Тур Хейердал
Аку-Аку (9) (Тайната на Великденския остров)

Глава VIII
В тайните пещери на Великденския остров

Една вечер по залез-слънце Ласарус и аз яздехме един до друг по древния тревист път, който водеше от каменоделната в Рано Рараку към лагера в Анакена. Зад нас вулканът блестеше, огрян от червените лъчи на вечерното слънце, а пред нас се простираше каменистата равнина, по която сенките бяха започнали да се удължават. Вечерната тишина беше обгърнала морето и небето — накъдето и да погледнехме, всичко излъчваше спокойствие. Само две безформени карикатури на ездачи — нашите сенки — ни следяха и повтаряха всяко наше движение. Отново ми се стори, че яздим сами по луната.

Спрях коня и се огледах: странните сенки изведнъж бяха станали три. Някакъв непознат ездач беше се появил близо зад нас. Той седеше на коня си, мършав и блед, и се взираше в нас с израз, мрачен като самата смърт. Без да продума, той спираше като сянка в същия миг, в който спирахме и ние, но щом като тръгнехме пак, третата сянка ни следваше. Имаше нещо загадъчно в този човек и в цялото му поведение.

Над клатещите се глави на конете Ласарус ми прошепна, че човекът, който ни следи, бил брат на клисаря. Онзи ден казал на Ласарус, че ако му намери работа при мен, бил готов да работи безплатно. Това направи човека още по-загадъчен за мен. Не изпитвах никакво желание да приема този мрачен ездач между най-близките си работници. Непрестанно чувствувах погледа му на врата си. Той не ни задминаваше, когато забавяхме хода си, а когато го ускорявахме, и той правеше същото. С ъгъла на окото си виждах паяковидната сянка на коня и на дългия ездач, която ни преследваше километър подир километър чак до лагера, където сенките на хората и палатките се сляха в една, след като слънцето залезе над рида и настъпи нощ.

Ласарус смяташе, че ездачът не е чул разговора ни. Бях казал, че в близко бъдеще ще е възможно да се намират тайните пещери и ходове на острова със специален апарат. Това направи много дълбоко впечатление на Ласарус. Докато яздехме, той ми показа няколко места, където ще има полза от такъв апарат, защото се предполагало, че отдолу има тайни пещери, чиито входове са забравени. Заяви ми тревожно, че човекът, който пръв донесе този апарат на острова, ще забогатее само като пообиколи между къщите на селото. Под селото към морето се простирала някаква тайна пещера, дълга около триста метра, която принадлежала на един от последните крале. Входът й се намирал край най-северните къщи. Човекът, който открил пещерата, изнесъл оттам няколко огромни остриета за копия, но нейните аку-аку го хапали и боли всяка нощ, докато най-сетне умрял.

Щом като излязох на другата сутрин от палатката си, пак видях бледия костелив човек. Той лежеше неподвижно в тревата точно пред палатката ми и се взираше в мен през въжената граница. Полицаите Николас и Касимиро отдавна бяха престанали да ни охраняват, защото от лагера никой вече не крадеше. През целия ден имах чувството, че мършавият човек ме следи отдалеч като вярно куче, без да има работа и без да продума.

Когато се стъмни отново и всички се прибрахме да спим в лагера, го зърнах седнал в мрака върху стената на храма пред палатката ми.

Тази нощ над острова се изсипа истински порой. Туземците бяха във възторг, защото водохранилищата в селото бяха съвършено пресъхнали и хората бяха започнали да търсят вода из пещерите и горе в голямото кратерно тресавище. А сега водата струеше поройно посред сухия сезон — за тях това беше признак за „късмет“. Но за нас в палатките то беше същински потоп. След като дъждът спря, от височината по изровения от джипа път се спусна разпенен шоколадовокафяв поток, който превърна пространството на лагера в езеро.

Събуди ме Анет, която викаше развълнувано на полинезийски:

— Гледай, мамо, гледай!

Тя сочеше възторжено гърненцето си, което плаваше във водата между походните легла. Но аз съвсем не се зарадвах, като видях куфарите и всичките ни вещи залети с вода. Навън течеше буйна, клокочеща река, а от всички палатки долиташе смесица от смях и ругатни. Покривът на кухненската палатка беше пропаднал, примусните печки бяха пълни като корита, а храната плаваше. Готвачът и домакинът стояха в супа от брашно и захар и разравяха пръстта с желязна пръчка, за да пробият канал към пясъка. Фотографът трупаше филмите и съоръженията в леглото си, а моряците изгребваха водата от своите палатки с канчета и кофи, сякаш се намираха на потъващ кораб.

Бързо отбихме останалата част на пороя, като изкопахме ров напреки на пътя и издигнахме насип. Сред цялото ни нещастие в този хаос дългоухите пристигнаха ликуващи от своята суха пещера, за да ме поздравят: ей това се казвало „късмет“! На острова сега дълго време щяло да има достатъчно вода за хората и животните. Капитанът доложи от кораба, че събрали няколко тона дъждовна вода: само за една нощ варелите за сладка вода се напълнили догоре. Ветровете се успокоиха след силния дъжд, който сложи край на непостоянното време от последните дни.

Но отсреща, в пещерата на дългоухите, лежеше един самотен човек и се гърчеше в страшни мъки. Бурята го изненадала тъкмо когато се прибирал от едно нощно посещение в своята семейна пещера, отгдето взел за пръв път камъни. Узнах това едва късно на другата вечер, когато лекарят и аз се върнахме след разговора с Естабан и жена му. Отдавна беше минало полунощ и преди да вляза в палатката си, се спрях за миг да погледам силуета на току-що изправения великан, който се открояваше на южното небе, осеяно с ярки звезди. Изведнъж Ласарус се появи в тъмнината и по сериозното му лице разбрах, че нещо не е в ред. Каза ми, че братът на клисаря — мършавият ездач — лежал на смъртно легло в пещерата на Хоту Матуа. Дали лекарят не може да дойде?

Повикахме лекаря тъкмо когато искаше да се мушне в спалния си чувал и тримата забързахме през равнината към пещерата. По пътя Ласарус ми разказа, че болният му признал, че има пещера. Предишната нощ ходил там и извадил няколко предмета, които сложил в една торба и ги скрил между скалите на рида над долината Анакена. Но рано на другата сутрин, когато се върнал в пещерата на Хоту-Матуа, изведнъж заболял. През деня състоянието му се влошило и сега лежал свит и се гърчел от страшни болки в стомаха. Казал на Ласарус къде е скрита торбата и го помолил да ми я донесе, ако самият той умре.

Навред из пещерата лежаха хора и се опитваха да заспят, а в дъното лежеше мършавият мъж; бледен, с хлътнали страни той приличаше на самата смърт, като се гърчеше от болки и стенеше задъхано. Всички гледаха ококорено, докато лекарят прегледа от всички страни костеливото му тяло и го натъпка с хапчета. През нощта пациентът се поуспокои и стана ясно, че болките и опасността са преминали. Когато най-сетне напуснахме пещерата, слабият човек се беше съвзел. Малко по-късно успял да излезе навън и да изчезне в мрака. Отишъл направо на рида, за да вземе торбата, а оттам се втурнал към своята пещера и нахвърлял предметите от торбата обратно по местата им. После се прибрал в селото облекчен, с празни ръце и разказал на приятелите си, че е бил на косъм от смъртта. А лекарят ми каза, че само имал силни колики.

Бледият брат на клисаря се яви и изчезна почти като падаща звезда, но поройният дъжд и излекуването на един умиращ направиха дълбоко впечатление на всичките му сънародници в пещерата. Когато призори се завърнах в палатката си, върху леглото ми лежеше голяма озъбена глава — главата на някакъв звяр, голям колкото лъв или пума. Запалих клечка кибрит, за да се озърна в трептящия й пламък, и видях, че Ивон е будна. Тя ми пошушна, че дошъл някакъв островитянин и бутнал голямата глава през отвора на палатката. Сторило й се, че е най-младият брат на кмета.

Оказа се, че е права. На следния ден дребният човек с мустаците и големите като на антилопа очи дойде при мен в палатката. Беше младият Атан със златното сърце, който намери първия кит заедно с кмета, Ласарус и мен. Ласарус, който вече се чувствуваше съвсем лишен от предразсъдъци, отдавна се мъчел да вдъхне смелост на малкия Атан. Атан открил на Ласарус, че и той има пещера. Дори му казал, че смята да поиска разрешение от най-големия си брат — кмета — да даде на сеньор Кон-Тики нещо от своята пещера.

След като Атан надзърна от палатката и се увери, че никой не подслушва, той отговори открито на въпросите ми и каза всичко, което знаеше. Бил чистокръвен дългоух. Те били четирима братя: най-възрастният — главата на семейството — бил кметът Педро Атан, после идвали Хуан Атан, Естебан Атан и накрая самият той — Атан Атан, който носел допълнително името Харе Кай Хива — на един далечен прадядо. Всеки от четиримата братя получил от богатия си баща по една пещера. Атан, като най-млад, имал най-малката пещера с шестдесет скулптури. Освен това, като най-млад, той нямал нищо общо с пещерите на братята си, но те можели да разполагат с неговата. Атан получил пещерата от своя баща, баща му от Мариа Мата Поепое, която я наследила от Атамо Уху, а той, от своя страна — от Харе Кай Хива, който бил направил скулптурите. Познах името Харе Кай Хива от родословното дърво на кмета — той бил потомък по права линия на единствения оживял дългоух — Ороройна.

Попитах Атан какво представлява голямата глава, а той ми отговори доста колебливо, че това било морж. Тия животни понякога се появяват край брега на острова. Изтъкнах му, че моржовете нямат уши. Той се съгласи, но каза, че по времето на Харе Кай Хива може би са съществували друг вид моржове.

Атан се разтревожи дълбоко при мисълта, че някой ден хората ще могат да намерят пещерата му с някаква машина. Казал му го Ласарус. Ако братята му разрешат, щял да се отърве от всичко това, защото бил добър християнин и смятал, че ще е най-добре отговорността да се прехвърли на някой сигурен музей.

Атан Атан беше простичък и чистосърдечен и не беше много трудно да му се повлияе. Той сам бе видял предостатъчно и не беше нужно да го убеждавам повече. Три дни по-късно ме покани да го посетя в малката му колиба в покрайнините на селото. Когато отидох, той ми довери шепнешком, че старата му леля Таху-таху и двамата му братя Педро и Хуан разрешили да ми преотстъпи пещерата. Оставал само още един брат — Естебан Атан — и трябвало да му помогна да го убеди. Атан се прокрадна до съседната колиба, за да повика брат си, а аз останах да го чакам сам до горящата свещ.

Веднага забелязах, че това е човек, когото още не съм виждал. Той беше единственият от четиримата братя, който не беше работил при мен. Атан простодушие ми довери, че брат му бил предводителят на онази група, която си построила лодка и се канела да бяга към Таити, когато експедиционният кораб вече няма да е там, за да бди над тях. Новодошлият изглеждаше доста смутен, но призна, че това е вярно. Никога не бил пътувал по море, но от стари островитяни научил всичко за звездите и знаел как да налучка пътя си през океана.

Значи това беше новият селски предводител, който щеше да отплава за Таити. Беше необичайно красив мъж на около тридесет години, с тесни волеви устни, откровен поглед и добро държане. Както и у другите му братя, във външността му нямаше нищо туземско. Би останал незабелязан по всички улици в Северна Европа. А беше истински дългоух — пряк потомък на Ороройна.

Естебан Атан, селският предводител, беше любознателен човек. Заразпитва ме за курса на сала „Кон-Тики“ и за външния свят отвъд хоризонта. Нощта понапредна, докато младият Атан успя да прехвърли разговора върху семейства и пещери, но всичко мина много гладко. Късно през нощта ми разкриха, че в пещерата на селския предводител имало около сто скулптури. По-рано между тях се намирало и едно гърне от ипу маенго, но този малък съд с цвят на кафе се счупил. Най-ценното му съкровище била някаква „книга“, чиито страници били изписани с ронго-ронго. Освен него никой на острова не я бил виждал. Казаха ми също, че старата леля Таху-таху била пазителка на семейните пещери: тя падала малко магьосница и си имала работа с дявола. Притежавала някаква забележителна пещера, която сигурно щял да наследи братовчед им. Старата Таху-таху изпитваше добри чувства към мен, защото веднъж й дадох цигари и черен плат за рокля, когато дойде в Анакена, за да танцува за „късмет“ пред хората в пещерата на Хоту Матуа.

След няколко дни започнаха да се случват най-различни неща. Първо в лагера достигнаха слухове, че малкият Атан изведнъж получил отравяне на кръвта и лежал в селската болница. Сърцето ми замря. Положително щеше да си помисли, че това е наказание, задето е взел зверската глава от пещерата си. Скоро след това Ласарус донесе новината, че селският лекар разрязал пръста на Атан. Той имал „късмет“, защото всичко минало успешно. А след това дойде вест, чийто скрит смисъл беше, че Атан ме очаква в своята колиба. За да привлека колкото е възможно по-малко внимание, късно вечерта отидох с джипа до църквата и влязох да видя отец Себастиан. Той пламна от възторг, като чу какво предстои. Най-горещото му желание било да види някоя от тайните пещери, за които чувал толкова много слухове и които вече смятал за загубени. Той разбираше, че в качеството си на свещеник не може да дойде с нас, но ме накара да му обещая, че щом видя нещо, ще му го съобщя. Каза ми да вляза и да го събудя по всяко време на нощта.

От къщата на отец Себастиан до дома на Атан вървях в пълен мрак по една скалиста пътека, налучквайки пътя покрай някакъв зид. Намерих портичката, влязох и почуках на ниската дървена врата. С превързана ръка Атан отвори предпазливо вратата и аз се вмъкнах вътре. Той затвори внимателно вратата подире ми и седнахме един срещу друг до малката масичка, върху която гореше свещ. Атан дръпна една кърпа и откри на масата пред нас ухилен череп. Черепът беше направен от лава твърде реалистично, с оголени зъби и челюсти. На местата на очите и ноздрите имаше дълбоки тъмни дупки, а на темето — две особени чашковидни кухини, големи колкото нокът на палец.

— Това е за теб — каза Атан, като посочи черепа. — Ето ключа на пещерата. Сега тя е твоя.

Бях толкова изненадан, че не знаех какво да направя, но малкият Атан се вълнуваше поне толкова, колкото се вълнувах и аз. Преди да изрека нещо глупаво, той посочи двете малки кухини на черепа и ми каза поверително, че по-рано били пълни със стритите на прах кости на някакво аку-аку, което би убило всеки, който се докосне до този „ключ“. Но старата леля Таху-таху ходила в пещерата и почистила така внимателно костното брашно, че можело да бъда съвсем спокоен. През цялото време Атан наричаше каменния череп „ключ“. Каза ми да го държа под леглото си, докато отидем в пещерата, което щяло да стане след два дни. Тогава трябвало да взема „ключа“ със себе си.

Никога няма да забравя вида на Атан в трепкащата светлина на свещта до сивия череп; потръпнах вътрешно когато видях как сянката ми и аз хванахме хилещия се каменен „ключ“, който сега беше мой. Светлината и гласовете ни бяха толкова слаби, че едвам стигаха до стените, но отвън се чуваше тропотът на конски копита — самотни ездачи минаваха по уличката. Винаги ме озадачаваше голямото нощно движение из селото.

Атан ме помоли да го поканим на специална гощавка в деня, определен за нощното ни посещение в пещерата. Това било курандо^[1] за „късмет“, каза той. Поисках да ми разреши да взема със себе си някой приятел. Отпърво той дълго се двоуми, но след това се сети, че след като пещерата е моя, ако бездруго ще я изпразвам, присъствието на друг човек няма да причини голяма вреда. Олекна му, като предложих Ед, защото брат му Хуан работил с Ед при Оронго и му казал, че е добър човек. Но три било нещастно число, та Атан пожела да вземе и брат си Естебан, селския предводител. Най-сетне успях да включа и фотографа, но тогава Атан поиска да вземе още един от своите хора, за да бъдем шестима, понеже две, четири и шест били щастливи числа. Помоли ме обаче да не вземаме повече хора, защото, без да искаме, можело да разсърдим пещерното аку-аку.

Настъпи великият ден. Нашият капитан отиде с джипа в селото, за да вземе Атан, брат му — селския предводител и един техен млад приятел, Енрике Теао, който през цялото време беше работил в групата дългоухи на кмета. Когато пристигнаха, вечерята беше привършила и останахме насаме в палатката-столова, където домакинът им поднесе обикновените студени закуски. Селският предводител ме замоли кротко да дам днес по един малък подарък за „късмет“ на брат Атан и на леля Таху-таху, която се съгласила с прехвърлянето на пещерата. Тя дори отишла рано сутринта при пещерата и изпекла близо до входа една кокошка за пещерното аку-аку.

Когато седнахме около масата, туземците най-напред се прекръстиха и промълвиха кратка благодарствена молитва. След това Атан ме погледна невинно и каза, че това било „otra cosa aparte“ — „отделно нещо“. После се протегна през масата към нас и прошепна, че преди да започнем да ядем, всички трябва да кажем високо на полинезийски:

— Аз съм дългоух от Норвегия. Ям от земното огнище на норвежките дългоухи.

След като всеки беше казал това, останалите разговори се водиха шепнешком. Едва по-късно разбрах, че гощавката беше в чест на нашите аку-аку, които уведомявахме по този начин за своята връзка. Атан се беше отрекъл от предишното си убеждение, че първоначалното население на острова произхожда от Австрия. Не само той, а и всички останали дългоухи сега бяха твърдо убедени, че тяхното племе е дошло от Норвегия. На борда на нашия кораб имаше един едър моряк с огненочервени коси, когото сочеха в подкрепа на тази теория. Та сега по време на обредното курандо нашите аку-аку бяха посветени в това доста сложно родство.

Ед влезе в палатката с някакво известие за мен и аз попитах дали не може и той да участвува в гощавката за „късмет“, тъй като също ще посети пещерата заедно с нас. Тогава Ед с разлатия си американски акцент трябваше да каже на полинезийски, че е дългоух от Норвегия и че яде от земното огнище на норвежките дългоухи. После яденето продължи. Всички трябваше да бъдем много сериозни и да говорим шепнешком. Разговорът за призраци и пещери беше за нас толкова чужд, колкото бяха студените закуски за нашите гости. Атан загребваше обилно масло с ножа за сирене и слагаше лимонените резенки върху хляба вместо в чая си, но въпреки това яденето им беше вкусно и те му се наслаждаваха. След като тримата островитяни се нахраниха, отидоха да си починат в една празна палатка. До потеглянето за тайната мисия оставаше още доста време.

Два часа след като се стъмни, Атан дойде и ми каза, че може да тръгнем. Беше мрачен и тържествен и явно смяташе предстоящото прехвърляне на пещерата за сериозно събитие. Когато влязох в палатката си, за да се сбогувам с Ивон и да извадя ухиления череп от една пощенска торба под леглото си, имах чувството, че поемам на дълго и странно пътешествие. Нямах понятие как трябва да употребя този магически ключ, пък и никой не можеше да ми каже. Като оставим настрана притежателите на тайни семейни пещери, аз бях първият, който държеше такъв камък в ръцете си. Ивон ми даде една чанта от SAS^[2], пълна с подаръци за баба Таху-таху, а после излязох в нощта, за да кажа на Ед и фотографа, че можем да тръгваме.

Щяхме да минем с джипа покрай самотната овцеферма във Ваитеа на високото плато сред острова, а от едно определено място между нея и селото щяхме да продължим пеша до пещерата. За маскировка напълнихме задната част на джипа с вързопи пране и капитанът ни откара до Ваитеа. Тук той предаде прането на Аналола — туземната домакинка на овцефермата. Тя се беше наела да пере цялото ни пране заедно с няколко свои приятелки, понеже там се намираше единствената чешма на острова. Водата беше прокарана по тръби от обраслото кратерно езеро на Рано Арои.

След това седна на кормилото фотографът и продължи с тримата островитяни, Ед и мене. Когато тръгнахме, блестяха звездите, но сега заваля. Атан, който седеше тържествено върху кутията за инструменти между фотографа и мен, изглеждаше неспокоен и започна да ми шепне, че се нуждаем от малко „късмет“. Селският капитан промълви на Ед с извънредно мрачен глас, че вятърът като че ли изменя посоката си. Понеже бяха много напрегнати тази вечер, не можех да преценя със сигурност дали туземците се тревожат от нещо определено или са просто потиснати от сериозността на събитието. Опасявах се да не се случи нещо, което би ги накарало да се изплъзнат в последната минута. Случката с брата на клисаря беше още много прясна в паметта ми.

На задната седалка Ед и двамата островитяни вече не си разменяха нито дума. Фотографът на кормилото мълчеше по необходимост. Не разбираше нито испански, нито полинезийски и разговаряше с туземците само чрез ръкомахания. Внезапно той спря джипа, изскочи навън и заразглежда колелата, а братята Атан с ужас попитаха какво се е случило. Опитах се да ги успокоя, като им казах, че всичко е наред. Двамата явно бяха в страшно нервно напрежение и само търсеха разни предвещания и признаци. Самият аз също почти изпаднах в паника при мисълта, че джипът може да се повреди. А фотографът, незапознат с нашия разговор, започна оживено да жестикулира и обясняваше тревожно, че се съмнява да не би моторът да работи само на три цилиндъра. Но джипът продължи да подскача по дълбоко изровения криволичещ коловоз, а звездите отново затрепкаха над нас между гонещите се облаци. Двамата братя все още седяха като на тръни и видимо нервничеха. Когато стигнахме до мястото, където трябваше да спрем, Атан изведнъж измени програмата. По-добре било да продължим до Хангароа и да почакаме в неговата къща, докато заспи цялото село.

Близо до селото той пак промени решението си: неговото аку-аку казало, че трябва да отидем в къщата на брат му вместо в неговата. Прекосихме селото със запалени фарове, завихме към брега пред църквата и продължихме малко на север край някакъв зид. Там трябваше да загасим фаровете и да спрем. Енлике Теао остана да пази джипа, а всички останали се прехвърлихме през зида и пресякохме някакво каменисто поле под ръмящия дъжд. Дребни леки късчета лава бяха посипани така нагъсто по земята, че беше трудно да се ходи, и Атан предложи рамото си на фотографа — най-възрастния от всички ни, — за да не би да си изкълчи крак или да падне. Той неколкократно пошепнал на Ед, че приятелите му можели безопасно да минават през неговите земи, понеже имал добро сърце. Затова неговото аку-аку се грижело да не се случи нещо на хората, които прекосявали земите му. Добави простосърдечно, че винаги бил добър към другите: давал храна на хора, които нямали, и изслушвал онези, които търсят помощ. Та затуй неговото аку-аку било доволно от него.

Насред каменното поле стоеше малка белосана къщурка. Селският предводител дълго и предпазливо тропа по прозореца и вратата, докато успя да събуди жена си. Най-сетне вратата бе отворена от една просто очарователна вахине — сериозна млада жена на около тридесет години с почти дива красота, чиито смолисточерни коси обгръщаха прекрасното и тяло. Въпреки цялата си семейна гордост, селският предводител си беше избрал между късоухите достойна съпруга — истинско чедо на Южното море.

До една малка маса в средата на стаята стояха две пейки. Красавицата, която се плъзгаше около нас безмълвно като сянка, сложи късче свещ върху масата. Селският предводител изчезна за малко в съседната стая и се върна с книжна циментова торба, от която внимателно извади дебела тетрадки без корици и я сложи пред нас в светлината на свещта.

Тетрадката е била предназначена за децата в чилийските училища, но бе използувана за съвсем друга цел. Листовете й бяха пожълтели. Страниците бяха покрити с езическите знаци ронго-ронго: малки, чисто нарисувани фигури на птицехора, демони и други странни символи — така добре известното ни тайнствено картинно писмо на Великденския остров. Обръщайки страниците, видяхме, че някои са изписани само с неразгадаеми редове от йероглифи, а в други думите са подредени като в речник. Символите ронго-ронго бяха наредени в спретната колонка на лявата страна на страницата, а отдясно на всеки знак беше вписано с доста наивни латински букви полинезийското му значение на диалекта на Великденския остров.

Седяхме около свещта и гледахме неми от учудване избледнялата книга ронго-ронго. Това явно не беше блъф, устроен от селския предводител, а също така явно беше, че ако лицето, което е написало тези загадъчни знаци, е познавало тайната на писмото ронго-ронго, то тази простичка тетрадка без корици притежава огромна стойност и разкрива неподозирани възможности за разгадаване на древното картинно писмо на Великденския остров.

Забелязах, че на една от страниците пише 1936, и попитах селския предводител откъде е взел тази хубава тетрадка. Отговори ми, че неговият баща му я дал, една година преди да умре. Баща му не знаел да пише нито ронго-ронго, нито модерни букви, но казал на сина си, че въпреки това той е изписал тетрадката: преписал внимателно една по-стара тетрадка, която вече се разпадала, а тя била съставена от неговия баща. Дядото на селския предводител бил учен човек, който знаел да изрязва ронго-ронго върху дървени плочки и да пее текста. По онова време на острова още живеели хора, които се научили да пишат модерни букви, когато били завлечени в Перу като роби. Един от тях помогнал на стария познавач на ронго-ронго да запише свещеното значение на древните знаци, за да не се забрави напълно, тъй като почти всички останали познавачи умрели по време на робството.

Атан и жената на селския предводител не бяха по-малко изненадани от нас, като видяха тетрадката, а притежателят й гордо ни довери, че досега не бил я показвал никому. Държал я в циментовата торба в пещерата и я вадел само от време на време, когато искал да мисли за баща си. Решил да я препише, преди тетрадката да се разкъса, но установил, че да се препишат всичките мънички фигурки от четиридесетте страници на тетрадката е ужасно трудна задача. Предложих му да даде тетрадката на нашия фотограф, който да му направи точно фотокопие, и след като дълго се двоуми, той неохотно се съгласи^[3].

Според местните понятия беше станало късно и аз попитах дали няма скоро да тръгваме. Селският предводител отговори, че още нямало нужда да тръгваме: той щял да разбере, когато стане единадесет часа, защото по това време винаги мучала една крава. Не чух кравата, но малко по-късно потеглихме, а чернокосата вахине ни изпрати до вратата със свещта. Атан отново внимателно помогна на фотографа да прекоси каменистото поле и скоро стигнахме до джипа, където заварихме нашия пазач Енлике дълбоко заспал над кормилото. Разтърсихме го и продължихме с джипа на север по черния път, който водеше към лагера за прокажени. След малко свихме към вътрешността на острова по някаква пътечка за добитък. Нощта беше тъмна, а път изобщо нямаше. Атан седеше през цялото време като регулировчик с протегната напред ръка и сочеше посоката през неравната местност. Единственото, което напомняше за болестта му, беше един бял парцал, вързан около показалеца му — извънредно подходящ, за да сочи с него пътя през нощта.

След като пътувахме половин час и оставихме вдясно зад себе си Пуна Пау с каменоделната за възли, Атан ни направи знак да спрем и да слезем от джипа. Слязохме шестимата и протегнахме краката си, схванати от друсането по пътя. Далеч зад нас лежеше селото — тъмно и смълчано. Не пръскаше вече и звездите отново превзеха небето. Селският предводител погледна нагоре и прошепна, че имаме „късмет“, защото дъждът спрял. Ед и аз бяхме поразени от тази странна забележка на един жител на Великденския остров, защото по средата на сухия сезон всяко преваляване се посрещаше от островитяните с радост — безразлично къде се намираха и с какво се занимаваха. Малкият Атан добави трескаво, че положително всичко ще мине добре, защото леля Таху-таху имала много силна мана. Тя не само му казала как да постъпи, но освен това лично приготвила земното огнище до пещерата.

Преди да тръгнем, трябваше да се прекатерим през висока стена от натрупани камъни. На това място Атан пое всички принадлежности на фотографа, а и самия него почти пренесе през препятствието. Треперех от страх да не би някой да падне и да повлече подире си горните камъни на стената, защото това положително щеше да се изтълкува като лошо предзнаменование. От другата страна попаднахме на тясна пътечка. Помолиха ме да вървя напред и да осветявам предпазливо земята с фенерчето си, но след малко трябваше да спра, защото проклетата батерия пак отказа да работи. Двамата братя се изплашиха много и ме попитаха нервно какво се е случило. Опитах се да ги успокоя и след като човърках фенерчето, докато пак замъждука, продължих нататък. Но братята бяха видимо разтревожени и най-сетне фотографът тайничко ми подаде своето фенерче, та можах да продължа както преди.

Пътечката криволичеше през някаква царевична нива, пресечена от открити сипеи, и ни отведе в местност, която — както Атан по-късно ми каза — се наричаше Матамеа. Това е названието, дадено от островитяните на планетата Марс. През цялото време се опитвах да запазя чувството си за ориентация, но вън от светлия кръг, в който насочвах стъпките си, беше толкова тъмно, че различавах само силуетите на три заоблени хълма, очертани на звездното небе — единият точно пред нас, а другите два вдясно.

Странна беше тази нощна разходка на шестима безмълвни мъже — някаква нелепа смесица на минало и настояще. Вървях напред, метнал през рамо чантата от SAS, в която лежеше скъпоценната тетрадка ронго-ронго на селския предводител, а в една куриерска чанта на Норвежкото кралско министерство на външните работи носех ухиления череп, който ми даде Атан. Зад мен вървяха един подир друг останалите и носеха фотографските съоръжения и празни картонени кутии. Бяхме стигнали до една ливада, покрита с висока суха, пожълтяла трева. Атан прошепна, че трябва да спрем, и ме помоли да загася фенерчето.

Брат му, селският предводител, излезе около петдесет метра вляво от строя и застана гърбом към нас сред високата трева. Той издигна глас и заговори сдържано на полинезийски. Гласът му се понесе в нощта със странна яснота — говореше много мелодично и овладяно, но не много високо. Сред тревата нямаше жива душа, към която да се обърне. На звездното небе ясно се очертаваше самотният силует на гърба му. Атан ми прошепна възбудено, че брат му говори на всички аку-аку в околността, за да ни осигури успех. Когато селският предводител се върна при нас, ни казаха, че след като напуснем пътечката, бива само да шепнем. Не трябвало да се усмихваме, а да бъдем сериозни. Пак ме помолиха да вървя напред — този път през високата трева, близо до мястото, където селският предводител беше произнесъл своя монолог.

Тревата пооредя и спряхме. Селският предводител клекна и разрови пясъка с ръце. Веднага се появи едно лъскаво зелено бананово листо и аз разбрах, че рано сутринта старата Таху-таху е идвала тук, за да приготви тъй нареченото уму — полинезийското земно огнище. Махнаха няколко пласта бананови листа — всеки по-кафяв от предишния, по-горещ и по-сочен. Най-сетне се появи бялото месо на една печена кокошка и три сладки картофа. Усетих силен, необикновен аромат. В нощта се разнесе неописуемо ухание, от което ни потекоха лигите.

Атан гледаше тревожно, докато отваряха земното огнище, а когато съдържанието му се оказа в пълна изправност, той се успокои. Земното огнище на Таху-таху беше сполучило: имахме „късмет“.

Всички клекнахме благоговейно около огнището, душейки странната миризма. Помолиха ме да откъсна трътката на кокошката и да я изям в присъствието на другите, като кажа високо една от магическите формули на Великденския остров: „Хекаи ите уму паре хаонга такапу Ханау еепе кай норуего“.

По-късно открих, че и самите островитяни трудно превеждат някои стари думи в това изречение; приблизителният му смисъл бил: „Сега ще ядем от това обредно земно огнище на норвежките дългоухи, за да получим «мана» и да влезем в пещерата“.

Братята все още нервничеха. Никога не съм се мъчил толкова да повторя, без да се запъна, едно трудно изречение, което разбирах само отчасти, а същевременно зоологическите ми познания за анатомията на една вързана, изкълчена кокошка бяха поставени на изпитание, докато напипах задната част на птицата. Забелязах, че главата и краката бяха оставени, но изкълчени, а човката на птицата беше отрязана до корена. Спомних си, че кметът ми разказа веднъж как човек можел да убие врага си, като направи някакво заклинание с птича човка.

Откъснах трътката, сложих я в устата си и задъвках. Съвсем не беше лошо. После ми казаха да си отчупя от сладките картофи — бяха просто чудесни! Но останах с един кръгъл кокоши кокал в уста и не знаех дали да го глътна или да го изплюя. Не биваше да сгреша. Седях и смучех кокалчето, докато Енлике ми направи знак да го изплюя, но Атан се намеси и ме помоли да го сложа върху едно бананово листо.

След това ми казаха да откъсна по едно парче от кокошката и от сладките картофи и да подам на всички останали, като всеки път аз и онези, които щяха да ядат, трябваше да повторим същата сложна формула. Изпаднах в паника, когато фотографът — първият, комуто поднесох — съвсем несигурно започна да повтаря изречението, без да разбира ни една дума от него. Но той го измърмори неясно, та никой не чу, че сгреши. А Ед чисто и просто се измъкна, като погълна залъка, щом му казах трудното изречение.

След като преминахме през това изпитание, започнах сериозно да се безпокоя, защото не знаех дали моят дял от прекрасно ухаещата кокошка беше сведен само до трътката. Зарадвах се, когато Атан прошепна, че сега аку-аку са задоволени. Те ни видели да ядем в тяхна чест и вече можело да си вземаме свободно и да изядем цялата кокошка за „късмет“. Никога не съм ял толкова уханно ястие и никога не ми е попадала тъй майсторски приготвена кокошка със сладки картофи, както кокошката в банановите листа от земното огнище на старата Таху-таху. В това отношение танцуващият призрак наистина беше магьосница, която без готварска книга и без подправки можеше да надмине най-добре обучения „chef de cuisine“^[4]. Но пък и никой ресторант не би могъл да опъне над своите гости такова звездно небе, да ги обкръжи с жива тапицерия от веещи се силуети на трева и над храната да се носи като подправка дъхът на ливадите и на догорялото огнище.

А все пак ние, които седяхме в кръг и с наслада огризвахме кокошите кокали, не бяхме почетните гости. Тази церемония беше устроена за други гости, които нямаха стомаси и затова им липсваше нашият отличен апетит; те просто се радвали да видят как ни се услажда яденето. Почти съжалявах онези аку-аку, които седяха около нас в тревата, ако имаха обоняние. Атан ни каза шепнешком, че от време на време трябва да хвърляме по някой кокал през рамото си и да казваме: „Яжте, семейни аку-аку!“

Говорехме високо на аку-аку, но помежду си само шепнехме. Изглежда, че почетните гости недочуваха; зрението вероятно беше най-силното им сетиво.

Насред гощавката добръмча една отвратителна зелена муха и кацна право в яденето. Тъкмо исках да я прогоня от кокошката, но за миг се поспрях и добре, че го сторих, защото Атан се загледа напрегнато в мухата и прошепна трескаво:

— Това е песента на аку-аку — означава късмет.

Докато продължавахме да ядем, той все повече се ободряваше. Когато остана само част от единия голям сладък картоф, казаха ми да го натроша и да разпръсна парченцата около нас, по банановите листа и в празното огнище.

След това Атан прошепна, че всичко е готово. Той стана и ми каза да взема „ключа“; сега сме щели да отворим входа на пещерата. Никога не съм се вълнувал така за нещо, което ми предстои да видя. Извървяхме само около петнадесет-двадесет крачки на запад и Атан спря. Двамата клекнахме. Седях с ухиления череп на коляното си.

— А сега попитай своето аку-аку къде е входът — прошепна изведнъж Атан с почти предизвикателен тон.

Започнах да нервнича. Намирахме се сред равнина плоска като пода на стая: виждаха се само трите далечни силуети на хълмовете, очертани на звездното небе. Как можеше тук да има пещера — без наоколо да има скала, голяма поне колкото кучешка колиба?

— Не — отговорих аз. — Не мога да сторя това. Не е право да питаш за входа към частните имоти на други хора.

За щастие Атан се съгласи и посочи към земята точно пред върховете на обущата ми. Там видях малък плосък камък, полупокрит с пясък и стръкове трева, също като десетките милиони други камъни из цялата околност. Атан ми каза шепнешком да се наведа към камъка, като държа пред себе си черепа, и да кажа високо: „Отвори вратата на пещерата!“

Чувствувах се като последен глупак, но сторих, както ми беше казано. Наведох се към земята с ухилената каменна глава в ръце и повторих заклинателната формула, както беше я произнесъл Атан: „Матаки ите ана кахаата май!“

После той взе камъка и ми каза да вляза. Избръсках настрана писъка и сеното, докато се разкри целият камък: беше голям колкото поднос за чай. Опипах го и усетих, че е подвижен. Когато го отхлупих, откри се зинала черна дупка в земята. Беше прекалено тясна, за да може някой да се провре през нея. Една по една разхлабих още четири други плочи, които се появиха отдолу, като извънредно много внимавах да не падне пясък или сено в дупката. Най-сетне отворът стана тъкмо толкова голям, колкото да пропусне човек.

— Сега влез! — заповяда Атан.

Седях на земята с крака в дупката. Невъзможно беше да се види нещо в мрака на отвора и когато спуснах тялото си, опрях се на лакти и протегнах крака надолу, за да разбера дали ще докоснат дъното. Не усетих нищо и по знак на Атан се отпуснах и се оставих да падна в неизвестността. Падайки, изпитах странното усещане, че вече съм преживявал това, и за частица от секундата си спомних за една нощ по време на войната, когато пак седях с крака, провиснали в една тъмна дупка. Тогава един сержант ме накара да скоча, но на гърба си имах парашут и знаех, че ще кацна между приятели в един учебен лагер в Англия. А сега само малкият Атан, който ме гледаше със странните си големи очи, знаеше къде ще падна, пък и той не изглеждаше много убеден в дружелюбието на ония аку-аку там долу.

Пуснах се и полетях в мрака, но не за дълго, и паднах върху нещо меко. Не можех да различа нищо наоколо и нямах понятие върху какво съм стъпил. Само над себе си виждах кръгла дупка в тавана с няколко ярки звезди. Появи се черната сянка на една глава и една ръка, която ми подаде електрическото фенерче. Успях да го достигна и когато го запалих, то освети пред крака ми два блестящо бели черепа. На челото на единия имаше петно с цвят на зеленясал бакър, а върху двата лежеше по едно застрашително острие за копие от черен обсидиан. Бях стъпил върху рогозка от жълти стебла тотора, преплетени с кора от дървета. Рогозката беше толкова дебела и мека, че сякаш стоях върху дюшек. Пещерата, в която се намирах, беше малка. Пред мен, вдясно и зад мен се издигаха твърдите скални стени, но вляво пещерата продължаваше под една хлътнала гънка от лава и там — докъдето стигаше бледата светлина на фенерчето ми — виждах голям брой разхвърляни странни фигури и лица, които ме гледаха втренчено. Стори ми се, че фигурите край стените стоят върху такива рогозки, каквито имаше под краката ми.

Едва успях да хвърля бегъл поглед наоколо, и Атан вече ми подаде каменния „ключ“, а после вмъкна краката си в дупката. Забелязах, че над мен таванът на пещерата е изграден от големи каменни плочи, поставени около естествения отвор. Но по-навътре пещерата продължаваше като естествен тунел, от чийто таван висяха заоблените гънки на застинала лава.

Измъкнах се встрани, за да може малкият Атан да скочи. Веднага след като падна като топка върху рогозката, Атан се поклони тържествено на двата черепа. После се поклони и на един каменен череп — също като този в ръцете ми, — който лежеше малко по-навътре в тунела. Атан ми каза шепнешком, че трябва да сложа каменния „ключ“ до другия „страж“ и после да кажа тихо, че съм норвежки дългоух, дошъл тук с брат си. След като го сторих, той ми показа, че леля му е извадила костното брашно от вдлъбнатините и на другия каменен череп. Той се огледа бързо и прошепна, че вече няма никаква опасност. Леля му се разпоредила за всичко, той изпълнил съвестно нарежданията й и аку-аку били доволни.

Насочих фенерчето към ъглите, където бяха строени като за преглед разни дяволски лица и странни, изкълчени фигури.

— Това е твой дом — увери ме Атан. — Сега може да се разхождаш из него, колкото искаш.

Той добави, че пещерата се нарича Раакау, и ми обясни, че доколкото му е известно, раакау било някакво по-особено име на луната. Атан и аз изпълзяхме по-навътре в пещерата, за да сторим място на фотографа й Ед, които искаха да влязат през дупката. Минахме през тесен вход между две широки полици, построени от камък и покрити с тръстикови рогозки, върху които лежаха гъсто една до друга странни скулптури. Тунелът не беше много дълъг — след няколко метра внезапно завършваше с неравна стена, — но „Лунната пещера“ на Атан беше същинска приказна подземна съкровищница. Тук имаше куриози, които биха могли да накарат някой търговец на художествени предмети да загуби и ума, и дума от възторг: цялата пещера беше пълна с невиждани примитивни художествени творби. В никой музей на света нямаше такива фигури: всеки отделен предмет представляваше етнографска новост, която ни разкриваше картината на духовния мир и чудноватото въображение на обитателите на Великденския остров.

Всяка от тези многобройни подземни скулптури беше съвършено различна от всичко, което бяхме виждали дотогава. Забелязах един-единствен традиционен за Великденския остров мотив — прав птицечовек с дълъг клюн и с ръце на гърба си, — но такива фигури се изрязват само от дърво и дотогава никой още не бе чувал за някоя статуетка тангата ману, изсечена от камък. Имаше и малки каменни копия на особените весла, които се правят на Великденския остров. Всъщност там имаше всичко — от човешки същества и млекопитаещи до птици, влечуги, риби и безгръбначни, а не липсваха и фантастични хибриди. Тук-таме имаше по няколко фигури, изваяни върху един камък като например двама птицехора, които държаха по средата някакво странно животно, подобно на котка. Имаше и много изопачени фигури, чудовища с глави по цялото тяло, и някои скулптури, за които никой от нас не можа да разбере какво представляват.

Проходът между рогозките беше застлан с дебел слой сено. Атан каза, че докато бил малко момче, леля му Таху-таху се грижела за пещерата и все още понякога идвала да спи тук, когато била потисната и когато затъжала за покойните си близки. Тя дошла тук сутринта й прегледала камъните. Забелязах, че два са мокри.

Времето минаваше и Атан се чувствуваше все по-свободен, а след половин час изведнъж ми каза с нормалния си глас:

— Сега всичко е наред: в твоя дом, братко, можем да говорим и да правим, каквото искаме.

Атан явно смяташе, че с това е изпълнил и последното нареждане на леля си; пещерата с всичките си богатства, опасности и задължения, свързани с нея, сега беше законно прехвърлена на мен и аз носех цялата отговорност. Сам той беше вън от опасност. Вълнението му достигна връхната си точка, когато разтваряхме земното огнище, но тъй като се оказа, че кокошката на Таху-таху е сполучлива, той започна да се успокоява. Сега изчезна и последният му страх — беше се измъкнал от цялата тази тайнствена работа. Не ми беше съвсем ясно дали голямото му облекчение се дължи само на това, че се е отървал от отговорността, или пък смята, че всички аку-аку са си подали оставката и са се преместили да живеят другаде, на някое по-спокойно място. Като оставим настрана формалното му уважение към камъните, Атан сега правеше впечатление на съвършено свободен човек. Той само ни помоли любезно да оставим двата човешки черепи по местата им, защото принадлежали на двама членове от неговото семейство. А що се отнася до пещерните камъни, можем да вземем, колкото съберат картонените ни кутии.

Бяхме се спуснали в пещерата към полунощ, а излязохме оттам в два часа. Помогнахме си един на друг да се измъкнем от дупката и с наслада вдъхнахме свежия нощен въздух след задухата в пещерата. Селският капитан откъсна една сочна диня, която изядохме. След това покрихме дупката с камъни, но не я замаскирахме с пясък и сено, защото през деня щяха да дойдат нашите хора, за да вземат и останалите камъни. Докато се прибирахме в мълчание и налучквахме пътя си в мрака, изведнъж стреснахме едно стадо невидими коне, чиито копита забарабаниха глухо през полето. Не видяхме нито светлини, нито хора. Атан вървеше напред, без да се погрижи за фотографа, който трябваше да се оправя сам. Изглежда, че вече не ни дебнеха никакви аку-аку.

Ед попита Атан какво смята да прави с пещерата, когато камъните вече ги няма.

— Ще я задържа — отвърна Атан. — Може да ми потрябва в случай на война.

Тази нощ не ми остана много време за спане в палатката. Парафиновата лампа светеше върху страниците на дневника ми, докато небето на изток започна да аленее; едва успях да дремна малко и домакинът вече зачука по тигана, възвестявайки нов напрегнат ден. Ласарус беше вече пристигнал и любопитно се въртеше около мен, докато се миех зад палатките.

Кметът ми каза веднъж, че ако няколко души влязат заедно в една тайна пещера, аку-аку ще се премести на друго място. А без аку-аку тайният вход ще загуби своята магическа сила и случайно минаващи хора ще могат веднага да го намерят. Започнах да разбирам практическия смисъл на това суеверие, защото поговорката „каквото знае един — не знае никой, а каквото знаят двама — знаят всички“, е по-вярна на Великденския остров, отколкото където и да било другаде. Едва научил Енлике, че ще влезе в пещерата на Атан, и вече отишъл да се похвали на Ласарус, а и в селото хората започнали да говорят за това.

Няколко дни преди това, още преди изгрев-слънце, Ласарус беше дошъл в палатката ми с няколко пещерни камъни. Той беше нервен и разтревожен и без да каже нещо, извади от торбата една едра птица — същински пингвин. Тя беше в естествена големина и поразителната й прилика с пингвина извънредно много ме изненада, тъй като знаех, че освен в ледовитите области на Антарктида пингвини се намират само на Галапагоските острови. Ласарус бръкна пак в торбата и този път се появи глава на някаква фантастична птица, с човка, покрита с остри зъби. Най-сетне той извади главата на някакво грабливо животно, чиято муцуна беше тежко пострадала при пренасянето.

Ласарус седя дълго време безмълвно и ме разглеждаше войнствено. Най-сетне ми разказа, че тази нощ се отървал на косъм от смъртта. За да вземе скулптурите, трябвало да слезе два пъти в зигзаг по отвесната скала, където била неговата пещера. При второто изкачване се откъртил един къс от скалата, за който се бил хванал. Под него зеела пропаст с четиридесетметрова отвесна стена. Ласарус залитнал, размахвайки ръце, и едва не паднал в бездната, но случайно напипал с лявата си ръка друга издатинка, възстановил равновесието си и внимателно преодолял останалите петнадесет метра до ръба на платото. Когато се добрал здрав и читав до горе, седнал и дълго време си мислил: „Защо се случи това нещастие? Дали наистина не бива да се вземат камъни от пещерата?“

На път за Анакена Ласарус многократно си задавал този въпрос и сега, явно измъчван от съмнения, го зададе и на мене.

— Просто е лудост да се катери човек нощем сам из някаква пропаст — казах аз. — Ти не разбираш ли, че това е извънредно опасно!

Ласарус ме погледна скептично, без да реагира на думите ми. Явно беше, че е свикнал на такива разходки, които е правил винаги сам и винаги нощем.

— Между другото, това съвсем не е нещастие — добавих аз, — тъкмо обратното. Ти си имал невероятен „късмет“, като си сграбчил другата издатина!

Това накара Ласарус да се позамисли и лицето му просветна. Да, наистина — той не беше паднал, и това, че седи тук без никаква драскотина, действително беше изключителен „късмет“.

— Но защо — попита той — трябваше да преживея този ужас и да се почувствувам така нещастен?

Не беше лесно да му отговоря. Мълчах, загледан в неговите фигурки на леглото. Камъните, които носеше Ласарус, никога не бяха мити или търкани, но този път главата на озъбения звяр имаше грозна рана на тъмната си муцуна. Посочих я и Ласарус тревожно погледна прясната драскотина.

— Да не мислиш, че се отнасяш добре към своите камъни? — попитах аз, стараейки се да отклоня разговора. — Дали ще ти бъде приятно да те друсат в един чувал заедно с кмета, без да сложат трева помежду ви, която да смекчи ударите?

Съвестта на Ласарус не беше чиста и той сега сякаш откри достатъчно сериозна причина за нощното си страдание. Въпреки това се споразумяхме той да не ходи вече за камъни. Тъй като пещерата му се намираше на опасно място, той не биваше да предприема самотни нощни посещения. Когато ранната зора разля червения си блясък, Ласарус напусна палатката ми, напълно убеден, че в края на краищата нощното му приключение е само доказателство за „късмет“.

В онази нощ, когато се готвехме да тръгнем за пещерата на Атан, Ласарус дебнеше около палатките. Когато ме хвана за миг насаме, той ми каза, че знае какво възнамеряваме да правим и че той също е решил да ме заведе в своята пещера след посещението в пещерата на Атан. На другата сутрин Ласарус не се стърпя и дойде зад палатките, надявайки се да поговори с мен, докато още се мия, заврял глава в легена. Той не ме разпита, а просто искаше да разбере дали през нощта не се е случило някакво нещастие. После изчезна.

По това време Ласарус и няколко други дългоухи работеха при Арне в Рано Рараку, като вечер се прибираха на коне в пещерата на Хоту Матуа, за да ядат и да спят. Всичките ни местни работници получаваха дневни дажби, а онези, които живееха в долината Анакена, получаваха освен това и остатъците от кухнята на лагера. Но днес Ласарус като че ли не беше доволен от своята дневна дажба. Когато се здрачи, той се промъкна при мен и ме помоли да му дадем една кокошка — истинска жива кокошка. Туземците често ми подаряваха живи пилета и онези, които не кудкудякаха и не кукуригаха на разсъмване, оставаха живи и се разхождаха между палатките. Но останалите загиваха при твърде загадъчни обстоятелства. Говореше се, че виждали фотографа да се промъква крадешком между палатките, бос, по пижама, с малка пушка в ръка. Едно беше сигурно: той всекидневно проклинаше островитяните, които наводняваха лагера с кукуригащи петли и кудкудякащи кокошки.

Досетих се, че Ласарус е замислил нещо, и казах на домакина да му даде една от нашите кокошки. Домакинът се прокрадна към рояка кокошки, хвърли се по корем сред лудешки кудкудякащото гъмжило и успя да сграбчи един бягащ крак. Ласарус се върна доволен при мен, стиснал кокошката под мишница.

— Това означава „късмет“ — прошепна той щастливо. — Домакинът хвана бяла кокошка.

Преди да си отиде с бялата кокошка, Ласарус попита дали на другия ден ще може да се разходим с моторницата покрай брега: искал да ме заведе в пещерата си. Ласарус се съгласи да отведем фотографа и Бил, та късно вечерта капитанът отиде с джипа до селото, за да доведе Бил.

Когато се събрахме на кораба на другата сутрин, морето в залива беше необичайно гладко. Отведох Ласарус в склада; той искаше да му дам нещо, което да сложи в пещерата, защото, след като изнесем камъните, тя не бивало да остане празна. Помоли ме да му дам две неначенати топчета плат за рокли и някакъв друг дребен предмет. Той избра много внимателно цвета на плата, но по отношение на „дребния предмет“ веднага се съгласи с моето предложение да вземе една ножица. Предположих, че платът е за двете му по-възрастни сестри, а аку-аку трябваше да се задоволи с ножицата.

Спуснахме се по стълбицата в моторницата заедно с главния механик и моториста. Те трябваше да ни откарат до мястото, което щеше да посочи Ласарус. Отправихме се на запад, покрай скалите на северния бряг. Всички се радвахме, че морето е така тихо, та ще можем спокойно да слезем на брега. Но за наша изненада забелязахме, че колкото повече се отдалечаваме от Анакена, толкова по-силно се люлее лодката. Само Ласарус прие вълнението като нещо естествено и каза, че аку-аку винаги развихряли океана, когато някой отивал в пещерата си. Той седеше с изцъклени очи и се държеше здраво за лодката. Брегът беше висок и стръмен. Край него лежаха хаотично натрупани блокове лава, в които се разбиваха вълните. След малко Ласарус посочи една площадка, дълга около петдесет метра, която се спускаше към морето между две огромни канари. Веднъж баба му дошла тук да лови риба и изненадала друга една старица, която миела и сушала пещерни камъни. Баба му отминала, като се престорила, че не вижда нищо. Но малко по-късно се върнала и другата жена също ловяла риба, а от камъните нямало и помен. Така Ласарус узнал, че там някъде има тайна пещера.

Скоро отминахме самотната вятърна мелница в долината Ханга-о-Тео, която някога е била гъсто населена, но сега е пуста. Малко по-късно Ласарус ни посочи друго място на дивия бряг, дълго около стотина метра. Тук някъде се намирала онази тайна пещера, от която братовчед му Алберто Ика взел плочките ронго-ронго, след което аку-аку го принудили да ги върне обратно в пещерата.

Ласарус едва успя да ни покаже това място и изведнъж се изплаши: видял хора на брега. Ние, останалите, не забелязахме нищо, но Ласарус, който денем виждаше като орел, а нощем като бухал, твърдеше, че различил четирима души, седнали на една скала. Защо ли бяха там и какво ли търсеха? Той се взираше непрестанно, докато заобиколихме следващия нос. Вълните постепенно ставаха все по-големи и всички видяхме, че при такива условия е безсмислено да се опитваме да слезем на брега. Направихме няколко кръга под стръмната скала, където се намирала пещерата на Ласарус, и той се опита да ни покаже една издатинка на извисяващата се над главите ни канара — там бил входът на пещерата. Ласарус ни каза, че това било „открита“ пещера, и продължи да сочи и да ни обяснява, докато всички си въобразихме, че я виждаме. Но когато проверихме кой какво вижда, не можахме да се споразумеем и най-сетне се предадохме.

Солената пяна заливаше лицата ни, когато главният механик обърна кормилото и пое към дома, а лодката се надигна и затанцува лудешки по развълнуваното море. Вълните ставаха все по-големи и по-големи; вятърът не се беше усилил, а само беше изменил посоката си. Да се държи прав курс беше невъзможно; кърмчията трябваше непрестанно да свива право към най-големите разпенени вълни, които идваха откъм открито море. Ласарус не продумваше, а само здраво се държеше в лодката. Всички останали следяхме с очи умелите ходове на кърмчията и всяка буйна вълна, а солената вода се стичаше по косите и лицата ни и дрехите лепнеха по телата ни като мокра хартия.

Малко преди да стигнем до вятърната мелница при Ханга-о-Тео, всички видяхме на ръба на платото четирима души, малки като точки. Трима от тях се качиха на коне и се отправиха в същата посока като нас, а четвъртият се обърна и препусна по другия път към селото.

— Това е братът на Алберто — извика Ласарус изненадано. — Другите трябва да са синовете му.

Скоро ездачите се изгубиха от погледа ни. Нямахме време да се чудим какво ли са правили там. След малко се показа експедиционният кораб, който също се люшкаше силно по вълните. Ревящи прибойни вълни ни проследиха чак до залива Анакена, където с гръм се разбиваха в брега.

Ласарус скочи на сушата, сякаш самият дявол го гонеше по петите. Всички заедно се отправихме мълчаливо към лагера, мокри до костите. Бил не беше по-малко сериозен от Ласарус и се опитваше да избърше солената вода от очилата си с мократа си носна кърпа. После ми каза поверително, че в лодката му станало лошо до смърт, но не посмял да се издаде от страх да не би Ласарус да го схване като лошо предзнаменование за посещението в пещерата.

Следобед отново се запътихме към пещерата. Но сега оседлахме четири коня и поехме по един древен път, който криволичеше покрай северния бряг между сипеите на платото. След като отминахме скрибуцащата вятърна мелница при Ханга-о-Тео, стигнахме до една част на пътя, където древният паваж беше съвсем запазен и приличаше на старинните пътища на инките в Перу. Малко по-късно Ласарус слезе от коня си и ни заведе до една скала, в която беше изсечена огромна виеща се змия с чашковидни вдлъбнатини по изпъкналия гръб. Той ни беше разказвал по-рано за това изображение, а и отец Себастиан веднъж спомена за него. Бил беше озадачен: на тези тихоокеански острови няма змии — откъде ли са взели древните скулптори този мотив?

След това минахме край една самотна статуя, която навремето била изоставена, когато я пренасяли към нейното аху на северния бряг. Мислех с удивление за проблема, който представлява транспортът на такава статуя. От мястото, където лежеше тя, до Рано Рараку имаше единадесет километра по права линия, а в тази хълмиста местност, където дори и язденето понякога беше трудно, разстоянието всъщност беше много по-голямо. Тук напуснахме древния път и продължихме през дива камениста равнина по ръба на пропастта над морето. Безкрайният океан беше все още покрит с вълни с бели гребени. Докато се спускахме по стръмното корито на едно пресъхнало поточе, един от ремъците на стремената ми се скъса, но успях да го прикрия, за да не би Ласарус да забележи нещо, и продължих да яздя с едно стреме по насечения терен, който ставаше все по-непроходим и по-непроходим.

Когато наближихме целта си, забелязах, че Ласарус започна да нервничи. Той шибна коня си с пръчка и ме помоли да ускоря хода, за да пристигнем преди останалите. Излязохме на около двеста метра пред другите и стигнахме до два големи блока лава, където Ласарус скочи на земята, завърза коня си и ми каза да сторя същото. После съблече с бясна бързина ризата и панталоните си и остана само по долни гащи, грабна една навито въже и се втурна по склона към пропастта, като ме помоли бързо да се съблека и да го последвам с кокошката. Нямах понятие къде е кокошката и когато го попитах, той ми отговори раздразнено и разсеяно, като продължи да тича надолу по склона. Видях, че на седлото му виси някаква стара торба; грабнах я и забързах подире му само по долни гащи. На стотина метра зад нас приближаваха другите двама, криволичейки с конете си между камъните.

Догоних Ласарус на самия ръб на пропастта. Без да се обръща, той ми заповяда нервно и неясно да изям трътката и да му дам един залък, когато се върне. После се спусна надолу по скалата. Попитах го объркано дали да изям трътката сега или да почакам, докато се върне, но не получих отговор.

В торбата намерих кокошката — оскубана, опечена и завита в бананови листа. Много трудно успях да разбере къде е главата и къде опашката на увитото в листата изкълчено тяло на кокошката. След като откъснах малката трътка, Ласарус се появи отново. Натъпках трътката в устата си и докато дъвчех, откъснах за него ивица от гърдите, която той погълна като див звяр, озъртайки се наляво и надясно. Колко странен беше този обред, който изпълнихме по долни гащи, застанали на самия ръб на пропастта! Другите двама стигнаха до скалите и слязоха от конете си. Ласарус ме помоли да откъсна няколко парченца от кокошката и да ги сложа на камъните. След като изпълних това, сякаш си поотдъхна и каза, че сега може спокойно да изядем кокошката и да дадем на другите.

Ласарус все още беше нетърпелив. Той закачи примката на въжето на един кръгъл камък, който едва се крепеше от скалата посредством суха буца пръст, а после метна останалата част от въжето в пропастта. След това пак изчезна в бездната, без да се държи за въжето и без дори да провери дали е устойчиво. Погледнах надолу и попитах предпазливо дали въжето е достатъчно добре закрепено. Той ме погледна някак особено и каза, че сам той никога не си служел с въже, а пък аз от какво ли ще се страхувам, щом като и без това нищо не може да ми се случи.

Да, невинаги е приятно да минаваш за свръхестествено същество! Чувствувах страшна нужда от въжето, но не смеех да се докосна до него — толкова зле беше закрепено то. И така — по долни гащи като Ласарус — започнах внимателно да се спускам надолу, стиснал между зъбите си увитите в хартия ножици, тъй като той беше настоял да ги взема със себе си. Не съм алпинист и просто се ужасявах от това, което ми предстоеше. Плъзнах се надолу, докато пръстите на краката ми намериха опора върху някаква ужасно тясна издатинка; да намеря опора за ръцете си беше почти невъзможно. Под нас зееше бездна, дълбока четиридесет-петдесет метра, а долу, между назъбените блокове лава, се блъскаше и ревеше разпенена зелена вода. Отвъд се стелеше океанът — пуст и син, — но покрай скалите под нас сякаш се виеше и гърчеше някакво зелено морско чудовище; разпенено от ярост, то протягаше водни езици между острите си челюсти от лава, които зееха лакомо, за да лапнат всичко, което би могло да падне от канарата. Ужасно би било да се сгромолясаш в тази паст! Трябваше да се притискаме плътно о скалата, защото най-малкото невнимателно движение можеше да ни накара да изгубим равновесие. С изправен гръб и с леки стъпки Ласарус ситнеше странично по издатинката като въжеиграч и ми сочеше пътя. Изведнъж загубих всякакъв интерес към пещерата му и проклинах всички аку-аку, в това число и моето собствено, което беше ме забъркало в тая история. Единственото ми желание беше да се покатеря пак горе, докато не е станало късно. Но и на това не можех да се реша и продължих бавно да се спускам подир Ласарус по наклонената издатина, като притисках към скалата едната си буза, тялото и двете си разперени ръце, за да не се катурна назад. Никога вече няма да се катеря по бельо из скали от лава! Нишките се закачаха по грапавата повърхност, така че собствените ми гащи ме приковаваха към скалата и през цялото време трябваше да дърпам и да тегля, за да се освободя.

Ако Ласарус би пожелал да има за пазач на пещерата някое наистина много злобно аку-аку, не би могъл да измисли нещо по-страшно от един невидим дух, поставен на тази тясна издатина, който да хваща посетителите за гащите в най-неудобните моменти — тъкмо тогава, когато искат да се прокраднат като сенки. А ето че докато напредвах на пресекулки, водейки непрестанна борба, за да се освободя, Ласарус ситнеше грациозно на пръсти без нито една драскотина.

Спускайки се в зигзагообразна линия, на едно стръмно място отново се натъкнахме на въжето, което висеше свободно до следващата издатина. Тук трябваше да си помогна с него, но вкопчвах пръстите на ръцете и краката си в скалата, като отпусках колкото е възможно по-малка част от тежестта си на въжето, докато стигнах стъпалцето, където стоеше Ласарус. Той се притискаше към стената, прав като часовой, и сякаш нямаше намерение да мръдне оттам. Мястото беше съвсем неудобно за спиране: стъпалцето беше около тридесет сантиметра широко и едва-едва имаше място за двама ни един до друг, опрели гръб в скалата.

Тук нямаше никаква пещера. Ласарус стоеше неподвижно, притискаше се о канарата и ме гледаше втренчено със загадъчен израз на лицето. Изведнъж се пресегна и каза бързо:

— Подай ми ръка!

Не можеше да поиска от мен нещо по-страшно в този миг, когато стоях с ножиците в уста, вкопчен в скалата и с раздрани гащи. Притиснах се така силно към стената, че усетих как грапавата лава се вряза в гърба ми като остри корали, и му протегнах дясната ръка. Той я сграбчи здраво.

— Обещай ми да не продумаш пред никой островитянин за това, което вършим сега — помоли той настоятелно. — Може да го кажеш на твоите хора, но те трябва да си затварят устата, докато са тук.

Той не пусна ръката ми, а добави, че ако името му се спомене във връзка с тази история, сестрите му щели да побеснеят от яд. След като напусна острова, можело да говоря свободно, защото, ако в селото пристигнат някакви слухове чрез „Пинто“, той щял просто да каже, че е направил копия, и след няколко месеца всичко щяло да се забрави.

Обещах да изпълня молбата му. Той пусна ръката ми и ме помоли да се наведа над пропастта и да погледна надолу. Протегнах се навън, колкото посмях, и погледнах с ужас острите блокове лава между развихрената пяна. На около един човешки ръст под нас имаше малко стъпалце, подобно на това, върху което стояхме сега, а под него скалата пропадаше отвесно до долу.

— Е, къде е входът? — попита Ласарус с явна гордост.

— Невъзможно е да се каже — признах аз. Единственото ми желание беше всичко това да свърши по-скоро.

— Там под краката ти — каза той, като посочи малкото стъпалце под нас. Той ме поддържаше и аз предпазливо се наведох, колкото можах по-напред. Но пак нищо не видях. — Не можеш да се добереш до отвора, ако не направиш точно каквото ти кажа — продължи Ласарус и там на стъпалцето ме подложи на учебен курс, какъвто не съм преминавал от времето, когато стоях пред първия си учител по танц. Каза ми да започна с левия крак и после да повторя цяла серия от стъпки и полузавъртания, след което да коленича и накрая да се просна по корем на долното стъпалце. Ласарус ме помоли да почакам, където съм, докато той ми демонстрира трудните танцови стъпки, необходими, за да се стигне благополучно до пещерата. Видях как постави ръцете и краката си, как се извъртя на стъпалцето, за да може да коленичи и да легне по корем; след това се виждаха само ритащите му крака и най-после Ласарус изчезна.

Останах сам и усетих по-силно от преди как прибоят изпълва въздуха със своя грохот. Неколкостотин метра на запад, където брегът завиваше, забелязах фотографа. Той стоеше на самия ръб на платото и снимаше залятия от късното следобедно слънце пейзаж. Океанът все още беше покрит с бели хребети — там някъде обикаляхме сутринта, пак без да видим тази проклета пещера.

После на долното стъпалце се появи ръка, която държеше някаква ужасна каменна глава, последвана от главата и тялото на Ласарус, и той повтори бавно в обратен ред същите внимателно заучени стъпки и завъртания, докато пак стигна при мен на издатинката.

— Ключът — промърмори Ласарус и ми подаде каменната глава.

Пак трябваше да се притисна силно към стената, защото Ласарус ме помоли да му дам ножицата. Трябваше да я извадя от устата си и да му я подам, докато в същото време той сложи „ключа“ в другата си ръка. Този „ключ“ имаше човешки образ, с големи изцъклени очи, брада и зловещо изражение, но от тила му почваше хоризонтален дълъг врат като на животно. Ласарус ме помоли да сложа „ключа“ на една мъничка издатинка до главата си и след това беше мой ред да започна ужасния танц надолу към пещерата.

Имаше толкова малко място за движение, че скоро осъзнах необходимостта да следвам указанията на Ласарус с всички подробности. Когато се бях извъртял така, че можах да се отпусна на четири крака на долното стъпалце, видях за пръв път входа на пещерата, скрит под една издатинка. Отворът беше тъй малък — не можех да си представя, че някой би могъл да се вмъкне през него. Откривателите на пещерата вероятно са живеели съвсем наблизо и са имали достатъчно време, за да изследват всяка педя земя наоколо. Ласарус беше ми казал, че пещерата се казва Моту Таваке, което значи „Скала на тропическата птица“, а местността се нарича Омохи и се намира в подножието на Ваиматаа на равнината Ханга-о-Тео. Пещерата принадлежала на Ха-туи — дядо на майката на Ласарус.

Стоях на четири крака върху мъничката издатина, а малкото отвърстие в скалата се намираше на друга, още по-малка издатинка на същото равнище, но малко встрани. За да стигна до него, трябваше да се протегна напред и да сграбча ръба на другото стъпало. Легнах по корем и вмъкнах ръцете и главата си в дупката над едната издатина, а коленете и краката ми лежаха още на другата. Коремът ми беше надвиснал над бездната и прибоя. Дупката, през която се мъчех да се вмъкна, беше толкова тясна, че гащите ми се смъкнаха на няколко пъти. Скалата дереше и режеше гърба и бедрата ми, защото почти нямаше пясък, а само грапава твърда лава.

Най-напред не можах да различа нищо освен ужасно тесен ход и в дъното някаква бледа светлина. Дълго време лежах над пропастта, ритайки с крака, а когато най-сетне вмъкнах и ходилата си, усетих, че проходът мъничко се разшири, но таванът си остана нисък. Започнах да различавам около себе си разни очертания, а после открих до ухото си една скулптура, представляваща две галещи се гургулици. От другата ми страна се появи малка статуетка от същия тип като великаните от Рано Рараку. Проврях се по-навътре и ходът се разшири: след малко можах да седна и да се огледам в пещерата, в която от някаква невидима дупка проникваше светлина. Покрай стените върху самата суха скала стояха или лежаха гъсти редици странни скулптури. Тук нямаше рогозки, нито пък сено. На няколко метра пред мене пътят беше препречен от голяма фигура, несъмнено от мъжки пол. Тя стоеше с разкрачени крака, прегънати колене и заплашително издигнати ръце и беше обкръжена от множество други фигури. Зад нея имаше малко стъпалце и на по-ниската плоскост лежаха два човешки скелета. Малка дупчица в дясната стена пропускаше бледа светлина върху разпадащите се кости и осветяваше смътно очертанията на призрачната съкровищница. Изведнъж чух някакво дихание. Чух го така ясно, сякаш някой дишаше в ъгъла до мене. Това беше Ласарус, който се промъкваше през тесния отвор. Акустиката беше невероятна: чувах дори как кожата му се търка в острата лава. Ласарус влезе, без да извърши някаква церемония, и клекна до мен. Големите му очи и зъбите му се белееха в тъмнината. Беше си пак такъв, какъвто го знаех от нощните му посещения в палатката. Той посочи голямата фигура с разкрачените крака и застрашително вдигнатите ръце, която стърчеше над другите, тя напомняше за регулировчик на движението, който управлява всичките тайнствени фигури, застанали около него и покрай стените на пещерата чак до изхода.

— Това е най-важният камък — обясни Ласарус. — Той е главатар на пещерата, древен крал.

Ласарус не знаеше нищо за останалите фигури; на всичките ми въпроси само повдигаше рамене и отвръщаше „не знам“. Единствените предмети, за които говореше с увереност, бяха два плоски каменни диска със симетрични символи по тях: той заяви, че представляват слънцето и луната. Нищо не ни караше да шепнем, но атмосферата и акустиката в пещерата бяха такива, че ми се струваше естествено да говорим със сподавени гласове.

След като попълзя малко с мен из пещерата, Ласарус пак се измъкна навън през входа, за да доведе Бил. Не исках да карам фотографа да предприема това рисковано спускане. Мина известно време и после чух гласа на Бил, който шепнеше някакви проклятия в тесния ход. Бил беше израснал в сърцето на Скалистите планини и пропастите не му правеха впечатление, но в планините на Уайоминг нямаше такива проклети миши дупки. Той успя да се провре и седя мълчаливо известно време, като се оглеждаше слепешката. Но изведнъж откри всичките фигури около себе си и нададе вик. Веднага след него дойде Ласарус с електрическото фенерче и така можахме да разгледаме по-добре всяка фигура. Докато голям брой от камъните в пещерата на Атан бяха издраскани и изтрити от миене и чистене, по нито една от фигурите в пещерата на Ласарус нямаше драскотина или други повреди. В пещерата на Атан изпитвах чувството, че влизам в тайната приемна на магьосник, с рогозки по полиците и купища сено по пода, а тук всичко приличаше на запуснат склад.

Попитахме Ласарус дали мие камъните. Не, нямало нужда, защото тук не растяло нищо; пещерата била съвсем суха благодарение на въздушното течение.

Забелязахме, че през малката дупка струи студен сух въздух, а по твърдите като желязо стени, дори и върху разпадащите се кости на скелетите нямаше и следа от зеленина, докато при входа на пещерата на Атан имаше тънък слой мухъл и мъх.

Докато бяхме в пещерата, изгубихме всякаква представа за времето. След като избрахме няколко от най-интересните скулптури, Ласарус и Бил се измъкнаха навън, за да ги поемат, а аз трябваше да се опитам да избутам камъните през тесния ход, без да ги издраскам. Но по-лесно речено, отколкото сторено! Както лазех по корем, беше невъзможно да пренеса скулптурите, без да се повредят, ако не държа в другата си ръка фенерче, а тогава ми трябваше трета ръка, за да пълзя напред. Едва сега разбрах с какво умение Ласарус е лазил и се е катерил тук сам нощно време, без да издраска нищо освен муцуната на един-единствен звяр. Най-сетне се добрах до изхода на пещерата с няколко камъка, които придвижвах сантиметър по сантиметър пред себе си. Там чух тревожните викове на Бил, но думите му се загубиха в шума на прибоя. Скулптурите ми препречваха пътя и преди Ласарус да ги поеме, не можех да мръдна напред. Надникнах иззад скулптурите и ми се стори, че виждам ръката му, но тогава изведнъж разбрах какво се е случило: навън цареше мрак. Нощта беше настъпила.

Ласарус извади камъните един по един и ги подаде нагоре на Бил. Когато отворът се освободи, изпълзях навън и просто не можах да позная местността. Очертанията на канарата едва личаха в бледата светлина на новата луна. Когато най-сетне се добрах благополучно до платото, цялото ми тяло беше настръхнало и коленете ми трепереха. Опитах се да се утеша с мисълта, че това е само от студа. В пещерата беше студено, а от това, че се катерих гол в нощния вятър, не ми стана по-топло. Докато Бил и аз се изкачвахме, Ласарус слезе още веднъж, за да остави в пещерата двете топчета плат.

Навлякохме бързо дрехите си и докато се наслаждавахме на горещото кафе от термоса, фотографът се възхищаваше от нощния ни улов. Забелязах, че Ласарус започна да покашлюва, а и Бил ми призна, че не се чувствува много добре. Знаехме, че от няколко дни в селото върлува донесения от „Пинто“ грип — коконго. Макар, че още не беше така силен, както обикновено, вече се очертаваха няколко по-сериозни случая. Много се безпокоях Бил или Ласарус да не се разболеят тъкмо сега, защото тогава Ласарус би станал още по-суеверен от преди, вместо постепенно да преодолее наследения страх от аку-аку и табу. Бил имаше анорак, та дадох моя на Ласарус, а на гърба си сложих чувала с безценната плячка. Преди да отидем при конете, Ласарус провери да не са останали по земята парчета хартия или други следи, а после нашият малък керван се отправи към дома в бледата лунна светлина. Чувалът беше тежък, а местността невероятно силно насечена, та съвсем не ми беше лесно да се задържа върху гърба на коня само с едно стреме. Но когато стигнахме до древния път, се изравних с Ласарус и му казах:

— Видя ли сега, че в пещерата няма аку-аку, което да ни желае злото?

— Това е, защото слязох пръв и казах нужните думи — отвърна Ласарус спокойно.

Никога не узнах какви думи е казал Ласарус, нито пък защо беше нужно да се събличаме, когато ще слизаме в пещерата, където има непрестанно течение. Може би това аку-аку беше старомодно и свикнало да вижда само посетители с набедреници. Не посмях да запитам, защото Ласарус смяташе, че всичко за аку-аку ми е така добре известно, както и на него — ако не и доста по-добре.

Продължихме да яздим в мълчание, а копитата на конете ни звънтяха в мрака по павираната част от пътя. Веднага след това чухме тихото скърцане на самотната вятърна мелница при Ханга-о-Тео. Гонещите се по небето облаци закриваха от време на време месечината, която надничаше любопитно в чувала ми, а нощта беше пълна с тайни. Вятърът беше хладен и ние пришпорихме конете си, без да ги напоим при мелницата.

Защото Ласарус кашляше.