Тур Хейердал
Аку-Аку (6) (Тайната на Великденския остров)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aku-Aku: The Secret of Easter Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
elemagan (2012 г.)

Издание:

Тур Хейердал. Аку-Аку. Тайната на Великденския остров

Норвежка, второ издание

Преводач: Теодора Джебарова

Редактор: Огняна Иванова

Формат: 1/16 60/90

Печатни коли: 17,50

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1987 г.

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава V
Тайната на дългоухите

Животът в лагера Анакена си течеше както обикновено. Слънцето огряваше блестящобелия кораб, закотвен отвъд скалите в залива. Корабът сякаш беше станал част от Великденския остров — ориентировъчен белег, като птичите острови край брега. Никой кораб не беше престоявал толкова дълго до острова — никой освен онези, които са се разбили край скалите и все още лежат на дъното на морето, като върховете на мачтите им са на много разтега под повея на пасата.

Когато вятърът откъм морето заплющяваше много силно около нашите палатки, домакинът бързо отиваше до кораба и пренасяше на брега допълнителен запас от хранителни припаси, защото се случваше капитанът да изсвири със сирената и да ни съобщи по радиопредавателя, че трябва да се сбогува с нас. Тогава корабът заобикаляше край брега и се приютяваше в подножието на Рано Рараку зад скалите при носа, където бяхме се закотвили първия път. За ден-два заливът пред лагера изглеждаше неприятно пуст, като позната картина, в която изведнъж е изчезнало нещо важно. Но някоя сутрин, когато изпълзявахме от палатките си, събудени както винаги от домакина, който чукаше по един тиган, виждахме, че корабът си лежи на обичайното място и се люшка, залят от лъчите на утринното слънце.

Огреният от слънцето лагер със своите палатки беше станал за нас дом — сигурен пристан сред разнообразната дейност на острова. Видехме ли белия кораб зад черните скали, а на преден план — жълтия пясък, зелените палатки върху жълтата трева и синия небесен свод над нас — чувствувахме се като у дома си. Тогава дневната работа беше приключена, вълните ни подканяха да отидем да се къпем, домакинът чукаше по своя тиган и ни викаше на вкусна вечеря. Когато се спуснеше нощта, лежахме на групи из тревата и разговаряхме под звездите или в ярката лунна светлина. Някои седяха край лампите в палатката-трапезария и четяха, пишеха или слушаха грамофона, а други възсядаха конете и изчезваха в галоп през хълма. На сушата моряците бяха станали същински коубои, а вторият помощник-капитан беше коняр. Когато тръгваха за Хангароа, древният храмов площад пред палатките заприличваше на циркова арена, пълна с коне, които цвилеха и се изправяха на задните си крака. Помощник-готвачът си счупи ръката, понеже хванал по един пряк път през каменистите сипеи, и докторът трябваше да му я намести. Но какви ли жертви не би направил човек, за да пристигне бързо в далечното село, щом като примамката е един истински хула-танц!

Скоро се запознахме с почти всички жители на селото. Но дори и онези, които ходеха по хула-танците, рядко виждаха селския лекар, а неговият приятел — учителят, не се мяркаше никъде. Те дори не посещаваха малката църква на отец Себастиан заедно с останалото население и затова никога не присъствуваха на обедите, които следваха подир неделната служба в къщата на монахините или у губернатора и неговата съпруга. Това ни учудваше, защото независимо от религиозната си вяра всеки на Великденския остров изпускаше интересното зрелище и хубавите песни, ако не присъствуваше, когато отец Себастиан разтваряше църковната врата за простичката неделна проповед и прекрасните полинезийски напеви. Празничното настроение на островитяните беше заразително — това бе техният голям сбор, събитието на седмицата. И най-мързеливите, който по цяла седмица седяха по праговете си, и изобщо всички, които можеха да ходят или да лазят, обличаха най-хубавите си дрехи и се запътваха бавно и тържествено към църковния площад, щом местният клисар Джозеф започнеше да дърпа въжето на камбаната.

Но един ден съдбата неочаквано ни събра с учителя. Губернаторът на няколко пъти ни беше питал от името на училището дали не би могло учениците да направят една обиколка около острова с кораба на експедицията. Той смяташе, че за тях ще е много интересно. Щяха да слязат на брега на Анакена и да обядват на открито пред лагера, а следобед да продължат обиколката на острова с кораба, за да се приберат в селото още същата вечер. Не бях възхитен от тази идея, но монахините се застъпиха за децата, а когато отец Себастиан ми каза, че никое от тях не било виждало своя остров откъм морето освен от залива пред селото, обещах да помоля капитана да закара кораба до селото. Предната палуба беше особено подходяща за деца, понеже имаше висок, завит навътре фалшборд, през който никое дете не можеше да прескочи, а освен това всички казваха, че местните ученици бездруго знаели да плуват като риби. Те почвали да лудуват из залива, дълго преди да тръгнат на училище.

Една хубава ранна утрин пуснахме котва пред селото Хангароа и качихме на борда сто и петдесет ученици. Те представляваха една осма от населението на целия остров. Учителят, селският лекар и неговият помощник, помощникът на губернатора, три монахини и седем възрастни островитяни дойдоха с нас, за да надзирават децата. Губернаторът и отец Себастиан не искаха да дойдат. По палубата ехтяха радостни викове, децата пееха и шумно се вълнуваха. Те се бореха за места на самия нос, за да гледат как корабът ще пори вълните. Но когато с шум и трясък вдигнахме котвата и сирената отправи прощален вой към селото, повечето деца сякаш се поукротиха и тъжно се загледаха към своите домове на брега, като че ли тръгвахме на околосветско пътешествие, а не на еднодневна обиколка около Великденския остров. Около самотния Великденски остров — да, той наистина беше целият им свят.

Когато корабът започна леко да се люшка по дългите, лъскави вълни, на всички без изключение им прилоша. Един островитянин дойде и ни помоли да побързаме, за да се приберели по-скоро. После се върна, залитайки, и легна върху капака на трюма, където вече беше пълно с деца, които се опитваха да заспят. Скоро всички лежаха неподвижно по цялата палуба като вързопи пране и ако някой отидеше до релинга, то не беше, за да гледа красивия бряг.

Единственият ни гост, който остана бодър, беше учителят. От момента, когато се качи на кораба, той беше непрестанно в движение — закръглената му фигура се открояваше сред тълпата от деца. Той заяви, че никога не е страдал от морска болест, макар че бил пътувал безброй пъти по море при всякакво време. С гарвановите си коси и искрящи черни очи учителят някак напомняше на своя енергичен приятел — селския лекар, и незабавно разкри същите политически разбирания като него. Туземците били чилийски поданици, каза той, но можели да притежават чилийски права само ако отидели с военния кораб във Валпарайсо и се заселели на континента между други чилийци. Неговата цел била да помогне на туземците да идат на континента. Но макар че погледът на черните му очи ставаше твърд, когато излагаше политическите си разбирания, по лицето му се изписваше нежност, щом извадеше молив да нарисува в дневника си контурите на брега или когато галеше някое от децата по главата. Учителят сновеше по палубата и утешаваше болните си ученици на матерния им полинезийски език. Той ту седеше при група деца и им даваше хапчета, ту тичаше към релинга, влачейки някое слабичко момче, което с жестове даваше на всички да разберат, че трябва да се махат от пътя му.

След като заобиколихме носа, морето утихна и по-големите деца се оживиха. Но вместо да последват съвета ни и да останат по средата на кораба, всички искаха да отидат на носа, където люшкането беше най-силно. Не мина много време и учителят трябваше да се навеси и да ги извлече назад, позеленели и с изцъклени очи, за да легнат върху капака на трюма. Едва когато навлязохме в залива Анакена, децата се оживиха и развеселиха. Тогава изведнъж се събудиха и започнаха да пеят полинезийски песни, а матросите измиха кораба, който беше заприличал на скала под гнездото на някоя чайка.

Когато корабът застана отново на обичайното си място пред лагера в Анакена, откарахме всички деца на брега и им показахме селото от палатки край древното жилище на Хоту Матуа. После надзирателите заведоха цялата група до една тераса на храма, където лагеруваха на тревата до основите на стената. Няколко островитяни бяха прекосили острова на коне, за да помагат, и изпекоха шест агнета по полинезийски обичай между нагорещени камъни в земята.

Денят преваляше. Горе, край огъня, бяха останали само изсушени от слънцето кокали; заливът беше пълен с къпещи се деца, а въздухът — с песни и викове. Монахините бяха събрали група деца на брега; те пееха разпалено старинната песен на своите деди за Хоту Матуа, който пристигнал тук, в залива Анакена.

После учителят погледна часовника си, плесна с ръце и каза на своите хора да се приготвят за тръгване, защото децата трябваше да се качат пак на кораба. Океанът беше спокоен, с леко вълнение и моторницата лежеше като обикновено привързана за големия закотвен сал недалеч от брега. Децата я бяха използували като трамплин. Механиците тръгнаха с първата лодка, за да приготвят всичко на кораба, и когато моторницата се върна, учителят пак застана на брега, за да събере ученици за втория курс. Откараха избраните до големия закотвен сал с малкото салче за приземяване и някои от тях се изкъпаха още веднъж за сбогом, като плуваха наред с него. Когато моторницата тръгна повторно, няколко по-буйни момчета изплуваха сами до закотвения сал и се покатериха на него, за да изчакат там следващия курс. За да упражнява по-добър контрол, учителят също отиде на сала. Когато моторницата тръгна, той беше в нея. Другите възрастни, които наглеждаха децата, останаха на брега, за да разпределят останалите деца за последните курсове.

Тогава като гръм от ясно небе дойде нещастието. Докато моторницата спокойно напредвала край най-външния скалист издатък на път към кораба, децата се раздвижили. Изведнъж всички поискали да идат напред и да видят как носът цепи вълните. Всички едновременно искали да се избутат напред при Тур младши, който седял на носа на лодката с въжето за връзване. Учителят се опитал по всякакъв начин да запази ред между децата, но този път те не се подчинили и не искали дори да чуят нарежданията му на полинезийски. Дърводелецът, който седял на кормилото, дал заден ход и двамата с Тур започнали да крещят на децата колкото им глас държал, но в същата секунда надвиснала катастрофата във вид на една кротка вълна. Моторницата, с подемност от два тона и натоварена само наполовина, забила дълбоко нос в бавно надигащата се вълна и мигом се напълнила. На повърхността се виждаше само кърмата и голям брой глави на плувци.

От кораба незабавно спуснаха лодка, а лекарят на експедицията и аз се метнахме от брега на малкия сал. Останалите се втурнаха към най-крайния издатък на брега, който беше само на около осемдесет метра от мястото на произшествието. Докато бързо гребяхме натам, обърнах глава и видях, че някой деца плуват към издатъка, но повечето се подаваха и изчезваха на едно място около кърмата на лодката. Скоро стигнахме до тях. Най-напред се насочихме към дърводелеца и един местен ученик, които плуваха един до друг и поддържаха две безпомощни същества. Когато ги изтеглихме върху сала, видях, че едното е тринадесетгодишната дъщеря на кмета — хубаво момиченце с извънредно бяла кожа и златисточервени коси. После скочих във водата, а лекарят остана на сала да прибира децата. Тогава пристигнаха и първите плувци откъм носа начело с капитана. Събирахме децата едно по едно и ги избутвахме върху сала. Повечето бяха съвършено апатични и просто се оставяха да потъват и изплуват, без да правят опит да се спасят. Когато салът се натъпка, капитанът и дърводелецът доплуваха с учителя, чието едро тяло плуваше от само себе си. Няколко души трябваше да повдигнат горната част на тялото му върху сала, който за малко не се преобърна, защото трима доплували островитяни, обезумели от страх, също се опитваха да се качат. Плувайки наблизо, аз трябваше да крещя като луд, докато ги накарам да скочат отново в морето, и салът се изправи. Двама от тях се хвърлиха отгоре ми и така се вкопчиха в мен, че ме повлякоха надолу. Най-сетне трябваше да се гмурна надълбоко, за да се освободя от тях. Тогава пристигнаха всички наши моряци от брега, помощникът на селския лекар и половин дузина островитяни. Те започнаха, плувайки, да бутат сала към носа, а лекарят гребеше като луд с всичките деца около него.

Капитанът и аз заедно с трима туземци продължихме да плуваме наоколо между най-различни предмети, за да видим дали не сме пропуснали някого. Водата беше кристално бистра и като се спуснах надолу, видях много обувки и дрехи, пръснати по песъчливото дъно на около осем метра дълбочина. Но за мой ужас на дъното видях и нещо, което ми заприлича на кукла. Гмурнах се и заплувах все по-надълбоко и по-надълбоко, а куклата все нарастваше. Не съм първокласен плувец, а сега вече бях уморен. Когато стигнах на шест метра и половина, така се изтощих, че не можах да издържа нито миг повече. Бях принуден да изплувам нагоре, макар сърцето ми да се късаше при мисълта, че трябва да се откажа, когато бях толкова близо до целта. Щом подадох глава над водата, видях до себе си Джозеф, местния клисар. Знаех, че на острова той е човекът, който най-добре се гмурка, защото веднъж го бяха избрали да ни покаже два потънали кораба близо до селото. Задъхвайки се, му казах няколко думи, като посочих надолу, и в миг Джозеф изчезна. Няколко секунди по-късно той пак изскочи, разтърси глава, пое дълбоко въздух и отново потъна. След малко излезе, като държеше пред себе си с изпънати напред ръце едно момче. Качихме момчето върху един барабан и когато заплувахме с него към брега, видяхме, че е дошла и спасителната лодка на кораба и от нея скачат механиците. Но сега на дъното нямаше нищо освен дрехи. Четиридесет и осем деца бяха вече на кораба и списъците на техните имена и на онези на брега показваха, че не липсва никой.

Когато стигнахме носа, всички деца бяха вече пренесени от сала върху скалите и нашият лекар ръководеше изкуственото дишане, подпомаган от помощника на селския лекар и всички околни. Селският лекар, който дотогава стоял на скалите и приемал пристигащите от сала, се беше прехвърлил върху него, за да го откара до брега, понеже се оказало невъзможно да изтеглят тежкия учител през острите скали от лава, където бяха пренесли на брега всичките му ученици. В ужасните часове, които последваха, докато над острова се спущаше нощта, селският лекар правеше на брега изкуствено дишане на своя приятел — учителя, подпомаган от нашите най-едри и най-силни мъже, а останалите бяха на носа и правеха същото с децата. Повече от десет деца имаха нужда от особени грижи. Навред тичаха хора с парафинови лампи и разнасяха одеяла и дрехи. Горе, в лагера, Ивон беше отворила всички палатки и раздаваше топла храна на старо и младо. Тъй като и от селото почнаха да се стичат ездачи, навсякъде из тъмното около нас сновяха хора.

Беше една кошмарна нощ, която никога няма да забравя. Ужас бе надвиснал над долината Анакена, докато една сива, съвсем безцветна дъга се извисяваше злокобно над черното нощно небе, точно там, където луната се беше скрила зад хълмовете. Едно по едно децата се съживяваха; пренасяха ги в палатките и ги слагаха в леглата. Но часовете минаваха и две от тях не помръдваха. Едното беше червенокосото момиченце. Кметът седеше неподвижно до него и каза със спокоен глас:

— На нея й е добре. Винаги е била послушна. Сега е при Дева Мария.

Никога дотогава не бях виждал толкова отблизо нещастието. Никога не съм виждал хора да го приемат тъй спокойно. Онези, които бяха загубили децата си, стискаха мълчаливо ръцете ни в своите, сякаш за да ни уверят, че ние, собствениците на лодката, не сме виновни за случилото се. Другите, чиито деца бяха спасени, се хвърляха на шиите ни и плачеха. В продължение на няколко часа палатките и околното пространство бяха претъпкани с ученици, родителите им и други хора, дошли, за да зяпат. Но когато настъпи нощният хлад, започнаха да стягат вързопите си и цели семейства се качваха на един кон, като възсядаха по двама или трима. Две деца имаха дизентерия и останаха в палатките с най-близките си роднини. След като ездачите се изгубиха в тъмнината заедно с повече от сто деца върху седлата си, долината Анакена опустя.

Последни от брега се изкачиха осем души, които носеха учителя на носилка. Небето беше черно и все още се виждаше сивата безцветна дъга, която приличаше на тъжна рамка около осемте фенера, които се люшкаха в нощта. Селският лекар ме погледна със спокойните си, черни като въглен очи и каза:

— Островът загуби един добър човек, сеньор. Той умря на поста си. Последните му думи били: „Кау, кау, поки!“ — „Плувайте, момчета!“

Видях отново селския лекар в малката църква на отец Себастиан. Той стоеше неподвижен и гологлав до ковчега на своя приятел. Бяха погребали двете деца предишния ден с простичка, красива церемония с палмови листа и тихи песни. Цялото село участвуваше в погребалното шествие и пееше нежно за двете същества, които се били преселили на небето. Този ден словото на отец Себастиан беше кратко, но топло.

— Ти обичаше учениците си — завърши той. — Дано се срещнете отново.

Докато учителят изчезваше завинаги, чухме селският лекар да шепне:

— Плувайте, момчета. Плувайте.

Островитяните забравиха цялото нещастие невероятно бързо. Близките на загиналите веднага започнаха да колят говеда и овце за големите тържества, които устройват при загубата на някой скъп човек. Те дойдоха на коне дори при нас и ни донесоха цели говежди бутове и големи количества друго месо. Но това, което най-много ни изненада, беше състоянието на палатките, след като всичко бе разтребено. В продължение на два века най-отличителната черта на местните жители била кражбата — те задигали всичко, върху което можели да сложат ръка. В онази тъмна, безлунна нощ нямаше никакъв контрол. Островитяните влизаха и излизаха от палатките колкото си искаха и всичко, което притежавахме, лежеше там на открито. Не очаквахме да намерим вече нищо. Оказа се обаче, че сме се излъгали. Нищо не беше изчезнало — нито една шапка, нито един гребен, нито една връзка за обувки. И всичките сухи дрехи и одеяла, които бяхме заели на децата, когато се прибираха, пристигнаха от селото изпрани и изгладени на спретнати купчини. Нищо не липсваше.

Но един от членовете на експедицията, преди да се хвърли във водата, за да спасява, пуснал своя часовник в шапката си, оставена на брега. Някой откраднал часовника, докато собственикът му бил във водата и спасявал децата. Това беше долна постъпка, но нямаше голямо значение. Затова останах просто потресен, когато за пръв път след нещастието срещнах отец Себастиан.

— Какво ужасно нещастие с тези деца! — едва успях да промълвя аз.

— По-лошо е това, което се случи с часовника — отвърна отец Себастиан, без да му мигне окото.

— Какво искате да кажете? — попитах аз, поразен от този чудовищен отговор.

Отец Себастиан сложи ръка на рамото ми и каза спокойно:

— Всички трябва да умрем, но не трябва да крадем.

Никога няма да забравя тези думи и усилието ми да ги разбера. Но внезапно почувствувах, че тук, на Великденския остров, бях срещнал велика личност — може би най-великата, която въобще познавах. Неговото учение беше за него така действително, както самият живот, и не се състоеше само от наставнически думи, запазени за неделния ден. Той учеше другите на това, в което сам вярваше.

Той не каза нищо повече и в пълно мълчание ние се прибрахме заедно в селото.

Няколко дни по-късно отново се видяхме с отец Себастиан. Бях отменил всякаква работа през тези дни, но това не се хареса на островитяните. Когато слънцето изгря и залезе и пак изгря, те отново поискаха да работят, за да си изкарват нови дажби, надници и стоки, защото вчера беше вчера, а днес си е днес. Кметът седеше пред прага си и изрязваше един птицечовек от някакъв голям пън; около него хвърчаха стърготини. Когато отминавахме с джипа, той се усмихна, махна с ръка и ни посочи работата си. Спряхме пред малката белосана къща на отец Себастиан, която се намираше точно до църквата, зад леха от ярки цветя, и аз скочих от джипа и отворих ниската градинска портичка. Видях отец Себастиан през прозореца и той ми направи знак да вляза в малкия му кабинет, където бе седнал зад маса, отрупана с книжа и писма. На стената зад него имаше полица с книги на най-различни езици. Те образуваха колоритна рамка около едрия брадат стар мъдрец, който седеше до масичката в бялото си расо с отметната качулка. На масата липсваше само голямо паче перо в мастилница — отец Себастиан си имаше автоматична писалка. Но затова пък книжата бяха затиснати с древна каменна брадва.

Този стар свещеник беше някакво изключение за Двадесетия век. Той се чувствуваше съвсем като у дома си сред нас, а в същото време сякаш беше някакъв учен монах от средновековна картина, бюст на римски мъдрец, портрет на учен от старогръцка ваза или някоя керамична плочка от Шумер, Дори да би живял хиляда години — такъв какъвто беше сега, — сините му очи, в които винаги се спотайваше усмивка, като че ли пак биха излъчвали жизнерадост и младежка енергия. В този ден той просто тръпнеше от въодушевление — беше намислил нещо. Искал да ме помоли да започнем разкопки на едно много специално място на острова — място, което повече от всяко друго се споменава в преданията на островитяните.

За двадесети път чух легендата за рова на Ико или „фурната на дългоухите“. Всеки, който е стъпил на Великденския остров, е чувал тази легенда; всеки, който е писал за загадката на острова, се е занимавал с нея. Туземците бяха ми показали белезите на земята, където някога е бил ровът, и всички искаха да ми разкажат историята.

Отец Себастиан беше записал преданието в своята книга и сега го чух от неговата уста с молбата да изпратя една група да разкопае рова.

— Аз вярвам на това предание — каза той. — Знам, науката твърди, че ровът е естествен, но учените може и да грешат. Познавам добре местните жители. Преданието за този ров е прекалено живо, за да е плод на въображение.

Легендата за защитния ров на дългоухите се пази от векове в спомените на населението. Историята на рова започва там, където завършва походът на статуите. Започва в мъглата на древността и описва катастрофата, която завинаги сложила край на златния век на Великденския остров.

На острова имало два народа и те живеели един до друг из целия остров. Хората от единия народ имали странен външен вид: мъжете и жените пробивали ушите си и закачвали тежести на меките им части, та ушите изкуствено се удължавали чак до раменете. Поради това ги наричали ханау еепе — дългоухите, а другият народ бил ханау момоко — късоухите.

Дългоухите били енергичен народ, който непрестанно искал да работи, и късоухите трябвало да се трепят и да блъскат, за да им помагат да издигат стени и статуи. Това в края на краищата предизвикало недоволство сред късоухите. Последното хрумване на дългоухите било да разчистят Великденския остров от всички пръснати камъни, за да може да се обработва цялата земя. Работата започнала на платото Поике — най-източната част на острова — и късоухите трябвало да пренасят всеки камък до ръба на скалата и да го хвърлят в океана. Затова днес на обраслия с трева полуостров Поике няма нито един камък, докато останалата част на острова е гъсто осеяна с черни и червени камъни и блокове лава.

Но на късоухите им дошло до гуша. Омръзнало им да влачат камъни за дългоухите. Решили да обявят война. Дългоухите избягали от всички останали части на острова и се установили на най-източния му край — на разчистения полуостров Поике. По нареждане на своя главатар Ико те изкопали окоп дълъг около три километра, който отделил платото Поике от останалата част на острова. Този ров запълнили с голямо количество клони и дънери, докато заприличал на огромна дълга клада, готова да бъде подпалена в случай, че късоухите се опитат да нахлуят по склона, който води към платото. Поике се превърнал в грамадна крепост, заобиколена по целия бряг с отвесна пропаст, дълбока двеста метра, и дългоухите се почувствували в безопасност. Но един от дългоухите имал късоуха жена. Името й било Моко Пингей. Тя живеела на полуострова Поике с мъжа си, но била предателка и уговорила сигнал с късоухите от низината. Щом я видели да седи и плете голяма кошница, късоухите трябвало да се промъкнат във върволица край мястото, където седяла.

Една нощ разузнавачите на късоухите видели, че Моко Пингей седи и плете кошница до единия край на рова на Ико. Късоухите се промъкнали поединично край самия ръб на скалата, където седяла тя, и обкръжили напълно Поике. Долу, в равнината, друга армия от късоухи открито тръгнала на поход към рова. Нищо неподозиращите дългоухи заели позиция, за да ги посрещнат, и запалили цялата клада. Тогава другите късоухи изскочили из засада и в кървавата битка, която последвала, всички дългоухи изгорели в собствения си ров.

Само трима дългоухи успели да прескочат пожара и да избягат към Анакена. Единият се казвал Ороройна, вторият — Вай, а името на третия е забравено. Те се скрили в една пещера, която жителите показват и до днес. Там ги намерили и проболи двама от тях с остри колове, а третия и последен — Ороройна — оставили жив, като единствен оживял дългоух. Когато късоухите го измъкнали от пещерата, той крещял „орро, орро, орро“ на своя матерен език, но това било език, който късоухите не разбирали.

Отвели Ороройна в къщата на един късоух на име Пипи Хореко, който живеел в подножието на хълма Тоатоа. Там дългоухият се оженил за една късоуха от рода Хаоа и имал много потомци, между които Инаки-Луки и Пеа. Те от своя страна също имали голям брой потомци, последните от които и сега живеят сред късоухите на острова.

Това е преданието за рова на дългоухите в най-пълен вид и сега отец Себастиан искаше да правя там разкопки. Знаех, че двете предишни експедиции са чули варианти на това предание и са ходили да разгледат останките от рова. Мисис Раутледж не била сигурна, но по-скоро била склонна да вярва, че ровът е естествена геологическа вдлъбнатина, която дългоухите вероятно са използували за самозащита. Метро[1] отишъл още по-далеч. Той заключил, че целият ров е естествено образувание, което изкушило туземците да измислят тази история. Той смятал, че легендата се породила от желанието на островитяните да си обяснят една географска особеност и следователно историята за дългоухите и късоухите не е нищо друго освен измислица — и то не много отдавнашна — на населението на острова.

Някакъв професионален геолог също отишъл да види рова на дългоухите и окончателно потвърдил, че ровът е естествено образувание, оформило се преди появата на човека от сблъскването на един поток лава, идващ от центъра на Великденския остров, с друг, вече застинал поток от Поике. Там, където се срещнали, се образувало нещо като ров.

Когато специалистите произнесли своята присъда, островитяните се объркали. Но те все пак си държали на своето — това било защитният ров на Ико — фурната на дългоухите. И отец Себастиан им вярваше.

— Лично за мен ще е от голямо значение, ако направите там разкопки — каза той и почти подскочи от възторг, когато се съгласих.

Карл щеше да ръководи разкопките при рова на Ико. На другия ден тръгнахме заедно с петима местни жители с джипа по един разчистен път, който пресичаше равнината в подножието на Поике. Над нас се стелеха равните склонове на Поике като килим от трева без нито един камък, а около и зад нас беше почерняло от камънаци. Горе, на Поике, бихме могли да караме с джипа накъдето поискаме. Но ние спряхме в подножието на склона, откъдето започва тревата. Покрай целия хълм, от север до юг, се точеше лека вдлъбнатина в почвата като запълнен изкоп. На някои места изкопът беше доста дълбок и ясно очертан, другаде беше заличен, но по-нататък пак се очертаваше и стигаше чак до пропастите от двете страни на полуострова. Тук-таме по горната страна на рова се виждаше по някоя гърбина, като защитен насип от пръст. Спряхме и скочихме навън. Това беше Ко те Ава о Ико — ровът на Ико, или Ко те Уму о те Ханау еепе — фурната на дългоухите.

Карл искаше да изследва почвата на няколко места, преди да започнем разкопките. Тръгнахме край вдлъбнатината и разположихме петимата местни работници по рова на големи разстояния един от друг. Казахме на всеки да изкопае правоъгълна дупка право надолу в земята. Никога не съм виждал островитянин да хваща кирка и лопата с по-голямо усърдие. И понеже не можеха да нанесат щети, тръгнахме да пообиколим платото. Когато се върнахме иззад хребета, за да видим първата пробна дупка, старецът, който беше започнал да копае там, беше изчезнал безследно заедно с инструментите си. Но додето се чудехме къде ли е отишъл, от тъмната дупка изхвърча същинска струя пръст. Като стигнахме дотам, видяхме, че старият стои на около два метра дълбочина в земята, копае и рови и от него се лее пот. А на синапено жълтата пръстена стена видяхме широки червени и черни ивици, които опасваха копача като шарен пояс. Дебели пластове въглени и пепел! Някога тук е имало голям пожар и Карл ми каза, че температурата ще е била много висока или пък пожарът е траял много дълго — иначе пепелта не би могла да стане толкова червена. Преди да каже нещо друго, хукнах, за да надникна в съседната дупка.

Карл забърза подире ми и отдалеч видяхме усмихнатото лице на клисаря Джозеф, което се подаваше от земята. Той беше попаднал на същите остатъци от пожар и ни показа пълна шепа овъглени клони и късове дърво. Наоколо не се виждаше нито един храст. Втурнахме се към следващата дупка и после към другите. Навсякъде ни посрещна същата картина — яркочервената ивица пепел, която опасваше дупките, и около нея черни, овъглени остатъци.

Пратихме да викнат отец Себастиан и той се затича от дупка на дупка с веещо се бяло расо, за да види червената пепел. Лицето му сияеше, докато минавахме покрай мрачните статуи на Рано Рараку на път за Анакена. Той се гордееше с голямата победа на деня и предвкусваше добрата храна и хубавата датска бира, защото сега отивахме в лагера, за да се подкрепим преди интересната работа, която ни чакаше на следния ден, защото започваха истинските разкопки на Поике.

На другата сутрин пратихме група копачи да разровят напречно вдлъбнатината, като по този начин направят разрез, и в следващите дни Карл започна разкопките, които разкриха цялата тайна на изкопа. Горната част на рова — откъм възвишението — беше наистина само дело на природата и следваше ръба на стар поток от лава. По-надолу бяха работили трудолюбиви хора. Те са издълбали скалата и направили по продължение на хълма голям изкуствен защитен изкоп, правоъгълен в разрез, дълбок три метра, около тринадесет метра широк и три километра дълъг. Това било гигантски строеж. В пепелта на дъното намерихме камъни за прашки и гравирани каменни плочки. С пясъка и чакъла, изваждани от дъното на изкопа, бил издигнат укрепителен насип. Из камънаците на насипа намерихме разни останки, които разкриваха, че камъните са изнасяни от рова в големи плетени кошници.

Сега знаехме, че ровът на Ико е едно великолепно замислено от човека защитно съоръжение и че в изкопа покрай цялото възвишение били натрупани големи количества дърва и запалена грамадна клада. Погледнахме местните жители. Сега беше наш ред да зяпнем от учудване: те знаеха всичко това; от поколение на поколение се е предавало, че тази запълнена вдлъбнатина е остатък от защитната преграда на Ико и лобното място на дългоухите.

Едно от най-лесните неща за съвременния археолог е да установи откога са въглените, намерени в някое старинно огнище. Възрастта им се определя с приблизителна точност чрез измерване на радиоактивността им, която от година на година равномерно намалява. Степенуването на това намаление е известно. Големият пожар във фурната на дългоухите е горял триста години преди нашето идване — може би малко по-рано или малко по-късно. Но цялата сложна укрепителна работа по окопа била извършена много преди тази окончателна, катастрофа, защото изкопът бил наполовина запълнен с пясък, когато натрупали и запалили защитната клада срещу късоухите. В по-долните пластове имаше останки от огньове, а първите строители на изкопа затрупали с отломки едно огнище на повърхността на земята, което датира от около четиристотната година преди нашата ера. Това е най-старата следа от човек, установена досега в цяла Полинезия.

Преданията за дългоухите заживяха нов живот — както за жителите на селото, така и за нас, обитателите на лагера Анакена. Странните профили на огромните статуи сякаш добиха повече смисъл, защото всички имат много дълги уши, които висят от двете страни на главите им като на ловджийски кучета.

Една вечер скитах сам между дългоухите статуи в подножието на Рано Рараку. Трябваше да мисля за толкова много неща, а най-добре се мисли насаме, под звездите. Човек не познава истински едно място, докато не е спал там. Аз съм спал на най-чудновати места — върху олтарния камък в Стоунхендж, в една пряспа на върха на най-високата норвежка планина, в кирпичени стаички в запустели пещерни села на Ню Мексико, на Острова на слънцето в езерото Титикака, до развалините на сградата, в която се раждали инките първенци, а сега исках да спя в древната каменоделна на Рано Рараку. Не че бях суеверен и вярвах, че духовете на дългоухите ще дойдат да ми издадат своите тайни, а защото исках да асимилирам напълно особената атмосфера на това място. Катерих се през огромни каменни тела, които лежаха по склоновете, и стигнах до едно място, където бяха извадили някой великан от дупката, в която се е родил. Родилното му легло лежеше празно и приличаше на театрална ложа с надвиснал таван.

Оттук се откриваше чудесен изглед към острова и нямаше да се намокря дори в пороен дъжд. Слънцето залязваше зад стръмната вулканична стена на Рано Као на другия край на острова и пред леглото на оттеглящия се бог Слънце се издигаха като завеса червени, пурпурни и лилави облаци. Но слънцето беше успяло да се промъкне през тях и хвърляше няколко снопа сребърни лъчи върху далечните блестящи вълни, които бавно и безшумно се движеха към брега в безконечен поход срещу острова. През деня не ги бях видял — толкова далече бяха те, — но сега лъчите на вечерното слънце посребряваха разпенените гребени и блестящите пръски изпълваха въздуха край подножието на вулкана. Това беше божествено зрелище. А сред множеството исполински богове високо в планинската ложа седях аз — самотно, дребно човешко същество — и наблюдавах величественото представление на природата.

Откъснах няколко твърди снопчета трева и изметох пясъка и овчия тор от пода на изоставеното легло на великана. После си приготвих хубава постеля от трева и папрат под последните бледнеещи лъчи на слънцето. Долу, в равнината, чувах две девойки да пеят нежни, полинезийски любовни песни. Те наближаваха на коне, без определена цел, без друга задача, освен да изпълнят вечерния здрач със своя смях и с песните на Южното море, докато конете им безцелно се разхождаха в кръг. Но когато човекът горе в планината си легна сам и когато, залязвайки, слънцето дръпна подире си мрака като тъмна завеса над небето, двете вахини внезапно притихнаха, сякаш се изплашиха от магия, и препуснаха към една самотна овчарска колиба край залива. Овчарят също беше тръгнал към колибата. Видях, че докато пресичаше равнината, все се спираше и палеше тревата. Сухият сезон отдавна бе започнал, преваляваше много рядко и тревата беше пожълтяла и станала твърда. Сега трябваше да се изгори, за да може да поникне нова, свежа и зелена трева за овцете. Докато беше светло, виждах само дима на тревните пожари, който лежеше като сива мъгла над равнината. После настъпи нощ и тъмнината погълна дима, но не и огньовете. Колкото повече се стъмваше, толкова по-ярко се открояваха пламъците и в катраненочерната нощ невинният пожар на тревата, разпрострял се на всички страни, заприлича на хиляди червени клади.

Горе на скалата духаше студен вятър и аз притеглих спалния чувал до брадата си. Лежах, вслушвах се в тишината на нощта и попивах цялата атмосфера на каменоделната на дългоухите, която ми се представи сега в съвсем нова обстановка. Легнал под свода на своята ложа, отново изпитах чувство, че съм в театър. Това сякаш беше голямото представление на дългоухите. Силуетите на едрите исполини около мен приличаха на черни декори, които ограждат една сцена със звезден фон. После действието се пренесе долу, на смолисточерната равнина, дето огньовете светеха, трептяха и непрестанно се появяваха на нови места, докато най-сетне ми се стори, че хиляди невидими късоухи се прокрадват напред в широка редица с факли в ръка, за да щурмуват каменоделната. Времето пак беше престанало да съществува. Винаги е имало нощ и звезди — и човек, който си играе с огъня.

Задрямах с тази картина пред очите, но внезапно пак се събудих. Чух съвсем ясно как нещо тихо и внимателно се промъква през тревата. Кой ли така предпазливо напипва пътя си тук горе, в каменоделната? Дали не бяха островитяни, дошли да търсят нещата, които съм оставил край себе си в мрака? Близо до главата ми нещо изшумоля, аз се обърнах и запалих фенерчето. Никой. Светлината припламна, но избледня и се превърна в мътно червено мъждукане. Тия проклети влажни батерии! Единственото, което виждах в бледия лъч на фенерчето, беше една огромна статуя, поела пътя към низините от хребета над мен. Тя лежеше със счупен врат, като грамаден свод над издатината, над която лежах. От тревата на съседната издатина се подаваха чудовищни вежди и два гигантски носа и хвърляха странни сенки върху скалата. Беше се заоблачило и ръмеше, но там, дето лежах, беше сухо. Угасих светлината и се опитах да заспя, но сега шумоленето се засили. Разклатих фенерчето, докато започна да мъждука, и зърнах една кафява хлебарка, голяма колкото палеца ми. Затърсих около себе си и напипах една груба каменна брадва, от ония, които лежат пръснати из цялата каменоделна. Но преди да ударя гадината, видях, че до нея седи неподвижно друга, и още една, и още една. Никога не бях виждал такива големи хлебарки на Великденския остров. Раздвижих слабата светлина около себе си и открих навсякъде тлъсти хлебарки. Те седяха на групи по скалата, по тавана над главата ми, а две се мъдреха върху спалния ми чувал и размахваха пипалата си към мен. Седнали там, втренчили в лицето ми големите си кръгли и тъпи очи, те бяха отвратителни. Като загасях фенерчето, ставаше още по-лошо, защото тогава плъзваха по всички посоки. Един храбрец дори се присламчи и ме щипна по ухото. Навън валеше поройно. Взех каменната секира, убих най-големите около себе си и пометох онези, които седяха върху спалния ми чувал. После фенерчето ми угасна съвсем и когато замъждука отново, хлебарките бяха толкова, колкото и преди, а няколко големи гадини си устройваха канибалска гощавка със своите убити братя. Внезапно зърнах две страхотни очи, втренчени право в лицето ми, а под тях ухилена беззъба уста. Туй беше вече същински кошмар! Страшното лице се оказа скална гравюра на ужасяващия дух Маке-маке, изсечена в скалата в далечното минало. На дневната светлина не я бях видял, но бледото странично осветление от фенерчето хвърляше сянка в улеите и караше гротескното лице да изпъкне от стената.

Убих още няколко хлебарки с каменната брадва, но в края на краищата реших да отстъпя пред численото им превъзходство, иначе трябваше цяла нощ да ги избивам. В детството си като скаут бях научил една мъдра поговорка: „Всички гадини са хубави, стига човек да се загледа добре в подробностите им.“ Погледнах право в глупавите кръгли шоколадови очи на една разкрачена шестокрака хлебарка, дръпнах качулката на спалния чувал над главата си и се опитах да задремя. Но скалата беше твърда и аз премислях още нещо. Мислех си колко ужасно твърда е тази скала — не за спане, а за изсичане. Хванах пак каменната секира и ударих с все сила по стената на каменоделната. Бях го правил и друг път и знаех много добре, че брадвата отскача от стената, без да остави друг белег освен едно прашно петънце. Веднъж капитанът дойде с мен и опита щастието си с чук и длето. За половин час той успя да издялка едно парче, голямо колкото юмрук. Междувременно изчислихме, че по околните склонове от твърдата скала са изсечени над деветнадесет хиляди кубически метра камък, а археолозите смятаха, че това число спокойно може да се удвои. Просто невероятно! Отново почувствувах приказното величие на начинанието на дългоухите в тази планина и пак се сетих за нещо, което отдавна се въртеше в главата ми. Защо да не направим един опит? Каменните секири все още лежаха, където ги бяха захвърлили скулпторите, и в селото все още живееха потомците на последния дългоух. Защо да не подновим работата в древната каменоделна?

Огньовете на факелното шествие на канибалите долу в равнината бяха потушени. Но горе, сред великаните, гъмжило от малки канибали пируваше с останките на своите събратя, паднали под каменната секира на дългоухите. И докато лазеха и се катереха навред по мен, потънах в сън и загубих чувство за времето и пространството, като някакъв Гъливер между усърдните канибали и като джудже сред замечтаните исполини… А голямото звездно небе се стелеше над планината.

На другата сутрин слънцето разливаше злато върху пожълтялата равнина и само многобройните криле и прегънати крака около мен потвърждаваха, че нашествието на хлебарките не е било сън. Оседлах коня си и препуснах по древния тревясал път, който водеше към залива при селото.

Като казах на отец Себастиан откъде идвам и какво съм намислил, той се усмихна хитро. Веднага се съгласи с моя план, при условие да изберем едно уединено кътче в каменоделната, за да не нарушим изгледа на Рано Рараку откъм равнината. Но аз не исках случайни хора да ми помагат при направата на статуята. Знаех, че отец Себастиан е специалист по местните родословни дървета и че е публикувал една генеалогия на Великденския остров. Казах му, че търся островитяни от потомството на последния дългоух.

— Сега има само едно семейство, което произхожда по права линия от Ороройна — каза отец Себастиан. — При въвеждането на християнството през миналия век това семейство избрало презимето Адам или Атан, както го произнасят тук. Вие познавате най-възрастния брат. Това е Педро Атан — кметът.

— Кметът! — Толкова бях изненадан, че не можах да сдържа усмивката си.

— Да, той прилича на шут, но съвсем не е глупав и е добродушен човек — увери ме отец Себастиан.

— Но той няма вид на туземец — казах аз — със своите тънки устни, тесен остър нос и светла кожа…

— Той е чистокръвен — отговори отец Себастиан. — А понастоящем има само осемдесет-деветдесет островитяни, за които можем да гарантираме, че са чистокръвни. И не само това — откъм бащина страна той е истински дългоух по права линия.

Мигом се метнах на коня си и поех по неравната селска улица към оградата, зад която беше малката варосана къщурка на кмета, наполовина скрита в храсти и дървета.

Кметът тъкмо работеше един хубав малък комплект от фигурки за шах, които, вместо да бъдат като традиционните фигури, имаха формата на статуи, птицехора и други образи, типични за острова.

— Това е за теб, сеньор — каза той и гордо показа своите малки шедьоври.

— Ти си истински скулптор, кмете Дон Педро — казах аз.

— Да, най-добрият на острова — беше дръзкият отговор.

— А вярно ли е, че си и дългоух?

— Да, сеньор — отвърна кметът безкрайно сериозно. Той скочи на крака и застана мирно като войник, когото са извикали пред строя. — Аз съм дългоух, истински дългоух и се гордея с това — каза той драматично, като се биеше по гърдите.

— Кой е направил големите статуи?

— Дългоухите, сеньор — отвърна той натъртено.

— А някои други островитяни казват, че късоухите ги били направили.

— Това е нагла лъжа, сеньор. Опитват се да си припишат това, което са направили моите деди. Всичко е направено от дългоухите. Не си ли забелязал, че статуите имат дълги уши, сеньор? Да не мислиш, че късоухите ще правят статуи на дългоухи? Статуите са издигани в памет на главатарите на дългоухите.

Той беше така развълнуван, че гърдите му се надигаха и спадаха и тънките му устни трепереха.

— Вярвам ти, че дългоухите са направили статуите — казах аз. — Но сега искам да ми се извае една статуя, като работата се извърши само от дългоухи. Мислиш ли, че можеш да го сториш?

Няколко мига кметът стоя неподвижно с тръпнещи устни. После изведнъж се изпъна.

— Ще стане, сеньор, ще стане. Колко дълга трябва да бъде статуята? — попита той.

— Е, средна големина — пет-шест метра.

— Тогава трябва да бъдем шестима. Ние сме само четирима братя, но има няколко други, които са дългоухи по майчина линия. Може ли да дойдат и те?

— Може, разбира се!

Отидох до губернатора и издействувах Педро Атан временно да бъде освободен от задълженията си на кмет. Той и роднините му получиха разрешение да отидат на Рано Рараку, за да изваят една статуя.

В деня, преди да започне работата, ме помолиха да приготвим малко храна за дългоухите. Понеже аз бях поръчал статуята, аз трябваше да дам храната — такъв бил старият обичай. Денят изтече, но никой не дойде да прибере дажбите. Един подир друг нашите в лагера започнаха да си лягат — най-напред Ивон с Анет в палатката до падналия великан — и скоро във всички палатки изгаснаха светлините. Само Гонсало, Карл и аз седяхме в палатката-столова и пишехме.

Изведнъж чухме някакво странно, съвсем слабо тананикане и пеене. То ставаше все по-силно, идваше от самия лагер, а после се разнесе ритмично думкане по земята. Това, което чувахме, беше нещо много особено и праисторическо. Гонсало се изправи, съвършено объркан, Карл ококори очи, а аз слушах прехласнато. През всичките си преживелици в Полинезия докога не бях чувал подобно нещо. Отворихме ципа на палатката и излязохме в мрака. Фотографът тъкмо излизаше по пижама от своята палатка и една по една другите палатки светваха.

В бледата светлина, която се процеждаше през мрежата за комари на палатката-столова, видяхме група свити фигури, които седяха сред откритото пространство между палатките и удряха по земята с чудновато издялкани бойни тояги, гребла и каменни брадви. Всеки имаше на главата си корона от листа, които приличаха на пера, а две дребни фигури в края на групата бяха нахлузили върху главите си големи книжни маски, които представляваха птицехора с големи очи и огромни, издадени напред клюнове. Те се покланяха и кимаха, докато другите се олюляваха, пееха и тропаха в такт по земята. Но от всичко най-завладяваща беше мелодията. Тя беше поздрав от някакъв изчезнал свят. Един-единствен остър и чудноват глас сред дълбокия мъжки хор оказваше неописуемо странно въздействие. Той правеше този неземен хор съвършен. Когато свикнах с тъмнината, видях, че гласът е на една старица, слаба като вейка.

Всички бяха много сериозни и продължаваха да пеят, докато един от нашите хора излезе от палатката си с лампа. Тогава хорът рязко секна, всички промърмориха „не“ и скриха лица в ръцете си. Щом светлината изчезна, отново подхванаха песента. Един започна, после подеха останалите и накрая старата жена. Чувствувах се много далеч от островите в Южното море. Песента ми напомняше за песните на индианците пуебло в Ню Мексико. И археолозите казаха същото.

Щом свърши песента, донесох чиния наденици, които домакинът беше приготвил в кухненската палатка. Изпълнителите я взеха и се оттеглиха в мрака. Сега видяхме, че двамата маскирани птицехора са деца.

Кметът се върна много сериозен с празната чиния и с венец от папрат на главата. Аз се пошегувах, засмях се и го поздравих за изумителното изпълнение, но по лицето на кмета не трепна ни един мускул.

— Това е много стар обичай — туй е старинната песен на каменоделците — каза той почти строго. — Пели са я на своя най-главен бог Атуа, за да измолят успех в работата, която започват.

Имаше нещо странно у кмета тази вечер — нещо свързано с песента и начина, по който беше изпълнена, и това ме накара да се почувствувам объркан и несигурен. Това не беше обикновено представление, не бяха го направили за наше забавление — то носеше оттенък на обред. Не бях преживявал подобно нещо в Полинезия, откакто живях със стария отшелник Тей-Тетуа в долината Уай на Фатухива преди двадесет години. Навред в този край жителите са се отрекли от всичко старо, ако не се смятат сламените поли за пред туристите. Обикновено свирят и пеят вносни хула-песни, а когато разказват истории, това са най-често легенди из книгите на бели писатели. Но в тази малка нощна церемония имаше нещичко, което не беше отправено единствено към нас. Ние бяхме случайни свидетели, тъй като ние бяхме ги накарали да направят статуята.

Нарочно се опитах да се шегувам с кмета и неговите хора, но този път шегите ми не попаднаха на добра почва. Той ме хвана кротко за ръката и каза, че случаят бил някак си „малко тържествен“, защото песента била старинна и отправена към бога.

— Толкова са знаели дедите — продължи той, — те мислели, че бог се казва Атуа. Днес ние знаем повече от тях, но трябва да им простим, защото не е имало кой да им каже това, което ние знаем сега.

После стари и млади се отдалечиха през храмовия площад с всичките си обредни принадлежности и се изгубиха в мрака, на път към една от пещерите на Хоту Матуа, където щяха да пренощуват.

На другата сутрин се изкачихме в каменоделната в Рано Рараку. Там намерихме кмета и петима от неговите дългоухи, които отдавна бяха горе на скалата и обикаляха, за да съберат изоставени каменни секири. Секирите лежаха по склоновете със стотици, по земята и под нея, наподобяващи грамадни кучешки зъби с остри върхове. Горе, до ложата, където бях спал, имаше голяма плоска странична стена, която не се виждаше отдолу. Това беше широк процеп в скалата, където са дълбали някогашните скулптори. През тази тъй отдавна изсечена странична стена щяхме да се врежем още по-надълбоко в скалата, по чиято повърхност все още личаха следи от древните брадви на ваятелите, като огромни белези от зверски нокти. Нашите приятели, дългоухите, още от самото начало знаеха точно какво трябва да направят. Те разпределиха цял запас от каменни брадви покрай скалната стена, където щяха да започнат, и до всеки стоеше по една кратуна, пълна с вода. Кметът обикаляше с вчерашния папратов венец на главата, за да провери дали всичко е готово. После размери няколко пъти повърхността на скалата ту с протегнати ръце, ту с педя. Той явно познаваше относителните пропорции от своите собствени дървени фигури. После изсече с една каменна брадва белези на различни места по повърхността на скалата. Но вместо да започне работа учтиво ни помоли да го извиним и изчезна заедно с хората си зад една издадена скала.

Явно, че се подготвяше някаква нова церемония и ние с интерес чакахме да видим какво ще се случи. Но шестимата се върнаха бавно със строги лица и се строиха край скалата, всеки с по една каменна брадва в ръка. Изглежда, че необходимата церемония се беше състояла от другата страна на скалата. Те държаха секирите в свитите си ръце като кинжали и по знак, даден от кмета, запяха песента на каменоделците от предишния ден, като всеки вдигаше ръка и удряше повърхността на скалата в такт с ритъма на песента. Това, което виждахме и чувахме, беше просто фантастично. Липсваше им само исото на старицата, но ехтящите удари на каменните брадви от скалата напълно го заместваха. Всичко това бе тъй вълнуващо и увлекателно, че всички ние, които гледахме, стояхме като хипнотизирани. Певците се разгорещиха, усмихваха се, пееха и сечаха, сечаха и пееха. Един висок възрастен мъж в края на редицата така се вдъхнови, че започна да танцува и да поклаща хълбоците си, докато пееше и сечеше. Удар след удар, зън-зън, зън, зън-зън-зън — скалата беше твърда, камък срещу камък, — но малката секира бе по-твърда и скалата трябваше да отстъпи. Зън-зън-зън — ударите на секирите сигурно се чуваха далеч из равнината. За пръв път от векове насам в Рано Рараку прозвуча звънтенето на камъка.

Песента заглъхна, но ударите продължаваха, равномерни и непрекъснати. Шестима дългоухи бяха поели сечивата и продължаваха работата, която дедите им са били принудени да изоставят. Следата, която оставаше подир всеки удар, не беше дълбока — едно сиво петънце прах. Но след още един удар, и след още един, и после след друг тя ставаше все по-дълбока. От време на време хората грабваха кратуните и плисваха вода върху повърхността на скалата, дето сечаха.

Така измина първият ден. Навсякъде из околността се чуваше звънтене и чукане откъм скалата измежду неподвижните великани. Като си легнах в палатката, през очите ми се мяркаха облените в пот кафяви гърбове на работниците и острите камъни, които се забиваха в скалата, а в ушите ми отекваха ударите, макар че в каменоделната отдавна всичко беше затихнало. Кметът и неговите приятели сега спяха смъртно уморени в пещерата на Хоту Матуа. Старицата бе дошла в лагера да вземе едно голямо блюдо с месо и цяла торба, пълна с хляб, масло и захар, тъй че дългоухите спяха с пълни стомаси.

На другия ден и през деня след него работата в каменоделната продължи: мъжете сечаха и потта се лееше. На третия ден очертанията на исполина ясно се виждаха по повърхността на скалата. Дългоухите изсичаха паралелни улеи по повърхността на скалата, а после удряха по ръбовете, които оставаха между браздите, и ги отронваха на парчета. Те сечаха, сечаха и заливаха с вода. И непрестанно сменяха секирите си, защото остриетата им скоро се изтъпяваха. По-ранни изследователи са мислели, че когато каменната секира се изхаби, просто я изхвърляли и че това обяснявало огромния брой секири, които лежат пръснати из каменоделната. Но това предположение се оказа погрешно. Когато се изхабяваха, кметът ги грабваше една подир друга за дръжката като малки боздугани и ги удряше о друга секира на земята. Отломките хвърчаха във въздуха като остри снежинки и той получаваше нов хубав връх така лесно, както чиновник остри молива си.

Така разбрахме, че повечето от здравите секири в каменоделната са били употребявани едновременно, но че всеки скулптор е имал по няколко, с които работел подред. Статуите не се работели от много скулптори. На една средна петметрова фигура се падали по шест души. Затова е било възможно да се работят едновременно толкова много статуи. Около двеста души са били достатъчни, за да работят едновременно значителен брой фигури. Много от статуите в каменоделната били изоставени недовършени по чисто технически причини още преди работата да бъде преустановена напълно. В някои случаи скулпторите попадали на цепнатина в скалата или на примес от черен камък, твърд като кремък, който се противопоставял на сечивата им, и статуята оставала незавършена, с голяма брадавица на носа или на брадата си.

Сега бяхме видели подробно техниката на скулпторите. Но най-много ни интересуваше за колко време може да се извая една такава статуя. Според изчисленията на мисис Раутледж били необходими всичко на всичко петнадесет дни. Метро също смятал, че работата върху „мекия камък“ вървяла по-бързо, отколкото мислели хората, макар срокът от петнадесет дни да му се струвал много кратък. Те положително са направили грешката, която направихме ние и много други — да съдим за твърдостта на скалата по повърхността на статуите. Ние твърде много уважавахме статуите, за да сторим това, което са сторили испанците, когато решили, че статуите са направени от глина. Те ударили с все сили една фигура с търнокоп, но се разхвърчали само искри, защото под повърхността фигурите са твърди като гранит. Такава е и скалата, където не я е валял дъждът.

След третия ден темпото на работата на дългоухите поспадна. Те дойдоха при мен със сгърчени изранени пръсти и казаха, че макар и да са дърводелци, които по цял ден работят с тесла и длето, все пак не са тренирани скулптори на моаи и затова не могат да поддържат седмица след седмица същото темпо, както са правели дедите им. Седнахме спокойно върху тревата и всеки си направи сметката. Кметът стигна до заключението, че ще са необходими дванадесет месеца, за да завърши една средно голяма статуя, като две групи работят по цял ден на смени. Високият старец също пресметна и каза, че са необходими петнадесет месеца. Бил направил отделно изследване на скалата и стигна до същия резултат като кмета: работата по една статуя ще отнеме една година и после ще възникне проблемът за пренасянето й.

За да се забавляват, скулпторите направиха пръсти и лице на незавършеното си произведение и полираха повърхността му с плоски парчета пемза, изоставени в каменоделната от древните ваятели.

Същата вечер сложих малката Анет върху раменете си и заедно с Ивон отидохме в пещерата на дългоухите, от другата страна на долината Анакена. Те ни бяха видели отдалеч и когато пристигнахме, седяха усмихнати, всеки зает със своята работа, и тихо пееха една песен за Хоту Матуа. Това беше стара песен много разпространена на Великденския остров, с мелодия, увлекателна като европейски джаз. Приятно беше да я слуша човек, когато я пееха певците на хула в селото, но още по-добре звучеше тук, в пещерата на Хоту Матуа. Дори и тригодишната Анет знаеше мелодията и всичките полинезийски думи. Тя започна да пее и да танцува с две малки полинезийчета, които излязоха от пещерата, а ние с Ивон се вмъкнахме вътре и седнахме върху тръстиковата рогозка, където дългоухите ни направиха място, възхитени, че имат гости.

Кметът сияеше. Той ни поблагодари с ръце върху корема си за добрата храна, която получаваха всеки ден от готвача, и особено за цигарите. Той и двама други дялкаха с малки тесли традиционните си дървени фигури. Единият поставяше на своя брадат дух очи от бели прешлени от акула и черен обсидиан. Старицата, която се грижеше за мъжете, плетеше шапка, а останалите се бяха изтегнали, дъвчеха сламки и гледаха вечерното небе. Вън, на огъня, кипеше опушена тенджера.

— Никога ли не си почиваш? — попитах кмета.

— Ние, дългоухите, обичаме да работим. Работим непрестанно. Аз спя само няколко часа през нощта, сеньор — отвърна той.

— Добър вечер — каза един мъж, когото не бяхме забелязали, защото лежеше върху легло от папрати горе в една тъмна вдлъбнатина на пещерата. — Удобно сме се настанили тук, нали?

Трябваше да призная, че е така. Навън започваше да се стъмва. През отвора на пещерата видяхме как на небето се появи полегналата месечина. Бабичката извади някаква стара тенекия с вдлъбнатина на дъното.

Във вдлъбнатината имаше овча лой и домашно направен фитил, но като я запалиха, тази имитация на старинните каменни лампи даде неочаквано силна светлина. Слабият старец ни обясни, че по времето на техните деди никой не си служел нощем със светлина от страх да не го види врагът.

— Освен това бойците трябвало да привикнат и в мрак да виждат ясно — добавил кметът. — А сега така сме свикнали с парафиновите лампи, че на тъмно сме почти слепи.

Едно възпоминание повличаше друго.

— В ония дни никога не са спели така…

Старикът легна по гръб с отворена уста и проснати ръце и захърка като мотоциклет.

— … а така.

Той се обърна по корем и се сви на топка. Гърдите му почиваха върху коленете, челото — върху двата му свити юмрука, а темето му сочеше към мен. В едната си ръка държеше островръх камък.

— Тогава можели, щом се събудят, да скочат, за да посрещнат врага и да го убият — промълви старецът. И за да покаже нагледно действието, което описваше, той внезапно излетя напред като стрела и се хвърли отгоре ми с дивашки рев, който накара Ивон да изпищи, а пещерата гръмна от смях. Децата се втурнаха да видят какво става, но след малко продължиха да танцуват около огнището, а дългоухите — да възкресяват преданията, които им разказвали техните родители.

— В ония дни не ядели много — каза старецът. — И никога топла храна. Опасявали се да не затлъстеят, понеже по времето, което наричаме Хури-моаи — „Времето на събарянето на статуите“, — винаги трябвало да са готови за бой.

— Нарича се така, защото тогава воюващите събаряли статуите — обясни човекът, който седеше горе във вдлъбнатината.

— А защо са ги събаряли, когато дългоухите вече били изгорени? — попитах аз.

— За да дразнят своите противници — ми каза кметът. — Тогава те притежавали всичко и всяко семейство си имало определена област. Онези, които имали по земите си големи статуи, се гордеели с тях. Като тръгвали на война, едните събаряли статуите по земите на другите, просто за да ги дразнят. Ние, дългоухите, не сме така войнолюбиви. Аз си имам един девиз, сеньор Кон-Тики: „спокойно“!

Той успокоително сложи ръка на рамото ми, сякаш искаше да покаже миролюбивия си нрав.

— А защо си тъй сигурен, че си дългоух? — попитах аз предпазливо.

Кметът вдигна ръка и започна да брои на пръсти:

— Защото бащи ми, Хосе Абрахам Атан, бе син на Тупутахи, който бил дългоух, понеже бил син на Харе Кай Хива, който бил син на Аонгату, син на Ухи, син на Мотуха, син на Пеа, син на Инаки, който бил син на Ороройна, единствения дългоух, който останал жив след битката при рова на Ико.

— Това са десет поколения — казах аз.

— Значи съм изпуснал един, защото аз съм единадесети номер — каза кметът и отново започна да брои на пръсти.

— И аз съм от единадесетото поколение — каза човекът горе във вдлъбнатината. — Но аз съм само младши. Педро е най-старшият и знае най-много — затова е глава на нашето семейство.

Кметът посочи челото си и каза с хитра усмивка:

— Педро има ум в главата си. Затова Педро е главатар на дългоухите и кмет на целия остров. Всъщност не съм стар, но обичам да си мисля, че съм много стар човек.

— Защо?

— Защото старците са мъдри — те знаят много неща. Опитах се да разбера какво е ставало, преди късоухите да изтребят дългоухите и преди да започне „Времето на събарянето на статуите“. Но не можах да науча нищо. Техният род води началото си от Ороройна и никой не знае какво е имало преди него. Дългоухите дошли с Хоту Матуа, когато бил открит островът — това знаеха, но допълниха, че късоухите казвали същото за своя род, както се и опитвали да си припишат честта за статуите. Но никой вече не помнеше дали Хоту Матуа е дошъл от изток или от запад. Човекът, който лежеше във вдлъбнатината, подхвърли, че Хоту Матуа е дошъл от Австрия, но тъй като останалите не го подкрепиха, той отстъпи и добави, че го бил чул от някого на един кораб. Всички предпочитаха да говорят за „Времето на събарянето на статуите“, което за тях беше нещо много по-действително. Когато кметът заговори за коварната жена с кошницата, която предала цялото му племе, той така се разяри, че очите му се наляха със сълзи и трябваше да преглъща. Тази история щеше да се предава от баща на син още единадесет поколения, въпреки девиза „спокойно!“

— Между нашите деди имало красиви хора — каза кметът. — На острова живеели два вида хора — едните били тъмни, а другите съвсем светлокожи и руси като вас, които сте от континента. Това били бели хора, но все пак били истински жители на Великденския остров — съвсем истински. В нашето семейство е имало мнозина от светлия тип. Наричали ги охо-теа — „светлокосите“. Майка ми и леля ми имаха много по-червени коси от сеньора Кон-Тики.

— Много по-червени — потвърди брат му отгоре.

— В нашето семейство червенокоси има открай време. Ние, братята, не сме такива. Но дъщеря ми, която се удави, имаше млечнобяла кожа и съвсем червени коси, а също и големият ми син Хуан. Той е дванадесетото поколение след Ороройна.

Това беше напълно вярно. И двамата имаха коси, червени като възлите на тънкоустите дългоухи статуи, които са красили всички аху из острова през втората културна епоха. Племето било изгорено на Поике и статуите съборени, но историята на рода им може да се проследи по червения цвят на косите от големите каменни пукао, през хората, описани от първите откриватели и мисионери, и най-после до последните потомци на Ороройна — най-близките роднини на кмета.

И ние едва ли не се чувствувахме като светлокоси дългоухи, когато се измъкнахме от пещерата на Хоту Матуа и се отправихме бавно към тъмния лагер отвъд равнината. За Анет бе станало твърде късно.

Няколко дни след това стоях с кмета и гледах редицата паднали статуи на храмовия площад пред лагера. Бил току-що ни беше съобщил от Винапу, че неговите местни копачи си послужили с един особен похват, за да вдигнат някакъв голям блок и да го поставят на мястото му в стената. Това отново ни изправи пред вековната загадка за пренасянето и поставянето на исполинските статуи. Хората приели простия способ, който приложили във Винапу, като нещо съвсем естествено. Дали не беше някакъв похват, който са наследили от дедите си? Спомних си, че веднъж питах кмета, как са били пренасяни статуите от каменоделната. Отговорът му беше същият, както на всички останали: статуите ходели сами. Възползувах се от случая и отново го запитах:

— Като си дългоух, кмете, знаеш ли как са изправяни тези великани?

— Да, сеньор, знам. Няма нищо особено в това.

— Нищо особено? Та това е една от най-големите тайни на Великденския остров!

— Но аз я познавам. Аз мога да изправя един моаи.

— Кой те е научил?

Кметът доби тържествен вид и се изпъна пред мен.

— Сеньор, когато бях съвсем малко момче, ме караха да седя изпънат на пода. Дядо ми и старият му шурей Пороту седяха на пода срещу мен. Те ме научиха на много неща — също както правят сега в училище. Аз знам много. Караха ме да повтарям и да повтарям, докато науча всичко, както трябва — всяка отделна дума. Така научих и песните.

Кметът изглеждаше толкова искрен, че не знаех на какво да вярвам. В каменоделната той наистина беше показал, че не говори празни приказки, но същевременно притежаваше и живо въображение и умееше да разказва измислици.

— Щом като си знаел как са изправяни статуите, защо не си казал това на хората, които са идвали тук и са питали много преди нас? — подхвърлих аз.

— Мене никой не е питал — отвърна кметът гордо. Той явно смяташе, че всякакви по-нататъшни обяснения са излишни.

Не му повярвах. Хладнокръвно му предложих да му платя сто долара в деня, когато най-голямата статуя в Анакена застане горе на своето място, върху стената на храма. Знаех, че на целия Великденски остров нито една статуя не стои върху своето аху и бях сигурен, че никога няма да видя някоя изправена статуя освен слепите фигури, които били временно изправяни в своите дупки в подножието на Рано Рараку.

— Сделката е сключена, сеньор — каза бързо кметът и ми подаде ръка. — Смятам да отпътувам за Чили със следващия военен кораб и тогава ще ми трябват долари.

Засмях се и му пожелах успех. Знаех, че кметът си е чудак. Малко по-късно червенокосият син на кмета пристигна на кон от селото с някакви бележки върху лист хартия. Баща му искал да говоря с губернатора и да издействувам разрешение той и други единадесет мъже да отидат пак в пещерата на Хоту Матуа в Анакена, за да изправят най-голямата статуя. Взех коня си и отидох при губернатора. Той и отец Себастиан се присмяха на кмета и казаха — както предполагах и аз, — че това е само празно перчене. Но кметът дон Педро стоеше пред нас с шапка в ръка и с треперещи устни и аз удържах на думата си. Губернаторът даде благословията си на лист хартия. Отец Себастиан беше много развеселен и каза, че каквото и да стане, щяло да бъде интересно да се види.

По-късно кметът пристигна в лагера с двама от братята си и подбрана група роднини, всичките дългоухи по майчина линия. Домакинът им раздаде дажби и те се нанесоха пак в пещерата на Хоту Матуа. Бяха общо дванадесет души.

Малко преди залез-слънце се появи кметът, изкопа дълбока кръгла дупка в земята между палатките и изчезна.

Когато се стъмни съвсем и лагерът затихна, разнесе се някаква странна, тайнствена музика, както миналия път. Но сега се чуваше и особено думкане, нарастващо по сила, придружено от дрезгав хор, който се усили и започна да пее продължително. Водеше го пискливият глас на старицата. Навред из лагера припламнаха лампи и палатките светнаха тайнствено зелени, като големи книжни фенери. Но всички изпълзяхме навън, без да изнасяме светлина, защото знаехме от миналия път, че песента трябва да се пее на тъмно.

Изпълнението на тази песен беше съвсем различно. Всички мъже се бяха накичили с листа и клонки. Някои се полюляваха, танцуваха и тропаха като че ли в екстаз, а старата жена седеше като главен певец със затворени очи и водеше хора със своето особено исо. Най-младият брат на кмета бе стъпил с двата си крака в изкопаната дупка, в която — както видяхме по-късно — бе поставен някакъв съд, покрит с каменна плоча. Той тропаше ритмично с босите си крака и така издаваше кънтящ барабанен звук, който подсилваше тайнствената атмосфера на цялото представление. В бледата зелена светлина, идваща от палатките, едва различавахме тази призрачна група. Но после от мрака зад певците се появи стройна фигурка и накара всички момчета да се ококорят.

Беше млада девойка с боси крака и дълги, веещи се коси, облечена в лека, свободна рокля. Тя пристъпи колебливо в зеления кръг като приказна нимфа и с леки стъпки започна да танцува пред барабанчика, без да олюлява хълбоците си и в ритъм, който не напомняше на хула. Гледката бе тъй красива, че едва се осмелявахме да дишаме: девойката беше съсредоточена, малко свенлива, гъвкава, стройна и грациозна, а босите й крака сякаш едва докосваха тревата.

Отгде беше дошла? Коя бе тя? Когато моряците постепенно осъзнаха, че стоят на здрава земя и че това не е сън, започнаха шепнешком да се питат един друг, а после се обърнаха към Мариана и Ерория. Те мислели, че отдавна познават всяка красавица на острова. Да не би дългоухите да са крили тази нимфа в някоя избелителна пещера? Научихме, че е племенница на кмета; толкова била млада, че още не била ходила с другите на хула-забавите.

Междувременно обаятелната песен и танцът продължаваха. Чухме и видяхме цялото представление три пъти. Разбирахме само припева; в него се говореше за един моаи, който трябвало да бъде изправен по заповед на Кон-Тики върху едно аху в Анакена. Мелодията беше съвсем различна от песента на каменоделците, но също така пленителна и ритмична. Когато барабанчикът излезе от своята дупка и шумолящите, облечени в листа танцьори се приготвиха да си тръгнат, отново им дадохме да си отнесат храна в пещерата. Един от нашите попита дали не искат да изпеят и изтанцуват някоя от обикновените хула-песни, но всички отказаха. Кметът се съгласи да изпеят песента на каменоделците като отделен номер и добави, че не било подходящо да се пеят друг вид песни, защото тези две песни били сериозни и щели да ни донесат успех в работата. Хула-песните можели да се пеят в други дни, когато това нямало да оскверни дедите им и да попречи на успеха, за който се молели сега. И така, чухме още веднъж песента на каменоделците, а след това те изшумоляха през храмовия площад и се изгубиха в тъмнината заедно с приказната нимфа.

Слънцето едва бе огряло стената на палатката, когато ме събудиха стъпки на хора, които се движеха навън. Бяха дванадесетте дългоухи, дошли от пещерата, за да разгледат статуята и да помислят как да разрешат задачата, която стои пред тях. Най-голямата статуя в Анакена беше широкоплещестият великан, който лежеше, забил нос в земята, точно до нашата палатка. Той беше снажен, набит исполин, почти три метра широк в раменете и тежеше между двадесет и пет, тридесет тона. Това означаваше, че на всеки от дванадесетте мъже се пада да вдигне повече от два тона. Затова не беше чудно, че стояха в кръг около исполина и се чешеха по главите, но личеше, че имат доверие в кмета, който обикаляше около колоса и приемаше положението с абсолютно спокойствие.

Главният механик Олсен също се почеса по врата, поклати глава и се засмя.

— Ако кметът се справи с тоя дявол, ще му сваля шапка.

— Никога няма да го направи.

— Не, никога!

Първата трудност беше, че великанът лежеше в подножието на стената с глава, ниско долу на склона, а при това основата му беше на четири метра от голямата плоча, върху която е стоял първоначално. Кметът ни показа няколко малки камъка и каза, че късоухите ги поставили под плочата, за да съборят статуята.

После започна да организира работата така сигурно и спокойно, сякаш цял живот беше вършил само това. Единствените му съоръжения бяха три кръгли кола, които по-късно намали на два, и голям брой камъни, дребни и едри, които хората му бяха събрали из околността. Макар че днес по острова няма гори освен няколкото наскоро посадени евкалиптови гъсталаци, около кратерното езеро на Рано Као винаги са растели дървета. Там първите изследователи намерили горички от таромиру и хибиекус, така че беше напълно възможно някогашните строители да са разполагали с три кола.

Лицето на фигурата беше дълбоко заровено в пръстта. Хората вмъкнаха върховете на коловете си под него и докато трима или четирима висяха на свободния край на всеки кол, кметът лежеше по корем и буташе малки камъни под огромното лице. Понякога, когато единадесетте мъже успяваха да прихванат добре краищата на своите колове, забелязвахме едва доловимо движение на великана, но иначе той не мръдваше, само кметът лежеше и разместваше своите камъни. Но часовете минаваха и камъните, които той изваждаше и буташе отдолу, ставаха все по-големи и по-големи. Привечер главата на великана бе издигната на около един метър от земята, а пространството под нея беше натъпкано с камъни.

На другия ден изхвърлиха единия кол като излишен и на всеки от останалите се събраха по петима души. Кметът постави най-младия си брат да бута камъните под статуята, а той застани върху стената на аху то с протегнати ръце като диригент. Отмерваше такта във въздуха и подвикваше кратки заповеди на хората.

— Етахи, еруа, етору! Едно, две, три! Едно, две, три! Дръжте! Бутай отдолу! Още веднъж! Едно, две, три! Едно, две, три!

Днес бяха мушнали двата кола под дясната страна на великана. Той незабележимо се накланяше, но незабележимото се превръщаше в милиметри, милиметрите в сантиметри, които ставаха дециметри. После прехвърлиха двата кола отляво на великана. И там повториха същото. През цялото време предпазливо бутаха и подреждаха под статуята безброй много камъни. След това пак се върнаха на дясната страна, после пак на лявата и пак на дясната, и пак на лявата. И статуята равномерно се издигаше, но все още лежеше в хоризонтално положение върху купчината камъни.

На деветия ден огромната фигура лежеше просната по корем върху старателно изградена кула, чиято по-висока страна се издигаше на почти четири метра над склона. Беше просто невероятно да гледаш този тридесеттонен великан, проснат там горе, на цял човешки бой над главите ни. Десетте мъже не можеха вече да стигат коловете, а просто висяха по въжетата, които бяха завързали на краищата им. Великанът не беше започнал да се изправя и понеже лежеше по корем и предната му страна се криеше в плътната каменна кула, още не бяхме зърнали лицевата му страна.

Работата изглеждаше смъртно опасна. Не разрешавахме вече на Анет да бута до статуята количката си, натоварена с камъни за кмета. До статуята се приближаваха само големите, боси, силни като неандерталци мъже, като залитаха под тежестта на камънаците, които влачеха. Кметът беше безкрайно предпазлив и проверяваше положението на всеки камък. Теглото на колоса беше толкова голямо, че някои камъни се натрошаваха под натиска му като бучки захар. Един-единствен небрежно поставен камък можеше да доведе до катастрофа. Но всичко беше премислено, всяко мъничко движение беше точно и логично изчислено. Гледахме със замрели сърца, как хората втикват босите си крака между камъните, за да се изкачат на кулата с нови големи блокове. Всеки от тях беше нащрек, а кметът и за миг не се отпускаше. Той държеше в ръцете си конците и не казваше една излишна дума. Не го познавахме от тази му страна. Знаехме го само във всекидневния живот като доста досаден шут и самохвалко — съвсем непопулярен между хората в лагера поради приказките си на едро и безсрамните цени, които искаше за дърворезбите си, макар всички да бяха съгласни, че са най-хубавите на острова. Но сега той беше спокоен и разумен, роден организатор с практичен усет. Започнахме да го гледаме с други очи.

На десетия ден статуята лежеше най-високо. Незабележимо дългоухите започнаха да я избутват с краката напред към ахуто, върху което трябваше да стъпи.

На единадесетия ден почнаха да изправят великана, като натрупваха камъните още по-нависоко, но само под лицето и гърдите му.

На седемнадесетия ден сред дългоухите внезапно се появи една сбръчкана бабичка. С помощта на кмета тя нареди един полукръг от камъни, големи колкото яйца, върху плочата, на която великанът сега започваше да търси опора. Това беше някаква предпазна магия. Сега статуята бе застанала под опасен остър ъгъл. Имаше непосредствена опасност да се плъзне напред от собствената си тежест и да се търколи по стръмната стена на своето аху към брега. Като оставим настрана тази опасност, тя можеше да се катурне и в някоя друга посока, когато я бутнеха от кулата към основата й. Затова кметът върза едно въже през челото на исполина, което закрепиха за прътове, забити в земята от четирите страни.

После настъпи осемнадесетият работен ден. Докато няколко души дърпаха едно въже, опънато към брега, а други теглеха второ въже, омотано около един стълб сред лагера, започнаха последните предпазливи побутвания с дървения кол. Внезапно великанът видимо се раздвижи и отекна заповедта:

— Дръжте! Дръжте!

Исполинът се надигна с целия си ръст и започна да се изправя. Кулата остана без противотежест и камъните почнаха да се свличат от нея с гръм и трясък и да падат един върху друг сред облак прах. Но колосът само се поолюля и спокойно се установи в отвесно положение. Ето го изправен, скован и широкоплещест — отправил поглед над лагера и съвсем незасегнат от проляната в обстановката, която бе настъпила, откакто за последен път е стоял върху същата основа и е гледал същия храмов площад. Великанът беше толкова голям, че целият пейзаж се промени. Широкият му гръб беше белег, който се виждаше надалеч в морето. Ние, които лежахме в палатките в подножието на стената и в сянката на широкия лик на исполина, вече не се чувствувахме съвсем у дома си в древното селище на Хоту Матуа. Където и да идехме, виждахме наблизо широката му глава, която се надигаше иззад палатките като някакъв древен норвежки трол. Когато се движехме нощем из лагера, струваше ни се, че едрият страшен гигант излиза от звездното небе, готов да стъпче в мрака зелените светещи палатки.

За пръв път от стотици години насам един от великаните на Великденския остров стоеше на мястото си върху своето аху. Губернаторът със семейството си, свещеникът и монахините пристигнаха с джипа. Около палатките отекваха конски копита. Всеки, който можеше да дойде от селото, пристигна в Анакена, за да види делото на кмета.

Дългоухите гордо махнаха купчината камъни, а кметът скромно се къпеше в потока на всеобщите хвалебствия. Той си знаел, че може да даде отговор на една от най-старите загадки на Великденския остров. Да не би някой да е очаквал по-малко от него, дон Педро Атан, мъдрецът, кмет на острова и старши дългоух? Стига да му платели, щял да изправи статуите върху всички аху из острова и всичко щяло да бъде пак както в хубавите стари времена. Той подели това, което спечели сега, със своите приятели, но казваше, че ако му разрешат да отиде в Чили със следващия военен кораб, щял да накара лично президента да хвърли върху масата цели пачки с банкноти, за да бъдат изправени всички статуи. Той бе дигнал този великан за осемнадесет дни е единадесет помощници и два кола, а какво ли не би могъл да направи с повече хора и повече време?

Отведох кмета до едно спокойно място, изправих го тържествено пред себе си и сложих ръце на раменете му. Той застана като послушен ученик и ме загледа в очакване.

— Кмете дон Педро — казах аз, — може би сега ще ми кажеш и това, как дедите ти са придвижвали фигурите из целия остров.

— Те ходели, вървели — отвърна живо кметът.

— Глупости — казах аз, разочарован и леко раздразнен.

— Спокойно! Аз вярвам, че са ходели, и ние трябва да уважаваме дедите си, които са казвали, че са ходели. Но дедите, които ми го казаха, не са го видели със собствените си очи и затуй кой знае дали не са използували миро манга еруа?

— Това пък какво е?

Кметът начерта на земята една фигура във форма на буквата „у“ с напречни греди и обясни, че това било шейна за камъни, която се правела от чаталест дънер.

— Знаем, че са използували такива шейни, за да извличат големите блокове за стените — добави той като един вид отстъпка. — И правели въжета от жилавата кора на дървото хау-хау, дебели колкото вашите корабни въжета. Мога да ви направя мостра. А мога да направя и един миро манга еруа.

На няколко крачки от лагера един от археолозите тъкмо беше изкопал някаква статуя, която е била съвсем скрита в пясъка и затова не бе получила номер от отец Себастиан. Тя нямаше очи и следователно е била изоставена, преди да бъде изправена на мястото, за което била предназначена. Посочих я.

— Можеш ли да извлечеш този моаи през равнината с твоите хора?

— Не. Ще трябва да помогнат останалите хора от селото, а те няма да искат. Нямаме достатъчно хора, дори и да помагат всички ваши копачи.

Статуята съвсем не беше голяма, може би беше дори под средната големина. Тогава ми хрумна нещо.

Кметът ми помогна да намерим в селото два едри вола. Заклахме ги и дългоухите ги изпекоха между нажежени камъни в едно голямо огнище в земята. След това изпратихме да поканят островитяните от селото на голямо пиршество и скоро цялата равнина отвъд палатките гъмжеше от хора. Дългоухите предпазливо разровиха пясъка, който покриваше огнището. Появи се покривка от сочни бананови листа, от които се вдигаше пара. Когато отмахнаха този зелен килим, който не можеше да се яде, появиха се добре изпечените волове и над възхитената тълпа се понесе уханието на най-сочното говеждо печено в света. Мъже и жени се събраха на групи, като държаха в ръце големи димящи късове месо, а дългоухите раздаваха купища прясно печени сладки картофи, мамули и тикви, които бяха изпекли заедно с воловете в херметическото подземно огнище. Наоколо стояха оседлани черни и кафяви коне и пасяха. Островитяните извадиха китари и храмовият площад се изпълни с песни, смях и хула-танци.

Междувременно дългоухите бяха направили приготовления за придвижването на сляпата статуя и сто и осемдесет весели островитяни, сити и ликуващи, заеха местата си по дългото въже, което беше вързано за врата на статуята. Кметът беше в отлична форма, с нова бяла риза и връзка на райе.

— Едно, две, три! Едно, две, три!

Прас! Въжето се скъса и всички се развикаха лудешки, защото мъжете и вахините се претърколиха един връз друг на земята. Кметът се засмя смутено и нареди да удвоят въжето и да го закрепят за статуята. И сега великанът започна да се движи — най-напред едва се помръдваше, но после изведнъж сякаш се освободи. Колосът се плъзна толкова бързо по равнината, че помощник-кметът Ласарус скочи върху лицето на великана, размаха ръце и завика като гладиатор в триумфална процесия, а дългите редици островитяни търпеливо дърпаха и викаха колкото им глас държи от ентусиазъм. Движението беше така бързо, сякаш всеки дърпаше празна картонена кутия.

Спряхме цялото шествие недалеч в равнината. Бяхме установили, че сто и осемдесет островитяни с пълни стомаси могат да извлекат една дванадесеттонна статуя през равнината, а ако имахме дървени шейни и много повече хора, можехме да извлечем много по-голяма фигура.

И така, бяхме видели как с помощта на вода и каменни брадви могат да се изсичат статуи от твърдата скала, стига да има достатъчно време; бяхме видели как с въжета и дървени шейни могат да се преместват великаните от място на място, стига да има достатъчно ръце и крака да помагат; бяхме видели как колосите могат да се издигат във въздуха като надути балони и да се изправят върху стените, стига да се приложи правилната техника. Беше останала само една практическа загадка: как са поставяли огромния възел върху главата на изправената фигура? Отговорът беше ясен. Каменната кула, която помагаше на великана да стъпи, беше готов път към главата и червеният възел можеше да бъде вдигнат догоре по същия прост начин. Когато статуята и възелът били по местата си върху стената, махвали всички камъни и статуята оставала да чака мълчаливо бъдещето. Едва след като скулпторите умрели, възникнала загадката, как е направено това без желязо, без кранове и машини?

Отговорът е прост. Един трудолюбив интелигентен народ дошъл на това малко островче и заживял във вечен мир. Пълен мир наред с изобилно време и традицията на една древна техника било всичко необходимо за издигането на вавилонските кули на Великденския остров. Откривателите на острова живели стотици години като нация на това най-самотно място в света без други съседи освен рибите и китовете. Нашите разкопки показаха, че остриета за копия — единствените бойни оръжия на острова — били правени на Великденския остров едва през третата епоха.

Недалеч от палатките лежеше огромен цилиндър от червен камък. Той бил търкалян цели единадесет километра от каменоделната за възли в другия край на острова. Кметът искаше да го довлече върху подвижни колове през няколкостотинте метра, които го деляха от лагера, и да го постави върху главата на току-що изправения великан. Но тъкмо по времето, когато дългоухите изправяха исполина на Великденския остров, за нас възникна нова загадка и зае мястото на всички онези, които бяхме разрешили. Тя обърка цялата ни програма и червеният възел остана недокоснат на мястото, където се спрял да си отдъхне преди последното си придвижване през владенията на краля.

Новите събития ни погълнаха изцяло.

Бележки

[1] A. Metraux — Ethnology of Easter Island, 1940, стр. 72–74. — Б.а.