Тур Хейердал
Аку-Аку (11) (Тайната на Великденския остров)

Глава X
Моронго Ута — разрушеният град сред облаците

На едно възвишение на изток от слънцето и на запад от луната, зад седем планини лежи златен замък, излязъл сякаш от някоя норвежка приказка. Но кой ли вярва сега в приказки? Повярвахме ние, когато се изкачихме на последния хребет и погледнахме Моронго Ута.

От всички страни ни обкръжаваше океанът — безбрежният океан, който прекосихме със своя малък кораб от другата страна на земното кълбо. Под нас лежаха дълбоки зелени долини, които обграждат огледално гладък залив: можехме да надникнем право в комина на малкия кораб, който ни доведе тук от Великденския остров. На съседния рид точно пред нас лежеше приказният замък, потънал в дрямката на вековете като спящата красавица. Омагьосан, с обрасли в зеленина кули и стени, той лежеше там такъв, какъвто го бяха напуснали кралят и неговите хора в ония времена, когато светът все още вярвал в приказки.

Обзе ме нетърпение, докато изкачим последния склон и наближим подножието на замъка. Той се издигаше пред нас огромен и величествен на чудноват фон от гонещи се облаци и пурпурни върхове и чукари. Макар че се извисяваше свободно и волно към синьото небе, в тази древна сграда имаше нещо земно — бих казал дори подземно, — тъй като тя сякаш се издигаше от земните недра и напразно се мъчеше да се освободи от пръстта и растителността, които я покриваха.

Голяма синя птица се стрелна с пронизителен писък надолу край скалата. Когато наближихме, от зеленината до едната стена се надигнаха три бели кози, скочиха в един ров и изчезнаха. Като се има предвид, че Великденският остров е най-самотният остров на света, може би не е тъй чудно, че този остров е един от най-близките му съседи, макар че разстоянието между тях се равнява на разстоянието между Испания и най-източната точка на Канада. Тук, сред зелените хълмове, ние повече от всякога се почувствувахме далеч от шумните тълпи на света. Това сигурно е най-уединеното кътче на Тихия океан. Кой е чувал някога за Рапаити? Малкото островче е почти прегризано на две от безкрайния океан около него. Хребетът, на който стояхме и чиито склонове са толкова стръмни, че кракът едва намира опора, се спуска от двете страни към два заслонени залива, които в зависимост от посоката на вятъра един след друг отразяват приказния замък. А ако погледнехме към останалите зелени върхове около нас, виждахме не по-малко от дванадесет замъкоподобни възвишения — и никакъв признак на живот. Но долу, край брега на единия залив, сред чиято огледална повърхност лежеше корабът, се издигаше дим от малко селце — бамбукови колиби с тръстикови покриви и шепа белосани къщурки. Там живееше цялото население на острова — всичко двеста седемдесет и осем души.

Но кой бе изградил този горд приказен замък и всичките нему подобни замъци по околните върхове? И за какво всъщност са служили тези постройки? Никой на острова не можа да ни каже това. Когато капитан Ванкувър открил туй далечно късче земя през 1791 година, сторило му се, че по една от постройките тичат хора. Освен това му се сторило, че по-надолу по склона видял каменна къща и ограда, и решил, че това е укрепление, направено от хора. Но не слязъл на брега, за да провери. Няколко години по-късно на острова пристигнал прочутият мисионер на Южното море — Елис. Той заявил, че Ванкувър е сгрешил: странните очертания на планинските върхове, които приличали на укрепления, не били нищо друго освен естествени образувания. След Елис пристигнал известният изследовател Моренхаут. Той се възхитил от чудноватия планински пейзаж на Рапаити с неговите върхове, които наподобявали кули, замъци и укрепени индиански селища. Но и той не се изкачил догоре, за да разгледа по-отблизо тези особени образувания.

Преди двадесет и пет години Кайо^[1] написа малка книжка за този самотен остров. Той и другарите му се покатерили по възвишенията и видели, че тук-таме изпод зеленината се подава зидария. Сметнали, че това са стените на някакви странни, отдавна забравени укрепления, а някои от тях решили, че са останки от древни земеделски тераси. На острова е идвал един-единствен етнолог, за да проучи местните жители: името му е Стоукс и неговият неиздаден ръкопис се съхранява в музея Бишоп.

Преди нас на острова не бе стъпвал археолог. Докато стояхме и гледахме през хълмовете и долините, ние знаехме, че се намираме на девствена земя. Досега никой археолог не бе правил разкопки тук. Никой не знаеше какво бихме могли да намерим.

Някога сред островитяните на Рапаити се разказвало древно предание, записано преди около сто години. В него става дума за първото заселване на острова. Според това предание Рапаити най-напред бил населен от жени, които пристигнали от Великденския остров, след като преплавали океана със своя първобитен плавателен съд. Много от тях били бременни и те станали родоначалнички на населението на Рапаити.

От приказния замък сред планините се разкриваше широка гледка навътре в океана. Далеч на юг небето беше притъмняло и мрачно. Там студените океански течения, които се движат на изток, минават покрай плаващите ледове на Антарктида. Опасна област с чести бури и гъсти мъгли, без острови и човешки живот. Затова пък на север небето се простираше ведро и синьо, осеяно с перести пасатни облачета, които се носеха на запад заедно с топлото всеобгръщащо Хумболтово течение, което мие бреговете на безчетните острови по своя път включително и на самотния Рапаити. Един първобитен плавателен съд съвършено естествено би се понесъл точно насам. Затова и ние се отправихме към Рапаити по същия път.

Ден подир ден браздяхме развълнувания океан в западна посока, като се надбягвахме с течението и с гонещите се облаци. Ден подир ден стояхме на мостика или на палубата, или край перилата и се взирахме в необятната синевина. Трябва да се отбележи, че мнозина от нас твърде често заставаха на кърмата, вперили поглед в разпенената следа на кораба, която се точеше като зелен друм по синия безкрай й сочеше пътя назад към изчезналия Великденски остров. Мнозина като че ли биха искали да се върнат там. Някои може би мечтаеха за вахини, други за неразкрити загадки и за необходени пътеки. Едно обаче е сигурно: само малцина измежду нас стояха на носа и копнееха за романтичните, обкичени с палми острови, които лежаха напред.

Сред нас, но най-отзад на кърмата, стоеше Рапу, островитянинът, приятел на Бил и ръководител на неговата бригада от копачи при Винапу. Бил обучи събудения младеж и ме помоли да го вземем с нас, за да му помага при топографските измервания. Когато се качи на борда на кораба, за да тръгне по широкия свят, Рапу се усмихваше като филмов герой. Но сърцето му беше свързано с „Пъпа на света“ и когато островът потъна в океана зад нас, заедно с него потъна в скръб и сърцето на Рапу. След като неговият свят изчезна и не остана нищо освен небе и море, никой вече не можеше да познае предишния весел Рапу.

Той проявяваше усет към техниката, та най-напред се опитахме да го използуваме като помощник в машинното отделение. Но шумният долен етаж на кораба се оказа неподходящо място за Рапу. Той уверяваше механиците, че тук, под палубата, корабът бил пълен с „диаблос“^[2] и добродушният главен машинист му позволил да прекарва вахтите си на един стол до горния край на стълбата към машинното отделение. Но морският бриз приспиваше Рапу, щом като се отпуснеше на стола, и механиците ни подхвърлиха, че ще му приляга повече да дежури на мостика. Той бързо се научил да управлява кораба по компас и щурманът влязъл в помещението за картите, за да си гледа работата. Изведнъж следата зад кърмата бе добила особено очертание и някои оптимисти помислили, че капитанът и аз най-сетне сме решили да се върнем на Великденския остров. Но Рапу беше съвършено невинен. Той се свил на скамейката и заспал, а корабът поел по свой път. Какъв смисъл имало да се управлява, когато, накъдето и да погледнеш, вечният хоризонт все си бил празен?

Рапу не беше суеверен. Беше „дете на нашето време“, както казваха жителите на Великденския остров. Но за всеки случай, когато лягаше да спи, той се завиваше презглава, както правеха всички островитяни на неговия остров. Арне ги попитал защо правят това и те му отговорили, че не искат да виждат нечистите сили, които се появяват нощем. Едва ли мнозина от приятелите на Рапу биха се държали по-добре, ако бяха потеглили в огромното синьо пространство на един кораб, чийто товар се състоеше от хиляда пещерни камъни, ключови камъни, черепи и кости. „Летящият холандец“ не представляваше нищо в сравнение с нас! Ние се носехме по океана на един кораб, натоварен с аку-аку.

Точно пред нас от морето изникна остров Питкеърн. Стигнахме вече острова на бунтовниците от „Баунти“. Небето зад него пламтеше от залязващото огненочервено слънце, сякаш все още гореше запаленият от отчаяните бегълци кораб. Рапу изведнъж се пробуди. Сега и той застана на носа. Броеше кокосовите палми — една, две, — не, толкова много не беше виждал на целия Великденски остров. Диви кози по хълмовете; банани, портокали и най-различни южни плодове, които никога не бе виждал. Това сигурно е райската градина. Рапу реши, че щом се прибере на Великденския остров и успее да си построи лодка, ще дойде тук с жена си.

Сега зърнахме червени покриви сред буйната тропическа растителност над мрачните скали. От някакво заливче, скрито зад една издатина, потегли голяма лодка с шест чифта гребла, които проблясваха на светлината, когато се издигаха в такт. Потомците на бунтовниците от „Баунти“ идваха да ни посрещнат. Островитяните се покатериха на борда — здрави, босоноги, живописни образи, между които имаше типове, каквито може да се видят само в исторически филми на Холивуд. Пръв скочи на палубата един сивокос великан: Паркинс Крисчън, праправнук на Флетчър Крисчън, водача на историческия бунт, който пуснал капитан Блай в лодка сред океана. Докато лодката се понесла на запад и стигнала почти до Азия, самият Крисчън насочил „Баунти“ срещу вятъра и заседнал в плитчините край този пуст остров. Тук нямало жива душа, когато бунтовниците изгорили своя кораб в залива и се заселили заедно със своите красиви таитянски вахини. При все това намерили древни изоставени храмови площадки, черепи и няколко малки статуи, които слабо наподобявали великаните от Великденския остров. Кой е живял там преди тях? Това никой не знае. И досега никой археолог не е пребивавал на остров Питкеърн повече от няколко часа.

Паркинс Крисчън ме покани да живея със семейството си в неговата къща, а останалите бяха разпределени по другите домове. Бяхме приети блестящо в гостоприемното малко британско общество, чиито членове говореха английски горе-долу както са го говорели дедите им, когато се заселили тук през 1790 година, като примесваха в него някои таитянски изрази и имаха местен акцент.

Няколко дни живяхме безгрижно на острова на бунтовниците. Докато археолозите скитаха из целия остров, разкопаваха и оглеждаха, моряците посетиха пещерата на Крисчън и гроба на Адамс, а водолазът се спусна да разгледа жалките останки на „Баунти“. Жителите ни помогнаха да намерим останките на стария платноходен кораб, които лежаха в един процеп на дъното на залива Баунти и представляваха куп ръждясали железа.

Островитяните постоянно намирали каменни брадви в земята. А в подножието на една страхотна пропаст по северния бряг имаше скални релефи. Общо взето обаче, Питкеърн беше беден откъм археологически останки. Като добри християни, потомците на бунтовниците изравнили храмовите площадки със земята, натрошили малките статуи и ги хвърлили в морето, за да прочистят своя остров от чужди божества. С помощта на населението Арне и Гонсало намериха в стената на отвесна скала една пещера, където — ако се съди по всички данни — червените статуи са били изсичани от скалата. Изхабени каменни брадви все още лежат захвърлени сред каменните отломки на пода на пещерата.

На този остров чужденци рядко стъпват. Прибоят се блъска в скалите край тесния опасен пристан. Но наблизо минава морският път от Нова Зеландия за Панама и когато предстои да мине пътнически кораб, островитяните излизат в морето с лодки, за да продадат на пасажерите дърворезби, изобразяващи летящи риби, костенурки или малки модели на гордия платноход на техните деди. Тази търговия се оказала толкова успешна, че на Питкеърн са свършили дърветата миру, които населението използувало за своите жизнено необходими дърворезби.

За да се отблагодарим за гостоприемството, натоварихме на борда цялото мъжко население на острова, а също и голям брой жени и се отправихме към необитавания остров Хендърсън. На неговите брегове нашите шестдесет пасажери от Питкеърн отсякоха за един ден двадесет и пет тона миру. Обраслият с палми бряг заприлича на пиратско полесражение, когато шарената тълпа от питкеърнци на всички възрасти се хвърли във вълните с разни криви пънове и клони и заплува към лодките, който се мятаха сред прибоя край рифа. Натоварени до ръба, лодките гребяха към кораба и после де връщаха празни, за да вземат нов товар. На всички, които не бяха свикнали да виждат как разпенените прибойни вълни ту скриват, ту оголват кораловия риф край тропическия остров, се струваше, че ей сега ще се случи някое нещастие. Но мъжете и жените на рифа се вкопчваха в лодката, колкото пъти прибойните вълни ги заливаха и ги повдигаха, а на кормилото седеше един великан, който гръмогласно ръководеше дванадесетте гребци и така поддържаше лодката, готова да посрещне яростните тласъци на морето.

Когато на другия ден разтоварвахме кораба край скалите на Питкеърн, Паркинс Крисчън с усмивка ни увери, че неговите хора сега имат достатъчно миру, за да дялкат модели на „Баунти“ и летящи риби в продължение на четири години.

От Питкеърн се отправихме към остров Мангарева. Пуснахме котва в красива лагуна, обкръжена от насечени планини. Водата беше кристално бистра, а дъното представляваше дивна, пъстроцветна градини от корали, украсена със седефени миди и населена от хиляди чудновати риби. Единствената статуя, която видяхме в този обрасъл с палми южноморски рай, беше изрисувана на един стенопис в църквата, и то счупен на две и потъпкан под крака на някакъв тържествуващ мисионер. Френският администратор отсъствуваше, но неговата предприемчива съпруга събра с барабан всички островитяни и направи голямо тържество, на което ни показаха и един танц в чест на легендарния крал Тупа. Поставил на главата си гротескна маска от издълбан палмов дънер, „крал Тупа“ танцуваше начело на своите бойци. Според преданието, той пристигнал на острова от изток с цяла флотилия от големи салове с платна. След неколкомесечен престой се върнал в своето могъщо кралство на изток и никога вече не се появил в Мангарева. По време и място това предание поразително съвпада с преданието на инките за техния велик владетел Тупак. Той наредил да се построи огромна флотилия от платноходни балсови салове и тръгнал да посети някакви далечни обитавани острови, за които чул от своите търговци — мореплаватели. Според летописците на инките, пътешествието на Тупак из Тихия океан траяло почти цяла година. Завърнал се в Перу с пленници и плячка, след като посетил два населени острова. Благодарение на опити, които проведохме след експедицията „Кон-Тики“, знаех, че подобно пътешествие със сал е напълно осъществимо, тъй като най-сетне открихме отново забравения начин на инките да управляват балсовите салове чрез гуара или центровъчни дъски. Така салът може да се движи и срещу вятъра със същата лекота като платноходката. А вождът на инките Тупак може да е същият онзи Тупа, когото помнят на Мангарева.

Следващата суша по нашия път беше остров Рапаити. Той се подаде из облаците на югозапад като приказна страна, която плува по морето. През биноклите си още отдалеч видяхме, че най-високите му върхове са някак особени. Те приличаха на тревясалите пирамиди в Мексико или на стъпаловидните укрепления на инките сред дивите планини на Перу. Тук положително имаше какво да се изследва.

Със затаен дъх стояхме на мостика, докато капитанът с невероятно умение налучкваше пътя през същински лабиринт от процепи и отвори в живия растящ коралов риф, който препречваше входа към обширен залив в сърцето на острова. Капитанът вмъкна кораба в огледалната лагуна, образувана от едно кратерно езеро и обкръжена от остри зъбери и високи ридове. Анет стоеше до нас, вперила благоговеен поглед в капитана, докато той през кратки промеждутъци местеше ръчката на машинния телеграф от „стоп“ на „бавен напред“ и „назад“, а корабът незабележимо се плъзгаше напред между коралите. Внезапно тя се издигна на пръсти, грабна решително дръжката и я дръпна на „пълен напред“. „Пълен напред“ отговориха от машинното и ако капитанът не беше обърнал бързо ръчката в обратната посока, щяхме да се блъснем в рифа като ледоразбивач.

Въздъхнахме облекчено, когато пуснахме котва в тихите безопасни води пред живописното малко село, чиито жители вече приближаваха в своите мънички кану.

След дълго катерене по стръмни урви и ридове най-сетне се изкачихме на най-горния хребет на планинската верига.

— Моронго Ута — промърмори туземецът, който ни доведе.

— Кой го е построил? Той вдигна рамене:

— Кой знае, може би някой крал.

Пристъпихме по-близо и надникнахме между гъстата зеленина. Тук-таме се подаваха грижливо изградени стени. Ед ми подвикна нещо. Той разглеждаше една стръмна тераса, където част от платформата беше рухнала и образуваше открит земен насип, осеян с миди и рибени кости. Сред тези разрушения се подаваше камбановиден хаван с чисти, изящни очертания; беше направен от твърд като кремък базалт, майсторски изваян и полиран. В цяла Полинезия не съм виждал по-съвършено каменоделско творение.

Бил също се покатери на хребета.

— Това е нещо величествено! — каза той и се загледа изумен във величествената постройка пред нас. — Тук трябва да копаем.

Свикахме военен съвет на кораба. Някои запаси бяха започнали силно да намаляват. Многобройните ни местни работници и нашите пещерни приятели от Великденския остров изчерпаха разменните ни стоки и преобладаващата част от хранителните ни припаси — всъщност всичко, от което щяхме да се нуждаем през предстоящите месеци. Оставаше ни само да вдигнем котва, да продължим до Таити и да снабдим кораба. След това можехме да се върнем тук и да се нахвърлим върху замъка на планината.

По целия път се борихме със силна буря, която продължи, докато от морето изникнаха добре познатите очертания на Таити. Старият вожд Терииероо, който ме бе осиновил, вече не беше между живите. Къщата му стоеше пуста сред високите палмови стволове. Но в Таити имахме множество стари приятели и никому от нас не остана време да скучае ни денем, ни нощем. Скоро тръгнахме обратно към острова, който ни чакаше близо до ръба на мъгливия пояс — на изток от слънцето и на запад от луната.

Когато отново се вмъкнахме внимателно през опасния риф на Рапаити, Арне и Гонсало вече не бяха на борда. На връщане от Таити минахме край Раиваевае и ги оставихме там да изследват обрасналите със зеленина развалини на някакви тайнствени храмове, в които открихме редица малки каменни статуи. Но въпреки това на борда нямаше свободни места, тъй като от Таити взехме пасажери. Един от тях беше моят стар приятел Анри Жакие, директор на музея в Папеете и председател на Дружеството за океански изследвания. По моя покана той се присъедини към експедицията. С нас имаше и едно семейство островитяни; властите в Таити ме помолиха да ги върна в Рапаити, където поначало си живеели. Жакие пристигна на борда с един куфар, но за нашите полинезийски пасажери трябваше да пуснем в ход крана. Те домъкнаха безброй много кошове, сандъци, вързопи, торби, столове, маси, скринове, шкафове, две двойни легла, цял куп дъски и греди, топове ламарина, животни й огромни гроздове банани, та едва можехме да се движим по палубата. Когато една седмица по-късно пристигнахме в тихите води на Рапаити, трябваше да организираме същинска операция, за да стоварим всичко това на брега. Тъй като превозът беше безплатен, собственикът навярно реши, че е твърде евтин, та дори не си заслужава да ни благодари, а загреба весело към брега в една лодка заедно със своето семейство, като остави нас да се занимаваме с разтоварването. Но това нямаше да е последната ни среща с тоя приятел.

На брега се запознахме с една забележителна двойка. Жената, на име Леа, беше темпераментна, весела вахина — полутаитянка, полукорсиканка. Изпратили я на острова като учителка да научи възрастните и децата да четат. Мъжът се казваше Мъни. Винаги се усмихваше до уши. Той беше таитянец по произход, но в ъглите на очите му имаше нещо китайско. На Таити бил шофьор на автобус, а сега бил с жена си на Рапаити, където дори няма пътища, и скиташе без работа.

Тъй като Леа говореше френски и знаеше да пише, тя беше дясната ръка на стария вожд. Щом срещнеше трудност, той търсеше съвета на Леа и тя умело разрешаваше всички въпроси. Тя беше сърцето и душата на това малко общество. Стъпила здраво на краката си, с ръце на кръста и с щръкнали плитки, тя ми предложи своите услуги, щом слязох на брега. Мъни стоеше скромно зад нея, добре охранен, щастлив и усмихнат.

Попитах Леа дали може да ми намери двадесет здрави мъже за разкопки в планината.

— Кога ги искаш? — попита тя.

— В седем часа утре сутринта — отвърнах аз, като очаквах, че в най-добрия случай за една седмица ще може да намери десетина — дванадесет души.

Когато излязох на другия ден на палубата, за да се протегна и да наблюдавам изгрева, съгледах на брега Леа. До нея бяха строени двадесет мъже. Изпих набързо чаша плодов сок, натъпках една филия хляб в устата си и забързах с моторницата към брега. Споразумяхме се да плащаме заплатите, приети на Таити при същите работни часове. Когато слънцето застана в зенит, вече се намирахме високо в планината заедно с Мъни и двадесет здравеняци, които изсичаха стъпала в стръмните склонове, за да можем да стигаме до Моронго Ута, без всекидневно да излагаме на опасност живота си.

Мъни вървеше напред, като непрекъснато се смееше и заразяваше цялата бригада със своето веселие. Всички пееха, викаха и работеха от душа, защото за тях това беше нещо ново: на тоя остров мъжете не са свикнали да работят. А за кого ли ще работят? За своите семейства ли? Жените отглеждаха таро в полето. Жените го донасяха в къщи и го омесваха на ферментиращо тесто, което ядяха в продължение на цяла седмица. А веднъж в седмицата, когато им омръзнеше тази каша (попои) мъжете излизаха на риболов в лагуната. С меню от сурова риба и попои те пак се оттегляха на сянка и се отдаваха още една седмица на сън и любов. Веднъж в годината на острова се отбиваше местна търговска шхуна. Тогава мъжете прекарваха няколко дни в горите, за да съберат нападали по земята зърна диворастящо кафе, които разменяха на шхуната срещу разни обикновени вещи.

Но в нашата весела бригада имаше един човек, който беше винаги последен в редицата, който гледаше колкото може повече да изклинчи и караше другите да работят бавно. Когато Мъни се възмути, той го попита изненадано за какво се тревожи, щом като не плаща за работата. Този изоставащ човек беше завърналият се пътешественик, когото ние доведохме безплатно от Таити заедно със семейството и багажа му.

Горе на острия хребет, който образуваше вододела, имаше вдлъбнатина, подобна на седло; храсталаците от противоположния склон се бяха изкатерили до нея, намерили почва за своите корени. Тук разчистихме площадка — широка едва колкото да побере една двуместна палатка, чиито обитатели можеха да седят и да плюят семки от портокали, всеки към своята страна на острова. Тук щеше да бъде базата на Бил. На него възложихме задачата да ръководи разкопките на Мо-ронго Ута.

На другия ден, когато се готвехме да тръгнем към планината, не се появи нито един от нашите весели работници. Мъни стоеше мрачно край брега, а ъглите на устата му, които иначе биваха извити в обичайната усмивка, потрепваха. От една бамбукова колиба в селото изскочи Леа, начумерена като буреносен облак.

— Ех, да имах една картечница! — извика тя яростно, обърна се и се прицели в бамбуковата колиба, като протегна едната си ръка и сви показалеца на другата до едното си око.

— Какво се е случило? — тревожно попитах аз и благодарих на съдбата, че разярената жена не е въоръжена.

— Там са се събрали на военен съвет — обясни Леа. — Онзи тип, когото доведохте от Таити, казва, че било несправедливо да се изберат за работа само двадесет души. Сега искат самите те да решат колко души ще работят. Всеки, който иска, трябвало да бъде приет на работа: казват, че нямало да търпят никаква диктатура. А ако не им позволиш те да решават кой да работи, нямало да те пуснат повече в планината и щели да ви изгонят от острова. Петдесет души искат да работят.

Леа просто фучеше. Тя добави, че островитяните официално ни канят на събрание в голямата колиба след залез-слънце. Засега трябвало да се приберем на кораба.

Слънцето залезе към шест часа и всичко потъна в пълен мрак, подсилен от огромните скали, които се издигаха точно зад селото и обграждаха някогашното кратерно езеро, където сега беше закотвен нашият кораб. Капитанът отведе на брега само Жакие и мен и ние тръгнахме към тъмното село, като си светехме с фенерчетата. Трима островитяни изскочиха от мрака, без да ни поздравят, и ни последваха, стъпвайки безшумно с босите си крака.

В селото не се виждаше жива душа. Единственият признак на живот бяха купчините жарава, които зървахме тук-там през вратите на някои бамбукови колиби със сламени покриви. Но блясъкът на една парафинова лампа ни отведе при колибата за събрания. Навеждайки се под сламения покрив, влязохме вътре и стъпихме върху меки рогозки от преплетени панданусови листа. На земята край три от стените бяха приклекнали тридесет островитяни, с лица, мрачни и решителни, като на бойци пред битка. Насред пода в самотно величие седеше едра, пълна жена, разгънала някаква карта между босите си нозе.

Щом като се изправихме до вратата, поздравихме събранието с бодро иа-о-рана и всички, които седяха там, промърмориха нещо в отговор. Леа и туземният пастор стояха до четвъртата стена. Леа беше застанала със скръстени ръце, свъсила застрашително вежди, но когато влязохме, тя ни се усмихна. Мъни не беше там. Леа посочи четири празни стола, поставени за нея, пастора, Жакие и мен.

Тя помоли Жакие като официален представител на френското Министерство на колониите да говори пръв. Той стана и прочете много бавно и спокойно една реч на френски. Един-двама туземци като че ли разбираха, защото кимаха и изглеждаха доволни. Всички останали слушаха внимателно и не ни изпускаха из очи, но беше ясно, че не разбират нито дума.

Жакие им каза, че е председател на Дружеството за океански изследвания, на което едрата матрона насред пода кимна с видимо страхопочитание и посочи картата. Той продължи с това, че е изпратен от губернатора на Френска Океания с единствената цел да ни помогне. Поради тази причина оставил в Таити и семейството си, и музея, и своята аптека. А аз — и той посочи мен — не идвах като турист. Аз съм човекът, който със своите приятели е пропътувал на пае-пае до Раройа. Сега съм дошъл нарочно тук с няколко учени мъже, за да изследваме техните древни постройки. Хора от много страни са пристигнали тук, за да работят в мир заедно с жителите на Рапаити — хора от Норвегия, Америка, Чили, Великденския остров и Франция. Дошли сме да научим нещо за техните деди. Преди това сме посетили Рапануи — Великденския остров. Дано на Рапаити — Малка Рапа — да се отнесат с нас също така добре, както са се отнесли на Рапануи — Голяма Рапа.

Леа преведе речта му на таитянския диалект, като прибави и доста неща от себе ри. Тя говореше тихо, почти нежно, но настойчиво и поучително. Нейните слушатели седяха неподвижно, поглъщаха всяка дума и като че ли всеки от тях искрено се стараеше да прецени нейните доводи. Разглеждах с интерес тия събудени хора, насядали по панданусовите рогозки край ниските бамбукови стени. Цялата обстановка ми вдъхваше чувството, че се пренасям в епохата на капитан Кук и на най-ранните изследователи. Тук, на Рапаити, бяха се сменили толкова много поколения, а сякаш бяха изминали само месеци или години. Блестящите очи на мъжете край стените отразяваха така живо бдителността на непокварените деца на природата, че за миг човек забравяше дрипавите им ризи и панталони и ги виждаше като дедите им — препасани само с набедреници; Виждахме само редиците внимателни, умни очи, без следи от дегенерация, която често се среща у полуцивилизованите, а с някакъв първобитен блясък, какъвто дотогава бях виждал само у представители на племена, загубени из дебрите на джунглите.

Когато Леа завърши, стана старият вожд. Той заговори на своите хора почти шепнешком, но по изражението му разбрахме, че е доброжелателно настроен към нас. След него скочи друг стар островитянин. Той говори дълго, красноречиво и изразително на диалекта на Рапаити, та решихме, че това е местният публичен оратор.

Най-сетне станах и аз. С помощта на Леа като преводач, им казах, че дедите им може би са имали сериозни причини да се съпротивяват и да защищават своите крепости по върховете на планините, когато приближавали чужди кораби. Но времената са се променили. Ние сме дошли, за да се изкачим на планините заедно с тях и да махнем тревата и храсталаците, та да станат крепостите пак така хубави, както в дните на техните деди. Казах, че съм готов да се съглася с тяхното искане и да дам работа на всички желаещи, но само при условие, че мога да върна всекиго, който не работи достатъчно, за да заслужи своята надница.

Всички скочиха и се втурнаха към нас и трябваше да се ръкуваме поред с всекиго. На другия ден Леа пристигна с петдесет и шест мъже, а Мъни стоеше встрани и се усмихваше доволно. Това беше цялото мъжко население на острова с изключение на двама старци, които не можеха да се катерят по стръмнините. Мъни и аз поведохме тази армия в планината и Бил едва не паднал заднишком в другата долина, когато — седнал пред своята палатка на билото — видял безкрайното шествие, което с викове и крясъци, размахвайки брадви и дълги ножове мачете, се появило точно под него иззад един издатък на скалата.

Започна голямото сражение по стените на Моронго Ута. Хибискуси, пандануси и огромните като дървета папрати бяха безсилни пред това настъпление: тежки стволове се строполяваха от стените и се свличаха с трясък по склоновете към урвите, повличайки листа, папрати и треви.

Надвечер обсаждащата армия се оттегли без нито един пострадал. Всички викаха и танцуваха като хлапаци, докато слизаха по склоновете. Те почти не бяха отдъхвали освен през обедната почивка, когато разтвориха своите пакети от големи зелени листа. Вътре лежеше сивкаво тесто (попои), което ядяха с по два пръста. Мъни се спусна по склона и се върна двойно по-обемист от обикновено, тъй като беше натъпкал ризата си с едри диви портокали, които раздаде на желаещите.

Докато всички слязохме в селото или на кораба, вторият офицер остана в палатката с Бил. Уговорихме се всяка вечер да поддържаме връзка с нашия предавател на къси вълни, но дълго преди уреченото време забелязахме, че на планинската крепост блясват светлинни сигнали. Вторият офицер даваше сигнал SOS: милиони плъхове нападнали лагера.

— Той винаги преувеличава — успокои ни капитанът. — Щом като казва, че са милиони, хващам се на бас, че не са повече от хиляда.

На другата сутрин нашата войска се строи отново и понесе към планината кирки, лопати, мрежести сита и всякакви други съоръжения за разкопки. Двата плъха, които навестили лагера, преяли с попои и се върнали при своите портокалови дървета.

В продължение на няколко дни работата вървеше чудесно. Но една сутрин нито един от нашите петдесет и шест островитяни не се появи. През далекогледа видяхме на върха като силуети фигурите на Бил и Ларсен, а Леа стоеше на брега и ни махаше с ръка. Нови неприятности! Тръгнах към брега с моторницата.

— Стачкуват — каза Леа, когато пристигнах.

— Защо? — учудено попитах аз.

— Оня човек, когото доведохте от Таити, им казал, че всеки, който работи, трябва и да стачкува.

Потресен от тази новина, тръгнах към селото. Там стояха няколко от най-яките мъже с ръце в джобовете на панталоните и с навъсени лица. Останалите се бяха изпокрили по колибите си. Виждах само тук-таме очи, които надничаха през открехнатите врати.

— Защо стачкувате? — попитах аз, като се обърнах направо към един от мъжете.

— Отде да знам? — отвърна той и се озърна за подкрепа. Но не я получи. Тръгнах от човек на човек и никой не можа да отговори на въпроса ми: те просто си стояха там, недоволни и озлобени.

— Има един, който знае — подвикна някаква дебела жена от една врата. — Но той не е тук.

Казах им да го доведат и няколко мъже хукнаха веднага. Те се върнаха с някакъв човек, кой пристъпваше неохотно — груб тип, облечен във вехт военен шинел без копчета, босоног като всички останали, на чиито устни висеше една от нашите цигари. Това беше нашият стар приятел — безплатният пасажер.

— Защо стачкувате? — попитах аз отново, когато той с нахален вид застана пред мен. Всички — и мъже, и жени — излязоха от колибите си и се стълпиха мрачно около нас.

— Искаме по-големи заплати за прехраната си — отговори той с цигара в уста и с ръце в джобовете на шинела.

— Но нали получавате заплатите, които сами поискахте — същите надници, които се плащат в Таити?

— Искаме повече, защото сами се грижим за храната и квартирите си.

Видях зад него зелените торбички от листа, пълни с попои, които висяха по дърветата между бамбуковите колиби. Знаех много добре какви са надниците във Френска Океания и че това, което той иска, е абсурдно. Ако отстъпех сега, вдругиден щеше да има нова стачка с нови искания.

Затова им казах направо, че смятам да се придържам към споразумението, постигнато вечерта, когато приех предишните им искания. В отговор те заявиха, че тогава ще преустановят работата.

До мен стоеше една възбудена вахине с внушителни размери и с мускули, които биха изплашили всеки мъж. Наблизо имаше други с подобно телосложение й внезапно ми хрумна нещо. Обърнах се към вахините.

— Ей, жени, ще оставите ли мъжете да лежат и да спят по колибите, когато може да получат платена работа на Рапаити? Когато в лагуната лежи кораб, пълен с храна, дрехи и други стоки?

Улучих право в целта. Едрата матрона до мен зърна сред тълпата мъжа си и само при вида на протегнатия и показалец той се измъкна заднишком в навалицата и изчезна. Сред вахините се надигна оглушителна врява. Внезапно Леа пристъпи пред зяпналите мъже като същинска Жана д’Арк, постави решително ръце на хълбоците си и ми подвикна:

— Защо искаш да ти работят мъже? Не може ли да вземеш нас? Като че ли настъпи земетресение. Взрях се в тези здрави жени, които ме гледаха в очакване, и приех предложението. В края на краищата на този остров именно жените са свикнали да вършат цялата работа.

Докато усетя какво става, Леа вече тичаше от колиба на колиба. Тя сочеше към Моронго Ута и даваше нареждания на висок глас. Жените плъзнаха навън. Вахини предаваха пеленачета на дъщерите или на майките си. Други, които перяха край потока, захвърлиха насапунисаните дрехи, а нивите с таро опустяха и щяха да останат пусти, докато мъжете огладнеят. След това, изпъната като войник, Леа потегли нагоре начело на своя полк от вахини. Наполеон би се възгордял със своята корсиканска кръв, ако можеше да види как Леа крачи напред и пее „Марсилезата“, която в задните редици ставаше все по-неузнаваема, понеже се смесваше с местни мелодии. Последните жени пееха истински хула-песни, като прелъстително поклащаха бедрата си в танцова стъпка. Мъни и аз бяхме единствените представители на силния пол в това шествие и докато преди това Мъни само се усмихваше, сега просто се заливаше от смях.

Горе на хребета Бил и вторият офицер изпълзяха от палатката, когато чуха врявата, и аз пак помислих, че ще се претърколят в отвъдната долина, когато видяха какво се задава.

— Ето копачите — извиках аз. — Извадете лопатите.

Когато Бил дойде на себе си, грабна една кирка и я подаде на една от най-красивите девойки. От възторг тя се хвърли на врата му и звънко го целуна. Бил успя да спаси очилата и шапката си и бавно се отпусна на някакъв сандък, като бършеше бузата си и ме гледаше в недоумение.

— В цялата ми кариера на археолог такова нещо не ми се е случвало — продума той. — Никога не предполагах, че археологията крие толкова много изненади. С какво ли ще ми пристигнеш следващия път?

Леа и нейната бригада направиха чест на женския пол. Такова работно темпо не бяхме виждали нито в Съединените щати, нито в Норвегия. Огромни количества трева и пръст политаха надолу от скалата с такава бързина, че Бил израни краката си да тича, за да провери дали всичко се върши точно по неговите указания. Вахините бяха интелигентни и бързо усвояваха, а начело с Леа те образуваха първокласна бригада за разчистване. Когато разкриваха някой детайл с малката лопатка, те бяха толкова грижливи, колкото бяха енергични, когато задачата им се състоеше само в това, да изхвърлят корени и излишна пръст с кирки и лопати. Постепенно кулите и стените на Мо-ронго Ута заблестяха ръждивочервени и стоманеносиви под слънчевите лъчи. Когато вахините приключиха дневната работа, Бил се оттегли съвършено изтощен в своята палатка. През следващите дни не настъпи никакво спадане на работното темпо.

Мъжете останаха сами в селото да ядат попои. Но в деня на плащането, когато жените задържаха парите и всички други неща за себе си и за своите многобройни деца, мъжете захвърлиха торбичките с попои и обкръжиха с намръщени лица „хитреца“ от Таити: никой не беше очаквал такъв резултат от тяхната постъпка.

През цялото това време вождът и местният свещеник стояха лоялно, но безпомощно на наша страна заедно с усмихнатия Мъни. Сега те доведоха при нас мъжете с молба за примирие. Всички бяха съгласни да подновят работата при първоначално уговорените таитянски надници. Поставихме мъжете и вахините да работят на две различни крила на огромната сграда. Това ги накара да се съревновават и темпото и качеството на работата се превърнаха във въпрос на престиж. Никоя развалина не е била разкопавана от по-енергична бригада. Погледнато откъм кораба в залива, сякаш рояк скакалци бяха нападнали върха и огризваха склоновете: растителността, която покриваше Мо-ронго Ута, постепенно отстъпваше и изчезваше, а площта на червеникавокафявата скала растеше с всеки изминал ден. Появиха се тераси и стени и скоро стъпаловидният връх се оголи и засия на фона на синьото небе като храм от шоколад.

Пирамидите по околните върхове все още приличаха на покритите с мъх дворци на планински духове. Но Моронго Ута не беше дворец. Не беше и замък. Всеки, който се качеше сега на планината, можеше да види, че това не е една цялостна сграда. Това бяха запустелите развалини на цяло село. Погрешно би било да го наречем крепост. Също така погрешно би било да го наречем земеделски тераси. Защото там, по най-високите върхове, някога са били постоянните жилища на цялото население на острова.

В долините имало достатъчно равна земя за ония, които първи достигнали този остров. Но вместо да се установят там, те се изкатерили по най-недостъпните урви и се заселили около най-високите върхове. Там се вкопчили и изградили своите въздушни орлови гнезда. Изсекли самата скала с каменни сечива и превърнали върха в непревземаема крепост. Наоколо и под него издълбали скалата във вид на големи тераси, по които стояли в редица къщите на селището. Бяха се запазили древните огнища, пълни с въглени и пепел. Това бяха странни зидани каменни пещи, каквито са известни само на Великденския остров и не се срещат никъде другаде в Полинезия. Бил внимателно събра ценните въгленчета в своите торби. Чрез анализа на тяхната радиоактивност можеше да се определи възрастта на това странно планинско селище.

Навред лежаха голям брой разнообразни здрави и счупени каменни секири. Също така често се срещаше един вид каменно чукало, необходимо на жените в миналото, за да разтриват таро за попои. Някои от тия чукала за попои бяха така съвършено изваяни и уравновесени, със стройни линии, изящни извивки и гладка полировка, та нашите механици отказваха да повярват, че е възможно да се постигне всички това без съвременен струг. Със своята лопатка Бил дори успя да изрови от земята овъглените останки от старинна риболовна мрежа.

В миналото Моронго Ута навярно е било добре укрепено селище. Огромен ров с насип на по-високата страна откъм селото препречваше пътя на всеки, който би се изкачил по южния склон. За да не се свлекат колибите в пропастта по време на силните дъждове и бури, които спохождат Рапаити, за опора на терасата, върху която стояли те, от дъното на долината били изнесени с труд стотици хиляди базалтови камъни. Необработените блокове били майсторски подредени така, че да прилягат един към друг без хоросан. Тук-таме от стената беше изведен по някой дренажен канал или пък се подаваха дълги камъни, които образуваха един вид стълба от едната тераса до другата. Селището Моронго Ута се състоеше от повече от осемдесет тераси. Цялата постройка беше висока над петдесет метра с диаметър около четиристотин и тридесет метра. Следователно това беше най-големият строителен масив, открит досега в Полинезия. Според изчисленията на Бил, само Моронго Ута е имало повече обитатели от цялото днешно население на острова.

Четвъртити каменни огнища, кладенци и ями за съхраняване на таро бяха единствените останки от къщите, като не се смятат разни отломки и сечива. Местните жилища са били овални колиби, направени от гъвкави клони, забодени в земята, прегънати и събрани на върха, а после покрити с тръстика и сено като купни. Това също удивително напомняше за Великденския остров. Обитателите на върховете не са намерили място в своето планинско село за огромните храмове, които преобладават в древната архитектура на всички останали острови. Населението на Моронго Ута разрешило този проблем по начин, неизвестен досега в целия Тих океан. Те изсекли в скалата зад терасите малки куполообразни ниши и там си построили миниатюрни храмове, на чиито плоски подове наредили в редици и правоъгълници малки каменни призми като фигури за шах. Ония обреди, които не можели да се извършат пред тези храмове с джобен формат, ставали на най-горната площадка на пирамидата под открития свод на небето пред слънцето и луната.

Докато Бил и неговите помощници надзираваха разкопките в Моронго Ута, Ед и Карл заедно с екипажа на кораба изследваха останалата част на острова. Всички други по-особени върхове представляваха развалини на укрепени селища от същия вид като Моронго Ута. Туземците ги наричаха паре. По хребета на високия вододел, който свързваше върховете, лежаха нагъсто — доколкото позволяваше мястото — останки от старинни жилища. Дълбоко долу в долините, оградени от върхове, се намираха стените на древни земеделски тераси. Най-често те се изкачваха нагоре по склоновете като стълбища и навсякъде се виждаха останки от канали за изкуствено напояване, които се отклоняваха от потоците и отвеждаха вода към терасите по склоновете.

Макар че странните поселища на древен Рапаити се намирали по най-високите върхове, обитателите им всекидневно слизали в долините по пътечки, изсечени в стръмните склонове, за да отглеждат там таро и да ходят на лов за риба и други морски животни из заливите. Децата на този планински народ са расли като същински орлета по гордите чукари. Какво ли е изплашило тези хора и ги е накарало да избягат по височините? Дали тези, заселили се на някой връх, са се укрили в планината от страх пред онези, който живеели по другите върхове? Едва ли. Всички села бяха свързани с останки от къщи, наредени по хребетите и образуващи обща защитна система, обърната с лице към безбрежното море. Дали са избягали по планините от страх, че островът им потъва в океана? Едва ли. От върховете можехме да видим, че бреговата линия под нас е същата, каквато е била и по тяхно време, защото навсякъде, където морето на известно разстояние беше плитко, камъните бяха разчистени, за да се образуват пристани, риболовни клопки и рибни басейни, които можеха да се използуват и до днес.

Отговорът беше много прост. Жителите на Рапаити са се страхували от мощен външен враг, който им е бил известен и чиито бойни канута биха могли да се появят на хоризонта без предупреждение.

Може би този враг дори ги е прогонил от някой друг остров, който превзел, и те попаднали в това уединено кътче на океана? Възможно ли беше този остров да е Великденският остров? Възможно ли беше, в дъното на преданието за заселването на Рапаити да има зрънце истина, както в историята за сражението при рова на Ико? Кръвожадните битки през третата епоха на Великденския остров биха могли да изплашат всекиго така, че да побегне в открито море — дори и бременни майки с малки деца. Та още през миналия век един дървен сал със седем туземци пристигнал благополучно на Рапаити, след като прекосил океана чак от Мангарева, където и ние се отбихме по пътя си насам от Великденския остров.

На Рапаити нямаше статуи, но по върховете нямаше и място за тях. Ако наистина жени и деца от Великденския остров са основали културата на този остров, те преди всичко биха помислили за жилища, прехрана и безопасност, а не за показни паметници и за военни походи. Биха си построили заоблени тръстикови колиби и правоъгълни огнища, както на Великденския остров, а не правоъгълни къщи и кръгли огнища, както на всички съседни острови. Биха предпочели да укрепят здраво своите собствени домове, вместо да предприемат войнствени походи срещу домовете на други. И ако действително са дошли от Великденския остров, тогава не е така изумително, че са притежавали предприемчивостта да преобразят цели планински върхове със своите малки каменни сечива. Интересно е, че в обществото на Рапаити и до днес жените са ръководната сила, като глезят мъжете и се грижат за тях като за големи деца.

Досега се твърдеше, че на Рапаити няма нито обработени каменни блокове, нито изваяни от камък човешки фигури. В планините намерихме й едното, и другото. Островитяните ни заведоха в една урва високо над долината, източно от Моронго Ута. Там ни показаха едно забележително помещение в скалата, където според преданието се полагали телата на кралете, преди да предприемат своето последно пътуване. Това беше изумителен образец на каменоделското изкуство. В самата скала беше изсечено в профил хранилище с формата на голям саркофаг, чиято отворена страна беше грижливо запечатана с четири правоъгълни каменни блока. Те така точно прилягаха един към друг, сякаш с течение на времето се бяха сраснали. До саркофага в скалата беше изваяна във висок релеф човешка фигура с детски ръст. Тя стоеше с издигнати ръце, злокобна и застрашителна, и ми напомняше на „краля“ в погребалната пещера на Ласарус на Великденския остров.

Според преданието, телата на умрелите крале на Рапаити били донасяни сред разкош и великолепие в това погребално помещение посред бял ден. Кралят лежал там с глава на изток, докато в някоя тъмна нощ дойдели двама негови оръженосци и скришом го пренасяли през рида на отвъдната страна в долината Анаруа. Там, в една тайна пещера, били грижливо укрити всички покойни владетели на Рапаити.

На Рапаити намерихме и погребални пещери. Най-голямата се намираше в долината Анапори зад един водопад, който яростно се хвърляше от скалите на десет метра над нея. Някакво малко ручейче течеше навътре в пещерата и ние трябваше да газим до колене в кал, докато стигнем до суха земя. Край брега на едно подземно езеро имаше погребални могили. За да достигнем отсрещния бряг на езерото, трябваше да преплуваме седемдесет и пет метра през леденостудена вода, но и тук в черния мрак лежаха останки от човешки скелети.

В скалата под Моронго Ута намерихме по-нова погребална пещера. Тя беше издълбана в меката скала, а входът беше затворен с каменна плоча. В пещерата лежаха три тела, но ние бързо поставихме обратно плочата, защото един островитянин се покатери при нас и ни каза дружелюбно, че това били негови най-близки роднини. Наблизо имаше няколко подобни запечатани помещения, които явно доскоро са били използувани, и понеже не се докоснахме до тях, човекът ни довери, че и дядо му почивал тук в една тайна пещера зад такава плоча. До него в изкуствената пещера лежали много други хора, положени там един подир друг с течение на поколенията. И до ден-днешен жителите на Рапаити се придържат, доколкото могат, към този свой обичай: макар че сега погребват своите покойници в светена земя край селото, те ги зазиждат в хоризонтални дупки, изкопани в земята на дъното на гроба.

Изваяните от човешки ръце върхове на Рапаити се издигат самотни над морето, като странен паметник на безименните мореплаватели от един забравен век — мореплаватели, които изминали много стотици мили, докато стигнат до това самотно късче земя. Но тия стотици мили не са били достатъчни, за да ги избавят от страха, че други мореплаватели може да ги проследят. Океанът е обширен, но и най-малкият плавателен съд, който може да се задържи върху вълните, с време ще го прекоси; и най-малката каменна брадва ще накара скалата да отстъпи, ако настойчиви ръце достатъчно дълго чукат с нея. А времето е било нещо, с което древните народи разполагали в неограничено количество. Ако времето е пари, тогава тези хора на своите слънчеви планински тераси притежавали по-голямо богатство, отколкото който и да било съвременен магнат. Ако времето е пари, богатствата им са били тъй многобройни, както камъните в стените на Моронго Ута. И аков такова философско настроение погледнем развалините на селището, които блестят между морето и небето, може наистина да си представим, че това е златният замък от приказките, на изток от слънцето и на запад от луната.

Но никой на острова не можа да ни покаже Пещерата на кралете. Защото и оръженосците на краля, които знаели къде е тя, сега са скрити в скалата. А народът на Рапаити не владее умението да намира тайни пещери.

Тук никой нямаше аку-аку. Никой не ядеше кокоша трътка.