Тур Хейердал
Аку-Аку (12) (Тайната на Великденския остров)

Глава XI
Моето аку-аку казва…

В горната част на долината Тайпи се носеше миризма на диви свине. Наоколо нямаше никакъв признак на живот — ни човек, ни животно. Заглушавайки всички други звуци, пенлив водопад хвърляше своите води от отвесната скала над мен. Те пропадаха двадесетина метра надолу и се разбиваха с грохот във вира, в който плувах. От три страни бях обграден със скали, извисяващи се на същата височина като водопада, и покрити с дебел слой сочен зелен мъх, хладен и мокър от вечните пръски. Сред зеления мъх лъщяха влажни малки папрати и вечнозелени листа, които потрепваха, когато върху тях падаха кристалните капки. Като мъниста във всички цветове на дъгата капчиците скачаха от лист на лист чак до дълбокия вир, в чиито бистри води играеха известно време, а после преливаха нататък и зелената джунгла ги поглъщаше.

Днес в долината беше горещо като в казан. Просто блаженствувах, докато лежах в хладния, освежителен вир високо в планината. Гмурнах се и пих вода, а после се отпуснах напълно във водата, като обгърнах с ръце един камък. Оттук се разкриваше прекрасна гледка към джунглата, която се простираше над долината като покрив. Там долу се движех по коритото на реката, като лазех, газех и скачах от камък на камък и си пробивах път през същинска плетеница от полегнали във всички посоки живи и мъртви дървета, които бяха покрити с мъх, папрати и пълзящи растения.

В тази девствена гора не е влизала брадва, откакто на Маркизките острови било въведено желязото. Днес населението живее само под кокосовите палми край брега в най-големите долини. Това се отнася не само за остров Нукухива, а и за всички останали острови на Маркизкия архипелаг. Предполага се, че когато европейците дошли тук за пръв път, на островите живеели около сто хиляди местни полинезийци. Сега броят им е спаднал на две или три хиляди. В миналото хората живеели навсякъде и докато си пробивах път по течението на потока, видях много обраснали стени, които надничаха изпод зеленината. Но както си лежах сега, аз бях сам в прочутата долина Тайпи на Мелвил^[1], защото малкото село край залива, в който беше закотвен нашият кораб, беше скрито далеч в една падина на долината.

Там долу, по склона на долината, в едно сечище, което ние сами разчистихме сред джунглата, стояха неподвижно единадесет дебели червени фигури. Когато пристигнахме, осем от тях стояха прави из шубраците. А след като намерихме и изправихме останалите три, те за пръв път видяха лицата на християни. Лежали са по корем с лица, заровени в пръстта още от времето, когато в този храм идвали хора, за да се молят и да принасят жертви на своите деди, издигнати в богове. Когато изправихме единия великан с помощта на крикове и въжета, закрепени под мишниците му, за наша изненада видяхме, че това е двуглаво чудовище — единствената статуя от този род в целия тихоокеански басейн.

Докато Ед нанасяше всички развалини на карта, Бил започна да прави разкопки с надеждата, че ще успее да определи възрастта на древните каменни статуи. Колкото и да е невероятно, сега за пръв път се извършваха археологически разкопки на Маркизките острови с цялата им богата древна култура. Един-единствен археолог е предприел повърхностно изследване на островите, без обаче да прави разкопки.

Бил има късмет. Под масивната каменна площадка, върху която стоеше статуята, той намери много поддаващи се на датировка въглени, които щяха да ни позволят да сравним възрастта на местните статуи с възрастта на статуите от Великденския остров. Освен това получихме поздрав от един древен дългоух. Може би са го погребали там с почести. А може би местните човекоядци са го принесли в жертва и са го изяли. Както и да е, от него бяха останали само големите му обици и шепа разпадащи се кости, скрити в една шахта в зидарията на площадката. Измерванията на радиоактивността на въглените показа, че статуите в Маркизкия архипелаг, са издигнати около 1300 година от нашата ера или около деветстотин години след като първите хора се заселили на Великденския остров. По този начин отпада онази теория, която твърди, че малките каменни фигури на Маркизките острови може би са предшественици на великаните от Великденския остров.

Докато ние работехме в джунглите на Нукухива, Арне и Гонсало останаха с група копачи под палмите на Хиваоа, един остров на юг в същия архипелаг. С това завършихме проучването на всички острови в Тихия океан, където има каменни статуи. На Раиваевае те разкопаха два древни храма и намериха редица досега неизвестни малки статуи. Сега ги оставихме на Хиваоа, за да определят с помощта на разкопки възрастта на тамошните находки и да направят отливка на най-голямата статуя на Маркизките острови. Нейната височина от главата до петите възлиза само на два метра и половина и в сравнение с великаните на Великденския остров, тя е просто джудже. Те взеха последните торби зъболекарски гипс на експедицията, защото на Великденския остров употребихме по-голямата част от трите тона за отливка на един десетметров гигант, който ще бъде поставен в музея Кон-Тики в Осло над една пещера, пълна с пещерни камъни.

Легнал в прохладния вир, мислено преживявах отново нашето пътешествие и изведнъж осъзнах напълно до каква степен самотният Великденски остров изпъква сред останалите полинезийски острови като културен център с изключително голямо значение. Единадесетте причудливи малки фигури в долината под мен и шепата други статуи, изследвани от Арне в долината Пуамао на Хиваоа — всичко с което можеше да се похвали Маркизкият архипелаг, — изглеждаха почти случайни и незначителни в сравнение с многобройните горди великани, издигнати по време на двете ранни епохи на Великденския остров. Да, в сравнение с тях те приличаха на трошици, изтръскани от масата на богатия. Същото се отнася и за малобройните фигури, намерени на Питкеърн и на Раиваевае. Великденският остров със своята дълбоко вкоренена култура се издига над всички останали като крайъгълен камък в праисторията на източната част на Тихия океан. Никой друг остров не би могъл да си присвои гордото название Пъп на света.

Един съвременен учен приписва заслугата за всичко, което се е случило на Великденския остров, на неговия климат. Той смята, че сравнително прохладният климат не подбуждал хората да се отдадат на любов и на лентяйство, както е станало по другите острови, и че липсата на дървета за дърворезба накарала местните жители да обработват скалата. Що се отнася до любовните изживявания на Великденския остров, някои моряци от нашия кораб изказаха твърде различна преценка. А ако ниската температура и липсата на дървета са достатъчни, за да накарат хората да издигат каменни паметници, човек би очаквал да види действително грамадни статуи, останали от викингите, които се заселили в Исландия. Но древните цивилизации на Европа и Северна Америка никога не са ваяли монолити с човешки образ. Дори и ескимосите не са правили това. От друга страна, ние ги намираме навред от Мексико до Перу, та и в тропическите джунгли на Централна Америка.

Не всеки е готов да хукне към най-близката планина с камък в ръка и да започне да дялка скалата. Никой не е виждал полинезиец да върши подобно нещо дори и в най-студените области на Нова Зеландия. За такива замисли обикновено се изисква опит, натрупан с течение на поколенията. А и не стига само опитът. Необходими са хора с фанатична жажда да работят и създават, хора от типа на кмета на Великденския остров. Той действително не беше типичен полинезиец, тоя проклет кмет. Все още го виждах мислено, застанал до вратата, а подът зад него покрит с чудновати фигурки. Вляво на едно равнище с коляното му, до него, стоеше неговото, малко невидимо аку-аку.

Потръпнах и излязох от хладния вир, за да се изтегна върху един камък, затоплен от слънцето. Докато лежах и дремех, пръските от водопада се сипеха върху мен като прохладна роса и правеха съществуванието ми под тропическото слънце безкрайно приятно. Духом бях на Великденския остров. Мислите ми станаха мое аку-аку: можех да ги изпратя, където искам, така бързо, както кметското аку-аку можеше да отиде в Чили или в други далечни страни.

Постарах се да добия ясна представа за това аку-аку. Съмнително е дали самият той имаше понятие за външния му вид. Но зад това название вероятно се криеха неговите мисли, съвестта и интуицията му — всичко онова, което може да се свърже, за да създаде представа за един невидим дух: нещо свободно, без задръжки, без кости, което може да вдъхнови към най-странни постъпки човека, докато е жив, а когато той и неговите разпадащи се коси изчезнат, да остане и да пази пещерата му.

Когато кметът молеше своето аку-аку за съвет, той заставаше неподвижно и безмълвно, както когато говореше с покойната си баба. Щом си позволих да, продумам, тя изчезна заедно с неговия поток от мисли. Той заставаше, потънал в размишление, допитвайки се до своята съвест, вслушвайки се в своята интуиция: говореше със своето аку-аку. Наричайте го както щете — всичко онова в човешкото тяло, което не може да се измери с метри или килограми, кметът наричаше аку-аку. А когато нямаше къде да го сложи, оставяше го да стои до лявото му коляно. Че защо не? То и бездруго вечно се скиташе къде ли не.

Стана ми мъчно за моето аку-аку. Цяла година вече го водех подире си на синджир, без да му позволя да литне в безпределната вселена. Струваше ми се, че чувам жалния му глас.

— Започваш да ставаш скучен — каза то. — Вече не те интересува нищо друго освен сухите факти. Помисли малко повече за някогашния романтичен живот по тия острови. За всички човешки съдби. За всички ония неща, които не можеш да изровиш с лопата от земята.

— Това е научна експедиция — казах аз. — По-голямата част от живота си съм прекарал между учени и зная първата им повеля: задачата на науката е чисто изследователска. Без много предположения и никакви опити да се докаже едно или друго.

— Ще нарушиш тази повеля — каза моето аку-аку. — Не им обръщай много внимание.

— Не! — отговорих твърдо. — Направих това, когато дойдох на тия острови със сал. Този път съм тръгнал на археологическа експедиция.

— Пфу! — каза моето аку-аку. — И археолозите са хора. Повярвай ми, познавам им душичките.

Казах на моето аку-аку да си затваря устата и плиснах малко вода към един комар, който се осмели да литне право в облака капчици от водопада. Но моето аку-аку пак се обади. То просто не можеше да се стърпи.

— А откъде мислиш, че са дошли червенокосите хора на Великденския остров? — попита то.

— Мълчи — казах аз. — Знам само, че са живели там, когато пристигнали първите европейци. Кметът също произхожда от този род. Освен това всичките древни статуи изобразяват мъже с червени коси. Ако кажем нещо повече, ще загубим здравата почва под краката си.

— И червенокосите хора не са стояли на здрава почва, когато са открили Великденския остров, иначе никога нямаше да стигнат дотам — каза моето аку-аку.

— Не искам да умувам — рекох аз и се обърнах по корем. — Не искам да кажа нещо повече от това, което зная.

— Отлично; Кажи ми тогава какво знаеш, пък аз ще добавя, каквото не знаеш — каза моето аку-аку.

Е, така вече можеше да се говори.

— Какво ще кажеш, и червената коса ли е плод на климата на острова? — продължи то. — Или имаш някакво друго обяснение?

— Глупости! — възкликнах аз. — Естествено, че в миналото на острова трябва да са пристигнали някакви хора с червени коси. Или поне между първоначалните заселници е имало известен брой червенокоси.

— А някъде в съседство имало ли е червенокоси хора?

— По много острови. В Маркизкия архипелаг например.

— А на материка?

— В Перу. Когато испанците открили империята на инките, Педро Писаро писал, че докато повечето индианци в Андите били дребни и чернокоси, членовете на властвуващото семейство инки били високи и имали по-бяла кожа от самите испанци. Той изрично споменава отделни личности в Перу, които били бели и имали червени коси. Същото нещо срещаме и сред мумиите. По тихоокеанското крайбрежие, сред пустинните пясъци на Паракас, има обширни изкуствени погребални пещери, в които се намират голям брой извънредно добре запазени мумии. Когато се махнат многоцветните, все още неизбледнели обвивки, намираме, че някои мумии имат гъсти, твърди, черни коси, както днешните индианци, а други, съхранявани при същите условия, имат червени или понякога кестеняви коси, меки като коприна и къдрави, каквито се срещат сред европейците. Те имат продълговати черепи, забележително високи са и се различават много от днешните перуански индианци. Специалисти, изучавали червената коса под микроскоп, доказват, че тя притежава всички белези, които обикновено отличават нордическия тип коса от косите на монголците или на индианците.

— А какво казват преданията? Не всичко може да се види през микроскоп.

— Преданията ли? — попитах аз. — Те нищо не доказват.

— Но какво разказват те?

— Писаро попитал кои са белокожите червенокоси хора. Индианците му отговорили, че това са последните потомци на виракочите — един божествен белокож народ, чиито мъже носели бради. Те така много приличали на европейци, че когато европейците пристигнали в империята на инките, веднага започнали да ги наричат виракочи. Исторически факт е, че именно поради тази причина Франсиско Писаро успял с една шепа испанци да нахлуе в сърцето на инкските владения и да плени краля-слънце и цялата му огромна империя, без многобройните храбри войски на инките да посмеят с пръст да ги докоснат. Инките помислили, че това са виракочите, които доплавали обратно през Тихия океан. Според тяхното най-разпространено предание, преди първият инка да се качи на престола, богът-слънце Кон-Тики Виракоча се простил със своето кралство в Перу и отплавал в Тихия океан заедно с поданиците си. Когато испанците достигнали езерото Титикака високо в Андите, те намерили най-величествените развалини в Южна Америка — Тиахуанако. Там видели един хълм, превърнат от човешки ръце в стъпаловидна пирамида, класически зидарии, изградени от огромни блокове, красиво обработени и здраво свързани, и множество големи каменни статуи с човешки образ. Те помолили индианците да им кажат от кого са останали тези огромни развалини. Известният летописец Сйеза де Леон научил, че всичко това е построено много време преди инките да дойдат на власт. Дело било на бели брадати мъже, също като испанците. В края на краищата белите хора напуснали статуите и тръгнали със своя вожд Кон-Тики Виракоча най-напред към Куско, а после се спуснали към Тихия океан. Инките ги нарекли виракоча или „морска пяна“, защото били белокожи и изчезнали в морето като пяна.

— Аха — каза моето аку-аку. — Това е интересно.

— Но то още нищо не доказва — казах аз.

— Нищо — съгласи се моето аку-аку.

Трябваше да скоча във вира, за да се разхладя отново, но когато се върнах, моето аку-аку пак седеше там.

— И кметът произхождаше от такова едно червенокосо семейство — заговори то. — А той и неговите деди, които са правили големите статуи на Великденския остров, се наричат дългоухи. Не е ли странно, че им е хрумнало да удължават ушите си така, че да висят чак до раменете им?

— Не е толкова странно — отвърнах аз. — Такъв обичай съществувал и на Маркизките острови, и на Борнео, и сред някои племена в Африка.

— А в Перу?

— В Перу също. Испанците отбелязали, че властвуващите семейства се наричали орехонес или дългоухи, тъй като им било позволено, за разлика от своите поданици да удължават изкуствено меката част на ушите си. Пробиването на ухото, за да бъде удължено, ставало при тържествен обред. Педро Писаро изтъква, че именно дългоухите били белокожи.

— А какво казва преданието?

— На Великденския остров според преданието, този обичай е внесен отвън. Първият тамошен крал довел със себе си дългоухи хора, когато пристигнал на острова с някакъв мореходен плавателен съд, след като проплавал шестдесет дни от изток в посока на залязващото слънце.

— От изток? На изток се намирала империята на инките. Какво казва там преданието?

— То казва, че когато отплавал на запад през морето, Кон-Тики Виракоча водел със себе си дългоухи хора. Преди да напусне Перу, спрял в Куско, който лежи на север по пътя му от езерото Титикака към тихоокеанския бряг. В Куско назначил за главатар един човек на име Алкавиза, комуто наредил всички негови потомци да удължават ушите си, след като той — Кон-Тики Виракоча — ги напусне. Когато испанците достигнали бреговете на езерото Титикака, научили от тамошните индианци, че Кон-Тики Виракоча бил вожд на някакъв дългоух народ, който плавал из езерото Титикака с тръстикови лодки. Те пробивали ушите си, слагали в тях дебели стебла от тръстиката тотора и се наричали рингрим, което означавало „ухо“. Индианците добавили, че именно тези дългоухи помогнали на Кон-Тики Виракоча при пренасянето и издигането на грамадните каменни блокове, тежащи по повече от сто тона, които лежат изоставени в Тиахуанако.^[2]

— Как са се справяли с тия огромни камъни?

— Никой не знае — признах аз. — Дългоухите от Тиахуанако не оставили след себе си кмет, който да съхранява тайната им. Не оставили никой, който може да покаже на поколенията, как е извършено всичко това. Но те имали павирани пътища, също както на Великденския остров. А някои от най-големите блокове очевидно са пренесени с огромни тръстикови лодки на разстояние от петдесет и четири километра през езерото Титикака, тъй като са изсечени от един особен вид камък, който се намира само в изгасналия вулкан Капиа на отсрещния бряг на езерото. Местните индианци ми показаха товарището край брега в подножието на вулкана, където до ден-днешен лежат изоставени грамадни обработени блокове, готови за превоз през това обширно вътрешно море. Там все още личат развалините на един пристан, който местните индианци наричат „Таки Тиахуанако Кама“ — „Пътя към Тиахуанако“. По някаква случайност те наричат съседната планина „Пъпа на света“.

— Започваш да ми харесваш — каза моето, аку-аку. — Сега и аз започвам да се чувствувам доволно.

— Но всъщност всичко това няма нищо общо с Великденския остров — казах аз.

— Та нали тръстиката, която са използували за строежа на тези лодки, е Scirpus totora? Нали това е същата онази сладководна тръстика, която заселниците на Великденския остров донесли със себе си и засадили в тресавищата на своите изгаснали вулкани?

— Да, тя е.

— А нали най-важното растение на Великденския остров по времето, когато там пристигнали Рогевеен и капитан Кук, бил сладкият картоф, който островитяните наричали кумара?

— Да.

— А ботаниците доказаха, че и това растение произхожда от Южна Америка, че може да стигне до Великденския остров само ако се пренесе грижливо от хора и че индианците в големи области на Перу наричат същото това растение със същото име, кумара?

— Така е.

— Тогава ще ти задам само още един въпрос и после ще ти отговоря. Можем ли да допуснем, че предшествениците на перуанските инки са били мореплаватели, тъй като знаем, че самите инки били моряци по времето, когато пристигнали испанците?

— Да. Знаем, че те многократно са посещавали Галапагоските острови. Знаем също, че голям брой центровъчни дъски за салове с ваяни дръжки са запазени в Паракас в гробовете от времето преди инките — тъкмо там, където са намерени високите червенокоси мумии. Центровъчната дъска не може да се използува без платна, а платното не може да се използува без плавателен съд. Една-единствена центровъчна дъска в някой гроб от времето преди инките може да ни каже повече, отколкото някоя дисертация или цяло предание. Тогава ще ти кажа нещо.

— Не искам да те слушам. Ти вадиш заключения. Не се придържаш към сухите факти. Това е научна експедиция, а не детективско бюро.

— Дадено — каза моето аку-аку. — Но докъде ще стигне Скотланд Ярд, ако събира само отпечатъци от пръсти, а не се опитва да залови крадеца?

На този въпрос не намерих какво да отговоря и моето досадно аку-аку продължи:

— Добре, нека оставим това. Казахме, че на Великденския остров дългоухи хора с червени коси изработвали дългоухи статуи с червени коси. Правили са го или защото са били студени хора, или пък защото дошли от една страна, където били свикнали да си играят с големи камъни и да издигат статуи. След тях обаче дошли късоухите. А това били полинезийците, които не били студени хора и които намерили достатъчно дърво на Великденския остров, за да си дялкат, каквото си искат. Те дялкали птицехора и изображения на загадъчни привидения с бради и дълги уши и с огромни гърбави носове като на инките. Откъде са дошли тия късоухи?

— От другите острови на Полинезия.

— А отде са дошли полинезийците?

— Техният език показва, че са далечни роднини на дребните плосконоси народи в Малайския архипелаг между Азия и Австралия.

— Как са стигнали оттам до Полинезия?

— Никой не знае. Не е намерена никаква следа нито там, нито по другите острови, които лежат на пътя им. Лично аз смятам, че са пътували по течението край брега на Азия до Северозападна Америка. По крайбрежните острови в тази област се намират удивителни следи, а техните огромни двойни канута с палуба биха могли да пренесат с лекота мъже и жени до Хавай и всички останали острови, движейки се с помощта на същото течение и вятъра. Едно е сигурно: Великденският остров е последният, който са достигнали, и то може би само около сто години, преди там да дойдат европейци.

— Тогава, щом като дългоухите са дошли от изток, а късоухите — от запад, значи по този океан може да се пътува и в двете посоки?

— Разбира се, че е възможно. Само че в едната посока е хиляди пъти по-лесно, отколкото в другата. Погледни и нашите ранни изследователи. Докато не била открита Америка, никой не успял да стигне до тихоокеанските острови. Европейците останали дълго време в Индонезия и по бреговете на Азия, но никой кораб не се опитал да навлезе в открития Тихи океан срещу вятъра и течението. Едва след като Колумб ги отвел в Америка, португалците и испанците продължили оттам с вятъра и течението в гърба си и открили целия обширен Тихи океан, Полинезия и Меланезия са открити от испанци, които, следвайки съвета на мореплаватели инки, тръгнали от Перу по течението. Дори ония, които са открили Микронезия, включително Палаус и други острови край самия бряг на Азия, са тръгнали от Южна Америка. Една подир друга експедициите се впускали в Тихия океан, но всички от Америка, нито една от Азия. Корабите от онова време дори не били в състояние да се върнат по същия път, по който прекосили Тихия океан. В течение на две столетия каравелите сновали по тропическия пояс на Тихия океан от Мексико и Перу на запад до бреговете на Азия, но за да се върнат в Америка, трябвало да тръгнат на север с японското течение и да пресекат Тихия океан далеч на север от Хавай, където няма никакви острови. Не трябва да очакваме от малайските канута или от балсовите салове и тръстиковите лодки на инките повече, отколкото от европейските каравели. Помниш ли французина Дьо Бишоп, който беше готов да тръгне със своя бамбуков сал, когато се отбихме в Таити? Веднъж се опитал да преплава Тихия океан от Азия до Полинезия с първобитен плавателен съд. Но не успял. След това опитал в обратна посока — от Полинезия към Азия. Успял, и то с лудешка бързина. Сега се опитва да преплава със сал от Полинезия до Америка. Той ще трябва да се спусне далеч на юг към студеното Антарктическо течение, което се движи на изток. Като европеец, може би ще изтърпи тамошните ледени бури. Но ако изобщо стигне благополучно на неколкостотин мили от южноамериканския бряг, едва тогава ще започнат най-големите трудности, тъй като движещото се на изток течение там изведнъж завива на север. Ако не успее да преодолее течението, ще се понесе обратно към Полинезия по същия път, който измина салът Кон-Тики и един самотен американец със сал, тръгнал подире ни. Едно е да пътуваш с параход, друго е да пътуваш с молив по картата, а съвсем друго е да пътуваш с първобитен плавателен съд по неспокойния океан.^[3]

Ослушах се да чуя какво ще каже моето аку-аку. Но то спеше дълбоко.

— О, докъде бяхме стигнали? — каза то, когато го раздрусах, за да го събудя. — Да, вярно, говорехме за късоухите. Значи те били далечни роднини на малайците, а?

— Точно така. Но много, много далечни, защото самите те с положителност не били малайци. По време на своето скитничество из Тихия океан вероятно са спрели в някоя обитавана местност, където езикът им доста се изменил, а расата им — напълно. Според антрополозите полинезийците и малайците физически се различават във всяко отношение — от формата на черепа и носа до кръвната група. Само езиковедите изтъкват някакво родство. И именно това е така странно.

— А на кого от тях трябва да вярва невежата?

— И на едните, и на другите, когато просто слагат фактите на масата. Но нито на едните, нито на другите, ако не се посъветват помежду си, а започнат поотделно да сглобяват частите на загадката. Ето там е силата на чистата изследователска работа — казах аз.

— Там е и най-голямата й слабост — отвърна моето аку-аку. — За да навлязат все повече в своите области, огромното мнозинство специалисти ограничават своето зрително поле и се заравят все по-надълбоко и по-надълбоко всеки в своята дупка, докато вече не могат да се видят един друг. Но съкровищата, извадени на бял свят от техния труд, излизат на повърхността. Там би трябвало да седи някакъв друг вид специалист, единственият, който все още липсва. Той няма да слиза в никоя дупка, а ще стои горе и ще сглобява отделните факти.

— Работа за някое аку-аку — казах аз.

— Не, работа за човек на науката — отвърна моето аку-аку. — Но все пак бихме могли да му подхвърлим няколко полезни сведения.

— Говорехме за евентуалната връзка между малайците и късоухите — казах аз. — Ти като аку-аку на какво становище ще застанеш, ако езиковедите кажат „да“, а антрополозите — „не“?

— Ако езиковедите ми заявят, че негрите от Харлем и индианците от щата Юта, които говорят само английски, са англичани по произход, ей богу, ще застана на страната на антрополозите!

— Нека не се отклоняваме от Тихия океан. Ще си глупак, ако пренебрегнеш заключенията на езиковедите. Езикът чисто и просто не може да се предаде по вятъра.

— Езикът си намира обиколни пътища — каза моето аку-аку. — В края на краищата той не може да прелети срещу вятъра. А когато физическите белези абсолютно не си схождат, по пътя трябва да се е случило нещо особено, независимо от това, дали преселението е станало от изток на запад или от запад на изток, по краткия южен път или пък по далечния северен път.

Ниско долу в долината яздеше самотен ездач. Това беше лекарят на експедицията, който се връщаше през планините от село Таихае с пълна чанта епруветки с кръв. Той събираше кръвни проби на всички острови, които посетихме. Главатарите, старейшините и местните власти му помагаха да подбира онези хора, които все още можеха да се смятат за чистокръвни. От Таити изпратихме мострите с въздушна поща в термоси, пълни с лед, до Общобританската лаборатория за серуми в Мелбърн. Следващата ни пратка щеше да тръгне по въздуха, от Панама, а „Пинто“ отнесе първата. Никога досега жива кръв от жителите по тези острови не е стигала до някоя лаборатория в такова състояние, че да могат да се изследват и определят всички гени на наследствеността. Досега е изследвана само кръвната група A–B–0. Доказа се, че у туземните племена на Полинезия липсва важният фактор „B“, който отсъствува и у всички американски индианци, докато „B“ преобладава у всички народи, като почнем от Индия и Китай и минем през Малайския архипелаг и Меланезия, чак до Микронезия.

— Какво ли ще ни каже кръвта! — казах аз на моето аку-аку.

Тогава още не знаех, че доктор Симонс и неговите колеги ще извършат най-задълбочен кръвен анализ, който е правен досега за някой народ. Също така не знаех, че ще намерят всички наследствени фактори, които направо посочват произхода на полинезийците от първоначалното население на Америка и едновременно рязко ги отделят от всички малайци, меланезийци, микронезийци и други народи от азиатски произход. А дори и моето аку-аку не би могло да ми каже това в моите — или неговите — най-лудешки мечти.

Стана ми хладно и се облякох. За последен път се озърнах да видя скалата, където гърмеше водопадът и пръските се процеждаха през мъха. Няколко жълти цветове от хибискус, повлечени от течението, се завъртяха във водата и отплуваха към джунглата в долината. Сега и аз щях да тръгна по течението. Така пътят щеше да бъде несравнимо по-лек; защото движещата се вода открай време е била водач на ранните пътешественици — отвеждала ги е към океана и отвъд него.

Няколко часа по-късно всички стояхме на мостика и по задната палуба. Дори и механиците се качиха горе и със страхопочитание се взряха в гледката, когато нашият малък кораб се плъзна покрай отвесния скалист бряг и величествената червена планинска стена бавно; като огромна плъзгаща се врата, закри приказната долина сред Маркизкия архипелаг. Все още виждахме червената джунгла, която се спускаше на вълни по стръмните склонове на долината към морето. Стройни кокосови палми, сякаш избягали от зелената войска зад тях, стояха на своите тънки крака по крайбрежието и махаха дружелюбно „добре дошли“ на пристигащите и тъжно „сбогом“ на заминаващите. Ако не бяха те, островът би изглеждал лишен от култура — всичко би било само дива красота. Поглъщахме гледката и уханията. Скоро всичко това ще се слее, ще се превърне в бледа сянка на синия ръб на небето и после ще потъне заедно със слънцето в океана зад нас.

Стояхме под тропическото слънце, обкичени с хладни, ухаещи гирлянди от цветя. Съгласно местния обичай, трябваше да ги хвърлим в морето, пожелавайки си да се върнем на тези омайни острови. Но никой от нас не се решаваше да го стори. Когато венците паднеха зад борда, те щяха да останат на повърхността на водата, бележейки крайната точка на нашето приключение. Два пъти бях хвърлял своя венец, когато се прощавах с този приказен островен свят на Южното море и наистина дойдох за трети път.

Но ето че първите венци литнаха през въздуха и кацнаха на повърхността на морето. Хвърлиха ги капитанът и неговият помощник от мостика. После Тур младши и момчето от кухнята — от върха на най-високата мачта. После археолозите и моряците, фотографът и лекарят, Ивон и аз. Горе на палубата стоеше на един стол малката Анет и надничаше през високото перило. Тя се мъчи известно време да откачи венеца от врата си, а после замахна с все сила през перилото и го хвърли.

Свалих я от стола и погледнах надолу. Там лежаха двадесет и три червени и бели венци и се люшкаха весело в нашата следа. Венецът на Анет не беше между тях. Нейното малко венче се беше закачило за перилото на долната палуба. Известно време стоях и го гледах. После бързо слязох долу и го хвърлих във водата. Просто не знам защо. Огледах се доволно и се качих пак при другите. Никой не ме видя. Но съвсем ясно ми се стори, че чувам някакъв смях.

— Суеверен си като кмета — каза моето аку-аку.