, след като така я охраняват? Освен ако не отиде в Ню Йорк.

А би могла. Може да отиде, защото Джак сам й предостави този шанс.

— Размислих над това, което ми каза, и промених решението си. — Беше рано, Уилма още не беше пристигнала. Но Джак, който предната вечер се върна от Луисвил, вече беше облечен и избръснат и седеше на масата в кухнята по риза, с чаша кафе. Индия се протегна да си вземе от камерата кутия сок от бяло грозде. Пиеше й се портокалов сок, а този в хладилника беше студен и тръпчив, но някак прекалено жълт.

— За психоаналитика от Ню Йорк, когато ми спомена. Бих искала да се срещна с него.

Когато му говореше, обикновено лицето й не изразяваше нищо и на него му беше трудно да отгатне какво мисли тя. Джак присви очи. Но тази сутрин в тона й имаше нещо несигурно. Какво ли е замислила? Той сви рамене и се усмихна, но кафявите му очи бяха нащрек:

— Както си решиш. Имаш номера му, обади му се и си уговори час. — Той все още се чудеше защо е променила решението си. Чудеше се, но великолепният начин, по който джинсите прилепваха към закръглеността на задника й, отклоняваше мислите му. — Той предпочита първо да се срещнете и да се запознаете. Може би ще си определите няколко сеанса в последователни дни.

— Това е добре — предпазливо каза Индия. Идеално! Ще се срещне с гинеколога още същия ден, когато пристигне в Ню Йорк за първата среща, а аборта ще направи при следващото ходене за сеансите на психоаналитика. — Само още две неща: искам да остана в Ню Йорк, докато се срещам с него, така ще има по-добър резултат…

— Ще накарам Каролайн да ти резервира стая в хотел за две-три нощи с всичко, от което се нуждаеш. Какво е второто нещо?

— Поли. Не го искам с мен.

— Да, но…

— Ако той е с мен в Ню Йорк, нищо няма да се получи. Прецени сам.

Джак се поколеба за момент:

— Добре — сви рамене той. — Поли ще ми трябва тук за всеки случай. Ти какво правиш там?

— Чай — Индия преглътна тежко, защото отново й се повдигна. — Ти искаш ли една чаша?

— Благодаря — отвърна Джак. — Но ще си запазя правото за друг път, може ли?

* * *

Защо изчаква? Какво чака? Да прокърви от само себе си (пази, боже!)? Или Майкъл да зареже Църквата и да се върне при нея? Даваше си сметка какво всъщност смяташе да стори — убийство. Когато си помислеше за това, губеше самообладание. Тя се обади в Центъра, че не се чувства добре. Страхуваше се, че ако се срещне с Майкъл насаме в кабинета му, няма да издържи и ще му каже. Нямаше вяра на гласа си, лицето й щеше да я издаде. А не би трябвало да го прави.

И все пак трябваше да го види още веднъж, преди да го стори. Знаеше, че то беше просто грешка. Някакъв вътрешен глас й нашепваше, че когато я види, той веднага трябва да се досети, трябва… За да се увери, тя отиде да се причести, когато знаеше, че Майкъл ще извършва церемонията. Тя се присъедини към другите причестяващи се до перилата на олтара и коленичи. Когато той застана пред нея, тя вдигна глава. Това беше Майкъл — необикновеният, свещеникът, бащата на детето, което тя носи. Отвори уста, за да поеме тънкото парченце нафора върху езика си, и видя, че ръката му трепна, видя смайващата красота на сините му очи, които й се усмихваха, но после отминаха към следващия, и после към следващия, и следващия и отнесоха със себе си непоносимия си чар. Проклет да си, проклет да си, Майкъл!

Веднага след церемонията тя забърза към вратата и вече беше сигурна, че ще направи аборт. Знаеше, че е грешно от гледна точка на морала, че е грях за един католик, най-тежкият от всички грехове.