Лампата висеше на въже от тавана и хвърляше дълги сенки върху тънката стена на палатката. Завъртях фитила, докато пламъкът почти угасна, и се приготвих да си легна. В целия лагер беше тъмно и тихо. Чуваше се само ревът на прибоя. Ивон вече се беше мушнала в спалния си чувал върху походното легло до отсрещната стена, а Анет отдавна бе заспала зад ниската брезентова преграда, която отделяше малкото й легло от останалата част на палатката. Изведнъж чух, че някой драска отвън по брезента и един тих глас прошепна на развален испански:

— Сеньор Кон-Тики, може ли да вляза?

Обух пак панталона си и предпазливо дръпнах ципа на вратата, докато успях да подам навън носа и едното си око. В тъмнината едва различих неясна фигура с пакет под мишница, а зад човека — едрия силует на все още полегналия великан, който се извисяваше към звездното небе. Това беше в края на седмия ден от работата на дългоухите.

— Може ли да вляза? — прошепна отново гласът умолително.

Бавно отворих вратата и неохотно пропуснах човека. Той се вмъкна и се спря приведен, като се оглеждаше смаяно, с усмивка на възхищение и благодарност. Познах го — беше най-младият член от групата на кмета, един тъй наречен „нечист“ дългоух — изключително красиво двадесетгодишно момче на име Естебан Пакарати. Палатката беше толкова ниска, че той не можеше да застане прав, и аз го поканих да седне на ръба на леглото ми.

Той поседя няколко мига, като се усмихваше смутено и напразно търсеше думи. После неловко тласна към мен един кръгъл пакет, увит в смачкана кафява хартия, и каза:

— Това е за теб.

Разгърнах хартията и от нея излезе една кокошка. Една каменна кокошка. Беше изваяна съвсем реалистично в естествена големина и не напомняше на нищо, което бяхме виждали на Великденския остров. Преди да проговоря, той побърза да добави:

— Всички в селото казват, че сеньор Кон-Тики е изпратен при нас да ни донесе щастие. Затова ни даде толкова много неща. Всички пушат твоите цигари и са благодарни.

— Но откъде си взел този камък?

— Това е моа — кокошка. Жена ми каза да ти я дам в знак на благодарност, защото тя получава цигарите, които ми даваш всеки ден.

Ивон се пресегна от спалния си чувал и извади парче плат от един куфар. Но Естебан решително отказа да приеме плата. Не, това не било размяна, а подарък за сеньор Кон-Тики.

— А това е подарък за жена ти — казах аз. Той отстъпи неохотно, поблагодари ми пак за храната, цигарите и всичко, което той и другите дългоухи получавали всеки ден. После се измъкна от палатката и изчезна в тъмнината. Прибираше се да спи в селото. Но преди да излезе ме помоли да скрия кокошката, за да не я види никой.

Погледнах пак хубаво изваяната кокошка. Беше майсторски изработена. Камъкът миришеше малко на пушек. За пръв път виждах истинско художествено произведение на островитяните, което не беше една от вечно повтарящите се дървени фигури или копие на големите статуи. Прибрах каменната кокошка под леглото си и угасих светлината.

На другата вечер, когато всичко притихна, отново прозвуча шепнещият глас. Сега пък какво ли искаше? Този път носеше друг камък — приклекнал човек е дълга птича човка, който държеше в едната си ръка яйце. Фигурата беше изваяна във висок релеф върху плосък камък и представляваше разновидност на скалните скулптури в развалините на Оронго, селището на птицехората. Беше наистина красиво изработена. Жена му изпратила фигурата като подарък, защото получила от нас плата. Камъкът бил изваян от баща й, но не бивало да го показваме никому. Изпратихме го с нов пакет за жена му. Когато прибирах камъка, забелязах, че мирише много силно на лют дим; беше още доста влажен и го бяха търкали основно с пясък. Тук ставаше нещо особено. Но какво?

Дълго блъсках главата си над загадката за тези камъни, които миришеха така странно и бяха тъй необичайно добре направени. Най-сетне не можах да се сдържа. Късно на другия следобед извиках кмета в палатката си и спуснах стените от външната страна на мрежата за комари.

— Трябва да те попитам нещо, но ако ми обещаеш да не кажеш никому и дума за това.

Обзет от любопитство, кметът обеща да мълчи.

— Какво ще кажеш за тези неща? — попитах аз, като измъкнах двата камъка от сандъка си.

Кметът стреснато отстъпи назад, сякаш бе изгорил пръстите си. Очите му изскочиха от орбитите си, като че ли видя зъл дух или дулото на пистолет, и той изведнъж пребледня.

— Откъде си ги взел? Откъде си ги взел? — избухна най-после той.

— Не мога да ти кажа, но какво знаеш за тях?

Кметът все още стоеше като втрещен, отстъпил чак до стената на палатката.

— Никой на острова освен мене не може да прави такива фигури — каза той и видът му беше такъв, сякаш внезапно го бяха поставили лице срещу лице със собствения му призрак. Докато стоеше и се взираше във фигурите, изведнъж като че ли се сети за нещо. Забелязах, че ги загледа по-особено и взе някакво решение. После се обърнах спокойно към мен и каза:

— Опаковай двата камъка и ги отнеси на кораба, да не ги види никой на острова. Ако ти дадат други, просто ги приемай и ги скривай на кораба, дори и да изглеждат нови.

Но какво представляват те?

— Те са сериозни неща: това са семейни камъни.

Не можах да си обясня чудноватото поведение на кмета, но разбрах, че неволно съм се сблъскал с някаква голяма тайна. Почувствувах, че тъстът на Естебан се е занимавал с не съвсем редни неща.

Естебан беше наивна, добродушна душица, винаги благодарен и готов да помогне. Когато една вечер пак се промъкна в мрака, реших да разкрия тайната. Накарах го да седне на ръба на леглото ми и започнах дълъг разговор. Но той беше прекалено нетърпелив, за да може да ме изслуша. Носеше в една торба три камъка и като ги разви върху спалния ми чувал, аз онемях.

Единият камък изобразяваше три особени, класически глави с мустаци и дълги бради. Главите бяха изваяни в кръг около камъка, тъй че брадата на единия се смесваше с косата на следващия. Вторият камък представляваше боздуган с очи и уста, а третият — прав мъж, от чиято уста висеше голям плъх. Не само че изборът на мотива и художественият стил бяха чужда за Великденския остров, а изобщо не бях виждал нещо подобно от която и да било част на земното кълбо. Нито за миг не повярвах, че тъстът на Естебан ги е направил. Имаше нещо мрачно, почти езическо в тези камъни, което се отразяваше и в начина, по който момчето ги гледаше и се отнасяше към тях.

— Защо човекът има плъх в устата си? — попитах аз. Не успях да измисля по-смислен въпрос.

Момчето се оживи още повече. То приседна малко по-близо и ми разказа със сподавен глас, че това бил един траурен обичай на неговите деди. Ако някой мъж загубел жена си, някое от децата си или някого, когото обичал, трябвало да хване един киое — местен плъх, който използували за ядене. Такива плъхове живеели на острова, преди да дойдат корабните плъхове. После трябвало да тича по брега на целия остров, без да си почине, с плъха в уста и да убива всеки, който се изпречел на пътя му.

— Така воинът изразявал своята мъка — обясни Естебан със зле прикрито възхищение в гласа си.

— Кой е направил жалеещия мъж?

— Дядото на жена ми.

— А баща й е направил останалите?

— Не съм сигурен. Някои е направил баща й, други — дядо й. Тя е виждала баща си да прави някои.

— Баща й работи ли при мен?

— Не. Той е умрял. Това са свети, сериозни камъни.

Тази работа ставаше все по-загадъчна. Той повтори, че жена му и той чули в селото, че съм изпратен на острова от висши сили. Цялата история ми се струваше съвсем глупашка.

— А ти и жена ти къде държахте тези камъни, откакто е умрял баща й? В къщата ли?

Той се поразмърда на мястото си и после каза:

— Не, в една пещера, семейна пещера.

Не казах нищо. След малко последва изповедта. Цялата пещера била пълна с такива неща. Но никой не можел да я намери. Никой! Само жена му знаела къде е входът. Тя била единствената, която можела да влиза. Той самият никога не бил виждал пещерата. Но знаел приблизително къде е, защото понякога чакал, когато жена му влизала да взима камъните. Тя му казала, че пещерата е пълна.

Сега Естебан и аз бяхме обвързани от една тайна. Когато дойде на другата вечер, разговорът вървеше по-лесно. Естебан ми прошепна, че ще се опита да склони жена си да ме заведе в пещерата. Тогава бих могъл сам да си избера камъните, които ми харесват, защото там имало толкова много, че било съвсем невъзможно да ми донесат всичките. Но най-голямата трудност според него била тази, че когато ставало дума за пещерата, жена му била волева и твърда — твърда като скала. Дори и на него никога не позволявала да влиза там. Ако кажела „да“, трябвало да се промъкнем в селото посред нощ, защото пещерата не била далеч от къщата — някъде сред землището на самото село.

Каза ми, че жена му търкала камъните с пясък и вода, преди да ми ги изпрати, тъй като се опасявала да не би някой от местните жители да ги види и да разбере, че тя взима стари неща от семейната пещера. Той твърдеше, че миризмата била от пещерата, но после се сети, че след миенето сушели камъните на кухненското огнище. Каза, че щом като искам, щели да престанат да ги мият. Жена му питала дали искам нещо специално от пещерата. Но за мене не беше лесно да си поискам, тъй като и Естебан не можеше да ми каже какво има там. Едно нещо беше сигурно: от някакво скривалище на острова бяха започнали да се появяват етнографски художествени съкровища с неоценима стойност.

За кмета беше много лесно да забележи кой от хората му изчезва нощем от пещерата на Хоту Матуа, а доколкото го познавам, може да е наблюдавал палатката, скрит в тъмнината. Във всеки случай един ден ме взе настрана и ми каза с изпитателен поглед, че до смъртта си преди много години тъстът на Естебан бил негов добър приятел. Той бил последният човек на острова, който правел „сериозни“ камъни — добави кметът, — камъни, които те пазели за себе си и които не били за продан.

— Е, тогава за какво са употребявали тези камъни? — попитах аз.

— Изваждали ги и ги показвали на тържества; носели ги със себе си, когато се събирали да танцуват.

Не успях да изтръгна нищо повече от кмета по този въпрос.

По-късно се срещнах пак с Естебан и същата нощ той пак дойде с няколко камъка от пещерата. После внезапно престана да идва. Най-сетне, в един късен следобед, изпратих да го повикат и когато влезе в палатката, той изглеждаше унил и разстроен. Жена му изведнъж открила, че двата духа, които пазели пещерата й, се ядосали, дето изнесла толкова много неща, и сега тя решително отказвала да ме вземе със себе си в пещерата. Затова Естебан не можел да ми донесе нищо повече от нейната пещера. Самият той бил готов да направи всичко на света за мен, но да се придума жена му било невъзможно.

Момчето повтаряше, че тя била твърда — твърда като камък. Добави, че именно затова баща й я бил избрал да наследи тайната на семейната пещера.

По същото време, когато Естебан правеше нощните си посещения и ми носеше камъни, на острова ставаха и много други неща. Археолозите непрестанно правеха нови, изненадващи открития и островитяните ставаха все по-суеверни. На върха да Рано Као Ед откри стените на един дотогава неизвестен храм и го разкопаваше с група местни работници. Един ден отидох да ги посетя и двама от копачите ми заговориха направо.

— Признай си, че си човек от нашия род, който е напуснал Великденския остров преди много поколения — каза единият.

— Знаем го вече и можеш да ни кажеш истината — каза другият. Засмях се и им казах, че съм истински норвежец и че идвам от другия край на земното кълбо. Но те не отстъпваха: щом като са ме изобличили, защо поне да не си призная? Чували били преданието за един човек, който в стари времена напуснал острова и вече не се върнал. А освен това, ако никога преди не съм бил на острова, как е възможно да отида право в Анакена и да издигна лагера си точно там, където се заселил Хоту Матуа, когато пристигнал?

Трябваше просто да обърна работата на смях, защото, каквото и да им кажех, те не ми вярваха.

Същия ден Арне накарал своите работници да обърнат един голям четвъртит каменен блок близо до пътеката на Рано Рараку. Сторил му се по-особен. Всеки познаваше този камък и сигурно много островитяни са сядали върху него. Но когато го обърнаха, за почуда на всички се появи една съвсем странна глава с дебели устни, плосък нос и големи торби под очите. Едрата четвъртита глава нямаше нищо общо с познатия художествен стил на Великденския остров. Пак беше излязло нещо ново! Нещо, което объркваше местните жители. Кой е подсказал на сеньор Арне, че си заслужава да обърне този камък? Островитяните заявили на Арне, че сеньор Кон-Тики положително поддържа връзки със свръхестествени сили.

После пак се случи нещо подобно: наскоро след това Ивон и аз отидохме една вечер в пещерата на Хоту Матуа при кмета и неговите дългоухи. Те лежаха по земята и се гощаваха с дебели резени хляб, намазани с масло и конфитюр, а навън къкреше каната с кафе.

— В къщи ни дават само сладки картофи и риба — каза кметът и доволно се потупа по корема.

Тенекията с фитила осветяваше пещерата. Пак заприказвахме за минали дни — за времето, когато един крал на име Туу-ко-иху се натъкнал на два спящи духа в подножието на червената скала в каменоделната за възли. Двата духа били дългоухи, с повиснали до вратовете им уши, имали бради и дълги гърбави носове и били толкова слаби, че ребрата им стърчали. Кралят тихо се прибрал у дома си и побързал да извае образа им в дърво, преди да е забравил как изглеждат. Това бил произходът на моаи кава-кава — тайнствената фигура, която се среща винаги непроменена между дърворезбите на Великденския остров. Като свършиха вечерята си, мъжете извадиха разни парчета дърво и почнаха да дялкат своите моаи кава-кава, а някои от по-старите заразказваха приказки.

Това наведе разговора към приказките за духове — приказки, от които всекиму би настръхнала косата, а около нас, по неравните стени на пещерата, танцуваха неспокойни сенки. Чухме за духове човекоядци, които идвали нощем и искали вътрешностите на хората, за един женски дух с безкрайно дълга ръка, който лежал в морето и отвличал самотни хора от скалите, и за други, които се разхождали край брега и блъскали хората в морето. Ласарус, помощникът на кмета, имал баба, която някакъв зъл дух блъснал в една пропаст. Имало обаче и много благодушни привидения, които помагали на отделни хора. Повечето били доброжелателно настроени към определено семейство, а враждебно към всички останали.

Разказите за духове се редяха един подир друг, докато всички изведнъж си припомниха нещо, което им се случило същия ден.

— И ти беше там — ми каза един от тях — и никак не се изненада. После започнаха да обясняват. Те знаели, че свръхестествени сили помагали на дедите им, когато пренасяли статуите из острова, но когато ги изправяли, трябвало да се трудят сами с колове и камъни, макар че и тогава духовете присъствували и вършели част от работата. Но днес всички видели нещо, което не им се било случвало. Едно невидимо аку-аку било там и им помогнало при изправянето на статуята. Те имали щастие заради песента, която пели.

С помощта на една малка фигурка и две пръчки ни показаха как избутвали нагоре едната страна на статуята. Докато правели това, заявиха те, главата на великана изведнъж се издигнала сама десетина сантиметра, без някой да я е докоснал.

— Много странно беше, наистина много странно — уверяваше ни човекът във вдлъбнатината.

По това време бяхме изпратили Тур младши като помощник на Ед на върха на Рано Као. Трябваше да се картографират тамошните развалини. Ед и Бил бяха поканени да живеят в бунгалото на губернатора, в подножието на хълма, а съпругата на губернатора, която винаги ни оказваше безгранично гостоприемство, покани и Тур да живее у тях, тъй като лагерът беше твърде далеч. Но като всяко момче Тур беше изпълнен с копнеж за приключения и реши, че иска да живее в разрушеното селище на птицехората на върха на скалата. Няколко древни каменни колиби бяха още обитаеми и макар че подът беше твърд и таванът нисък, той щеше да има подслон при всякакво време и изглед, какъвто не може да се намери в никое царство на земята. В краката му лежеше цялото село Хангароа и по-голямата част на острова, а отвъд се простираше Тихият океан чак до небесния свод. Полуподземните каменни колиби на птицехората лежаха плътно една над друга — стена до стена, върху чудновато оформените напластявания по най-горния остър хребет на вулкана. На няколко стъпки от прага скалата пропадаше триста и петдесет метра надолу до морето, където лежеше Птичият остров. А на няколко стъпки в противоположната посока, също така отвесно, се спущаше друга главозамайваща пропаст към огромния кратер на Рано Као, който се простираше като грамадна дълбока паница, широка километър и половина от ръб до ръб. Дълбоко долу дъното беше покрито с пъстра зелена покривка — едно опасно тресавище, в което навред блестяха блата и малки открити езерца.

Когато Тур се качи там със спалния си чувал и хранителни припаси, островитяните изпаднаха в паника. Те го молеха и увещаваха да слезе и да прекара нощта долу. Отидоха при Ед и го помолиха да заповяда на момчето да слезе. Дори и аз получих известие в Анакена, в което се казваше, че Тур не бивало да спи сам в развалините на Оронго, защото щяло да го грабне някое аку-аку. Но всички предупреждения бяха безполезни. Тур бе намерил замъка на своите мечти и настояваше да лагерува сам в Оронго.

В края на деня, когато Тур останал на върха, а другите си слезли, местният надзирател на работниците на Ед сериозно се разтревожил и най-сетне изпратил трима доброволци да правят компания на Тур през нощта. Когато слънцето залязло и пасатът заревал в мрачните пропасти около него, Тур изживял първия си страх. Три сенки навлезли между развалините — три местни девойки, изпратени от надзирателя, за да прекарат там нощта. Момичетата били ужасени само при мисълта, че ще стоят на тъмно в развалините. Едната девойка почти обезумяла от страх. За нея ехото от дълбочината на черния кратер веднага се превръщало в аку-аку. Друго аку-аку виждала в лицето на една мъждукаща звезда, която се отразявала в някакво черно езерце на дъното на огромната паница. Навред имало аку-аку. Когато се съмнало, трите момичета с облекчение забързали обратно към селото.

През следващите нощи Тур оставал сам на хребета и когато другите се изкачвали от долината, доволно си седял горе и се възхищавал на изгрева. В очите на островитяните той беше станал герой. Всекидневно те го отрупваха с дини, ананаси и печени пилета, вследствие на което нищо не можеше да накара момчето да слезе от върха на скалата. Островитяните се успокоиха: дори и сам, Кон-Тики-ити-ити беше в безопасност горе в Оронго, защото имаше на своя страна една закриляща го сила. Тур прекара на върха четири месеца. Всички аку-аку го оставиха на мира.

Но това не сложи край на суеверието, а тъкмо обратно. Следващата загадка създаде Ласарус точно когато измъквах от младия Естебан първите тайни за семейната пещера. Ласарус беше дясната ръка на кмета и двамата споделяха мнението, че той е един от най-изтъкнатите хора на острова. Беше между тримата избрани представители на местното население, и според кмета, бе извънредно богат човек. В жилите на Ласарус течеше както кръвта на дългоухите, така и на късоухите, с лек примес от случайни европейски посетители. Тялото му беше същински шедьовър, но Дарвин би могъл да използува чертите на лицето му, за да докаже своята теория за еволюцията, и ако някога изровят черепа му, хората биха могли да предположат, че Великденският остров е бил люлката на човечеството. Но въпреки ниското наклонено чело с издадените вежди, също така издадената долна част на лицето с малката брадичка, широките устни и съвършения ред зъби между тях, дебелия нос и дебнещите животински очи — въпреки целия си външен вид — Ласарус не беше глупава маймуна. Напротив, беше необикновено находчив и буден и притежаваше остро чувство за хумор. Но той също беше извънредно суеверен.

Един ден пристигна известие от Ед, че е намерил неизвестни досега скални рисунки върху голяма плоча от покрива на една от разрушените къщи в Оронго. Приблизително по същото време Арне беше намерил нова статуя, заровена в пръстта в подножието на Рано Рараку, която се различаваше от всички известни досега. Късно следобед, когато дългоухите преустановиха дневната работа и се отправиха към пещерата на Хоту Матуа, Ласарус тайнствено ме дръпна настрана, за да си поговорим.

— Сега ти липсва само едно ронго-ронго — каза той, като хитро наблюдаваше лицето ми, за да види въздействието на своите думи.

Незабавно разбрах, че тук се готви нещо по-специално, и се престорих на равнодушен.

— Та сега на острова вече няма нито едно ронго-ронго — подхвърлих аз.

— Има няколко — каза Ласарус предпазливо.

— Но са гнили и се надробяват, щом ги докоснеш.

— Не, братовчед ми държеше две.

Не му повярвах. Той забеляза това и ме помоли да отида с него зад стената на храма, където статуята все още лежеше върху своята каменна кула. Тук ми довери шепнешком, че имал двама братовчеди близнаци, Даниел и Алберто Ика. Алберто бил роден един час след Даниел, но въпреки това избрали него да наследи тайната на входа към семейната пещера, която била пълна с чудновати предмети и дори няколко ронго-ронго. Преди две години Алберто ходил в пещерата и извадил две ронго-ронго, които отнесъл у дома си. Те били дървени, а едната дъсчица имала форма на плоска риба с опашка. И двете били покрити с малки фигурки, били почти черни и извънредно твърди, макар че били много стари. Ласарус и много други ги видели. Но Алберто накърнил табуто, като извадил плочките от пещерата, и през нощта дошло едно аку-аку и започнало да го мушка и да го щипе, докато се събудил. Като погледнал през прозореца, видял хиляди мънички човечета, които се канели да влязат в стаята му. Той едва не полудял от страх, отишъл право в пещерата и върнал двете плочки на местата им. Тази ронго-ронго пещера била някъде близо до долината Хайга-о-Тео и Ласарус щял да направи всичко, каквото можел, за да накара братовчед си да събере смелост и да вземе пак плочките.

Постепенно изтръгнах от Ласарус сведението, че семейството му притежавало няколко пещери. Самият той имал достъп до една пещера, която била до долината Ханга-о-Тео. Там нямало ронго-ронго, но имало много други неща. Опитах са да накарам Ласарус да ме заведе там, но тук услужливостта му се изчерпа. Той ме погледна със смазващ повелителен поглед и заяви, че това би означавало неговия и моя край. В пещерата живеело семейното аку-аку; там били и скелетите на двама негови деди. Ако някой неупълномощен човек се опитал да влезе незаконно, това аку-аку щяло жестоко да си отмъсти, защото най-свещената от всички тайни бил входът на пещерата. Опитах се да се присмея на неговото аку-аку и да накарам Ласарус, като интелигентен човек, да се вразуми, но сякаш блъсках по стена, не стигнах доникъде.

Единственото, което успях да направя, беше, че накрая Ласарус обеща самият той да ми донесе нещо от пещерата. Но какво исках да получа? Един птицечовек с или без яйце? В пещерата имало всевъзможни предмети с изключение на ронго-ронго. Предложих му да донесе няколко различни неща, за да мога да ги видя и да си избера. Но той не се съгласи. Пещерата била пълна със старинни предмети и той не можел да рискува да донесе повече от един. Тук разговорът ни беше прекъснат от някакво известие за мен и Ласарус се сбогува и изчезна.

На следния ден излязох да наблюдавам как дългоухите носят камъни за кулата, която строяха под великана. Кметът и Ласарус дойдоха при мен да си поговорим.

— Виждаш ли, аку-аку ни помага — каза кметът тихо. — За нас, дванайсетимата, щеше да е невъзможно да се справим сами без помощта на свръхестествени сили.

Те ми разказаха, че същия ден изпекли една кокошка в подземно огнище близо до пещерата, за да накарат статуята да се дигне по-бързо.

Ласарус и кметът ме заляха с цял поток от възражения, когато се опитах да им обясня, че това е суеверие. Когато заявих, че няма аку-аку, те започнаха да ме гледат, като че ли бях сляп идиот. Та, разбира се, че имало! В стари времена целият остров бил пълен с аку-аку. Сега вече нямало чак толкова, но те ми изброиха имената на много места по острова, където все още живеели аку-аку. Имало мъжки и женски аку-аку. Някои били доброжелателни, други — зли. Хора, които са говорили с тях, казвали, че имат остри, писукащи гласове и изобщо доказателствата за съществуванието им нямаха край.

Не можах дори да се обадя. Еднакво трудно бих могъл да ги убедя, че в морето няма риби и в селото — кокошки. Едно започна да ми става ясно: въздухът на острова беше пропит с някакво налудничаво суеверие и то стоеше като несломима преграда пред пещерите, пълни с неизвестни досега за външния свят предмети.

Взех джипа и отидох в селото да видя отец Себастиан. Нямаше жив човек, който да познава Великденския остров и неговите жители така добре като него. Знаех също, че каквото му кажех, щеше да остане тайна между нас двамата. В неговата книга за острова бях намерил следния пасаж:

„Освен това имало тайни пещери, които били собственост на известни семейства. Само най-изтъкнатите членове на семействата знаели входовете на тайните пещери. Те служели като скривалище за ценни вещи, като надписани плочки ронго-ронго или статуетки. Тайната неточното местонахождение на входовете е заровена в гробовете заедно с последните хора, останали от старото време…“

Казах на отец Себастиан, че е доста вероятно на острова все още да се използуват тайни семейни пещери. Той трепна изненадано и подръпна брадата си.

— Невъзможно!

Разказах му, без да споменавам имена, за загадъчните камъни, които бях получил. Той пламна от въодушевление и попита къде е пещерата. Можах да му кажа само малкото, което знаех, и че ми е невъзможно да се добера до пещерата поради суеверието на островитяните.

Отец Себастиан се разхождаше бързо насам-натам из стаята в дългото си бяло расо. Изведнъж спря и отчаяно се хвана за главата.

— Безнадеждни са с това свое суеверие — каза той. — Баба Мариана дойде при мен онзи ден и ми заяви съвсем сериозно, че вие не сте човешко същество. Суеверието е така дълбоко вкоренено в тях, че не може да очакваме да го изтръгнем изцяло от главите им за едно поколение. Те изпитват дълбоко уважение към дедите си и това е разбираемо. Добри християни са, но това суеверие, ах, това суеверие!

Той ми разказа съвсем отчаяно, че неговата чудесна прислужничка Ерория била твърдо убедена, че произхожда от някакъв кит, изхвърлен на брега в залива Хотуити. Каквото и да й разправял, Ерория просто му отговаряла, че макар и да е свещеник, той не можел да знае нищо по този въпрос, защото тя го научили от баща си, който го узнал от своя баща, който пък го чул от своя баща и той сигурно е знаел най-добре, защото именно той бил китът!

Съгласихме се, че ми предстои да счупя един костелив орех, защото съвсем не беше лесно да накараш островитяните да те заведат някъде, където пътят според тях е препречен от дяволи и зли духове. Отец Себастиан предложи да ми даде малко светена вода, тъй като местните жители много я почитали и може би щяха да съберат смелост, ако напръскаме с нея входа на пещерата. Стигнахме обаче до заключението, че отец Себастиан не бива открито да се намесва в тази работа. Той самият каза, че е последният, комуто биха доверили такъв род тайни. Но на всяка цена трябваше да поддържаме постоянна връзка; ако успея да получа достъп до някоя тайна пещера, трябвало да отида при него дори и посред нощ.

Трудно ми беше да разбера безумното суеверие на интелигентните хора от Великденския остров, докато не започнах да ги сравнявам с хората от нашия свят. Чувал съм за двадесететажни сгради, които нямат тринадесети етаж, и за самолети, в които номерата на местата скачат от дванадесето на четиринадесето. Нали има хора, които вярват, че над числото тринадесет витае някакъв зъл дух — някакъв безименен дух на нещастието? За да завършим паралела, трябва само да го наречем едно зло аку-аку. Чувал съм за хора, които се плашат, като разсипят сол, като счупят огледало, или вярват, че ако черна котка пресече пътя им, това носи нещастие. Такива хора вярват в аку-аку, само че не употребяват това име. Толкова ли е чудно тогава, че жителите на най-самотния остров в света са заподозрели дедите си в магьосничество и мислят, че се разхождат като призраци между своите огромни портрети, които хората от нашата раса открито наричат загадка? Не е ли по-оправдано да си въобразяваш, че има аку-аку сред черепите и скелетите в тъмните пещери на Великденския остров, отколкото в кожата на някоя дружелюбна черна котка, която кротко пресича пътя ти в един слънчев летен ден?

На Великденския остров суеверието е насаждано у хората в продължение на много поколения. Нито аз, нито някой друг преди мене се е съобразявал с това. Туй недоглеждане е главният пропуск, който досега е пречил да се достигне до съзнанието на местните жители. Нямаше смисъл да се потушават пламъците на суеверието с разум. Всичките ми обяснения се приемаха така, както гърбът на гъската приема водата. А и не може истински горски пожар да се загаси с вода, а трябва да се подпали друг пожар. Огънят е най-лошият враг на огъня, стига да го овладееш. Туземците бяха наследили вярата, че навред витаят зли духове; имаше места, където някои туземци въобще не смееха да отидат, а най-малко пък нощем. Кметът и Ласарус ми довериха мрачно, че това било същинска заплаха за острова.

Блъсках си главата над този проблем и стигнах до заключението, че самото суеверие може да стане смъртен враг на суеверието, ако се подкладе като истински насрещен пожар. Онези, които вярваха, че поддържам връзки с техните деди, би следвало да приемат също и едно известие, предадено от същия извор — едно известие, в което ги съветват да отменят всички древни, вдъхващи ужас проклятия и табу. Защо не? Цяла нощ лежах и се мятах в спалния си чувал. Ивон смяташе този план за налудничав, но все пак се съгласи, че би трябвало да опитам.

На другия ден кметът, Ласарус и аз дълго разговаряхме сред скалите зад лагера. Просто невероятно беше какви неща научих, след като започнах да бъбря с тях. Най-напред им казах — което беше съвсем вярно, — че тайните на всяко табу са ми добре известни и че съм първият човек, който е гребал с кану из забранените води на Вай Ро — една прокълната подземна пещера на острова Фатухива. Пак там — и то без каквито и да било лоши последици — бях слизал под тайния свод на една пещера пае-пае, която беше табу. Кметът и Ласарус седяха и ме слушаха с широко отворени очи; те не знаели, че освен на техния остров и другаде имало табу. Знаех достатъчно за обредната система табу, за да им направя извънредно дълбоко впечатление, и то главно с разкази за най-чудновати нещастия, постигнали разни хора, които накърнили табуто на своите деди. Бях слушал тия истории от туземците на Фатухива.

Кметът бледнееше и тръпнеше. Той се засмя засрамено и призна, че когато слушал такива истории, треперел от студ дори и под жаркото слънце, защото и на техния остров имали същите, ама точно същите случаи с табу. Сега трябваше на свой ред спокойно да изслушам местните примери за пагубните последици от табу: за едно цяло семейство, което хванало проказа, за акула, която отхапала една ръка, за някакъв ужасен прилив, който удавил всички хора в една тръстикова колиба, и за много хора, които полудявали, защото техните аку-аку ги мушкали и блъскали нощ подир нощ — и всичко това, понеже правили разни опити да накърнят табуто на семейните пещери.

— Какво ти се случи на Фатухива? — попита Ласарус с алчно любопитство.

— Нищо — отговорих аз.

Ласарус изглеждаше почти разочарован.

— Това е, защото имаш мана — каза той. Мана е названието на някакво магическо свойство — извор на свръхестествена сила.

— Сеньор Кон-Тики има не само мана — каза кметът хитро на Ласарус, — а има и едно аку-аку, което му носи щастие.

Хванах се за тази сламка.

— И затова спокойно мога да отида в някоя пещера табу, без да се случи нищо — заявих аз.

— На теб нищо няма да се случи, но на нас ще се случи нещо, ако ти покажем пещерата — каза Ласарус, като сочеше себе си и се усмихваше кисело.

— Щом като аз съм с вас — няма. Моето аку-аку е достатъчно силно — опитах се да възразя аз.

Но това беше твърде трудно смилаемо за Ласарус. Неговите семейни аку-аку щели да си отмъстят, а моето аку-аку не можело да предотврати това, макар че закриляло мен. При това според него сам никога не бих могъл да намеря отвора, дори и да стоя така близо до него, както сега до самия Ласарус.

— Ласарус принадлежи към много знатно семейство — похвали се кметът за сметка на Ласарус. — Неговото семейство има много пещери. Те са богати. Ласарус се изплю гордо.

— Но и аз имам мана — заяви кметът и продължи да се хвали със своята свръхестествена сила: — Моето аку-аку ни помага да изправим статуята. Аз имам три аку-аку в едно малко аху в залива Ла Перуз. Едното е изображение на птица.

Сега всички знаехме, че сме три важни личности, седнали заедно сред скалите. Другите двама започнаха да се хвалят кой знаел по-добре какво носело „щастие“ и какво — „нещастие“. Научих, че на този ден съвсем несъзнателно съм минал през едно тясно иглено ухо. Кметът ми каза, че сутринта ме наблюдавал, докато съм връзвал едното въже на палатката, и това потвърдило съмнението му, че познавам тайните на „щастието“, защото съм вързал въжето отдясно, а не отляво.

Използувайки това признание, нанесох последния удар. Казах им, че семейните пещери са обявени табу от дедите им, само за да се запази ценното им съдържание. Единственото, което носи нещастие, е да се продават фигурите от пещерите на туристи и моряци, защото те може би не разбират какво представляват камъните и след известно време може да ги захвърлят. Но да се продават същите фигури на хора на науката, които щети съхраняват в музей, носи „щастие“. Музеят, обясних аз, е нещо като църква, където хората трябва да ходят тихо и фигурите са поставени в стъклени шкафове. Там ги съхраняват и никой не може да ги счупи или да ги захвърли. Злите духове щели да напуснат пещерите заедно с фигурите и вече нямало да има от какво да се страхуват на острова.

Имах чувството, че това направи особено дълбоко впечатление на Ласарус, и не сгреших. Същата нощ някой пак прошепна „Кон-Тики“ и задраска по стената на палатката. Този път не беше Естебан, а Ласарус. Той ми подаде някаква торба, съдържаща старинна плоска каменна глава с много странни черти и дълги тънки мустаци. Във вдлъбнатините имаше паяжини и главата не беше нито мита, нито търкана с пясък. Научих много неща за пещерата, в която е влизал Ласарус. Тя била пълна със скулптури: той видял някакъв каменен съд с три глави, странни животни, човешки същества и модели на кораби. Тази пещера близо до Ханга-о-Тео била наследство от прадядо му и той я притежавал заедно с трите си сестри. Не му се случило никакво „нещастие“ и сега щял да говори с двете си по-възрастни сестри, за да му разрешат да ми донесе още неща от пещерата. Нямало нужда да казва на по-малката си сестра, защото тя била само на двадесет години и не разбирала от тия неща.

Сега, след като бе ходил в пещерата, Ласарус се чувствуваше като герой. Семейството му имало четири пещери. Предполагал, че пещерата ронго-ронго, където е ходил Алберто, се намира близо до тази от която идваше той, но само Алберто познавал входа й. Имало и друга една в скалите на Винапу, Ласарус я знаел и щял да иде там някоя нощ. Четвъртата пещера се намирала в самата лицева скала на Рано Рараку — планината на статуите. В тази забележителна пещера три различни семейства имали своя отделна част. Тя била пълна със скелети и той никога не би посмял да стъпи в нея, пък и не знаел входа й.

Попитах го, щом три семейства знаят входа на една пещера, дали не се крадат едно друго.

— О, не — каза той.

Нямало опасност от такава работа, защото всяко семейство имало своя строго определена част и свое аку-аку да я пази.

Ласарус получи плат за рокли за двете си по-възрастни сестри и се изгуби в нощта.

На другия ден кметът стоеше спокоен както винаги на своето място върху стената на ахуто и направляваше дългоухите, които висяха и се олюляваха на края на дългите си прътове. Той с нищо не беше издал, че и той има пещера; стоеше необезпокоен както винаги, отмервайки такта с ръце, и ръководеше работата. Единственото, с което бе се похвалил, беше услужливото аку-аку и трите негови малки колеги в света на духовете, които живеели в едно аху в залива Ла Перуз.

Наблюдавах го как спокойно и хладнокръвно стои там и ръководи работата като опитен инженер. Би било странно семейството на Ласарус да имат четири пещери, а самият главатар на дългоухите — нито една. Но за да проговори кметът, беше необходимо някакво по-силно лекарство.

По-късно през същия ден намерих удобен случай още веднъж да отведа двамата настрана. Нямах понятие дали кметът наистина има пещера, но той трябваше поне да знае доста неща за тяхното съществуване. В разговора попитах дали много семейства притежават пещери. Кметът призна, че има такива, но добави, че едва ли някой е успял да узнае нещо за пещерите на другите. Повечето пещери се загубили, защото обикновено само един член на семейството поемал отговорността за входа. Понякога този човек умирал, преди да е посветил в тайната някой свой наследник, а системата била толкова остроумна, че после никой не можел да намери входа. Голям брой семейни пещери се загубили по този начин и кметът, както и Ласарус, подчертаха, че такава загуба носела нещастие.

— А именно на това трябва да се сложи край — обясних аз. — Затова нещата трябва да се преместят в някой сигурен музей, където никой не може да ги открадне и няма да се загубят. Там винаги има пазач, който ги пази.

Кметът поразмисли малко. Не беше съвсем убеден. Хората, които са правили каменни фигури, казали, че трябва да се скрият в тайни пещери, а не да се държат в къщи.

— Защото едновремешните тръстикови колиби не са били сигурни — казах аз. — Пещерите били най-сигурното място, което имали, но всъщност те не са сигурни, тъй като всичко се губи, щом се забрави входът. Няма опасност някой да забрави къде е вратата на музея.

Кметът не се съгласи напълно с мене. Старите заповеди на дедите му притежаваха по-голяма сила от всичката мана, която ми приписваше. В края на краищата и самият той имал мана и аку-аку, а не бил забелязал никакви признаци, по които да се разбира, че дедите му са променили своите възгледи за законите табу.

Бях притиснат до стената. Дори и Ласарус изглеждаше разколебан. Тогава реших да изпълня един отчаян план. Трябваше да покажа на суеверния кмет някакво знамение, което да го убеди, че най-сетне дедите му са отменили своето смъртоносно табу.

В края на равнината, близо до лагера, се намираше едно древно аху с паднали статуи. Първоначалната класическа стена била силно повредена през периода на престрояването във втората епоха. Строежът не бил завършен, а после се намесили рушителите. В пясъка пред фасадата лежаха пръснати голям брой блокове. Бил беше ходил там един неделен ден, за да разгледа повредената стена, и когато почиствал пясъка от една каменна плоча, видял нещо, което му заприличало на носа на кит, изваян релефно върху камъка. Отгоре му лежал един голям блок и покривал останалата част на фигурата, но преди да се върне във Винапу, Бил ми спомена за камъка. Фотографът и аз отидохме при купчината камъни и търсихме, докато намерихме това, което бе видял Бил. Като обърнахме горната плоча, върху пясъка се търколи една фигура, която явно представляваше кит, дълъг около метър. Сега той лежеше с безформения гръб на камъка нагоре и приличаше на всички останали плочи и камъни, които лежаха пръснати наоколо.

Това ме наведе на една мисъл. Никой не беше ни видял, когато намерихме кита. Помолих кмета и Ласарус да дойдат в лагера към полунощ, когато всичко е тъмно и спокойно. Тогава щяхме да проведем магически сеанси да накараме дедите им да изпратят из земята едно произведение на изкуството, направено от тях, в знак, че вече, не се страхуват да разкрият своите стари тайни. Обявих, че дните на табу са минали.

Кметът и Ласарус се запалиха като деца и когато мръкна, се промъкнаха в лагера. Малко преди да дойдат, Естебан беше напуснал палатката ми след последното си нощно посещение. Ивон се боеше да не се случи нещо лошо и остана будна в тъмната палатка да се ослушва. Всичко останали спяха. Обясних на двамата мъже, че трябва да застанем един зад друг и да се държим за раменете. След това бавно ще вървим в широк кръг и сутринта ще намерим в този кръг нещо, което дедите им са направили и сложили там в знак, че аз съм прав, като казвам, че никой вече няма да бъде наказван от аку-аку за престъпяне на старите табу.

Тръгнахме — аз напред с кръстосани ръце, после кметът с ръце върху раменете ми и зад него Ласарус. Не виждах къде стъпвам и ме напушваше такъв смях, че се препъвах почти о всеки камък. Но двамата, които водех, бяха толкова тържествени и погълнати от церемонията, че ме следваха като кученца на верижка. Когато завършихме обиколката и застанахме пак пред моята палатка, ние се поклонихме мълчаливо един на друг и всеки се отправи тихо към мястото, дето спеше.

Кметът се появи, щом като се зазори, и ми каза, ме през нощта пред пещерата на Хоту Матуа се появили две тайнствени светлини. Те не били от джипа и затова сигурно са някакъв знак за щастие. Веднага след като организирахме дневната програма за цялата експедиция, извиках кмета и Ласарус и ги помолих да доведат най-добрия и най-почтен човек, когото познават, за да ни помогне да търсим в кръга, който бяхме направили през нощта. Кметът незабавно избра най-младия си брат Атан. Атан — дребно момче с мустаци и големи невинни очи, който простодушно ми довери, че изборът бил правилен, защото той бил добро момче със златно сърце. Ако не съм му вярвал, можел съм да попитам всекиго в селото.

Заведохме Атан при купчината камъни и започнахме да търсим. Казах им да обръщат всеки камък, който лежи по песъчливата земя, за да видим дали някой от тях не е художествено произведение, направено от дедите им. За да стане всичко по-драматично и да не намерим веднага кита, започнахме от отсрещната страна на кръга.

Случи се така, че Атан пръв намери нещо — някакъв особен предмет от червен камък. После аз намерих една старинна каменна пила и една хубава малка брадва от черен обсидиан. Малко по-късно чухме вика на Атан, който бе обърнал една голяма плоча и почистваше пясъка от долната и страна. Кметът, Ласарус и аз хукнахме нататък: върху плочата личеше красиво релефно изображение на кит. Но това беше друг кит — съвсем различен от онзи, за който знаех, — значи са били два. Всички дългоухи от каменната статуя се бяха втурнали да гледат, а от лагера дотърчаха готвачът, домакинът и фотографът. Очите на кмета сякаш щяха да изскочат от орбитите си, а гърдите му се надигаха, като че ли току-що бе финиширал след дълъг спринт. Той и Атан бяха обзети от възхищение и шепнеха хвалби за силата на моето аку-аку. Ласарус стана много сериозен. Той каза с престорено спокойствие, че тази местност някога принадлежала на неговото семейство и на тяхното аку-аку. Кметът потръпна. Всички туземци ме гледаха, сякаш бях някакво чудновато животно. Аз знаех, че имам в запас една още по-голяма изненада.

— Виждали ли сте някога такава скулптура? — попитах аз.

Не, никой не беше виждал, но това било старинно изображение на мамама ниухи — делфин, — туй беше ясно на всички.

— Тогава ще накарам в кръга да се появи още един — казах аз. Кметът изпрати хората си да събират пак камъни за статуята, а ние четиримата продължихме да търсим. Обръщахме камък подир камък и вече наближавахме целта. Тогава домакинът извика, че обядът е готов. Наредих на другите да чакат, докато се върна, защото аз трябваше да накарам кита да се появи.

Докато седяхме в палатката столова и ядяхме, чухме отдалеч викове и пререкания и кметът, съвсем разстроен, дотърча да ме извика. Двама по-млади мъже влезли в кръга, без той да ги види, и започнали сами да търсят. Те намерили кита и се запътили да го отнесат в пещерата на Хоту Матуа. Искали да ми го продадат. Кметът беше много разтревожен. Стоях и се чешех по носа. А сега, дявол да го вземе, какво да правя? Ония двамата бяха отнесли моите лаври и аз нямаше да съм в състояние да им покажа вълшебството, което им бях обещал.

Ласарус върна двамата мъже. Те дойдоха неохотно, влачейки кита, и го оставиха там, дето го бяха намерили. Но защо го сложиха на погрешно място? Отидох с кмета при тях и сега беше мой ред да онемея от почуда. Моят кит все още си лежеше недокоснат с опакото нагоре. Двамата мъже, които стояха пред нас, поизплашени, с нечиста съвест, бяха намерили трети кит — доста по-малък. Успокоих ги, като им казах, че всичко е наред и че ще продължим, щом като се наобядвам. Тогава ще направя магия и ще им намеря един още по-голям и още по-хубав кит.

Когато продължихме търсенето и стигнахме до последната част на кръга, забелязах, че и тримата старателно отминаваха въпросния камък, а обръщаха всички останали. Най-сетне кръгът беше завършен.

— Няма повече — каза кметът малко озадачен.

— Не сте обърнали този — казах аз и посочих въпросително тъй важния камък.

— Как да не сме го обърнали! Не виждаш ли, че лежи с бледата страна нагоре? — каза Лазарус.

Изведнъж разбрах, че тия деца на природата можеха да кажат от пръв поглед дали един камък лежи с обгорялата от слънцето страна нагоре или не. Този лежеше с бледата, засенчена страна нагоре и те мислеха, че вече са го обръщали.

— Няма значение дали сте го обръщали или не — казах аз. — Обърнете го още веднъж. Нали помните какво се случи, когато сеньор Арне обърна големия камък горе, на Рано Рараку, който всички познавахте толкова добре.

Заедно с Ласарус уловихме здраво блока и го обърнахме.

— Яаа! — беше всичко, което успя да изрече Ласарус. Той ококори очи и се ухили глупаво, а Атан се развика високо. Кметът стоеше като ударен от гръм и промълви, запъвайки се:

— Колко забележително, колко забележително! Какво могъщо аку-аку!

Не само дългоухите от статуята, а и нашите хора от лагера дотичаха да разгледат третия кит. Дори и двамата млади мошеници, които намериха малкия кит, бяха дълбоко потресени, а фотографът и аз, които бяхме замислили цялата тази комедия, едва задържахме лицата си сериозни, защото това действително беше върхът на всички странни съвпадения.

Ерория клатеше глава и ми каза спокойно, че съм имал щастие, истинско щастие. Тя гледаше прехласнато трите кита и аз си помислих, че за нея това е същинска семейна портретна галерия, защото нали беше чула от баща си, че произхожда от кит! Но старата Мариана ми каза и нещо друго. Тя живееше с овчаря Леонардо от другата страна на долината и миналата нощ у тях пренощувал старият брат на Леонардо, Доминго. Тази сутрин, когато старецът се събудил, им разказал странен сън. Сънувал, че сеньор Кон-Тики хванал пет тона.

— Значи липсват два — каза кметът бързо и докато разбера какво става, цялата тълпа започна още веднъж да обръща камъните. В усърдието си някои положително са излезли извън кръга. Те бяха твърдо решени да намерят липсващите две риби, за да се сбъдне сънят на Доминго. Късно след пладне се появиха две неясни изображения на риби. Туземците веднага ги обявиха за китове и тържествуващо наредиха петте фигури в редица на пясъка.

Кметът взе един малък камък и начерта полукръг в пясъка пред фигурите. После издълба малка дупка в средата и каза:

— Готово.

Той и Ласарус застанаха до чертата и изпяха откъс от старинната песен за Хоту Матуа, като олюляваха хълбоците си както при хула. После изпяха още един откъс, след това замлъкнаха и продължиха така с кратки прекъсвания, докато се свечери и всички се прибраха по домовете си.

Рано на другата сутрин Ласарус пристигна с торба през рамо. Той я вмъкна в палатката ми, без да го забележи някой отвън. Като я пусна на земята, прозвуча тракане на камъни. От този ден нататък Ласарус започна редовно да посещава нощем палатката ми. Денем работеше с другите и вечер си лягаше да спи заедно с тях в пещерата. Но в нощния мрак се измъкваше през спящите тела, мяташе се на коня си и изчезваше зад хребета на запад… а на другата сутрин на земята в палатката ми пак имаше някоя торба.

В продължение на три дни кметът беше като на тръни, но след това не можа да се удържи. Качихме се в скалите и поведохме дълъг разговор. Той ми каза, че имал приятел, който криел в двора си голяма червена статуя. Тя нямала номер и приятелят му обещал да ми я даде, за да си я отнеса на кораба за „щастие“. Обясних му, че не се разрешава на никого да изнася такива паметници, защото стоят под закрила. Кметът беше видимо разочарован и обезпокоен; помощта му не се оказа толкова нужна, както се беше надявал. Явно беше, че желае да спечели благоволението ми и накрая обеща кротко да поговори със своите хора. Някои от тях имали семейни пещери и той щял да направи опит да ги придума. Не бивало обаче да се подведа, ако някой ми донесе особени камъни, които са чисто изстъргани, дори ако притежателите им излъжат и заявят, че самите те са ги намерили или направили.

— Хората се страхуват да говорят открито за тия неща — каза кметът. — Освен това мият пещерните камъни и ги поддържат чисти.

Помолих го настойчиво никога да не правят това, защото камъните се развалят.

Тогава кметът за пръв път се изтърва: той ме увери, че баща му изрично му заповядал да мие камъните.

— Трябва само да издухваш прахта — обясних аз, — иначе повърхността ще се захаби.

Кметът реши, че това било умна идея. Аз съм знаел много неща, каза той, та затова щял да предаде сведението и на другите. Тревожели го обаче малките коренчета и яйцата на насекоми, които навлизат в шуплестата лава. В някои пещери, за които не се грижели, много от фигурите били напукани и повредени. Докато разбере какво говори, беше ми разкрил, че мие всичките си фигури през месец.

Посрещнах това сведение без видима изненада, благодарение на което езикът на кмета окончателно се развързва. Той призна, че му трябвали петнадесет нощи, за да измие всички камъни, защото като най-старши брат отговарял за четири пещери. Докато се занимавал с камъните, жена му трябвало да ходи на риболов. Тя не бивало да му помага, защото е от друго семейство. Той трябвало винаги да влиза сам в пещерата и да не вдига никакъв шум, докато е там. Трябвало да бърза да грабне по няколко камъка — един оттук, друг оттам — и да се втурва навън да ги мие. В една от пещерите имало и пари. Железни пари. Но пещерите били доста влажни — затова там нямало дървени фигури. Наследил обаче и две пещери от другия вид — ана миро. Те били пълни с дървени неща, но досега не успял да намери входовете им. Три пъти ходел там и пекъл по една кокошка в подземно огнище, за да му помогне миризмата да намери скритите отвори. Досега не бил успял, но сега щял да направи още един опит.

Накрая ми каза, че неговото аку-аку напоследък го съветвало да вземе неща от другите пещери и да ги даде на сеньор Кон-Тики, макар че собственият му баща казал никога, никога, никога да не взима неща от пещерите. Ако му дам чифт панталони, риза, малко парче плат и няколко долара, щял да ги скрие в пещерата и да ги извади, когато някой роднина има голяма нужда от тях. И тогава щели сме да видим какво ще стане.

Кметът получи, каквото искаше, но известно време не се случи нищо. Междувременно работата по изправянето на статуята беше стигала до шестнадесетия ден и скоро великанът щеше да се плъзне на мястото си. Дългоухите работеха в надпревара с времето, защото губернаторът беше получил телеграфическо известие, че военният кораб „Пинто“ е на път за Великденския остров. Беше към средата на февруари и предстоеше ежегодното посещение на кораба.

На кмета много му се искаше да изправи статуята, та капитанът на военния кораб да види със собствените си очи, че тя наистина стои права. От момента, когато стъпеше на брега, капитанът представляваше върховната власт на острова и кметът се надяваше, че ще направи благоприятен доклад до чилийския президент.

На шестнадесетия ден кметът поиска въжета, за да дърпат и крепят статуята в момента, когато се изправя. По това време всички въжета на експедицията се използуваха из различни части на острова и вечерта отидохме с джипа при губернатора, за да го попитаме дали няма излишни въжета. Когато стигнахме там, той ни каза, че дошла телеграма, с която му съобщават, че „Пинто“ пристига още на другия ден — корабът от десет дни бил в открито море. Лицето на кмета се помрачи. Сега нямаше да успее да изправи статуята, защото, щом пристигнеше „Пинто“, всички щяха да са заети с товарене на вълна и разтоварване на брашно, захар и други много необходими стоки за следващата година. Губернаторът изрази съжаление, че дългоухите и всички местни копачи трябвало да прекратят работата и да се явят на другия ден при него.

Съвсем оклюмали, пресякохме селото и отидохме при отец Себастиан, за да му дадем последните сведения за хода на работата. Прошепнах на ухото му, че всичките ми усилия да вляза в някоя семейна пещера засега са безуспешни, като се изключи това, че на борда на кораба вече имам забележителна сбирка от скулптури.

По пътя към дома на свещеника кметът внезапно беше предложил двамата да съсредоточим мислите си върху своите аку-аку и да ги накараме да ни помогнат, като забавят „Пинто“, за да му остане още един ден, в който да привърши работата си. Той седеше върху кутията с инструменти между фотографа и мен, мълчеше благоговейно, като подскачаше и с усилие се крепеше, за да не блъсне главата си о покрива на колата. Връщайки се от отец Себастиан, ние преминахме още веднъж през селото и вече се канехме да завием вляво на кръстопътя, откъдето следите от колелата на нашия джип се отправяха към Анакена. Изведнъж в светлината на фаровете пред нас се изпречи губернаторът и посочи към едно обемисто навито въже, което лежеше край пътя. Току-що получил втора телеграма: „Пинто“ щял да пристигне едва вдругиден.

Облегнах се назад, омаломощен от усилие да потисна смеха си. Фотографът седеше на кормилото и се кикотеше. Това наистина беше най-странното възможно съвпадение! Само кметът го прие като нещо, което се подразбира.

— Ето на, видя ли! — пошепна той на ухото ми.

Нямаше какво да му кажа. Седях и само клатех глава от почуда, докато се друсахме в нощната тъмнина през острова.

Но тогава още никой не знаеше, че на дългоухите ще им трябват още два работни дни, а не един. И това напълно обърка плановете на кмета. Той и не подозираше такова нещо, та седеше и се радваше на силата на нашите обединени аку-аку. След малко обаче това чувство на доволство отстъпи пред нарастващото съмнение, че в края на краищата може би моето аку-аку е свършило работата. Без да го подканвам, той започна да ми разказва шепнешком за просто невероятните предмети, които се намират в пещерата му. Никога, никога не бил взимал от пещерите нещо, което наследил, но сега неговото собствено аку-аку все повече го изкушавало.

Настъпи седемнадесетият работен ден около статуята. Всичко очакваха в този ден тя да бъде изправена. Изведнъж се появи някаква старица и нареди магическия полукръг от камъни, големи колкото яйца, върху огромната плоча, където щеше да стъпи статуята. Тя дойде при мен и ми подари голяма риболовна кука от черен камък, прекрасно оформена и полирана като абанос. Била я „намерила“ същия ден като предвещание за „щастие“. Никога досега не бях виждал тази стара, сивокоса жена. Тя беше дребно създание — приведена и крехка. Лицето й беше набраздено от бръчки, но озарено от остроумни, искрящи очи и по него личаха следи от истинска аристократична красота. Кметът ми пошепна, че това е последната жива сестра на баща му. Казвала се Виктория, но предпочитала да я наричат Таху-таху, което означавало „магьосничество“. Цяла нощ тя танцувала пред пещерата, за да им донесе щастие, та великанът да не падне, когато изведнъж се плъзне и се отдалечи от каменната кула.

Великанът не се прекатури, но и не се изправи. Когато изтече седемнадесетият ден, той все още стоеше наклонен. На другия ден сигурно щеше да се плъзне на мястото си, стига само дългоухите да имаха време да завършат работата. Но на другия ден всички трябваше да си бъдат в селото за великото събитие на годината: посрещането на военния кораб. За голямо разочарование на кмета великанът беше осъден да стои в това недостойно положение — полегнал като пиян върху каменната камара, опряла чак до носа му, — когато корабният капитан щеше да направи своята проверочна обиколка.

Настъпи нощ и в лагера останаха само пазачите. Всички бяхме се качили на борда на кораба, защото призори щяхме да излезем в открито море, за да ескортираме бойния кораб до залива на селото. Островитяните трябва да са изпитвали чувството, че безпътният океан около техния остров, където хоризонтът винаги виси като нежна паяжина между две различни по тон сини пространства, започва да става център на корабоплаването. Утре върху тази нишка щяха да се появят една муха и един комар, а по-късно пред селото щяха да пуснат котва един до друг два кораба.

Съществуваше и трети плавателен съд, който в последните дни извънредно много занимаваше местните жители. Той не беше брониран със стомана, а изплетен от златисти сладководни тръстики и туземците го бяха пуснали на вода при Анакена. Сега той лежеше върху палубата на нашия кораб и блестеше като злато на слънцето. Бяха го построили за опит, но щом го пуснаха във водата и вълните го залюляха, той също се превърна в една от тайните, които обграждаха семейните пещери.

Цялата история започна с това, че Ед, който се мушкаше навсякъде под каменните плочи из тесните развалини на Оронго върху хребета на скалата, откри нови стенни рисунки извън онези, които вече бяха известни. Най-странните открития бяха един типичен американо-индиански мотив „плачещо око“ и няколко тавански рисунки на тръстикови лодки с форма на новолуние и с мачти. Една от лодките имаше надлъжно опънати въжета и голямо четвъртито платно.

Известно е, че жителите на Великденския остров някога са си правели същите чудновати тръстикови лодки за един или двама души, с каквито от незапомнени времена инките и техните предшественици са се движели по крайбрежието на Перу. Но досега никой не беше чувал обитателите на Великденския остров да са правили толкова големи тръстикови лодки, че да им слагат платна. Имах специални съображения да се заинтересувам: бях плавал по езерото Титикака с такива тръстикови лодки, с екипаж от планински индианци от платото Тиахуанако. Знаех, че това са отлични плавателни съдове с товарен капацитет и скорост, които граничат с невероятното. По времето на испанските завоевания такива големи тръстикови лодки били използувани и в открито море по океанското крайбрежие на Перу, а древните рисунки върху керамични съдове от времето преди инките показват, че в най-древния период на перуанската цивилизация хората са строили същински кораби от тръстика, също както древните египтяни строили лодки от папирус. Саловете от балсови трупи и лодковидните плавателни съдове от сладководна тръстика били непотопяеми средства за придвижване, предпочитани от жителите на Перу за всякакво пътуване по море. Освен това ми беше известно, че тръстиковите лодки могат да плават много месеци, без да се просмучат с вода, а една тръстикова лодка, която перуански приятели бяха донесли на Тихия океан от езерото Титикака, се носеше по вълните като лебед и се движеше двойно по-бързо от балсовия сал.

А ето че намерихме рисунки на такива тръстикови лодки по тавана на разрушената къща №19, върху кратерния хребет на най-големия вулкан на Великденския остров. Но ние не намерихме само рисунката на лодката, а и самата тръстика. В бездната, от едната страна на разрушеното село на птицехората, океанът яростно се разбиваше о скалите и мяташе нависоко солена пяна, а дълбоко долу от другата страна се стелеше спокойното сладководно езеро, чиято повърхност бе обрасла с особена, исполинска тръстика. Именно тази тръстика са използували древните жители на Великденския остров. Всеки туземец и до ден-днешен може да разкаже за малките плавателни съдове пора, каквито си правели състезателите за надбягването до птичите острови за първото яйце на годината.

Освен това тръстиката в дълбокия кратер е истински ботанически куриоз. Това е в действителност специфична американска сладководна тръстика — същата, която расте около езерото Титикака — и да я намериш в едно кратерно езеро насред Великденския остров е наистина много чудно. Именно от такава тръстика перуанските индианци правели своите особени плавателни съдове по бреговете на езерото Титикака, а освен това я отглеждали в изкуствено напоявани мочури по сушавия бряг на Перу, за да могат да правят своите тръстикови лодки и в онези области, дето трудно се намирали балсови трупи. А как ли е стигнала тази сладководна американска тръстика чак до Великденския остров?

Отец Себастиан и туземците имаха отговор. Съгласно преданията, тръстиката първоначално не растяла като диво растение, подобно на някои други растения на острова. Тя била старателно посадена в езерото от дедите им. Легендата приписва тази чест на един от първите туземци на име Уру. Той взел корени, спуснал се в кратера и посадил там първата тръстика, а когато се размножила, извадил нови корени и ги посадил първо в Рано Рараку и после в Рано Орои. Високата тръстика е едно от най-важните растения на острова. Тя не се използувала само за правене на лодки, а и за къщи, рогозки, кошници и шапки. До ден-днешен туземците слизат най-редовно в кратерното езеро и си режат тръстика. А в блестящото езеро в средата на тресавището под нас през далекогледа се виждаше голям тръстиков сал, направен от децата, за да скачат от него във водата.

Исках да направя една пора. Освен по първобитни стари рисунки никой съвременен човек не е виждал как изглежда такава лодка и как се използува в открито море.

— Братята Пакарати положително ще могат да ви помогнат — каза отец Себастиан, увлечен от новия проблем, който споделих с него. — Това са четирима забавни старци, които знаят всичко за лодки и риболов.

— Добре — казаха Педро, Сантяго, Доминго и Тимотео. Те можели да ми направят една пора, но трябвало да им дам остри ножове и достатъчно време да изсъхне тръстиката. Дадохме на четиримата старци ножовете и те слязоха при кратерното езеро на Рано Рараку. Старият Тимотео ми обясни, че имало два вида тръстикови лодки. Единият вид бил за сам човек, който отива на птичите острови да търси яйца; а другият — за двама души, които отиват на риболов в открито море. Помолих ги да направят по една лодка от двата вида. Старците отрязаха тръстиките, които бяха много по-високи от човешки ръст, досам корена и ги сложиха да съхнат в кратера, под вътрешната каменоделна за статуи. След това четиримата старци обиколиха на кон целия остров, за да търсят храсти махуте и хау-хау, от чиято кора щели да направят подходящи въжета, за да вържат тръстиката по древния начин.

Измина цяла вечност, докато старците успяха да си приготвят тръстиката, защото, щом като напуснеха кратера, дето я слагаха да съхне, други туземци идваха на коне и си отиваха с големи вързопи. Тръстиката се използуваше много за рогозки и дюшеци, а колко по-лесно беше да се снабди човек с готово отрязана тръстика, отколкото сам да си нареже от онази, която растеше в мочура. И така старците отново трябваше да се залавят с работа.

Един ден, когато сочната зелена тръстика още се сушеше в кратера на Рано Рараку, взех една палатка и слязох в другия вулкан, на чийто хребет се намираше разрушеното селище на птицехората. Тур още не беше се пренесъл горе да помага на Ед и затова дойде с мен, когато се спуснах надолу по стръмната стена на кратера във вътрешността на вулкана. Това беше най-дивата гледка, която бяхме виждали на целия остров. След като слязохме по единствената възможна пътечка, не можахме да намерим нито една стъпка плоска земя освен обширното тинесто тресавище. То се стелеше като яркозелен спанак в дъното на огромния казан, чиито стени се издигаха стръмно към небето от всички страни. Фотографът също беше с нас. Той се катереше по върховете и скалите със сръчността на дива коза, но мочурът в дъното на казана не му вдъхваше доверие. Наклонът, на който стояхме, беше много стръмен, а като стъпехме в тресавището, краката ни попадаха във вода или пък цялата повърхност се люшкаше под нас, сякаш балансирахме върху силно опъната гумена подложка.

В подножието на склона си построихме малка платформа от клони, застлана с тръстика, и върху нея закрепихме палатката, защото, където и да легнехме другаде, щяхме да се търколим в тинята. Навред, гдето над главите ни нямаше отвесна пропаст, се простираха безкрайни сипеи — толкова стръмни, че всеки опит да се изкатерим по тях непременно би отприщил голяма каменна лавина. На малкото места, където склоновете не бяха толкова стръмни, че да не можем да се движим по тях, пътят беше препречен от дървета и храсти, които образуваха непроходими гъсталаци. От дълбочината на този кратер населението на Великденския остров досега добива дървен материал. При наличността на толкова много дърва за горене позволихме си по изключение лукса да запалим истински лагерен огън — една дружелюбна искрица, пламнала отново в изгасналия вулкан. Когато най-сетне се прибрахме в палатката да спим, възхвалявахме неизвестния мореплавател Уру, благодарение на когото имахме такъв чудесен тръстиков дюшек.

Дотогава никой не е правил опитни сондажи за изследване на това огромно тресавище, та с тази цел ние смятахме да прекараме няколко денонощия във вулкана. В края на краищата според преданието именно тук е била посадена най-напред тръстиката, подходяща за строежа на лодки, която, както вече знаехме, произхожда от Южна Америка. Още първите испанци, които дошли на острова от Перу, познали в местната сладководна тръстика тръстиката тотора на инките, а съвременните ботаници доказаха, че са били прави. Носехме една осемметрова сонда и искахме да вземем образци от торфа от възможно най-голяма дълбочина. Знаехме, че в такова тресавище най-вероятно ще са запазени херметически за вечни времена всякакви видове цветен прашец. Когато се върнем, професор Улуф Селинг от Стокхолм щеше да анализира мострите и да определи растителния живот на Великденския остров през вековете.

Ако имахме късмет, торфът щеше да ни каже дали Великденският остров някога е бил покрит с гори и кога южноамериканската сладководна тръстика е била внесена за пръв път в кратерното езеро. Но и така беше ясно, че това е станало много отдавна, защото голямото кратерно езеро се простира върху повече от тридесет декара площ и въпреки това е толкова гъсто покрито с тотора, че прилича на огромна плантация от захарна тръстика, прошарена тук-таме с кафяви тинести петна от оплетени повехнали тръстики. Човек би рекъл, че движението по тази повърхност е опасно, но това е само въпрос на навик. Островитяните, които от поколения насам са си проправяли път през тресавището, са научили сигурните места и пътеките, които водят до някои от откритите водни площи. Когато жителите на селото страдат от суша, трябва да се изкачват по този горделив вулкан и да слизат в дълбокия му кратер, за да черпят вода от тресавището. Местните жители смятат, че тресавището е бездънно. Отец Себастиан ни каза, че някой спуснал в едно от откритите езерца въже, дълго сто и петдесет метра, без да достигне дъно.

Там, в дълбочината на вулкана, слънцето ни събуди късно и докато още раздухвахме димящия огън, за да приготвим утринното си кафе, Тепано, местният ръководител на работниците на Ед, се спусна при нас, за да ни покаже пътя през тресавището. Искахме да достигнем цяла редица места, които бях избрал за пробни сондажи. Той ни поведе на една странна обиколка. Щом като стъпихме върху олюляващата се блатна покривка, трябваше най-напред да си пробием път през същинска джунгла от исполински тръстики, които бяха гъсти като шубрак и високи колкото стената на обикновена стая. Сочните зелени тръстики израстваха от големи натрупвания на мъртви тръстикови стебла. Техните жилави нишки се увиваха около краката и ръцете ни, сякаш искаха да ни издърпат надолу в някаква безкрайна плетеница от рехава, разлагаща се материя. Можехме да се изтръгнем оттам само като пъхахме дебели връзки прясна тръстика под телата си, докато пълзяхме.

Когато преминахме тази гъста преграда, опасала обрасналото езеро, видяхме проснато пред нас цялото кратерно блато като някаква парцалена черга във всички възможни оттенъци на кафяво, жълто, зелено, синьо и черно. На някои места трябваше да газим през повърхностен слой вода, а плаващият торф отдолу се надигаше и люшкаше. Другаде затъвахме при всяка крачка до колене в размекнатия торф и в калта и сред клокочещото кипене около нас чувствувахме, че ако не сложим незабавно другия крак напред, ще бъдем въвлечени в безмерната дълбочина. Тук-таме в плаващия торф имаше тесни процепи с открита кафява вода и когато ги прескачахме, цялата маса се олюляваше застрашително.

На много от места имаше малки лесове от висока тръстика. Пробивайки си път през един от тях, Тепано, Тур и аз попаднахме в открита вода, покрита със зелен жабуняк. Тепано ни увери, че нямало нищо страшно, стига да знаем да плуваме. Скоро заприличахме на водни призраци, покрити с тиня и жабуняк. Слънцето жареше ожесточено в безветрения адски казан, та накрая дори и малкото открити езерца със своята тъмна вода ни изкушаваха да се гмурнем в тях, за да се поплакнем. На повърхността водата беше съвсем топла, а по-надолу — леденостудена. Тепано настоятелно ни помоли да държим главите си над водата, защото някакъв туземец веднъж се гмурнал по-надълбоко и вече не успял да излезе, тъй като сбъркал посоките под торфа.

Не намерихме подходящо място за сондиране. Щом като забиехме сондата, тя преминаваше право през торфа и навлизаше в чиста вода. На места торфът беше три до четири метра дебел и се състоеше от сплетена маса от повехнали тръстики. Като сондирахме във водните дупки, отбелязахме най-различни дълбочини, но не успяхме да стигнем до дъното на кратерното езеро, защото винаги ни се изпречваше някое подводно торфово натрупване. Тепано ни каза, че откритите езерца никога не се намират на същото място, а от година на година се изместват — всичко в този дяволски казан било в непрестанно движение.

Преди да се свечери, Тепано си отиде зад хребета на кратера и фотографът също ни напусна. Тур и аз щяхме да останем в кратера още няколко дни, за да видим дали няма да направим по-сполучливи сондажи. Сега познавахме вече тайните на кратерното тресавище. Можехме да определим по цвета и вида на торфа какво трябва да очакваме, ако стъпим върху него.

На другия ден, провирайки се напреки през мочура към отсрещната стена на кратера, изведнъж зърнахме една четириметрова каменна стена, издигната до самия ръб на тресавището. Тя беше гъсто обрасла с храсталаци и виещи се растения, а когато се изкатерихме по нея, стъпихме върху някаква древна площадка, направена от човешка ръка. Оттук видяхме, че нагоре по стената на кратера продължават терасовидно една над друга четири-пет други стени. Започнахме да ги изследваме и намерихме ниски правоъгълни отвори, през които се влизаше в подземни каменни къщи от онзи вид, известен само от Оронго, разрушеното село на птицехората горе на скалата. Бяхме попаднали на група развалини, непознати дори и на местните жители — досега поне никога не са говорили за тях. Част от камъните на стените бяха покрити с полуизтрити релефни гравюри на човешки същества, птици, фантастични създания, гротескни лица и магически очи. Най-забележителни бяха двама птицехора и някакво четирикрако животно с човешка глава. Личеше, че терасите са строени за земеделие. В подножието на най-долната, досам ръба на тресавището, взехме многобройни мостри от торфа и пръстта за изследване на цветния прашец.

На четвъртия ден от пребиваването ни в кратера, когато седяхме и запечатвахме всичките си епруветки с разтопен парафин, капитанът се спусна при нас във вулкана и ни съобщи, че Арне открил нова находка в Рано Рараку. Изкопал тялото на исполинска статуя, от която над земята се подавала само главата. На гърдите на фигурата имало изображение на голяма тръстикова лодка с три мачти и няколко платна. От палубата на лодката се спускало дълго въже до една костенурка, издялкана върху корема на великана.

Прибрахме нещата си и напуснахме вулканичния ад на Рано Као. Тур се отправи към разрушеното село на Ед, а аз тръгнах с джипа към Рано Рараку заедно с капитана. Арне ми показа новата си находка, заобиколен от своите местни копачи, които сияеха от гордост и благоговение пред старинния плавателен съд с уловената костенурка върху корема на този моаи. Всички бяха съвсем сигурни, че това е корабът на Хоту Матуа, защото той пристигнал на острова с неколкостотин души на два толкова големи плавателни съда, че Орой, най-злият враг на Хоту Матуа, успял да се вмъкне на един от тях като таен пасажер. Сега на острова нямало хону — костенурки, но по времето, когато пристигнал Хоту Матуа, един от неговите хора се опитал да хване голяма костенурка на брега на Анакена и тя го наранила.

Преданията за великите дела на дедите им избликнаха отново и туземците ми заразказваха откъси от добре известни легенди за Хоту Матуа, записани още в края на миналия век от отец Ръсел и Пеймастър Томсън. Това явно беше някакъв необикновен кораб, а не европейски плавателен съд, колкото и чудно да ни се струваше, че древните ваятели на статуи от Великденския остров са строили толкова големи плавателни съдове, та върху тях да има място за повече от една мачта. А все пак — кой би повярвал, че същият този народ е създал гигантски човешки фигури, високи колкото четириетажни къщи, ако не бяха изваяни от камък, и затова са се запазили за вечни времена? В края на краищата явно е, че тези неуморими технически гении са били опитни не само в боравенето с камъка. Те са се добрали до този мъничък пристан — най-самотния в света — като мореплаватели от световна класа и в продължение на векове са имали възможността да създават тук в мир своите каменни статуи. Щом като са имали тотора и са я използували за малки салове, няма нищо чудно, че съобразно с нуждите си са увеличавали размера им, като съединявали повече и по-големи връзки тръстика.

Когато на Великденския остров пристигнали първите европейци, те не видели никой да строи кораби, но пък не видели и да правят статуи. Единствените плавателни съдове, които европейците видели, били някакви мънички тесни кану, в които при тихо море едва се побирали двама до четирима души, и още по-малки тръстикови салове. Европейците обаче са пристигнали на острова в третия, варварския период, когато войната и раздорите били заличили древната култура, а кървавите вражди изключвали възможността за сътрудничество между отделните родови групи. При тези условия, когато разединеният народ прекарвал дните си около своите убежища, не можело да става дума за съвместен строеж на кораби.

Това обяснява защо до нас са стигнали исторически данни само за два незначителни, малки плавателни съда, които се правели на Великденския остров. Това са малкото полинезийско кану със страничен плъзгач вака ама и малкият южноамерикански тръстиков сал пора. А и двата са толкова малки, че е немислимо да са пренесли някога човека до най-самотния остров в света. Но в преданията на местните жители се срещат описания на големи плавателни съдове, с които в отдавнашната ера на величието дедите им тръгвали на далечни пътешествия. През миналия век отец Ръсел чул за големи кораби, на които се събирали четиристотин души. Те имали горд нос, извит като лебедов врат, а кърмата им — извисена като носа — била разделена на две части. Изображения на точно такива тръстикови лодки намираме и върху древни съдове от Перу. Но преданията на Великденския остров разказват и за други старинни кораби. Отец Себастиан узнал, че съществували големи плавателни съдове с формата на сал или плоскодънен кораб. Наричали ги вака пое-пое и ги използували за дълги пътешествия с много хора на борда.

След като Ед и Арне намериха изображения на тръстикови лодки, бяхме нащрек всеки път, когато видехме някоя лодковидна фигура. По статуите и по стените на каменоделната намерихме много такива изображения, на които личаха и отделните връзки тръстика. Бил дори намери една рисунка на лодка с мачта и четвъртито платно. Върху долната част на една паднала десетметрова статуя Карл намери изображение на тръстикова лодка с мачта, която минаваше право през кръглия пъп на фигурата. А в Оронго Ед видя на един таван рисунка на лодка с три мачти и малко кръгло платно на средната от тях.

Случи се така, че намерихме още по-убедителни доказателства за съществуванието на такива големи плавателни съдове. На много места из острова бяхме виждали широки павирани пътища, които се губеха право в морето. Тези загадъчни пътища с течение на времето са станали източник на много предположения и фантастични теории. Те са едни от главните опорни точки на всички, които твърдят, че Великденският остров е остатък от потънал континент. Тези хора заявяват, че павираните пътища без съмнение продължават по дъното на океана и ако човек би могъл да ги проследи, ще стигне до развалините на потъналия континент Му.

Ние действително можехме да ги проследим, защото в експедицията имахме и водолаз. Веднъж отидохме с него до най-близкия път, който изчезваше в дълбините. Това беше наистина неповторимо зрелище: нашият водолаз, облечен в зелен скафандър с марсиански шлем, кислородна маска и дихателен хобот, се запъти към Му, а гумените му плавници шляпаха по гладките плочи на паважа. В едната си ръка размахваше огненочервен държател за фотоапарат, който приличаше на фенер, а с другата ни махна изящно за сбогом, когато напусна сухия паваж и навлезе в морето на път за Му. След малко от него виждахме само кислородните бутилки на гърба му и двата му пляскащи крака, а после водолазът изчезна. Въздушните мехури, които се пукаха тук-таме по повърхността, ни подсказваха накъде отива. Но той явно не беше хванал правия път за Му. Мехурите се движеха ту вляво, ту вдясно, връщаха се и обикаляха в кръгове и спирали, докато водолазът подаде от водата зурлестия си шлем, за да се ориентира отново по пътя на брега. След това продължи подводното си търсене, като се движеше в зигзаг към открито море, но най-сетне се отказа и изплува на брега да ни докладва.

— Какво, нямаше ли там пътни знаци?

— Не срещна ли някоя сирена да я питаш за пътя?

Въпросите просто се изсипаха върху бедния водолаз. Той не видял никакъв път. Паважът не продължавал отвъд ръба на водата; нататък имало само издатини, камънаци, гъбести корали и дълбоки процепи, а после скалистото океанско дъно внезапно пропадало стръмно към мъглявите сини дълбочини, и там водолазът видял няколко големи риби.

Не бяхме особено изненадани. Океанографите отдавна са установили въз основа на утайки, взети от дъното на Тихия океан, че откакто съществува човекът, земните маси в полинезийската част на този океан нито са се издигали, нито са спадали. Пак прибягнах до помощта на островитяните. Никой не можеше да си спомни за какво са били използувани широките павирани пътища, които водят към морето, но те имаха име: наричаха ги апапа, което значи „разтоварвам“. Това потвърди нашето съмнение: туй са били места за разтоварване, един вид кейове, където приставали големи плавателни съдове, идващи от океана. Един апапа се спущаше към плитко заливче в подножието на голяма храмова площадка на южния бряг. Заливчето беше така запълнено с камънаци, че се е наложило древните мореплаватели да разчистят широк канал, за да могат съдовете да се прилепят о пристана. В плитчината на този канал лежаха изоставени във водата три огромни червени възли. Два от колосалните блокове лежаха толкова наблизо един до друг, че трябва да са били в същия кораб — освен ако древните плавателни съдове са били толкова големи и устойчиви, че камъните може да са били поставени на носа и кърмата на два кораба, лежащи един зад друг — единият опрял нос в кърмата на другия. Това беше първото доказателство, което намекваше, че ваятелите са пренасяли част от тежките товари по море край брега. Вече бяхме установили, че те действително са имали плавателни съдове, които са могли да пренасят двадесет тона, а без товар биха могли да носят екипаж от почти двеста души. По-късно намерихме доказателства, че дори и някои статуи са били пренасяни по море и стоварвани на такива места, където само някой плосък сал от тръстика или трупи би могъл да достигне брега с толкова тежък товар, защото гази много плитко.

Докато започвахме откъслечно да добиваме по-ясна представа за забележителните морски достижения на праисторическите островитяни, четиримата старци продължаваха да работят със своята тотора в кратера на Рано Рараку. Когато тръстиката изсъхна, всеки от тях бързо си направи по една пора. Те си служеха с някакъв особен начин на свързване и направиха една извита заострена лодка, която по форма напомняше на огромен хобот. Странно беше да ги види човек, как слизат към водата, всеки със своята лодка. А най-странното беше това, че носеха съвършени копия на особените едноместни плавателни съдове, които от векове насам са били отличителен белег на перуанското крайбрежие. А както знаехме, те дори бяха направени от същата южноамериканска сладководна тръстика.

Когато четиримата старци започнаха да строят по-голямата, двуместна лодка, Тимотео ръководеше работата с пълна самоувереност, а останалите трима бяха сякаш безпомощни без неговите наставления. Попитах коя е причината за това и ми отговориха, че Тимотео бил най-възрастният и следователно единственият, който знаел как трябва да изглежда лодката. Бях малко изненадан от отговора, но едва след известно време започнах да разбирам защо това е така.

Двуместната, подобна на кану лодка, бе пусната на вода в Анакена. С цялата си конструкция тя много напомняше на тръстиковите лодки от езерото Титикака. Единствената разлика беше, че носът и кърмата й бяха удължени в дълъг връх, който стърчеше нагоре под ъгъл, както у най-древните тръстикови лодки от перуанското крайбрежие. Двамата по-възрастни братя скочиха върху нея, всеки с по едно гребло, и тръстиковата лодка затанцува с безкрайна лекота по високите разпенени прибойни вълни към открития океан. Чудноватият гъвкав плавателен съд се провираше между вълните и ги прескачаше като гумен дюшек, върху който седяха двамата старци — сухи и невредими. Другите двама се хвърлиха във водата със своите едноместни пора и бодро се насочиха към морето. Те лежаха по корем върху дебелия край на облата, хоботовидна тръстикова връзка и се изтласкваха напред по водата, като плуваха с ръце и крака. Двуместната лодка, която навлезе по-надалеч в морето, се справяше така спокойно и леко с вълните, че когато се върна от пробното си пътуване, четиримата братя седнаха в нея и загребаха към най-буйните вълни.

Отец Себастиан и кметът стояха с мене на брега и тримата бяхме еднакво възхитени и възбудени. Точно зад себе си виждахме гърба на исполинската статуя на дългоухите, която се издигаше над върховете на палатките, но кметът имаше очи само за златистожълтата лодка с четиримата мъже, които гребяха в такт към открито море. Той я гледаше с просълзени очи.

— Дедите ни разказваха за такива лодки — точно такива, но сега за пръв път ги виждаме и нашите деди ни стават тъй близки — каза той. — Ей тука го чувствувам — добави той и развълнувано се удари в гърдите.

Когато двуместната лодка на Тимотео се прибра отново с четиримата гребци, един от нашите най-едри моряци се покачи на кърмата й, но лодката не потъна. Щом като малката, набързо построена тръстикова лодка можеше да издържи петима възрастни мъже, какво ли би могло да спре някогашните местни строители да отрежат достатъчно тръстика в трите кратера на острова, за да си построят по-обемисти кораби?

Отец Себастиан беше просто възхитен. Тези странни лодки и по-рано му били описвани от стари хора на острова, но едва сега разбрал за какво са му говорили. Сега си спомни, че веднъж в една пещера на Поике му показали изображение на такъв плавателен съд.

— Това е риболовна лодка — каза кметът и гордо посочи златистата лодка. — А помислете си какви кораби са имали древните крале за дългите си пътешествия.

Попитах го знае ли дали са били достатъчно големи, за да ползуват платна, и за моя изненада той ми отговори, че имали платна от тръстикови рогозки. Кметът отново ме порази, като спокойно започна да рисува в пясъка платно, направено от отвесно поставени тръстики.

— Много лесно било да се приготви такова платно — каза той.

Трябвало просто да се навържат тръстиките една до друга, както наскоро сторил Доминго, когато ми направил рогозка.

Самият аз бях виждал, че лодките от тотора по езерото Титикака и до ден-днешен ползуват тръстикови платна с единствената разлика, че при тях тръстиките се съшиват хоризонтално вместо вертикално.

— А отде знаеш, че лодките имали тръстикови платна? — попитах аз, доста озадачен.

— Охо, дон Педро знае много — отвърна той с горда потайна усмивка.

Това се случи тъкмо по времето, когато Естебан още ми носеше пещерните камъни на жена си; а предишната вечер Ласарус ми бе донесъл първата каменна глава от своята пещера. Сега той вече не можа да се сдържи и ми каза, че между различните предмети, които виждал в своята пещера, имало и малки модели на кораби. Някои от тях му напомняли за тези, които построил Тимотео. Щом чух това, използувах първия случай да хвана Естебан за миг насаме и пуснах отдалече въдицата си. Жена му тъкмо беше ме помолила да кажа дали не искам нещо специално от пещерата. Тогава не знаех какво да поискам, защото не знаех какво има там. Сега Ласарус беше издал, че в неговата пещера има модели на лодки, та реших да рискувам и казах на Естебан да помоли жена си да ми даде лодките, които има в пещерата. Естебан се взря ококорено в мене, но когато привърши дневната работа, препусна към селото. Късно през нощта той се върна с една торба, в която имаше пет удивителни скулптури. Първата, която разопакова от няколко сухи бананови листа, беше хубав малък модел на тръстикова лодка с форма на новолуние. Той добави, че според думите на жена му в пещерата останала една още по-хубава лодка. Тя имала чудесен такелаж, била извисена и заострена отпред и отзад, а на двата си края имала по една фигурка.

Слушах го като на тръни, защото това беше нощта, когато очаквах да дойдат Ласарус и кметът, за да вървим в кръг около скрития кит. Когато Естебан се изгуби в тъмнината, още не знаех, че жена му, изплашена от своите аку-аку, дълго време няма да му дава нищо за мен.

Тази нощ Ласарус не успя да се измъкне, за да ми донесе лодката, защото, когато той и кметът след нощната церемония се върнали при своите спящи другари в пещерата на Хоту Матуа, кметът не затворил очи, тъй като му се привиждали тайнствени светлини и други предзнаменования пред входа на пещерата. Но през следващата нощ, след като бяхме намерили всичките китове, Ласарус издебнал удобен случай да се прокрадне покрай спящите си приятели. Един от тях се събудил и бързо отдръпнал краката си, защото на Великденския остров означава нещастие, ако някой те прекрачи. Той попитал Ласарус какво е намислил и Ласарус му отвърнал, че трябва да излезе да задоволи една природна нужда. Но конят му го чакал оседлан зад една скала и той препуснал към пещерата в Ханга-о-Тео.

Призори Ласарус бутна един чувал в палатката ми, а след малко се вмъкна и самият той. Приклекнал на пода на палатката, той гордо извади от чувала каменен модел на хоботовидна едноместна пора с очертани въжета. Последва някакво чудовище, което приличаше на алигатор, и красива купа от червен камък, по чийто ръб се издаваха напред три човешки глави. Той ми каза, че в същата пещера имало още три лодки, но никоя от тях не приличала толкова много на лодките, направени от Тимотео, колкото тази, която донесъл със себе си.

Ласарус получи добро възнаграждение за това, което ми донесе. Помолих го другия път да ми донесе и останалите лодки. Това стана три нощи по-късно. Едната беше модел на същински кораб с широка палуба, висок нос и висока кърма. Палубата и страните бяха направени от дебели връзки тръстика, притегнати една към друга. Другият плавателен съд беше вака пое-пое — широка плоска лодка, подобна на сал или плоскодънен кораб с мачта и платно, изваяни от камък, и две необясними куполки една до друга на предната палуба. Третото не беше истински плавателен съд. По-скоро приличаше на дълго блюдо, но беше изваяно, сякаш е направено от тръстика, с дупка за мачтата по средата. На двата края имаше по една много странна глава, поставена от вътрешната страна на носа и кърмата, с поглед, отправен към дупката за мачтата. Една от главите имаше издути бузи и свити устни и приличаше на същински ангел, който изпраща вятър в платното. Косата му се смесваше с тръстиките на външната страна на кораба.

Скулптурата беше стара, а мотивът и стилът — съвършено чужди за Великденския остров. Когато поразпитах Ласарус по-подробно за естеството на камъните, които ми носи, той просто разпери ръце и не можа да ми даде обяснение. Такива били камъните — повече от това не можа да ми каже. Но в пещерата останали още голям брой други старинни неща и тъй като сега видял, че не го е сполетяло никакво нещастие, някой ден след посещението на бойния кораб щял да ме заведе там. Единственото му условие беше, че докато съм на острова, никой от селото не трябва да узнае какво вършим.

Кметът досега не ми беше донесъл нищо освен своите собствени, винаги еднакви дървени фигури. Вечерта преди да пристигне военният кораб, го извиках в палатката си. Това беше последната ми възможност. Когато заминеше корабът, кметът щеше да тръгне с него и никой друг — дори и жена му — не познаваше входовете към тайните му пещери. Когато той пристигна в палатката ми, бях му приготвил една много приятна изненада, отчасти защото заслужаваше специална награда за всичко, което ни беше показал, но и защото таях егоистичната надежда, че той би могъл да ми направи също такава приятна изненада. Спуснах страничните платна на палатката, намалих фитила, докато стана полутъмно, наклоних се към него и започнах да му шепна. Имах чувството, че косата му почна да настръхва: той разбра, че ще се случи нещо тайнствено.

Казах му, че според думите на моето аку-аку кметът ще има нужда от много неща за първото си пътуване далеч от Великденския остров и затова искам да последвам съвета на своето аку-аку и ще му дам всичко, което му трябва. На това отгоре извадих най-хубавия си куфар и му го подарих, като сложих в него подред едно одеяло за пътуване, чаршафи, пешкири, топъл пуловер, два чифта нови панталони „каки“, ризи, разни връзки, чорапи, кърпи за нос, обувки и най-различни тоалетни принадлежности от гребен и сапун до четка за зъби и принадлежности за бръснене. Освен това той получи и една раница, пълна с кухненски принадлежности и походни съоръжения, за да може да се оправя в случай, че намери квартира без пълен пансион. Последваха няколко кутии с любимите му цигари и един портфейл, пълен с чилийски песос, за да го поддържат, ако срещне трудности по широкия непознат свят. Дадох му и една от най-хубавите рокли на Ивон като прощален подарък за жена му и разни детски дрехи.

Последното нещо, което извадих, беше препариран мъничък кайман — южноамерикански алигатор, дълъг около тридесет сантиметра; един панамски туземец беше ме придумал да го купя за някаква дребна сума. Естебан и Ласарус бяха ми донесли от своите пещери по едно подобно влечуго от камък. Кайманът често се изобразява в една от добре известните дърворезби на острова под названието моко. Из цяла Полинезия го считат за кръвожаден легендарен звяр, макар че единствените подобни животни на островите в Южното море са някакви мънички невинни гущери. Затова мнозина смятат, че легендарният моко на Великденския остров е някакво възпоминание за кайманите, които древните мореплаватели са срещали по тропическия бряг на Южна Америка.

Подадох малкия препариран звяр на кмета и му казах:

— Може да сложиш това в пещерата си като страж на твоето аку-аку, докато си на континента.

Кметът така се възбуди, докато му подавах подаръците един по един, че зъбите му затракаха, а очите му едва ли не изскочиха от главата му. Той съвсем се забрави и ми разказа, че в пещерата си имал каменна фигура също като това животно и че щял да ми я донесе. След това не можа да намери повече думи и само повтаряше, че моето аку-аку било „muy bueno, muy, muy, muy bueno“.^[1]

Беше се стъмнило, когато той се измъкна от палатката ми извън себе си от щастие и повика верния си приятел Ласарус, който му помогна да отнесе тежките пакети до чакащите коне. После препуснаха по пътя към селото, за да настигнат своите приятели.

И така, когато долината Анакена отново опустя, тайната на пещерите си оставаше неясна, неразрешена загадка, а широкоплещестият великан до палатките след седемнадесетдневна работа все още беше полегнал, забил нос в унизителната купчина камъни.

Дългоухите се прибраха по домовете си, за да се приготвят за работата и тържествата на следния ден, а ние временно напуснахме палатките си и се качихме на своя кораб, който лежеше в залива — чист, спретнат и наново боядисан, готов да се отправи в открито море, за да посрещне „Пинто“.

Птицечовек „тангата ману“ и дългоухият призрак „Моа кава-кава“

Бележки

[1] Много добро, много, много, много добро (исп.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тур Хейердал Аку-Аку (7) (Тайната на Великденския остров)

Метаданни

Данни

Аку-Аку

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава VIЧрез суеверие на борба срещу суеверието

Тур Хейердал
Аку-Аку (7) (Тайната на Великденския остров)

Глава VI
Чрез суеверие на борба срещу суеверието