Джейн Робъртс
Кървава афера (11)

Глава единадесета

Ливия Даненбърг влезе в кабинета, заобиколи огромното бюро на Джак от тисово дърво и коленичи с идеално изправен гръб до стола му. Беше облечена семпло, в едно от онези леки костюмчета, които караха счетоводителят й да изпищи, щом види цената. Беше с такава кройка, която загатва много, но нищо не показва. От мястото си, гледайки надолу, Джак можеше да види само дълбокото, изкушаващо деколте.

Боже господи, какво правиш? За бога, Ливия, стани! След десет минути кореспондентът на „Сънди Таймс“ ще влезе.

Ливия пое отпусната ръка на Джак и я пъхна в деколтето си. Отдолу беше чисто гола. Джак преглътна и изпита огромна необходимост да си оправи панталона.

— Кажи на тая твоя важна секретарка, че ако влезе, ще направим шведска тройка.

— Ливия, за бога…! — Ливия разкопчаваше едно от двете копчета на сакото си и всеки момент гърдите й щяха да се изсипят като узрели сочни плодове. Лъхна го парфюмът й — толкова топъл, подсказващ, примамващ… Джак си я представи легнала на пода пред него, с разтворени крака, с влажни, отворени, молещи го устни… Той се овладя: Ливия искаше нещо. — Престани! — Той сграбчи ръката й, когато тя с ловките си пръсти вече опипваше вътрешната страна на бедрата му.

— И на теб ти се иска, харесва ти! Ще ме заведеш ли на обяд? — Ръката й се изплъзна от неговата и тя посегна към ципа на панталоните му.

— За бога, Ливия не мога… — Гласът му прегракна. Ципът беше смъкнат. — Предстои ми… — Думите преминаха в стон. Ливия се изправи и вдигна полата си. Носеше колан за жартиери с малки бледорозови розички и светли, блестящи копринени чорапи. И второто копче се разкопча пред очите му… — обяд със сенатора…

Ливия бавно го възседна на стола и се отпусна. Беше много възбуден.

— Каролайн… — Той натисна копчето на интерфона. Гласът му беше тънък и слаб, като на болна птица. — Поеми всичките ми разговори. — Ръката му се отпусна и се премести към бутона за електронно заключване на вратата. Ливия правеше бавни движения, като го следеше с очи. Господи, беше много добра. Мека като… като… но и твърда, Исусе Христе, твърда! Лампичката на интерфона светна.

— Господин Донован, извинете, бях на другия телефон и не разбрах какво казахте. Господин Сирил Елис е тук. Да го поканя ли вътре?

В този момент не съществуваше нищо за Джак. Той плуваше някъде на дъното на океана, беше… Но Ливия се наведе и заговори по микрофона като една студена, строга учителка, която в момента помага на доста тъп ученик да се справи с домашната си работа:

— Господин Донован ще се освободи след пет минути. Бихте ли направили кафе за господин Елис? Благодаря, Каролайн.

Как можеше да говори така разумно и хладнокръвно, докато в същото време той се чувстваше толкова безволев, сякаш мозъкът му е размекнат като желе. Затормозеното съзнание на Джак смътно долавяше, че обстановката се натяга. Ливия ускори ритъма и той се устреми от дъното на океана нагоре — нагоре… Господи, той се разтапяше…

Ливия слезе от него и се отправи към банята, оставяйки го с изцъклен поглед, отпуснат върху черния кожен стол. След минута се върна с кристална чаша в ръка, до половината пълна с уиски. Той отпи глътка и започна да се оправя.

— Откажи срещата със сенатора. — Ливия си слагаше слънчевите очила „Палома Пикасо“. — И ще ме заведеш на обяд. — Тя искаше да се появи в хотел „Риц Карлтън“ с Джак под ръка и да покаже на приятелите си, че Джак все още й принадлежи, макар да е женен.

— Какво ще кажеш, ако вместо обяд го направим вечеря в Ню Йорк?

Ливия се съгласи. Бързо беше разбрала, че с Джак може и да няма второ предложение.

— Дадено — каза тя. Наведе се към него и завъртя езика си като пеперуда.

Джак я отстрани.

— Не започвай отново — помоли той. Знаеше обаче, че не звучи много убедително, затова стана и за по-сигурно се заключи в банята, за да се оправи.

* * *

Сенаторът Томас Едуард Кели, или Нед Кели, както беше известен в Капитолия, беше второ поколение американец. Прадедите му бяха сред онези ирландски фермери, които са емигрирали, за да избягат от картофения глад. Прекалено бедни, за да плащат наем в Бостън, те се набутали в една стая с още шестима други на една от онези пренаселени с бедни ирландци крайбрежни улици. Бащата на Нед беше израснал в строга религиозна общност с установени ритуали, правила и норми, характерни за Стария свят. Родовото съперничество и личните вражди разяждаха душата му като раково заболяване. Той се убиваше от работа на три места само и само синът му да учи в колеж.

Нед Кели знаеше кое има значение, за да се издигнеш и да бъдеш влиятелен в обществото. Благодарение на политиката беше получил известна власт. Амбициозен, агресивен, той увеличаваше тази власт, като установяваше контакти, включваше се в най-различни комитети, привличаше вниманието на пресата и телевизията. Чувстваше се добре в кипящата атмосфера на Вашингтон. Следобед речи, набиране на фондове, срещи с лобисти, делови и официални закуски, обеди и вечери — той беше брокер на политическата борса. Беше си създал име на най-голям радетел за спазване на етичните норми от страна на държавните служители. Той беше една от водещите фигури по всички важни въпроси: ред и законност против организираната престъпност, която беше направила кокаина така достъпен за всички, както бързите закуски; бореше се за запазване на живота — против абортите (ако именно това беше актуално в момента). По-малко известни бяха симпатиите му към ИРА, а още по-малко — и комбинациите, които правеше в тяхна полза.

Любимото му място за срещи беше „Мезон Руж“, където един обяд за двама струваше цяла седмична заплата в Бруклин, но сметката като правило се плащаше от лобиста, с когото имаше работа. Днес мястото на срещата беше Сити Клъб, където Нед знаеше, че ще има тиха маса, тъй като беше близък с председателя. Щом разбра, че срещата ще бъде в Сити Клъб, Джак се приготви да запише разговора на магнетофонна лента. Човек никога не знае — може някой ден Нед Кели да заеме важна длъжност и фамилията да се възползва от познанството си с него.

Сенаторът пристъпи към същността на въпроса веднага щом поднесоха бифтека:

— Имам нужда от помощта ти. Искам да купя хардуер — висока технология. Знаеш какъв вид — от ония, до които имат достъп само избрани хора от армията, и едно или две хубави неща, които в момента произвеждат европейците. — Той погледна Джак право в очите. — Знам, че помогна на ЦРУ да получат това, което искаха за малките войни, които водят по целия свят. Не казвам, че знам как си го направил. Единственото, което искам да ти кажа, е, че борците за свобода от ИРА имат нужда от нещо специално.

Джак си даваше ясна сметка: Нед Кели иска да получи оръжието, което му е необходимо. Иначе още на първата си пресконференция той уж случайно ще се изтърве по този повод: ще го каже невинно, но — за нещастие на Джак — цял свят ще научи. Джак, разбира се, ще отрича, но в крайна сметка ефектът ще си остане същият.

Нед Кели продължи:

— Приятелите ми искат часовникови механизми, каквито се използват на Континента. Добре е да вземеш системи с дистанционно управление, с микропревключватели, които се задействат от човешки глас.

— FX 401s — каза Джак. — Скъпи са и са под забрана. Трябва да помисля.

— Само ми кажи цената. Парите са налице. — Сенаторът даде знак на келнера: — Какво още, Джак?

— Едно кафе за мен — благодаря, Нед.

— Опитай това. — Келнерът беше донесъл бутилка ликьор с две чаши. Нед заяви, че това е единственият в света ликьор с най-дълбок и богат вкус и си наля голяма доза. Джак си помисли дали Нед Кели не притежава акции в Световната корпорация на дестилаторите, след това отпи.

— Много е мек. — Джак разглеждаше етикета върху бутилката. — Говорим за кеш плащане, нали?

— Да.

— Хубаво ще е да знам хората, които стоят зад тази сделка. Можеш ли да ми ги кажеш?

— Джак, дори аз не знам кой подкрепя тази група. Работя с посредници. Единственото, което трябва да знаеш, е, че получихме солидна сума от неназован източник и ще има тлъста комисионна за теб, ако доставиш това, което се иска.

* * *

Отец Фицджералд даде на Индия два дни да си помисли върху предложението му. След това й телефонира, за да я попита дали ще може да дойде на следващия ден, за да помага в Центъра.

Индия смръщи чело: смяташе, че не се нуждае от подобно нещо. Искаше да се измъкне от собствените си главоболия, а не да се забърква в чуждите.

— Ще бъде само за няколко часа сутрин — добави отец Фицджералд, за да я насърчи, тъй като мълчанието й в слушалката беше прекалено дълго. — Мислите ли, че можете да се нагърбите с такава работа?

С чувството, че се забърква в нещо неприятно, тя отговори, че ще опита.

После той й предложи да дойде да я вземе.

— Не — отказа тя инстинктивно. Ако кара сама, няма да е обвързана и може да си тръгне, когато реши. — Благодаря, но за мен ще е по-удобно да дойда с колата. — След това го попита къде да паркира и по кои улици е най-добре да мине, макар да беше сигурна, че помни пътя.

Остави слушалката с мисълта, че ако й е неприятно, не е длъжна да продължи. От една сутрин нищо няма да й стане. И през ум не й мина, че ще си има проблеми с колата.

Фицроу я подсети за това, когато тя отиде до комбито, паркирано на улицата пред къщата:

— Мога само да кажа — Фицроу тъжно поклати глава, — че отиваш и паркираш в най-престъпната част на Вашингтон, където всеки, който мине покрай колата, ще си взима по нещо. — Той усилено лъскаше колата и гледаше Индия с безпокойство.

— Отец Фицджералд каза, че има място за паркиране в подземния гараж на Центъра. Не се притеснявай, Фицроу.

— Господин Джак сигурно няма да е доволен, че отиваш там сама.

Индия знаеше това. Но същата сутрин Джак беше заминал много рано за Ню Йорк и щеше да остане там няколко дни. Тя хвърли поглед към къщата с усещането, че Поли я наблюдава иззад прозореца, въпреки че не се виждаше. Той никога не се виждаше, но през цялото време Индия имаше чувството, че я наблюдава.

— Фицроу — каза тя любезно и седна зад кормилото. — Центърът е само на по-малко от десетина пресечки на север от Белия дом. — Замълча, а ръката й беше върху ключа за запалване. — Не казвай на Поли къде съм. Нямам му доверие, Фицроу. Моля ти се!

Фицроу смотолеви нещо: той не споделяше възторга на Уилма от присъствието на Поли в къщата, но същевременно разбираше необходимостта от охрана. Ставаха толкова нападения и кражби през деня, че хората се страхуваха да отворят задните врати на доставчиците по домовете. Всеки взимаше предохранителни мерки. Много хора имаха кучета.

Индия не запали колата, докато той не й обеща.

* * *

Инстинктът на Джак му подсказваше, че изчезналите пари са в ръцете на Нед Кели. Това беше причината да замине за Ню Йорк. Шофьорът го чакаше на летището, за да го закара директно при боса в Лонг Айлънд.

— Сенаторът знае ли? — попита Салваторе.

— Знае, че мога да доставя оръжие за ЦРУ, което американското правителство не може да получи по законен път — каза Джак. — Ясно е, че знае източника ми или връзките или че цицаме от военните контракти.

— Трябва да изясним. — В момента босът нареждаше част от зелена ливада, осеяна с маргаритки, от пъзел, изобразяващ швейцарски планински пейзаж. — Знам, че нападението в салона „Фреди“ беше работа на хората от ИРА. Сега с нашите пари те идват при нас да купуват оръжие. — Той се усмихна със задоволство и подреди няколко части от пъзела, които оформяха пастир с козички. — Сенаторът ще ни върне парите.

Джак намери една част от ясносиньо небе и започна да търси мястото й над планинските върхове, докато чакаше Босът да измисли плана за действие.

— Сенаторът е играч — каза Салваторе, — голям моралист. Май чух в новините, че искал доживотен затвор за престъпниците, които изнасилват млади момичета.

— В негов стил е — каза Джак. — Той пледира за подвеждане под углавно наказание случаите на изнасилване.

— Предан на жена си и децата си, често ходи на черква, прави се на католик — размишляваше на глас босът.

— Играе на тази карта — съгласи се Джак. — Носи се слух, че скоро ще издигне кандидатурата си за президент.

Салваторе замечтано се загледа в излъчващата спокойствие сцена, която редеше:

— Ще кажа на Доменико Чечети да изготви подробностите. Ние ще направим предложение на сенатора — за теб е по-добре да оставиш тази работа на нас. Бъди готов само да прибереш парите.

Джак кимна.

След това босът обърна разговора към Индия, като каза, че такова сладко момиче от добро семейство, което не подозира нищо, е голямо предимство за Джак. Очите на Салваторе се губеха в затлъстялото му лице и Джак по-скоро усети, отколкото видя, втренчения поглед на баща си.

— Искам този, който ще ме замести в това семейство, да стои далеч от уличния бизнес, така че да бъде неуязвим — каза босът.

Джак разбираше какво има предвид баща му. Той, най-малкият син, ще бъде следващият бос във фамилията. Това беше логично и Джак го знаеше. Още като младеж беше убеден, че ще го предпочетат пред по-големите синове. Подготвяха го за този момент: кръстиха го с английско име; завърши елитни училища; без да се афишира, беше ясно, че трябва да намери подходяща партия за женитба — нещо, което ще му помогне завинаги да скъса с миналото си на беден италиански емигрант и трайно да влезе в елитното общество на белите англосаксонски протестанти.

Вече е постигнал тези цел. Движи се сред най-заможните кръгове на обществото и има повече сила и пари от тях. Когато стане на петдесет, няма да го считат за парвеню, а ще го приемат като лидер на едно ново поколение. Дребните мошеничества, с каквито се занимава брат му Анджело, няма да съществуват.

Джак разбираше всичко това, но разбираше ли го Анджело?

* * *

Индия се наведе над кормилото; ръцете й здраво го стиснаха, докато се взираше за името на улицата. Беше тръгнала в правилна посока, на североизток, по една улица с боядисани в жълто-кафяво блокове, част от прозорците на които бяха закрити с дъски. Беше сигурно обаче, че това не е кварталът, в който отец Фицджералд я беше довел.

Не помнеше да изглежда чак толкова мизерно. Разбити коли — направо купища желязо. Толкова много черни лица… Въглени… Мотаещи се мъже, които я зяпаха със студени, тъпи погледи.

Индия зави наляво и напълно се увери, че е сбъркала. Пое по една странична уличка между изоставени сгради, но пътят по-нататък беше блокиран от хора, които седяха на земята и играеха някаква игра.

Нямаше никакво намерение да слиза от колата и да ги моли да се отместят. Натисна спирачките и даде заден ход. На ъгъла обърна и пое в обратна посока. Погледна назад и видя мъж с автомат през рамо, който я наблюдаваше. О, мили боже!

Тя продължи. На следващото кръстовище улицата й се стори позната. Сви наляво, премина две-три пресечки. (Господи, моля ти се, нека бъде тази!) Тресеше се от нервно напрежение.

След това видя на ъгъла черквата „Света Богородица“ и се поуспокои. Центърът се намираше малко по-нататък.

Нямаше къде да спре, тъй като входът беше задръстен с коли, и трябваше да го подмине. Цялата улица беше задръстена с коли. Нямаше място дори за една тротинетка. Индия едва паркира и слезе от колата. Огледа безпомощно улицата. Ако някой й отмъкне колата, повече никога няма да чуе за нея.

— Трябва ли ти помощ?

— Не — отговори Индия, преди да се е обърнала, а когато го видя, каза още по-остро: — Не, благодаря! Хм, добре съм, аз съм, ах…

— Сигурна ли си? Ще я паркирам и ще я пазя, докато се върнеш.

Дали не я мисли за луда? На години е млад, но изглежда подъл, долен, със златни обици и огледални очила — два кръга около очите, като плочки. Все едно, че разговаря с Тонтоне Макаут — в черно яке с метални копчета и съдрани джинси.

— Оставям я тук, след малко ще дойдат да я приберат. — Тя заключи колата. Той все още стоеше до нея, прокарвайки пръсти по лайстната. — Веднага ще дойдат — увери го тя и се отдалечи.

— Чух, че ще дойдеш да ни видиш. — Мел отвори вратата, след като тя позвъни. — Пристигаш точно навреме. Току-що сварих прясно кафе.

Индия го последва.

— Колата ми е отвън — засмя се тя нервно. — И ако не я приберем…

Телефонът иззвъня. Мел й хвърли извинителен поглед и отиде да вдигне слушалката. Индия се върна и надникна през вратата. Оня още стоеше там.

Мел говореше по телефона, който беше окачен на стената. Остави слушалката.

— Извинявай. А що се отнася до колата ти, нямаш проблем. Ще кажа на Дуейн да ти я паркира. Дай ключовете.

— Дуейн?

— Той е прислужник тук. — Мел излезе за момент.

— Внимателен ли е? — каза Индия със смутена усмивка, когато Мел отново се появи. — Защото…

— Разбира се. Дуейн ще се отнесе към нея като към дете.

Индия гледаше с широко отворени очи, като сърна, която вижда, че в гората е пламнал пожар. Мел я стисна за ръката и широка усмивка набръчка като хармоника и без това сбръчканото му лице. Беше около петдесетгодишен, тежък, оплешивяващ мъж, свикнал с дамите, които се появяваха и гледаха час по-скоро да изчезнат. Обикновено те се задържаха около час, усмихвайки се неловко, и си отиваха. Никога повече не се връщаха.

Индия също стисна ръката му:

— Видях мъж с автомат няколко пресечки по-нататък.

— Сигурно е бил Узи.

— Какво?

Мел се ухили:

— Ще свикнеш.

— Да свикна? — Последните думи Индия произнесе почти със задгробен глас. — Не трябва ли да уведомим полицията?

— Не. Те си имат свои проблеми. Ела да те представя. — Подът на голямата стая, в която приготвяха и сервираха храната, беше залят със сапунена вода и един студент, дошъл да помага, енергично търкаше напукания линолеум. От съседната стая през дебелите стари стени едва достигаше приглушен звук от телевизор. Мел я поведе към групичка от четирима души, събрани в ъгъла, който служеше за кухня. — Това е доктор Бърнщайн, който идва сутрин за прегледи.

Докторът си наливаше горещо черно кафе от каната.

— Наричайте ме Арч. Всички така ме наричат. — Той се усмихна на Индия, гледайки я през полуотворените си кървясали очи. Изглеждаше така, като че ли се надяваше кафето да разтвори очите му.

Мел запозна Индия с момичетата, студентки от Вашингтонския университет. От разговора стана ясно, че на тях им трябва извънучебна практика, за да получат докторат по социология.

Влязоха няколко души, взеха си по чаша кафе и изчезнаха в стаята с телевизора. Студентките се заеха с проектите си. Беше доста спокойно. Искаше й се да знае дали винаги е така.

Мел обясни, че това е денят на плащането, когато пристига социалната помощ. Той добави, че на следващия ден трябва да се очаква лавина от наркомански проблеми.

— Така че ако искаш работа, ела утре.

Индия си помисли, че отец Фицджералд беше избрал именно този приятен спокоен ден, за да не я изплаши от самото начало. Тя каза, че иска да знае повече за проблемите, с които ще се занимава. Мел й предложи да я заведе в кабинета на отец Майк, където ще може да прочете някои неща за информация.

* * *

Индия си представяше нещо функционално — бюро, шкаф и неизбежния куп от прашни папки. Разбира се, напукан гипсов таван.

Стаята, която Мел отключи, беше съвсем различна — прясно боядисана, обзаведена скромно, но с вкус. Имаше голямо полирано бюро, удобни столове, полици за книги, ниска масичка с плътна покривка отгоре. На стената висяха фотографии в рамки. Беше много приятна стая, собственикът на която очевидно идваше тук, за да размишлява.

Мел отвори висок, дълбок шкаф, пълен с папки. Извади няколко и ги сложи пред Индия. След като излезе, тя започна да разглежда снимките по стените. Те бяха плод на искрена, реалистична черно-бяла фотография за живота на улицата. Една от тях привлече вниманието й. Младо черно момиче. Красиво. На фона на невероятна мизерия.

Индия разгледа и другите и отново се върна на снимката с момичето.

Позата беше съвсем обикновена, но все пак имаше нещо вълнуващо, нещо внушаващо.

За момент остана втренчена в снимката, след това огледа стаята. Бюрото имаше дълбоки чекмеджета с богата дърворезба. Почувства внезапно желание да ги отвори. Устоя на изкушението и отново отправи поглед към снимките. Кой ги беше правил? Отец Фицджералд ли?

Зад бюрото имаше въртящ се стол от черна кожа с висока облегалка. Изглеждаше много удобен. Венециански завеси закриваха прозорците. Тя дръпна шнура и погледна през дървените щори към едно празно място, пълно с боклуци и стари гуми. Растенията в стаята бяха повехнали от юлската жега, но ръждясалата климатична инсталация, монтирана в долната половина на прозореца, вкарваше приятен хладен въздух.

Върна се бавно към масата и седна на един от столовете. Хубаво е просто да седиш. Спокойно е. Взе една папка и започна да чете. Фактите бяха шокиращи. Малки деца — деца на шест-осем години — започваха да взимат наркотици.

Прочете за децата в училището „Хед Стар“ на Осемнайсета улица, които научаваха за наркотиците много преди да се научат да четат. За четиригодишните те бяха вече нещо съвсем обикновено. Индия си спомни за забавачката, която беше посещавала на тази възраст. Нищо, освен оцветяване на картинки и моделиране с пластилин.

Децата използваха обикновено изоставени общински сгради, където се събираха и взимаха наркотици. На снимките тези деца бяха около шестгодишни. Индия затвори очи. Господи, само на шест години!

Имаше снимка на момче на не повече от дванайсет години, с автомат на рамо. Приличаше на този, когото беше срещнала, и предполагаше, че е именно Узи.

Индия усети, че вратата тихо се отваря. Погледна леко замаяна. Отново беше изненадана. Отец Фицджералд беше влязъл в стаята. Носеше избеляла памучна риза и джинси — изглеждаше толкова различен в цивилно облекло. Спокоен, някак си по-свеж. Усмихна й се и усмивката му премина през нея като лек пламък.

* * *

Като правило, телохранителите сядаха в ресторантите, внимателно изучаваха цялото меню, дъвчеха храната така, като че ли всеки залък щеше да им бъде последен. Босовете им имаха пълно доверие и бяха убедени, че телохранителите им знаят не само какво става около тях, но и какво им влиза в гърлата. Доменико Чечети не хранеше подобни илюзии. Докато тихо разговаряше с Джак, двамата му бодигардове бяха заели позиции отпред и отзад, така че да наблюдават дали някой от списъка на Чечети не се храни именно в този ресторант и именно по това време.

Доменико беше убеден, че няма да бъде убит от човек извън бизнеса. Той познаваше всички професионални убийци. Малка беше вероятността да се сключи договор за главата му с някой непознат. Но все пак съществуваше. Ето защо той често сменяше координатите си, никога не се хранеше два пъти в един и същи ресторант, не сядаше на една и съща маса. Винаги седеше с гръб към стената, за да има поглед върху цялото помещение. Усещаше, когато някой го наблюдава.

Срещу него бяха правени три опита за покушение. Вродената му хитрост го беше спасявала. Остана жив, защото не се предоверяваше на бодигардовете си. Тяхната задача беше само да му подадат ясен сигнал.

Тази вечер не се безпокоеше за собствената си сигурност, а за сигурността на Джак. Ставаше все по-ясно, че отношението на Анджело към брат му се ожесточава и може да излезе извън всякакъв контрол.

Доменико Чечети напомни на Джак колкото се може по-деликатно за необходимостта от засилена бдителност, тъй като не желаеше да се намесва в семейните вражди повече от необходимото.

— Две горили, които да ме следват неотлъчно из Вашингтон — това не е точно имиджът, който бих желал да си изградя. Във всеки случай Индия ще е против. Слушай, на нея й е трудно. Била е изнасилена във фризьорския салон, после Анджело й изкара акъла, като й изпрати снимката на убития Луиджи, а накрая Съни отваря голямата си глупава уста да й наприказва куп неща.

Начинът, по който се изразяваше Джак, караше хората да мислят, че слушат Уилям Бъкли младши. Но само десет минути разговор за семейния бизнес с Доменико Чечети — и Джак започваше да звучи като герой от долнопробен филм. Джак разхлаби вратовръзката си. Къде ги намира Доменико тези ресторанти? Мястото беше като запечатана пещера, осветявана от светкавиците на десетки фотоапарати.

— Климатичната инсталация не работи — обясни Доменико.

Джак откопча горното копче на ризата си.

— Ще се разправям със Съни. Знам, че е намислил нещо, и имам намерение да разбера какво е то. Така ще го оправя, че това ще му е последният номер.

— Искаш ли аз да се погрижа за това? — попита Доменико.

— Не. Това си е моя работа. Ти чу ли за това?

— Чух. Сещам се, че Съни вършеше много работа за Анджело.

— Ъхъ. — Джак се огледа за келнер. Господи, те бяха само двама и изглеждаха на осемдесет.

Доменико внимателно набучи на вилицата си един макарон:

— Слушай, Джак. Искам да поговорим за Анджело. Той е луд…

— Наистина е луд. Бандит. Когато става дума за по-големия ми брат, не мога да не се съглася с Индия. Той е идеален за уличен бизнес, разбира го. Иначе тестът му за интелигентност е около осем точки.

— Той е луд по въпроса за наследника — продължи Доменико, — това го гризе отвътре.

— Е, кое е новото?

— Новото е, че иска да те убие.

Джак вдигна поглед:

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам. — В рядък изблик на чувства Доменико мяташе огромни количества макарони в устата си, като дъвчеше ожесточено. — Това е важно, Джак — каза той, щом успя да проговори. — Вслушай се в съвета ми и си пази гърба.

— Знаех, че Анджело е шибан… — промърмори Джак, внезапно изгубил всякакъв интерес към храната. — Но да посяга на член от собственото си семейство…!

— Веднъж ти ми каза някои неща за Анджело, които смяташе, че трябва да знам. — Доменико извади плик от джоба си и го подаде на Джак. — Прочети го по-късно. Това е писмо от Бърни Лоб за Анджело. Никой не го е чел. Направи каквото е необходимо.

* * *

Джак се отнасяше с презрение към Бърни Лоб до момента, в който отвори плика и започна да чете писмото. Ясно беше, че Анджело и Бърни имат любовна връзка. Джак подозираше, но винаги бе смятал, че сексуалните проблеми на Анджело не го интересуват. Анджело беше свободен да прави каквото иска в личния си живот. Джак имаше либерални разбирания.

От изненада Джак остана с отворена уста. Върна се към началото на писмото, за да разбере какво всъщност четеше. В усилията си да възстанови предишната си позиция, Бърни започваше с ласкателства, после следваше (а почеркът ставаше отчаяно разкривен, когато Бърни изброяваше греховете на Анджело към него) поток от обвинения, обиди, псувни, които накрая преминаваха в заплахи. Беше гротескно, като подслушване на разправия за най-интимни неща.

Джак нямаше представа за причината. Бърни внимателно беше избегнал фактите. Нищо, нито намек за някаква операция или сделка, нищо, което би могло да докара смъртна присъда, макар че съдържанието на писмото можеше да има ефект на бомба със закъснител, ако попаднеше не там, където трябва. Джак се засмя демонично при мисълта, че притежава това писмо.

Преди да прочете писмото, Анджело и Бърни Лоб не бяха в центъра на вниманието му, но сега ги чувстваше като трън в очите.

На Джак му беше ясно защо Доменико Чечети не беше осведомил боса. Цялата тази история щеше да убие стареца. Босът разбираше, че Анджело не е подходящ да оглави следващото поколение на фамилията, но все пак той беше негова кръв, негов син. Анджело чукаше Бърни Лоб — едно смрадливо лайно от покрайнините, което забогатя благодарение на тяхната фамилия, защото майка му се беше хвърлила в краката на Кончита с някаква сълзлива история, те се трогнаха и измислиха работа за сина й. Сега Бърни правеше за една седмица повече пари, отколкото цялото му семейство от шест братя и сестри за една година.

Босът не очакваше благодарност. Това, което очакваше, беше преданост. Предателството го съсипваше. Джак погледна писмото и разбра, че трябва да действа. Прибра плика. Необходимо беше да провери някои неща, така че когато бъде готов за действие, да се справи и с двамата наведнъж с един решителен, последен удар.