Джейн Робъртс
Кървава афера (24)

Глава двадесет и четвърта

Свещеникът водеше процесията. Непосредствено след колата със затворения ковчег вървеше Салваторе Колтели, а до него — Индия. След тях се нареждаха останалите опечалени.

Под поривите на студения пронизващ вятър на гробището свещеникът четеше молитва и малката група членове на семейството повтаряха след него. После свещеникът затвори молитвеника.

Индия наблюдаваше как спускат простия ковчег в гроба. Спомни си откровената омраза, с която я бе погледнал Анджело през масата, усещането, че ако той можеше, би я издухал надалече като някаква прашинка.

„Мир на праха: не на моя прах, Анджело — на твоя.“

Тя вдишваше свежия въздух. На лицето й бе изписана сила и упоритост: беше оцеляла, щеше да оцелее. И като си мислеше това, тя усещаше студената сила на мъжа, застанал до нея — шефа на престъпниците, нейния свекър.

* * *

— Що за тъпи въпроси ми задавате? — възкликна Джак. — Мога да си движа пръстите.

— Добре, движете ги тогава — заповяда хирургът.

— Чувствам ги. Движа ги.

Ед Мартин поклати глава и записа нещо в бележника си. След това извади карфица, която бе забодена зад ревера на лекарската му престилка.

— Кажете ми дали усещате това?

Джак започна да се нервира:

— И какво очаквате?

— Не усещате ли, че ви бода?

Джак не усещаше. Нищо не усещаше.

Той каза със студено достойнство:

— Няма ли да престанете? Да не съм игленик!

* * *

След погребението Кончита се качи в колата на Том и Бетси, за да се върне обратно в къщата, а Индия седеше до Салваторе на задната седалка в изработеното по поръчка, бронирано волво. Самата кола бе съвсем обикновена на вид, докато човек не надникнеше в задната й част. Кожените седалки — цвят „бича кръв“, бяха достатъчно широки, за да дадат възможност на боса да се отпусне в старомоден комфорт. В средата сгъващата се облегалка за ръката беше с бутони, от които се контролираше аларменото устройство, вратите и прозорците, вземайки превес над командите на шофьора в случай на необходимост. Отляво, зад преградното стъкло, имаше няколко екрана, стереоуредба и барче с напитки.

Салваторе натисна едно копче и се издигна малка масичка, абсолютно равна. На нея имаше пъзел. Босът обясни на Индия, че пъзелите му помагат да се съсредоточи върху проблемите си, а едновременно с това му дават възможност да се отпусне, което от своя страна понижавало кръвното му налягане.

Той докосна някакво копче с известно съжаление и масичката се прибра.

— Тежко време, Индия — въздъхна той.

Тя се съгласи и отказа питието, което й предложи, когато барчето бавно се показа.

Барчето изчезна.

Индия зачака, знаейки великолепно, че трябва да има някаква причина, поради която е била поканена в това вътрешно светилище, което бащата на Джак споделяше с толкова малко хора. Дали пък нямаше нещо общо с властта? Анджело ги беше напуснал (тя беше готова да гори в ада, но не и да съжалява за него) и така бе изчезнал още един център на властта. Том се интересуваше само от своите експерименти върху животни, той нямаше воля за победа. Можеха да го налагат с бич, но, както и при конете, това нямаше да го направи победител. Босът разчиташе на Джак. А Джак, както вероятно баща му знаеше, разчиташе на нея. Може би за кратко, а после — зависи…

Всичко бе свързано с властта и за първи път тя си даваше сметка, че може да подходи от позиция на силата.

— Тази работа с отец… как му беше името?

— Фицджералд — каза Индия с чувството, че той знае много добре.

— А, да, отец Фицджералд. Много тъжно. — Той извърна глава към нея за първи път и я погледна със своите всяващи ужас очи.

— Да, така е, а проблемът, който той остави след себе си, е дори още по-тъжен. — Тя му се усмихна с една от най-искрените си и невинни усмивки. — Отец Фицджералд ми каза, че някой краде от църковните пари. Наистина — каза тя и кимна, а неговото изражение придоби войнствена добродетелност. Тогава тя очерта в общи линии плана си да вземе Центъра в свои ръце — с позволението на Църквата, естествено — и да ръководи новия Център за рехабилитация, като същевременно смяташе да даде възможност на Салваторе да го финансира сам… — За това ще са нужни много пари — продължи тя. — Освен това искам да основа един фонд за подпомагане на Дуейн. Иска ми се да го изпратим в колеж, след като го освободим.

— Дуейн?

Тя деликатно сложи ръка върху ръкава на палтото му. Удивителната крехкост на ръцете му (плътта под ноктите му бе съвсем синкава) я убеди, че здравето на стареца не е съвсем добро и тъй като е съпруга на Джак, той иска да я види щастлива. Тя му се усмихна.

— О, трябва да ти разкажа за Дуейн. Той има нужда от нашата помощ. — Тя продължи да разказва за каква помощ става въпрос.

— Може би се нагърбваш с прекалено много неща — промърмори босът, без да е много убеден в това, което казва.

„Устните му също са синкави — забеляза Индия. — Проблеми със сърцето.“

— Не, това е идея на Джак. Преди да се случи… — Тя доближи носната кърпичка до носа си.

— Да, да, но…

— Джак ме считаше за партньор в истинския смисъл на думата. Той развиваше пред мен много от своите идеи и планове. Неговите намерения… — Индия не можа да продължи по-нататък, но успя все пак да се овладее. — Когато се случи това ужасно нещо, отидох да видя Ричард Кенеди и Том Уинтър. Том е личният адвокат на Джак, както знаеш. — Той бе личният адвокат на Джак по гражданските дела. Индия беше сигурна, че имаше адвокат по криминалните дела — уличен боец, готов да се бори вместо Джак в случай на нужда. — Накарах ги да ми изготвят пълномощно. Джак искаше да имам право да действам от негово име — ако възникне такава необходимост. Вчера Джак го подписа. Зная, че ако нещо стане с Джак, той би искал аз да продължа… — Очите й зад воалетката на елегантната й шапчица се напълниха със сълзи. — Ужасно е да се помисли, но Джак е в много тежко състояние, както добре знаеш, и в такъв случай е необходимо, не мислиш ли? — Индия погледна встрани и се изсекна. — Тогава, когато го видях да лежи в своята собствена кръв, тогава си дадох сметка колко е преходно всичко, колко е смъртоносен куршумът. Колко мимолетен е животът! Това ме накара да си помисля, че може аз да съм следващата, но преди да умра, искам да съм сигурна, че съм направила това, което ми поръча Джак.

— Заповядай моята кърпичка, Индия. Нека размисля върху това, което ми каза. Да поговорим сега как смяташ да ръководиш Центъра.

* * *

Никога през живота си Джак не бе боледувал. Сега около него се тълпяха доктори от всички страни с игли и фенерчета, ръчкаха го и го почукваха с гумени чукчета. Вкарваха го под сложни машини, инжектираха оцветители в нервите и артериите му, за да могат да направят снимки. Това все повече го потискаше.

— Доктор Мартин казва, че са засегнати нервите и ще е нужно повече време да се възстановят. Той смята, че имаш големи шансове пак да проходиш — каза Индия.

Тя бе до леглото на Джак на петия ден от операцията, след като сестрите бяха извадили тръбичките от носа му и той седеше облегнат на възглавниците, чист и избръснат. От външната апаратура бе останала само системата за венозно подхранване и дренажът, който излизаше от коремната му кухина и водеше в една стъкленица под леглото, която сестрите наблюдаваха така редовно, както и равномерните капки, които се стичаха в ръката му.

Джак подигравателно се засмя. Той никак не вярваше на това „твоят хирург казва“. При него бяха идвали всички — от главния невролог до най-обикновения интернист — и всеки изказваше различно мнение.

— Не биваше да се опитваш да ме спасиш. Трябваше да оставиш онова копеле да ме убие — каза той на Индия.

— Джак, ти просто не знаеш какво говориш — отвърна Индия, разстроена.

— Извинявай, извинявай. Но нямам намерение да прекарам живота си в някаква гадна инвалидна количка.

Индия искаше да му каже за предложението на Салваторе, но когато спомена за погребението на Анджело, той ядно я прекъсна:

— Онзи лайнар ли? Дано се пече в ада.

Джак не се интересуваше от нищо. Беше раздразнителен, саркастичен, потиснат, капризен и изплашен. В моментите, когато не проклинаше съдбата си, той набелязваше хората, които вероятно имат намерение да го убият. По-голямата част от времето нямаше представа с кого разговаря. Приемаше за даденост, че Индия ще седи непрекъснато до леглото му. Сякаш забравяше, че я бе оставил да контролира изцяло неговите дела. Индия реши, че сега не е моментът да му каже, че се е записала в съкратен курс по компютърна грамотност и че прекарва по-голяма част от времето си в неговия офис. Джак бе изпаднал в такова отчаяние, в каквото можеше да изпадне болен на смъртно легло.

— Един миг невнимание — и някакво копеле за малко да ме премахне от лицето на земята — съскаше той, после го обхващаше самосъжаление: — Мамка му, защо не си свърши работата както трябва!

Беше много потискащо.

След като отиде в банката и депозира тлъстия чек, който Салваторе й написа, Индия се прибра вкъщи и избухна в плач. После се съвзе и започна да работи на новия си компютър. Имаше много упражнения за домашно.

На следващата сутрин във вестниците писаха за труп, намерен във фризера на едно заведение за палачинки в Ню Йорк. Смяташе се, че мъжът е умрял при подозрителни обстоятелства, и по случая се започваше следствие.